Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (13)

Глава 13
Планове и повишения

— Да започнем с Мъргъртройд. — Киннисон вдигна поглед към Първия Ленсман Върджил Симс. Те седяха в адмиралския кабинет, защитени от несъкрушимите стени на Хълма. — Какво трябва да направим според вас сега?

— Мъргъртройд? Хъм-мм… — Симс, без да бърза, дръпна от цигарата си, пусна едно колелце и лениво загледа как то се разтваря постепенно във въздуха. — Мъргъртройд… Смятам, че трябва да го оставим на мира.

— Да, би могло, — отвърна Киннисон. Дори и да беше учуден от съвпадението на мислите им, Симс не го показа. — Но защо? Любопитен съм да видя как ще се обосновете.

— Защото този въпрос не е от първостепенна важност. Дори и да успеем да го открием… между впрочем, вие какво бихте казали по този повод?

— Смятам, че вероятността нашите противници да разкрият подмяната на Олмстед със Симс и разположението на Бенет е същата, както ние да открием Мъргъртройд… Тоест, почти нула.

— Вярно. Дори и да го открием, дори да намерим и секретната им база — която, естествено, е скрита толкова добре, колкото и нашата, това няма да ни даде никакво преимущество в момента. Мисля, че информацията за Таун — истинския шеф на Мъргъртройд, е най-важната засега.

— Аз също мисля така. Сега вече сме наясно с цялата схема на престъпната им организация.

— Не бих бил толкова сигурен на твое място, — усмихна се Симс. — Има още много парченца, които липсват,… например мястото на Айзъксън не е много определено. Досега много пъти съм се опитвал да си представя цялата схема, но информацията все не достигаше… Сега обаче, — махна с ръка Първия Ленсман, — положението на нашия приятел Джими Таун вече е съвсем ясно. Той наистина е крупна фигура и в пиратството, и в политиката. Този факт е доста изненадващ и за мен, в интерес на истината, но поне вече всичко е ясно.

— За мен също. Едно е добре — няма да се наложи да го преследваме натам-насам. Нали веднага ще се заемете с него?

— Да, но всичките тези нови връзки и взаимоотношения хвърлят нова светлина на доста факти, които доскоро не можехме да проумеем. Те потвърдиха и нашата работна хипотеза за Айзъксън — именно той е главният мозък в синдиката за наркотиците.

— Да, напълно възможно е…

— Също така няма почти никакво съмнение, че главния шеф на Земята е Морган. В момента се разпорежда в Северна Америка, и аз съм убеден, че нашият уважаван президент Уидърспуун му играе по свирката.

— Несъмнено. Националистката партия на Морган е един прекрасно настроен механизъм, а Уинтреспуун зависи изцяло от него.

— Знаем също, че и Джими Таун е във висшия ешелон. Не бих се учудил, ако именно той е главнокомандващият въоръжените вражески сили. Айзъксън вероятно е от същия калибър като Таун, тоест, малко по-ниско от Морган…

— Прекрасна картинка обрисувахте, Върджил, много симетрична, нали така? Негово Величество Морган, Секретарят по въоръжените сили Таун и Секретарят по наркотиците Айзъксън. И всеки от тях е подложил здравия си гръб, бутайки тази политическа шайка напред, към успеха! Добре! Операция „Матис“ явно ще се осъществи много по-трудно, отколкото го планирахме — налага се да поемем троен удар.

Симс угаси фаса си и веднага запали отново.

— И така, нека да формулираме главната си задача. Как ще убедим суверенните държави на Земята, и най-вече Северноамериканския континент, да предоставят на Галактическия Патрул тъкмо тази огромна сила и правомощия, от които той отчаяно се нуждае?

— Добре го казахте, Върджил, но има нещо, което не ми се нрави. В края на краищата, Патрулът трябва да действа в междузвезден мащаб… е, с възможност да се намесва и в междупланетни, а също и в междуконтинентални проблеми… хъммм…

— Именно!

