Дейвид Кази
Джакпот (2)

2.

Четвъртък, 20 декември, 23:21 ч.

Когато Джулиъс излезе на площадката пред апартамента на Лерой, нощният студ го връхлетя с цялата си мощ. Едната му ръка бе пъхната дълбоко в джоба на палтото му, където стискаше здраво Билета. Да, в съзнанието си вече бе решил, че заслужава да го нарича с главно Б. Проклетото парче хартия сякаш бе оживяло в джоба му, сякаш се въртеше и подритваше като новородено.

Заслиза по напуканите бетонни стъпала и след като се отклони за броени секунди към задната част на комплекса, където изхвърли пистолета на Лерой в една улична шахта, продължи към блок 349, където живееше на втория етаж. Дворът пред сградата бе пуст, ако не се броеше един тип, когото Джулиъс познаваше само с инициалите му — Ел Ти. Въпросният Ел Ти се въртеше в кръг пред входа и си мърмореше тихичко. Макар късото му морскосиньо вълнено палто да бе достатъчно топло, за да осигури на Ел Ти известна защита от студа. Джулиъс подозираше, че обстоятелството, че Ел Ти е чисто гол от кръста надолу не му помага да се сгрее. Това бе още един щрих от Карълтън Оукс, който изобщо нямаше да му липсва.

— Добър вечер, господин Джулиъс — поздрави го Ел Ти.

Джулиъс спря пред входната врата и се обърна назад.

— Добър вечер, Ел Ти.

Огледа се в продължение на няколко секунди, преди да влезе в апартамента си. Реши, че не бива да се бави повече от три минути. Лерой нямаше да хукне тутакси подире му. Щеше да се забави известно време, за да измисли стратегията, която да го отведе до билета, макар да тънеше в блажено неведение относно истинската му стойност. Някъде дълбоко в ъгълчето на съзнанието на Джулиъс се зароди съмнението дали е разумно да се връща в жилището си, но не разполагаше с нищо, освен с дрехите на гърба си, бе излязъл, без да вземе дори палтото си. Освен това печелившият билет не струваше пукната пара, преди да го представи в някой офис на компанията, организирала лотарията.

Джулиъс бе живял тук, откакто бе излязъл от затвора преди осем години. Апартаментът му не беше кой знае какво — една голяма стая с тясна баня и кухненски бокс. Стените му не бяха украсени с картини или каквито и да било други произведения на изкуството. Спеше в единия ъгъл на някакъв стар матрак, който бе взел от съседния апартамент, когато обитателят му на свой ред бе поел към затвора. Въпреки всичко това бе мястото, което смяташе за свой дом.

В единствения гардероб в апартамента Джулиъс откри стара платнена торба, в която бе пренесъл вещите си от затвора дотук. В страничния й джоб откри четири долара. Извади от чекмеджетата няколко чифта чорапи и боксерки, три панталона и три ризи. Сетне връхлетя в банята, грабна шампоана, сапуна, пяната за бръснене и няколко евтини ножчета. Доходите му не му позволяваха да си купи електрическа самобръсначка с ножчета за по два долара. Или по-скоро, досегашните му доходи не му позволяваха.

Накрая влезе набързо и в кухнята, където откри кесия стар царевичен чипс и кутийка диетична пепси-кола в хладилника, който се включваше и изключваше, когато си пожелае. Голяма полза щеше да има от тях. Но пък Джулиъс никак не си падаше по готвенето. Плодовете, зеленчуците и различните хранителни стоки бяха скъпо удоволствие, затова предпочиташе да си взима вечер сандвич за два долара. Извадеше ли късмет, можеше да разчита и на храната, останала след някое от многобройните съвещания в офисите на „Уилит & Хол“, огромната адвокатска фирма, чиито помещения чистеше всяка вечер от пет до десет. В такъв случай се прибираше у дома с кесия, пълна с панирани пилешки хапки или швейцарски рулца със сирене и пуешко. Понякога пликът с останала от адвокатите храна му стигаше за две или три вечери. Тогава имаше възможност да хапне и салата.

