Дейвид Кази
Джакпот (20)

20.

Събота, 22 декември, 18:31 ч.

— Къде е Джулиъс? — попита Чарлз Флаг.

Марк Дженкс, бивш шеф на Джулиъс Уийлър и събеседник на Флаг в този импровизиран разпит, все още не бе излязъл от шока, в който изпадна, след като някакъв непознат се нахвърли върху него, натика го в склада за консумативи и го овърза с петдесет метра конец за зъби. Въпросният конец се впиваше в китките му като риболовна корда. Флаг го бе заварил да краде дребни монети и разни джунджурии от офиса на един адвокат. Както можеше да се очаква, Дженкс бе парализиран от страх и не успяваше да проумее какво всъщност го пита този тип.

— Въобразяваше си, че си сам, нали? Че няма никой друг? — попита Флаг, за да смени темата. Трябваше да върне този тип към реалността. Нищо чудно да бе изпаднал в шок или да е получил някаква нервна криза. Трябваше да го накара да осъзнае какво се случва. — Че ти си господарят?

Дженкс закима енергично.

— Добре, много добре — каза Флаг. — Вече започваме да се разбираме. Виж какво, не искам нищо друго от теб, освен да поговорим. Ясно ли е?

Дженкс кимна отново.

— Извикаш ли за помощ, ще убия теб и цялото ти семейство — закани се Флаг. — Ще убия всичките ти съседи. Ще убия всичките ти колеги. И разбира се, ще убия и теб.

Заканата му бе съвсем искрена, тъй като в лявата ръка на Дженкс бе забил иглата на спринцовка, пълна с пет кубически милиметра електриковосиня течност за отпушване на канали. Натиснеше ли буталото на спринцовката, течността щеше да проникне във вените на Дженкс и да го убие за една минута.

— Къде е той?

— Не зная.

— Кога го видя за последен път?

— Петък вечер — отвърна Дженкс. — Снощи.

— Всяка вечер ли работи?

— Само в делниците.

Флаг пресметна наум. Джулиъс бе дошъл на работа в деня след тегленето на лотарията. За това можеше да има две причини. Или не е знаел, че е спечелил, или е знаел, че е спечелил, но не е имал представа какво да направи.

— Забеляза ли нещо странно?

— Не — каза Дженкс. — Чакай малко! Да! Не довърши етажа си! — извика той с възбудата на човек, който току-що е разбил кода на онази нацистка шифровъчна машина, „Енигма“, в разгара на Втората световна война.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да почисти на двайсет и деветия етаж — обясни Дженкс. — Това са трийсет и няколко офиса. В края на нощната смята огледах набързо всеки етаж и забелязах, че не е докоснал шест или седем офиса. Беше странно. Винаги започва с кабинетите до стълбището и се движи в посока към асансьорите.

— Видя ли го, преди да си тръгне?

— Не.

— Защо, мислиш, е постъпил така?

— Нямам представа — призна Дженкс. — И друг път се е случвало някой да си тръгне по време на смяната. Работата не е сложна. Ако сам не е напуснал, лично аз ще го уволня след Коледа и ще назнача друг.

Флаг обмисли думите му. Нещо бе възпрепятствало Джулиъс да довърши смяната си. Дали е проумял, след като е почистил две дузини офиси, че не му се налага повече да изхвърля кошчета за боклук? Това не изглеждаше особено логично. Защо да си тръгне в самия край на смяната? Тогава му хрумна нещо друго. Възможно ли беше не нещо, а някой да е възпрепятствал Джулиъс? Да се е натъкнал на някого. Почиствал е офисите на голяма адвокатска кантора. Това са все важни клечки, които работят до късно. Дали пък Джулиъс не бе наел някого от тези адвокати, който да му помогне с управлението на новопридобитото богатство?

— Кой беше първият непочистен офис?

— Не си спомням — отвърна Дженкс.

Флаг понечи да натисне буталото на спринцовката.

— Добре, добре! Шестият от асансьорите насам.

— Сигурен ли си?

— Да! Сигурен съм! Заклевам се в Господ!

— И защо си толкова сигурен?

