Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (9)

Глава 9
Тренко

Пиратството беше доста разпространено явление, и нямаше никакво съмнение, че беше от голямо значение за развитието на бизнеса. Мъргъртройд, най-известният от бандитите, нарушаващи безопасността на галактическите линии, се смяташе за космическия капитан Кид, а слуховете, че е пряко свързан с МКП, не предизвикваха учудване у никого. Какво толкова: такива неща винаги се случваха, и от най-древни времена най-жестоките и свирепи корсари бяха тясно свързани с най-влиятелните от властимащите.

Докато излизаше от офиса на сенатор Морган, Върджил Симс размишляваше върху пиратството и пиратите. Той продължи да мисли затова и по време на разговора си с Родерик Киннисон.

— Стига толкова сме говорили за този наркотик и моите преживелици, Род. — Първият Ленсман уморено се протегна, опитвайки се да забрави всичко, свързано с пурпурния прашец. — Да се върнем към операция „Боском“. Работата върви ли?

— Непрекъснато получаваме все нови и нови данни. Вашите предположения, че загубите на „Превозите“, за които те се оправдават с пиратите, са фалшиви, изцяло се потвърдиха. Но това не се отнася за по-голямата част от нападенията, и онези случаи, когато корабът заедно с част от екипажа и останалите живи пътници е бил открит по-късно, ни дадоха истинската следа. Между другото, всичките тези случаи много си приличат, и ние успяхме доста да напреднем, докато ги проучвахме.

— Това звучи доста странно, Род! Давайте по-нататък!

— Слушайте внимателно. Цялата работа стигна много по-далеч, отколкото предполагахме в началото. Оказа се доста лесно да се сдобием със списъците на пасажерите и имената на членовете на екипажа на независимите кораби, които бяха безследно изчезнали. Не беше трудно да открием и роднините на всичките тези хора. Интересуваха ни най-вече съпругите им. Както добре знаете, повечето астронавти са млади хора. Е, а жените им са още по-млади. Така че, в крайна сметка очерталата се ситуация беше най-обикновена. Тези жени бяха получили работа, повечето от тях се бяха оженили повторно, въобще бяха си уредили живота.

— Искате да кажете, че в случаите с корабите на МКП е било различно?

— Именно. Дори опитът да бъдат открити само списъците на пътниците се оказа твърде сложна работа, а списъци с членовете на екипажите изобщо не съществуват. Няма да се спирам върху подробностите как се добрахме до тези данни, но в крайна сметка успяхме. И се получи нещо наистина удивително — техните жени в девет от десет случая са изчезнали безследно! Успяхме да открием само онези от тях, на които им е било все едно живи или не са мъжете им и преди да изчезнат яко дим. Но най-голямата сензация е… нали помните изчезналия кораб, с който пътешествуваха студентките от женския колеж?

— Разбира се. На времето се вдигна доста шум около тази история.

— Интересното в случая е, че два дена преди корабът им да излети от Земята, колежът им е бил ограбен и подпален. Административната им сграда е изгоряла до основите, всичките им архиви — също. Затова и списъка на изчезналите е бил съставен само по показания на роднините и най-близките им приятели.

— Да, това също си го спомням. Макар че… космическата компания не предостави ли… О! — изведнъж възкликна Симс доста обезпокоен, — да не би да искате да ми кажете, че това е била „Космически превози“?

— Естествено. Ние предположихме, че приблизително по същото време са изчезнали още няколко съда, на които са се намирали най-вече жени. И още нещо, спомняте ли си корабът, на който са пътували най-добрите студенти от Остин колидж. Нито преди, нито след това колежът не е имал толкова способни момчета! Те направо са били идеалната кандидатура за хора, които трябва да изчезнат!

— Но, Род! Та това значи, че… Къде ли са те сега?

— Да, точно в това е въпросът — „къде“, и първостепенната ни задача е да открием това. В нашата Галактика има близо два милиона слънца, а броят на планетите, обитавани от повече или по-малко антропоморфни форми на живот е още по-голям. Вие знаете колко много от тях вече са проучени и колко бързо върви колонизирането и приспособяването им. Така че всичките ви догадки за това къде биха могли да се намират всичките тези астронавти и инженери заедно с жените и приятелките си, май са също толкова неопределени и мъгляви, колкото и моите собствени. Аз съм съвършено сигурен само в четири неща, но не мога да подкрепя с факти нито едно от тях. Първо, те изобщо не са загинали някъде в космоса. Второ, оставили са ги на някоя удобна, предварително подготвена за тях планета от земен тип. Трето, те са там, за да построят космическа флота. И четвърто, именно тази флота нападна нашия Хълм!

— Начело с Мъргъртройд, така ли? — независимо от явното учудване, предизвикано от заявлението на Киннисон, Симс не изглеждаше обезкуражен.

— Засега не мога да твърдя това. Не разполагаме с достатъчно факти.

