Дейвид Кази
Джакпот (11)

11.

Петък, 21 декември, 21:23 ч.

Главата на Саманта започна да я боли още докато паркираше пред дома на родителите си в Глен Алън, едно от най-старите предградия на Римчънд, разположено северно от столицата. Небето бе обагрено в тъмнооранжево, гъсти облаци отразяваха светлините на града, а снегът валеше все така неуморно. Алеята за автомобили пред къщата беше пълна, затова Саманта паркира успоредно на канавката, която минаваше покрай парцела. Домът на родителите й бе разположен в края на задънена улица, заобиколена от седем почти идентични къщи, наподобяващи ранчо. Семейството й живееше в малката къща с три спални вече трийсет и пет години. Именно тук бе израснала Саманта заедно с двете си по-малки сестри Мириам и Емили и брат си Заид. И двете й сестри бяха вече омъжени и имаха деца, макар да бяха по-млади от нея, както майка й обичаше да й напомня приблизително на всеки половин час.

Саманта рядко идваше тук, не повече от два-три пъти месечно. Обичаше да повтаря както пред самата себе си, така и пред родителите си, че работата й го налага. Истината беше съвсем друга. Докато седеше в хубавото си ауди, както често правеше преди да влезе вътре, оглеждаше дъсчената фасада, чиято боя отдавна бе започнала да се лющи, и стомахът я присви от чувството за вина, което изпитваше. Вина заради жертвите, които правеха родителите й, вина заради отношението й към тях, вина заради неуспеха си да създаде собствено семейство, вина заради роднините, които живееха в Ливан, вина заради това, че не се чувства достатъчно виновна. Плюс още някаква неопределима вина, породена от онова, което най-вероятно бе пропуснала в току-що изредения списък.

Запали цигарата, която намери в централната конзола на автомобила, дръпна няколко пъти, сетне лапна две дражета дъвка. Когато се почувства достатъчно уверена, че майка й няма да долови миризмата на цигари и няма да разкрие тайния порок на дъщеря си или поне няма да му обърне внимание, Саманта се погледна за последен път в огледалото за обратно виждане и излезе от колата. Докато крачеше по покрития със сняг и лед тротоар, тя огледа автомобилите, паркирани на алеята, за да добие представа кого да очаква. Двете си сестри и децата им, разбира се, тъй като те никога не пропускаха петъчните вечери у родителите си. Това доставяше огромно удоволствие на майка й Зайна, която въпреки гръмогласните си твърдения, че образованието е най-важното нещо, нямаше нищо против факта, че и двете й по-малки дъщери не бяха завършили университет и не работеха.

Черешовочервената „Мазда Миата“ принадлежеше на вуйчо й по майчина линия Тамир, когото бе удостоила с многозначителната титла любим вуйчо. Той бе единственият човек, който никога не я съдеше, никога не се отнасяше с нея като с дете, винаги подкрепяше решенията, които взима, и ако нещо се обърка, никога не я укоряваше с думите: „Нали ти казах!“.

Черният джип отпред свидетелстваше за присъствието на Хишам, първи братовчед на баща й. Той притежаваше едва кретащ ресторант за средиземноморска кухня и пиеше прекалено много. Саманта можеше да прецени колко добре или зле се е представил ресторантът през изминалия месец според количеството алкохол, което Хишам изпиваше на семейните събирания. А наквасеше ли се порядъчно, започваше да досажда на всички представителки на нежния пол около себе си.

Глъчката вътре се чуваше чак на предната веранда. Макар и застанала отвън, Саманта чуваше Хишам да обяснява гръмогласно нещо. Веселите гласчета на трите й племеннички и единствения й племенник единствени нарушаваха сериозния разговор на възрастните, който с напредването на вечерта щеше да става все по-гневен и по-гневен.

Саманта въздъхна дълбоко и отвори вратата.