— Защото мацката, която работи в него, е много готина!

Флаг отново поклати глава.

— Чувал ли си някога за еволюцията? — попита той. — Какво?

Флаг натисна буталото. Течността за отпушване на канали се вля във вените на Дженкс и се разнесе из тях със скоростта на комета. Шейсет мъчителни секунди по-късно той вече бе мъртъв.

 

 

Чарлз Флаг взе по две наведнъж стъпалата, които го деляха от двайсет и деветия етаж, където откри идентично пространство, разделено на офис клетки и заобиколено от кабинетите на адвокатите. Беше късно и на целия етаж не се чуваше друг звук, освен жуженето на флуоресцентните лампи. Аварийното осветление на коридорите беше включено, но голяма част от етажа тънеше в мрак. Всички кабинети по периферията бяха тъмни. Флаг бързо прекоси лабиринта от офис клетки, насочи се към асансьорите и преброи шест офиса. Погледна името, изписано на табелката на вратата на кабинет номер шест: САМАНТА ХУРИ.

Вратата бе открехната, но помещението тънеше в мрак, досущ като останалите офиси на етажа. Флаг извади пистолета си и надникна вътре. Не обичаше да си го признава, но тези шпионски игрички продължаваха да му доставят удоволствие.

Доволен, че офисът е празен, той се зае да претърсва бюрото. Тънкият лаптоп, оставен в единия ъгъл, бе в икономичен режим, а на черния фон на екрана му бясно се въртеше триизмерен часовник. Саманта Хури поддържаше безупречен ред на работното си място. Всяка папка, всеки лист бяха подредени под ъгъл от деветдесет градуса едни спрямо други. Флаг извади миниатюрно фенерче и огледа купчините хартия. Накрая взе кафявата папка, оставена в самия център на бюрото. В нея имаше сноп листа. Наведе се, за да ги огледа по-добре.

На първия лист хартия пишеше: Срщ с/Дж. Уийлър, 21/XII.

Под него имаше списък на материалните придобивки, за които някой мечтаеше: коли, къщи, яхти, пътешествия. В дъното Саманта бе написала КЛП. ДжУ в „Мариот“ до сряда. А най-отдолу бе изписала Рейвънууд и бе оградила думата с плътна рамка от мастило.

Инициалите Дж.У. бяха лесни за разчитане, но кой беше този КЛП? Друг адвокат може би? Флаг извади малък бележник от джоба си и преписа цялата полезна информация от бележките на Саманта. Погледът му попадна върху телефона на бюрото й. Хрумна му нещо. Вдигна слушалката и натисна бутона, който извикваше последния набран номер. Секунда по-късно се разнесе тихият звън на друг телефон, някъде на същия етаж. На дисплея на апарата се появиха вътрешният номер на телефонната централа — 4676, и името на човека, на когото принадлежеше: Пиърс, Картър Л.

КЛП.

Прегледа списъка с повиквания, осъществени от този номер, и откри, че Саманта е позвънила на 4676 в 18:55 ч. в петък.

По дяволите, чувстваше се като агент на ФБР!

Онези идиоти, които го бяха изгонили от академията на ФБР преди десетина години, сега щяха да съжаляват. Флаг наистина бе започнал шестнайсетседмичния курс в Академията в Куонтико, но бе освободен, след като демонстрира определени наклонности, които доведоха психолозите на ФБР до извода, че е неподходящ за работа в Бюрото. В интерес на истината, те прецениха, че психическото му състояние е толкова нестабилно, че го включиха в списъка с лицата, които да бъдат поставени под наблюдение, а това би представлявало сериозен проблем предвид начина, по който си изкарваше прехраната. Ако използваше истинското си име, разбира се. Алън Никълс, един от инструкторите му във ФБР, бе сънувал кошмари, свързани с Флаг, през седмиците след изключването му от Академията. Флаг сигурно би посрещнал с усмивка новината, че Никълс, който понастоящем ръководеше офиса на ФБР в Ню Йорк, държеше снимката му затъкната в единия ъгъл на огледалото в банята си и всеки ден се питаше какво ли ще излезе от бившия му курсист.

