Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (3)

Глава 3
Лещата

Върджил Симс се рееше над материците и океаните на Аризия. В момента се намираше в малко космическо корабче — същото, с което се канеше да отнесе у дома дара от загадъчната планета, а същевременно, по някакъв абсолютно невероятен начин, той беше и в каютата си, на крайцера „Чикаго“.

Преди час крайцерът се бе приближил до проблясващия, мъглив облак, през който не можеха да проникнат дори и лъчите на ултравълновите локатори. Капитанът бе дал заповед да се мине на кръгова орбита около това странно образувание, а после да се чака. Корабът тъкмо бе започнал да завива, когато в съзнанието на всеки от членовете на екипажа проехтя глас.

Чуха го навигаторите и стрелците, свързочниците и инженерите от двигателната секция, операторите на радари, офицерите на „Чикаго“, а също и Симс и Киннисон, в случая просто пътници. Мощен, ехтящ глас, той звънтеше в главите им като огромна камбана, но в него нямаше и грам заплаха. Не, това бе могъщ глас свише, божествен зов, който звучеше доброжелателно и искрено. Макар че никой на борда на земния кораб нямаше и понятие от телепатия, хората веднага почувстваха една от характерните й особености — мислите не лъжеха. Независимо от случая, телепатичния контакт не позволяваше да скриеш истинските си намерения зад обвивка от празни фрази.

Аризия приветстваше Земята. Нито в интонацията, нито в думите имаше намек за превъзходство или пренебрежение. Равни говореха с равни, съюзници посрещаха съюзници. Единствено в ръкостискането на по-старшия брат се усещаше предпазливост. Само Върджил Симс бе удостоен с честта да продължи по-нататък. Той облече лек скафандър, качи се на спасителната капсула и излетя към проблясващата завеса на силовото поле. Всички го видяха. Киннисон беше готов да се закълне, че бе станало точно така, а не другояче. Но каютата, отредена на шефа на Трипланетната Служба, съвсем не беше празна, и през шестте часа, които Симс прекара на Аризия, той се намираше и в скромните си покои на борда на „Чикаго“. И едното, и другото му аз съвсем не бяха халюцинации, но независимо от странното му раздвояване, то не му причини никаква вреда. Между впрочем, Симс дори и не подозираше за дублирането си, или както и там да се наричаше операцията, която аризианците бяха намерили за удачно да използват в този случай. Двойникът му на кораба кротко спа през всичките тези шест часа.

* * *

От високо Аризия много приличаше на Земята. Симс виждаше белите шапки на ледниците, блестящата, сребристо просветваща океанска синева, континентите — зелени, кафяви и жълти, тънките като косъмчета нишки на реките и причудливите петна на езерата, облаците, плуващи един след друг по синьото небе.

Дали долу имаше градове? Симс не можеше да ги види, и след като помисли малко, реши, че такава високоразвита раса едва ли би се нуждала от тях. Капсулата вече се снижаваше, но той все още не виждаше следи от каквито и да било урбанистични влияния върху природата. Съдейки по всичко, явно на Аризия градове не съществуваха.

Спасителната му капсула се плъзна надолу, водена от следящ лъч и се приземи върху неголяма площадка в края на някакво селище. Наоколо се простираха поля, имаше и горички, тук-там се виждаха постройки, които Симс по стар земен навик оприличи на ферми.

„Екипажът ви очаква, гостенино“ — произнесе беззвучно гласът направо в мозъка му, и Симс, обръщайки се, видя странна двуколка, приличаща на издължена цигара. Той бутна плъзгащата се врата на превозното средство и се настани вътре. Седалката беше удобна, и определено бе пригодена за човешкото тяло. Двуколката потегли плавно по пътеката, облицована с каменни плочки. Симс забеляза в профучаващите край него градини и дървета, за които би се обзаложил, че са ябълкови, после се мярнаха къщички с островърхи купички, а след петнадесет минути машината спря пред масивно, ниско здание в центъра на селището. Симс излезе, вдъхна дълбоко миризмата на прясноокосена трева и погледна към небето. Намираше се на Аризия! Ако не беше толкова сигурен в това, би решил, че все още е на Земята.

„Насам, моля“, — думите бяха толкова обичайни и земни, че само начина, по който стигаха до съзнанието на Симс, му напомняше, че все пак Земята е на хиляди парсека оттук, на много милиони мили.

