Дейвид Кази
Джакпот (23)

23.

Неделя, 23 декември, 12:48 ч.

Когато Паскуале дойде в съзнание, реши, че е умрял и отвъдното мирише на стари килими и износени автомобилни гуми. Мракът бе непрогледен, а единственият звук, който чуваше, бе породен от ритмично подрусване, нарушавано от време на време от някой неравномерен подскок. Постепенно успя да свърже миризмите и звуците с конкретно място. Намираше се в багажника на движещ се автомобил. В съзнанието му бавно изникнаха откъслечни спомени от случилото се и започнаха да се подреждат като пъзел, в който обаче липсваха няколко парченца. Спомни си, че Саманта бе напуснала ядосана апартамента. Самият той бе решил да изяде още една купичка със зърнена закуска. Сетне бе чул някакъв шум зад гърба си, но бе решил, че Саманта се е върнала. Не беше сигурен дали е видял човека зад себе си и просто не може да си спомни, или не е успял да се обърне навреме, преди светът да потъне в мрак.

Ръцете му бяха вързани на гърба, а парче тиксо покриваше устата му. Опита се едновременно да овладее ужаса, който изпитваше, и да анализира ситуацията. Намери утеха във факта, че все още е жив, което предполагаше, че животът му има някаква стойност за неговия похитител. Разбира се, това в никакъв случай не означаваше, че ще продължи да има стойност, но все пак бе за предпочитане пред това вече да е захвърлен в реката с дупка в главата. Наостри уши и се ослуша с надеждата фоновият шум да му помогне да се ориентира къде се намира. Отказа се след около минута. От години не бе живял в Ричмънд, колата можеше да минава и по улицата, където бе израснал, без да я разпознае.

Замисли се за случилото се и остана доволен, че Саманта е излязла преди нападението. Очевидно новият му приятел, който седеше зад волана, преследваше билета и ако я бе заварил у дома, най-вероятно и двамата щяха да бъдат мъртви. Паскуале съвсем не се беше шегувал. Знаеше, че има много, страшно много хора, готови да убиват, без да им мигне окото, само за да се сдобият с билета в джоба на Саманта. Срещал беше такива хора, след като бе зарязал адвокатската си практика и любовта на живота си.

Осъзнаваше, че е отвлечен за откуп. Сумата на откупа беше 415 милиона долара! Едва не се усмихна при мисълта за това. Баща му някога каза, че ако ще се захваща с нещо, трябва да се стреми да бъде най-добрият в него. Да бъде номер едно. Е, по всичко изглеждаше, че сега Паскуале Паоли бе отвлечен, за да бъде разменен срещу най-големия откуп в историята. Може би щеше да се появи на корицата на някое списание. Баща му би се гордял с него.

Зачуди се дали онзи тип е проверил джобовете му с надеждата да открие билета. Предположи, че е претърсил не само дрехите му, но и целия апартамент, докато самият той е бил в безсъзнание. Да, това беше напълно възможно. Но онзи бе дошъл направо в апартамента на Саманта. Това означаваше, че знае, че билетът е у нея. Но как беше разбрал?

Докато колата продължаваше да се друса по пътя, Паскуале направи рекапитулация на онова, което му бе известно. Чистач в офис сградата, в която работеше Саманта, бе дошъл с печелившия билет в ръка и бе помолил за помощ. Шефът й и неговият шурей бяха решили да откраднат билета от чистача и бяха замислили план, който бе оставил три трупа след себе си. Паскуале се замисли за миг. Всъщност Саманта само предполагаше, че и тримата са мъртви. Напълно възможно беше някой от тях да е оцелял и да е тръгнал на лов за билета. Чистачът отпадаше — Саманта бе споменала, че един от куршумите е пръснал главата му. Въпросният шурей пък бе видяла с ръжен в гърдите, така че и той отпадаше.

Оставаше Картър Пиърс. Саманта твърдеше, че е бил ранен, след като е нападнал Тод Матисън. Паскуале се бе срещал няколко пъти с него по време на коледни празненства и фирмени партита с барбекю. Картър си въобразяваше, че е голяма работа. Кой друг би могъл да знае къде живее Саманта? Кой друг би могъл да знае, че билетът е у нея, при положение че не тя го бе купила? Ами ако Картър не беше мъртъв?

Паскуале не отхвърли възможността в уравнението да се е появила трета, неизвестна страна, някой, който е успял да проследи билета до Саманта. Именно тази вероятност го ужасяваше най-силно. Човек, успял да я открие за някакви си два дни, бе опасен противник. Досущ като онзи Терминатор, изпратен от бъдещето, за да унищожи човечеството. Да, нещо подобно. Зачуди се дали не е проява на лудост да анализира настоящата ситуация пред призмата на научнофантастичен филм.

Трябваше да се измъкне оттук. Не можеше да поеме риска шофьорът — който и да стоеше зад волана на тази кола — да се доближи до Саманта. Защото, случеше ли се това, щеше да убие и двамата. В интерес на истината, Паскуале бе приятно изненадан, че все още е жив. Ами ако онзи тип го бе убил и се бе скрил в апартамента, за да изчака Саманта? Защо не го беше направил? Вероятно бе решил, че апартаментът е среда, която не е в състояние да контролира. Откъде да знае кой може да дойде, кой има достъп до него. Все някой можеше да забележи нещо странно и да повика полицията. Освен това съществуваше вероятност Саманта изобщо да не се върне там.

