Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (10)

Глава 10
Полен

Плутон се намираше приблизително четиридесет пъти по-далече от Слънцето, отколкото Земята, — следователно, всеки квадратен ярд от земната повърхност получаваше хиляда и шестстотин пъти повече топлина, отколкото голите скали на най-крайната планета, от която Слънцето се виждаше като малко, бледо петънце. Даже в перихелий^[1] — а това се случваше веднъж на двеста и осемдесет земни години — по обяд на екватора на Плутон цари ужасен студ. Климатичните условия на повърхността му са съвършено неподходящи за топлокръвните, дишащи кислород същества.

Но когато Върджил Симс кацна там, не усети да му е толкова студено. След като се убеди, че нагревателите на скафандъра му добре си вършат работата, ленсманът се отправи пеша към селището, близо до което бе стъпил за първи път на повърхността на тази планета. Скоро той, също за първи път, видя истински полентианец.

По-точно казано, видя само една част от това странно същество, представител на една от студенокръвните раси. Животът, по собствените ни представи, се основава на течна вода и газообразен кислород, но такава форма на живот не би могла да възникне и да се развие на планети, температурата на които е едва няколко градуса над абсолютната нула. Много от тези свръхстудени планети притежават атмосфера, някои пък изобщо нямат. Независимо от това, с атмосфера или без, при пълна липса на вода и кислород, животът — високоразвитият разумен живот — съществуваше на милиони такива светове. Тази форма на живот обаче не беше триизмерна — дори и в най-примитивните си форми, тя имаше и хиперизмерения, и именно тази метафизическа особеност й позволяваше да оцелее в толкова екстремални условия.

Това свойство обаче правеше невъзможно наблюдението над която и да е част от телата на полентианците от което и да е човешко същество. Виждаше се само една течна, аморфна и постоянно променяща се субстанция, която беше всъщност тримерната им проекция. Това правеше непълноценен всеки опит за зрителното им възприемане.

Върджил Симс се вторачи в странното създание и се опита да разбере на какво му прилича. Не можеше да се ориентира дали това същество или субстанция притежава неща като очи или антени, крака, ръце, лапи или пипала, зъби или клюн, нокти, щипки, кожа, люспи или перушина. То дори най-бегло не приличаше на която и да е от тварите, които Първият Ленсман някога бе виждал, усещал или можеше да се представи. Накрая той заряза безплодните си усилия и с помощта на Лещата излъчи поздравително съобщение.

„Аз съм Върджил Симс, земянин, — предаде той бавно и ясно менталограма, веднага щом усети първия признак за контакт със съзнанието на това създание. — Дали вие, сър или мадам, простете ми, не знам как точно да се обърна към вас, не бихте могли да ми отделите няколко минути от времето си?“

„Разбира се, че мога, ленсман Симс, времето е твърде незначително нещо и съвсем не ми е скъпо.“ — Разумът на съществото се настрои на вълната на Симс толкова лесно и бързо, че предизвика неволното му уважение. Щяха да изминат много години, преди Първият Ленсман да узнае достатъчно за расата на полентианците, защото сега, при първия контакт с тях, знаеше прекалено малко. Никога обаче, нито едно човешко същество, с изключение на притежателите на Лещата, дори и в най-общи черти нямаше да може да проумее сложните, безкрайно заплетени мисловни пътища и парадокси на полентианското съзнание.

„“Мадам" е може би е по-правилно, макар че и този термин само приблизително описва нещата, — достигна до Симс поредната удивително отчетлива мисъл. — Името ми, ако се опитам да го преведа в достъпни за вас образи, е Пилинисипи Дванадесета. По подготовка и положение аз съм Главен Декситроболер. Усещам, че вие наистина сте родом от онази ужасна Трета планета, за която ние много време си мислехме, че там едва ли би могло да съществува някакъв живот. После тази наша заблуда бе коригирана, но до момента беше практически невъзможно да влезем в контакт с вашата раса. Тази ваша Леща е едно уникално и забележително устройство! Бих ви унищожила, за да я имам, ако не беше очевидният факт, че единствено вие можете да я използвате."

