Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (11)

Глава 11
Разузнаването

Малкият космически разузнавателен кораб, пилотиран от Джек Киннисон и специалистът по електроника Мейсън Нортроп, се движеше встрани от оживените космически коридори. Оборудването му доста се различаваше от общоприетото за обикновените разузнавателни съдове. Екипажът, също беше различен. Секторът за управление на този кораб беше пълна с апаратура и компютри, която беше в такова количество, че човек едва-едва успяваше да си пробие път. Що се отнасяше до екипажа, вместо обичайните двадесет човека той наброяваше едва седмина — готвача, трима инженери и трима свързочници.

Младият офицер, който внимателно изучаваше нещо на екрана на компютъра си, сравни изображението с картата, закрепена на стойка право насреща му. После се завъртя към двамината ленсмани с подчертано почтителна физиономия.

— Господа, кой точно от Ваши Сиятелства изпълнява в момента ролята на командира, тъй че да изслуша моя доклад, който безусловно е недостоен за царствените ви уши?

— Той — Джек Киннисон небрежно посочи с цигарата си към Нортроп. — Ето този тук младеж с мишите опашчици над горната си устна. Не смятам да се занимавам със служебните си задължения поне още,… ами, около сто и петдесет часа… Всяка скъпоценна минута от това време ще отделя на нещо, което наистина си заслужава — да си мечтая за жени, например, — и той замислено пусна едно колелце дим. — Да, за жени, за земните красавици, толкова непостижими сега във времето, и в пространството!

— Чуй го само — красавици! Пък и в множествено число! Е, Джек, когато следващия път видя красавиците, чийто ликове висят из целия ни кораб, непременно ще ги уведомя за полигамните ти настроения! — ухили се Нортроп. — А жалкото ти джавкане по повод моите мустаци въобще не съм го чул. Завистта е недостойно чувство! И то само защото не можеш да си завъдиш и ти, кьосе такова! — Мейс Нортроп демонстративно обърна гръб на приятеля си, прекрачи три или може би четири дебели сплита от разноцветни проводници, и погледна през рамото на наблюдаващия дежурен офицер към екрана. После обърна поглед към картата.

— Какво е това, Арти? Нищо не разбирам.

— Изглежда, картата лъже, Мейс. Всъщност, нищо чудно — целият този район изобщо не е изследван, тоест, картата е съставена от астрономи, а не от разузнавачи. Иначе казано, ние сме пионерите, а според инструкцията офицерът командващ кораба — забележете, именно „офицерът“, а не „офицерите“, — трябва да даде име на…

— Ами, тогава това съм аз, — обяви Джек, скочи и се приближи към екрана. — Сега ще дам име на тази звездна система и така ще вляза в историята…

— По-полека на завоите, приятелче! — Нортроп опря огромната си длан в гърдите на Джек и с лекота го отблъсна от екрана. — Че ще влезеш, няма спор, само че не в историята, а на друго място, ако пак се опиташ да ми отнемеш и частичка от полагащата ми се слава. Ти какво, забрави ли? Предишния път ти беше на ред, и тогава нарече онази нещастна звезда Кравешко Виме! Дано Господ ти прости, Джек Киннисон!

— А ти как щеше да я наречеш? Може би Вирджилия?

— Студено, студено, момчето ми. По принцип на Нортроп точно това му се въртеше в главата, но за нищо на света нямаше да си го признае. — Системата, към която сме се насочили, ще се казва Забриск, а слънцата й — А, В и С-Забриск, по реда на намаляване на размерите им. Дежурещият в момента офицер-наблюдател Стюарт Роулингс ей сега ще го впише в корабния дневник. Можеш ли да ги класифицираш от такова разстояние, Джек?

— Мога да направя едно-две предположения, — заяви Киннисон и погледна към монитора. После помисли малко и добави: — Два гиганта, бяло-син и синьо-жълтеникав, и жълто джудже.

— Джудже, в тази троянска система?

— Казах, че това е само предположение! А сега да открием планетите… в това число и тази, която ни интересува. Предполагам, че това е Забриск-Две или Три.

Джек изгаси двигателите, но остави безинерционното задвижване. Корабът увисна в пространството, сканирайки го с локаторите си. След няколко минути пилотът рече:

— Е, остава да изясним кой от дванадесетте или петнадесетте свята е бил точно на курса ни, когато прихванахме последното съобщение… Включи си камерите, Мейс, и пусни резултатите на първия монитор, а пък аз ще направя изчисленията.