— Какво пък, подобни прецеденти са се случвали и преди. Достатъчно е човек да се върне назад в историята. Много преди ерата на космическите полети, когато хората за първи път започнали да използват атомната енергия, когато единствените познати наркотици са били кокаинът, морфинът, хероинът и други, напълно естествени продукти, тогава е съществувало подобно положение. Съвсем наскоро четох за това.

Киннисон протегна ръка, взе от лавицата една древна книга и прелисти няколко страници.

— Ето, чуйте: в този протокол става дума за световно съглашение по повод контрола върху наркотиците. Той е бил подписан от петдесет и две държави, включително СССР, както се е наричала тогава Русия и сателитите й. Това е единствената международна спогодба, която е получила пълната подкрепа на всички комунистически държави. И така, подписалите този протокол страни са се отказали от националния си суверенитет по следните пет важни въпроса, Върджил, а именно:

„Първо: разрешили са на всички чуждестранни агенти по борба с наркотиците свободно, тайно и без да се регистрират, да пресичат границите на страните си и да се движат навсякъде, по суша или по вода, когато ситуацията го налага.

Второ: в отговор на молбата, отправена им от определени лица, да осигурят свободно влизане и излизане от територията на страните си на определени контрабандисти.

Трето: да сътрудничат на всяка програма за борба с наркотиците, изготвена от която и да е от подписалите съглашението държави.

Четвърто: при отправена молба да се запази в тайна всичко, касаещо провеждането на всяка една операция против наркотиците.

Пето: да се изготвят пълни и своевременни доклади до Международната служба по борба с наркотиците за дейността, развивана по гореописаните точки.“

Киннисон остави книгата встрани и продължи:

— Виждате ли, Върджил, всичко това някога е действало! А след като нашите предци са могли да го направят, то какво да кажем за нас?

— Но двете ситуации са съвършено несъпоставими, Род. Сега не става дума само за незначителни поправки в националния суверенитет, а за пълното му отхвърляне. Правителствата на земните държави трябва коренно да променят начина си на мислене и да погледнат на нещата не от национална, а от общогалактическа позиция. Те трябва да станат част от Галактическата Общност — точно както графствата са част от щата, а щатът — част от континента. Галактическият Патрул не може да локализира дейността си само в междузвезден мащаб и да остави вътрешнопланетните и вътрешноконтиненталните проблеми настрана. Нали в крайна сметка той трябва да стане и ще стане единствената власт, единствената сила, с изключение може би само на чисто местните организации като градската полиция.

— Това се казва програма! — Киннисон обмисля задълбочено в продължение на няколко минути думите на приятеля си. — Но все пак аз съм готов да поспоря с вас по повод осъществяването й.

— Ще се наложи да вървим напред толкова бързо, колкото е възможно. Шансовете са на наша страна! Съветът на Слънчевата система, в който между впрочем, преобладават ленсманите, вече съществува и функционира безотказно, а правителството на Северноамериканския континент няма влияние извън пределите на материка. Тоест, ако Морган държи властта в самата Северна Америка, той все пак е само шеф на една организация от вътрешносистемен мащаб, и не може да направи нищо, за да попречи на Съвета на Слънчевата система да се трансформира в Галактически Съвет. Даже бих казал, че той ще подкрепи това начинание.

— Не успявам да проследя мисълта ви, Върджил! Как стигнахте до този извод?

— Патрулът е замислен като координатор на дейността на свободните и независими раси. Морган пък го разглежда като едно добро средство за установяване на галактическа диктатура. Схемата е горе-долу следната: тъй като Северна Америка е най-могъщият континент на Земята, останалите просто ще го последват. Земята пък заема доминиращо положение в Слънчевата система, а тя от своя страна, ще затвърди лидерската си позиция над всички останали системи, открити и колонизирани през последните няколко години. С една дума, този, който контролира Северна Америка, ще контролира и всичко останало.

— Сега вече ми е ясно. Първо ще изгонят ленсманите, а на тяхно място ще сложат свои хора… Интересно, как смята да го направи? Насила? Едва ли. Мисля, че по-скоро ще се опита да го стори при следващите избори, през ноември. И ако е така, това ще бъдат най-важните избори в историята на човечеството!

