Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (6)

Глава 6
Балът в посолството

По традиция провеждан в разкошната сграда на нюйоркския филиал на Дипломатическия корпус, балът на посолството винаги е бил едно от най-знаменателните събития през годината. Огромната зала с огледални прозорци, през които се виждаше пищна, обляна в светлините на прожекторите градина, беше пълна, както и горната галерия, опасваща я от три страни. Не можеше да се каже, че тук присъстваха абсолютно всички властимащи, но почти всеки от пъстрата тълпа беше галеник на съдбата. На всички тях им бяха дадени богатство, слава или и двете неща едновременно. Нямаше кой знае колко млади и красиви мъже и жени, но пък за сметка на това разкошни тоалети и скъпи украшения имаше в изобилие.

Впрочем, тук-таме се срещаха и младежи. Основният контингент, населяващ новите колонии, беше съставен предимно от двадесетгодишни, и на тези светове енергичните хора бързо се изкатерваха по високите постове. Неколцина от тях сега присъстваха и тук, разбира се, заедно с жените си, които подобаващо (за такива важни и могъщи личности) бяха поне четири-пет.

На това събиране обаче присъстваха не само земяни и не само хора. Естествено, все още не се бе стигнало до там на такъв един прием броя на топлокръвните разумни млекопитаещи от другите планети да си съперничи с броя на хуманоидите. Независимо от това, в залата се намираха и неколцина марсианци, облечени в тържествените си „одежди на съгласието“, които с математическа точност изпълняваха причудливо фигурите на танците. Венерианците не танцуваха. Те или неподвижно стърчаха в креслата си, или важно куцукаха напред-назад, обсъждайки търговските и политическите вести. Тук имаше и представители на други светове от Слънчевата система и дори две дузини пришълци от други звезди.

Една от двойките се открояваше даже на този пъстър и шумен фон, привличайки вниманието ако не на другопланетните пришълци, то поне на повечето от хората. Високата, гъвкава девойка с преливащ в зелено тоалет приличаше на оживяла Диана. Златистите й коси струяха по голите й рамене, ниско изрязаното деколте бе украсено с розетка от огромни, невероятно чисти на цвят изумруди. Очите й, кехлибарени, със златисти искрици, сияеха от радостна възбуда и надежда, точно като два бездънни кладенеца на девическа невинност, с упование взрени към мъжественото и помургавяло лице на придружителя й. В интерес на истината, трябваше да се признае на Вирджилия Симс, че тя беше прекрасен психолог и превъзходна актриса.

— Аз ужасно съжалявам, Кайм, но вече съм ангажирана за следващия танц, — с огорчение говореше тя, хванала в двете си ръце дланта на великолепния, с излъчване на победител Херкаймер, — но какво мога да сторя? Само хвърлете един поглед на това списъче… Сенатор Морган, мистър Айзъксън… после пък трябва да изтърпя и един танц с онзи тлъст венерианец Осмен, да извъртя един валс с най-костеливия от марсианските дипломати…

Тя изреждаше име след име, като същевременно следеше каква е реакцията на придружителя си по биенето на пулса и напрегнатостта на мускулите му. Херкаймер, секретар и доверен човек на сенатора Морган, беше доста опитен дипломат. Той съвсем не беше глупак, беше доста проницателен и прекрасно контролираше изражението на лицето си — обаче пръстите, дланите и китките му бяха много по-красноречиви от очите и устните му. Рядко срещания талант на Джил всъщност беше безупречно и точно познаване на езика на тялото, на всичките непроизволни и подсъзнателни негови реакции. Понастоящем тя беше напълно сигурна, че Херкаймер засега не храни никакви подозрения към нея и е искрено убеден, че прилепената към него млада красавица е също толкова искрено огорчена от необходимостта да отделя внимание и на другите гости, присъстващи на бала.

— Ах, скъпа, — глезено произнесе той, галейки с поглед алените устнички на девойката, — никак не е лесно да си дъщеря на Върджил Симс!

Джил въздъхна, опитвайки се да събере мислите си. Впрочем, това не се дължеше на близкото и опияняващо присъствие на прелъстяващият я, а на това, че той определено бе реагирал при споменаването на някои от изредените от нея имена. Херкаймер очакваше нещо! Нещо невероятно страшно, нещо чудовищно! И Вирджилия Симс, за която точно този й поклонник отдавна вече беше разтворена книга, беше сигурна, че става дума за убийство.