Замисли се дали да не вземе и още нещо. Беше го прибрал в дрешника, лежеше скрито под една дъска, където бе пъхнал кутия за обувки, пълна със стари чорапи. Това бе деветмилиметров пистолет, черен на цвят, който бе купил преди четири години от дилър, работещ в района. Още с първата си присъда за кражба с взлом, получена на двайсет и една годишна възраст, Джулиъс се бе простил завинаги с правото да получи разрешително за притежаване на огнестрелно оръжие. От друга страна обаче, живееше в Карълтън Оукс, където реалността се сблъскваше челно с правоохранителните норми.

Можеше ли обаче да си позволи риска някой полицай да го спре и да открие у него пистолет? Представи си как протича срещата му с някой прекалено усърден служител на закона, който го арестува за скитничество, за незаконно преминаване през чужда собственост или какъвто там повод му хрумне, тъй като полицията редовно прочистваше улиците от хора като него. Какво щеше да се случи? Щяха да го обискират. Да му вземат билета. Не биваше да поема подобен риск, нали?

Отмести чамовата дъска и повдигна картонения капак на кутията. Пистолетът бе увит в мека бяла кърпа за ръце. Изпита приятно усещане, когато оръжието легна в дланта му, почувства се по-сигурен, макар да съзнаваше, че това чувство е измамно, досущ като топъл дъх в студена вечер. Прибра грижливо пистолета в кутията, покри я с дъската, огледа апартамента си за последен път и излезе навън в студената ясна нощ.

 

 

Дори когато бе в добро настроение, Лерой Маршал не спадаше към хората, които умеят да се радват на живота или да прощават на околните. А днес определено не бе в добро настроение. Ронда бе започнала да му натяква още от сутринта, че е крайно време да си намери работа, а бебето не спираше да реве от обяд. Като капак на всичко, напоследък бе закъсал с парите и дори дължеше два бона на основния си доставчик. Тези пари бяха част от заем, който бе взел в особено труден период. Хлапето се нуждаеше от толкова много памперси, че Лерой направо не можеше да повярва. Това хлапе пълнеше по десет памперса на ден!

Не стигаха памперсите, та трябваше да купуват и сухо мляко. Така и не разбра защо Ронда отказва да кърми, при положение че майчиното мляко излиза без пари, нали? Помнеше, че когато я изписаха от родилното и тя се прибра у дома с бебето, заяви, че се чувства прекалено изморена, за да кърми. Затова приготви на малката шишенце с бебешко мляко. Седмица по-късно кърмата й секна и най-неочаквано се наложи да заделят по сто долара месечно за сухо мляко! Детските надбавки едва-едва покриваха разходите, което означаваше, че за таткото не остава нито цент.

Освен това Лерой не бе напълно сигурен, че Ейнджъл е негово дете.

Затова, когато заподозря, че Джулиъс е спечелил от лотарията — а Лерой имаше отличен нюх за подобни неща — не се поколеба нито за миг. На Джулиъс не му се налагаше да храни още две гърла. Той не се нуждаеше от парите така отчаяно, както Лерой. Зачуди се колко ли е спечелил Джулиъс. Пет бона? Или може би десет? Трябваше да вземе този билет на всяка цена. Изобщо не му пукаше какво ще се наложи да направи, за да се добере до него. А и не биваше да забравя как дъртакът му с дъртак го бе нокаутирал. Подобно нещо не можеше да му се размине безнаказано.

След като Джулиъс си тръгна, Лерой се втурна по коридора към спалнята, която споделяше от време на време с Ронда и в която държеше арсенала си от оръжия. Пътьом позвъни на брат си Томи по мобилния телефон. Томи живееше в съседния блок и изпитваше сляпа привързаност към брат си. Досущ като златист лабрадор към стопанина си.

— Здрасти — каза Томи, след като вдигна телефона още при първото позвъняване.

— Чакай ме зад блока на Джулиъс — нареди му Лерой. — След три минути. Вземи си желязото.

— Какво е станало?

— Прави каквото ти казвам!

Лерой затвори телефона, без да каже нито дума повече, след което влезе в спалнята. Знаеше, че по-малкият му брат няма да посмее да го подведе и когато стигне до блока на Джулиъс, Томи Маршал вече ще го очаква там.