— Те няма да спрат дотук, — забеляза Симс. — Ще построят още една флота, която този път може да превъзхожда нашите сили. И тъй като политиците винаги са наясно с какво точно се занимаваме… или може би… бих искал да знам…

— Можете да спрете да се чудите, — сурово се усмихна Киннисон.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което си помислихте току-що. Нали знаете за най-близката до нас Галактика, в която се образува гигантски разрив?

— Да.

— Зад този район, който от хилядолетия е недостъпен за наблюдения, се намира една планета, която спокойно би могла да бъде сестра-близначка на Земята. Там не познават още нито атомната енергия, нито космическите полети, но имат доста мощна индустрия. С една дума, това е проектът „Бенет“! Съвършено секретно е и освен ленсманите, никой друг не знае за това. Двама от приятелите на Дронуир — съобразителни, спокойни момчета я наглеждат от време на време. Каним се да направим военна база на флотата на Галактическия Патрул там.

— Но, Род… — и Симс започна да изброява безбройните проблеми и невероятните трудности на програмата, която толкова лаконично бе описал приятелят му.

— Забравете за това, Върджил, — прекъсна го Киннисон. — Задачата, разбира се, съвсем не е от лесните, но ние можем да направим това, което и те са направили, и то доста по-добре от тях. Вие ще бъдете свободен да се занимавате само с вашата собствена мисия, знаейки, че когато ни потрябва — отбележете, че казах „когато“, а не „ако“ — ще можем да извадим от ръкава си армада, пред която флотата, която имаме в момента, ще ви се стори като малка оперативна група, — усмихна се Киннисон.

— И тъй като знам, че имате насрочена среща с Джил, няма да се впускам в подробни описания на проекта. Предайте й поздравите ми и, както е прието да се казва на Вега, горе опашката, старче!

* * *

Симс стоеше в разкошното фоайе на не по-малко разкошния хотел, когато забеляза Джил, съпровождана от две момчета, служители на хотела, облечени в хотелски униформи.

— Скъпа моя, позна ли ме?

— Разбира се, чичо Джордж! — девойката го млясна по бузата, след което прислужниците се отдалечиха.

— Толкова се радвам да ви видя — слушала съм страшно много за вас! А сега да отидем в Морската зала, нали?

— Да. Запазил съм маса там.

Във великолепната зала на шикозния ресторант към едно от най-известните нощни заведения на града те пийнаха по едно, после здраво хапнаха и още по-добре си поговориха.

— Тук сме в пълна безопасност, нали така? — първа попита девойката.

— Мисля, че да. При целия този шум и най-чувствителните микрофони няма да засекат тихия ни разговор,… а освен това тук е толкова тъмно, че дори и да ни наблюдават с дванадесетдюймови инфрачервени бинокли, все едно нищо няма да разчетат по устните ни.

— Прекрасно тогава. Обаче тебе добре са те обработили, татко! Ако не беше твоята, х-ъ-ммм… ментална индивидуалност, дори и аз нямаше да забележа размяната.

— Тоест ти смяташ, че поне за това мога да не се притеснявам?

— Абсолютно!

— Тогава да се захващаме за работа. Аз зная, че вие — ти, Набос и Дал-Налтел притежавате достатъчно проницателни и умни мозъци, така че едва ли е възможно всички едновременно да се заблуждавате за едно и също нещо. Откъдето, веднага следва изводът, че „Превозите“ наистина са свързани с шайката на Таун-Морган и с тионита. А логичния завършек — Дал, между другото, също мисли така — трябва да бъде… — Симс млъкна.

— Искаш да кажеш, че нашият отявлен мерзавец Мъргъртройд е не само един от пиратските главатари, но участва и в бандата на Таун-Морган-Айзъксън? Но татко, що за безумна идея! Нима наистина всичко е чак толкова долно и подло?

— Може да се окаже и доста по-лошо, отколкото си мислиш. А сега и другото. Кой, според вас, е истинският шеф?

— Е, много ясно, че не е мистър Херкаймер, — ухили се Джил. — Струва ми се, че единствения бизнес, който може да му се повери, е количка за хотдог. Той е такъв дребосък, че и през микроскоп не можеш да го разгледаш както трябва! Партньорите му от Марс и Венера също не са. Смятам, че те по̀ биха могли да се хванат с някои по-крупни сделки, но само в планетен мащаб, не по-големи. Сега за Мъргъртройд. Самата аз никога не съм го срещала, но съм чувала, че въобще не е от класата на Таун. А Големият Джим, въпреки че доста бих се учудила, почти сигурно също не е главният организатор.

— Да, довчера и аз също щях да се чудя, но след това, което се случи днес — ще ти разкажа някой път, изобщо няма да се чудя чак толкоз.