Той влезе в гостоприемно отворената врата, мина през един празен, не много дълъг коридор и се озова в едно доста просторно помещение. Насред него се издигаше прозрачен цилиндър, с доста големи размери, приличащ на бака, светеща с едва доловимо розово сияние. Пред цилиндъра се намираше удобно кресло. И това бе всичко, което имаше в стаята.

„Седнете, гостенино“.

Симс благодари с кратко кимване и пристъпи към центъра на залата. Още не бе решил да седне или не, когато изведнъж съзря онова, което се намираше вътре в цилиндъра. Краката му се подкосиха и той рухна в меките обятия на креслото.

Пред него, зад проблясващата в розово завеса и кристалните стени на цилиндъра, в изпълващата го с безцветна течност плуваше мозък — огромен, с диаметър около десет фута. Не съществуваше обаче отблъскващото усещане на затворен в стъкленица орган, изваден от тялото на някой великан. По някакъв странен, незнаен начин Симс разбра, че тази форма е напълно естествена за съществото, пред което се бе озовал в момента.

„Отпуснете се, — предаде поредната си мисъл странният му посрещач, и Симс внезапно усети, че обхваналото го вълнение се уталожва. — Благодаря ви за доверието. Вие постъпихте съвсем правилно, изпълнявайки инструкциите, които ви предадохме чрез Бергенхолм.“

— Сега имам чувството, че спя, — бавно произнесе Симс, не откъсвайки очи от цилиндъра. — Възможно ли е да съществува реалност, така приличаща на сън?

„Или пък сън, толкова приличащ на реалност, нали така? — подхвана мисълта му аризианецът. — Но какво е реалността? Великите мислители от Земята никога не успяха да отговорят на този въпрос. А дори и аз, който превъзхождам по възраст всички тях, взети заедно, се затруднявам да дам еднозначен отговор на този въпрос. Затова се опитайте да си внушите, че всичко, което се случва сега, е напълно реално — в смисъла, в който вие възприемате реалността чрез сетивата и усещанията си. Вие видяхте селището, и тази сграда, а сега виждате субстанцията, от която съм образуван, усещате собственото си тяло, а ако почукате по облегалката на креслото си, ще почувствате вибрация и ще чуете звука. Също така, предполагам, че надушвате и миризмата на хранителния разтвор, в който съм потопен. Следователно, вашето зрение, обоняние и слух ви казват, че все още сте в реалността. Остава вкуса, и ако сте гладен или изпитвате жажда, ние ще се опитаме да проверим и това ваше усещане.“

— С удоволствие, — рече Симс, съвзел се след първоначалния си потрес.

„Тогава вземете чаша — вдясно, в стената има ниша. Няма да ви казвам какво има вътре, за да сте сигурен, че не сте жертва на нечие внушение.“

Симс предпазливо поднесе към устните си ръба на голямата, кристална чаша и отпи една глътка. Напитката приличаше на плодов коктейл с лек цветен аромат и беше великолепна! Никога досега не му се бе случвало да пробва нещо подобно и той надигна бокала, за да пресуши наведнъж останалите в него няколко глътки. Уви, не успя да изпие и половината! Тази странна напитка не само утоляваше жаждата му, но и насищаше. Симс внезапно усети, че е сит и то така, сякаш току-що бе станал от масата след обилен обяд.

С доволна въздишка той остави чашата и устреми очи към застиналата в цилиндъра одушевена сфера.

— Убедихте ме. Не вярвам да съществува внушение, което да удовлетворява глада и жаждата. Така че аз вярвам, че съм попаднал в една прекрасна реалност и съм ви благодарен за това, че ме поканихте да я посетя, мистър…

„Ментор. Ние нямаме имена, в смисъла, приет на Земята, но можете да ме наричате Ментор. А сега ви моля да ми разкажете за проблемите си. Разбира се, това може и да не е на глас.“

Симс се замисли, давайки си сметка, че аризианецът чете мислите му. Той се постара ясно и отчетливо да изброи всички трудности, с които се бе сблъсквал през последните няколко години. Това обаче изискваше време. Той размишлява близо два часа, подробно описвайки задачите и намеренията на Галактическия Патрул. Накрая Симс скочи, развълнувано закрачи из залата и заговори на глас.

