Е. Е. Док Смит
Първият ленсман (5)

Глава 5
Рагел

Няколко часа Върджил Симс прекара неподвижен, втренчил невиждащ поглед в екрана си, на който се изреждаха неповторими панорамни изгледи от всевъзможни космически чудеса — преливащите се като невероятно огромни диаманти от всички цветове звездни купове, разхвърляни досущ като блестящи пръски от нечия четка по черното кадифе на пространството. Не че подобни картини изобщо не го вълнуваха — обикновено при вида на нещо такова всеки, дори и най-препатилия космически вълк изпитваше благоговеен трепет, — просто в момента твърде много тежки мисли се въртяха в ума му. Беше длъжен да реши задача, която принципно нямаше решение. Но как?… Как да стори това, което трябваше да стори?

Накрая, осъзнал, че вече е време да се приземят, той стана, изключи екрана, с лекота изплува от каютата в коридора и придържайки се за парапета, се добра до сектора за управление. Естествено, Симс можеше да прекара цялото пътуване и там, но знаеше, че офицерите от Флота не харесват присъствието на странични лица в своята светая светих, и поради това той навести мостика едва тогава, когато това наистина беше необходимо.

Капитан Уинфилд вече беше седнал в креслото, пред щурманския си екран. Корабните компютри ритмично прищракваха, преживяйки поредната порция изчисления.

— Тъкмо се канех да изпратя някого да ви повика, Първи Ленсман. — Уинфилд махна с ръка към съседното кресло, канейки го да седне. — Заповядайте, това е мястото на капитан-лейтенанта. — После, след кратка пауза, той изкомандва: — Мистър Уайт, включете безинерционната тяга.

— До целия екипаж — внимание! — произнесе спокойно в микрофона капитан-лейтенант Уайт. — Пригответе се за инерционни маневри. Край на връзката.

Пръснатите по таблото за управление, мънички червени лампички моментално промениха цвета си — станаха зелени. Уайт включи задвижването на Бергенхолм, и теглото на Върджил Симс тутакси се увеличи с петстотин фунта. На военните кораби нямаше място за неща, които не бяха от първа необходимост — например гравитаторите. Независимо от това, че очакваше нещо такова и бе седнал в мекото кресло, на нашия ленсман му спря дъха и за малко да загуби съзнание. Конвулсивно преглъщайки и като си пое два-три пъти дълбоко въздух, Симс успя да дойде отново на себе си.

Сега управлението на „Чикаго“ вече бе в ръцете на главния пилот, а той беше майстор-виртуоз в съответствие с изискванията на поста си. Таблото за управление беше сякаш пиано, от която той изтръгваше мелодични акорди, леко докосвайки с пръсти копчета и лостчета, управлявайки с точност до микрон чудовищно мощния дреднаут. В момента трябваше да извърши най-отговорната маневра — приземяването.

Симс не откъсваше очи от екрана за проследяване. Гледаше неправдоподобно малкото, нажежено до бяло слънце, после отмести погледа си надолу, към планетата, която изглеждаше напълно безлюдна и опустошена. Те се носеха към този свят с една ужасяваща скорост.

— Това изглежда направо невероятно… — изрече той, и не стана ясно на себе си ли го каза, или на Уинфилд. — Възможно ли е една звезда да бъде толкова огромна и гореща? Ригел IV е почти двеста пъти по-отдалечена, отколкото Земята от звездата си, а пък и тя изглежда твърде дребничка — горе-долу колкото Венера, ако я гледаш от Луната, но този свят тук е по-горещ и от пясъците в Сахара!

— Е, сините гиганти също са доста големи и горещи, — отвърна му капитана със сведущ тон, — освен това излъчването им е смъртоносно. Ригел IV е най-голямата планета в този район, и трябва да ви кажа, че на останалите положението е много по-зле. Например, световете С-Дорадос са изпепелени из основи… — Уинфилд погледна към екрана и отбеляза: — Впрочем, вече сме се снижили на двадесет мили и можем да спрем точно над града.

