Дейвид Кази
Джакпот (22)

22.

Неделя, 23 декември, 08:01 ч.

След това спречкване Саманта се качи в колата си и подкара безцелно из града. Широкият булевард, който водеше към центъра, беше пуст тази сутрин и малкото спортно купе се държеше стабилно на пътя въпреки опасностите, които криеше зимното време. Реши да не включва климатика, свали прозорците и остави студения вятър да брули лицето й, обвивайки го като пашкул. Не искаше да мисли за билета. Не искаше да слуша поученията на Паскуале Паоли. Не искаше да разсъждава кое е правилно и кое не.

Каквото и да смятаха другите, истината беше, че билетът сам се бе озовал в джоба й. Беше неин. Може би това беше карма. Или съдба. Нямаше никакво значение. Фирмата бе забила кол в сърцето на юридическата й кариера. Щяха да минат месеци, преди да си намери друга работа, а и всяка работа, която щеше да намери, щеше да й носи много по-малко пари. Нямаше да е в състояние да помага на родителите си. Беше на трийсет и четири, нямаше приятел, а мисълта, че ще й се наложи да практикува адвокатската професия дори само още една секунда, пораждаше у нея желанието да насочи колата към някоя дълбока пропаст. Несъмнено билетът беше знак свише. Или предупреждение. Да, може би дори предупреждение, което й отправяше Вселената. Как би могла да не се вслуша в предупреждение, което идва от Вселената? Как?

Намираше се на няколко километра северно от центъра, когато свърна по детелината на Броуд Стрийт и се озова насред западнала промишлена зона в покрайнините на града. На кръстовището забеляза двама мъже, които очевидно сключваха незаконна сделка. Удостоиха я с поглед, когато спря на знака „Стоп“, и бързо се върнаха към своя принос към местната икономика.

„Продължавайте все така, момчета — помисли си тя, докато поемаше на юг по Броуд Стрийт. — Само след месец ще бъда далеч оттук — на Фиджи или Таити“.

Продължи по Броуд, сетне зали наляво и пое на изток към центъра на града. Спря на червен светофар на ъгъла на Броуд и Норт Булевард, едно от най-оживените кръстовища в града. Норт Булевард водеше към „Даймънд“, застаряващия стадион, използван от младежката бейзболна лига, и облагородения през последните години квартал Нортсайд. Всички ленти на Броуд Стрийт бяха празни, с изключение на един пикап, който се движеше на зигзаг. Саманта реши да остане на безопасно разстояние от него.

Попадна на зелена вълна, измина почти два километра и прекоси половин дузина кръстовища, преди късметът да й изневери на Харисън Стрийт. Светофарът светна червено и тя бе принудена да спре въпреки отсъствието на какъвто и да било трафик по Харисън. Подобни неща неизменно я удивяваха. Потегли бавно на зелена светлина и усети как в душата й се надига гняв. Саманта Хури можеше да понесе много неща. Но не и светофарите. Те я подлудяваха. Измина цяла минута, после още една. Светофарът продължаваше да свети червено. Саманта започна да потропва с пръсти по волана. Не се получи. Подаде глава през прозореца и погледна светофара в другата посока, който продължаваше да свети зелено.

— Не може да бъде! — изкрещя ядно тя.

Погледна в страничните огледала, сетне се озърна, за да провери да не би наоколо да има някой полицейски автомобил. Кръстовището беше пусто. Доволна, че хоризонтът е чист, тя отпусна педала на спирачката. Но когато чу тихото ръмжене на голям, мощен двигател зад гърба си, я натисна отново. Сърцето й се разтуптя, почувства се като малко момиче, което са заловили с ръка, пъхната в буркана с бисквитите. Погледна в огледалото за задно виждане и видя автобус от обществения транспорт да спира в дясната лента до нея. Голямата машина се разтресе цялата, когато спря. Шофьорът, бял мъж на средна възраст с огромни мустаци, пиеше кафе от голяма чаша.

