Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (19)

Епилог

Тайнственото убийство на сенатор Морган, случило се малко след като националистите изгубиха на изборите, така и си остана неразкрито. Ако това беше станало преди Родерик Киннисон да стане президент на Щатите на Северноамериканския континент, подозрението можеше да падне и върху него, макар че твърдият като кремък Род нямаше нищо общо със случката. Разбира се, той не би имал нищо против сам да извие врата на сенатора, но някой го бе отървал от тази мръсна работа. Морган имаше много, и то могъщи врагове в престъпния свят. В това число бе и синьокожия Ферналд от планетата Калонейн. Беше невъзможно да се изясни чии ръце, лапи или пипалца бяха натиснали копчето на бластера.

Няколко дни след това събитие президентът и неговият приятел, Първия Ленсман, се движеха по Марпъл стрийт. Бяха се насочили към най-крупния видеоцентър. Тази вечер Киннисон имаше намерение да запише първата си реч в качеството си на президент — обръщение към нацията, което щеше да бъде пуснато в ефир следващата седмица. Върджил Симс също смяташе да каже няколко думи.

Киннисон погледна към рошавата, червенокоса глава на приятеля си, после — към часовника си и неодобрително поклати глава.

— Върджил, боя се, че и двамата не изглеждаме много фотогенично, — забеляза той, въздъхвайки тежко. — Имиджът си е имидж,… както твърди моята Джой (ставаше дума за мисис Киннисон, за която в нашата история за съжаление не остана време да споменем), президентът не може да си позволи да се появи пред милионите зрители небръснат и без прическа.

— Разполагаме ли с време?

— Имаме предостатъчно. — И като се обърна към шофьора, Киннисон нареди. — Спрете до първата прилична бръснарница, Дик, по ваш избор.

— Слушам, сър. На няколко преки оттук има една. Заведението не е лошо, съвсем скоро го откриха.

Колата измина още известно разстояние по Марпъл стрийт, зави по Дванадесето авеню и спря.

— Тук е, господин президент.

Вътре имаше две свободни кресла, а двамата бръснари определено бяха италианци. Ленсманите минаха покрай строената чинно президентска охрана, изсипала се от дузината бронирани коли, влязоха вътре, седнаха и продължиха разговора си около предстоящото изявление. Бръснарите, проумели вече кой е благоволил да ги посети, с трепет се заеха за работа.

— Не бих искал да се ровя в стари неща, — каза Киннисон, — всичките тези предизборни дрязги и предъвкване на греховете на националистите нямат никакъв смисъл. Предполагам, че няколко думи за перспективите, за нашите планове и предстоящите ни задачи ще бъдат много по на място. Как смятате, Върджил?

Симс не отговори. Ставаше нещо много по-интересно, което нямаше нищо общо нито с думите на Киннисон, нито с предстоящата им изява. Фактът, че заведението беше ново, а двамата бръснари са италианци, все още не предизвикваше опасения — италианците обичаха този занаят и никой не им забраняваше да открият толкова салони, колкото и неподстригани глави имаше в Ню Йорк. Но котарака… Симс никога не бе виждал такава котка — цялата на ивици, като тигър!

Приветливо измяуквайки, котаракът, по-точно, котето се потърка в крака му и скочи на коленете му, покрити с найлонов чаршаф. Симс не възрази. Котето замърка, извивайки гръб и вирвайки опашка право нагоре. Веднага се виждаше, че то е много дружелюбно създание, и Симс реши да проучи разума му, или това, което го заместваше с помощта на Лещата. Може би това вмешателство беше малко безцеремонно изплашеното зверче изведнъж подскочи цял фут нагоре, като при това закачи случайно бръснаря по лакътя. В следващата секунда бръсначът болезнено одраска скулата на Симс.

Раничката беше нищо и никаква, но Първия Ленсман бе принуден да прекъсне увлекателния си експеримент по средата. Това, което промърмори под носа си, не беше предназначено за чужди уши, но бръснаря го чу и побеля от страх.

Той веднага изхвърли виновника за случилото се встрани и започна да се извинява — и за неловкостта си, и за немирното си коте, кълнейки се, че непрокопсаника Томазино моментално ще бъде изхвърлен от салона — окончателно и безвъзвратно. После бръснарят обработи раничката на скулата на Симс с антисептичен молив.

Ленсманът трепна, и тутакси в главата му изплува всичко, което му бе предсказал някога Ментора.

— Извинете, мистър Карбонеро, но аз сам съм си виновен. Вие и вашия котарак нямате нищо общо, и нищо не можеше да се направи, за да…

— Простете, сър, но откъде знаете името ми? — сега вече бръснарят беше напълно ужасен. Киннисон, заинтригуван от случилото се, учудено попоглеждаше от съседното кресло.

— Да. Препоръча ви… ами… ъъъ… един стар мой приятел… — Симс усещаше, че ситуацията става все по-заплетена. Затова реши да каже истината, макар и не цялата, и колкото и налудничаво да прозвучеше. — Вие сте италианец и предполагам, че следвате древните традиции на народа си и вярвате в предсказанията?

— Разбира се, сър. Ние винаги сме имали предсказвачи, а някои от тях са същински пророци!

— Добре тогава. Така… тази случка ми беше подробно описана и предсказана — толкова подробно, че бях направо потресен. Дори и котарака… вие го нарекохте Томазино…

— Да, сър…

— Всъщност, това е котка. Ела тук, Томазино! — и котето радостно скочи на коленете му. Симс го хвана и го пъхна в джоба си. Явно то нямаше нищо против, защото бързо се успокои и отново започна да мърка.

— Съгласете се, че такъв случай не е за изпускане… Мистър Карбонеро, ще се съгласите ли да се разделите с него,… с нея,… за… да речем, десет кредита?

— Десет кредита?! Но, сър, аз и така щях да ви я подаря!

— Значи десет… Е, довършете си работата, че вече закъсняваме! — и слисаните бръснари отново възобновиха работата си.

„Какво стана, Върджил? — попита Киннисон чрез Лещата. — Преди въобще не обичахте котки. Каква е тази история сега? Я разказвайте!“

И Симс разказа, а после и двамата ленсмани замълчаха. Мълчанието се проточи доста дълго, и всеки от двамата приятели си мислеше, че нито един човек никога няма да разбере, дори не може и да си представи, кой или какво е представлявал в действителност техният мъдър наставник — Менторът от Аризия.