Кой ли щеше да се окаже най-вероятната жертва? Баща й? Може би. Родерик Киннисон? Това също не бе изключено. Останалите варианти отпадаха; освен ако в суматохата на бала тайните им врагове да се опитат да убият и двамата едновременно. Сега нямаше смисъл да анализира защо и как Херкаймер е замесен в това — по-точно, сенатор Морган, работодателят му. Просто нямаше време за това. Много по-важно беше да се изяснят три неща: кой, кога и как.

Върджил Симс, Първият Ленсман, влезе в залата. Той беше облечен в тъмен костюм. Дългите, плътно прилепващи ръкави, както и у останалите ленсмани, закриваха блестящите гривни на концентратора.

— Ах, Кайм, — нежно изгука Джил, притискайки горещата си буза към дланта на спътника си, — татко ми нареди да обръщам внимание на всички… всички от този глупав списък! А той е толкова дълъг… — Тя вдигна очи към мъжественото, загоряло лице, но сивите очи на Херкаймер вече не изпиваха с поглед устните и гръдта й, секретарят се бе втренчил във вратата. — Ето го и татко! — възкликна с известно раздразнение Джил. — Страхувам се, че ще удължи списъка с още няколко имена!

Пръстите на Херкаймер трепнаха, и тя получи отговорите и на трите си въпроса. Тук. Съвсем скоро. Щеше да е баща й.

Джил не разбра как успя да запази самообладанието си тогава. Никога досега не й се беше случвало да е толкова възбудена и уплашена. Какво да прави? Какво можеше да направи тя? Всеки неин опит би довел по-скоро до катастрофални последствия и само би ускорил развръзката. За първи път след завръщането си от Аризия тя съжали, че е останала без Леща. И никой, никой от всичките тези млади идиоти няма да се сети да прекъсне интимното й тет-а-тет с този тъпанар Херкаймер! Нито Костиган, нито Джек, нито пък Мейсън Нортроп!

Мейсън? Тя хвърли един поглед изпод миглите си, притискайки се за миг към рамото на Херкаймер. Мейс стоеше до стената срещу тях и гледаше гърба на съперника си като изгладнял вълк. „Лещата! Включи Лещата! — с отчаяние помисли Джил, отпускайки внезапно натежалите си клепачи. — Мейс, включи Лещата…“ — това вече не беше молба, а отчаян стон. Ако не разбере… и не я чуе… тогава ще се наложи да просне долу този Херкаймер… да се хвърли към баща си и да го прикрие… ако успее… и ако убиецът не използва мощния си бластер… тогава поне ще изгорят заедно…

Страстният й призив все пак бе чут. Внезапно Джил усети, че Мейсън Нортроп е току до нея, съвсем наблизо. Той внимателно и деликатно той докосна съзнанието й.

„Трябвам ли ти, Джил?“

„Да! Да! Да! — девойката откъсна лице от ухаещия на парфюм нагръдник на Херкаймер, и мило му се усмихна. — Ах, Кайм, — каза на глас тя, — дръжте ме здраво и може и да забравя за списъка на татко.“

Кавалерът й охотно изпълни молбата й и тя примря в обятията му, с облекчение имитирайки екстаза на младо, невинно и неопитно същество, като същевременно докладва обстойно всичко на Мейсън Нортроп. Това й отне не повече от пет секунди, а после тя прие мисленият му призив: „Мистър Киннисон! Джек! Конуей! Внимание!… — и веднага се разнесе уверения глас на Киннисон-Старши: «Спокойно, Мейс! Всичко разбрах. Аз поемам оттук нататък.»

Комисарят по безопасността и Втори Ленсман нямаше навика да си губи напразно времето.

«Оръжието? — настоятелно запита той. — С какво оръжие разполагате? Конуей?»

«С „Магнум“, четиридесет и пети калибър.»

«Добре. Джек, Мейс?»

«С левистони.»

«Господ ме е дарил с мноого умен син. Ти какво, нали ще изпържиш цялата сбирщина тук с това? Марш в колата ми — там има пистолети!»

Джек и Мейсън моментално изчезнаха, а Джил неволно се усмихна; в колата на Киннисон се криеше цял арсенал, достатъчен и за екипажа на лек крайцер.

«Върджил, обърнете се наляво и отидете в ъгъла, ние ще ви прикрием. Конуей, ти също иди там… ще застанеш на шест фута от мистър Симс… Само не бързайте, спокойно, спокойно…»

«Но, Род…» — това вече беше баща й, разсърден и недоумяващ.