— Съществува обаче едно много важно обстоятелство, което може да провали всичките ни планове. Патрулът е най-мощната организация в цялата досегашна история на Трипланетието. Но доколко хората, или другите разумни същества са готови да й се доверят? Всички досегашни земни диктатори, от Филип Македонски до Хитлер, се криеха зад обещания за благото на народа… и аз дори съм готов да се съглася, че някои от тях в началото действително са се ръководили от добротата и милосърдието. Но ние много добре знаем с какво свършва това! Дали ние, дали аз самия ще имаме достатъчно сила и самодисциплина, за да избегнем изкушението на властта? Ние ще следим за спазването на световния ред,… но кой тогава ще наблюдава наблюдателите — или ще ги съди, ако те сгрешат?

„Подобни мисли само ви правят чест, — произнесе след кратка пауза аризианецът. — И тъкмо това е една от причините, поради която сте поканен тук. Втората е, че сме длъжни да ви помогнем да познаете самия себе си. И така, млади мой приятелю, вие сте неподкупен! Аз го знам. Нещо повече, знам, че такъв ще си останете и в бъдеще. — Менторът леко помръдна зад кристалните стени на цилиндъра, разплисквайки безцветната течност. Неочаквано той заповяда: — Протегнете ръце напред!“

Симс се подчини. Мъгливо блещукане обгърна китките му, сгъсти се, а после се втвърди и избухна в ослепително сияние. За миг той затвори очи, сетне с изумление се втренчи в ръцете си, стегнати в блестящи гривни. Изглеждаше, сякаш бяха съставени от хиляди и хиляди скъпоценни камъчета, преливащи във всички цветове на дъгата и изпускащи поток ярки лъчи, отраженията от които играеха по стените, по пода и тавана на стаята като слънчеви зайчета, играещи си на гоненица.

„Ето с какво ще замените предишния си символ, разпознавателното лого на Трипланетната Служба, — произнесе Менторът. — Това е Лещата на Аризия. Това е един концентратор, притежаващ много и различни свойства. Повярвайте ми, онзи, който не е достоен да я носи, дори не може да се докосне до нея. Вие сте достоен, но нека направим един опит, за да узнаете какво ще се случи на евентуалния й похитител. Докоснете с пръст една от гривните.“

Симс плъзна крайчеца на пръстите си по хладната, шлифована повърхност и изведнъж ужасна болка прониза ръката му. Неволно той извика и отдръпна дланта си. После, като се съвзе, отново погали гривната. Сега обаче болка нямаше.

— Но как… как го усеща тя? Как ги разпознава?… Да не би… разумна ли е? Жива?

„Не, не и според вашето разбиране за тази дума. — Менторът замълча, сякаш търсеше подходящо сравнение, с което да обясни на гостенина си недостижимите за ума му неща. — Мисля, че подобна форма на материята би могла да се нарече квазиживот. Тя възниква само при контакт с истински живот, и то не всеки, а само такъв, който е в резонанс с нея. Лещата е напълно безопасна за носителя си. За всяко друго същество обаче… впрочем, вие току-що го изпитахте. Да го кажем така — сблъсквайки се със същество, което не й съответствува, тя е способна да прекъсне цикъла му на живот. Да го убие, както бихте казали вие на Земята“.

— Тоест, от всички живи същества само аз мога да нося този комплект гривни? — Симс облиза пресъхналите си устни, не откъсвайки и за миг очи от китките си. — Но когато аз умра, това устройство няма ли да стане заплаха за всичко живо?

„Не. Скоро след като вие преминете на друго равнище на живот, Лещата ще се разпадне.“

— Великолепно измислено! — с благоговеен трепет издиша Симс. Няколко минути той се взираше мълчаливо в сияещото чудо, в буквалния смисъл паднало му в ръцете, а после нерешително промърмори: — Това нещо е безценно за нас… и ако се направят хиляди… милиони такива Лещи… това би било решение на много от проблемите ни… — той вдигна очи към цилиндъра, в който бе застинал Ментора, и поклати глава. — Но вие… вие самите какво…

„Какво бихме поискали в замяна, това ли искате да ме попитате?“ — отстрани изглеждаше, сякаш аризианецът бе излъчил някакъв еквивалент на земната усмивка.

— Именно! — бузите на Симс едва-едва почервеняха, но гласът му остана спокоен. — Нищо не идва даром. Алтруизмът е прекрасен на теория, но на практика всичко се плаща. И аз съм готов да платя — всяка цена, дори и най-чудовищната! Но все пак бих искал да знам каква ще бъде цената.