Включи се автоматичният секретар и се разнесе гласът на Картър.

— Свързахте се с кабинета на Картър Пиърс. Моля, оставете съобщение и ще върна обаждането ви в рамките на двайсет и четири часа. В случай че се нуждаете от спешна юридическа помощ, моля, наберете нула, за да се свържете с моята професионална асистентка Алтея.

Флаг постави слушалката на мястото й и се зачуди какво е това „професионална асистентка“. Опита се да измисли по-представителен евфемизъм за думата „секретарка“, но не успя. Реши да остави тази задача на скъпоплатените адвокати. Порови още няколко минути, прецени, че е приключил с кабинета на Саманта, и се насочи към този на Пиърс.

Излезе в коридора и се замисли върху мястото, което адвокатите заемат в хранителната верига. Бе принуден да им отдаде дължимото. Те бяха успели да си извоюват позиция, която ги правеше практически незаменими в съвременното общество. Досущ като вируси се бяха намърдали във всяка отделна клетка на света. Имаха неограничен достъп, при това през задния вход, до върховете на бизнеса, технологиите, науката, правораздаването, семейството, дори шоубизнеса. Притежаваха силата да издигнат или да сринат цели компании. Да изпращат хора в затвора. Да изпращат хора на електрическия стол. Впечатляващо!

Кабинетът на Пиърс се оказа близо до този на Саманта, разположен в участъка от етажа, който Джулиъс Уийлър не бе успял да почисти. Деляха ги само три врати. Въздухът бе натежал като смог от миризмата на застояла китайска храна. Флаг огледа набързо помещението за скрити заплахи, преди да се заеме с непосредствената си задача. Бюрото бе чисто, което Флаг възприе като свидетелство, че Картър Пиърс е от хората, които възлагат цялата работа на своите подчинени, след което само обират лаврите. Ето една загадка. Дали Картър Пиърс се бе отпуснал преситен и отдаден на леност, или наистина властваше като неоспорим господар над тази джунгла?

Нямаше начин да разбере.

На бюрото нямаше нищо, което да привлече вниманието му.

Прегледа записките, които бе направил в кабинета на Саманта. „Мариот“? Звучеше логично. Джулиъс, чистачът милионер, се обръща за помощ към адвокатите, които познава най-добре. Те плясват радостно с ръце и го настаняват в луксозен хотел, докато той осребри билета, след което започват да го скубят с по $ 600 на час до края на дните му. Нима случаят щеше да се окаже толкова лесен? И щеше да открие Джулиъс да изчаква края на празниците в „Мариот“? Не можеше да се сети къде точно се намира този хотел, но знаеше, че е някъде в центъра. На не повече от два-три километра от мястото, на което се намираше в момента. А къде ли бяха адвокатите по това време? Вероятно се излягаха на кожените си фотьойли, разположени пред камините, завити с вълнени одеяла и с чаша коняк в ръка, доволни, че клиентът им е на сигурно място. Глупаци!

В най-долното чекмедже вдясно откри телефонен указател, който никога не бе отварян. Флаг заподозря, че на Картър Пиърс от години не му се е налагало да търси нечий телефон в него. Намери номера на „Мариот“ и се свърза с рецепцията.

— Добър вечер — поздрави го приятен глас с едва доловим ирландски акцент. — Благодарим ви, че се свързахте с хотел „Мариот“.

— Джулиъс Уийлър, моля.

Разнесе се тракане на клавиши.

— Съжалявам, сър, но нямаме гост с това име.

— Картър Пиърс?

Нова порция тракане.

— Не, сър. Нямаме гост и с това име.

Флаг въздъхна дълбоко. В дълбините на душата му започна да се надига разочарование.

— Саманта Хури?

Този път настъпи продължителна пауза, натежала от подозрение, но в крайна сметка отново се разнесе познатото вече тракане на клавиши. Звукът напомняше на Флаг на чаткане на конски копита.

— Съжалявам, сър.

— По дяволите, сигурно са отишли в друг хотел!

— Да, сър.