Работата им отне около час.

— Някой се приближава, — внезапно доложи дежурният офицер. — Голям кораб, и то доста бърз. Да се свържа ли с него?

— Естествено…

Но непознатият се обади пръв.

— Крайцер „Чикаго“, номер NA2AA. Проблем ли имате? Идентифицирайте се, моля.

— Тук космически разузнавач NA774J. Благодаря, но всичко ни е в ред…

„Нортроп! Джек! — разнесе се изведнъж ясния ментален глас на Върджил Симс. Супердреднаутът се плъзна встрани, мина на около стотина мили от разузнавача и спря. — Защо висите тук?“

„Защото оттук идваше прихванатият от нас сигнал, сър.“

„О! — мислите заподскачаха из главата на Симс, хаотични и отривисти. Известно време младите ленсмани не можеха да схванат нищо. — Виждам, че сте заети с изчисления, — каза накрая той. — Мога ли да се присъединя към вас?“

„Разбира се, сър.“

Симс се прекачи на борда на разузнавача, и тримата ленсмани заразглеждаха картата.

— Кавенда е там, — показа Симс, — а това е Тренко. На мен незнайно защо ми се струваше, че сигналът идва от Кавенда, но системата Забриск се намира на почти същата линия и освен това е два пъти по-близо до Земята… — Той не попита дали младите хора са смятали правилно, защото знаеше, че е така. — Интересно, много интересно! Или проблемът с тионита се е задълбочил, или ще си имаме съвсем нова задачка… Добре, момчета, тогава напред! Да идем да видим какво сме открили!

Джек вече бе определил, че планетата, която търсеха, е втора по ред. Това бе А-Забриск-2. Той пусна кораба на орбита около това небесно тяло, което изглеждаше сравнително малко и твърде безжизнено и предложи да изчакат.

„Онези импулси имаха периодичност от четири до десет часа, — отбеляза той. — Когато се появи следващия сигнал, ще локализираме предавателя им с точност до няколко фута. Следящите екрани в ред ли са, Мейс?“

Нортроп кимна. Симс разгледа повърхността на планетата и рече:

— Хайде да не си губим времето напразно. Докато чакаме сигнала, можем хубавичко да огледаме това сладурче.

И те се заеха с това. Забриск-2 се оказа доста невзрачна планета. Там нямаше нито въздух, нито вода, нито върхове, нито долини — изобщо нищо, което да заслужава вниманието, дори и метеоритни кратери. Всеки квадратен фут от повърхността й с нищо не се отличаваше от милионите други, абсолютно същите на вид.

— Няма въртене, — съобщи Джек, вдигайки очи от болометъра. — Тази купчина пясък е необитаема и такава ще си остане. На мен направо ми стана интересно, знаете ли…

— На мен също, — призна си Нортроп. — Аз все още смятам, че сигналите дойдоха оттук, но може да са били изпратени и от кораб. Тогава, ако вземем предвид, че ние вече сме тук, пък и „Чикаго“ също — те едва ли ще се появят отново.

— Въобще не е задължително, — мисълта на Симс още веднъж прехвърли границите на земния опит и знания. Той все още не знаеше истината, но интуитивно направи правилния извод. — Не е изключено дори и на една толкова скучна планета да намерим високоразвита и разумна раса.

Те търпеливо чакаха, и ето че след няколко часа предавателят най-после оживя.

„ГОТОВ — ГОТОВ — ГОТОВ — …“ — редяха се думите, а съобщението трая не повече от минута, но и това беше напълно достатъчно.

Нортроп изстреля няколко цифри, Джек подкара малкото корабче напред и надолу, и тримата наблюдаващи офицери се залепиха за екраните, изпращайки следящите лъчи в посоката, определена от Мейсън.

— Претърсете цялата планета, ако трябва. Може предавателят да е от другата страна! — подсказа Джек.

— Не, от тази е! — внезапно възкликна Роулингс. — Само да оправя фокуса,… ето! Да, това определено прилича на предавателна станция!

— Предавател! — Джек се обърна към Първия Ленсман. — Сър, аз мисля, че трябва да кацнем и внимателно да разгледаме това място.

— Несъмнено.

