Дейвид Кази
Джакпот (33)

33.

Сряда, 26 декември, 08:58 ч.

Саманта извади късмет и откри свободно място на първото ниво на обществения паркинг на ъгъла на Девета и Кери Стрийт в центъра на града. Остана много доволна от това, защото се чувстваше ужасно изморена. След като вмъкна малкото купе на място за паркиране, което се намираше само на няколко крачки от улицата, двамата с Паскуале, всеки с чаша скъпо кафе в ръка, се запътиха към централата на лотарийната компания, която се намираше две преки северно от тях на Банк Стрийт. Беше студено облачно утро, живакът бе застинал някъде около шест-седем градуса под нулата, но бурята като че ли окончателно си отиваше. По улиците сновяха снегорини, които оставяха безкрайно дълги купчини мръсен сняг покрай тротоарите.

Докато завиваха наляво по Девета улица, Саманта зърна за миг отражението си в лъскав метален панел от облицовката на някаква сграда. Олеле, каза си тя! Изглеждам ужасно! Беше облякла джинси и дебел суичър с логото на Университета на Флорида, който един ден — докато още учеше в колежа — бе открила в коша си с пране. Как точно се бе озовал там, се оказа загадка, която Саманта не успя да разреши, тъй като не познаваше човек, който да носи дрехи с емблемата на този университет. Но това не попречи на суичъра мигом да се превърне в любимата й дреха. Студеният въздух сякаш успокояваше очите й, подпухнали и зачервени от умора.

— Добре ли си? — попита я Паскуале.

— Радвам се, че всичко ще свърши.

— Как спа?

Саманта го погледна, без да отговори. Това означаваше: „Не особено добре“. Паскуале отпи мълчаливо от кафето си и огледа потъналите в тишина сгради около тях.

Изминали бяха два дни от вечерята на Бъдни вечер в дома на семейство Хури. Саманта бе прекарала следващите две безсънни нощи в два различни хотела, в които отседнаха в очакване на първия работен ден за представителството на „Суперлото“ във Вирджиния. Първата нощ в хотел „Холидей Ин Експрес“ северно от Ричмънд Саманта прекара седнала в един неудобен фотьойл до вратата, която барикадираха със скрина. Беше се замислила дали да не поднови консумирането на връзката си с Паскуале с надеждата това да й помогне да се отпусне и да заспи, но реши, че подобен ход вероятно би създал нови проблеми, с които понастоящем не бе готова да се справи.

През голяма част от времето се опитваше да убеди самата себе си, че трябва да предаде билета на полицията или на представител на лотарийната компания и да приключи с всичко това. Проблемът беше, че като адвокат тя добре познаваше човешката природа. Бе видяла със собствените си очи колко смърт бе донесло това миниатюрно листче хартия, дълго не повече от седем-осем сантиметра, и изпитваше угризения да го осребри сама и да прибере парите. Надяваше се този ужасен уикенд да завърши с хепиенд.

Затова предпочете да изгледа цяла дузина повторения на „Шоуто на Козби“ по „Никълодиън“. В пет сутринта превключи на ранните новини по Си Ен Ен, които отново бяха посветени на печелившия билет от лотарията на „Суперлото“. През долната част на екрана преминаваше лента и написаното върху нея я накара да зяпне смаяно, да слезе от фотьойла, да седне на пода и да изгледа цялата емисия от край до край.

КАСИЕРКАТА, ПРОДАЛА БИЛЕТА ЗА $ 415 МЛН., ОТКРИТА ПРОСТРЕЛЯНА

Същата репортерка, която с такова неудоволствие бе отразила лотарийната мания преди три вечери, сега предаваше от местопрестъплението. Това беше най-важната задача, която телевизионният канал й бе възлагал, и тя нямаше никакво намерение да се издъни. Ако Саманта бе изгледала репортажа отпреди няколко нощи, несъмнено щеше да остане удивена от драматичната промяна. Журналистката използваше жив, енергичен език с въздействащи глаголи и плашещи прилагателни.

— Тази сутрин полицията в Ричмънд, Вирджиния, започна издирването на жесток убиец. Детективите търсят отговора на въпроса дали безсмисленото на пръв поглед убийство на Карли Мадисън е свързано с билета, спечелил четиристотин и петнайсет милиона долара, който тя е продала два дни преди това. Полицията не изключва версията убиецът да се опитва да се добере до билета.