Спалнята бе оскъдно мебелирана, но купчините мръсни дрехи и празни кутии от пици и бургери я караха да изглежда доста по-малка, отколкото всъщност беше. Белите стени бяха целите на петна, което можеше да се очаква, при положение че не бяха боядисвани от построяването на жилищния комплекс преди трийсет години. В единия ъгъл бе поставен лекьосан матрак, на който може би — а може би не — бе зачената Ейнджъл. До срещуположната стена бе поставен евтин скрин, чийто плот бе осеян с всевъзможни непотребни вехтории, сред които четири празни бутилки от „Сейнт Айдс“, малцова бира с високо съдържание на алкохол, и три недопушени джъмбо, както наричаха цигарите от марихуана, поръсени обилно с кокаин. Лерой извади резервния си деветмилиметров пистолет от покрита с мазни петна хартиена кесия за храна и го пъхна в колана на панталоните си.

— Къде отиваш? — попита го Ронда, когато той се върна в дневната.

— Навън.

— Никъде няма да ходиш — каза Ронда, скочи от дивана и препречи пътя му към вратата досущ като охранител в нощен клуб.

— Разкарай се, кучко! — изкрещя Лерой. Галантният наркодилър улови с ръка дребничкото лице на жената и я блъсна силно в стената. Главата й се удари глухо в нея, евтината мазилка се напука и Ронда се свлече на пода.

— Майната ти! Мразя те!

Ронда опипа с пръсти темето си, където вече се стичаше топла лепкава кръв.

— Я млъквай — отвърна й Лерой, — че този път ще те фрасна истински!

 

 

Лерой се прокрадна тихичко по стълбите, които водеха към двора. Стискаше пистолета в дясната си ръка, която държеше прилепена плътно към тялото. Трябваше да действат бързо. Знаеше, че Джулиъс не би могъл да повери билета на нито една жива душа в целия квартал, което означаваше, че ще се изнесе оттук още тази вечер. Измъкнеше ли се с билета, никога нямаше да го пипнат. В края на краищата, Лерой не работеше за ЦРУ. Не можеше да го проследи със сателит или някоя подобна умна джаджа.

Нощем Трий потъваше в мрачни сенки и дори най-дългогодишните жители на квартала се страхуваха да излязат навън дори само за да изхвърлят боклука или да отидат на работа, ако бяха нощна смяна. Тук човек никога не можеше да бъде сигурен дали няма да го прониже някой заблуден куршум. Наркодилърите и проститутките действаха в най-тъмните ъгълчета и най-потайните кътчета на комплекса, досущ като хлебарки. Бизнесът с дрога и плът процъфтяваше в Трий и привличаше клиенти и от околните бедняшки квартали. Макар студът да бе принудил голяма част от търговците да останат по домовете си, мнозина все пак бяха излезли навън в мразовитата нощ. За тях бе особено важно да не разочароват своите клиенти. В края на краищата, това е начинът да преуспееш в който и да е бизнес.

Тази част от комплекса бе оформена като подкова от три продълговати жилищни сгради, които образуваха буквата П около тревната площ в средата. Апартаментът на Лерой се намираше в единия край, а този на Джулиъс — в срещуположния. Покрити пасажи пресичаха сградите и позволяваха на обитателите им да влизат и излизат през своеобразния двор, затворен между тях. Мнозина, особено онези, които работеха усилено и след като се върнеха вечер у дома, залостваха вратите, настояваха пред управата на комплекса да затвори тези коридори, през които всяка нощ — досущ като вируси — проникваха всевъзможни криминални типове. Молбите им не срещаха никакво разбиране, тъй като, поне в момента, управата на жилищния комплекс се олицетворяваше от Девън „Тиквата“ Пач, трийсетинагодишен тарикат, който получаваше дял от всяка наркосделка на територията на квартала, в замяна на което си затваряше очите за онова, което се случва на територията му, и полагаше усилия да държи полицията по-надалеч.

Лерой прекоси двора и използва покрития коридор, за да влезе в блока на Джулиъс. В единия му край видя старо куче, което търсеше нещо за ядене. Животното вдигна поглед, а Лерой го удостои с ритник в хълбока. Кучето изсумтя. Не изглеждаше никак изненадано. Не за първи път получаваше ритник от човек, който минава покрай него. Да не говорим, че Лерой никак не обичаше животните. Откри брат си Томи да го чака на двайсетина метра от входа на блока, скрит в сянката на контейнер за отпадъци, който му предлагаше известен завет от пронизващия леден вятър.

— Здрасти — поздрави го Томи.

— Слушай ме внимателно — започна Лерой, — влизаме бързо, действаме твърдо и никой няма да пострада.

— Както кажеш.

— Слушаш ли изобщо какво ти говоря?

