Дейвид Кази
Джакпот (26)

26.

Неделя, 23 декември, 18:47 ч.

В продължение на цели две минути Саманта стоя с ръка върху дръжката на шофьорската врата с най-искреното намерение да провери какво не е наред с колата на Ашли. Страхът й обаче се прояви като лепило, приковало я към седалката. Възможно ли беше именно Картър да е отвлякъл Паскуале? Имаше логика. По всичко изглеждаше, че онзи психопат, който й бе позвънил току-що, нямаше представа кой е Паскуале и къде се намира. А Паскуале беше ей там, на трийсетина метра от нея.

Зачуди се откога ли е в багажника, ако очите не я лъжеха, разбира се. Навън беше доста студено и макар мерцедесът да бе хубава кола, багажникът му едва ли се отопляваше. Прилоша й от самата мисъл, че Паскуале е затворен там вътре като животно, попаднало в капан, но си каза, че след като има достатъчно енергия, за да блъска по капака и да клати колата, очевидно се намира в добра кондиция.

Добре, готова беше да го направи. Но тъкмо натисна дръжката на вратата и видя да се отваря входната врата на къщата на семейство Пиърс. Саманта ахна смаяно, пусна дръжката и се снижи на седалката така, че само очите й да останат над ръба на вратата, за да проследи какво ще стане. Флаг слезе по стъпалата на верандата като човек, който отива на работа. За да стигне до червеното комби, трябваше да слезе на асфалтираната алея и да мине покрай двете коли на Пиърс. Точно покрай мерцедеса.

О. Господи, моля те, моля те, не му позволявай да види, че колата се тресе! О, по дяволите, Паскуале, спри за миг!

Флаг спря.

Точно до бронята.

Сам огледа набързо улицата с надеждата някой съсед да забележи, че тук става нещо странно, но, уви, не видя никого. Тези хора никога ли не излизаха от домовете си? Не трябваше ли да направят някоя коледна покупка, макар и в последния момент?

Флаг спря и постави ръка върху капака на багажника. Когато колата се разтресе отново, той се отдръпна встрани, сякаш бе докоснал горещ котлон. Огледа вратите, които бяха заключени, и бързо се върна в къщата. Саманта предположи, че отива да потърси ключовете за мерцедеса. Преди да й хрумне нещо друго, непознатият се върна и насочи дистанционното към колата. Мигачите й присветнаха два пъти. Повтори жеста и капакът на багажника се отвори бавно.

Дори от мястото си Саманта успя да види как Паскуале се изправя седнал и се оглежда. Приличаше на мармот, който търси сянка. Флаг застана край багажника с насочен пистолет, при което Паскуале отново легна вътре. Флаг обаче направи кръгово движение със свободната си ръка, очевидно давайки му знак да излезе от багажника. Паскуале се измъкна бавно, като прехвърли първо единия, после другия си крак, без да изпуска пистолета от поглед. Саманта видя, че ръцете му са вързани, а устата му е покрита с тиксо. С едно бързо движение Флаг разряза въжето на ръцете му, а Паскуале сам отлепи тиксото от устата си, при което трепна от болка. Флаг му посочи собствения си автомобил и го накара да седне зад волана. Явно щеше да накара Паскуале да го вози.

Полицията! Трябваше да се обади в полицията! Те щяха да дойдат и да спасят Паскуале. Телефонът беше в ръката й, а батерията му бе напълно заредена. Трябваше да спаси Паскуале. Нищо друго нямаше значение. Нито билетът, нито Джамал Уийлър, нито преждевременната смърт на Картър Пиърс.

Саманта натисна 9 и телефонът избипка силно.

Можеше ли полицията да го спаси?

Натисна 1.

Кой беше този тип?

Отново натисна 1.

Помоли се на Господ да е взела правилното решение.

— 911, с какво можем да ви помогнем? — попита уморен женски глас.

— Искам да съобщя за отвличане — прошепна Саманта.

— Къде се намирате, госпожо?

— На Крестууд Съркъл. Крестууд Съркъл, номер 681. Намират се в червено комби. Моля, побързайте.

— Можете ли да ни дадете повече информация?

— Какво още ви трябва? Дадох ви адреса! Моля ви, пратете кола!

