Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (8)

6.

Съобщението беше качено в унисферата през планетарен възел на Хемелеум — малък фермерски град на Уестууд. Остана в адреса за еднократно ползване в продължение на пет часа, достатъчно дълго, за да може, който и да го бе качил, да се изгуби във Федерацията. След изтичането на петте часа изпращащата функция на съобщението се активира. Програмата го разпространи до всеки е-коном в унисферата — досаден рекламен метод, известен като ловджийска стрелба. Беше намерил смъртта си като начин за комерсиално разпространение преди векове. Всеки модерен е-коном разполагаше с филтри, които можеха да пратят спама обратно към подателя му, макар че повечето ловджии използваха адреси за еднократно ползване и от това нямаше смисъл. Освен това е-кономите уведомяваха автоматично ОИ, контролиращи трафик протоколите на унисферата, които моментално изтриваха нежеланото съобщение от всеки възел. Според Междузвездния закон, най-накрая приет през 2174 година, всеки, който обстрелваше унисферата, подлежеше на огромна глоба срещу дразнители. Наказанието можеше да се приложи към всяко съобщение, прието от е-коном, така че глобата никога не падаше под няколко милиарда долара. Никоя компания не можеше да преживее това. Оттогава насетне ловджийската стрелба бе поддържана жива от нелегални организации или хора с идеологии, непочтени финансови замисли, религиозни видения или мечти за политически революции, които искаха да ги споделят с Федерацията. Предвид скоростта, с която ОИ засичаха и блокираха моделите на разпространение на стрелбата, всеки софтуерен творец, способен да композира нов добър стрелящ подател, можеше да си докара изгоден хонорар. В брой, естествено.

При тези условия факторът, който позволяваше на изстреляното съобщение да заобиколи повечето филтри на е-кономите, беше сертификатът му за оригинално авторство. При пристигането на всяко съобщение е-кономът проверяваше първо това. Настоящото носеше сертификата на Ейприл Галар Халгарт, двадесетгодишна жителка на Солидад, частния свят на династията Халгарт. Над десет милиарда е-кономи му позволиха да влезе в кутията за съобщения.

След като видеха, че съобщението е от член на семейство Халгарт, повечето хора го отваряха от чисто любопитство. Когато визуалният запис започнеше и те осъзнаеха, че са жертва на стрелба, деветдесет процента го изтриваха на мига. Останалите го оставяха да продължи заради вроденото си любопитство, възможността да подадат жалба за стрелба срещу член на Халгарт, защото бяха братя-екстремисти, борещи се за свобода, или за да го използват в дисертацията си за модерните политически фракции или просто защото бяха сред малкото, които вярваха.

На записа се виждаше мъж в офис, застанал зад бюро, а на прозореца зад него се простираше панорамна гледка към покрития със сняг град Сан Матийо, столицата на Лерма. Лицето му имаше силни черти, подчертани от тъмна кожа, а добре подстриганата му кафява коса бе прошарена от сребърни нишки. Това усилваше авторитетното излъчване, което вдъхваше увереност и го определяше като добър и напредничав лидер. (Криминалният анализ показа, че мъжът беше сложна графика, проектирана чрез пакета за симулации Формит 3004^[1] и функцията й за скулптиране на политици.)

— Извинявам се, че се натрапвам така — каза той. — Както може би знаете, правителството харчи много пари, за да залови нашата групировка. В разрез с Хартата на Федерацията, която позволява свободното публично слово, на мен не ми е позволено да кажа това, което искам, на други граждани. Аз представлявам Пазителите на себесъщността. И преди да изтриете съобщението, искам да ви попитам нещо. Защо Сенатът и изпълнителната власт решиха да изпратят звезден кораб до двойката Дайсън? И по-точно, защо сега?

Докато мъжът си поемаше реалистично дъх, перспективата се промени. Гледната точка на наблюдателя се приближи и сниши, спирайки пред бюрото, по-близо до него. Създаваше усещане за по-уютна обстановка и за разговор очи в очи.

— Както знаете, ние водим война срещу Звездния странник, извънземно, за което твърдим, че активно манипулира политическата класа на Федерацията в името на собствените си цели. Именно Звездния странник е организирал настоящата мисия за изследване на двойката Дайсън. Федерацията знае за забулването на звездите от векове. Знаехме, че когато един ден започне разработване на космоса от етап шест, ще достигнем тези странни звезди и ще започнем изследването си. Какво се е променило? Едно-единствено наблюдение, което доказва, че забулването е станало по-скоро чрез силово поле вместо чрез твърда обвивка. От къде на къде това би променило дългосрочната политика на Федерацията?

Говорителят поклати сериозно глава.

— Вероятно най-важното изследователско пътешествие на човечеството от времето на Колумб беше започнато без обосновано обяснение. Въпросът не бе дискутиран открито в Сената въпреки огромните суми от обществени средства, които се харчат за строежа на кораба. Вместо това решението изплува от някакъв потаен Съвет на Екзопротектората, за който никой не бе чувал преди. Това е точно типът тайни задкулисни сделки, които са в полза на Звездния странник и плановете му.

Перспективата се промени отново, прехвърли зрителя отвъд прозореца и се зарея над объркания лабиринт от улици на Сан Матийо.

— То дебне някъде там, навън, управлява ни и ни влияе чрез пионките си. Правителството и медийните му манипулатори ни питат откъде сме сигурни, че намеренията на Звездния странник са зли. Отговорът е прост. Ако е приятелски настроен, той ще се разкрие пред нас и останалите извънземни съюзници на Федерацията. Ако е приятел, няма да ни насилва да изпращаме тази експедиция до Дайсъновата двойка. Президентът казва, че трябва да знаем какво се е случило. Поставянето зад силови полета на две звездни системи е акт на крайно отчаяние. Предстояло е освобождаването на нещо страховито, нещо, което е изисквало такива колосални контрамерки. Тези бариери са удържали заплахата в изолация от останалата част на Галактиката над хиляда години. Ние сме в безопасност благодарение на това. Този прекрасен град и хилядите подобни на него във Федерацията спят спокойно нощем, защото тази заплаха е затворена. Въпреки това сега нас ни изпращат, за да си играем с това опасно неизвестно. Защо? Какво й имаше на старата ни политика на предпазливост? Когато достигнем космоса от етап шест, вероятно вече ще знаем как да създаваме полета с такива размери, със сигурност ще можем да разберем науката и технологията, нужни за това. Няма да сме опасност за никого, най-вече за нас самите.