«Върджил, правете каквото ви казах. Ситуацията е много сериозна. Джил, сигурна ли сте, че вашият красавец също има дял в тази работа?»

«Да. Струва ми се, че сигналът трябва да подаде тъкмо той.»

«Останете с него. Наблюдавайте го. Кажете му, че всичките ви танци са само за него. И се постарайте да ни предупредите поне една секунда по-рано — на Конуей толкова му трябва.»

«Господи! Още сега ще му висна на врата!»

И тя стори точно това. Херкаймер беше приятно изненадан. През това време Джек и Мейсън се появиха в залата, бавно устремявайки се към Симс.

«Не се приближавайте много, момчета, — разнесе се заповедта на Киннисон. — Джек, ти застани вляво, а Мейс — вдясно. Конуей ще пази центъра. И си отваряйте очите на четири, младежи!»

«Род, но това е абсурдно! — Симс стоеше в ъгъла и старателно се правеше, че си намества вратовръзката. — Покушение насред бала на посолството! Точно като в някоя тъпа оперета!»

«А когато ви предлагаха милионите на входа на астропорта, не беше ли сюжет от водевил? Вие ги отблъснахте и се превърнахте във враг номер едно. И запомни, инатливецо — за да се наеме убиец, не ти трябват милиони. Стотина хиляди също ще стигнат.»

Симс избърбори нещо, а лицето му помрачня.

«Джек, Мейс, отпуснете се малко, момчета, — отново се дочу беззвучния глас на Киннисон. — Не си струва постоянно да се напрягате, иначе няма да можете да стреляте както трябва. Трябва да издържим пет минути, докато пристигне подкреплението.»

«Подкрепление ли? Какво подкрепление?» — това беше Симс. Той все още не можеше да повярва, че на едно толкова сериозно дипломатическо мероприятие може да се разрази скандал със стрелба.

«Извиках Клайтън с Лещата, и сега той е вдигнал по тревога цялата армия, — тонът на Киннисон беше твърде доволен. — Дивизия, деветдесет-шестдесет»… — някой от ленсманите беззвучно изохка — танковете N2-90/60 бяха най-тежките сухоземни бойни единици… — вертолети, десантчици, баражиращи изтребители… — продължаваше невъзмутимо да изрежда комисарят по Безопасността, — … и два-три бойни крайцера, за да ни прикриват отгоре.“

„Род, на мен ми се струва, че сте решили да изравните със земята целия Ню Йорк.“ — Симс приключи с вратовръзката и сега наместваше плътните си маншети, прикриващи Лещата.

„Ако се наложи, Върджил… Въпреки че се моля на бога да не се стига дотам.“

Обаче самодържеца не чу молитвите му. Внезапно Джил усети как лявата ръка на Херкаймер, нежно обгръщаща талията й, едва-едва се напрегна. Тя панически изпрати сигнал за тревога и като изви очи надясно, видя висок, суховат мъж с ястребов нос, който търсеше нещо в джоба си. Като че ли искаше да извади носната си кърпа, но предметът в ръката му, просветвайки стоманено, твърде малко приличаше на въпросната безобидна тоалетна принадлежност.

Джил едва не извика, наблюдавайки вцепенено как дулото на пистолета тръгна нагоре, прицелвайки се точно в гърдите на баща й. Времето сякаш спря. Скована от ужас, усещайки какво ще се случи, тя не можеше да помръдне и само се беше вкопчила в Херкаймер, като в някаква устойчива, но напълно неодушевена опора. Стремителните движения на убиеца се накъсваха на части. Тя виждаше как той опъна ръка и примижа леко с едното си око и как пръстът му върху спусъка потрепна…

После се разнесоха изстрели, и Джил започна да крещи, но крясъците й вече нямаха този ефект, тъй като се сляха с воплите на стотици обезумели от ужас жени. Убиецът, вирнал глава, бавно се свличаше на земята. В челото му тъмнееше, пълнейки се с кръв, акуратна дупчица. Чуха се нови изстрели и полумъртвото тяло се сгърчи като от юмручен удар, и рухна долу, в краката на отдръпналата се тълпа.