— Радвам се. Не знам защо ми се струваше, че ще възразяваш, даже самата аз бях започнала да се съмнявам в изводите си… те изобщо не се връзват с общоприетите представи… или по-скоро, с това, което се нарича общоприето. Ами, тогава остават само Айзъксън и сенатор Морган. — Джил неуверено смръщи вежди. — Айзъксън, естествено, е доста необикновена личност. Способен. Надарен. Прекрасно информиран. Изпълнител от най-висша класа! Именно такъв и трябва да бъде шефът на „Превозите“. А що се касае до Морган… Винаги съм мислила, че е просто един дърдорко и лъжец… — Джил замълча, без да довърши думите си.

— И аз така си мислех до днес, — мрачно отбеляза Симс. — И аз смятах, че той е просто един развратник, невероятно алчен политикан, ловко манипулиращ настроенията на тълпата. Но май ще трябва да преразгледаме радикално преценките си за този човек.

Мозъкът на Първия Ленсман трескаво работеше. Двамата с Джил бяха стигнали до един и същи извод по два коренно различни пътя. Но ако Морган наистина се окажеше „Големия Шеф“, защо бе удостоил с разговор такава дребна рибка като Олмстед? Или работата на Олмстед щеше да бъде много по-сериозна, отколкото Симс предполагаше?

— Имам още цяла дузина въпроси, с които трябва да се захванеш, — каза той накрая. — Но май най-добре да ти разкажа за това, което се случи с мен днес.

* * *

Дойде вторник. Наближаваше обяд, когато Симс влезе в кантората, където зад голямо, почти празно писалище седеше жилав, беловлас човек.

— Капитан Уилоуби?

— Да.

— Джордж Олмстед на вашите заповеди.

— Четвърти помощник Олмстед, — уточни капитанът. После натисна едно копче, и тежката, звуконепроницаема врата се хлопна, заключвайки се с трясък.

— Четвърти помощник ли, сър? Ново звание, така ли? Какви ще бъдат задълженията ми?

— Да, ново и специално. Ето няколко параграфа от служебната инструкция за длъжността ви, прочетете ги и се подпишете… — Капитанът не счете за нужно да добави — „в противен случай“. Не беше необходимо. Симс разбра, че Уилоуби, който обикновено беше доста словоохотлив, смяташе да общува колкото се може по-малко с новия си подчинен.

Той плъзна поглед по текста: „четвъртия помощник… е длъжен… никакви задължения и отговорности по време на рейса… товарът…“ После следваше един раздел, който го накара да изстине отвътре: „щом даде заповед за детайлно изследване на корпуса на кораба отвън и усети, че подчинените му оказват съпротива, да ги накара да изпълнят заповедта под страх от смъртно наказание или каквото и да е друго наказание, което сметне за необходимо…“

Ленсманът успя да се овладее и не показа колко силно го е впечатлил този страшен документ. Той само поиска с поглед химикалка от капитана и се подписа най-отдолу под документа — Джордж Олмстед, с четливия, бърз почерк на Джордж Олмстед.

Сетне заедно с Уилоуби се качи на борда на „Кралица Вирджиния“, където капитанът му показа неговата каюта.

— Заповядайте, мистър Олмстед. Няма да имате никакви задължения тези дни, докато не се запознаете със снабдителя и останалите ви хора. Можете да се движите свободно из кораба, с едно изключение — не се мяркайте в сектора за управление, докато самият аз не ви повикам. Ясно ли се изразих?

— Съвсем, сър! — Уилоуби излезе, а Симс метна на койката скромния си багаж и се започна да проучва помещението.

Каютата беше съвсем мъничка, но независимо от жестоките ограничения върху излишното тегло на кораби от подобен тип, беше оборудвана с всичко необходимо. Имаше лавици или по-точно, високи стелажи с книги и микрофилми, кварцови лампи, шкафче с навигационни карти и даже спортен тренажор. Върху една ниска масичка имаше мощен приемник, с който можеше да се хващат програми от практически всяка точка на пространството. Помещението имаше само един недостатък — нямаше ултравълнов видеоекран. Но този факт изобщо не изненада Симс. Едва ли, „те“ биха искали Джордж Олмстед да знае къде го карат.

Симс се учуди едва тогава, когато се срещна с хората, намиращи се под непосредственото му ръководство. Те бяха четиридесет, и дори и с просто око се виждаше, че всичките тия момчета принадлежат към изметта и отрепките на обществото. След известно време той проумя, че това не бяха обикновени космически плъхове и скитници. Шестима от тях — най-силните физически, но доста недоразвити умствено, бяха бегълци от килиите за смъртни присъди, убийци и още по-лоши неща. Той погледна към най-едрия тип от тази шесторка, приличащ на гардероб — рижав гигант на име Торн, с малки, прасешки очички и огромни юмруци и попита:

— Казвали ли са ти какво ще работиш?

— Не, началник. Само, че работата ще е опасна, но ако изпълнявам всичко точно както ми заповядат, ще се отърва без драскотина. А, и още, че ще започваме следващата седмица. Нали така, началник?

Симс беше квалифициран психолог и веднага схвана и продължи да препитва последователно всеки от членовете на колоритната си група подчинени. Но това му занимание бе прекъснато скоро, защото го повикаха в сектора за управление.