Гледната точка се върна отново в офиса и отново установи контакт с очите на говорителя.

— Защо не беше позволен обществен дебат по въпроса? Звездния странник не иска това. Защо е тази спешна нужда да посетим двойката Дайсън? Звездния странник иска да го направим. Защо го иска? Замислете се: Звездния странник е пропътувал стотици светлинни години през Галактиката. Той знае какво има отвъд бариерата. Виждал е затворената опасност.

Всичко, за което ви молим, е да устоите на схемите и измамите му. Запитайте сенатора ви, планетарния или националния ви водач. Изискайте от тях пълно обяснение защо парите ви от данъци се харчат за това недемократично безумство. Настоявайте този ужас да бъде спрян.

Говорителят поклони уважително глава.

— Благодаря ви за отделеното време.

 

 

Звездата беше синьо джудже, известно официално като Алфа Леонис и по-често наричано Регулус от заинтересованите астрономи на Земята, още в дните, когато на стария свят съществуваше такова нещо, наречено астрономия. Те намериха и спътника й. Малкия Лео, оранжево джудже, което пък имаше за спътник червено джудже. Тази уютна тройка се намираше на седемдесет и седем светлинни години от Сол, странна система, която привличаше голям интерес и много наблюдения.

През 2097 година ТСП откри в орбитата й годна за живот планета на голямо разстояние от главната звезда и я кръсти Августа. За Найджъл Шелдън това бе възможността, която бе очаквал. По това време Човешката междузвездна федерация бе в процес на формиране и ОФН на Земята налагаха първите си закони за околната среда. Заради стратегически важното местоположение на Регулус за експанзията на мрежата на ТСП във вече очертания космос от етап две Найджъл обяви планетата за собственост на компанията. Той пренесе всички производствени мощности на ТСП там и посрещна гостоприемно всяка фабрика, която страдаше от суровите нови наредби на Земята. Планетата се превърна в първата от онези, които впоследствие щяха да се прочуят като Големите15.

На Августа нямаше култура, нито пък национална идентичност. Тя беше отдадена на търговията, на производството на продукти — големи и малки, — които се разпространяваха из Федерацията. Нова Коста изникна по продължението на брега на континента Синеба — единственият град на планетата, който през 2380 година приютяваше малко над милиард души. Лишена от център пръсната урбанистична площ, застроена с фабрики и жилищни квартали, която се простираше върху повече от четиристотин мили по брега и на почти триста мили навътре в континента.

Въпреки скучноватото си съществуване мегаградът притежаваше целеустременост, която мотивираше всичките му обитатели. Те бяха тук за едно нещо — работата. Нямаше местни, всеки беше временно пребиваващ и печелеше пари за престоя си на планетата. Много пари. Някои оставаха живот след живот. Работохолици, които се изкачваха с усилия в компанията-работодател и фино пренастройваха телата си с всяко подмладяване, за да разполагат с преимущество срещу съперниците си в офиса. Някои оставаха само за един живот — предприемачи, които се скъсваха от работа и се принуждаваха да извършат ранно подмладяване, но през това време спечелваха цяло състояние. Като цяло, преобладаващата част от хората живееха там между шейсет и деветдесет години и когато си тръгнеха, разполагаха с достатъчно средства, за да си позволят добър живот на по-нормална планета. Някои пък създаваха семейства. Децата бяха единствените, които не работеха на Августа, но за сметка на това израстваха с доста изкривена гледна точка за останалата част на Федерацията. Вярваха, че се състои от романтични планети, където всички живеят в малки уютни селца насред величествени природни пейзажи.

Марк Върнън беше именно такова дете, отраснало в квартала Оринджууд в южния край на Нова Коста. Както всеки друг квартал, и този не беше по-добър или по-лош от останалите в мегаграда. През повечето дни ярката слънчева светлина беше примесена с кафяв мъглив смог, а Инженерната корпорация на Августа, която притежаваше и управляваше града, нямаше намерение да хаби недвижимите имоти за строеж на паркове. Затова той караше пауърскутера си заедно с приятелите си през лабиринта от горещ асфалт между моловете и се мотаеше по места, където гарантирано можеше да досади на възрастните и властите. Когато стана на дванадесет, родителите му го снабдиха със слухови и ретинални импланти и и-точкови ОВ-татуси, за да бъде напълно виртуален. Това беше възрастта, на която децата на Августа започваха пряко обучение чрез качване на информация. На шестнадесет нервната му система беше усъвършенствана за работа с пълен сензорен интерфейс и той изкара първата си година в изучаване на колежанската програма чрез едночасови ежедневни облъчвания с изкуствени спомени. Завърши на осемнадесет със средна оценка по електромеханика и софтуер.

След десет години имаше прилична работа в „Електроматика Колин“, жена, две деца, къща с три спални и малък басейн в двора, както и стабилен пенсионен фонд за почивка и подмладяване. Според статистиката беше идеален жител на Августа.

Но докато караше към къщи през онази петъчна вечер, единственото, което искаше, беше да изкрещи на планетата къде може да си завре образцовия му живот. Като за начало излезе късно от завода. Колегата от следващата смяна се бе обадил, че е болен, и на управителя по дежурствата му отне час, докато успее да го покрие. Това трябваше да е семейният ден на Марк, когато се прибираше рано вкъщи и прекарваше известно време с хората, които обича. Сега дори трафикът не искаше това да се случи. Коли и камиони задръстваха всичките шест ленти от тази страна на магистралата и ограждаха неговия форд „Съмър“. Въпреки работата на системите за контрол на трафика гигантският брой возила по това време на вечерта караше всички да пълзят с тридесет и пет мили в час. Искаше къща по-близо до завода, но ИКА не разполагаше със свободни имоти в тези квартали, затова трябваше да се задоволи със Санта Хидра. Беше само на десет мили навътре в континента, но това му отреждаше смущаваща близост до сектора Порт Кайл, където се намираше едно от гнездата с ядрени електроцентрали на Нова Коста.