„Какво?! — вълна от ужас и изумление нахлу бурно в съзнанието на Симс. — Нима вече сте разбрали какво представлява Лещата?“

„Не. Вашата е първата, която някой от нас е усетил досега. Впрочем, механиката, математиката и ако щете, философските аспекти на въздействието й са пределно ясни.“

„Тоест, вие искате да кажете, — на границата на припадъка, Симс едва-едва успя да прошепне, — че можете и сами да направите такава Леща?“

„Абсолютно невъзможно — не повече, както и вие. Съществуват величини, променливи, фактори и сили, които не са подвластни на никой от нас.“

„Разбирам…“ — Симс бавно идваше на себе си след преживяното. Май в момента не беше гледка, която да съответства достойно на званието му Първи Ленсман…

„Ами, въобще не е така, — усети той мисълта на съществото. — Като имаме предвид необичайната обстановка, в която се намирате, вашият разум определено е силен и добре подготвен. Но самата среда тук затруднява контакта и може да ви докара неприятности. Но само като се сетя за невероятната жега на вашата планета… О, не се приближавайте до мен, умолявам ви! — съществото изчезна и се появи отново на значително разстояние от Симс. В мислите му се плискаха едва сдържано отвращение и ужас, граничещи с ненавист. — Но нека продължим! Аз се опитвах да проанализирам и разбера целите ви — засега безуспешно. Този неуспех не ме изненадва много, тъй като моя собствен разум е слаб, а сумарната мощ на менталитета ми е крайно недостатъчна. Дали не бихте били така любезен да обясните още веднъж мисията си — ако може по-простичко?“

Слаб разум ли?! Но тъй като не долови и следа от ирония, сарказъм или преструвка, Симс пристъпи към детайлно и достъпно описание на задачите на Галактическия Патрул. Той се занимава с това поне петнадесетина минути, но единствената реакция на това чудновато и непонятно същество беше същото абсолютно неразбиране.

„Аз изобщо не усещам да има полза или необходимост от създаването на една такава организация, — последва решителният отговор. — Този алтруизъм — какво толкова хубаво намирате в проявата на едно такова чувство? Немислимо е една чужда раса да рискува и да полага толкова огромни усилия заради нас, и то много повече, отколкото самите ние. Не обръщай внимание на никой и никой няма да те закача — това е Основният Принцип на нашата философия“.

„Но нали между нашите два свята вече съществува връзка, макар и твърде скорошна и крехка. Вашият народ не отхвърля съвсем нашите психолози, пък и вие, мадам, също ми обърнахте внимание“, — отбеляза Симс.

„О, никой от нас не е съвършен, — отвърна Пилинисипи, внасяйки в аурата си нещо като лекомислие. — Имах предвид идеала, към който можем само да се доближим, но не и да го достигнем. Аз самата, колкото и да съм красива, съм малко нерешителна и слаба. Повярвайте, аз съм много по-несъвършена, отколкото болшинството представители на нашата раса.“

Невероятно поразен, Симс реши да смени тактиката.

„Не изключвам възможността да мога да представя по-ясно доводите си, ако познавах по-добре обичаите на народа ви. Вече знам името ви и това, че сте от женски пол, но изобщо не разбирам положението, което заемате в обществото. Не бихте ли могли да ми разясните по-подробно, какво точно влиза в задълженията на един Главен Декситроболер?“

„О, това е… как ли да се изразя по-ясно,… наблюдател… на заниманията на декситроболерите, — мисълта й беше много отчетлива, но от това на Симс не му стана по-ясно, и Пилинисипи, безпогрешно отгатвайки това, направи още един опит: — Декситроболия — това е да се занимаваш с… храненето? Не, по-скоро с хранителността.“

„Ето какво било! Фермерство, или селско стопанство? — помисли си Симс, но тези земни термини не означаваха нищо за жителката на Полен. — Лов? Риболов?

— Същият резултат. — Тогава… а можете ли да ми го покажете някак си?“

Тя се опита, но и тази демонстрация беше също толкова безполезна, колкото и думите — движенията на полентианката бяха непонятни за Симс. Неуловимо струящото се, променящо се същество се мяташе хаотично напред-назад, вдигайки и спускайки се, изчезваше и наново се появяваше, променяйки формата, размерите и структурата си. То ту ставаше бодливо, ту му изникваха множество пипала, или изведнъж се сдобиваше с люспи, а после с нещо доста противно, напомнящо перушина, по която се стичаше тъмночервена слуз. И целият този спектакъл не промени абсолютно нищо — резултатът си оставаше нулев.