 

 

Посрещна я ароматът на кибе, което майка й печеше във фурната. Благоуханието, което идваше откъм печката, бе изпълнило цялата къща и макар Саманта да се чувстваше уморена и отчаяна от изминалия ден, устата й се напълни със слюнка. Не беше обядвала, а от аромата на кибе коленете й неизменно омекваха. Обожаваше това традиционно ливанско ястие, което се приготвяше от телешка кайма, наредена в тавата на пластове, между които имаше задушен лук, ядки, подправки.

Саманта откри майка си да шета сама в малката кухня, където тъкмо изстискваше два лимона в купа с табуле, една от най-популярните салати в Близкия изток. Зайна Хури, също като Саманта, беше дребничка стройна жена с маслинена кожа. Живееше в Съединените щати, откакто двамата с Омар, бащата на Саманта, бяха имигрирали тук преди четирийсет години. Кухнята бе с размерите на килер, но в нея майка й винаги беше успявала да приготви деветдесет и пет процента от ястията, с които Саманта се бе хранила, преди да порасне и да постъпи в колеж.

— Здравей, мамо — поздрави я Саманта и постави ръка върху рамото й. — Май трябва да сложиш още малко булгур.

— Не тревожи за това — отвърна Зайна на развален английски. — Ти как, скъпа? Ти закъснява!

— Имах работа — отвърна Саманта. — Освен това съм настинала.

— Ти трябвала да дойдеш преди два часа.

— Стига, мамо — каза Саманта, докато проверяваше своето блекбери. Нямаше нови съобщения. Остави мобилния си телефон на кухненския плот.

С течение на времето беше научила, че макар ливанците да притежават множество достойнства, точността не е сред тях. Те просто не успяваха да започнат каквото и да било навреме. Канеха гостите си в шест, като очакваха първите да се появят едва към седем, и не поднасяха вечерята преди осем. Такава бе обичайната практика.

— Не говори „стига, мамо“ — отвърна Зайна и размаха гневно пръст. — Ти закъсняла. Ние има специален гост.

— Всички гости са специални — каза Саманта. — За кого говориш? Кой друг е тук?

Зайна не й обърна внимание и продължи да приготвя табулето. Саманта открехна вратата на фурната, за да види дали кибето е готово.

— Махни се — каза Зайна. — Трябват няколко минути още.

— В такъв случай не съм закъсняла за вечеря.

— Ти мълчи! — скастри я Зайна, постави ръка на гърба й и я побутна леко към вратата. — Върви кажи здравей на сестрите си. Върви, върви.

 

 

След като Саманта напусна кухнята, възрастната жена забеляза мобилния телефон на дъщеря си, оставен на плота. Видя гневно пулсиращата червена светлина и думите разредена батерия, които мигаха на екрана. Прибра го в джоба си с намерението да подсети Саманта да зареди телефона си, докато вечерят. Част от нея копнееше да разбие проклетото нещо на хиляди парченца, но знаеше, че дъщеря й никога не би й го простила.

 

 

Саманта тръгна по късия коридор, където откри племенницата си Лена да си играе с две кукли. Лена, една от двете дъщери на Емили, беше най-кроткото и най-тихото сред децата на сестрите й и любимка на Саманта, макар да не можеше да го признае пред тях. Останалите хлапета бяха шумни, разглезени и не слушаха никого.

— Здрасти, лельо Сам — поздрави я Лена. — Харесват ли ти куклите ми?

Сърцето на Саманта се разтопи.

— Да, миличка, много ми харесват.

Заради настинката си предпочете да не целува момиченцето, а вместо това коленичи и го щипна игриво по бузката. Лена изпищя радостно и двете продължиха заедно по коридора.

Той отвеждаше към просторната дневна, където Саманта завари останалата част от семейството си в състояние на хаос, характерно за персонала в контролната зала на ядрена електроцентрала в случай, при който обвивката на реактора е започнала да се топи в резултат на авария. Другите й две племеннички се караха коя да играе с портативния „Плейстейшън“. Сестрите й седяха на протрития диван, разположен в далечния край на помещението, и най-вероятно обсъждаха кака си зад гърба й.