Така ли?

Коледата пък прекараха в „Ред Рууф Ин“ южно от града, а празничното им меню се състоеше от пържено пиле, картофено пюре и зелева салата, купени от най-близкия кулинарен магазин. Вечеряха на едно от двете двойни легла в стаята. Саманта позвъни на родителите си и им честити Коледа. Те съвсем не бяха останали очаровани от внезапното й и напълно необяснимо напускане на дома им на Бъдни вечер, но добрата новина бе, че никой не я беше търсил у тях.

Същата нощ Паскуале взе още шест ибупрофена, в резултат на което след броени секунди главата му клюмна върху възглавницата. Неспокойната му дрямка бе накъсана от отвратителни кошмари, в които огромни стада кресливи маймуни пушеха пури, обвити в банкноти от по хиляда долара. Към шест часа и двамата вече си бяха взели душ, бяха се облекли и бяха готови да излязат.

 

 

— Ето го — посочи Паскуале и смушка Саманта с лакът. Офисите на „Суперлото“ се намираха в небостъргач от стъкло и бетон, разположен между Девета и Десета улица, южно от Капитолия на Вирджиния.

— Ето го — повтори Саманта.

— Нуждаем ли се от някакъв план? — попита Паскуале.

— Искаш да кажеш дали трябва да изложим версиите си от самото начало?

Той кимна.

— Мислих за това — каза Саманта. — Очевидно знаят кога и къде е бил купен билетът. От друга страна обаче, никой не знае как е попаднал у Джулиъс. Ако ме попитат, ще кажа, че съм помолила приятел да ми купи билет.

— Добре си се подготвила за човек, който не иска да осребри печалбата.

— Моля те, не започвай!

— Извинявай.

— Пристигнахме — каза Саманта, пое дълбоко дъх и пристъпи към въртящата се врата на входа.

 

 

Офисите на „Суперлото“ приличаха на щур тийнейджърски вариант на банкова централа. Разбира се, имаше доста общи черти с традиционните банкови салони — излъскани до блясък мраморни подове, касиерки, седнали зад гишета със скъпа дървена ламперия, трезори, пълни с купища банкноти… Но вместо сериозните и делови касиерки да взимат пари от добре възпитаните си клиенти, които ги депозират срещу минимална лихва, паричният поток бе насочен тъкмо в обратната посока. Тук сякаш цареше денонощен купон. Касиерките бяха облечени в светлосини блузи с извезана върху тях емблема на „Суперлото“, а от скритите в тавана високоговорители кънтеше класически рок. Из фоайето патрулираха двама зле обучени охранители, които обаче изглеждаха доста внушително със своите униформи и оръжия. От тавана висеше голямо електронно табло, на което едно след друго се сменяха няколко съобщения:

ДЖАКПОТЪТ ЗА УТРЕШНИЯ ТИРАЖ Е $ 23 МЛН.!

Това впечатли Саманта. Шоуто трябваше да продължи.

СУПЕРЛОТО — ЗА ДА СПЕЧЕЛИТЕ, ТРЯБВА ПЪРВО ДА СИ КУПИТЕ БИЛЕТ!

След което някой може да ви гръмне в главата!

СПЕЧЕЛИЛИТЕ — МОЛЯ, ЗАПОВЯДАЙТЕ НА КАСИТЕ!

Саманта тръгна към плюшените въжета, които водеха до касите. Двамата с Паскуале бяха първите посетители за деня. От другата страна на гишетата касиерките си бъбреха весело и подготвяха работните си места. Саманта чу как някои мърморят недоволно, но кой можеше да ги обвини? На никого не му се работеше в деня след Коледа.

Усмихнете се, момичета, каза си. Денят обещава да бъде много вълнуващ.

 

 

Лорън Уолш не беше никак доволна, че трябва да работи на днешния ден. Още преди месец бе подала молба за отпуск, която бе одобрена от началството, но онази кучка Натали, пряката й ръководителка, бе решила в последния момент да прекара празниците по ски пистите на Вейл. Затова отпуската й бе заменена изневиделица от „Докарай си задника тук!“ и когато тази сутрин отвори входната врата на своя дом, момченцето й стискаше новата си играчка в ръце, а по лицето му се стичаха крокодилски сълзи. Лорън се надяваше Натали да се блъсне в някое дърво. Господи, колко мразеше тази работа!