„Чикаго“ намали скоростта си и спря, подпирайки се на меко свистящата струя от изгарящи газове. Симс активира Лещата и изпрати съобщение долу. Досега никога не се беше срещал с ригелианците и не можеше да формулира точно мислен образ или картина, чрез които да получи незабавен отговор от всеки представител на тази раса, но се опита да си представи начина на мислене, който би съответствувал най-добре на съществото, с което искаше да разговаря. Симс сканира ментално ригелианския град, докато не намери онова, което му трябваше. Отговорът беше несъвършен и непълен, но все пак той успя да го разбере.

„Моля да ме извините за това неочаквано нахълтване, — помисли той, щателно подбирайки мислените образи, — но много бих искал да обсъдя с вас един въпрос от първостепенна важност за всички разумни същества на всички планети в познатата ни част от космическото пространство.“

„Приветствам те, земянино“ — Симс прие ответната мисъл.

Разумът се слива с друг разум по милиони различни начина и пътища, независимо от плътта, която обитава. Професорът по социология от Ригел, който бе отговорил на запитването на Симс, би му се сторил като истинско чудовище, цял звяр. Тялото му приличаше на пълен с маслоподобна течност резервоар, и се опираше на четири крака, дебели като дънери. Съществото притежаваше ръце-пипала, подаващи се изпод масивния купол на главата, а очи и уши просто нямаше. И все пак разумът на Симс се сливаше с разума на това уродливо създание почти толкова лесно и свободно, както и със съзнанието на всеки земен човек.

Но що за разум беше само! Безгранично спокойствие, невероятно широк мисловен диапазон, рядка уравновесеност, възвишена умиротвореност, огромна и непоклатима самоувереност, постоянство и стабилност, непостижими за суетността, присъща на човешката раса.

„Изхвърлете мисълта за неканеното нахлуване от ума си, Първи Ленсман Симс. Аз знам за съществуването ви, но никога досега не съм смятал за възможно да се срещна с ваш представител «разум срещу разум». Освен това съм чувал, че вашето съзнание е способно само на ограничен ментален контакт със себеподобните ви. Както разбирам, вие притежавате устройство, което ни позволява да общуваме и именно заради това сте тук сега.“

„Да, така е“ — отговори Симс и започна мислено да излага концепциите и задачите на Галактическия Патрул. Това се оказа не чак толкова сложно, но когато се опита да обясни подробно качествата, които трябваше да притежава един ленсман, започна да се обърква и мислено да „заеква“. Сила, бързина на реакциите, жизнена активност, широк кръгозор, знания,… но най-важното беше да е цялостна личност и абсолютно неподкупен… Той самият би могъл да разпознае един такъв разум по всяко време и на всяко едно място още при първия си контакт с него.

„Разбирам, — съобщи му ригелианецът, когато най-накрая стана ясно, че Симс не би могъл да каже нищо повече от това, което бе казал досега. — Абсолютно очевидно е, че аз не притежавам необходимата квалификация; и не бих могъл да ви насоча към нито един от познатите ми, който да ви свърши работа. Въпреки че…“

„Не ми се вярва! — възкликна Симс. — Докато си контактувахме с вас, бях съвсем сигурен, че съм срещнал разум с изключителна дълбочина и сила, а също и невероятна наблюдателност,… просто трябва да сте и неподкупен!“

„Да, така е, — пристигна спокойният отговор, — но всеки от нас притежава това качество. При нас понятието подкуп просто не съществува. Едва след като проучих всяка верига на мозъка ви, успях да си преведа изпратеният от вас мисловен образ, да го сведа до концепция, понятна поне малко от малко и за мен.“

„Тогава… О, разбирам — явно съм започнал не от където трябва. Явно трябва първо да потърся качества, които не са толкова често срещани измежду вас.“

„Разбира се. Нашият тип разум има обширен кръгозор, и в повечето случаи е и достатъчно мощен. Но качествата, които вие изброихте — като например «активност», са толкова редки сред нас, както и абсолютното ментално единство сред представителите на собствената ви раса. Това, което вие наричате «престъпление», е абсолютно непознато при нас. Ние нямаме полиция, закони и правителство, а също и никакви организирани въоръжени сили. На практика се придържаме към линията на най-малкото съпротивление — живеем и позволяваме и на другите да живеят. Работим всички заедно и поддържаме разбирателството си.“