— Да — ако наистина са решили да чакат до изборите. На мен обаче не ми се вярва да стане така.

— Тогава — сила срещу сила! — викна Киннисон, скачайки на крака. — Аз бих събрал всичките ни войски, дори и недостроените ни кораби от Бенет, и бих обявил военно положение! А после ще унищожа Морган и цялата му шайка! Така че, ако му е останала и частица мозък, той прекрасно разбира какво го чака!

— О! — Симс трепна, здравата стреснат. — Не възнамерявах да действам чак толкова крайно, но вие може и да сте прав…

— Никакво „може“, — мрачно го поправи Киннисон. — Само това е начинът!

— Да, Морган едва ли ще поиска да влезе в конфликт точно сега… — продължи да разсъждава Симс. — По-скоро ще се опита да спечели на изборите.

— Определено. Стратегията му е абсолютно ясна. — Киннисон, вече успокоил се, седна и запали поредната цигара. — Националистическата партия на Морган в момента е на мода. Ще го пускат по всички видеоканали двадесет и четири часа в денонощието. Направо ще ни продъни ушите!

Киннисон успешно наподоби физиономията, с която изпеченият демагог дефилираше по екраните, и задудна:

— „Това че, простият народ не им е гласувал доверието си, за да търгуват с първородното си право, приемайки покорно паничка леща от лапите на разни междузвездни чудовища! Хора от Земята, събудете се! Вдигнете се! Съберете сили и отхвърлете този глупав ярем, тази власт, под която нашата планета деградира! Унищожете този диктаторски, автократичен, незаконен и чудовищен Съвет от космократи, състоящ се от така наречените ленсмани! Гласувайте за онези, които самите вие искате да изберете — обикновените граждани, като мен! Призовавам ви, отхвърлете този дяволски ярем… — (Точно сега започва да му излиза пяна на устата, — изкоментира Киннисон). — Само правителство, съставено от хора, може да работи в тяхна полза!“

— Той използва именно тази идея, а тя е толкова стара… Всеки път прави един и същи фокус, но независимо от всичко народът си мисли, че това са негови собствени мисли и му вярва сляпо. А, и винаги бурно му ръкопляскат.

— Всичко това е вярно, Род. За съжаление, в създалата се ситуация няма нищо весело. Нашата партия — космократите, е много по-малко популярна от националистическата…

— Бог ми е свидетел, че бих изритал цялата тази сбирщина от кръвопийци някъде на Андромеда!

— Тази мисъл не е толкова лоша, но в настоящия момент малко прибързвате, Род. — Симс се усмихна на този толкова явен изблик на чувства. — Но продължавайте. По принцип съм съгласен с вас, идеята за пълно обновление е абсолютно правилна.

— Е, Морган така ще омае своите „обикновени хора“, че болшинството отново ще бъде на страната на онова безгръбначно, глупака Уидърспуун. Той ще стане президент на Северна Америка за още един мандат, с цяла сюрия послушни идиоти, които ще го последват. И така, те ще спечелят изборите. После правителството на Северноамериканския континент, тоест бандата на Морган, Таун и Айзъксън — законното, избрано от народа правителство, ще започне да ни пъха пръти в колелата… или, иначе казано, ще развали Междугалактическия договор и ще назначи свой собствен Съвет. И тогава, приятелю, тогава аз ще извикам корабите от Бенет и ще направя това, което вече казах…

— Не мисля, че ще ти се наложи, Род!

— А защо не? — попита Киннисон, но гласът му вече не беше толкова уверен.

— Защото космократите могат да се сражават за обществено признание също толкова успешно, колкото и шайката на Морган. И да победят на изборите!

— Това вече е интересно! — на Киннисон даже му увисна ченето от почуда. — Говорите за това така, сякаш е нищо работа! Че кого ще представим за свой кандидат, а? Кой може да надвие нашето сладкогласно славейче Морган?

— Вие, Род.