Светофарът най-после светна зелено и Саманта проследи как шофьорът на автобуса включва на първа и потегля бавно. Рейсът продължи на изток по Броуд Стрийт, а Саманта се замисли отново за Зиад Хури, който бе загинал с илюзията, че е мъченик, в сърцето и нито грам мозък в главата. Всичко, случило се в онзи ужасен ден, й се стори кристално ясно, макар той да бе започнал с непрогледна мъгла.

Нощта преди Зиад да взриви онази бомба в автобуса, може би докато се бе подготвял за онова, което му предстоеше на следващия ден (макар тя да се съмняваше, че брат й се е подготвял и дори, че изобщо е разсъждавал върху това, което прави), Саманта присъстваше на традиционното новогодишно парти, организирано от фирмата в хотел „Джеферсън“. Присъстваха около хиляда души от различни нива на обществената и професионалната стълбица, които се наливаха с безплатен алкохол и нагъваха коктейли от скариди. Саманта продължи да пие космополитън след космополитън^[1] дълго след като Райън Сийкрест и Дик Кларк^[2] възвестиха настъпването на Новата година. Смяташе, че може да пие коктейл след коктейл, без да се напива, и това й помагаше да се чувства млада и жизнена. Дори си поръча пица, след като се прибра у дома — заплитайки крака, в интерес на истината — в три сутринта.

На следващата сутрин обаче последствията от стореното предната вечер се стовариха отгоре й с цялата си мощ. Събуди се на дивана в хола, облечена в черната си официална рокля, върху която бяха залепнали две парчета пица. Спомняше си, че бе възкликнала: „Чудесно!“. Главата я болеше така, сякаш я бе потопила в гореща лава, а устните й бяха залепнали. Споменът за изминалата вечер обаче беше съвсем ярък и ако не се брои една целувка от служител на компания за недвижими имоти, която бе продължила по-дълго от обичайното, не се отличаваше с кой знае колко интересни събития.

Добра се с предпазливи стъпки до спалнята и се преоблече в домашни дрехи, след което се върна на дивана и се мушна под едно дебело одеяло, докато черният й дроб мъчително преработи и последната капка алкохол като работник, който е останал сам на смяна в цялата фабрика. По обяд включи телевизора, за да изгледа поредната емисия новини на Си Ен Ен. Посрещна я лентата с надпис ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ в долната част на екрана.

Заглавието мигновено прикова вниманието й: АТЕНТАТОР САМОУБИЕЦ ВЗРИВЯВА БОМБА В ЧИКАГО. Изправи се внезапно и световъртежът, резултат от махмурлука й, едва не я накара да изпразни съдържанието на стомаха си. Подробностите от случилото се бяха съвсем оскъдни: преди два часа в южната част на града избухнал автобус, атентаторът бил мъртъв, никой друг не пострадал. Наблюдаваше смаяно, с отворена уста, как степента за готовност при терористични атаки достига плашещи нива. Телевизиите излъчваха специални емисии и пресконференции през целия ден. Автобусите, самолетите, влаковете, мотрисите от метрото, дори таксиметровите автомобили в цялата страна спряха.

Когато стана ясно, бе бомбаджията е от арабски произход, медиите, а също и обществеността, буквално пощуряха. Избухна взрив от престъпления на расова основа, насочени срещу хора с мургав цвят на кожата, независимо от етническия им произход. Във Финикс, Аризона, пакистанец, собственик на магазин за хранителни стоки, бил застрелян от нападатели, които не си направили труда да откраднат каквото и да било. В Огънкуит, Мейн, трима тийнейджъри опожарили закусвалня, притежавана от семейство йорданци. Според съвместно проучване, организирано от Си Ен Ен и „Ю Ес Ей Тудей“ в деня след атентата, 89% от американците подкрепяха незабавни военни действия, макар да нямаха представа срещу кого трябва да бъдат насочени.

Саманта се бореше с махмурлука — подобно на милиони други американци в този първи ден на новата година — буквално залепнала за телевизора и новините, свързани с терористичната атака. Всичко се промени, когато още същата вечер на вратата й почукаха двама агенти на ФБР. Спомняше си ги много добре. Единият беше бял, със сериозно изражение, а другият чернокож и също толкова сериозен. Фамилиите и на двамата бяха Смит. Именно това й се стори изключително необичайно в тази сюрреалистична вечер — чернокожият се представи като агент Смит, след което кимна към белия и представи и него като агент Смит.