„Е… аз не знаех какво да очаквам тук, но това със сигурност не съм… — Симс никога досега не бе изпадал в толкова неловка ситуация. — Значи вие смятате, че на вашата планета нямаме никакви шансове…?“

„Мисля, че може би имате една възможност, доста нищожна, но все пак… — бавно и спокойно излъчи ригелианецът. — Например, онова младо, преливащо от любопитство същество, посетило първо вашата планета. Мнозина от нас биха искали да разберат особеностите на мозъка му, накарал го — него и други такива като него, — да изгуби толкова много време, усилия и да рискува здравето и живота си над един съвършено безполезен и ненужен проект — изследването на космоса. Защо, с каква цел той разработваше двигатели и енергоносители, неизвестни ни досега, които нямат никакво практическо приложение?“

Последните безгрижно произнесени думи направо потресоха Симс — ригелианецът на практика отричаше необходимостта от междузвездните проучвания! Странен народ! Но той все още не смяташе да се предава.

„Макар и шансовете ни да са малки, все пак аз съм длъжен да открия това,… това същество и да поговоря с него. Предполагам, че в момента се намира някъде в дълбокия космос. Дали не бихте могли да ми кажете къде точно?“

„Точно сега е в родния си град, земянино, и приготвя припаси и гориво, с помощта на което смята да продължи неразумните си и безпредметни действия. Градът се нарича,… как ли да го кажа по-точно на вашия език… Слънчевия град или Слънчевата планина? Не, трябва да е някакъв по-характерен израз… Ригелвил или Ригел-сити?“

„Аз бих го нарекъл Ригелстоун“, — отбеляза Симс.

„Прекрасно, нека бъде Ригелстоун“, — съгласи се професорът и мислено показа мястото на въображаемия глобус на планетата — много по-точно, отколкото би го направил Уинфилд на картата си.

„Благодаря ви. А ще можете ли да се свържете с този млад изследовател и да го попитате, дали той, екипажът му и всяко друго същество, което се заинтересува от проекта, за който ви разказах, биха се срещнали с нас?“

„Ще се свържа с него. Още нещичко, земянино… Той и подобните му не са съвсем в ред, но не вярвам, че дори и те биха се съгласили да пристъпят прага на кораба ви.“

„Няма нужда да ги агитирате за това. Срещата може да стане и в Ригелстоун. Аз дори съм готов да настоявам за това.“

„Тъй ли? Това е твърде странно,… невероятно,… направо е невъобразимо! Нищо, аз ей сега ще се свържа с него… с изследователя Дронуир… — за миг контактът прекъсна, после ригелианецът продължи: Близо до града има площадка, на която космическите кораби правят ужасяващите си приземявания. Дронуир ще помоли да ви посрещнат и съпроводят до мястото на срещата.“

Телепатичната връзка прекъсна. Симс обърна бледото си, покрито с едри капки пот лице към капитана на „Чикаго“.

— О, боже, мислех, че няма да издържа — напрежението е ужасно! Ако някога ви хрумне да използвате ей така, безпричинно менталната връзка, изхвърлете веднага тази мисъл от ума си! Това е безумие! Най-вече ако става дума за контакт с такава странна и непонятна раса като ригелианците…

— Не се притеснявайте, никога не съм си го и помислял, — съчувствието се долавяше по-скоро в интонацията, отколкото в думите на капитана. — Изглеждате като след осемрундов боксов мач с достоен за вас противник. А сега накъде, Първи Ленсман?

Симс отбеляза на картата местоположението на Ригелстоун, а после се облегна назад в креслото и затвори очи. След няколко минути стана и започна да се приготвя за излизане — нахлузи наушниците и шлема, снабден със специално охлаждащо устройство и пластинки от оловно стъкло, предпазващи очите.