— Да, да — отвърна Томи. — Какво всъщност правим, Лерой?

— Прави каквото ти казвам!

Двамата използваха прикритието на контейнерите за боклук и заобиколиха блока откъм северната му страна. Лерой прилепи тялото си към студените тухли от пресована сгур и надзърна отново във вътрешния двор. Стълбите, които водеха към апартамента на Джулиъс, се намираха на няколко крачки от него. Двамата се скриха под стълбището и погледнаха нагоре.

— Иди и почукай на вратата — прошепна Лерой. — Виж дали си е вкъщи.

— А после? Какво да правя после, по дяволите?

— Забравѝ! — каза му Лерой, който вече се бе отказал от първоначалната си идея. — Чакай да помисля!

Докато Лерой анализираше ситуацията, съдбата взе решение вместо него. Някъде високо над главите им се отвори врата — тихо и предпазливо, но въпреки това звукът сякаш прониза леденостудения въздух. Миг по-късно чу изщракването на езичето — вратата се бе затворила също толкова тихо и предпазливо. Сърцето на Лерой се разтуптя от радост. Дочу стъпките на човек, който възнамеряваше да се прокрадне в нощта, досущ като тийнейджърка, която се измъква тайно от дома си. Да, броени секунди го деляха от билета. Никой нямаше да пострада, освен ако Джулиъс не ядосаше Лерой Маршал. Наведе се напред и потупа брат си по кръста, където Томи бе пъхнал своя трийсет и осемкалибров пистолет. Двамата извадиха оръжията си и се приготвиха да посрещнат своята жертва.

 

 

Джулиъс чу трескавия шепот още в мига, в който вратата на апартамента му се затвори зад гърба му. Лерой. Сигурно беше взел и онзи глупак Томи. Това го притесни донякъде, тъй като Томи спокойно можеше да го убие не само напълно съзнателно, но и като го простреля неволно. Сети се за пистолета, който бе останал под онази дъска в апартамента му, и съжали, че не го е взел. Но доколкото познаваше Лерой, той едва ли би посмял да стреля. Не и от самото начало. Първо щеше да се опита да му вземе билета със сила и ако не успее, едва тогава щеше да използва оръжие.

Джулиъс спря на площадката, тъй като предположи, че двамата обирджии са се спотаили под стълбите. Мястото бе подходящо за целта, тъй като бе потънало в мрак. Осветлението бе изгоряло преди години и никой не си бе направил труда да го подмени. Сети се отново за онова число. Четиристотин и петнайсет милиона! Никога не бе предполагал, че някой може да спечели толкова много пари. В главата му нахлуха безброй несвързани мисли, които се защураха произволно като искри от повреден електрически трансформатор. Откъде, по дяволите, компанията бе събрала толкова много пари, че да изплати джакпота? Наведнъж ли щяха да му ги дадат? Чек ли щяха да му връчат? Или пък щеше да ги вземе в брой? Самата мисъл за парите едва не замъгли съзнанието му, а точно в този момент трябваше да реши далеч по-важна задача — как да остане жив.

Замисли се върху вариантите за действие. Продължеше ли надолу по стълбите, очакваше го среща с непредвидими последици с човек, който преди време бе прострелял в ръката някакъв непознат, защото онзи си позволил да заговори Ронда без разрешение на някакъв купон. Върнеше ли се в апартамента, не бе сигурен дали ще успее да извади пистолета навреме. А това означаваше, че вероятността домът му да се превърне в негово лобно място е доста голяма. Замисли се за обитателите на другите два апартамента на неговата площадка. В първия, който се намираше най-близо до мястото, където се бе прилепил до стената, живееха плашещо дебела жена на име Шаник и трите й малки момчета. Тя беше шумна и приказлива и си въобразяваше, че е един от стълбовете на обществения живот в Трий. Не можеше да очаква никаква помощ от нея.

С другия апартамент обаче нещата стояха по-различно. Там би могъл да намери известна подкрепа. Негов наемател бе възрастен човек на име Монк, който се бе настанил тук още по времето, когато Джулиъс бе тийнейджър. Получаваше инвалидна пенсия, тъй като преди няколко години левият му крак бе пострадал при улична престрелка. По ирония на съдбата Монк бе посочил именно Лерой Маршал като човека, натиснал спусъка. Затова Джулиъс спокойно можеше да заключи, че Монк никак не харесва Лерой. Приведе се ниско и прекоси площадката, прилепил плътно гръб към стената, сетне почука тихо с крак на вратата на Монк.

