Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (1)

Глава 1
Противопоставянето

Един странен посетител бе успял да се промъкне незабелязано през цялата поредица от лаборатории в изследователския център на Хълма, който бе препълнен с хора и оборудване. Когато се озова зад гърба на Бергенхолм, който работеше с електронно-оптическия преобразувател, чужденецът извади автоматичния си пистолет и пусна пет куршума в широкия гръб на норвежеца, а после — още два в главата му.

Ученият се обърна, а на устните му блуждаеше усмивка.

— Гарлейн Едорски… Очаквах ви. Седнете, моля!

Доктор Нилс Бергенхолм, русокосият и синеок норвежец, побутна един стол към посетителя си. Седемте куршума необяснимо как бяха изчезнали, сякаш се бяха разтворили в мощното му тяло и съдейки по всичко, норвежецът нямаше никакво намерение да умира.

— Все още сте жив? — Веждите на Гарлейн подскочиха учудено. Той се огледа наоколо. Никой в това просторно помещение не им обръщаше внимание. Хората се занимаваха с работата си, и сякаш никой не бе чул или видял нещо. — Но това съвсем не бяха обикновени куршуми, — продължи посетителят, видимо раздразнен. — Те трябваше да унищожат плътта на това тяло, Бергенхолм, и да ви накарат да се върнете обратно на Аризия!

— Обикновени или не — каква е разликата? Нали наскоро и самият вие, в облика на Сивия Роджър, парадирахте пред Конуей Костиган с неуязвимостта си… Сега и аз ви отвръщам със същото, — и Бергенхолм замислено огледа своя гост. — Запомнете, Гарлейн, отсега нататък вече няма да се крием. Можете да продължите с опитите си да завладеете всички обитаеми светове в Първата и Втората Галактики — това ще бъде една полезна школа за младите цивилизации — те ще укрепнат и възмъжеят, борейки се с вас. Да, това е неизбежно, но необходимо! Но ние няма да останем встрани — решихме да им помагаме, и то явно. — Спокойните, сини очи на норвежеца отново се плъзнаха по мрачното лице на посетителя. — А сега вие, Гарлейн, ще се върнете на Едор и ще си останете там.

— Така ли мислите? — присмехулно изкриви устни Гарлейн. — Вие ми заповядвате? Вие, които от два милиарда земни години така страхливо се спотайвате? Вие, които дори и сега се страхувате да се изправите срещу нас — разум срещу разум, съзнание срещу съзнание… и се криете зад тази нелепа плът и още по-нелепа система за звукова връзка?

— Или в момента мислите ви са доста мъгляви, което изобщо не ми се вярва, или се опитвате да приспите бдителността ми, — бавно произнесе Бергенхолм. — Аз не мисля, че ще се върнете на Едор; аз го знам. Що се отнася до избраното от мен средство за комуникация, би трябвало да сте наясно: земният език е най-доброто средство да скрия от вас точно тази информация, която така горещо жадувате. И накрая, по повод вашето горещо желание да си пообщуваме „разум срещу разум“… — той сви могъщите си рамене. — Вече сме се срещали и така. Тогава, когато на Роджър-Гарлейн най-после му бе разрешено да си спомни това, което цялата ви раса бе заставена да забрави… Беше ми безкрайно интересно да споделям заедно с вас тези вълнуващи спомени, и успях да проуча както вас, така и всички ваши предци. Именно затова ви познавам толкова добре — затова знам всичко за вас, Гарлейн Едорски. А вие само можете да предполагате, че аз съм един от многото аризианци. Впрочем, това е напълно очевидно.

С огромно усилие Гарлейн успя за миг да се освободи от телепатичното въздействие на събеседника си. Може би за една нищожна част от секундата хората около тях двамата получиха възможността да го видят, но аризианецът, без да прекъсва речта си, тутакси нахлупи менталния похлупак отгоре му. Направи го толкова лесно, така изящно и непринудено, сякаш си имаше работа с пеленаче, а не с един от най-мощните разуми на Едор.

— Сега, що се отнася до вас, Гарлейн, — гласът на Бергенхолм беше сух и спокоен, както досега. — Съществуваха определени причини, поради които ние не ви се противопоставяхме — нито на Полен, нито на Ригел или в системата Велантия, нито пък на Земята. Вие причинихте особено много беди на този, последния свят. Използвайки плътта и разума на Ло Сун, погубихте цивилизацията на Атлантида. Бяхте злият гений на античната и средновековната епоха; в облика на Митридат, Сула, Нерон, Ханибал, Атила, Чингис хан. Като Хитлер вие проливахте кръв, като старателно унищожавайки всичко добро още в зародиш. Но сега — сега ситуацията се промени! — аризианецът се изправи и с широко движение на ръката показа към лабораторната зала, която бе пълна с хора и машини. — С появата на „царството“ на Върджил Симс дойде краят на разрушителната ви дейност. Ръка за ръка с всеки човек от Земята, плюс всички същества от Трипланетието ние ще издигнем стена, която ще пази беззащитните и слабите от вашите посегателства!