Остави слушалката на мястото й и отиде до прозореца. Безброй коледни светлини искряха, отразени от снега, покрил центъра на Ричмънд. От двайсет и деветия етаж на този небостъргач градът изглеждаше застинал, но Флаг знаеше, че баровете и клубовете му например кипят от живот. Някъде там, долу, някоя млада жена щеше да бъде изнасилена след час-два от симпатичния младеж, когото бе срещнала току-що. Млад мъж танцуваше с девойка, която още същата вечер — след толкова много коктейли с водка, че не им помнеше броя — щеше да го зарази с ХИВ. Друг щеше да се качи в колата си пиян и да блъсне беден имигрант, който се прибира у дома с колело. Подобни неща се случват всяка вечер във всеки по-голям град по света. И това никога не спираше да го удивява. Естественият подбор действаше непрекъснато.

 

 

Докато шофираше из запустелите улици на Ричмънд в колата на Ашли, Картър Пиърс се замисли за Ейми Къдиър. Това го възбуди, но и подразни, тъй като в продължение на много години бе свързвал образа й с разрушаването на брака на своите родители.

Нямаше представа какво прави тя в неговите мисли, какво търси в главата му. От години не се беше сещал за нея. Замисли се за баща си, доктор Уесли Пиърс, и за майка си, госпожа Уесли Пиърс. Именно по този начин обичаше да се представя тя, дори днес. Госпожа Уесли Пиърс. Картър научи малкото й име — Джанис, едва когато стана на осем години.

Картър Пиърс бе на дванайсет, когато откри, че баща му изневерява на госпожа Уесли Пиърс. По-рано същия следобед бе откраднал кутия цигари от майка си и възнамеряваше, щом родителите му излязат, да седне край басейна и да изпуши една след друга всичките двайсет цигари. Майка му бе отишла за партия бридж у съседката госпожа Флечър, тъй като именно това се очакваше да прави съпругата на един доктор, докато мъжът й е в болницата и ровичка в гръдния кош на някой пациент в опит да спаси живота му. Затова в онази топла лятна вечер преди трийсет и две години Картър бе слязъл по стълбите, които водеха към задния двор, напълно убеден, че цялата къща е на негово разположение.

Ейми Къдиър беше на двайсет и една и току-що бе завършила колежа „Суитбрайър“. Къщата на родителите й се намираше точно срещу тази на семейство Пиърс. Тя имаше приятел, момче, с което бяха израснали заедно, за което възнамеряваше да се омъжи и наистина се омъжи впоследствие. Нито едно от тези неща обаче нямаше никакво значение във въпросната нощ.

През първите дванайсет години от своя живот Картър Пиърс на практика не бе поддържал никакви отношения с баща си. Доктор Пиърс беше талантлив хирург, истински новатор в своята област, и това — за нещастие на Картър — не му оставяше достатъчно време, което да прекарва със сина си. В деня, в който Картър се роди, баща му застъпи на смяна, която продължи седемдесет и два часа. Видя сина си едва когато се прибра у дома залитащ от умора цели три дни по-късно. Затова именно Джанис Пиърс бе опората на малкия Картър. Затова той бе така ужасен, когато видя баща си и чисто голата Ейми Къдиър да се целуват край басейна.

Онази нощ двамата не се задоволиха само с целувки и Картър Пиърс видя всичко от скривалището си зад живия плет от чемширови храсти, засадени около басейна, прекалено ужасен, за да помръдне, прекалено замаян от прелестните голи гърди на Ейми Къдиър, за да направи нещо друго, освен да остане приведен зад храстите. Наблюдава ги, докато оргазмите им изригнаха непредпазливи, гръмогласни, шокиращи със своята сила. Отначало помисли, че баща му я наранява по някакъв начин, но тази мисъл бързо бе разсеяна от виковете й „Още, още!“. Именно под прикритието, осигурено му от тази какофония, Картър успя да се измъкне от живия плет и да се върне у дома. На следващия ден майка му откри кутията цигари в стаята му и му хвърли такъв бой, че го запомни за цял живот.

Той обаче не й каза какво е видял.

Картър Пиърс продължи да кара по улиците на Ричмънд, а случилото се в онази нощ току изникваше пред погледа му като стара фотография.