Те се приземиха и предпазливо излязоха от кораба. Хоризонтът, много по-ниско разположен, отколкото земния, им се стори ужасно далечен. Наоколо просто нямаше нищо за гледане. Нито дръвче, нито храстче, нито камъни или оврази. Нищо не нарушаваше геометрическото съвършенство на тази гладка, твърда и блестяща повърхност, покрита с горещ бял пясък. Симс се поколеба. Температурата на почвата беше четиристотин седемдесет и пет градуса, а пламтящото бяло-синкаво слънце също го притесняваше — дори и в най-дивите си фантазии не си бе представял толкова скучна и еднообразна пустош. Но за сметка на това космическите скафандри притежаваха прекрасна термоизолация. Вместо атмосфера тук имаше почти пълен вакуум. Известно време можеха и да издържат тук.

Кутията, в която се намираше приемно-предавателната станция, беше направена от някакъв приличащ на желязо метал и представляваше нещо като куб със страна около пет фута. Тя беше заровена в пясъка и на повърхността стърчеше само горният й край. Капакът беше просто затворен, а не заварен и дори нямаше винтове. Джек го повдигна, и тримата ленсмани внимателно заразглеждаха намиращите се вътре механизми, но не откриха нищо интересно. Имаше свръхчувствителен приемник с магнитнолентово записващо устройство, тесновълнов предавател и „вечен“ акумулатор. Нищо друго!

— А сега какво, сър? — попита Нортроп. — След един-два дни сигурно ще дойде отговор. Трябва да се навъртаме наоколо и да разберем от Кавенда ли идва, или от другаде.

— Да, сигурно би било добре ти и Джек да изчакате тук. — Симс се замисли за момент. — Според мен е малко вероятно сигнала да дойде от Кавенда, или въобще да идва два пъти от едно и също място, но това трябва да се провери.

Нортроп хвърли поглед към вътрешността на кутията.

— Предполагам, че това чудо е насочено към някоя параболична антена на някоя от планетите на Слънчевата система, — отбеляза той. — Много лесно мога да разфокусирам настройката, но понятие си нямам какво ще последва.

— Няма смисъл да го правим, разбира се. Нали искаме да ги проследим, без да ни усетят. Мейс, — кимна към него Първия Ленсман. — Можете ли да ми кажете колко често трябва да идва тук техник по обслужването на тази апаратура — за смяна на лентите, за профилактика и други такива?

— Трябва само да подменят лентите. Няма нужда от нищо друго. А като гледам размерите на тези бобини, едва ли се нуждаят толкова често от това… Даже вече изчислих и времето — лентата ще стигне за още около три месеца.

— Може и повече… Да, в крайна сметка не открихме кой знае какво тук! — Симс изправи гръб и разочаровано впери поглед в пламтящия пясък. Изведнъж протегна ръка и показа нещо: — Ей, момчета, вижте там! Какво ли е това… Движи се!

— Наистина се движи, — засмя се Джек. — Прилича на старите параходи, тия с големите колела с лопатите, само че е мъничко. Шляпа по пясъка като във водата, и върви право напред, без да се отклонява и на йота. Хей, отивам да му препреча пътя!

Киннисон повъртя насам-натам металния капак на кутията, която още държеше в ръцете си, и я заби в пясъка като вертикална бариера — право на пътя на движещия се предмет. „Пътешественикът“ не му обърна никакво внимание и не промени равномерния си ход; движеше се с около две мили в час. Съществото беше дълго около дванадесет дюйма, а приличащите му на параходни колела крайници бяха близо два дюйма дебели и три — в диаметър.

— Нима смятате, че е живо, сър? Нещо живо на такова ужасно място?

„Нещото“ се бутна в преградата и спря, макар че колелата му продължиха да се въртят. То или не разбираше, или не обръщаше внимание на факта, че крайниците му безплодно се плъзгаха по гладкия, твърд пясък. Не можеше да се покатери по вертикалната повърхност, но и не смяташе да я заобиколи.

— Голям умник е, няма що! — разочаровано проточи Нортроп, и клекна, за да разгледа по-отблизо странното създание. — Толкова ли не може да даде назад или пък да заобиколи? Може и да е живо, но съобразителност определено му липсва.

Създанието попадна в сянката, хвърляна от масивния скафандър на специалиста по електроника, рязко забави движенията си, заклати се и замря.

— Дръпни се, тъмниш му! — викна Джек и издърпа встрани приятеля си. Щом яростната слънчева светлина отново докосна съществото, то моментално оживя и продължи да се върти с предишната скорост. — Този малкия действа като преобразувател на енергия. Той поглъща директната слънчева светлина, без да я натрупва. На тази планета това не е необходимо… Може и да умре, ако постои няколко секунди на сянка, защото тук по принцип няма какво да я хвърли; Но едва ли той представлява някаква опасност за нас.