Върху намиращият се там навигационен екран не можеше да се разчете нито един символ. Единственият включен следящ монитор показваше някаква планета, над която блестеше неистово бяло-синкаво слънце.

— Искам да ви запозная с първата ви задача и да ви разкажа всичко, което знам за ей това топченце там долу, — произнесе капитан Уилоуби. — Наричат го Тренко, — дори и на Върджил Симс, един от най-осведомените хора в Галактиката, това нищо не му говореше. — Ще трябва да вземете пет човека от групата си, да се приземите на планетата и да съберете толкова зелени листа, колкото успеете. Можете да взимате и от тези с пурпурен оттенък. Най-ценни са „широките листа“, които са два фута дълги и около фут широки, но няма нужда да се формализирате чак толкова. Ако наблизо няма от широките, вземете това, до което успеете да се докопате.

— Дотук добре, но аз не виждам нищо сложно, — спокойно отвърна Симс. — Какво прави тази задача толкова трудна за изпълнение?

— Собствено — нищо, освен самата планетка. Просто тя се намира най-близо до Аризия, този прокълнат от бога свят. Никога не съм идвал толкова близо до нея, така че каквото знам, го знам от разкази на други хора. На тази гадна, пакостлива планетка има нещо, което убива хората или по-точно разума им. Обикновено при всяка експедиция губим по седем-осем капсули и тридесет и пет — четиридесет души, а най-големият товар, който сме успели някога да вдигнем, не надхвърля повече от двеста фунта. Проклети листа! А много често си оставаме и с празни ръце.

— Казвате, че хората полудявали? — независимо от самообладанието си Симс побеля. Едва ли, Аризия имаше нещо общо с това! — И какви са симптомите на това полудяване? Какво ви разказаха хората?

— Най-различни неща. Повечето казваха, че загубили зрението си. Не, че са ослепели, но нищо не можели да различат, или обратното. Виждали неща, които в действителност не съществуват. И още — всяка нощ над планетата се изливат страхотни порои, а на сутринта всичко е изсъхнало. Най-страшните бури на Вселената, с ужасяващи мълнии, мога да ви пусна и запис, а също и вятър със скорост повече от осемстотин мили в час.

— Да, звучи внушително. А как сме с времето? Ако не възразявате, бих искал да поразузная малко, преди да кацнем.

— Идеята не е лоша,… двама-трима преди вас също си го помислиха, но това не им помогна особено. Те така и не се върнаха. Така че, няма смисъл да си губите времето. Изберете петима и се качвайте в капсулата. Ще се оправяте на място.

* * *

Когато спасителната капсула рязко се устреми надолу, от високоговорителите се разнесе резкия глас на капитан Уилоуби:

— Вижте, момчета, сигурен съм, че на някои от вас може и да им е минала през ума мисълта да изклинчат някак си. Съветвам ви тутакси да я забравите. Четвърти помощник Олмстед е снабден с всички пълномощия и има заповед да стреля в корема на първия, който не си върши работата достатъчно чевръсто, или пък, ако е прекалено бърз — докато изпълнява нарежданията му. А аз самият, при първия признак за нещо подозрително, просто ще пратя по дяволите цялата ви нещастна черупчица! Спорен улов!

През следващите четиридесет и осем безсънни часа Симс успя да изследва планетата Тренко и колкото повече научаваше, толкова по-ненормален му се струваше този свят.

Трудно беше човек да си представи по-своеобразна планетка! Половината от атмосферата и част от хидросферата й се състоеше не от вода и въздух, а от някаква субстанция, която се изпаряваше при доста ниска температура на кипене — около седемдесет градуса по Фаренхайт. Затова и през деня на Тренко беше като в Сахара, а нощите бяха леденостудени и пронизващи.

Вследствие на това всяка нощ валеше, и то така, че най-силните и проливни земни дъждове, с около един дюйм воден слой на час, изглеждаха като лек дъждец. Не, над Тренко бушуваха дъждове в истинския смисъл на тази дума — четиридесет и седем фута и пет дюйма влага изригваха от небето всяка нощ, през цялата година. Естествено, чудовищната кондензация предизвикваше вятър. Графиките и рисунките на Уилоуби се оказаха доста точни. С изключение на няколко малки области на двата полюса, на планетата нямаше нито едно място, на което кой да е земен тайфун да не изглежда като пълно безветрие. А трябва да се отбележи, че ураганите на Тренко не стихваха и за миг. По екватора всеки изгрев и залез на слънцето бяха съпроводени от вятър, духащ от светлата част на планетата към тъмната и обратно със скорост, която бе непостижима за нито един земен циклон.

А и мълниите! Това не бяха онези слаби и случайни изблици, които така добре разнообразяват бурите на Земята, а продължителни, ослепяващи, блестящи като слънце разряди от по няколко милиарда волта, благодарение на които понятието тъмнина на тази планета беше просто непознато. Те изкривяваха и изопачаваха самото пространство. В тази фантастически изменчива и призрачна обстановка зрението ставаше нещо напълно безполезно — това се отнасяше и за ултравълните.

