Дейвид Кази
Джакпот (16)

16.

Събота, 22 декември, 04:39 ч.

Картър Ливингстън Пиърс не беше мъртъв, макар да му се искаше да е предал богу дух. Пръстите му бяха вкочанени от студ, зъбите му тракаха. Именно това тракане бе причината да дойде в съзнание. Главата му пулсираше от болка в резултат на удара в пода. Всяко премигване с клепачите бе равносилно на забиването на пневматичен чук в очните му ябълки. Знаеше, че е изгубил съзнание за известно време, но нищо повече. Когато изведнъж започна да си припомня случилото се, подскочи рязко, сякаш току-що се бе събудил от кошмарен сън.

Да, а кошмарът се намираше точно пред него.

Когато видя мъртвото тяло на превърнатия в шиш кебап Тод, вперил безжизнения си поглед право в него, съдържанието на стомаха му се устреми навън въпреки всичките му усилия да го удържи. Картър повърна върху дъските на пода, като успя да извърне глава едва в последния момент, за да не изцапа дрехите си.

Когато вътрешностите му престанаха да се въртят и подскачат като центрофугата на перална машина, той се претърколи настрани, по-далеч от собствената си бълвоч, чиято остра миризма вече се носеше във въздуха. Обърна се по корем. Едва тогава забеляза какво се е случило с Джулиъс. Не бе имал никаква възможност да погледне в какво състояние е клиентът му, докато Тод се бе опитвал да го убие.

— По дяволите! — прошепна Картър. Само ако адвокатската колегия на Вирджиния научеше за случилото се…

И тогава го осени! Сети си за причината, поставила началото на този ад! Билетът!

Къде, по дяволите, бе проклетият билет?

Изправи се бавно на крака, за да се отърси по-лесно от замайването. Държеше билета в ръката си, докато се защитаваше от онзи малоумник, брата на Ашли. Нали така? Ставаше въпрос за законна самоотбрана! Тод се канеше да го убие. Парите бяха прекалено много и той едва ли би постъпил по друг начин. Кой знае колко пари е дължал на букмейкъри, търговци на оръжие, наркотрафиканти, пласьори, проститутки, сутеньори, лихвари, терористи и каквото там се сетите. Картър не беше имал друг избор. Запита се дали Ашли ще му повярва. Запита се дали полицията ще му повярва. Запита се дали самият той ще си повярва.

Именно този въпрос ангажира мислите му, докато претърсваше хижата. Започна от краката на Тод и продължи да се движи в концентрични окръжности. Не можеше да изчезне! Трябваше да е някъде тук! Помнеше съвсем ясно, че го стискаше в ръка, когато се втурна към Тод с онзи ръжен. (Обстоятелството, че е нападнал някого с ръжен, не означаваше, че смъртта му не е настъпила при самозащита, нали?). Нищо!

След около две минути Картър се разтревожи не на шега. Зави му се свят и той се строполи на дивана, след което се сви на кълбо. Билетът беше изчезнал. Изчезнал!

Как беше възможно това?

И тогава се сети. Това не беше дело на извънземни. Билетът не бе телепортиран в друго измерение. Някой бе влязъл тук и го беше откраднал.

Някой бе идвал тук.

Не, не някой. Саманта. Саманта е била тук. Саманта е откраднала билета.

О, мамка му!

Друга мисъл сграбчи сърцето му в ледените си ръце.

Ако Саманта е била тук, това означава, че е видяла какво се е случило. Нищо чудно вече да е повикала полицията. Ченгетата идват. Картър започна да разтрива главата си с една ръка. Трябваше да се досети, че тя ще му създаде проблеми. Защо не й отне случая в мига, в който Джулиъс пристъпи прага на кабинета му. Толкова ли не разбираше? Нищо ли не влизаше в дебелата й глава? Джулиъс не биваше да печели толкова много пари. Той не би могъл да понесе тежестта, огромната отговорност, която носеше голямото богатство. Освен това беше черен.

Бе изминал едва един ден, откакто Джулиъс беше спечелил джакпота, и ето, вече лежеше на пода с пръснат череп. Ами ако бе отишъл директно в централата на лотарийната компания и си бе тръгнал необезпокояван с двеста-триста милиона долара? Това би било равносилно на връчването на атомна бомба в ръцете на терорист.