„Може и да се окаже по-висока, отколкото очаквате… — сега мислите на Ментора ехтяха тържествено, като ударите на камбана. — Всеки притежател на Аризианската Леща носи такова бреме от власт, знания и отговорности, с което един неподготвеният разум никога не би се справил. Не, ние не сме алтруисти! Даваме ви велика мощ, но и ви възлагаме тежка отговорност“.

— Но причината, каква е причината! — възкликна Симс. — Борбата със злото ли?

„Не делете света на черно и бяло, гостенино. Той е много по-пъстър, отколкото ви се струва. Нито абсолютното зло, нито абсолютното добро не съществуват — въобще, стремежът към абсолютното е само фантом, тревожещ несъзрелите умове. Обаче, — продължи аризианецът, — причините, които толкова ви вълнуват, наистина съществуват. Нещо повече, те са цели три. И всяка от тях си струва усилията, които ще положите, за да екипирате Патрула си с концентраторите. Безусловно, отъждествяването на свободата и робството, демокрацията и автокрацията, възможността и липсата на избор не бива да се причисляват към категориите абсолютно добро и абсолютно зло. На нас обаче ни се струва, че за повечето живи същества мерилото за благополучие е наличието на движение напред, към една възвишена и грандиозна цел. И на всяко мислещо същество, движещо се по този път, трябва да бъде гарантирана безопасност — както физическа, така и интелектуална. Ние, аризианците, сме само една малка частичка от това движение. Ние отиваме натам, накъдето в една или друга степен се стреми всичко живо. Вие, краткоживеещите, които разпилявате скъпоценните си часове в блъсканицата на големите градове, в безплодни спорове и суета, на вас ви е ужасно трудно да си представите какво щастие е да се чувстваш дори и само като капчица от този могъщ поток, стремящ се към бъдещето. Само това е достатъчно да оправдае всичките ни усилия да ви помогнем.“

— Никога не съм се и замислял за подобно тълкуване на щастието… — бавно промълви Симс, опитвайки се да осмисли казаното, но не намираше думи, с което да го изрази. — Аз обаче ще се опитам да го проумея,… даже ми се струва, че вече разбирам…

„Има и друга, втора причина, — от менталния глас на аризианеца внезапно повя топлинка. — Ние сме поели известни задължения, тъй като животът на много, много светове е рожба на семената, които самите ние посяхме там. Така че, просто сме длъжни да изпълним родителския си дълг и да предадем на възмъжалите си вече деца част от собствената си сила. И накрая, третата причина… — Симс отново усети мислената усмивка на говорещия, — да, третата… Кажете, гостенино, нали навремето сте хвърлили доста време и труд, за да се научите да играете шах? Защо?“

— Ами-и… За да си изработя бърза и логична мисъл, предполагам… В края на краищата, шахът просто ми харесва! В крайна сметка това е просто една игра!

„Именно. Шестдесет и четири квадрата и шест вида фигури… Вие ги гледате, правите различни комбинации, прогнозирате бъдещите ходове… и ако не греша, това ви доставя удоволствие… — в момента Менторът със сигурност се усмихваше. — Но идеалният аналитик би могъл да продължи и по-нататък. От един-единствен предмет или живо същество не само да си представи цялата му вселена, но и цялото й развитие — от началото до края.“

Симс кимна с глава.

— Да, случвало ми се е да се сблъскам с такава гледна точка. Между впрочем, никога не съм вярвал, че това е възможно.

„Съвсем правилно, защото идеалният аналитик — или абсолютният разум — просто не съществува. Разумът, може да стане всезнаещ едва след като натрупа безгранични познания, което пък изисква безкрайно количество време. Но независимо че ние с вас не можем да се разпореждаме с вечността, нека все пак да опитаме да изиграем един тур… — Менторът замълча за миг, а после в главата на Симс отново се разнесе беззвучният му глас: — И така, вашата потомка, Клариса Макдугъл, която… Не, — той внезапно прекъсна мисълта си, — по-добре да поговорим за не чак толкова далечното бъдеще. Например, какво ще правите вие след пет години, земни години имам предвид. Устройва ли ви?“

— Давайте! — ентусиазирано откликна Симс. Май вече бе започнал да схваща смисъла на това чисто аризианско развлечение.