— Аз?!! — Киннисон млъкна, сякаш го бяха цапнали под лъжичката. — Аз?!! Шегувате се, нали?

— Съвсем не, — без да обръща внимание на опитващия се да каже още нещо Киннисон, Симс продължи: — Първо, вие нямате проблем с излизането пред публика — превъзходен оратор сте…

— Е, да… Всъщност съм свикнал да раздавам заповеди, а не да произнасям речи…

— Второ, разполагате с огромен, сплотен колектив, с чиято помощ ще успеете да победите на изборите…

— Помози боже! Къде го видяхте, Върджил?

Първият Ленсман се подсмихна и тихо произнесе:

— Забравяте за Патрула, Род. Вие сте доста популярен сред младежта.

— Но…

— И, последно — вашите собствени амбиции.

— Хъммм? Знаете ли, те никога не са се простирали толкова далече.

— Правилно ли ви чух одеве? Нима не жадувахте преди малко да натирите Морган някъде в мъглявината Андромеда? А какво бихте казали за начало да го изхвърлите от Щатите на Северния полюс?

Ноздрите на Киннисон се разшириха. Около минута той гледа втренчено Върджил Симс, а после се изхили.

— Стар хитрец такъв! Да, казах го, но тогава бях под пара… В интерес на истината тази идея обаче много ми допада! — изведнъж заяви той. — За бога, Върджил! Съгласен съм!

— Благодаря, Род, — опитвайки се да не показва обзелите го чувства, Симс бързо премина към следващия въпрос. — Сега, ако не възразявате, да преминем към проблема Еридан.

Докладът на Набос и Дал-Налтел беше кратък и точен. Бяха разбрали, че корабите, принадлежащи на „Превозите“ и превозващи уран, освен него пренасяха на борда си и тионит от Еридан до Слънчевата система. Следящите лъчи се бяха оказали безполезни, и двамата ленсмани решили, че е по-целесъобразно лично да изследват Еридан, но не рискували да го сторят. Еридан беше под властта на компанията „Уран Инкорпорейтид“, и населението й се състоеше изцяло от хора. Нито Дал-Налтел, нито Набос можеха да се маскират така, че да не ги познаят, докато разузнават.

Симс и Киннисон обсъдиха ситуацията и решиха да възложат тази работа на Конуей Костиган.

— А сега бих искал да разбера с какво се занимава дъщеря ми, — отбеляза Първия Ленсман. — Знаете ли, Род, аз малко се притеснявам за нея. Тя понякога недооценява силите си, и скоро може да стане така, че да налапа по-голям залък, отколкото може да сдъвче,… ако вече не го е направила. Колкото повече научаваме за Морган, толкова по-малко ми харесват игричките й с онзи Херкаймер. Той е много опасен човек!

— Е, Върджил, единствения начин да си наточиш добре зъбите, е да хапеш врага по-честичко. Вие поне трябва да сте наясно… Ние двамата сме изцяло отдадени на работата си — децата просто следват стъпките ни… Защо се учудвате? А що се отнася до Херкаймер… — Киннисон се замисли за миг, а после рече: — ще го проверим.

Симс кимна, но обезпокоеното изражение си остана на лицето му. Той изпрати мислено повикване към дъщеря си и разбра, че в момента тя е на поредния прием, и както и се опасяваше, танцува именно с проклетия първи секретар на сенатор Морган, Херкаймер.

„Привет, тате! — весело го поздрави Джил, а през това време обърнатото към партньора й лице даже не трепна. — Имам удоволствието да ти съобщя, че всички светлинки на пулта са зелени.“

„Май не си обърнала внимание на молбата ми?“

„Обърнах, разбира се, — възрази тя на баща си. — Събрала съм толкова много факти! Не се притеснявай. Сто пъти съм ти казвала — това е само една игра, а ние и двамата играем точно по правилата.“

„Добре, така да е. Пази се, милата ми.“ — Симс прекъсна връзката, а дъщеря му се върна към заниманието си. Тя трябваше да поддържа абсолютно безсмислен, празен светски разговор с красавеца-секретар.