Хишам произнасяше пред баща й и Тамир един от обичайните си монолози, посветени на американската политика. Двамата с мъка успяваха да вметнат по някоя дума от време на време. Четвърти мъж, когото Саманта не познаваше, седеше до баща й. Беше по-млад от останалите, възрастта му бе по-близо до нейната, отколкото до тяхната. Имаше черна коса и космати като на орангутан ръце, които издаваха близкоизточния му произход. Тя поклати глава. Явно това беше „специалният гост“, за когото бе споменала майка й. Специалните гости бяха ергени, които майка й канеше с надеждата да допаднат на Саманта. Нали именно това беше начинът тя да се ожени, да роди деца и да бърка хумус до края на дните си.

— Американското правителство никога няма да поиска мир — обясняваше Хишам, като удряше с десния си юмрук по лявата си длан. — Войната се отразява добре на американския бизнес. Войната позволява на американците да запазят военното си присъствие в Близкия изток, за да държат под око какво? Петрола! В тази страна всичко се върти около петрола.

— Здравейте на всички — поздрави ги Саманта.

Баща й Омар скочи от дивана като изстрелян с катапулт, щастлив да види дъщеря си, но и нетърпелив да се отърве от братовчед си, който явно страдаше от логорея. Омар удостои дъщеря си с мечешка прегръдка и — въпреки предупреждението й, че е настинала — я разцелува и по двете бузи. Тя също го прегърна силно.

— Здравей, татко!

Другите мъже също станаха от местата си и тя се здрависа с всеки поотделно. Нарочно застана под такъв ъгъл, че на Хишам да му бъде трудно да я разцелува, макар той да направи опит въпреки състоянието й. Накрая подаде ръка на господин Специален гост. По дланта му имаше следи от медицински гел, а самият той миришеше на одеколон. А! Лекар. Замисълът на майка й беше повече от ясен. Нали не очакваше от Саманта да повярва, че е получила сърдечен пристъп и господин Специален гост й е приложил кардиопулмонална реанимация?

— Здравейте — каза тя и протегна ръка. — Саманта.

— Роджър — отвърна той и сграбчи дланта й в студената си лепкава лапа.

Липсата на акцент доведе Саманта до извода, че Роджър също като нея е роден в Щатите. Той беше възпълен, а дъхът му вонеше на развалена риба. Саманта се надяваше, че работи в интензивното, където пациентите обикновено са в безсъзнание и няма как да обърнат внимание на подобни неща.

— Ти си късметлия! — възкликна Хишам и потупа Роджър по рамото, сякаш докторът бе спечелил Саманта на стрелбището в лунапарка. — Красива е, нали?

Роджър я огледа от главата до петите, при което я побиха тръпки.

— Да. Много.

Саманта положи известни усилия, за да отлепи ръката си от неговата, след което изтри длан в панталоните си. Стоеше напълно парализирана, като уплашена газела сред саваната на Африка, докато Роджър продължаваше да я поглъща с поглед. Отправи кратка благодарствена молитва към Всевишния в мига, в който чу майка й да ги кани на вечеря.

 

 

Саманта едва бе потопила късчето арабска пита, което държеше в ръката си, в купичката с хумус, когато майка й гордо обяви, че Роджър Бузеин бил всъщност доктор Роджър Бузеин, интернист в реномирана клиника по вътрешни болести в Ричмънд. Изрече го с такава гордост, че дори собствената майка на Роджър би се почувствала засегната от подобно навлизане в нейната територия.

— Така ли? — отвърна Саманта и отново насочи вниманието си към кулинарните вълшебства пред себе си. Бяха се събрали в тясната трапезария, около масивната дъбова маса, която родителите й бяха купили още преди да се роди. Лъскавата й някога повърхност носеше белезите от задачите по математика и есетата по английски, писани върху нея преди толкова много години. Откъм колоните, разположени зад гърба й, долиташе гласът на прочутия ливански певец Файруз. Саманта го беше слушала толкова много, че й стигаше за цял живот.

— Племенник е на Набила — обясни Зайна.