Докато първите късметлии за деня крачеха към гишето й, тя отпи глътка „Маунтин Дю“ от бутилката, която криеше отдолу. Наръчник с правилата за вътрешния ред на „Суперлото“ строго забраняваше на касиерките да консумират храни и напитки на работното си място. На Лорън обаче не й пукаше.

— Добро утро — каза тя и прибра бутилката отдолу.

— Здравейте — поздрави Саманта. — Не съм сигурна какво точно трябва да направя — каза тя и вдигна билета.

— Аз ще се погрижа за всичко. Май сте спечелили един хубавичък коледен бонус?

— И още как — отвърна Саманта.

Лорън взе билета, без дори да го погледне, и прокара подвижния четец над баркода му, за да провери валидността му. Компютърът й реагира по странен начин и прикова погледа й към задрямалия й монитор. На екрана гневно мигаше поредица от съобщения:

ПРОВЕРКАТА НА БИЛЕТА ПРИКЛЮЧЕНА.

НЕЗАБАВНО УВЕДОМЕТЕ НЕПОСРЕДСТВЕНИЯ СИ РЪКОВОДИТЕЛ

Сърцето й заби ускорено. Лорън вдигна слушалката и набра номера на дежурния ръководител смяна. Не можеше да повярва. Тази мацка бе спечелила целия проклет джакпот! В душата й се прокрадна завист.

— Обажда се Лорън Уолш, гише 3.

 

 

Саманта забеляза изненадата, изписана на лицето на касиерката, и се зачуди на кого ли се обажда. Вероятно на полицията. Да, щеше да прекара следващите три години във федерален затвор. Измамите, свързани с националните лотарии, се смятаха за федерални престъпления, нали?

След като проведе разговора почти шепнешком, Лорън окачи на гишето си табелка с надпис МОЛЯ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ СЪСЕДНАТА КАСА.

— Трябва да ви заведа горе — заяви тя. — Изчакайте една минута.

Тя излезе иззад гишето си и ги поведе към асансьорите в дъното на фоайето. Саманта усещаше как погледът й я пронизва като бормашина.

— Поздравления — честити й Лорън, докато чакаха асансьора.

— Къде отиваме? — попита Паскуале.

— Горе — отвърна тя. — Ще се срещнете с регионалния мениджър, с шефовете на отделите за връзки с обществеността и маркетинг, с още няколко души. Ще ви подготвим за пресконференцията. Сещате се, нали, онази, на която снимат късметлията с огромен чек? Такива неща… Денят ще бъде много вълнуващ.

Вратите на асансьора се отвориха и тримата влязоха в кабината. Петнайсетте секунди до третия етаж изминаха в мълчание. Когато вратите се отвориха отново, Саманта видя, че ги очаква притеснен на вид мъж, чийто костюм бе поне с два номера по-голям от необходимото. До него стоеше възпълна жена.

— Здравейте, аз съм Арън Дагет — заяви той и протегна ръка. — Регионален мениджър на „Суперлото“ за средноатлантическия регион. Поздравления!

— Благодаря — отвърна Саманта и пое малката му потна длан в своята. — Саманта Хури. Това е приятелят ми Паскуале.

— Госпожице Хури, вие сте невероятна късметлийка!

Само ако знаеше истината, помисли си Саманта.

— Да, предполагам, че е така. Шансът човек да спечели джакпота наистина е малък — съгласи се тя.

— И още как! Знаете ли каква е вероятността да ударите джакпота на „Суперлото“?

Саманта и Паскуале поклатиха глави.

— Повярвайте ми, нищожна е!

— Не се съмнявам.

— На каквото и да заложите от тук нататък, ще последвам примера ви! Вие наистина сте невероятна късметлийка! Няма да си мия ръката, докато не стигна във Вегас.

Настъпи неловко мълчание, което продължи няколко секунди. Саманта се покашля и попита:

— Как ще процедираме?

— Ами… — започна Арън Дагет и се покашля в шепата си — ще караме поред. Първо ще ви поставим тази информационна гривна — каза той и нахлузи на китката й пластмасова гривна с отпечатан върху нея баркод. — Ще ви вземем отпечатъци, ще ви направим снимка. Така процедираме, за да се уверим, че спечелилият е този, за когото се представя. Към обяд ще се качим на самолета за Атланта, където се намира централата на „Суперлото“. Там ще извършим цялата магия.