— Ами-и-и…? Но защо тази стена се появява едва сега, а не преди хиляда цикъла например? И какво общо има с това Върджил Симс, едно слабо и крехко същество — също като тези, които се каните да защитавате?

В очите на Бергенхолм блесна присмехулно огънче.

— Не се и съмнявам, че бихте искали да ви отговоря точно на тези въпроси. Но засега ще почакате… Може би и сам ще откриете отговорите, ако помислите хубавичко. Например, не е зле да си припомните, че от известно време нещо не ви върви… Не успяхте да проведете докрай нито една от грижливо подготвените ви операции. Планетоидът ви беше разрушен от същите тези крехки и слаби същества, а оръжието ви не бе в състояние да порази тази плът… — норвежецът докосна с ръка широката си гръд, и няколко дълги секунди сивите му, прозрачни като лед очи измерваха черните дълбини на едорианския поглед.

Накрая Роджър изпуфтя раздразнен и отклони погледа си.

— Думи, думи… това са само думи и нищо друго, — промърмори той. — Ако можехте да се изправите по-рано срещу нас, щяхте да го направите. Историята е ясна: онзи, който е неспособен да действува открито и достатъчно ефикасно, обикновено се крие зад много приказки.

— Открито и ефикасно… — замислено повтори Бергенхолм. — Какво пък, готов съм да се съглася, че не сме се срещали в пряк двубой. Но що се отнася до ефикасността, определено се заблуждавате, Гарлейн!

— Какво имате предвид?

Норвежецът се усмихна.

— Ще разберете… но след време! Сега е време да свършваме. Отсега нататък аз ще ви наблюдавам — винаги и навсякъде. Нали знаете, че населението на Аризия е много по-голямо, отколкото това на Едор. Следователно, ние имаме възможност да наблюдаваме всеки един едорианец, който се появи в отсамната страна на екраните, ограждащи вашата планета. Ще посветя цялото си време лично на вас, Гарлейн.

Внезапно Гарлейн изчезна. Същото направи и аризианецът, който тръгна след него. Доктор Нилс Бергенхолм обаче остана. Уверено и внимателно той сгъна менталния купол, прикриващ го от нежелателното любопитство на съседите му. Никой от околните дори и не подозираше, че в главната лаборатория на Хълма току-що се бе състояла една доста необичайна среща. Щом ликвидира защитата си, норвежеца се върна отново към работата си. Изглеждаше напълно нормално, и никой от колегите му от Трипланетната Служба не бе заподозрял, че особата на име Нилс Бергенхолм всъщност е създаден с волята и разума на Пазителя Драуни. Впрочем, всяко аризианско дете би се справило с една подобна метаморфоза.

* * *

Аризия бе готова да нанесе удара си. Колективният разум на планетата се намираше в състояние на равновесие и спокойствие. Беше настъпил часът, предвиден преди много милиони цикли. Всички знаеха какво трябва да се случи, и неизбежността на бъдещите събития им вдъхваше увереност и сила. Младите цивилизации израснаха и укрепнаха, идваше нова епоха — епохата на откритото противопоставяне, времето на носителите на Лещата, ерата на Галактическия Патрул. Именно той щеше съвсем скоро да стане решаващият фактор в този район на Вселената, защитникът на хиляди и хиляди планети, на които бяха пръснати спорите на живота още в периода на Проникването. Всички знаеха това. Старшите, чиято мъдрост и зрялост водеха Аризия по стъпалата на времето, и младите Наблюдатели и Стражи като Еуконидор. Целият огромен свят чакаше, трупайки мощ.

После пристигна Драуни. Тази поява съвпадна и с излизането му от лабораториите на Хълма, защото какво представляваха междугалактическите разстояния за него, който се движеше със скоростта на мисълта?

Обединеният разум на планетата чакаше само него — Пазителя на земната цивилизация. Веднага след неговото появяване чудовищната ментална мощ на Аризия изригна в пространството и мигновено преодоля разстоянието до външните защитни екрани на Едор, устремявайки се след съществото наречено Гарлейн. Телепатичният удар бе нанесен по най-външната преграда. Контролиращият я едорианец бе изхвърлен внезапно в междузвездната пустош и стиснат от менталните клещи. Той умря, без да успее да окаже никаква съпротива.

Сетне аризианците отстъпиха, без да се опитват да пробият останалите защити, които обгръщаха Едор. Можеха ли те да се справят и с тези силови полета, под които така бързешком се бе гмурнал Гарлейн? Щяха ли да достигнат повърхността на Едор и да нанесат реални щети не само на второстепенните изпълнители, но и на членовете на Вътрешния Кръг, най-силните от силните?