Саманта кимна и се усмихна, макар да нямаше представа коя е тази Набила.

— Значи си адвокат? — попита Роджър и се обърна с лице към нея. Естествено, майка й ги бе настанила един до друг. Той се приведе съвсем близо към нея, сякаш това създаваше някаква връзка помежду им.

Саманта кимна.

— Татко, ще ми подадеш ли, моля, сармичките?

Омар подаде чинията на Мириам, която я връчи на Саманта.

— И в коя област на правото практикуваш?

— Корпоративно.

— Какво означава това? Познавам много адвокати, но нямам представа с какво се занимава корпоративното право.

— Ами… — започна Саманта, докато пресилваше половин дузина лозови сарми в чинията си — помагам на големите и богати компании да станат малко по-големи и по-богати. Приятна задача.

— Чувал съм, че това е доста рентабилна професия.

Кой, по дяволите, се изразява по този начин? Рентабилна професия!

— Не се оплаквам — отвърна Саманта.

— И аз така — каза Роджър. — Медицината ми се отплаща добре.

Тя се усмихна и лапна две лозови сармички. Умираше от глад. Проявата й на лакомия очевидно не обезкуражи безстрашния й ухажор.

— Знаеш ли, живея в Стоунмил — похвали се Роджър с жилището си в скъпарското предградие западно от Ричмънд. — Миналата година си купих яхта. Държа я във вилата си на езерото Смит Маунтин. Ще се радвам да ми погостуваш там. Ще се поразходим с яхтата.

— Чу ли това, Саманта! — намеси се Зайна. — Яхта! Как е Набила?

— Добре е — отвърна Роджър. — Изпраща ви поздрави.

Докато продължаваше да се чуди коя е Набила, Саманта осъзна, че никога през живота си не е чувала някой да говори толкова прецизно от гледна точка на граматиката. Сякаш Роджър бе преподавател по филология или коректор в някое издателство.

Няколко минути по-късно чиниите на всички бяха отрупани с храна и разговорът бе заглушен от тракане на чинии и посребрени прибори и мляскане с пълни усти. Саманта нямаше нищо против това. Може би ако извадеше късмет, щеше да си тръгне, без да й се налага да разговаря отново с Роджър. Който, установи смаяно тя, се хранеше като хиена. Пъхаше цели шепи хумус и кибе в устата си. Да не би да си въобразяваше, че именно това ще я впечатли?

— Вие двама защо не отиде да хапне десерт по-късно? — попита Зайна, когато всички на масата започнаха да намаляват темпото. Това бе типична ливанска вечеря, след която останаха купища храна, която да бъде разпределена в пластмасови кутии и найлонови торбички и отнесена по домовете на децата. — Върви и се забавлява!

— Мамо, трябва да ставам рано — отвърна Саманта. — Чака ме много работа.

— Я стига с това „трябва да ставам рано“! — каза Зайна. — Това глупост! Виж Роджър, той също става рано. Той доктор. Аз не чува той да каже „не мога“, а той също „трябва да ставам рано“. Утре събота. Събота преди Коледа. Ти не трябва да работи!

— Прекрасна идея — присъедини се и Роджър. — Знам едно страхотно място. Правят чудесни десерти.

В отчаянието си Саманта реши да смени темата и погледна към баща си, който седеше срещу нея.

— Как е бизнесът, тате?

Той трепна, очите му се разшириха като на ученик, който се е надявал да не бъде извикан на дъската. Тъкмо завиваше малко кибе в арабска питка. Саманта забеляза как поглежда към майка й, която първо отвърна на погледа му, сетне извърна очи.

Родителите й държаха магазин за близкоизточни хранителни стоки и деликатеси, наречен „Средиземноморски експрес“, разположен на Уест Броуд Стрийт, една от главните търговски улици в Ричмънд. Бакалията им се намираше в търговския център на площад „Тъкърнък“, оживен район с множество магазини и бутици. Родителите й бяха отворили „Средиземноморски експрес“ още по времето, когато Саманта бе съвсем малка. Ароматът на пайовете с кайма, спанак и подправки, които продаваха, бе един от най-силните спомени от детството й.