„Вие ще се намирате на едно доста странно за мен място… Там се отстраняват излишните косми,… май че наричате такова заведение бръснарница. Тя още не е открита, разбира се, но след пет години вие ще се озовете именно там, в къщата на Дванадесето авеню, номер хиляда петстотин и петнадесет, в Споукейн, Вашингтон, Северна Америка, планетата Земя. Майсторът, който ще се занимава с брадата и косата ви, се казва Антонио Карбонеро и е левак. Сега, подстригването приключи и той започва да ви бръсне, а на бръснача има надпис «Йенсен Кинг Бърд». Едно четириного създание, немного голямо, на ивици, ще скочи в скута ви и после ще започне да издава звук, който дори вие, земните хора, не можете да изтълкувате еднозначно. Мисля, че се нарича мъркане, нали така?“

— Да, — едва отговори втрещеният Симс. Направо не можеше да повярва, че това е истина, но вярата и знанието са различни неща. Той знаеше, че всичко ще се случи именно така.

„Никога не съм виждал котка,… но вие току-що си я представихте, а това е съвсем достатъчно. Значи, това зверче ще закачи лакътя на майстора с опашката си, и бръснача ще остави мъничък белег на бузата ви… една десета от дюйма в земни единици за дължина. Мисля, че ви дадох достатъчно подробности, нали така? Всичко това ще бъде безусловно проверено?“

— Несъмнено! — Симс широко се усмихна. — Но ние, хората, не обичаме бръснарите да са толкова небрежни. Аз ще запомня адреса и това за котката също — и никога няма да стъпя на това място под номер хиляда петстотин и петнадесет на Дванайсето авеню! Как беше по-нататък? Споукейн, Северна Америка, планетата Земя?

„Не се заричайте, млади мой приятелю, — в тона на Ментора се долавяше лека насмешка. — Не е толкова лесно да разкъсате последователността от събития. Вие сте твърде зает човек, за да мислите само за малкото ми пророчество през всичките следващи пет години. Но вие ще се сетите за него, когато на бузата ви се появи капка кръв. Даже мога да ви кажа какво ще кажете тогава…“

— Пощадете ме, сър. — Симс се опита да се усмихне, но усмивката му излезе доста крива. Беше потресен и малко изплашен. Този огромен мозък, плуващ в прозрачния цилиндър, притежаваше невероятна, фантастична мощ! — Ако, след като съм получил такова детайлно предсказание, аз позволя на Антонио Карбонеро и раираната му котка да вършат такива безобразия, то тогава съм напълно достоен,… да ме нарекат така, както ме нарекоха! Няма нужда да ми го цитирате!

„В интерес на истината изчисляването и прогнозирането на мястото и общия ход на развитие на събитията не е чак толкова трудна работа, продължи аризианецът, без да обръща внимание на думите на Симс. — Виж, подробностите — ето в това е истинското предизвикателство! Например, да се пресметне количеството косъмчета, отрязани от бръснаря, да се отчете движението на въздуха, температурата, налягането, остротата на инструмента му, начина, по който се движи, настроението му… и още стотина други фактора. Аз мога да го направя, но все пак предсказанието ми не е идеално. Деветдесет и девет, запетайка, деветстотин деветдесет и девет хилядни процента… е, може би, има и още една-две деветки…“

— Тук не мога да ви помогна, уважаеми Менторе, — заяви Симс. — Не съм в състояние да определя накъде стърчи всеки косъм на главата ми, и къде ще падне, когато този Карбонеро щракне с ножиците си.

„Несъмнено, млади ми приятелю, несъмнено. Но сега вие носите Лещата, и аз мога във всеки един момент да сравня изчисленията и прогнозите си с действителността. Защото там, където се намира съществото, носещо този концентратор, винаги има и един аризианец. — Течността в цилиндъра плисна леко, и Менторът отбеляза този път сериозно: — И така, убедих ли ви, че народът ни ще бъде напълно възнаграден за не чак толкова големите усилия, които ще изисква производството на Лещи за Патрула?“

— Вече не се съмнявам в това, сър, но Лещата,… моята Леща… Започвам наистина да се страхувам… Вече разбрах, че тя може да служи като идентификатор,… може да ме надари с телепатични способности… Но има и още нещо! Нещо, което все още не мога да проумея, нещо, което ми се изплъзва!