Джек се наведе и докосна въртящата се ос в средата. Не се случи нищо. Той завъртя съществото на деветдесет градуса и то се затъркаля по права линия, отдалечавайки се в зададената му посока. Киннисон отново го хвана и забучи в пясъка точно пред въртящата се ос един прът, с който проверяваше плътността на пясъка. Създанието обиколи пръчката без да направи какъвто и да било опит да се измъкне от простия капан; сякаш се канеше да прекара остатъка от живота си, въртейки се около себе си.

— Прав си, Мейс, умствените способности на този субект хич ги няма, — възкликна Джек. — Не става за гений.

„Да проверим ли? — мисълта на Симс бе пронизана от любопитство. — Дали ще успеем да достигнем до разума на малкия? Готови ли сте да се присъедините към мен, момчета?“

„Да, сър!“

Симс се съсредоточи и започна експеримента си, прониквайки все по-навътре и по-навътре. Джек и Мейс стояха плътно до него. Съществото определено беше живо. То трепереше и вибрираше като всяка жива твар и определено притежаваше някакъв разум. То разбираше, че съществува и че трябва да се търкаля, но зачатъчното му самосъзнание не можеше нито да предава, нито да възприема мисли. Трябваше само да се търкаля — безкрайно и вечно, защото именно на това непрекъснато движение дължеше съществуването си.

— Е, това чудо би представлявало интерес само за някой учен — хубава статия би се получила, — разочаровано проточи Джек, но Симс беше в пълен екстаз.

— Ех, ако можехме да намерим още едно такова! Дали са способни да общуват едно с друго? Джек, Мейс, я се огледайте наоколо…

— Има по-добър начин, сър, — обади се Нортроп. — Арти!

— Да!

— Огледай се наоколо, а? Ако откриеш чифт от тези „параходчета“, хвани ги с транспортния лъч и ги докарай право тук.

— Слушам! — дисциплинирано отвърна Стюарт Роулингс, и след няколко минути проблемът беше разрешен.

— Ланс, направете няколко снимки в различни ракурси, — нареди Симс на свързочния си офицер на „Чикаго“.

— Слушам, сър! — свързочникът реши да не пада по-долу по обноски от колегата си. — Между другото, какво е това? Животно, растение или неорганично създание?

— Не зная. Може да не е нито едното, нито другото, нито третото… Бих взел една двойка от тези за Земята, но се страхувам, че и най-мощният ни прожектор ще е твърде слабичък за тях и ще умрат от студ по пътя…

Джек освободи пленника си и го остави върху пясъка, на няколко фута от другия от току-що заловените екземпляри. Този път съществата се отклониха от правата линия. Приближиха се едно до друго и тръгнаха редом, колело до колело. Осите им се зацепиха. Сега двете създания образуваха доста хаотична и странна конструкция. Изведнъж, с рязък тласък те се удвоиха, а после се разпаднаха на четири части, и четири нови, ситни „параходчета“ се разбягаха във взаимноперпендикулярни посоки.

— Великолепно! — продължи да се възхищава Симс. — Ето това е начинът да се избягнат мутациите! На една такава съвършено гладка и равна повърхност нито една двойка от тази четирите никога няма да се срещне, а вероятността потомците на първото поколение да се срещнат и да образуват двойка е безкрайно малка… Добре, момчета, чувствам, че само си губя времето тук. Я ме закарайте обратно на „Чикаго“.

* * *

— На мен ми се струва, че не сте много доволен, сър, — осмели се да попита Джек, когато NA774J се приближи към огромната сфера на крайцера.

— Така е, за съжаление. Сигналът със сигурност идва от посока, която не можем да определим… Най-вероятно от космически кораб, чийто координати доста трудно ще локализираме. Въпреки че,… изчакайте за момент… „Род“! — повика той през Лещата Киннисон-Старши. Всичко беше толкова неочаквано, че двамата млади ленсмани чак подскочиха.