Марк отвори страничния прозорец на съмъра, докато колата отбиваше от магистралата по Хауъл авеню, което се извиваше през Нортъмбърленд Хилс. Старшите мениджъри предпочитаха този квартал с дълги чисти булеварди, оградени от високи дървета, с алеи с порти, които водеха към големи къщи върху красиви изумрудени дворове, оградени от високи стени. На Августа престъпността беше изключително ниска — поне некорпоративната — и хората в подобни отдалечени къщи просто се наслаждаваха на чувството на физическа откъснатост от останалата част от мегаграда. Късната слънчева светлина се отразяваше от сградите и тротоарите на квартала и създаваше сияйна мараня. Той вдиша топлия сух въздух и опита да се отпусне. Както винаги, когато малкото синьо-бяло слънце потънеше зад хоризонта, топлият вятър Ел Йопи задухваше от южната пустиня към морето. Той отвяваше токсичните газове заедно с влажността и оставяше само аромата на разцъфналите дървета и храсти отстрани на пътищата.

Като дете родителите му го бяха водили няколкократно заедно с братята и сестрите му в пустинята, където прекарваха дълги уикенди в курорти-оазиси. Той се наслаждаваше на гледката, на безкрайните мили от кремъчни скали и пясъци, където единственият цвят в пустия пейзаж се внасяше от тънките, подобни на вейки местни растения. Беше нещо различно от мегаграда — единственото, което той познаваше. Останала част от Синеба не си струваше. Земите, които не бяха пустинни, отдавна бяха превърнати в обработваеми. Гигантски механизирани ферми бяха завзели прериите на континента, изкоренявайки местните растения и гори и заменяйки ги с огромни полета от генномодифицирани култури с висока усвояемост, чиито листа биваха заливани с пестициди, а корените им наводнявани с торове. Фермите осигуряваха постоянен поток от евтини суровини за фабриките за хранителна преработка, наредени по континенталната граница на Нова Коста. Там реколтата се превръщаше в пакетирани за удобство порции и се разпространяваше първо до жителите на мегаграда и след това до другите планети, сред които Земята беше най-големият пазар.

След като се изнизваше по склона на Нортъмбърленд Хилс, Хауъл авеню се вливаше в Санта Хидра, широка равна местност, която стигаше чак до отдалечения на петнадесет мили бряг. Можеше да види гнездото Порт Кайл в далечината, единадесет големи бетонни купола на ядрени реактори, наредени по брега. Земята около тях беше равен участък от асфалтови квадрати, където нищо не растеше и не се движеше. От мегаграда, за чието електроснабдяване допринасяха, ги отделяше широк цяла миля предпазен ров. От комините на сградите с турбините, които грееха в розово-златно на фона на вечерната светлина, се процеждаше чисто бяла пара. Той не се сдържа и отправи подозрителен поглед към струите, макар да знаеше, че не са радиоактивни. Входящите и изходящите тръби на охладителната система бяха на мили навътре в морето и намаляваха риска от замърсяване. Електроцентралите обаче до една допринасяха за лошото му настроение.

Източените пилони носеха свръхпроводимите кабели към мегаграда, като следваха маршрутите на основните пътища, преди да се разклонят и да се влеят в местните системи. Други, по-големи пилони носеха кабели по протежение на брега към леярните. Именно най-тежките индустрии бяха колонизирали земята над океана, големите мръсни стоманени фабрики и петролохимични рафинерии, които използваха морската вода и дъно за бунище.

Хауъл авеню се изви и тръгна успоредно на жп път с осем линии, предназначен за тежки товари. Тези линии свързваха големите индустриални квартали с планетарната гара на ТСП, възела Нова Коста, на сто мили на север и на двеста мили навътре в континента. Дълги по цяла миля товарни влакове пътуваха денонощно по тях, теглени от модели DVA5 — големи, захранвани с атомно гориво тракторни единици. Левиатаните се скитаха из цялата планета, а някои извършваха триседмични пътешествия от другите континенти. Виеха се през разнообразни терени, преди да прекосят последния мост над провлака на североизточния край на Синеба, който го свързваше с останалите земни масиви. Вагоните им носеха всякакви суровини, налични в кората на планетата, събрани от стотиците открити мини с размери на кратери, които ИКА бе отворила на повърхността й. По големина товарите отстъпваха само на петролните тръбопроводи, които доставяха суровини от дузините основни петролни полета, разработвани от ИКА.

Фордът ускори през широкия бетонен подлез, докато над него се носеше гърмът на товарен влак, отдалечаващ се от брега. Беше един от стоте за деня, изнасяше рафинирания материал от заводите. До няколко часа щеше да достигне планетарната гара и да достави метала до свят, чиито закони за чистота на въздуха не позволяваха евтините методи на топене, практикувани на Августа.

Съсредоточен върху тази депресираща мисъл, Марк най-накрая зави по своята улица. Пътни Роуд беше дълга миля и от нея тръгваха многобройни задънени улички. Тротоарите бяха напукани, пътната настилка — неравна. На няколко места, където напоителните тръби се бяха пропукали, се процеждаха дълги струи тъмна вода. При застрояването на квартала преди двеста години бяха засадени евкалиптови дървета от двете страни на шосето. Сега бяха толкова големи, че клоните им се сплитаха едни с други високо над пътя и създаваха уютен сенник от зеленина и уединеност. От клоните висяха многобройни цветни платове. В центъра на всички знаменца лъщеше сребърното и синьото на емблемата на футболния отбор на Августа. Марк зави по собствената си алея и гумите разпиляха слоя от червено-кафяви кори, които постоянно се белеха от стволовете и се събираха в улеите. Колата на баща му бе паркирана пред неговата — открит кадилак 2330, ограничен модел, който Марти Върнън поддържаше в безупречно състояние. До него дванадесетгодишният форд „Съмър“ изглеждаше занемарен и евтин.