— Госпожо, вече изпратих патрул на адреса. Опитвам се да събера повече информация. Кажете ми регистрационния номер.

— Добре, добре… Не, снеговалежът е прекалено силен. Не мога да видя номерата.

— А виждате ли оръжия?

— Да, пистолет.

— Знаете ли името на жертвата?

— Да. Казва се Паскуале Паоли.

— А вие къде се намирате?

— Минавах по улицата — обясни Саманта, — гледах прозореца и…

— Вашето име, госпожо?

— Предпочитам да не го казвам.

— Телефонът, от който звъните, е с номер 513–2617, нали така?

Имаха номера на мобилния й телефон. След колко ли време щяха да успеят да го свържат с мъртвеца в къщата отсреща?

— Да, точно така.

Двигателят на червеното комби оживя в мига, в който Саманта чу първите сирени в далечината. Белите светлини отзад грейнаха в мрака, когато Паскуале включи на задна скорост и колата излезе на Крестууд Съркъл. Той изправи волана и пое на север. След не повече от трийсет секунди щяха да напуснат квартала и да изчезнат безследно.

Сирените продължиха да вият, но като че ли не приближаваха. Саманта понечи да набере отново 911, но спря на втората цифра. Спомни си как звучеше по телефона гласът на непознатия. От него я побиваха тръпки и тя започна да се чуди дали полицията ще успее да спаси Паскуале. Вече не беше толкова сигурна в благополучния изход. Бе убедена, че почувства ли и най-слабата заплаха, похитителят на Паскуале ще го убие.

Пое си дълбоко дъх, даде малко назад, за да увеличи дистанцията между своето ауди и форда отпред, и потегли по Крестууд Съркъл след червеното комби. Видя колата, шофирана от Паскуале, да поема на северозапад по широкия булевард, който лъкатушеше през тих квартал с големи къщи и разглезени деца. А навън продължаваше да вали сняг.

 

 

Паскуале бе отвлечен за втори път тази вечер и за трети през живота си. От една страна, изпитваше такъв силен страх, на какъвто не бе подозирал, че е способен, и с радост би дал лявата си ръка, само и само да се озове на хиляда километра от този психопат. От друга страна обаче, се намираше в ситуация, в която не можеше да направи почти нищо. Затова реши да насочи усилията си към събирането на информация. Какво знаеше дотук? Този тип се бе представил като Чарлз Флаг. В интерес на истината, на Паскуале не му се налагаше да говори, за да изкопчи някаква информация, тъй като похитителят му буквално не млъкваше. В момента например изнасяше тирада на тема климатичните промени.

— Земята си има повратна точка, разбираш ли? Тя е свързана с достигането на определена концентрация на парникови газове или намаляването под определено ниво на полярната шапка. Тогава ще настъпи краят. Дори още на следващия ден всяко човешко същество на планетата да спре да използва изкопаеми източници на енергия, това пак няма да има никакво значение. Човечеството ще се озове в ролята на пушач с рак на белите дробове, за когото няма никакво значение дали ще спре да пуши или не. Вече изгубихме пчелите. Пчелите!

— Да, наричат го синдром на празния кошер — отвърна Паскуале. — Чел съм за това.

— Браво на теб! — похвали го Флаг. — Браво! Рядко срещам човек, с когото да мога да разговарям на интересни теми.

Спести ми лекцията, приятел, спести ми лекцията.

— И така, кажи ми — каза Флаг, след като се покашля, — какво правеше в онзи багажник? Онзи тип те е надвил?

— Последното, което помня, беше как седя в кухнята и ям зърнени закуски.

— Трябва да призная, че съм разочарован от теб — каза Флаг. — Онзи беше страшен смотаняк. Не мога да повярвам, че те е издебнал и фраснал така здраво.

— Да — отвърна Паскуале, тъй като това бе възможно най-неутралният отговор, който можеше да даде.

— Тръгни на юг и пресечи реката — нареди му Флаг. Явно бе приключил с изразяването на своето разочарование.

Паскуале продължи към покрайнините на града, преминавайки покрай популярен търговски център с реномиран азиатски ресторант и скъп моден бутик.

— Поредното кошмарно предградие — отбеляза Флаг и поклати глава. — Хората са такива овце! Земята би направила голяма услуга на самата себе си като се отърве от нас. Поне от по-слабите.