Първото й работно място беше именно семейният магазин, където бе започнала да помага по време на летните ваканции в гимназията и колежа. С течение на годините обаче бе започнала да прекарва там все по-малко и по-малко време дори след като се бе върнала в Римчънд. Не обичаше даже да пазарува там, тъй като родителите й отказваха да вземат от нея дори цент и настояваха да й подаряват нужните й продукти.

Веднъж, когато вече получаваше солидна шестцифрена заплата, Саманта предложи на майка си и баща си да им помогне с плащането на част от сметките. Омар се ядоса толкова много, че не й проговори цяла седмица. Вместо това обаче Саманта преведе известна сума по сметката на майка си, която все пак покри част от разходите, без баща й да разбере.

— Всичко е наред — отвърна Зайна. — Кой иска още табуле?

— Какво?

— Всичко е наред — повтори баща й. — Да не говорим за това, скъпа.

Изрече тези думи сякаш на шега. Саманта обаче притежаваше патологична неспособност да подмине някоя тема, без да я разчепка из основи, затова предположи, че Омар я дразни лекичко. Захванеше ли някой въпрос, вкопчваше се в него като булдог и не се отказваше, докато не стигне до дъното на нещата. Именно това й качество бе в основата на успехите й в училище, в университета, в адвокатската кариера. Поне до тази сутрин.

Затова Саманта продължи да настоява. Знаеше, че не бива да повдига тази неудобна тема пред това чудо на медицината доктор Роджър Бузеин, но не й пукаше.

— Имате ли проблеми с магазина?

— Всичко е наред — сопна се баща й. Гласът му обаче потрепери, макар и съвсем лекичко, и Саманта мигом разбра, че годината е била доста лоша. Господи, всяка година от самото отваряне на магазина до ден-днешен беше лоша. Сега обаче тя почувства, че баща й се опасява да не би настъпващата година да се окаже последна за семейната бакалия.

Из трапезарията като мрачен облак витаеше напрежение. Дори племенничките й, които обикновено по това време вече се замерваха с остатъците от храната, седяха кротко като кукли.

— Всичко ще се оправи — каза Емили, без да се обръща към никого конкретно.

— Какво се е случило? — настоя Саманта.

Всички замълчаха.

— Заид? — попита реторично тя. — Заради Заид, нали? Този тъпанар!

— Саманта! — скастри я майка й. — Не говори така за брат си!

— Защо не ми казахте? — отвърна тя на родителите си. В гърдите й се надигаше гняв. — Можех да ви помогна!

Никой от двамата не й отговори.

— Кой иска баклава? — попита майка й, след като мълчанието се проточи прекалено дълго и стана прекалено неловко като в център за управление на полетите след загубата на току-що изстрелян спътник. Май наистина е разтревожена, помисли си Саманта. Зайна Хури сякаш смяташе, че храната е най-доброто решение срещу всички злини и беди на този свят. Майка й стана от масата и тръгна към кухнята, следвана по петите от двете си по-малки дъщери. Саманта погледна към баща си, който чоплеше отнесено късче арабска пита.

Копнееше да отиде при него и да го прегърне, но знаеше, че жестът й ще го постави в неловко положение пред останалите мъже на масата, ще подрони реномето му на авторитетен и непоколебим глава на семейството. Той беше тих, мълчалив човек, който — Саманта не се съмняваше в това — мислеше за покойния й брат Зиад Хури, докато ронеше на трохи парчето хляб.

Звънът на мобилния й телефон я извади от транса, в който бе изпаднала, и тя опипа машинално джобовете на суичъра си. Когато не го откри, започна да изпада в паника.

Зайна се върна от кухнята и й подаде телефона.

— Забрави го в кухнята — каза майка й.

Саманта погледна екрана, за да провери кой се обажда. Номерът обаче се оказа непознат. Понечи да прослуша гласовата си поща, преди да си сети, че преди около два часа беше дала номера си на Джулиъс Уийлър.