„Да, тя има много възможности, но не бих искал да ви разказвам за тях сега. Трябва да схванете всичко сам. Но имайте предвид едно нещо, както не съществуват двама напълно еднакви хора, така и няма две еднакви Лещи. Всъщност, Лещата сама по себе си няма никаква реална сила. Тя само концентрира и усилва вашите сили и способности. Ето, вземете, — и в ръцете на Симс се плъзна малък контейнер. — Това е Лещата за вашия приятел Родерик Киннисон. И тя е малко по-различна от вашата.“

Симс замислено се загледа в сивата кутийка, лежаща в дланите му.

— Лещата на Киннисон… — проточи той. — А останалите? Тях кой ще ги избере? И как ще получат те концентраторите си?

„Вие сами ще си ги изберете. Ще ви дадем комплект тестове, и то доста трудни. А после ще ги изпращате тук — един по един. Повярвайте ми, ще се учудите колко малко кандидати ще има…“

Менторът замълча, очаквайки сякаш възражения от страна на човека, но той също остана безмълвен. Беззвучната мисловна реч на аризианеца отново докосна разума му.

„Самият вие, Симс, ще влезете в историята като първият от Ленсманите, като човекът, чиято сила, проницателност и воля ще направят от Галактическия Патрул това, което той трябва да стане. Ще ви помагат Киннисон, бащата и синът, вашите братовчеди Джордж и Рей Олмстед — а също и дъщеря ви Вирджилия…“

— Джил? И тя ли е подходяща? Но откъде знаете за нея?

„Всеки един от нашите млади Стражи, който ви е наблюдавал през последните двадесет и три години е стигнал до този извод. Тя има докторат по психология, минала е обучение на Марс и Венера, също и курса за адепти в Полярната област на Юпитер… Нейната твърдост, непосредственост, и сила на духа имат не по-малка тежест от знанията й. Освен това, има и няколко съвсем специални таланта… Помните ли онази игра на покер?“

— Разбира се, — смутено се усмихна Симс. — Тя ни разказа съвсем открито за стратегията си,… а после ни ошушка, цялата компания, до последния цент.

„Значи разбирате за какво ви говоря. Но нека теглим чертата! Не се упреквайте особено, ако се почувствате неподготвен, недостоен, и некомпетентен — това също е част от бремето от отговорности, които носи един ленсман. Проучвайки разума на Родерик Киннисон, вие навярно ще прецените, че той е много по-подходящ от вас за възложената ви задача, че не вие, а той трябва да е начело. Той ще си мисли същото за вас. Не се учудвайте! Нито един разум в Галактиката, дори и най-могъщият, не е способен на абсолютно точна самопреценка.“

Менторът направи пауза, като че ли изчисляваше нещо, забравил за секунди за стоящия пред него човек.

„Времето изтича, — внезапно отбеляза той. — След минутка трябва да тръгвате“.

— Благодаря ви,… благодаря ви за всичко! — изправяйки се на крака, Симс склони глава. — Надявам се, че сега работите ще потръгнат. И аз отново ще мога да дойда тук, при вас…

„Не, — прекъсна го хладният, беззвучен глас. — Не предвиждам нова среща в бъдеще — независимо от това необходима ли е тя или не.“

Контактът прекъсна, сякаш между двамата падна тежка, плътна и непроницаема завеса. Симс излезе от сградата, седна в очакващата го двуколка и след няколко минути се озова в кабината на капсулата си. Пътят до входния шлюз на „Чикаго“ не беше дълъг. Озовал се вече на борда, той, безмълвно, като хипнотизиран, отиде направо в каютата си.

След малко Симс широко отвори вратата и излезе в коридора, където се бе събрала порядъчна тълпа посрещачи. Печатът на мълчанието вече бе свален от устните му.

* * *

В малката каюткомпания седяха рамо до рамо, Симс и Киннисон.

— Е, Род, върнах се… — започна Симс и изведнъж почувства, че думите му са излишни. Разумът на приятеля му бе като разтворена книга. Всичко, което Симс почувства и осъзна само за миг, го накара да онемее от почуда.

Много години подред Киннисон бе негов приятел. Той не се съмняваше, че Родерик е честен, смел и умен човек. Симс знаеше, че Род е смел, силен и добър, много добър. За него не съществуваха непотребни, нищожни хора. Хората преди всичко бяха хора, а не сивата маса от статистическите справочници. И освен това, Киннисон беше от расата на борещите се, но добротата и състраданието му никога не се превръщаха в мекушавост. Когато се налагаше да се натисне спусъка, той не се колебаеше, а беше и отличен стрелец.