Паскуале кимна, докато завиваше на юг към моста. Като оставим настрана момента, в който постигна притеснително единомислие със своя похитител по въпроса за климатичните промени, мълчанието като че ли изглеждаше най-добрата линия на поведение спрямо този маниак. Паскуале много добре разбра кого има предвид Флаг, като казва „слабите“. Това не вещаеше нищо добро, тъй като Флаг очевидно не го поставяше в категорията на „силните“. Лошо, много лошо.

— Познаваш ли тази Саманта? — попита го Флаг.

Когато чу въпроса, раменете на Паскуале се напрегнаха едва забележимо.

— Не си прави труда да ме лъжеш — предупреди го Флаг. — Очевидно я познаваш. Каква ти е тя — приятелка или нещо друго?

— Не.

— Но ти е била приятелка, нали? Нали? Преди доста време, нали така?

— Да — призна Паскуале. — Беше ми приятелка.

— И къде е тя сега?

— Наистина нямам представа. — Никога през живота си Паскуале не се бе радвал толкова много на възможността да отговори честно на някой въпрос.

— Избяга с билета?

— Изчезна, да.

— Не мога да я обвиня — каза Флаг. — Този билет струва доста пари. Живеем в свят, в който победителят взима всичко.

Това твърдение притесни сериозно Паскуале. Изглежда, че този тип възприемаше Саманта като свой достоен противник и планираше да проведе с нея нещо като дуел. Трябваше да направи всичко възможно, за да го отклони от тази мисъл.

— Къде отиваме? — реши да опита късмета си той.

— Много си любопитен!

— Съжалявам.

— Това е разликата между теб и мен — обясни Флаг. — Ти трябва да попиташ къде отиваме. И казваш „съжалявам“ като някоя тийнейджърка. Жалка работа! Професор Дарвин не би се гордял с теб. Аз съм тук, за да довърша неговата мисия.

В този момент Паскуале осъзна, че Флаг ще го убие, независимо какво ще направи или каже. Очевидно го смяташе за непълноценно човешко същество, макар да изглеждаше впечатлен от Саманта. И преди Паскуале бе попадал на разни откачалки, но този нямаше конкуренция. Безсмислено бе да води каквито и да било разговори с него. Трябваше да избяга, и то скоро.

 

 

Миг по-късно пред погледите им изникна мостът „Хугенот“, който свързваше Ричмънд с окръг Честърфийлд, разположен южно от града. Това беше стар мост с две платна, който отдавна плачеше за ремонт. В мига, в който стъпиха на моста, Паскуале приведе плана си в действие. Боеше се, че забави ли се дори само още една секунда, самообладанието ще му изневери. Когато колелата на комбито се завъртяха бясно и звукът, който издаваха, стана по-пронизителен, той изви рязко волана наляво, сетне надясно. Старото комби, с което всеки автомобилен производител би трябвало да се гордее, не изгуби сцепление с асфалта, но въпреки това поднесе в празната насрещна лента на моста. Когато Флаг залитна, Паскуале протегна ръка и изби пистолета от лявата му длан. Оръжието се удари в арматурното табло и падна някъде в краката на похитителя.

— Мамка му! — изруга Флаг.

Паскуале повтори маневрата, но този път комбито поднесе към десния бордюр на моста. Разнесе се стържене на метал в бетон и сноп искри прониза бялата снежна пелена, която продължаваше да ги обгръща. Паскуале зави рязко надясно, което — слава на Господа и на инженерите от „Форд“! — се оказа повече от това, което колата можеше да понесе.

При втория удар с бордюра на моста прозорецът на шофьорската врата се пръсна и в колата — с устрема, с който спартанците са нахлули в Троя — навлезе студен въздух. Радиаторната решетка се удари силно в бордюра, в резултат задната броня подскочи във въздуха и колата се преобърна и прелетя над бетона. Сетне започна да пада, както би могло да се очаква от купчина желязо с тегло около тон и половина. Докато още беше във въздуха, стомахът на Паскуале се преобърна. По време на двусекундното падане към ледените води на река Джеймс той успя все пак да състави план за бягство. Доколкото изобщо бе възможно да се състави какъвто и да било план за две секунди.

Стисна зъби и се приготви да посрещне удара във водата.

Щеше да бъде гадно!