Приземяването през светлата, дневна част на планетата, като се изключи може би моментът точно на обяд, беше невъзможно заради вятъра, който не би позволил на кораба да се задържи върху повърхността повече от няколко секунди, а пък кацането през нощта изглеждаше също толкова невъзможно заради ужасяващите електрически разряди, които щяха да направят капсулата на решето, ако я улучеха.

Методично, обиколка след обиколка, от полюс към полюс, от дневната към нощната страна, Симс обикаляше планетата, изпращайки ултравълни към измамливата повърхност на Тренко, и също толкова постоянно получаваше абсолютно безсмислени изображения. Планетата се въртеше, клатушкаше, тресеше, потрепваше и танцуваше. Тя се разпадаше на парчета, всяко от които започваше собствен лудешки танц, ако се съдеше по математически абсурдните им траектории.

Накрая, напълно отчаян, той насочи лъча право надолу, и с невероятно усилие го задържа така около минута. Планетата отново се разпадна пред очите му, но този път той не прекрати наблюдението. Прекрасно разбираше, а и всички прибори показваха именно това, че той виси в стратосферата на около двеста мили над повърхността на планетата, но независимо от това, виждаше огромен къс нащърбена, с остри краища скала, падаща със страхотна скорост отвесно надолу, право върху мъничката им капсула.

За съжаление екипажа, на който до момента Симс не обръщаше никакво внимание, също бе забелязал носещата смърт отломка, и един от младежите с див вопъл се вкопчи в пулта за управление.

Симс мълниеносно извади пистолета си от кобура, извъртя се, но успя само да види, как върху безумеца се стовари рижокосия здравеняк и го тресна с опакото на дланта си в темето.

— Благодаря ти за помощта, Торн.

— ……………… — отговорът определено бе нецензурен.

— Искам да се измъкна жив от тази каша и да измъкна и вас, иначе в този ад ще загинете за няма и четвърт час. Разбрано?

— Разбрано.

— Ще ми помогнеш ли? Ще се справиш ли само с палка?

— И то идеално, — скромничко призна рижавия, свел очи. — Само кажете колко време искате да прекара всеки един от тях навън, а пък аз ще имам грижата да не пропусне и секунда. А този негодник бих го разфасовал на парчета още сега.

— Не. Не и преди да разбера може ли да се справи с работата или не. Кажи ми, ти нали си от Порцион?

— Точно така. Северния център.

— И с какво си се занимавал там?

— Отначало с нищо. После пък утрепах един, дето просто се налагаше да го убия, но се оказа, че този гад имал един куп пари, така че ми лепнаха двадесет и пет години — пълна програма. Не бих казал, че това ми допадна, затова и в затвора не се церемоних много-много… бая грубичко действах… е, а те пък си имаха техните начини да се оправят с такива като мен — карцер, пранги, белезници и други такива. Това пък съвсем не ми хареса, и аз убих шестима или май бяха осем… не, дузина от пазачите, но не успях да го свърша докрай, както го бях намислил. Гадините ми пуснаха някакъв газ… Ами това е, началник.

— Повишавам те — вече си командир на групата. Ето ти и оръжието, — и той подаде на Торн своята палка. — Наглеждай ги, защото аз ще съм твърде зает. Кацането няма да е от леките.

— Бива, началник. — Торн се тупна по бедрото няколко пъти, изпробвайки бухалката. — Е, момчета, стойте мирно. Ако тази пръчица се добере до вас, гарантирам ви, че ще има счупени ребра.

Накрая Симс взе решение. Той прецени на око мястото на условната граница между дневната и нощната страна на планетата, и щом уравновеси мъничкото си корабче, „вдигна котва“. Вече не гледаше слънцето, не обръщаше внимание на екраните, които все още показваха най-невероятни картини, просто пусна капсулата в свободно падане право надолу, наблюдавайки единствено датчиците за движение и жироскопите.

Сто милиметра живачен стълб. Триста. Петстотин… Той забави падането. Канеше се да кацне върху тънък слой течност, но ако ударът беше прекалено силен, капсулата щеше да се разбие; а пък какво беше атмосферното налягане върху повърхността на Тренко, той и понятие си нямаше. Шестстотин… По всяка вероятност, дори и късно през нощта то трябваше да бъде по-високо от земното,… а дали не и много по-ниско? Седемстотин…

Все по-бавно и по-бавно Симс се придвижваше надолу, а тялото му натежаваше много по-бързо, отколкото беше според пълзящите надясно стрелки на датчиците. Това си беше кацане на сляпо! Интересно, с колко ли хора трябваше да се оправя Торн? Симс набързо се огледа. Всичко беше спокойно! Ужасяващите, неправдоподобни изображения на екраните вече никого не плашеха. Никой не се притесняваше от неизвестността — само той продължаваше да бъде единственият човек на борда, който изпитваше болка и тревога.