Но едва сега, когато Симс получи възможността да надникне в съзнанието му, той разбра цялото величие на духа, усети цялата мощ на разума на Родерик Киннисон. Наистина този човек бе от расата на титаните!

— Какво става, Върджил? — развълнувано протегна ръце към него Киннисон. — Изглеждате така, сякаш сте видели призрак! Какво са сторили с вас?

— Нищо, Род, нищо. Аз наистина съм свидетел на нещо необичайно, на чудо… Но не е привидение, а жив човек! — Симс се надигна. — Да идем в моята каюта, донесъл съм ви подарък.

Съпровождани от любопитните погледи на офицерите, те се отправиха към скромното убежище на шефа на Галактическия Патрул. Ленсманите останаха там почти през целия полет, докато „Чикаго“ се връщаше вкъщи. Най-накрая крайцерът стъпи върху подвижните опори на бетонната площадка на аеродрума и двамата пътници взеха една кола, за да се отправят към Хълма.

— И кого смятате да изпратите пръв? — попита Киннисон, когато минаха през масивните врати и се мушнаха в тунела.

Симс унило сви рамене.

— Седем-осем души, не повече. Преди ми се струваше, че не е проблем да намеря сто или дори двеста души… За съжаление, реалността е съвсем различна, Род. Джек, Мейсън Нортроп, и Конуей Костиган ще бъдат първите. После — Лийман Кливланд и Фред Родбуш… може би и Бергенхолм… още не съм решил. Това са.

— Нима? А какво ще кажете за братовчедите си — близнаците Олмстед?

— Да, и те стават…

— Да не забравите комодори Клайтън и Швайнерт… също и Набос… и Дал-Налтел… И Джил, разбира се.

— Да, Джил… Тя също е подходяща.

— Защо да не поканим всичките тези млади хора и да поговорим с тях очи в очи?

Тази мисъл определено допадна на Симс и съвсем скоро цялата компания се събра в неговия кабинет на Хълма. Младежите изслушаха отчета му за последния полет на „Чикаго“ с горящи от вълнение очи; всички те бяха готови да рискуват. По-точно, жадуваха, мечтаеха си за това. Що се отнасяше до Джил, единствената жена, или девойка в групата, на Киннисон-Младши се падна честта да изрази общото мнение пред всички.

— Ще бъде ужасно несправедливо да не я вземем, — решително изрече той. — Джил е подходяща толкова, колкото и всеки от нас.

— Дже-ек! — с учудване провлече девойката. — Нали имах кокоши мозък? Или склерозата, дупките в паметта, параноята, шизофренията и какво беше още там… вече ги няма? А, да не забравя — освен това ходя и спя! И съм скандалджийка, инат, кокетка…

— Ехидно девойче, тъпа гъска и още един куп други работи, — подхвана Джек, без въобще да се притеснява от присъствието на двамата по-възрастни представители на двата им рода. — Но дори и в половината от кокошия ти мозък има повече акъл и здрав разум, отколкото у всяка девойка на твоите години. И освен това, никога не съм казвал, че не си схватлива — когато поискаш, разбира се.

— Да разбирам ли, че други възражения няма? — попита Симс, хилейки се. — Тогава да тръгваме на път! Мисля, че двигателите на „Чикаго“ още не са изстинали.

* * *

След известно време тримата млади офицери и девойката се събраха в каютата на Джек Киннисон на борда на „Чикаго“. Мъжете, чийто китки бяха пристегнати с блестящите гривни, определено изглеждаха смутени. Ръцете на Джил все още бяха голи. Накрая именно тя наруши мъчителната тишина.

— Е? Струва ли си да ме съжалявате? Не бях виждала нищо по-прекрасно през целия си живот. Богиня, истинска богиня, висока цели седем фута! Изглеждаше на около двадесет, но очите й… в очите й сякаш бе събрана мъдростта на хилядолетията! — Джил замечтано въздъхна и изведнъж се поинтересува: — Защо ме гледате така?

— Богиня?! — дружно, в хор попитаха и тримата.

— Да. Жена! Защо това ви учудва толкова? Знам, че се спуснахме на планетата поотделно, но мисля, че тя посрещаше всеки от нас. Нима не беше така?