Помолиха я да ги придружи до офиса на ФБР в Ричмънд, където прекара по-голямата част от нощта в опит да отговори на въпроси, на които нямаше как да отговори. Агентите твърдяха, че може да си тръгне по всяко време (макар да не бе дошла с колата си), затова, формално погледнато, не бяха длъжни да й прочетат правата, както постъпват с някой заподозрян или обвиняем. Това бе един от онези малки гадни трикове, които правоохранителните органи прилагат. Ако й бяха прочели правата, Саманта нямаше да изрече нито дума или щеше да поиска адвокат. Но дори първокурсниците от юридическия факултет знаят, че за агентите на ФБР това е равносилно на самопризнание. По-голямата част от времето си прекара в опити да обясни на двамата Смит, че не поддържа никаква връзка с този нещастник брат си. Останалата част прекара в тревоги за състоянието на родителите си, за които предполагаше, че се намират в стая като нейната.

Към четири сутринта агент Смит, белият, откара всички заедно до дома на родителите й и им нареди да не напускат града в близките дни. Когато слезе от черния „Шевролет Събърбън“, Зайна Хури изпрати Смит с „Майната ти!“ и затръшна вратата, докато баща й се извини за избухването й с оправданието, че липсата на сън се е отразила на нервите й. Саманта не каза нищо и прекара няколко неспокойни часа в дрямка на леглото в старата си стая.

Към седем вечерта баща й я откара до колата й, след което тя отиде в офиса, където се заключи в кабинета си и потъна в работа. По-късно се срещна с Картър Пиърс и Хънтър Пенингтън Смит III, които искаха да се уверят, че тя не е член на „Ал Кайда“, „Хизбула“ или Ислям. Тя ги увери, че няма нищо общо с тях, като премълча факта, че ислям е религия, а не терористична организация. Доволни, че няма вероятност една от златните им кокошки да се появи на работа с няколко пръчки динамит около кръста, те й позволиха да се върне в кабинета си, където да продължи да таксува клиентите си. Терористичната атака отиде на заден план, в края на краищата започваше нова година, нова година — нови печалби.

Саманта трябваше да признае, че след тази среща нещата се промениха, поне що се отнася до многообещаващата й преди кариера, която сега лежеше в руини. Разликата беше трудно забележима. Почти невидима. Няколко седмици по-късно я изпратиха в командировка с цел анализ на документи, свързана с някакво безсмислено занимание, каквото не бе вършила от цели три години. В отличните атестации, които бе получавала до момента, започнаха да се появяват критични намеци. За първи път, откакто бе постъпила във фирмата, не получи отлична оценка за работата си. Започна да се труди все по-упорито и по-дълго, но сиянието на бляскавата й кариера бе помръкнало като старо петаче.

Саманта плачеше, а колата й продължаваше да стои на кръстовището, на което бе видяла обществения автобус.

Господи, как е възможно да е била толкова глупава? Как не е проумяла, че брат й е разрушил нещо повече от един празен автобус? Зиад бе заразил цялото семейно дърво на фамилията Хури с отровата на своя гняв и омраза. И не беше съвсем ясно дали това дърво ще оцелее. Дали останалите му клони щяха да влеят в корените му достатъчно жизнена енергия, за да се възстанови. Саманта се замисли за сестрите си, които правеха всичко по силите си, за да отгледат деца, и — независимо дали им харесваше или не — бяха натоварени със задачата да прехвърлят мост през пропастта, която разделяше старата им родина и новия свят, наречен Америка. Замисли се и за родителите си, които бяха пожертвали целия си живот в името на своите деца. И най-вече за празния стол, който неизменно присъстваше на всички семейни сбирки.

А самата Саманта? Тя беше умен млад адвокат, който можеше да постигне каквото си пожелае. Тази фирма, този бездънен кладенец, който поглъщаше душите на своите служители, не я искаше? Да върви по дяволите! Можеше да си намери по-добра работа от това да прави големите и богати компании още по-големи и по-богати. Беше чела за адвокати, които работят срещу нищожно възнаграждение и се радват на ореола на светци. Защо да не стори същото? От години насам единственото, което бе харесвала в сегашната си фирма, бе обстоятелството, че ръководството насърчаваше адвокатите да поемат случаи pro bono, безплатно за клиенти, които не могат да си позволят таксите, тъй като това се отразяваше добре на имиджа на компанията.