Деветстотин… деветстотин и четиридесет. Корабчето се стовари върху повърхността на планетата с гръмко цопване, изхвърляйки купища пръски на всички страни. Скоростта му беше сравнително ниска, а тънкия слой течност — достатъчно дълбок, така че нямаше кой знае какви повреди. Симс превключи двигателите на по-ниски обороти и обърна заострения нос на „транспортното си средство“ към слънцето. Малкото корабче, бавно цепейки течността, се устреми напред. Той се опитваше да държи капсулата така, че да не забива нос във вълните. Неправдоподобно силния пороен дъжд постепенно намаляваше, но Симс прекрасно знаеше, че втория критичен момент все още предстои.

— Слагайте коланите, момчета, преди този вятър да се е заял с нас.

Атмосферата на Тренко в действителност не беше газообразна, а по-скоро течна. Независимо от здравината на корабната обшивка беше невъзможно да се предположи какво ще стане. Капсулата можеше да бъде пръсната на парчета, откъсната и усукана на винт. Пръстите на Симс се впиха в лостовете за управление. Мъничкото корабче се плъзгаше през пластове от гъста като супа мъгла, и от време на време носът рязко се надигаше и подрипваше.

Второто спускане беше много по-бързо и по-лесно от първото. Но този път Симс остана на повърхността и не се отправи към брега. Знаейки, че океанът на планетата не е особено дълбок, той остави капсулата да се спусне на дъното. Нещо повече, Симс я наклони да легне на една страна и я подкара под лек ъгъл, почти заривайки се в дъното, така че ръбовете на десния борд на кораба оставяха дълбока следа в гъстата тиня. Отново последва мъчително чакане, но този път вятърът не успя да помести кораба.

Осланяйки се най-вече на теорията, Симс стигна до извода, че неясните фокуси на зрението се дължат най-вече на разстоянието. Това, което бе видял досега, доста добре се връзваше с хипотезата му. Сега той търпеливо и внимателно опипваше обстановката отпред с ултралъч. Десет фута… двадесет… четиридесет… всичко беше чисто. След петдесет видимостта значително намаля и се влоши, а на шестдесет вече беше невъзможно да се наблюдава. Той намали дълбочината на полето до четиридесет фута и се зае с изучаване на растителността на планетата.

Фантастично зрелище! Невероятна, направо невъзможна интензивност на растежа: лист, притиснат от вятъра към повърхността на земята, тутакси пускаше корени и за невероятно кратък период от време порастваше с няколко дюйма. По всяка вероятност имаше и животни, но точно сега Симс нямаше нито сили, нито желание да проучва и фауната на Тренко.

— Това ли са плантациите, които търсим, началник? — попита Торн, поглеждайки към екрана над рамото на Симс. — Май е време да излезем навън и да скубем листенца?

— Още не. Дори да можехме да отворим изходния шлюз, шквалът за две секунди ще ни размаже по дъното. Трябва да изчакаме вятъра да поутихне, тоест, ще излезем навън малко преди обяд. А дотогава ще имаме достатъчно време, за да се подготвим. Нека момчетата приготвят клинците, лебедката, няколко скоби и вериги, чували и стотина фута от най-здравото въже.

— Отлично, — продължи той, когато заповедта беше изпълнена. — Завържете въжето за лебедката, а също и тук, тук и тук, за да мога да ви изтегля после, срещу вятъра. Когато започнете работа, аз ще остана до лебедката.

Още преди неистовото, бяло-синьо слънце на Тренко да бе достигнало зенита си, шестима от хората вече бяха облекли космическите си скафандри. Симс предпазливо опита вратите на въздушния шлюз. Работеха! В момента вятърът имаше силата на среден земен ураган. Под напора му широколистните растения, упорито стремящи се нагоре, сключваха с повърхността ъгъл от почти четиридесет и пет градуса. Като че ли листата им имаха максимално възможната големина.

Четирима души прикрепиха скафандрите си към въжето. То постепенно започна да се развива. Всеки си избра чифт листа — най-големите, плоските, зелените или тези с пурпурен оттенък, до които можеше да се докопа. Симс ги изтегли обратно и прибра улова. Още веднъж, и още, и още.

На обяд получиха подарък — няколко минути почти пълно безветрие. Един як мъж можеше да устои на променливите вихри, можеше да се придвижва без опора, без да се страхува, че веднага ще бъде отнесен някъде към хоризонта. През тези няколко минути и шестимата трескаво късаха листа, но затишието не продължи дълго. Вятърът се стабилизира и започна да духа в обратна посока с все по-засилваща се ярост, сякаш наваксвайки си пропуснатото. Наложи се отново да се включи лебедката и въжето. Мина още половин час; въжето започна да бръмчи и вие, издавайки почти чисти, но странни тонове. Симс реши да не рискува повече.