* * *

Вечерта едва-едва се влачеше. Вирджилия Симс не пропускаше нито един танц, кавалерстваха й различни млади хора, но най-често тя танцуваше с неотразимия Херкаймер.

— Не искате ли да пийнете нещо? — предложи й той в един от антрактите. — Малко сок или може би коняк?

— Сок — не, благодаря, виж, конякът е друго нещо, — с ентусиазъм се съгласи Джил.

След пет минути, когато изпиха коняка, Херкаймер кимна към вратата.

— Казват, че нашият домакин се е сдобил с великолепна бронзова статуетка на Нептун, която е много древна. Изложена е в хола, пред пушалнята. Искате ли да надзърнем?

— С удоволствие! — днес Джил бе решила въобще да не противоречи на партньора си. Той й беше разказал много интересни работи и заслужаваше награда — макар и само една скромна разходка по тъмните коридори.

Когато преминаваха по едва осветения коридор, Херкаймер зави надясно.

— Ето я! — възкликна той. — Наистина, струва си да я види човек!

Джил обърна глава и видя вместо бронзовата статуетка млада жена, висока точно колкото самата нея, със същото телосложение, същия оттенък на светлата коса и същата прическа. Тази жена беше облечена по същия начин като Джил, и в момента, без да бърза, с чаша в ръка отиваше към балната зала. Джил не успя дори да се учуди, когато лъча на един парализатор се плъзна по гърба й, от бедрата до шията, и я лиши от всякаква възможност за съпротива. Тя не можа нито да извика, нито да помръдне с ръка. Краката й се подкосиха, и девойката се свлече към пода.

В този момент се появи още една жена, облечена в безукорно чист бял халат, с наметало, преметнато през лакътя й. Херкаймер, сдобил се с набързо залепена фалшива брада и рогови очила се ухили доволно. Жената умело уви Вирджилия Симс в наметалото и придърпа качулката. В следващия миг девойката откри, че докторът и медицинската сестра, придържайки я грижливо от двете страни, се насочват към изхода.

— Трябвам ли ви още, доктор Мъри? — попита жената, внимателно настанявайки пациентката на задната седалка на една линейка.

— Не, мис Уилдс, благодаря ви, свободна сте, — и тогава Джил почувства ужасен студ, защото целият този диалог се разиграваше заради портиера. — Състоянието на мис Харман вече не е тревожно. И сам ще се оправя.

Колата излезе на улицата, и Джил Симс, уплашена за първи път в живота си, все пак успя да потисне обзелата я паника. Дръпнатата пред очите й качулка не позволяваше да види къде я водят, а мускулите й все още не й се подчиняваха. Докато се возеше, Джил съобрази, че колата премина през няколко квартала, — около шест, може би, а после зави наляво на изток по Болтън стрийт.

Защо ли никой не я търсеше? Нито Джек Киннисон, нито Костиган нямаха навика да й досаждат, нахълтвайки вечер в мислите й, но Мейс… милият Мейс много обичаше да си бъбри с нея, преди да заспи… Наистина, вчера те едва не се скараха… и, ако трябваше да бъде честна, причината не беше в него… Боже! Той трябва, трябва да я чуе!

„Мейс! Мейс!! Мейс!!!“

В крайна сметка Мейс наистина я чу.

* * *

Родерик Киннисон се кълнеше, че никой не може да се измъкне бързо от Хълма, но Мейсън Нортроп, Джек Киннисон и Конуей Костиган опровергаха това и вече бяха в Ню Йорк само след двадесет минути.

„Къде си, Джил?“ — постоянно питаше Нортроп, скубейки си косите от притеснение.