Марк остана на предната седалка за миг и се замисли. Искаше му се възбудата му да се уталожи, за да може да се наслади на вечерта. Заслужавам една добра почивка. От около двадесет години. От задната част на къщата, където децата си играеха в малкия им неугледен двор, се носеха шумове. Нежният вятър Ел Йопи прошумоля в евкалиптовите дървета и запрати трептящи сенки по покрива. Марк огледа критично дома си: бледи лавандулови стени от сух корал, издут лимоненозелен покрив, арковидни прозорци от посребрено стъкло и матовочерни климатични вентилатори под улуците, чиито предни краища грееха със слаб оранжев блясък. Златни и алени пълзящи рози, обилно покрити с плесен, бяха покрили цялата южна стена чак до корнизите. Нуждаеха се от едно добро кастрене. Синьо-бялата катаризова лоза, впила смукалата си в трегера на двойния гараж, също се нуждаеше от грижи. Месечният наем на къщата беше петнадесет процента от заплатата му. След като извадеше сметките за ток и вода, плащанията по колата, вноските по пенсията му, за образователния фонд на децата, по ипотеката, с която изплащаха зародишните им модификации, здравните осигуровки, фонда за ваканции, дрехите, храната и останалите редовни плащания по дългове, му оставаше съвсем малко, за да поглези себе си. Не че на Августа имаше много места, на които човек наистина можеше да го направи. Изведнъж му се прииска да не излиза от колата, щеше да развали настроението в къщата.

— Лош ден на работа?

Марк погледна нагоре и видя Лиз, която му се усмихваше през отворения прозорец. Той се усмихна широко и тъжно на красивата си жена — още една от дневните му грижи бе, че няма да я намери, когато се прибере вкъщи.

— Така ли изглежда?

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Виждала съм по-щастливи самоубийци.

— Извинявай, че закъснях, работата се прецака.

Той осъзна, че тя почти никога не закъснява от работа. Дали това се дължеше на опита й? Мразеше да си напомня за изтънчеността й, която се придобиваше с десетилетия, за годините, които той още не бе изживял.

— Хайде — каза тя и отвори вратата на съмъра. — Трябва ти питие. Марти е тук.

— Да, видях. — Той кимна към кадилака.

Тя се намръщи угрижено, докато той излизаше от колата.

— Добре ли си, бебчо?

— Мисля, че отново имам главоболие заради интерфейса в офиса. Или е това, или целият ОВ-татус се поврежда.

— Марк, трябва да се оплачеш. Не може всеки ден да се прибираш с главоболие, от което те избива студена пот. Ако системата е сбъркана, трябва да я поправиш.

— Добре. Правилно. Ще уведомя отговорника.

Тя не разбираше как точно стоят нещата в работата сега. Ако вдигнеше шум, вероятно щеше да получи ритник в задника. Не бъди такъв параноик, каза си. И въпреки това беше трудно.

Баща му беше във вътрешния двор и седеше на шезлонг до басейна. Марти Върнън беше на сто и осемдесет и преди осем месеца се бе подложил на последното си подмладяване. Физически изглеждаше като по-млад брат на Марк. Все още твърде млад, за да има дебелия врат и набръчканите бузи — семейната черта на Върнън.

— Марк! Здравей, сине, на нищо не приличаш, ела и си отвори бира.

Марти извади бутилка от охладителната кутия. Говореше високо и възбудено.

— Татко! — Петгодишният Бари му махаше енергично от басейна. — Татко, вече мога да стигам до дъното. Виж!

Той си пое дълбоко дъх, потопи главата си под повърхността и загреба яростно. Марк помаха на пляскащите крака на сина си. Лиз подаде в ръцете му малката Сенди. Изпод дебелите гънки плат сияеше влажна усмивка. Той й се усмихна в отговор и я целуна. Малките ръчички се разшаваха щастливо.

— Яла ли е?

— Преди двадесет минути — увери го Лиз.

— О! — Това бе една от задачите, които вършеше с удоволствие. Взеха Сенди от клиниката преди седем месеца, след стресовия ад по отглеждането на свръхактивния Бари. Децата имаха най-добрите гени, които можеха да си позволят, и Лиз плати значително по-голяма част от кодификационната ипотека, отколкото той. Винаги се изненадваше колко успокояващо му действат децата и колко допринасят за стабилността на живота му. Всеки път, когато го споменеше, Лиз му отвръщаше простичко: „Нали ти казах.“ Семейството беше голям финансов товар, особено наемането на маточния резервоар за девет месеца. Въпреки че бе преминала през целия традиционен брачен ритуал с него, Лиз отказваше да забременее.

— Последния път изтърпях достатъчно — настоя тя. Така че им оставаше резервоарът.

Марк седна на празния шезлонг, придържайки внимателно Сенди в свивката на ръката си. Взе бутилката в свободната си ръка. Бари се показа на повърхността с триумфален вик и сред изобилие от пръски.

— Браво, хлапе — извика Марти. — Ето, донеси това.

Той метна еднодоларова монета в басейна. Бари се провикна радостно и се гмурна след нея.

— Не трябва да се изморява — предупреди го Лиз. — Ще се превъзбуди и няма да иска да си легне.

— Давай го по-леко с хлапето — рече Марти. — Забавлява се. А басейнът ви е дълбок — колко? — един метър. Няма да се измори.

— Метър и половина. — Марк отпи отново от бирата. Беше вносна марка, която не познаваше. Въздъхна и се облегна в шезлонга. Тогава забеляза момичето, което седеше в стола до Марти. Носеше горнище на бански и прилепнали шорти, които подчертаваха стегнатото й, бронзово тийнейджърско тяло.

— Здрасти, аз съм Аманда.

— О, здрасти. — Марк не се сдържа и погледна към баща си.