Не беше трудно да открият площадката, разположена на края на града. Бавно и плавно, поддържан от мощната струя на нажежените газове, „Чикаго“ се спусна надолу. Чудовищните пламъци, струящи се от двигателите му, не промениха особено съществено разрушенията, оставени от намиращите се тук космически кораби.

Крайцерът се приземи, потъвайки десет-дванадесет фута надолу в твърдата, суха почва на планетата. Симс, установил вече контакт със съществото, определено за посрещане, се учуди, като откри, че разумът на този ригелианец доста прилича на неговия собствен. Той набързо го просканира и едва не застена от разочарование. Не, от този нямаше да излезе ленсман. Стъпвайки тежко-тежко, Симс се спусна по трапа. Силата на тежестта беше двойно по-голяма от земната и значително затрудняваше движенията му, но той беше наясно, че това е най-малката неприятност от всички, които го очакваха на тази планета. Приветливо разтворил врати, навън го очакваше ригелианския еквивалент на земния автомобил.

Колата имаше две колела и доста напомняше познатият му „дилингхъм“ — корпусът представляваше тясно стоманено торпедо, заострено от двата края и без нито един прозорец. Имаше обаче и други разлики, не толкова неочаквани, но неприятни — здравата, твърда стомана, от която беше направен автомобилът, беше с дебелина един и половина дюйма, вместо една шестнадесета, но дори и този суперброниран корпус беше целият покрит с драскотини и вдлъбнатини, толкова многочислени и дълбоки, колкото и на евтините земни модели.

Ленсманът без желание се напъха в тази мрачна, предизвикваща някакъв инстинктивен страх тъмна утроба. Тъмна ли? Та тук беше по-тъмно отколкото в негърски корем. Оказа се, че приличащата на люк врата изобщо не пропуска светлината. Симс трепна, но бързо се взе в ръце и мислено се обърна към шофьора.

„Контактът ми с вас е непълен. Ще възразите ли, ако се докосна до съзнанието ви по-отблизо, отколкото позволяват добрите обноски? Когато съм лишен от зрението си и вашето чувство за възприемане на пространството, на практика съм съвсем безпомощен.“

„Нямам нищо против, ленсман. Отпуснете се, моля и навлизайте… По-добре ли ви е вече?“

„Да, поолекна ми. Благодаря ви.“

Действително нещата се бяха променили към по-добро. Тъмнината сякаш се бе поразсеяла. Сега той можеше да „вижда“ — тоест, да възприема триизмерна картина на околното пространство. Но не само нея! Можеше да наблюдава тласъците на буталата в двигателя на автомобила, структурата на заварките, съединяващи в едно цяло металните пластини на корпуса му, собственият си огромен космически кораб и дълбоко спотаеният зад тежките защитни екрани ядрен реактор на „Чикаго“. Той можеше да вижда дори под повърхността на почвата. Също толкова отчетливо разпозна дълбокото, меко кресло, конструирано така, че да е удобно за всяко едно същество, в частност, и за човека. Симс бързо седна и щракна предпазните колани.

„Готов ли сте?“

„Готов съм.“

Вратите се захлопнаха с рязък звук, който проникна през наушниците и щита на шлема като грохота на надигаща се буря. И това беше само началото! Моторът бе запален — двигател с вътрешно горене с мощност повече от хиляда конски сили, конструиран от инженери, в речника на които явно липсваха думи като „шум“ и „звук“. Автомобилът потегли от място с такова ускорение, че залепи земянина дълбоко в меките възглавници на седалката му. Писъкът на бясно въртящите се колела и грохотът на двигателя се сливаха в мощен акорд, усилен от резониращия стоманен корпус, който болезнено се впиваше във всяка клетка от тялото на ленсмана.