„Както разбирам, опитът ми за съжаление се оказа неуспешен, — отчетливо прозвуча в съзнанието на Симс мисълта на Пилинисипи. — Вие гледахте, но не осъзнахте нищо; това е много странно… аз съм направо в цайтнот! Тъй като вашата Леща определено подобрява качеството на връзката, аз разчитах, че ще се увеличи и физическото взаимно разбиране. Но явно помежду ни съществуват фундаментални различия, природата на които засега е напълно неизвестна. Мисля си… виж, ако и аз имах Леща… но не…“

„А всъщност, защо не? — енергично възрази Симс. — Ако желаете, можете да отидете до Аризия, там ще минете през теста, той никак не е сложен и ще получите Леща като мен. Вие притежавате превъзходен, мощен разум — по всички показатели човек би ви нарекъл ленсман, с изключение на един — просто не желаете да използвате Лещата.“

„Аз? Да замина за Аризия? — в мисълта на Пилинисипи, ако я разглеждаме от гледна точка на земните канони, звънна презрителен смях. — Каква невероятна глупост! Един куп неудобства и опасности; освен това, два ленсмана могат да се окажат по-лоша комбинация от един, що се касае до такива големи различия между двете ни раси… Напълно е възможно да се окажат несъизмерими.“

„Тогава, — помисли си почти разгневен Симс, — може ли да се свържа с още някой, който поне би ме изслушал?“

„Тук, на Плутон, не. Аз беседвах с всички предишни гости от Земята — по същия начин, както и с вас сега. Всички останали ви избягват.“

„Разбирам, — мисленият отговор на Симс звучеше мрачно и потиснато. — А какво бихте казали за родната си планета?“

„Няма проблеми. Там има цяла група от такива личности, каквито търсите. Сред тях, разбира се, едва ли има някой толкова безразсъден и слабоумен като вас, но те ще ви подхождат много повече, отколкото аз.“

„Кой от тази група според вас би се заинтересувал от предложението ми?“

„Можете да започнете с Талик — когато напуснах Полен, той членуваше в Клуба на Новата Мисъл; също и Крагзекс… разбира се, ако не са се променили много оттогава. Но аз лично не вярвам, че дори Талик — а Талик е изключително неразумен! — ще се окаже достатъчно ненормален, за да се присъедини към вашия Патрул.“

„Независимо от това аз бих искал да се срещна с него. Твърде нахално ли ще е да ви помоля да ми дадете карта на пътя от Плутон до Полен VII?“

„Не е — ще я имате. Така и от мен ще има някаква полза. Освен това, смятам, че това е най-простия и най-бърз начин да се отърва от вас“ — отвърна полентианката, и в съзнанието на Симс възниква доста подробна картина. Пилинисипи начерта върху нея необходимия маршрут, а после изчезна, вероятно връщайки се към непонятните си занимания по декситроболия.

Симс, който след всичко случило се страдаше от замайване и пред очите му играеха цветни петна, се запъти обратно към кораба си и напусна Плутон. И докато зад борда се изнизваха светлинни парсеци и години, той все по-дълбоко и по-дълбоко потъваше в бъркотията от съвършено непродуктивни мисловни напъни. Какво представляваха в действителност полентианците? И защо само някои от тях, декситроболерите, дявол знае какво беше това, се опитваха да влязат в контакт с хората, докато всички останали…

Симс знаеше, че Лещата преобразува в разбираеми за него представи всевъзможните мисли на другопланетяните — както и да бяха закодирани или изкривени, независимо от начина на излъчване. Така че, в конкретния случай Лещата едва ли имаше вина — по-скоро неразбирането се дължеше на недостатъчните му познания. В току-що приключилата среща фигурираха понятия, образи, реалности и явления, толкова чужди на земния опит, че между тях нямаше никакви допирни точки. Следователно, човешкият разум просто не беше в състояние да обхване такива неща.

Навремето, те двамата с Родерик Киннисон бяха обсъждали възможността за среща с разумни форми на живот, толкова чужди на земния, че съществуваше вероятност човечеството дори да не забележи, че са такива. Сега Симс ясно разбираше доколко действителността е способна да надхвърли и най-мрачните им предположения.