— Новото ми момиче — похвали се шумно Марти. Обви я с ръка и тя се изкикоти.

— Страхотно — каза Марк. — Вие двамата от колко време сте, ъъъ…

— Десет дни — каза весело Марти. — Но най-вече десет нощи.

Аманда се изкикоти отново.

Марк надяна предварително готова усмивка. Знаеше какво ще последва.

— Срещнахме се в Тихия свят в залива Ню Фриско. Оказа се, че имаме много общи неща и… ето!

Едно общо нещо, поправи го кисело Марк наум. Не можеше да повярва, че баща му е направил това. Тихият свят беше марка, разпространена из цялата Федерация. Беше клубът, който всички подмладени посещаваха. Най-често през първите няколко месеца след напускането на клиниката. Отиваха там с една цел — секс. Нямаше значение с кого, просто някой също толкова загорял заради потопа от хормони в красивото му младо тяло. Имаше само едно правило. Каквото и да станеше вътре, си оставаше там. Можеше да изчукаш най-големия си враг или бившата си, или родителя, или сестрата на бившата си, или най-зашеметяващата знаменитост на унисферата. Нямаше значение, защото не важеше навън, не се споменаваше, просто никога не се бе случвало. А Марти я бе довел на семейна вечеря.

След десет минути се появи Дейвид, четиридесет и пет годишният син на Лиз, счетоводител в отдела по износ на ИКА. След него дойдоха Кайл, по-големият брат на Марк (със сто и петдесет години), гаджето му Антонио и Джоан, една от праправнучките на Лиз. Най-накрая пристигна Керис Пантър, по-възрастната сестра на Марти, която караше двуместен закрит мерцедес и носеше „ежедневна“ рокля за хиляда долара от Жаквинс. Марк се зарадва, че бе намерила време да дойде. Керис бе единственият многократно подмладяван човек (освен Лиз), който винаги го караше да се чувства уютно. Беше също така и най-бляскавата индивидуалност, която познаваше. Когато работеше, тя пишеше драми, които от време на време биваха претворявани в серийни филми от различни медийни конгломерати. В повечето случаи бяха доста нецензурни.

След като Регулус започна да се скрива зад хоризонта, те накараха Бари да излезе от басейна и включиха грила за барбекю. Керис си взе чаша бяло вино от робота-прислужничка и се заигра с Бари, помагайки му да се изсуши. Бари й отговори с неподправената любов на малко кученце и й показа новата си колекция от мъртви щипалки. Той наистина обожаваше леля си Керис.

Марк стоеше до барбекюто и обръщаше сам бургерите и наденичките. Градинарският робот имаше допълнителна функция за работа с грила, но той никога не се доверяваше на преценката на устройство, когато ставаше дума за готвене.

— Трябва да подрежеш малко тези евкалиптови дървета — каза Марти иззад рамото му. — Слънчевата батерия не се захранва с достатъчно енергия през деня, виж. Трябва да е много по-горещо от това.

Марк погледна към дебелата плоча под барбекюто, която грееше със слаба черешоворозова светлина. Малки пламъчета проблясваха, когато соковете на месото прокапеха през грила.

— На мен ми изглежда добре, а и е достатъчно горещо.

— Няма да издържи. Имам опит с тези неща.

— Да, татко.

— Марти — обади се Кайл. — Седни си и остави хлапето на мира, за Бога.

Всеки път, когато роднините му се съберяха, се случваше едно и също. През голяма част от времето Марк се чувстваше като малко дете, на което му е позволено да слуша разговора на възрастните и да се смее, когато другите го правят, без да разбира защо.

— Само се опитвам да помогна — измърмори Марти и се оттегли.

— Другата семейна среща ще е у нас — обяви Дейвид. — Помислих си, че може да я направим на осемнадесети, тогава е следващият мач за Купата.

— Аз съм за — каза Марти. — Знаете, че за малко да участвам в квалификациите по време на първия ми живот, когато бях на осемнадесет. Нюби Сити.

— Не е вярно — каза Керис. — Не си и помирисвал квалификации, Марти, но затова пък си квалифицирано бедствие.

Марти й показа неприличен жест. Тя се засмя и закри очите на Бари.

— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова далече — каза Кайл. — Трябват ни още само… победа и равенство, за да преминем в следващия кръг.

— Няма да имаме проблеми да победим Стърлинг — каза Дейвид. — Но ще трябва да се изпотим здраво срещу Телеба, там са луди по футбола.

Антонио изстена театрално и покри главата си с ръце.

— Колко дълго продължава това?

— Още седем месеца и половина — отвърна му весело Кайл. — И аз ще съм на стадиона на Тампико, за да гледам последния ни мач в Първа група.

— Сам — каза Антонио.

— Двадесет и пет процента от нас се направиха на болни и не отидоха на работа по време на последния мач — каза Джоан. — Купата наистина набра голяма популярност този път. Баровете в цяла Нова Коста бяха толкова претъпкани, че не можеше да се влезе. Не помня последния път да е имало такава повсеместна истерия.

— Чудя се дали новите извънземни ще искат да се включат в играта — каза Лиз.

— Тази работа с тях си е чиста загуба на пари — оплака се Марти.

— Не съм съгласен — каза Дейвид. — Трябва да знаем какво става там.

— Какво е станало — каза Марти. — Случило се е преди хилядолетия.

— Това не означава, че не ни засяга — каза Керис. — И двете звезди Дайсън все още са обгърнати от булото.

— Звучиш като ловджийското съобщение на Пазителите — каза Дейвид.

— Не ми казвай, че си го гледал, Марти? — подразни го Керис. — Не разбра ли какво представлява?

— Разбира се, че се усетих, по дяволите — отвърна й Марти. — Само някой глупак не би разпознал ловджийски залп. Видях новините в шоуто на Алесандра Барон, това е.

Марк обърна мълчаливо наденичките. Не бе осъзнал, че съобщението от Ейприл Халгарт е ловджийска пропаганда, преди да го отвори. Дори тогава го бе оставил да върви. Посланието на Пазителите беше доста смислено. Защо решението не беше гласувано в Сената?