— Достатъчно, момчета, — обяви той. — Ако натоварването се увеличи, въжето ще се скъса. Свършихме много добра работа днес, ще бъде жалко да загубим някого ей така, за нищо. Пък и трябва да мислим и за безопасността на кораба.

— Да продухаме ли кабината, началник? — поинтересува се Торн.

— По-добре не… — на Симс му трябваше само секунда, преди да отговори. — Не знаем какъв е съставът на местния въздух, може да е по-отровен и от цианкалия. Ще останем със скафандрите и ще изпуснем въздуха чак в космоса.

Времето минаваше. Настъпи нощ, а заедно с нея се изля и дъжда. Започна потоп. Без да чака дъното да се размекне съвсем, Симс вдигна капсулата от калната локва и побърза да се отдалечи от планетата. Когато се издигна достатъчно високо, той отвори изходните клапи и двата въздушни шлюза. Мръсният въздух бе заменен от вакуума на междупланетната пустота. След това той изпрати сигнал до „Кралица Вирджиния“, и спасителната капсула бе прибрана на борда на космическия кораб.

— Бързичко се справихте, Олмстед! — приветства го Уилоуби. — Аз съм направо шашнат. Не стига, че изобщо се прибрахте, но сте докарали и суровина, а и някак сте успели да не загубите нито един от хората си. Я да видим колко са събрали?

— Триста четиридесет и осем фунта, сър, — докладва снабдителя.

— Боже мили! И всичките листа са от широките! Никой досега не е постигал такъв великолепен резултат. Как го направихте, Олмстед?

— Не знам дали това ви засяга или не, — лицето на Симс не беше дръзко в никакъв случай — по-скоро изглеждаше замислен, — но проклет да съм, ако моя начин на работа бъде използван от някой друг! Мисля, че първо трябва да съобщим в главния офис, нека те да решат. Как мислите, така достатъчно честно ли е?

— Може би, — неохотно се съгласи капитанът. — И все пак — какъв добив! Без нито една загуба!

— Между впрочем, искам да ви припомня, — нерешително започна Симс. — Въздухът, който беше в капсулата… Тук е скъпа всяка молекула…

— Въздухът! — изпръхтя Уилоуби. — Та нали само за едно от тези листа ще мога да ви осигуря сто бутилки кислород, и то когато пожелаете!

Именно това най-вече интересуваше Симс.

Капитан Уилоуби беше достатъчно съобразителен човек. Той прекрасно знаеше как да препъне някой от хората си, който е тръгнал да се катери нагоре, как да го изстиска докрай, а после да го смачка; как трябва да се подмажеш на някой твърде силен шеф, а после да го избуташ и да се намърдаш на освободилото се място. Затова и бързо съобрази, че този Олмстед има твърде добри изгледи да стане шеф и започна да се държи подобаващо.

— Нямах право да ви кажа нищо, докато не се доберем до планетата, — с почти извиняващ се тон рече той — малко след като „Кралица Вирджиния“ стартира от планетата Тренко. — Но що се отнася до обратния полет, нямам такива указания,… може би са предполагали, че вече ще сте покойник. Затова сега имате пълното основание, ако искате разбира се, да посетите всяко едно местенце на кораба ми, включително и сектора за управление.

— Много сте любезен, капитане, — спокойно изрече Симс, — но аз мисля, — и той кимна към останалите офицери, — че засега няма смисъл да нажежаваме излишно обстановката. Лично на мен ми е все едно къде точно сме ходили, но вие едва ли искате някой друг също да стигне до този извод.

— Съгласен. Но аз бих искал да съм в добри отношения с вас и се надявам да не забравите това, когато вашите карти станат аса.

— Благодаря, Уилоуби, не се съмнявайте, няма да го забравя.

Естествено, Симс изобщо не бе откровен към капитана. През цялото време, докато траеше полетът, той успя да разбере, че Тренко е на няколко парсека от Слънцето. Не знаеше посоката, тъй като разстоянието беше прекалено голямо, за да идентифицира някое съзвездие или звезда, но курса, по който в момента се движеше „Кралица Вирджиния“, му беше известен, така че той беше напълно доволен.

Следващите два дни минаха без да се случи нищо. Веднъж Симс бе поканен в сектора за управление, за да му покажат как кораба приближава някаква звездна система с три слънца.

— Ще спираме ли там? — попита абсолютно равнодушно Симс.

— Не, няма да се приземяваме, — отвърна Уилоуби. — Надявам се, че добре сте опаковали вашите листа, защото ще ги пуснем долу с парашут. Гледайте, Олмстед! Виждали ли сте преди подобна система?

— Не, но знам това-онова за кратните звезди. Тези две слънца са дяволски далече и имат много по-внушителни размери, отколкото ни се струва оттук. Третото е по-дребно. Смятате ли, че по-големите слънца имат някакви планети?