Погледът на Картър заснова напред-назад между телата, които се вкочаняваха с бързи темпове. Трябваше да измисли някакъв план. Трябваше да обмисли ситуацията. Затова първо подреди фактите според информацията, с която разполагаше.

1. Тод и Джулиъс бяха мъртви.

2. Ако полицията откриеше улики, че Картър е бил на местопрестъплението, той щеше да се превърне в основен заподозрян.

3. Саманта Хури беше взела билета.

4. Саманта Хури знаеше, че Картър е направил опит да открадне билета.

5. Полицията все още не се бе появила на местопрестъплението.

Тези факти послужиха като отправна точка за първия извод, до който стигна. Саманта не бе повикала полицията. В противен случай ченгетата щяха вече да са тук и той щеше да отговаря на куп неудобни въпроси в украсения с коледни лампички полицейски участък на окръг Хенрико. Оттук стигна до следващото умозаключение. Саманта кроеше свои собствени планове, свързани с билета. Че защо иначе ще го взима? Обзе го паника, която нахлу в съзнанието му като стадо побеснели слонове. Щеше ли да го осребри? Щеше ли да открадне неговото бъдеще? Бъдещето на неговото семейство? Не, не, не, трябваше да я спре.

Но как? Хайде, Картър, хайде! Мисли! Той впрегна цялата мощ на средния си като възможности интелект и се замисли дали да не позвъни в полицията и да обвини именно Саманта за двата трупа в хижата.

Покашля се леко и се опита да си представи как ще протече разговорът му с оператора, който ще приеме обаждането му на 911.

— Моля ви, току-що открих шурея си мъртъв!

Не, не, звучи прекалено изкуствено.

— Имаше престрелка!

Прекалено театрално.

— Да! Имам нужда от линейка!

Прекалено прецизно.

— Моля, помогнете!

Не е чак толкова зле.

Опита се да си представи реакцията на оператора.

— Какъв е проблемът, сър?

— Става въпрос за моя шурей! Той е пронизан с нещо! Мисля, че е мъртъв!

— Откъде се обаждате, сър? — попита въображаемият диспечер на полицейския участък.

— Ъъ, от къщата на брат ми. Намира се на Маунтин Роуд.

Сега вече трябваше да започне да говори по-спокойно. Това малко несъответствие шурей-брат щеше да придаде повече достоверност на паниката, в която бе изпаднал. Диспечерът щеше да следва процедурите, да го помоли да се успокои, да го подкани да разкаже какво се е случило. А Картър щеше да обясни, че се е разтревожил за своя шурей и е дошъл да провери дали всичко е наред.

— Божичко, това е човекът, който чисти кабинета ми!

— Да, мисля, че е имал връзка с една адвокатка във фирмата.

— Да, казва се Саманта. Саманта Хури.

— Тя знаеше къде живее Тод.

— Нали не смятате, че има нещо общо с това?

Не, това би било прекалено.

Извади своето блекбери и започна да набира познатите три цифри.

Сетне спря.

Почувства, че нещо не е наред.

Саманта бе висока малко над метър и петдесет и тежеше не повече от петдесет килограма. Нима очакваше полицията да повярва, че тя е преодоляла съпротивата на Джулиъс и го е завързала за стола? Или че е набучила Тод като на шиш? Освен това Тод бе негов роднина, а не на Саманта. Опитът му да създаде връзка между тях щеше да се провали. Не след дълго полицията щеше да открие къде е работил Джулиъс и кои офиси е чистил.

Ами ако развърже Джулиъс и остави тялото му на земята? Ще представи всичко като обир с взлом, при който нещата са се объркали. Ако полицията открие, че Джулиъс е работил за Картър? Не за първи път се случва човек като него да се опита да ухапе ръката, която го храни. Неблагодарно копеле!

Мозъкът му започна да осъзнава сложността на поставената задача. Налагаше се да манипулира местопрестъплението, за да създаде илюзията, че тук е имало само двама души, а нямаше представа как да го постигне. Освен това не бе в състояние да предвиди нито последствията от появата на Саманта, нито бъдещата съдба на билета. Променливите бяха прекалено много.

Позвънеше ли на 911 сега, щеше да се озове в същото положение, в което би го поставила и Саманта, ако тя първа се бе обадила в полицията.

О, Господи!