„Някъде към Стенхоуп-Съркъл, — след като вече имаше връзка с приятелите си, Джил бързо бе възвърнала спокойствието си. — На около осем или десет квартала оттук.“

„Много ни помогна, няма що, — сърдито измърмори Джек. — Десет квартала са доста голяма територия, хлапе!“

„Млъквай, Джек! Джил, говори, разкажи ни всичко, все ще ни кажеш нещо, за което да се хванем!“

„Броих и левите, и десните завои, затова съм сигурна, че сме някъде около Стенхоуп Съркъл, но не можах да определя накъде тръгнахме после. Може и вече да сме извън града,… във всеки случай мисля, че сега само ние сме на пътя.“

Мислено общувайки с Джил, ленсманите разбраха, че Херкаймер е намалил скоростта и е спрял колата. После бе излязъл, измъкнал безсилното тяло на девойката, но бутнал качулката, така че тя успяла да се огледа наоколо, макар и само с едно око. Беше видяла още една кола, яркожълт глайдер, паркиран на около сто ярда по-напред; виждаше се също и знак за паркиране. Къщата, към която я носеше похитителят й, беше поне триетажна, а номера… едно, четири… ех, да можеше да я наведе още малко, че да види и останалите цифри… Аха, ето! — едно-четири-седем-девет!

„Как мислиш, Мейс, дали не е Раштън скуеър?“

„Доста прилича… Номер хиляда четиристотин седемдесет и девет… Напред!“

В тъмния хол на къщата двама души с маски на лицата затвориха вратата след влезлите и се качиха с тях в асансьора. Скоро всички се озоваха в стая, по средата на която имаше завинтен в пода железен стол. Натикаха Джил в него, а двамината с маските застанаха зад гърба й.

— Сложете й белезниците, — заповяда Херкаймер, — но внимавайте да не й счупите костите,… все още е рано.

Джил бе обхваната от неистова ярост и стисна здраво зъби, за да не изкрещи, когато студеният, тежък метал щракна върху китките й. После я овързаха с въже за облегалката на стола — те й пречеха да се наклони напред, и девойката можеше само да святка с очи като разсърдена котка. Сега вече осъзнаваше, че работите отиват на зле. Този Херкаймер май изобщо не възнамеряваше да играе по правилата.

Той пристъпи напред, сграбчи деколтето на балната й рокля и рязко дръпна — тънката коприна се сцепи, разкривайки гърдите й. Херкаймер запали цигара и я поднесе с два пръста към кожата на Джил, малко по-високо от подмишницата. Разнесе се едва доловимо съскане, и замириса на изгоряло. Джил се дръпна и отчаяно закрещя, но мъчителят й само се усмихна зловещо в отговор.

— Това е едва авансът, малката. Нямам намерение да си губя времето с теб. Искам да знам следните две неща. Първо, ще ми кажеш всичко за Лещите. Откъде са се появили, какво представляват; всичко, всичко, и пропусни обичайните глупости за пред пресата. И второ, ще ми разкажеш какво всъщност стана на бала в посолството, — той отново си дръпна от цигарата. — Говори! Колкото по-бързо разказваш, толкова по-малко ще се мъчиш.

— Нищо няма да измъкнеш от мен, Херкаймер. — Джил с неистови усилия се опитваше да възвърне формата си. — Наблюдават ме постоянно… — тя замълча и затаи дъх. Ако сега кажеше, че ленсманите са във връзка с нея, този звяр щеше да я убие. Затова се опита да смени темата: — Онзи двойник на бала няма да заблуди никого, не разчитай на това!

— Много важно! — злобно се усмихна секретарят. — Трябваше ми само половин час, не повече! Не, скъпа моя, шансовете ти са като на пластмасова играчка в ада!

„Джил! — в мозъка й се впи отчаяният вик на Джек Киннисон. — Не се намираш на Раштън скуеър — къщата с този номер има само два етажа. Помисли, коя може да е улицата?“

„Не зная…“ — тя не можеше да се съсредоточи, мислите й уплашено се мятаха напред-назад.

„Проклятие! Откъде да намерим някой, който добре познава този район? Конуей, вземи едно такси, а аз ще извикам Паркър…“ — мисълта на Джек изчезна, когато се прехвърли на вълната на другия ленсман.