— Кой си ти, по дяволите? — извика Монк.

Джулиъс въздъхна отчаяно. Бе забравил колко гръмогласен е Монк. Нямаше време за губене.

— Отвори, аз съм, Джулиъс — каза той.

 

 

— Какво има? — попита Томи, забелязал, че Лерой се напрегна видимо.

— Копелето е разбрало, че сме тук — отвърна Лерой. — Май влезе у Монк.

— И какво ще правим?

— Ще влезем вътре — каза Лерой. — Тази мижитурка Монк няма да ни спре.

Монк отвори вратата едва-едва, точно колкото Джулиъс да се провре през нея и да влезе в апартамента му. Джулиъс въздъхна бавно, облекчен, че е намерил убежище, макар и временно. Монк отстъпи назад и го изгледа продължително, сетне прокара длан по гладко обръснатия си череп. Кожата му беше черна като катран, имаше най-наситеният черен цвят, който Джулиъс бе виждал през живота си, резултат от пълната липса на какъвто и да било друг цвят като при фотографски негатив. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, които му придаваха вид на релефна карта и свидетелстваха, че животът му е преминал в бедняшки квартали като този.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита го Монк, след като затвори вратата. — Не виждаш ли, че съм зает?

Джулиъс огледа сумрачния апартамент, над който се стелеше характерният мирис на марихуана и ароматни пръчици. Нямаше представа с какво толкова се е захванал Монк. От предишните си посещения в апартамента му знаеше, че сега се намират в дневната. Подът бе осеян с купчини вестници, високи почти два метра. До едната стена бе подпряна празната кутия на огромен телевизор. Необикновен птичи грак прониза мрака. Сякаш някъде в него се спотайваше птеродактил.

— Съжалявам — каза Джулиъс. — Имам проблем.

— Имам си свои проблеми — отвърна Монк. — Не ми трябват твоите.

Монк бе петдесетинагодишен и бе живял във всички най-опасни квартали на сто и шейсет километра околовръст. Джулиъс не се съмняваше, че той има проблеми. Един от тях — при това не най-незначителният — беше фактът, че Монк не е с всичкия си.

— Става въпрос за Лерой.

Джулиъс изчака Монк да осмисли думите му. Ако в Трий имаше поне един човек, който да му помогне да се справи с Лерой Маршал, това беше Монк.

— Какво ти трябва? — попита Монк.

— Чакат ме долу — отвърна Джулиъс. — Лерой и Томи, предполагам. Трябва да се измъкна оттук. Още тази вечер.

Прекъсна ги почукване на вратата.

— Монк! — извика Лерой. — Знам, че е тук. Предай ни го, старче. Не си струва да се замесваш в това.

— Иди в спалнята — каза Монк на Джулиъс. — В дрешника има аварийна стълба. Отвори прозореца, спусни я и ще се измъкнеш по нея.

— А ти какво ще правиш?

— О, аз имам това — отвърна Монк и се отправи към изкорубения телевизор. — Не се мотай, махай се оттук.

Джулиъс прекоси късия коридор и изчезна зад вратата на спалнята. Светлината бе повече от оскъдна, едва успяваше да различи силуета на Монк в дневната, но бързо разбра, че съседът му зарежда пушка.

След като на вратата се почука втори път, Монк изрева:

— Я се разкарай оттам!

Джулиъс подозираше, че предупреждението на Монк се отнася както за Лерой и Томи, така и за самия него. Въпреки това не бе в състояние да откъсне очи от сцената, която подозираше, че ще доведе до сбъдването на една дългогодишна мечта на Монк. Видя го да прескача кутията, останала от големия телевизор и да прикляква зад нея. Сетне изчезна от погледа му, сякаш бе станал напълно невидим.

— Старче, не си играй с мен — предупреди го Лерой. — Стой далеч от това.

— Трябваше да стоя далеч и от Ронда, но въпреки това я изчуках — отвърна му Монк.

Миг по-късно входната врата отхвръкна навътре и увисна на пантите като препечена пуешка кълка, откъсната от ставата. Тя отлетя под напора на ритника на Лерой, нанесен с едно от огромните му стъпала, четирийсет и седми номер. Това бе последната брънка от дълга верига от събития, започнала преди няколко години.