Пръв се окопити Конуей Костиган. Както и останалите ленсмани, той бе видял всичко, което бе видяла и Джил, но никой не можеше да се сравнява по реакции с офицера от секретните служби. Неговият куршум бе пронизал главата на убиеца, а изстрелът, насочен към сърцето на Симс, улучи само рамото на Първия Ленсман. Родерик Киннисон, Джек и Мейс бяха стреляли малко по-късно — младите все още бяха твърде неопитни, а старшият имаше солидна практика и също толкова солидна възраст. Впрочем, всичките четири рани по-късно се оказаха смъртоносни и поставиха финалната точка в кариерата на наемния убиец.

Симс се заклати, но се задържа прав. Киннисон се хвърли към него и го събори на пода.

— Бързо! — изсвистя вече гласно шепотът му към Мейс и сина му. — Жените — тук, и изберете най-обемистите! Конуей, наблюдавай галерията!

Той се привдигна, притискайки с коляно Симс, от рамото на когото струеше на тласъци кръв.

— Така! Вие застанете тук,… а вие — тук… прикрийте го, мили дами. Но запомнете, ако някоя мръдне, макар и с пръст, ще стрелям без предупреждение!

От тълпата жени в широки бални кринолини се донесоха протестиращи възгласи и смях. Като че ли по-голямата част от тях вече бяха дошли на себе си и в момента се наслаждаваха на произшествието — то щеше да им даде повод за един куп невероятни истории.

През плътния ред от пищни матрони^[1] се провряха Джил и Клио Костиган, мъкнейки някакъв човек със себе си.

— Лекар, — кратко подхвърли Клио, подбутвайки мъжа към лежащия на пода Симс.

— Върджил, не се движете, вашата линейка ей сега ще дойде, — заповяда Киннисон, забелязал, че приятелят му се опитва да стане. Той се обърна към лекаря:

— Докторе, какво му е?

— Нищо страшно… — медикът опипа рамото на ранения. — Така… входното отвърстие… костите са цели… няма засегнати артерии… — и той вдигна глава.

— Куршумът е минал през меките тъкани на рамото, сър. Сега ще сложа превръзка върху раната… може и носна кърпичка… и бързичко в болницата.

— Никакви болници, докторе. В нашето местенце под Хълма си имаме всичко необходимо. — Киннисон се изправи и потърси с поглед Костиган. — Конуей, забелязваш ли нещо подозрително? Някой не се ли кани да хвърли една граната в нашия кокошарник?

— Не, сър. Няма никакви признаци за такава активност.

Джил, която помагаше на лекаря да превърже баща й, дръпна Киннисон за дрехата.

— Клякайте долу, Родерик! — Веждите й бяха смръщени, а лицето побледняло от вълнение. — Не забравяйте, че вие сте номер две!

— Ако не си утрепал лъва, не тръгвай на лов за мечки, — ухили й се Киннисон. — Джил, и вие Клио, помогнете засега на момчетата да подредят нашия женски батальон. Клайтън вече трябва да е наблизо. Докато носим Върджил, искам жените да са го обкръжили от всички страни, и то поне в пет-шест реда, — и той премина на мисловна реч: — „Джек, Мейс, чувате ли ме? Ясен ли съм?“

„Да, татко.“

Отвън се разнесе дивия вой на линейката.

„Конуей, не изпускай галерията от очи! Алекс, вие?“

„Да, — ленсманите бяха приели менталния отговор на командира си и някой, по всяка вероятност, Мейс, грижливо го бе превел на Джил. — Къде ще заповядате да докараме линейката? Вътре има цял взвод лекари и медицински сестри, но това чудо няма да може да мине през вратата.“

„Тогава значи избийте решетката и се насочете право към прозорците, наляво… Там има градина — изорете я, ако трябва… Между впрочем, Алекс, кой е над нас — «Чикаго» или «Бойс»?“

„И двата.“

„Чудесно! Започвайте.“

Чу се тежък удар и грохота на откъсналата се чугунена решетка. После жените отново запищяха и се скупчиха в ъгъла. Трошейки стената, сред звън на стъкла, в залата се промуши дулото на танк. Моторите изреваха, и „деветдесет-шестдесет“ величествено изплува от облаците прах и каменна трошилка, прегазвайки с гъсениците си скъпоценния паркет. Машината застина и спря, от едната й страна се отметна капака на люка. Джек и Мейсън подхванаха Първия Ленсман, проклинащ през зъби, и го понесоха към този тъмен зев, от който вече се бяха протегнали очакващи ръце. Киннисон ги следваше отзад, подкарвайки женския си батальон.