Сърцето на Джил се сви болезнено. Вече беше почти сигурна, че ленсманите няма да я открият навреме…

— Я стегни малко въжетата, Еди. А ти, Боб…

— Спрете! О, боже, прекратете това! — Джил с ужас гледаше как тлеещото огънче отново се приближава към голото й рамо. — По-добре ме убий!

— Да те убия ли, малката? Разкажи ми нещо интересно, пък ще видим. Може и да… — той се ухили. — Не-е-е, ще бъде толкова приятно да гледам как умираш… Бавно, разбира се. Първо няколко нежни докосвания с цигарката… Можеш да викаш колкото си искаш, стените са звуконепроницаеми. Още веднъж, момчета… сега малко по-нагоре, така,… а сега — по-надолу. С това ще се забавляваме около половин час… После ще се заемем с ноктенцата, очичките… не, очичките ще оставим за десерт, за да можеш да гледаш как двойка пълзуни от Венера огризват краката ти…

Сграбчвайки девойката за косата, Херкаймер изведнъж наведе насила главата й и изсъска:

— Това ще се случи, ако не проговориш!

Безпомощна, неподвижна, обзета от смъртно отчаяние, Джил все още се опитваше да върне разтърсеното си съзнание обратно, отвъд границата на безумието. Тя облиза сухите си, посивели устни. Киннисон винаги й беше казвал, че човек умира само веднъж, но той едва ли предполагаше… В битка — да, може би… само че тя неведнъж досега бе умирала от страх, и щеше да умира още много, много пъти… ако не проговореше. Но…

„Говори де, Джил! — мисълта на Нортроп почти осезаемо зашава из мозъка й. Той, любимият й, беше разярен и гневен, не можейки с нищо да й помогне или да сподели болката й. — Говори, разкажи му всичко, което знаеш! Вече те засякохме — улицата е Хенън авеню, след две минути сме при теб!“

„Говори, Джил, отвлечи му вниманието на този негодник! — това беше Джек. Странно нещо, този път тя не изпита неприятно усещане, сливайки за миг разума си с неговия. Не беше нито влюбен, нито брат — просто едно приятелско докосване. — Кажи на този плъх истината…“

„Не, не мога… Не, не!“ — очите й се напълниха със сълзи.

„С теб съм, момичето ми!“ — баща й също се опита да се свърже с нея, но Родерик Киннисон го прекъсна.

„Джил Симс, това е заповед! Говори! Ти какво, да не би да искаш чичо ти Род да те нашляпа?“

Тя се усмихна право срещу озъбената, вълча физиономия на Херкаймер и започна:

— Ами, за Лещите… Докараха ги от Аризия…

* * *

По външната страна на сградата се спускаха три тъмни фигури. Нортроп и Киннисон-Младши спряха на нивото на шестия етаж, а Костиган продължи да се спуска, за да осигури охраната долу.

„Само куршуми, никакви лъчи, — напомни той на младите си приятели. — Трябва да прочистим помещението, без да оставяме следи и разрушение.“

Никой не му отговори — всички бяха твърде заети. Двамата бандити, които стояха зад стола, за който бе вързана Джил, паднаха първи, а после Джек пусна един куршум и в тила на Херкаймер. Нортроп обаче не остана доволен, вдигна автомата и пусна един дълъг откос в тялото на секретаря.

Три бързи замаха с ножа и девойката беше свободна.

— Джил!

— Мейс!

Те така се притиснаха един в друг, че никой не би повярвал, че това е първата им целувка. Но на всички беше ясно, тя нямаше да бъде последната.

Джек се ухили, вдигна падналото на земята наметало и го метна върху застиналата двойка.

— Свършвайте с това, младежи! — укори ги той. — Що за лекомислие! Ако не побързаме, ще ни направят на пух и прах, — и той дръпна Нортроп за ръкава. — Имай предвид, приятелю, че стария Симс е много придирчив относно облеклото на дъщеря си. Ако я види така неглиже,… пък и тебе, както си я прегърнал… А бе ти не разбираш ли какво ти говоря. Той ще те разкъса на парченца, казвам ти!