Мъжете отново заговориха, прекъсвайки се един друг, и Джил вдигна ръка.

— Един момент! Нека всеки да разкаже какво е видял, — и тя се обърна към Костиган. — Конуей, като най-старши, вие трябва да сте първи, моля ви. И така, къде се озовахте вие?

— В Управлението на Галактическата безопасност, при шефа им, — бодро съобщи Костиган. — Представителен мъж, около четиридесет и пет годишен, шест фута и два дюйма, с рижави коси, като на баща ви, Джил, а и очите му бяха като неговите — кехлибарени. Умен, образован, тактичен. Поговори си с мен, а после извади гривните от сейфа и ги щракна върху китките ми.

Сега пък Джек и Мейсън се вторачиха в Костиган. После се спогледаха и подсвирнаха едновременно.

— Мейс, вие сте! — изкомандва Джил.

— Аз се озовах в университетско градче — чисто и поддържано. Старинни сгради, парк, хиляди студенти… Прие ме деканът на физическия факултет, и то в собствената си лаборатория. Четири часа сканира мозъка ми, изследва всяка една клетка. После синтезира Лещата — в съответствие с личните ми параметри, както ми спомена, — дръпна ми едно много тържествено слово за отговорността и ме изпрати по живо, по здраво.

— А не ти ли каза: „повече никога не идвай тук“? — попита Костиган. — На мен ми го казаха право в очите.

— Да, и моята богиня ми намекна нещо подобно… — замислено произнесе Джил. — Има нещо общо… Е, Джек, ти си на ред, — погледна тя към Киннисон. — Нещо ми изглеждаш доста вкиснат, а?

— Това е от завист. Не видях нищо толкова интересно! Дори не ме поканиха да седна! Просто се свързаха с мен, поговорихме си малко, а после се появиха гривните — сякаш изскочиха от нищото. И… как го каза там Мейс? Изпарявай се!

— Виж ти! — Джил просто не можеше да повярва на такава кратка и напълно безинтересна история.

— Изглежда всеки от нас е видял това, което несъзнателно е очаквал, — тежко изрече Костиган.

Джил не беше съгласна и упорито поклати глава.

— Изобщо не съм си мислила, че ще видя жена. По-скоро те са се опитали да създадат подходящата за всеки от нас обстановка. Дори и за Джек — нали е пилот… Само бих искала да знам дали там наистина е имало нещо реално…

— Лещите са съвсем истински, а това е най-важното, — мрачно измърмори Джек. — Но бих искал да знам защо не те одобриха. Ти не си по-глупава от нас… Само ако можех да се върна!

— Не се горещи, Джек! — очите на девойката сияеха. — Високо ценя загрижеността ти… дори съм готова да те заобичам за самоотвержеността ти. Но всъщност Лещата не ми е необходима!

Джек Киннисон съсредоточено се вгледа в нея. По време на целия им разговор нито той, нито останалите двама мъже не бяха прибегнали до помощта на чудесните си нови устройства. Струваше им се ужасно нетактично да нахълтат неканени в разума на Вирджилия Симс. Джек поклати глава и рече:

— Защо тогава те примамиха на Аризия? За да ти се присмеят? Или да видят какво представляват жените?

— Никой не ми се е присмивал, Джек. Освен това тази аризианка беше хиляда пъти по-женствена и прекрасна от мен… — Джил въздъхна. — Сигурно са искали да ми обяснят някои неща…

— Кои по-точно?

— Виждаш ли, Лещите са бойно оръжие и затова са предназначени предимно за мъжете,… за силните, твърди и безкомпромисни мъже, пазителите на реда и справедливостта. Лещите не пасват на жените, също както,… ами бакенбардите например. Може би след време аризианците ще направят Леща и за нас… Моята Менторка ми каза, че…

— Ментор? — попита отново Костиган, а очите и на двамата младежи се разшириха: Всички си бяха имали работа с Ментора!

— Аз вече зная, че това не е нейното… или неговото име, — едва изрече Джил. — Когато се върнах, порових в древните учебници по история. Ментор означава наставник, мъдър съветник… Това е положението, скъпи мои. Какво ще кажете?

Настъпи тишина, и колкото повече се опитваха да си спомнят младите хора за срещата си с аризианския свръхразум, толкова тишината ставаше все по-дълбока.