— Значи, ако идва от Алесандра, е приемливо, така ли? — попита Керис.

— На кого му пука кой го казва? — отговори Марти. — Всички са прави. Не ни засяга и със сигурност е нещо отвъд възможностите ни за момента. Трябва да изчакаме и да стигнем до двойката Дайсън постепенно и естествено, не да се хвърляме на тази каскада в стил Аполо.

Марк обърна отново бургерите. Регулус най-накрая бе потънала зад хоризонта и звездите се появиха в небето. Най-светли сред тях бяха близнаците Лъв, които се виждаха като единична светеща точка в източното небе. Можеше да ги зърне през листата на евкалиптовите дървета, които тихо се поклащаха. През някои нощи седеше на двора с питие и просто се взираше в балдахина от звезди, които премигваха над мегаграда. Те бяха физическото доказателство, че имаше и хора, които живеят другаде, различно. Тази гледка правеше живота на Августа малко по-поносим.

— Отново отложиха повишението ми — каза той.

— О, Марк, съжалявам — каза Керис. — Знам, че го искаше.

— Кофти момент, сине — каза Марти. — За да оцелееш на тази планета обаче, трябва да работиш на пълна пара. И не се опитвай да смениш темата толкова бързо. Този проклет звезден кораб е загуба на пари.

— Работата е там, татко, че не ме повишиха, защото пазарът на компанията не се разраства с темповете, които икономистите предсказаха. Строежът на новата фабрика е спрян, в момента инвестициите са сведени до минимум, и то не само при нас. Етап три дори не се доближава до скоростта на растеж от началото на етап две. Не се разрастваме както преди, Федерацията е твърде стабилна в наше време. Прирастът на населението намалява дори при наличието на маточни резервоари. Определено не е достатъчен, за да можем да осигуряваме начално население за няколко планети годишно, както правехме преди. Твърде цивилизовани и умерени сме. С тази скорост никога няма да достигнем двойката Дайсън, ако просто чакаме ТСП да отваря дупка след дупка до етап двадесет или колкото и да е.

— Марк е прав — каза Дейвид. — Фирмата ми се занимава с дългосрочни прогнози и в момента се движим със забавено темпо. Преди са наричали тези периоди „златни ери“. Всичко си работи добре и няма размирици.

— Мислех, че това се нарича рецесия — измънка Керис.

— Не, има разлика.

— Това са глупости — заяви Марти. — Моят борд не предприема никакви съкращения. Пазарът ни е оптимизиран.

— Никой не говори за съкращения — каза Дейвид. — Става дума за спад в скоростта на растеж. Каквото и да си говорим, Шелдън провежда много хитро играта си със звездния кораб. Няма внезапен финансов душ от страна на правителството, който да ускори растежа, а главните разходи се правят тук на Августа.

— Това не е точно така.

Всички се обърнаха към Аманда, която се сгуши плътно в Марти. Тя им се усмихна спокойно и без следа от притеснение.

— Семейството ми разполага с място в борда на „Първа-Квадра банка“. Успявам да погледна Междузвездните финансови отчети, преди да бъдат изпратени. Парите, които се харчат за звездния кораб, са пренебрежимо малко в макроикономическо отношение. Двадесет милиарда земни долара се равняват на еквивалента от едва няколко минути тукашен износ.

— А и имаме полза от него — каза Лиз. — „Байтор-УУ“ спечели договор за разработка на биоекраниращи екипи за кораба.

— Не знаех това — каза Джоан. — Поздравления. И ти ли работиш по тях.

— Да, занимавам се с някои идеи.

— Екип, предвиден за свръхспециализиран пазар — каза Аманда. — От този продукт не може да има последици за пазара. Нямам какво повече да кажа.

— Милата ми. — Марти се наведе и те се целунаха доста разточително.

— Защо мислите, че ще има само един звезден кораб? — каза Кайл. — Ако питате мен, това е само началото. Хората наистина се интересуват от тази мисия до Дайсън Алфа. Докато корабът е готов да полети, около цялата работа ще се вдига повече шум, отколкото около Купата на Федерацията. Ако питате мен, това е идеалната противоотрова за нездравото състояние на етап три. Всеки с поне късче поезия в душата си ще приеме с радост възможността да замине в голямото неизвестно и да се установи на място, върху което ТСП никога няма сложи лепкавата си лапа.

— Глупости — каза Марти. — Ако това беше вярно, всичките поети щяха да живеят на Далечината.

— Имах предвид, че ще можем да намерим чисти нови светове, не някакъв разбунен анархистки ад.

— Няма да стане — настоя Марти. — И преди сме ставали свидетели на сепаратизъм. Басирам се, че всичките светове, които прекъснаха връзки с Федерацията, за да бъдат „свободни“, сега са средновековни кошмари. Изолацията никога не сработва. Спомнете си каква каша беше Земята, преди Шелдън и Ози да инвестират в червеевите дупки.

— Интересен пример — каза Керис.

— Един свят, откъснат от Галактиката — каза Марти. — Нямам какво повече да кажа.

Дейвид не пожела да лапне кукичката, само се усмихна на Марк и завъртя очи.

— Чу ли, избрали са Уилсън Кайм за капитан на мисията? — каза Керис. — Това сигурно е задавило Шелдън.

— Можеш ли да го превърнеш в история? — попита Антонио.

— Може би. Старите врагове трябва да оставят враждите си настрана заради добруването на Федерацията.

— Звучи тъпо, така представено.

Марк започна да прехвърля наденичките на подноса за сервиране.

 

 

Лиз се позабави в банята, преди да си легне. Взе си душ и използва няколко от по-малките, по-скъпи шишета с аромати. Втри хладните капки в кожата си и я масажира, докато тя не придоби видим блясък. След това извади специалното бельо от кремава коприна, което Марк наистина харесваше. Реса абаносовочерната си коса, докато кичурите й не се разстлаха чак под раменете. Облече златния си халат и го нагласи внимателно, така че предната му част почти да се разтваря. Погледна доволно в огледалото, уверена за пореден път, че е взела правилното решение, отказвайки да забременее. Коремът й бе все така твърд и плосък, както когато излезе от клиниката за подмладяване преди десет години, а по бедрата й все още нямаше и намек за целулит.