Системата Полен и планетата Полен VII в нея, той откри без особени затруднения — естествено, благодарение на инструкциите на Пилинисипи. Този свят беше еднакво тъмен както и откъм светлата, така и откъм тъмната си страна — неговите обитатели не се нуждаеха от светлина. Но Симс с лекота намери главния град на планетата или, по-точно казано, селището, защото на Полен не съществуваха градове в истинския смисъл на думата. Намери и астропорта — ако подобно съоръжение можеше да бъде наречено така. Той още веднъж провери данните, предоставени му от Главния Декситроболер на Плутон. „Място, където се приземяват космическите кораби“ — това беше мисълта й, когато му показваше площадката. И неговият, а не нейният разум насели астропорта с чиновници и служещи, сложи хангари, обслужваща техника, здания, контейнери за гориво и всякакви други неща — всичко онова, което съставляваше неизменния контингент на космодрумите, видени някога от Симс.

Но тук, огромната площадка беше пуста като дланта му. Само няколко обгорени и вдълбани в земята кръгове ясно свидетелстваха, че именно оттук стартират звездолетите, прогаряйки с неистовите огньове на дюзите си студения твърд камък и метала. Във всичко останало астропорта на Полен по нищо не се различаваше от която и да е друга абсолютно равна и плоска повърхност на планетата.

Липсваха каквито и да било сигнални или други светлинни ориентири, очертаващи местата за кацане — очевидно се предполагаше, че пилотът трябва да разчита само на собствените си умения. Какво пък, тогава щеше да действа според обстоятелствата. Симс включи своите светлини за приземяване и с тяхна помощ благополучно кацна. Намъкна скафандъра и влезе в шлюза. После, като че ли припомнил си нещо, се върна обратно в товарния отсек. Отначало смяташе да ходи пеша, но, отчитайки царящото навън безлюдие и съвършено непознатата, трудно различима в тъмнината местност, реши да вземе всъдехода-„пълзач“.

Това транспортно средство не развиваше кой знае каква скорост, но затова пък можеше да мине навсякъде. То имаше заострен корпус, огромни, меки гуми и гъсенични вериги, въздушна перка и воден винт, сгъващи се крила, а също и основен, спирачен и маневрен реактивни двигатели. С него можеше да се прекосят марсианските пустини, океаните и блатата на Венера, разсечените от пукнатини земни ледници и покритата с кратери и дебел слой мек прах лунна повърхност, макар и не с еднаква скорост в отделните случаи, то поне с еднаква степен на безопасност.

Симс освободи всъдехода от придържащите го гнезда, и го подкара към товарния шлюз, отбелязвайки си мимоходом, че трябва да изпомпа въздуха от него, преди да строши вътрешната пломба. Затова той отвори люка, изкара всъдехода навън, вмъкна се обратно в шлюза и го затвори. И така, вече беше на Полен!

Дали можеше да използва прожекторите? Симс не знаеше как биха се отнесли местните жители към светлината и реши да не рискува. За съжаление, тогава, на Плутон, той не се сети да попита Главния Декситроболер,… а това беше доста важно нещо. Аварийните светлини на кораба му може и да бяха нанесли непоправими щети на обитателите на Полен. Разбира се, при необходимост той можеше да кара всъдехода и под слабата светлина на звездите… не, прожектора определено му трябваше — та нали можеше и да не забележи някое живо същество по пътя! Впрочем, засега нямаше и най-малкия признак, че в радиус на една миля около кораба се намира поне един полентианец. Симс предчувстваше, че ще е тъмно, но все пак се надяваше да види поне някакви постройки, наземен и въздушен транспорт, някой и друг звездолет на космодрума — всичко друго, но не и тази пълна пустош.

Но нали трябваше да има поне път от столицата на Полен до единствения космодрум на този планета! Той не можа да я види от борда на кораба, не я съзираше и сега, намирайки се на повърхността на планетата — или може би я виждаше, но не можеше да я разпознае. Затова Симс реши да не мъдрува повече, сграбчи лостовете и подкара всъдехода право към селището. Местността, през която се движеше, беше не просто неравна, тя сякаш щръкваше и се надигаше изпод гъсениците на всъдехода му; но „пълзача“ беше така конструиран, че седалката на шофьора през цялото време оставаше неподвижна и седящият в нея изобщо не усещаше тръскането. И макар че пътят беше много по-лош, от шосето водещо към града на ригелианците, Симс си каза, че от сегашното му пътешествие определено последствията щяха да са много по-малко, отколкото от предишното.