— Ало? — каза тя, след като върна обаждането.

— Здравейте, обажда се Джулиъс.

Саманта притисна апарата към рамото си, вдигна пръст и излезе от стаята, за да проведе разговора. Бомбата, хвърлена от баща й, продължаваше да кънти в главата й, но тя не бе в състояние — поне за момента — да се справи с последиците от взрива. Какво ли щеше да се случи? Мислите летяха и рикошираха из главата й досущ като шестте топчета за пинг-понг, донесли цяло състояние на Джулиъс Уийлър.

— Здравейте — каза Саманта, когато отиде в дневната. — Какво има?

— Не мога да говоря дълго — зашепна той. Това накара косъмчетата по врата й да настръхнат.

— Какво не е наред?

— Нали казахте, че ще ме настаните в „Мариот“?

— Да, така е.

— Няма да ходим в „Мариот“.

— Откъде се обаждате?

— От автомата пред тоалетните — отвърна той. — Бензиностанцията на „Ексон“ на ъгъла на Паръм и Брук Роуд. Помолих ги да спрем, казах им, че съм толкова нервен, че ще повърна.

— Кои са те?

— Някакъв човек от охраната на компанията дойде с нас.

— От охраната на компанията?

— Едър бял мъж — обясни Джулиъс.

— От охраната на компанията? — повтори Саманта.

Тя повтори думите му по-скоро на себе си, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Ставаше нещо странно, много странно. Защо Картър бе решил да настани Джулиъс на друго място? И кой беше този тип „от охраната на компанията“?

— Нали това казвам — продължи Джулиъс. — Притесних се в колата и ги помолих да спрат.

— В каква посока се движите?

— Мисля, че на север.

— Джулиъс, казаха ли къде точно отивате?

— Не.

— Опитай се да ги забавиш — посъветва го Саманта, докато вървеше към трапезарията. — Остани в тоалетната колкото се може по-дълго. Поне петнайсетина минути. После им кажи, че си гладен, поискай да ти купят солени бисквити или нещо друго.

— Ясно.

— Тръгвам към теб — обеща Саманта. — Искам да проверя какво са замислили.

Затвори телефона. Останалата част от семейството — плюс доктор Роджър, разбира се — я гледаше напрегнато.

Започна да набира номера на Картър по мобилния си телефон, но сетне спря, тъй като я побиха студени тръпки. След като цял следобед упорито не се бе предала на болестта, сега съпротивителните й сили като че ли отстъпваха пред вечерната офанзива на настинката. Каква полза да звъни на Картър? Така само щеше да го предупреди, че е заподозряла нещо, и да обърка всичко.

— Трябва да тръгвам, мамо!

— Защо?

— Имам работа.

— Омръзна ми от твоя работа — отвърна Зайна, повишавайки тон с всяка изречена дума. — Трябвало да изхвърли твой телефон на снега! — извика тя, поклати глава и напусна трапезарията.

— Ще се опитам да дойда за Коледа — обеща Саманта на баща си и се наведе да го целуне по брадясалото лице.

— Обичам те, скъпа!

Сърцето й се сви. Сълзи изпълниха очите й, но успя да ги сдържи. Не искаше баща й да я вижда разплакана.

— Приятна вечер на всички — каза тя и махна с ръка на цялата компания.

Роджър скочи като на пружина, осъзнал едва сега, че обещаната му среща се проваля, че Саманта наистина си тръгва, без да го е видяла в цялото му очарование.

— Кога ще те видя отново? — попита той и тръгна подире й, докато тя вършеше към вратата.

— Ще ти се обадя — обеща Саманта. — Дай ми телефонния си номер.

— Искаш ли да ти го запиша?

— Не, имам много добра памет — каза тя и излезе на верандата отпред. — Съжалявам, но много бързам.

Той обаче я изпрати чак до колата.

— Добре, добре, 973–7428.

— Запомних го — каза Саманта и се настани зад волана.

Запали двигателя и потегли, зарязвайки доктор Роджър Бузеин на тротоара.