По онова време приятелите й се присмиваха, че се среща с мъж, който живее първия си живот. Поднасяха я, че така се опитва да си спести разходите по Тихия свят. Трябваше да признае, че когато се срещнаха за първи път на партито, организирано от продуцентска компания, за която Керис работеше, той приличаше на кученце. Изглеждаше толкова притеснен и не на място сред всички онези забележителности и начинаещи продуценти, че да го спаси й се стори единственото благоприлично нещо. Излязоха още няколко пъти и тя си прекара добре, тъй като Марк беше въодушевен от живота и Федерацията и не бе усвоил егоистичното преструване на хората на нейната възраст. С него не й се налагаше да играе игри, беше твърде искрен. Това й вдъхна огромна увереност. Може би наистина беше повлияна от подсъзнателната идея, че младостта му може да се предаде върху нея. Въпреки това разликата в годините никога не бе представлявала проблем за Марк. Тогава, напълно неочаквано, той я бе помолил да се омъжи за него, завладян от някаква романтична представа, че двамата са духовни половинки.

Почти му беше отказала — безцеремонен, бърз отказ, който щеше да го измъчва в продължение на месец, преди да срещне някое също толкова лудо и неопитно момиче на неговата възраст, с което да се потопи в залеза. Освен… Защо всъщност да го прави? Какво толкова, дори да беше сладък като малко кученце? Грижовните и нежни мъже бяха рядкост, независимо от възрастта. Така или иначе щеше да живее цяла вечност или поне през голяма част от вечността, тогава защо да не бъде щастлива с един добър мъж за двадесет години — и майната им на ревнивите й приятели и злобните им подмятания.

Оттогава насам не бе съжалила за решението си дори веднъж. Имаха и кавги — като всички женени хора, — но никога за нещо сериозно. А той беше невероятен баща. Никога не бе планирала да има повече от едно дете от него, но годините заедно я накараха да отстъпи и да се съгласи да зачене Сенди.

Приятелите й се оказаха прави, здравите хора в първия си живот обичаха да си доставят много удоволствие в леглото. Това правеше нея щастливката.

Когато излезе от банята, светеше само една лампа отстрани на леглото, която хвърляше топла жълтеникава светлина върху половината на Марк. Той седеше на леглото и разглеждаше данните върху хартиено платно. Прозорецът беше отворен, климатикът не работеше. Предсмъртните пориви на Ел Йопи стопляха стаята.

— Здравей, бебчо. Има ли място за мама при теб?

Марк погледна нагоре. По лицето му трепна нервна усмивка, когато видя какво е облякла. Той пусна платното, в момента, в който тя се покатери на леглото и бавно запълзя към него.

— Тази Аманда беше доста красива — промълви тя, докато галеше с нос ухото му.

— Пфу. Не и за мен, не е като теб. — Той плъзна ръката си под златния халат, пръстите му погалиха топлата абаносова кожа под плата.

Лиз се занамества бавно, докато не се озова върху него. Обсипа бузата и шията му с нежни, гъделичкащи целувки. Главата й се поклащаше наляво-надясно и косата й галеше гръдния му кош. Ръката му се плъзна под сутиена й. Тя се усмихна на приятното чувство, което пръстите му предизвикваха, и вдигна глава, за да го целуне както трябва. Тогава видя лицето му и въздъхна тежко.

— Какво има, скъпи? — Търкулна се до него, обзета от учудване и тревога. — Не приличаш на себе си.

Марк се загледа в тавана, неспособен да отвърне на погледа й.

— Нищо.

— Не. Повярвай ми, знам. Аз съм твоя съпруга, както и още много неща. — Направи умишлена пауза, докато затягаше примката.

Усмивката му бе изпълнена със съжаление.

— Знам. Просто тази вечер не беше това, на което се надявах. Съжалявам.

— Мисля, че е нещо по-дълбоко от появата на баща ти и последната му приятелка, колкото и нетактична да беше, нали?

— По дяволите. — Той се обърна с лице към нея. — Именно това е, не разбираш ли?

— Да разбера какво?

— Ти, татко, останалите, всички разполагате с богатство от опит. А аз го нямам. И… понякога е малко обезсърчаващо.

— И освен това не получи повишението.

— Исусе, пак го направи. Имаш ли представа колко малък ме караш да се чувствам?

Лиз помълча доста дълго, докато събираше тревожните си мисли.

— Не осъзнавах, че ефектът е толкова смущаващ. Преди никога не е било проблем.

— Знам. — Той се усмихна неловко. — Може би е въпрос на натрупване.

— Добре, бебчо, тогава ще кажа още нещо, което мисля за теб.

— Какво?

— Наистина мразиш живота си тук, нали?

Марк въздъхна облекчено.

— Да. — В следващия миг го обзе внезапно оживление, той се изправи и се вторачи в нея. — Този свят е само за възрастни. И нямам предвид себе си. Аз съм едва на двадесет и осем, за Бога, не съм никакъв възрастен. Не трябва да пускат никого през портите на възела Нова Коста, освен ако не е поне на сто години. Вие сте единствените, които могат да понесат този начин на живот.

— Добре — каза тя. — Признавам, че очевидно това не ме притеснява колкото теб. Но ние сме тук временно, бебчо. Един ден ще напуснем.

— Но не заедно! Това също е част от теб, този фатализъм, или мъдрост, наречи го както искаш. Сякаш нищо не те притеснява. Била си омъжена и преди, това са просто етапи от живота ти. За мен ти си целият живот, Лиз. Ти и децата. Знам, че един ден ще се махна оттук, но няма да съм с теб. А този свят не е за деца, тук няма общество. Ето това мразя най-много. Бари и Сенди ще отраснат също като мен. Това… това е най-отвратителното нещо, което мога да им сторя.