Когато се приближи към селището, той намали светлините и скоростта. В покрайнините изключи прожекторите съвсем и продължи да се придвижва внимателно и много бавно напред, ориентирайки се само по слабата светлина на звездите.

Боже, що за град беше това! Досега на Върджил Симс му се бе налагало лично да види населените пунктове на практически всички планети от Лигата. Беше виждал градове, построени във формата на окръжности, сектори, елипси, триъгълници, квадрати и паралелепипеди — почти всички известни геометрични фигури. Беше виждал сгради с най-различни форми и размери — тесни небостъргачи, ниски, едноетажни здания, призматични, куполообразни, сферични, кълбообразни, цилиндрични, във формата на пресечени, обърнати наопаки конуси и пирамиди. Но каквито и очертания да имаха, те бяха разбираеми. Но този тук!

Очите на Симс вече бяха посвикнали с тъмнината, и той можеше да вижда достатъчно добре наоколо. Но колкото повече виждаше, толкова по-малко разбираше. Тук нямаше нито някаква планировка, нито връзка между отделните постройки. Градът изглеждаше така, сякаш нечия гигантска ръка бе разхвърляла из пустинната равнина триста-четиристотин здания със съвършено неправдоподобни форми и размери. Да не говорим пък за архитектурните стилове, макар че всяка от сградите като че ли стоеше на мястото си, общото впечатление беше, сякаш ще рухнат всеки момент. Навсякъде стърчаха разни немислими конструкции. Между всички отделни сгради се простираха участъци гола почва и напълно отсъстваха улици или каквото там изпълняваше тази функция.

Симс насочи всъдехода към едно празно място и угаси двигателя.

„Няма смисъл да бързаш, приятелю, — посъветва се той наум. — Докато не разбереш с какво по дяволите всъщност се занимават декситроболерите, не се забърквай в нищо.“

Нито един ленсман тогава не подозираше, че обитателите на ледените светове само частично съществуваха в трите измерения. Симс обаче усещаше, че вижда неща, които не е способен да разбере. Двамата с Киннисон обсъждаха такива ситуации без да се вълнуват особено. И сега, той си представяше менталния лик на полентианците достатъчно добре, за да усети чрез Лещата присъствието им от достатъчно далечно разстояние, отколкото това, което ги делеше в действителност.

„Талик? Крагзекс? — изпрати ментограма Симс. — Ленсман Върджил Симс от Третата планета на Слънчевата система вика Талик и Крагзекс от Полен VII.“

„Талик те чува, Върджил Симс“ — почти мълниеносно пристигна отговорът, също толкова кристално ясен, колкото и мислите на Пилинисипи.

„Съгласни ли сте да поговорим?“

„След малко. Като свърша със заниманията си по емфозия.“

„Проклятие… Първо декситроболията, а сега и това…“

„Извинете! — Симс вече се отчая. — Страхувам се, че не разбрах добре смисъла на отговора ви.“

„Усетих. Разбира се, вината е моя. Не успях да настроя мозъка си точно на вашата вълна. Умолявам ви, не приемайте това като сериозен пропуск или като недостатъчна мощност на вашия мозък.“

„Не мисля така. Кажете, аз ли съм първия земянин, с който се срещате?“

„Да.“

„Преди известно време аз обмених мисли с друг представител на вашата раса и срещнах същите трудности. Не мога нито да ги разбера, нито да ги опиша, сякаш различията ни са толкова дълбоки, че в някои от случаите взаимното разбиране е съвършено невъзможно“.