— Магия?

— Ами… там ще трябва да попълните всички необходими документи, да решите дали ще вземете цялата сума, или ще ви бъде изплащана на годишни вноски. Но почакайте, почакайте! Много бързам. Мога ли да ви почерпя по едно кафе?

Саманта и Паскуале вдигнаха чашите, които държаха в ръце.

— А, да! Вече си имате кафе. Колко глупаво от моя страна. Трябва да разберете, че всички в офиса сме изключително развълнувани. Това е най-големият джакпот в историята! И вие го печелите!

— Вижте какво — каза Саманта, — не искам много публичност.

— Не искате публичност? — помръкна Арън Дагет. — Ще има пресконференция.

— Не обичам подобни неща — настоя тя. — Освен това купих билета по някаква странна прищявка. Дори помолих друг човек да го купи вместо мен. Затова дойдох толкова рано. Искам да приключа час по-скоро.

Арън Дагет стисна зъби. Очевидно беше силно разочарован. Саманта не разбираше причината. Дали пък не се бе надявал да се появи пред телевизионните камери редом с нея?

— Длъжна ли съм да участвам в пресконференцията? — попита тя.

— Съветваме всички, които са спечелили от нашата лотария, да се включат в пресконференцията — отвърна той. — Нали разбирате, снимката с големия чек и всичко останало… Получава се страхотно шоу.

— Но не съм длъжна, така ли?

— Не — призна Дагет. — Не сте длъжна. Но наистина смятаме, че се получава чудесно шоу.

— В такъв случай ще го пропусна — заяви Саманта. — Ще се придържам към абсолютния минимум, необходим за да си получа парите.

— Добре — отстъпи той. — Деб ще се погрижи за снемането на отпечатъците и фотографирането. Ще уведомя централата. Самолетът на „Суперлото“ ще пристигне съвсем скоро.

— Самолетът?

Това като че ли вля нова енергия у Дагет.

— Да, „Гълфстрийм“ — обясни той. — Това е самолетът, който отвежда победителите до централата в Атланта. Пътуването много ще ви хареса.

Някъде звънна невидим мобилен телефон.

Дагет вдигна показалец.

— Моля да ме извините за момент — каза той и извади телефон от джоба на сакото си. Отдалечи се на няколко крачки от тях, но останалите можеха да го чуват.

— Арън Дагет — каза той. — Добро утро, сър. — Пауза.

— Да, тук са. — Нова пауза. — Да, ще им съобщя.

Паскуале погледна към Саманта, която вдигна рамене.

— Да, сър, ще им съобщя — повтори Дагет.

Той се върна при тях и събра леко длани.

— По всичко изглежда, че ще посрещнем специален гост — заяви регионалният мениджър на лотарията.

— И кой е той? — попита Саманта, сетила се изведнъж за Чарлз Флаг, който като нищо би могъл да се появи отнякъде, за да довърши започнатото.

— Главният изпълнителен директор.

— Главният изпълнителен директор на какво?

— Главният изпълнителен директор на „Фулс Голд Трейдинг Партнърс“.

— И какво, по дяволите, е това? — попита Паскуале.

— Това е компанията, лицензирана от федералното правителство да оперира „Суперлото“.

— И защо ще идва? — попита Саманта.

— Нямам представа — призна Дагет. — Помоли само да му уредя среща с вас в конферентната зала. След два часа. А междувременно можем да се погрижим за отпечатъците и снимките.

— Нямам нищо против — каза Саманта.

 

 

Два часа по-късно Саманта и Паскуале влязоха в конферентната зала, отпивайки кафе от керамични чаши с логото на „Суперлото“. Подарък от фирмата. Саманта започна да се разхожда нервно напред-назад.

— Става нещо странно — заяви тя. — Знаят, че не сме купили билета.

— Е, и? Не сме купили билета. Няма никакво значение как билетът се е озовал у нас. Важното е, че е у нас. Освен това, ако ни подозираха в нещо, нямаше да изпратят главния изпълнителен директор на компанията, а полицията.

В думите на Паускале имаше логика.

На вратата се почука.

Саманта се обърна и видя на прага главния изпълнителен директор на „Фулс Голд Трейдинг Партнърс“.

— Добро утро — каза той.

Саманта и Паскуале кимнаха.

— Аз съм Ардън Макинли.