Когато бронираната плоча се върна на мястото си, изолирайки ранения му приятел от царящата в залата суматоха, той въздъхна с облекчение и потърси с очи сина си. Джек ошашавено се бе вторачил през прозореца. Кършейки дърветата и старателно оформените храсти, разваляйки фонтаните и изоравайки прекрасно поддържаните цветни лехи, към сградата се приближаваха половин дузина чудовищни машини, а зад тях бързаха войници в униформата на космически десантчици. Във въздуха, надупчен от лъчите на прожекторите, се рееха вертолети, още по-високо просветваха блестящите сфери на леки крайцери, а най-отгоре искряха светлините на двата най-мощни кораба, с които разполагаше нюйоркската база.

Джек, потръпвайки, въздъхна.

— О, боже, татко! Нима смяташ, че…

— Аз не смятам, аз знам, — очите на Киннисон-Старши сурово блеснаха. — Готови са на всичко, за да се докопат до Симс, и ще се появят тук толкова бързо, колкото могат, и то с най-мощното оръжие… Но птичето вече отлетя! — внезапно той премина към мисловната реч, обръщайки се към всички млади ленсмани: „Запомнете добре, момчета — животът на Върджил Симс е най-ценното нещо в цялата скапана Вселена! И дори и самият Сатана да се опита да го спипа, вие сте длъжни да отсечете опашката и лапите на дяволското изчадие!“

Танкът, откарващ Първия Ленсман, пресече с трясък обезобразения двор и протътна, прегазвайки рухналата чугунена решетка. Последваха го другите машини от ескорта. През дупката в стената прекрачи комодор Клайтън, заедно с един взвод десантчици.

— Здрасти, Родерик, — той вдигна ръка за поздрав. — Идвате ли с нас?

— Да. Вземете и моите хора — Джил, Костиган и жена му. Сега, — и той се завъртя към младите хора и девойката. — Историята е доста неприятна, разбира се, но работата трябва да продължи без прекъсвания. Всички операции — „Боском“, „Забриск“, „Матис“, „Звилник“ и другите — да продължат, както е по план. Между впрочем, за „Звилник“… Джек и Мейс, я инструктирайте Джил. Симс възнамеряваше да го свърши тази вечер, но… — и Киннисон разпери ръце. — Свържете се със Сид Флетчър, Набос, Дал-Налтел, запасете се с всички необходими ви данни и действайте!

Комисарят по безопасността им кимна и се отправи към очакващата го кола. Джил с недоумение се втренчи в Киннисон-Младши, а после премести поглед към Мейс.

— „Боском“? „Звилник“? Какво значи всичко това?

— Много звучни именна, нали? — ухили се Джек.

— Май че така се канеха да нарекат две наскоро открити планети… — Мейс смутено разглеждаше пода.

— Престанете да ме правите на глупачка, клоуни такива! — Вирджилия Симс вече се бе съвзела от доскорошните си тревоги и сега започваше да й кипва.

Внезапно мисълта на Джек Киннисон докосна съзнанието й.

„Престани да дърдориш, Джил! Забрави ли къде се намираш? Сред тази сбирщина от дипломати всеки втори умее да чете по устните, по очите и дори по начина, по който наостряш очарователните си ушенца! Да тръгваме. Я да видим, обаче къде е нашият «деветдесет-шестдесет»?“

Те притичаха през двора и се шмугнаха предвидливо отворения вече люк на огромната машина. Изкатервайки се върху горната й част, в която обикновено седяха десантчиците, младите ленсмани и девойката се наместиха по твърдите седалки; и едва тогава Джек продължи с обясненията.

„Операция «Матис» е това, с което ти се занимаваше — събиране на политическа информация. «Звилник» е код за програма, разкриваща търговците на наркотици; «Боском» е борбата с пиратите, която е към управлението на Костиган. А ние двамата с Мейс отговаряме за «Забриск»… това са специални мероприятия и когато ми остане малко време, ще ти разкажа по-подробно.“

„Е, аз нямам доживотен абонамент за «Забриск», — намеси се в мисления разговор Мейсън Нортроп. — Може би ще работя заедно с теб, Джил, в границите на поставената ти задача, разбира се… — и той въздъхна. Определено се надяваше да стане точно така. После добави: — А сега ми предстои ролята на свързочник — трябва да се посъветваме с Набос и Дал-Налтел, но те почти не те познават и директната връзка с теб през техните Лещи ще бъде доста лоша.“

„Да, вярно. С Набос съм се срещала само веднъж, а с доктор Дал-Налтел изобщо не се познаваме.“

„Тъкмо сега ще ти ги представя. Готова ли си?“

„Естествено!“

Два нови ленсмана навлязоха в съзнанието на Джил. Не пряко, а косвено през разума на Нортроп. Независимо от това обаче думите им, както и мислите на самия Мейс стигаха толкова ясно и отчетливо до момичето, сякаш и четиримата седяха един до друг и разговаряха по обикновения начин.