„Можете ли да изтърпите това? — полюбопитства шофьора. — Предупредиха ме да спирам и да тръгвам изключително внимателно, да карам бавно и да спирам леко и плавно. Казаха ми, че организмът ви е слаб и крехък — самият аз го усетих и се постарах да спазя получените указания. Дали не съм прехвърлил прага на чувствителността ви?“

„Не. Просто… шумът е ужасен. — Симс осъзна, че ригелианецът едва ли знае тази дума, и бързо се поправи: — значителните вибрации във въздуха с честота на трептенията от шестнадесет до девет-десет хиляди в секунда… — сега пък му се наложи да обясни и какво е секунда. — Моята нервна система е твърде чувствителна към такива вибрации, но те не са нови за мен, взел съм предпазни мерки. Можем да продължим пътуването.“

„Атмосферни вибрации? Атмосферни ВИБРАЦИИ? АТМОСФЕРНИ ВИБРАЦИИ?“ — шофьорът, учуден донемай-къде, се опитваше да съсредоточи вниманието си върху съвършено новото за него понятие, а през това време…

Автомобилът на пълен ход профуча покрай покрита със стомана бетонна колона със скорост близо шестдесет мили в час, и то толкова близо, че съдра един от защитните метални слоеве. След секунда шофьорът яростно натисна спирачките, за да пропусне диво ревящ камион, а предпазните колани със страшна сила се впиха в тялото на Симс, независимо от защитата на скафандъра му. После колата се метна към един проход, толкова тесен, че само дюйм делеше стремително летящият й корпус от огромната стоманена колона от едната й страна и потока втурнали се автомобили от другата. Последва двоен десен завой — на един косъм разстояние от сблъсъка с два други автомобила, носещи се в насрещното движение. Но кулминацията, показваща в пълна степен безразсъдния майсторлък на ригелианския шофьор дойде, когато той с пределна скорост излезе на претъпканата с транспортни средства улица. На човек му се струваше, че там няма и пролука, но той все пак я намери! Само че този път не им се размина сблъсъка — на стоманената обшивка се появи още една дълбока вдлъбнатина.

Безумното пътуване продължи, и съпровождащите го звукови ефекти ставаха все по-нетърпими и по-ужасни. С грохот, рев, дрънчене и звънтеж, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре по пътищата, проправени между високите стоманени стени без прозорци, масивната кола с чудовищен шум продължаваше трудното си пътешествие. Най-накрая тя спря на височина приблизително хиляда фута от повърхността на земята до едно здание, което, съдейки по всичко, беше недовършено. Тежката врата се отвори с пронизително скърцане, пропускайки Симс и спътника му във вътрешността.

Щом очите му посвикнаха с обкръжаващия го полумрак, Симс почувства болезнено, като удар, водовъртежа от ярки, съперничещи си сякаш, направо въпиющи багри — едно невероятен колорит от цветове! Цветовете — червен, жълт, син, зелен, пурпурен, във всички възможни и невъзможни оттенъци и комбинации, летяха, падаха и кръжаха наоколо и поразяваха зениците му точно така, както предишния грохот — тъпанчетата му.

Тогава той разбра, че това, което бе „видял“ чрез възприятията на придружителя си, това, което му се бе струвало като нюанси на сивото, е било свързано с особеностите на ригелианското зрение. За тези същества „видимата“ част от спектъра явно се намираше в съвсем друг диапазон.

Скован и напрегнат, ленсманът тръгна след съпровождащия го покрай стената, над която се трудеха заварчици и нитовачи, до една стая, която всъщност още нямаше стени. Именно това помещение се оказа и мястото на срещата. Тук се бяха събрали почти стотина ригелианци.

Когато Симс се отправи към тази група, точно под носа му с грохот се стовари стоманена плоча, тежаща два тона. Беше я пуснал краниста от височина осемдесет фута.

— Едва успях да отскоча, — така описваше впоследствие реакцията си Върджил Симс — и това съвсем точно отговаряше на действителността.

При всички случаи, за известно време, макар и кратко, той не можеше да контролира чувствата си, и ригелианеца го засипа с поток от настойчиви и въпросителни мисли. Това същество не разбираше изострената чувствителност на земянина в същата степен и Симс не осъзнаваше, че неговите посрещачи изобщо не проумяват понятието звук. Той притвори раздразнените си от цветната какофония очи, с огромно усилие на волята пренебрегна оглушителния грохот и се опита да се концентрира върху мисията си.