— Едното има пет, а другото шест планети, всичките са нажежени и пресъхнали като скарите в ада, освен една, от тези на второто слънце, наричат я Кавенда. Именно тя ни интересува. Първо ще търсим огромен, приличащ на диамант континент… впрочем, трудно е да го сбъркаме с някой друг. Ето го! Забележете, че единият му край е много по-голям от другия. Това е северният край. Прекарайте мислено линия, разделяща континента на две, и отмерете една трета от дължината на линията на север — именно там е точката, която ни трябва. Виждате ли онзи кратер?

— Да. — „Кралица Вирджиния“, която в момента беше на стотина мили височина, започна да намалява скоростта. — Хубавичка дупка, бих казал!

— Вярно, поне петдесет мили в диаметър. Спуснете се надолу, и когато сте сто процента сигурен, че сандъка ще попадне именно в кратера, го пуснете. Парашутът и контейнера се задействат автоматично. Всичко ли е ясно?

— Да, сър. Разбрах ви, — и Симс напусна рубката за управление.

Трябва да се отбележи, че доставката на товара листа го интересуваше много по-малко, отколкото самите слънца. Едно от съзвездията не му даваше мира. Беше сигурен, че му е познато! Разбира се, формата и размерите му бяха силно деформирани, а малките звезди, видими от Земята, тук щяха да изглеждат много по-бледи или изобщо нямаше да се виждат; но гиганти като Канопус, Ригел, Бетелгейзе или Денеб би трябвало да могат да се видят и оттук…

Не, не, това пред очите му беше нещо много добре познато! От усиленото мислене го изби пот. Той отхвърляше наум една след друга най-близките и най-ярките звезди и внимателно изучаваше останалите. Бяло-сините и червените се забелязваха по-лесно. Ригел и Бетелгейзе? А можеше ли това съзвездие да е Орион? Белт се виждаше твърде слабо, но все пак се виждаше. После Сириус, той трябваше да бъде ето там, а Полукс — тук… от това разстояние те трябваше да изглеждат еднакво ярки. Аха, май че е там! Алдебаран! Оранжев, с една степен по-ярък от Полукс; а ето я и Капела — жълта и с половин степен по-ярка… Ето ги! Не толкова близо, колкото му се струваше в началото, но вече нямаше съмнение — това беше Орион! Следователно, мястото, където щеше да се извърши прехвърлянето на суровината за тионита, се намираше някъде наблизо — по мислен циферблат на седемнайсет часа, с отклонение от плюс десет градуса!

Той се върна на „Кралица Вирджиния“ и корабът стартира. Много предпазливо Симс зададе доста въпроси на Уилоуби, и въпреки че капитанът, според собственото му мнение, не му каза кой знае какво, ленсманът извлече много повече от този разговор, отколкото можеше да предположи който и да е от контрабандистите. Равнодушен, мълчалив и безучастен, той като че ли прекарваше цялото си свободно време в каютата, но очите и ушите му бяха постоянно нащрек. А Върджил Симс, както мнозина знаеха, беше доста умен и способен човек.

„Кралица Вирджиния“ извърши кратък преход от Кавенда до Вега, като пристигна там навреме. Гордият космически кораб, като жената на Цезар, беше извън всякакви подозрения. Симс се занимаваше с разтоварването, а също и с товаренето на онези материали, които трябваше да бъдат доставени на Земята. Това не отне много време, както и обратния полет до там, по време на който не се случи нищо интересно. Корабът кацна в космодрума на Ню Йорк, и Върджил Симс съвършено безгрижно се запъти към стаята за почивка; а оттам излезе Джордж Олмстед, който бе получил от брат си цялата необходима му информация.

Без да губи и минута, с помощта на Лещата Симс извика Нортроп и Джек Киннисон.

— Ние се опитвахме да проследим къде отивате, сър, изпратихме хиляди сигнали, — съобщи Нортроп, — но само на един от тях се получи отговор, и то абсолютно безсмислен.

— Защо? — рязко попита Симс. — Нали всяко съобщение, дори и най-изкривеното, закодирано или частично, щом е през Лещата, трябва да може да се разшифрова.

— О, ние разбрахме какво гласи, — намеси се Джек, — но какво означаваше?! Ето го: „ГОТОВ — ГОТОВ — ГОТОВ“ — и това се повтаряше до безкрайност.

— Какво?! — възкликна Симс, и намиращите във връзка с него младежи веднага усетиха, как мозъкът му трескаво заработи. — А този сигнал не идваше ли от приблизително седемнадесет часа с отклонение от плюс десет градуса?

— Да, доста сте близо. Но откъде знаете това?!

— Тогава сигналът е съвсем разбираем! — едва-що не изкрещя Симс и веднага повика и останалите ленсмани.

— Продължавайте с плановите операции, — разпореди се той. — В Хълма ще ме замести Рей Олмстед, а аз заминавам на Плутон, а после, надявам се и на Полен VII.

Родерик Киннисон, разбира се възрази, но както винаги, не му обърнаха внимание.