„Какво странно усещане“ — неволно си помисли Джил и веднага получи отговор.

„Извинете ни за безпокойството, което ви причиняваме, мис Симс, и покорно молим да ни простите…“

Джил за втори път се стресна. Беззвучният глас в съзнанието й несъмнено бе на Набос, жителят на Марс, но произношението му беше почти безупречно. Нямаше го съскането или свистенето, обикновено съпътстващи опитите на марсианците да говорят на английски.

„О, излишно е да се извинявате, мистър Набос. — Джил се опитваше да скрие объркването си. — Просто още не съм свикнала с мисловната реч.“

„Никой от нас не е свикнал с тези неща. Впрочем, това е може би въпрос на практика, — тя имаше усещането, като че ли Набос се бе усмихнал. — И така, вие вече знаете за задачата ни — контрабандата на наркотици и всичко, свързано с тях. Имате ли някакви предположения,… намеци, или изводи?“

„Страхувам се, че нищо конкретно… — Джил се замисли. — На един от приемите се запознах с един венерианец,… мистър Осмен,… нисичък, доста пълен, със сбръчкана кожа… Познавате ли го?“

„Чувал съм за него, — отбеляза Дал-Налтел. — Много уважаван търговец, предпочитащ Земята пред родната си планета. Във всеки случай, през по-голямата част от времето той живее именно тук. Но продължете, мис Симс.“

„Той проведе доста дълъг и обстоятелствен разговор със сенатор Морган. Не успях да подслушам много, но съм почти сигурна, че ставаше дума за тионита.“

„Тионит“!!! — събеседниците й бяха направо като гръмнати. Това беше най-силният и възможно най-вредният известен наркотик — страшен подарък, който звездите бяха поднесли на Земята.

— Сигурна ли сте, мис Симс? — попита Набос.

— Деветдесет процента… Но едно е абсолютно ясно — сенатор Морган и този венерианец знаят твърде много за тионита,… но се стараят да не го показват.

Настъпи пауза. После Джил прие менталния призив на марсианеца — но той не се обръщаше към тримата си сегашни събеседници, и дори не и към Джек Киннисон, който мълчаливо следеше разговора.

— Сид! — повика Набос. — Чуваш ли ме?

— Да! — отговорът, преведен от Мейс, беше ясен и отчетлив. — Флетчър слуша. Казвай.

— Помните ли онази контрабандна пратка, която бе прихваната в Астероидния пояс? Хероин и всякакви други гадости? Имаше ли и тионит?

— Не. Но ако си спомняте, една трета от шайката се изплъзна, и един господ знае какво са задигнали със себе си. Споменаваха нещо и за тионит… Но нали знаете, че на слухове не може да се вярва.

— Благодаря ти, Сид. Изключвам се.

Джил почти физически усети прекъсването на връзката, а сетне Набос започна разговор с венерианеца Дал-Налтел. Те обсъждаха нещо и разменяха мисли с такава скорост, че тя почти веднага загуби нишката на разговора.

— Още един въпрос, мис Симс, — това беше доктор Дал-Налтел. — Забелязвали ли сте признаци за връзка между Осмен или Морган и някой от служителите на МКП?

— МКП ли? Международните Космически Превози? Компанията на Айзъксън? — тя се замисли за секунда. — Не знам. Никога не съм се замисляла за това.

— Всеки факт, потвърждаващ или отхвърлящ тази хипотеза, е безкрайно важен. Може ли да ви помоля…

— Да, безусловно. Каквото и да забележа, веднага ще ви съобщя.

— Благодаря ви. Значи няма да ни сметнете за много досадни, ако от време на време се свързваме с вас, за да следим какво става. Вече имаме представа за менталната ви личност и това няма да е никак трудно. — Венерианецът направи пауза, а после Джил сякаш усети докосване на длан до рамото си. — Желая ви щастие, мис, от цялото си сърце… И нека Гролс, безсмъртният самодържец, да излекува раната на баща ви.

Джил мълчаливо преглътна образувалата се в гърлото й буца.