„Моля ви да се настроите на честотата на съзнанието ми, и колкото повече от вас успеят да го направят, толкова по-добре — изпрати послание той към групата ригелианци, и започна да получава отговорите един след друг. И все пак нещо им липсваше! Някои от ментограмите бяха силни; генерираха ги доста инициативни, бързи и активни същества, които бяха така редки измежду представителите на тази раса. Но нито една от тях не беше достатъчно идеална за Симс. Дотогава, докато…“

„Хвала тебе, Боже! — вълна на тържествуващо облекчение обля Първия Ленсман, и той вече не забелязваше нито ослепителните, диво развилнели се цветове, нито оглушителния грохот наоколо. — Вие, сър, сте на ниво, подходящо за ленсман. Предполагам, че сигурно вие сте Дронуир.“

„Да, Върджил Симс, аз наистина съм Дронуир… И отдавна вече знам, че сега става точно това, към което цял живот съм се стремил. Но какво ще стане с приятелите ми? Нима нито един от тях?…“

„Съжалявам… Но на вас ще ви потрябва доста голяма команда…“ — Внезапно Симс изумено млъкна. Останалите ригелианци все още се намираха в помещението, но той беше насаме, само с Дронуир, в съзнанието си.

„Те предугадиха мисълта ви и разбирайки, че това е доста лична работа, ни напуснаха дотогава, докато отново не ги поканим да се присъединят към нас.“

„Високо ценя деликатността им… — склони глава според земния етикет Симс. — А на вас, Дронуир, ви предстои пътешествие до Аризия. Там ще получите Лещата си, а после ще се върнете тук и ще изпратите на аризианците толкова от приятелите си, колкото сметнете за необходимо. Селекцията ще извършвате с помощта на аризианската Леща. После… после аз лично много бих искал да ви заведа на Земята и да се представите пред Галактическия Съвет. Съгласен ли сте?“

„Да“, — веднага отвърна Дронуир, без да губи време за размисли.

Ригелианците се разотидоха и същият онзи шофьор, който бе докарал Симс до града, го върна обратно до „Чикаго“. Той отново караше „бавно и внимателно“, както и преди, но този път Симс дори не се опита да протестира, въпреки че отлично разбираше как всеки ужасен удар и бесните завои увеличават поне с по една синина обширната колекция, украсяваща гърба, ребрата и задника му. Струваше му се, че ако ги нареди една до друга, ще покрият площ от поне един квадратен фут, но успеха на мисията му имаше нелош анестезиологичен ефект.

Капитанът на „Чикаго“ го посрещна във въздушния шлюз и му помогна да се отърве от скафандъра.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред, Симс? — сега вече Уинфилд не беше суровият капитан, а добрият стар приятел. — Вече започнахме да се притесняваме. В момента изглеждате така, сякаш сте играли футбол със стадо носорози при пет „g“… На мен ей това местенце върху ребрата ви, ама хич не ми харесва, а и лявото ви коляно също… Боя се, че през целия път наобратно ще седите в корабния лазарет.

Уинфилд започна да издава заповеди и с помощта на Лещата, Симс почувства съвсем явно вълната на облекчение, която премина през целия кораб, след като бяха получени добрите новини. Това го учуди. Че кой бе той, че тези непознати хора така преживяваха и се безпокояха за здравето и самочувствието му?

— Аз съм тип-топ, — опитваше се да убеди той капитана. — Нищо не ми трябва — само ще поспя дванадесетина часа…

— Може, може… Няма значение, първо ще се отбиете през медицинското крило, — отряза го Уинфилд. — Правилно ли съм ви разбрал, че вече можем да си отиваме на Земята?

— Разбира се — и колкото по-бързо, толкова по-добре. Приемът в посолството ще се състои във вторник вечерта, а това е единственото ми служебно задължение, което не мога да прескоча.

След час, наложен с всевъзможни компреси, Върджил Симс заспа спокойно.