Най-важното в случая бе обстоятелството, че който и да седеше на шофьорското място, цената на живота на Паскуале непрекъснато спадаше, наподобявайки струйката зрънца в пясъчен часовник. Картър Пиърс вече бе изцапал ръцете си с кръв, извършвайки две убийства, а това означаваше, че нямаше причина да очаква, че ще спре дотук. Нещо повече, напълно възможно беше не Картър да го е отвлякъл. Паскуале реши, че е най-логично да предположи, че господин Неканен Гост представлява същата заплаха, както и Картър Пиърс. А нищо чудно да е още по-опасен.

Саманта откри кутия в едно от чекмеджетата в кухнята и запали петата си цигара от сутринта. Ушите й се бяха напълнили с някакъв секрет в резултат на болестта и когато дръпна от цигарата и вдиша канцерогенния дим, усещането бе странно. Никотинът като че ли й вдъхна малко живец въпреки болестта, която я измъчваше. Ако не бях излязла, помисли си, докато угасваше кибритената клечка, щях да се разделя с билета и всичко да приключи. Образи на измъчвания преди да бъде убит Паскуале или на изкланото й от психопат семейство нахлуха неканени в главата й.

След като включи телефона си в зарядното, тръгна безцелно от стая в стая; бродеше неориентирано като бездомник след буря. Мансардният й апартамент, който винаги й се бе струвал празен и безжизнен, изглеждаше двойно по-празен и безжизнен след изчезването на Паскуале. Не можеше да отрече, че завръщането му я бе изпълнило с живот, бе й вдъхнало нови чувства, които отчаяно отказваше да признае. Не че не можеше да се справя сама в този жесток свят, не че не можеше да докаже, че една жена може да успее и без мъж до себе си. Довчера бе вярвала именно в това. Бе прекарала целия си живот в опити да докаже, че жената не се нуждае от мъж. Познаваше достатъчно традиционната ливанска култура, за да знае — и то много добре — какво очаква семейството й от нея.

Да, да, чудесно е, дори е много модерно да получиш образование, да си намериш работа и прочее. Но когато срещнеш подходящия мъж, Саманта — а това трябва да стане час по-скоро, защото си на трийсет и пет и дори нямаш приятел — та когато срещнеш подходящия мъж, трябва да зарежеш всичко останало, да наденеш брачните окови и да започнеш да раждаш бебета.

Майка й бе постъпила именно по този начин, сестрите й също — Саманта бе свидетел на това, но самата тя нямаше никакво намерение да го направи, преди да се почувства готова за подобна стъпка. Това му беше хубавото на Паскуале. Не я притискаше. Винаги бе очаквал от нея да бъде равноправен партньор в тяхната връзка. Веднъж дори заяви, че ако някога имат деца и тя реши да продължи да работи, той е готов да остане вкъщи и да ги гледа. До този ден Саманта не беше сигурна дали намеренията му са сериозни или, което бе по-важното, дали е готова да премине през този цирк. Спомняше си, че тогава се бе запитала как ли биха реагирали на подобно развитие роднините й в Ливан.

О, останал си е вкъщи?

А тя работи?

Не, не, това не може да е мъжът, за когото Саманта се е омъжила!

По-консервативно настроените й роднини щяха да започнат да му се подиграват. Представи си горчивината в очите на майка си, натрупана през годините, в които бе наблюдавала безучастно как баща й определя семейното бъдеще. Саманта знаеше, че той е човек с труден характер, който обича семейството си по свой собствен строг и непреклонен начин.

Дали пък тъкмо това нейно поведение не бе отчуждило Паскуале в момент, когато бе имал най-голяма нужда от нея? Саманта не искаше да повярва, че именно желанието й за независимост е причината за края на връзката им. В края на краищата, не друг, а Паскуале се бе събул по боксерки пред онези адвокати, нали? В следващия миг обаче си спомни собствената си реакция на случилото се онази вечер.

Това ще провали ли държавния ми изпит?

Тя му беше обърнала гръб тъкмо когато бе имал най-голяма нужда от нея. Добрите хора, добрите жени не постъпваха по този начин, независимо дали са ливанки, американки или марсианки. Това бе въпрос на… добро възпитание дори. Нищо чудно, че си бе тръгнал.

Миризмата на горяща хартия я върна към реалността. Цигарата в ръката й бе изгоряла чак до филтъра, образувайки цилиндърче от пепел, което заплашваше да падне всеки момент. Саманта го изтръска внимателно в празна чаша и пусна цигарата във водата на дъното. Угарката изсъска за миг и угасна.

Реши, че не може да остане в този апартамент и секунда повече. Останеше ли тук насаме с мислите си, паниката й щеше да премине в лудост. Билетът, който продължаваше да държи в джоба си, сякаш беше радиоактивен, струваше й се, че трови душата й. Не можеше да повярва, че са изминали едва два дни от мига, в който секретарката на Смит я бе повикала. Мислите й се насочиха към последиците от факта, че билетът е у нея. Замисли се семейството си. Искаше да е близо до него. Нямаше представа какво ще се случи, когато похитителят позвъни. Нямаше представа дали ще оживее или ще умре. Нямаше представа дали родителите й са в опасност. Знаеше само, че в един-единствен пристъп на алчност бе изложила на риск всичко, което бе смятала за важно и ценно. Имаше само един начин да оправи нещата.

Събра набързо най-необходимите си неща в една чанта и напусна апартамента, като този път не забрави да вземе напълно заредения си мобилен телефон.