Мислите й се насочиха отново към билета, прибран на сигурно място в джоба й. Как изобщо й бе минало през ума да го открадне? Направеше ли това, нямаше да бъде с нищо по-добра от Зиад Хури. Досущ като него щеше да се превърне в атентатор самоубиец, който да унищожи бъдещето на Джамал Уийлър. Щеше да се превърне в един нов Зиад Хури, с тази разлика, че щеше да остане жива като свидетел на злото, което бе причинила, макар че Джамал или който там бе законният собственик на билета, никога нямаше да узнае за случилото се. Родителите й, бездруго съсипани от наследството, оставено от единствения им син, щяха да се гордеят с нея.

Добре, каза си Саманта. Всичко приключи. Просто малка морална криза, както се изразяваше учителката й по английски в осми клас. Щеше да пази билета, докато успее да открие законния наследник на Джулиъс Уийлър, независимо дали това е неговият син, дъщеря или човека от Луната. Това беше нейната мисия, нейният кръст, който трябваше да понесе, особено след като сега вече бе ясно, че в „Уилит & Хол“ най-вероятно нямат намерение да се погрижат за интересите на клиента й. Посегна към мобилния си телефон, за да позвъни на Паскуале, но се сети, че го бе оставила на кухненския плот, преди да изфучи навън.

Снеговалежът се усили и Саманта обърна аудито си на юг и измина няколко пресечки, преди да завие на изток по Кери Стрийт и да поеме обратно към дома. Улиците бяха пусти, което не я изненада предвид неделната сутрин и снежната виелица. Паркира колата и взе асансьора до своя етаж. Започваше да се чувства като онази Саманта, която винаги е била. Бремето на билета вече не й се струваше толкова непосилно.

Осъзна, че нещо не е наред, още когато вратите на асансьора се отвориха със съскане. Пред нея се простираше дълъг коридор с по два апартамента от всяка страна. От мястото, на което стоеше, се виждаше, че вратата на жилището й е открехната. Паскуале никога не би я оставил отворена. Саманта замръзна на място. Страхуваше се дори да си поеме дъх. Мили боже, възкликна наум тя. Паскуале беше прав. Някой се опитваше да открадне билета.

В коридора цареше мъртвешка тишина. Саманта се ослуша за най-слабия звук, за най-малкия признак, който да й подскаже какво се е случило. Вратите на асансьора се затвориха зад гърба й и звукът, който издадоха, я стресна.

Зачуди се дали да не се върне в колата, но мисълта да слезе с асансьора или да тръгне по стълбите вече я ужасяваше. Не, нямаше да го направи! Започна да си представя как някой я напада и я души в сумрачното фоайе на сградата. Ами ако Паскуале се нуждаеше от помощта й там вътре? Не можеше да го изостави. Притисна гръб към стената и пристъпи бавно към апартамента си. Ослушваше се за всеки звук. Нищо! Коледните светлинки, които премигваха в коридора, сякаш я предупреждаваха да хукне да бяга, докато все още има тази възможност.

О, божичко, какво, по дяволите, правиш, Саманта?

И тогава го видя. Плик за писма с името й, изписано върху него, оставен на прага на дома й. Коленичи и го взе. Най-обикновен плик за писма, но затворен. Отвори го и откри в него бележка, надраскана върху едно от листчетата, които държеше в бюрото си. Посланието беше кратко и ясно и накара кръвта във вените й да замръзне.

Телефонът ти е на кухненския плот. Ако искаш да видиш Паскуале жив, препоръчвам ти да го оставиш там и да чакаш обаждането ми.

Забравила всяка предпазливост, забравила опасенията си, че в апартамента може да я дебне някой, Саманта хукна към тоалетната, където повърна. Когато стомахът й се успокои, тя откри, че жилището й е празно.

Паскуале беше изчезнал.