 

 

Пътищата на Лерой и Монк се пресякоха за първи път близо три години преди деня, в който Лерой нахлу в апартамента на Монк в опит да отнеме от Джулиъс лотарийния му билет. Джими, по-малкият брат на Монк, бе задлъжнял с двеста долара на Лерой за дрога, която не бе платил навреме. По онова време дозата крек вървеше по десет долара, а Джими бе взел двайсет дози. Във въпросната вечер — вечер, която остави завинаги своя отпечатък върху живота на Лерой Маршал и човека, когото той познаваше просто като Монк — Джими и Монк пушеха трева край автобусната спирка, която обслужваше квартала. Малко преди девет вечерта Лерой мина покрай тях със спортния си „Форд Бронко“ и изпразни целия пълнител на автомата си MAC-10 в посока към спирката. Три от куршумите пронизаха черепа на Джими и го убиха на място, а други четири се забиха в лявото бедро и левия крак на Монк и го осакатиха завинаги.

Монк идентифицира по категоричен начин Лерой. Беше запомнил номера върху регистрационната табела на автомобила, който се оказа регистриран на името на Лерой. Това беше важна улика и след като прокуратурата се увери в способността на Монк да свидетелства пред съда, тя изгради обвинението си именно около нея. Прокурорът обвини Лерой в убийство, опит за убийство и незаконно притежаване и използване на огнестрелно оръжие. Обвинението бе подготвено изключително прецизно, така че да не остави нищо на случайността. Или почти нищо.

Предвид ангажираността на Монк към случая, съвестната му подготовка за процеса и маниакалното му желание да види убиеца на брат си зад решетките, прокурорът никога не би могъл да предположи (или пък просто бе отхвърлил всяка подобна мисъл), че нервите на свидетеля ще му изневерят тъкмо сутринта преди заседанието на съда. За да успокои разбитите си нерви, Монк бе изпил половин бутилка джин и бе изпушил един джъмбо половин час преди да се изправи на свидетелското място. В интерес на истината, когато застана на него, вече се чувстваше напълно спокоен. Започна да се усмихва на съдебните заседатели и да се кикоти във възможно най-неподходящите моменти. Не успя да си спомни нито часа, нито мястото на престрелката, идентифицира брат си Джими като Джейсън и отрече изобщо да е бил раняван.

Прокурорът направи опит да спаси делото, като поиска анулирането на процеса и започването му отначало, но съдията отхвърли пледоарията му и заяви, че алкохолното опиянение на свидетеля не предоставя достатъчно основание за подобен ход, и посъветва съдебните заседатели да се отнесат с нужното внимание към дадените от него показания. Прокурорът получи позволение да подложи Монк на кръстосан разпит, но това предизвика нов пристъп на кикот. Монк така и не проумя, че прокурорът, който се бе отнасял така добре с него по време на четирите месеца преди процеса, сега му е бесен.

Край на свидетелските показания на Монк постави репликата му „Леле колко си страшен!“, отправена към прокурора. Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание и само единайсет минути по-късно заявиха, че намират Лерой за невинен по всички обвинения. Прокурорът, когото съдебният пристав едва бе удържал да не забие на Монк някой ъперкът, подаде оставка още същия следобед и се преквалифицира като дърводелец.

Когато изтрезня и осъзна какво е направил, Монк бе съсипан. Обвини единствено себе си, както и би трябвало да постъпи, тъй като вината бе изцяло негова. Роднините и приятелите му започнаха да го отбягват, тъй като те също го обвиняваха за развоя на процеса. Той се оттегли в апартамента си и заживя с парите от инвалидната пенсия, която му бе отпусната в резултат на нараняването при престрелката. Нарушаваше самоналоженото си изгнание единствено когато му се налагаше да си купи хранителни продукти или трева.

Единствено надеждата, че някой ден ще успее все пак да отмъсти на убиеца на брат си, крепеше Монк да не сложи край на живота си. Възмездието се бе превърнало в негова мания, в отправна точка на всичките му действия, в смисъл на цялото му съществуване.

 

 

Джулиъс остави вратата открехната и пристъпи в непрогледния мрак, обгърнал спалнята. Посрещнаха го нови странни животински звуци и той започна да се чуди дали тук наистина е по-безопасно, отколкото навън, където го очакваха Лерой и Томи. На оскъдната светлина бе успял да види как входната врата на Монк увисва на пантите си, сякаш бе атакувана от специалните полицейски части.