„Какво се е случило, Върджил?“

Симс му обясни положението с няколко думи и каза в заключение: — „Може би няма да е лошо да се поставят разузнавателни постове около цялата система Забриск. Трябва да са на такова разстояние един от друг, че всеки да може лесно да определи местоположението на съседа си и да прихване евентуалния лъч на предавател от всяка възможна посока. Мисля, че няма да са необходими толкова много кораби, нали така?“

„Наистина. Но едва ли ще научим нещо ново.“

„Защо мислите така?“

„Ами защото така и така вече знаем. «Превозите» са тясно свързани в аферата с тионита. На техен кораб с предавател, едва ли ще открием и следа от тази помия, ето защо.“

„Може и да сте прав, — дори и да беше разочарован, че отхвърлиха толкова безапелационно идеята му, Симс не го показа. Няколко минути Първият Ленсман съсредоточено обмисляше нещо. — Да, изглежда наистина сте прав. По-добре да се заемем със следата, идваща от Кавенда. Впрочем, какво става с операция «Бенет»?“

„Чудесна идея! — с ентусиазъм отвърна Киннисон. — Ако се наканите да ни посетите, сам ще видите. Това е една прекрасна планета, Върджил, и тя е наша!“

„Ще се опитам да ви навестя“. — Симс прекъсна връзката с Киннисон и се свърза с Дронуир.

„Единственото ново нещо е, — кратко съобщи ригелианеца, — че връзката между смъртта вследствие на тионита и пристигането на корабите на МКП вече не съществува.“

Нямаше нужда да обяснява по-подробно. Двамата ленсмани прекрасно разбираха всичко. Противникът им бе усетил засадата, и се беше притаил и ограничил доставките на наркотика.

Дал-Налтел също бе изгубил обичайното си спокойствие и уравновесеност. Беше мрачен и недоволен от нещо. Толкова недоволен, че дълго трябваше да го придумват, преди да благоволи да каже нещо.

„Нашите най-добри агенти в момента са по всички междупланетни рейсове, — произнесе най-накрая той доста унило, — но получаваме само абсурдна информация. Можете ли да ми кажете защо експорта и импорта на тионит между Земята и Марс, Марс и Венера, Венера и Земята са абсолютно еднакви?“

„Какво?!“

„Именно. Затова и ние двамата с Набос не можем да скалъпим дори и предварителен вариант на отчета си.“

После в разговора се включи и Джил.

„Все още нямам солидни доказателства, но съм сигурна, че шефът е Морган. Проверила съм всички останали възможности — другите кандидатури просто не са подходящи за шефове, дори и тази на Айзъксън…“ — тя замълча, като че ли чакаше да я питат още нещо.

„Готов съм да се съглася с тебе. Нека го приемем като работна хипотеза. Продължавай.“

„Изглежда, че Морган властва над цялото ляво крило от националистите, а сега е получил и подкрепата на радикалите и така наричаните либерали, които уж бяха на наша страна. Това е голяма политическа игра, татко. Нашият сенатор явно събира сили за поредните президентски избори. А после ще се стовари своята мощ върху нас и Галактическия Съвет. Чуй го само какви ги дрънка в момента!“

В стаята си, на далечната Земя, Джил щракна копчето на магнетофона. Екранът пред Симс светна, и на него се показа широката, изпотена, но рядко сериозна физиономия на сенатор Морган.

— … и, всъщност, какво представляват тия ленсмани?! — ревеше с пълен глас той. — Безпардонни фокусници и хипнотизатори, наемни убийци, негодници и измамници, оръжието на безжалостните финансови акули! Те са готови да стрият на прах обикновения човек! Под маската на демокрацията те се опитват да пробутат най-ужасната, най-насилствената тирания, която някога Вселената е познавала…

Джил ядно удари по копчето и го изключи.

„И представи си, татко, много хора приемат покорно и съвсем сериозно тези дивотии! — тя едва ли не ридаеше от досада. — Ако тези хора имаха и капчица мозък,… дори колкото «параходчетата» от Забриск, за които ми разказа Мейс! Но не — те гълтат всичко и това е!“

„Значи, Морган не го прави само за лице… — проточи Симс. — Той е много по-сериозна фигура, отколкото си мислехме…“

„Да! И нито призивите към здравия разум, нито психологическите методи ще ни помогнат. Ние с Дронуир смятаме, че трябва да организираме кампания за противодействие срещу тази клевета и да предприемем обиколка из основните избирателни окръзи.“

„Може би наистина ще трябва да го направим, но сега си имам достатъчно важни задачи.“

Симс прекъсна връзката и дълбоко се замисли. Не криеше мислите си от двамата млади ленсмани, но мозъкът му работеше толкова стремително, че те почти нищо не можаха да разберат. Обаче Първият Ленсман стигна до едно важно решение, в което фигурираше операция „Матис“. Изглежда, голямата политика отсега нататък щеше да стане най-големия проблем, а на Върджил Симс му предстоеше да размести наново приоритетите на най-важните задачи на Патрула.