„Майсторско обобщение, но несъмнено, напълно реално. Емфозията,… ако правилно съм разбрал от мислите ви, вашата раса има само два пола?“

„Точно така.“

„На мен ми е много трудно да го проумея — ние нямаме подходящи аналози. Но, ако се изхожда от вашата гледна точка, емфозията е свързана с възпроизводството.“

„Ясно…“

Това беше не само нещо абсолютно ново за него, но го накара да преразгледа становището си за възможностите на Лещата. Тя представляваше невероятно точен инструмент за възприемане на чуждите мисли, които пък от своя страна се превеждаха на английски. Естествено, получаваха се и отклонения, но не много големи. Ако някое понятие нямаше еквивалент на английски, Лещата му присвояваше някакъв символ — символ, който оттук нататък ставаше известен и на останалите притежатели на Лещи, където и да се намираха те. Симс реши, че рано или късно все ще разбере с какво всъщност се занимават декситроболерите и какво представлява емфозията.

Най-накрая Талик се освободи и Симс описа възможно най-ясно и разбираемо плановете и съображенията си по повод Галактическия Патрул. Полентианецът потъна в мисли. Ленсманът долавяше колебанието и нерешителността му.

„Всички знаят, че аз не съм съвсем нормален, — заяви той, — може би и затова ми се иска да се сдобия с Леща. Но от вашите мисли аз разбрах, че Лещата се дава на индивида, но не за негова лична употреба?“

„Правилно.“ — потвърди Симс.

„О… — не само мислите на Талик, но и целият му ментален образ станаха твърде унили. — Аз си имам работа. Вашите проекти са изключително трудни, а понякога сигурно са и много опасни. Но от друга страна, Лещата може страшно да ми помогне.“

„Как? — попита Симс. — Ако вашата работа е важна за много разумни същества, Менторът несъмнено ще ви даде Леща.“

„Тя е необходима на мен и само на мен. Всички обитатели на Полен, предполагам, че вече сте го разбрали, са егоисти, страхливи, хитри и прикрити. Това, което вие наричате «храброст», у нас не съществува. Ние стигаме до целта си тайно, по обиколни пътища, с лъжа и измама. — Лещата безжалостно цитираше на Симс най-точните и безкомпромисни английски еквиваленти на мислите на полентианеца. — Ако ни се налага да действаме открито, ние го правим с възможно най-малкия персонален риск. Нашата психология е сериозна пречка за участието ни в проектите на ленсманите. Това се отнася както за мен, така и за всеки друг представител на расата ми.“

„Изобщо не е задължително“.

Симс беше потресен.

— Не е задължително, — повтори той мислено, и на глас, опитвайки се да преодолее отвращението си. Това създание беше чудовище, безсрамен и безсърдечен звяр. Но този Талик не принадлежеше към човешката раса и не си струваше да го съди според моралните норми на собствения си биологичен вид. — „Вие споменахте, — продължи Симс, — че вашето мислене е недостатъчно добро. Но как тогава да преценя слабостите на собствения си разум и разумът на цялото човечество? Мога да се придържам само към една и то само човешката истина. Ако гледам на нещата по-широко, то мотивите, ръководещи действията ви, могат да се окажат също толкова «благородни», колкото и нашите. Кажете ми — вие, полентианците, работите ли заедно, контактувайки помежду си, за да постигнете някаква обща цел?“

„Да — понякога.“

„Тогава значи, можете да си представите и съвместна работа с други същества, които не са от вашата раса — работа, която ще е от полза за всички. Способни ли сте на такова нещо?“

„Ако се наложи — да. Но аз не виждам такава цел. Имате ли някакви конкретни предложения?“

„Точно сега — не, — изплъзна се отговора на Симс. — Но независимо от това аз съм съвършено сигурен, че ако отидете на Аризия, ще ви разкажат за доста подобни проекти.“

Последва доста продължително мълчание. Накрая Талик излъчи:

„Дойдох до извода, че трябва да отида до Аризия. Ще поговоря с вашия приятел Ментора и навярно ще се спогодим. Ако мога да използвам част от времето си, да речем, четиридесет или петдесет процента само за себе си, то…“

„Тогава напред, Талик! — чисто по човешки Симс се опита да скрие истинското си отношение към плановете на това същество. — Кога ще можете да заминете за Аризия? Сега, веднага?“

„Невъзможно. Първо ще трябва да приключа с някои от делата си тук, на Полен. Може би след година,… може би, кой знае, но може и по-рано…“

Талик прекъсна връзката и Симс неволно смръщи вежди. Той не знаеше колко трае една година но Полен VII, но инстинктивно чувстваше, че е доста време.