— Казах ти, че това не те засяга! — изкрещя Лерой, който, изглежда, не осъзнаваше, че е бил подмамен в капан, досущ като муха, която кръжи около лъскавата мрежа, изплетена от паяка. Тръгна към дневната с насочен пред себе си пистолет, завъртян странично. Бе виждал другите улични наркодилъри да го правят, затова реши да изкопира стила им, макар да не разбираше причината да използват подобен похват.

Монк изскочи иззад прикритието, осигурено му от телевизора, и откри огън, без да промълви нито дума. При разстояние от едва метър бе невъзможно да пропусне целта и нито вроденият му астигматизъм, нито оскъдната светлина бяха в състояние да направят изстрелите му по-малко смъртоносни. Не спря да натиска спусъка, докато не изпразни целия пълнител. И тъй като входната врата зееше отворена, изстрелите отекнаха по стълбището. Усилени от ехото, те прокънтяха така, сякаш влак бе връхлетял сградата.

Два от куршумите се забиха в гърдите на Лерой, който бе влязъл първи, и го залепиха на земята като палачинка. Всеки от двата изстрела бе смъртоносен, но Лерой извади късмет, тъй като единият — пронизал сърцето му и раздробил го на парченца като кайма за бургер — го уби на секундата.

Томи, чиято ръка бе пронизана от два куршума, преди още да прекрачи прага, не можеше да се похвали с подобен късмет. Обърна се рязко при внезапния оглушителен гръм, съпроводил отмъщението на Монк срещу брат му, и получи нови два куршума, този път в стомаха. Те увредиха червата, панкреаса и черния дроб на Томи по начин, който щеше да доведе до бавната му, но неизбежна смърт. Той щеше да прекара следващите пет дни в агония, преди да издъхне точно на Коледа.

Всичко приключи за секунди. Монк огледа жертвите си. Замисли се дали да не пусне по още някой куршум в телата им, но прецени, че така ще преиграе. Какъв е смисълът да опропасти подобен христоматиен пример за самозащита? Лерой лежеше прострян на пода, без да помръдне. Смъртта вече бе отнесла душата му. Томи се бе подпрял на стената в дневната с разперени ръце, дланите му бяха покрити с кръв, сякаш си беше сложил червени вечерни ръкавици. Гледаше объркано към Монк, сякаш бе изненадан от неочаквания развой на събитията. По тъничкия килим се разливаше голяма локва кръв, а стената бе осеяна с червени пръски.

— Сега ще се обадя на 911 — каза Монк. — На твое място бих изчезнал час по-скоро.

Джулиъс кимна в мрака, макар да не се бе отърсил от този внезапен изблик на насилие. Гласът на Монк достигна до него, сякаш идваше от някое много, много далечно място. Нечий вик, прозвучал в далечината, го сепна и принуди да действа. Добра се с неуверени стъпки до дрешника, откри аварийната стълба в някакъв кашон и я измъкна. Опита се да отвори прозореца, но той не поддаде. По дяволите, възкликна Джулиъс и стомахът му се сви на топка. Удари няколко пъти по рамката на прозореца и напъна отново. След няколко напрегнати секунди прозорецът все пак се отвори и облекчението изпълни душата му като мощен водопад. Прехвърли стълбата през перваза и започна да я развива.

— Да, току-що застрелях двама души, които нахлуха в дома ми! — говореше Монк по телефона с ясен и отчетлив глас. — Да, мъртви са!

Джулиъс поклати смаяно глава и започна да се спуска по стълбата. Когато потъна в студената нощ, зад гърба му се разнесе някакво шумолене. Обърна се и видя стълбата да изчезва от погледа му и да потъва обратно в потъналата в мрак спалня на Монк. Браво, Монк, каза си той. В противен случай щеше да му се наложи да обяснява на полицаите какво прави тази стълба на прозореца му. А сега можеше да се надява, че никой няма да го види как се промъква покрай сградата или най-малкото няма да успее да го идентифицира.

Не се бе отдалечил кой знае колко, когато чу първите сирени на полицейските автомобили, понесли се към Трий. Затича се към горичката, израснала край брега на реката, където се скри сред дъбовете северно от жилищния комплекс и изчезна в нощта.