Това не беше от значение сега. От една страна, те демонстрираха силата си, не само съзидателна, но и разрушителна, но от друга ясно показаха, че за тях вътрешните защити на Едор са непреодолими. По-скоро, те позволиха на противника да си помисли точно това. Подобно доказателство за слабост би могло да бъде изтълкувано по единствения възможен начин — едорианците трябваше да помислят, че не трябва да се опасяват от атаки на Аризия.

Именно така и изтълкуваха на Едор този епизод, което пък позволи на Аризия да спечели още малко време — няколко времеви цикъла.

* * *

Беше абсолютно очевидно, че аризианците се бореха не само за спасението на собствената си раса. Обединената им ментална мощ беше толкова огромна, че не би било проблем да унищожат по-голямата част от населението на Едор — тези, които бяха под властта на Вътрешния Кръг. Биха могли да прогонят значителна част от едорианците, намиращи се на останалите планети, спасявайки новите светове от разрушителното влияние на този древен и злобен разум. Но това нямаше да реши проблемите. Членовете на Вътрешния Кръг, най-жестоките, ловките и силните, скрити зад непроницаеми дори за Аризия силови екрани, щяха да останат невредими. Освен това, какво ли би било развитието на младите цивилизации, ако аризианците бяха решили да отстранят всичките им проблеми?

Самите аризианци нямаше от какво да се страхуват — нито цялата раса, нито отделните й представители. Можеше да ги унищожи единствено огромна концентрация на ментална енергия, но дори и Едор да бе предприел подобна стъпка, или да бе създал устройства, срещу които Аризия щеше да е безсилна — то нейните обитатели винаги щяха да успеят да се укрият в друг пространствено-времеви континуум, изгубвайки се в безкрайната и необятна Вселена. Да, те бяха изгонени от родната си Галактика — но какво от това? Същества, притежаващи такава мощ, навсякъде се чувстват като у дома си; всяка част от космоса можеше да им послужи за дом.

Но не! Собствената им съдба ги безпокоеше най-малко от всичко. Те се бореха за идеята — или, ако желаете, искаха да реализират мечтата си — съюз от миролюбиви, хармонични цивилизации, от милиони обитаеми светове, запълващи от край до край Галактиката — тяхната собствена и онази, която бе изскочила от незнайните дълбини на пространството заедно с Едор. Те носеха и усещаха върху раменете си бремето на огромна отговорност. Нали всяка от расите на многобройните планети, тези народи, едва зараждащите се и вече укрепналите — всички те произхождаха от спорите на живота, пръснати от предците им по девствените някога светове. Тоест, в определен смисъл, всички те също бяха аризианци. Не можеха да ги оставят на произвола на съдбата!

И затова Аризия влезе в схватка — тайна, но доста ефективна. Тя не попречи на едорианците да властват над хиляди планети — всяко явно противодействие би било забелязано. Когато Гарлейн и подобните му разрушаваха поредния неподходящ свят, Наблюдателите и Стражите на Аризия вече охраняваха кълновете на някоя нова цивилизация, убеждавайки се с радост, че ужасните катастрофи само увеличават мъжеството и издръжливостта на подопечните им. Не навсякъде и не винаги, но Земята оправда надеждите им.

Четиримата Пазители на Цивилизациите — Драуни, Кридиган, Ниделор и Бролентин — следяха за изпълнението на аризианската програма за развитие на четири от най-перспективните планети — на Земята и в световете Ригел IV, Велантия III и Полен VII. Драуни, отговорника за Земята, отговаряше и за генетичната програма, насочена към появата на личности, които щяха да бъдат достойни да приемат от висшата раса концентратора на интелектуалните способности или Лещата, както впоследствие започнаха да наричат това устройство. Представителите на една от генетичните линии, които бяха обект на особено внимание, бе толкова древна, че произходът й се губеше назад в хилядолетията, носеха името Киннисон. Без да знаят произхода си, потънал в поредицата на световните катастрофи, синовете и дъщерите на тази фамилия събираха сила и възмъжаваха поколения наред. Може би Кинекса, легендарната жена-воин от Атлантида, е била една от първите в рода. Имаше и втора линия, не по-малко древна и фигурираща в земната история със също толкова славни подвизи, скрити зад хилядолетни мъгли. Мъжете и жените от тези семейства се отличаваха с рижаво-бронзови или златистокестеняви коси и кехлибарени очи със златисти точици.

Двете линии не се бяха кръстосвали нито веднъж. Драуни внимателно следеше това, защото съчетаването на двата рода трябваше да стане едва тогава, когато щеше да има най-голям ефект.