— Добре. — Тя докосна бузата му с пръст и обърна главата му, за да го погледне право в очите. — Утре си подай оставката и ще започнем да търсим в унисферата друго място, където да живеем, някъде, където е различно. Може би свят от етап три.

— Не можеш… не говориш сериозно.

— Напълно сериозна съм. Това те изяжда отвътре, бебчо. Не е нужно да си на моята възраст, за да го разбереш. Освен това, Марк, вярвам във всичко, което казах пред олтара. Наистина те обичам, а ако останем тук, ще бъдем разделени. В такъв случай това е верният избор.

— Ами работата ти? Това, с което се занимаваш в „Байтор-УУ“, е истински връх на технологията.

— Е, и? Има хиляди, които могат същото като мен, стотици хиляди всъщност. А и не е нужно да прекарвам цялото време в лабораторията, мога да разработвам по-голямата част от системите през унисферата. И ако ще живеем на друго място, може би е време да започна нова работа.

— Исусе! — Марк я погледна шокиран и по лицето му започна да разцъфтява усмивка. — Господи, знаеш ли какво ще ми кажат, ако им съобщя, че напускам? Бъркоумб ще подивее.

— Нека. На кого му пука?

— Ами парите? Никога няма да печелим толкова някъде другаде, ако се занимаваме с нещо друго.

— Заплащането е относително. На Августа е много по-скъпо, отколкото на останалите планети. Ще намерим свят, на който работата ни да ни осигури подобен стандарт на живот, а защо не и по-добър.

Той я прегърна. Лицето му изразяваше същото удивление, както когато се любиха за пръв път.

— Наистина ли ще емигрираш с мен?

— Да, Марк. Ти не си просто част от живота ми, бебчо, ти си моят живот. Кой знае, може би ние ще сме един случай от сто милиарда, при който двойката запазва брака си цяла вечност.

Той се усмихна широко.

— Това ми харесва.

— Имаш ли идеи къде искаш да отидем? Очевидно си мислил дълго за това.

— От петгодишен. — Ръцете му се придвижиха надолу към колана на халата и нежно развързаха възела. — За това обаче можем да поговорим на сутринта.

 

 

Един час след приключването на случая Тарло и Рене придружиха екипа от криминалисти до гарата на ТСП в Париж, където всички заедно се качиха на експреса за Нзега. Минаха през Орлеанс, представителят на Големите 15 в този сектор от космоса от етап две, и след четиридесет и пет минути пристигнаха във Фату, столицата на Нзега. Криминалистите наеха ван, който да пренесе оборудването им, докато Рене и Тарло проверяваха едно голямо беемве 4×4 „Рейндж Крузър“.

Нзега не беше затънтен свят, но бе успял да пропусне покрай себе си крайностите на пълното техноиндустриално развитие. Преобладаващата част от населението формираше стабилна, цивилизована култура и се отнасяше със завидно спокойствие към живота и човешките слабости. Основата от начални заселници се състоеше от полинезийци и латиноамериканци. Идваха тук заради моретата. Половината от повърхността на планетата беше вода. Нзега нямаше големи континенти, само стотици огромни острови и хиляди по-малки. Това означаваше огромна брегова ивица.

Икономическата последица от това беше колосалното количество курорти, хотели и имоти, отдавани под наем, по бреговата линия на островите. В комбинация с либерализма на планетата това привличаше много хлапета от средната класа, които търсеха почивка от по-забързаните светове.

Рене зареди дестинацията им, Порт Лоней, в шофьорската система на беемвето и се отпусна назад, за да се наслади на гледката. Пътят от Фату до целта им отнемаше седемнадесет часа по големия път Манту, през безброй издигнати мостове и пет ферибота между островите в субтропичния пояс. Някои части на пътя бяха изградени от ензимноподсилен бетон, други — не. Някои отсеци се катереха по върховете на стръмни скали, други криволичеха през на пръв поглед безкрайни солени блата, а останалата част бе просто стандартен път през нишката от брегови градчета. След известно време и двамата следователи затъмниха прозорците си и се наместиха удобно за сън, а колата продължи пътя си.

Порт Лоней беше просто четирикилометров участък от градска площ, който се простираше по целия бряг на острова Кайлиндри, макар че названието „градска“ беше доста условно. Единственият поддържан каменен път продължаваше на двеста метра във вътрешността през гора от перести местни дървета. Той се разклоняваше на задънени улички към групички от малки дървени вили и бунгала, сгушени под дърветата. Отделните селища се различаваха по струпванията на магазини и търговски сгради, които обслужваха жилищните квартали.

Когато шофьорската система на беемвето ги уведоми, че са достигнали съответната сляпа уличка, Рене превключи на ръчно управление и пое волана през последните неколкостотин метра. Пътят вече дори не беше от парчета камък, а просто следи от гуми върху ситния пясък под гъстата жълто-синя кралска трева. Препречваха го три местни полицейски коли. Няколко наети коли бяха паркирани отстрани пред тях, а репортери спореха с полицаите.

— Как са стигнали толкова бързо? — попита Тарло.

— Кой знае? — каза Рене. — Надушват нещастието, както лешоядите усещат мършата. Искаш ли ти да се оправиш с местната полиция?

— Разбира се. — Тарло се ухили, сложи си спортните очила и отвори вратата.

Тя изгледа как той небрежно приближи командващия сержант и последвалия разговор. Тарло беше от Лос Анджелис, на осемдесет и две, беше завършил първото си подмладяване преди девет години. Не че това му личеше, изглеждаше все едно току-що е прекрачил прага на юношеството. Богато калифорнийско семейство бе спонсорирало детайлното пренареждане на ДНК-то му. Една от последиците беше забавеното естествено стареене. Бяха избрали обичайната (или клиширана — в зависимост от гледната точка) външност на хлапе-сърфист: стройно високо тяло с естествен загар, буйна руса коса и идеални зъби върху здрава квадратна челюст. Тарло видимо се наслаждаваше на новото си наследство. Рене така и не разбра защо бе започнал работа като законозащитник. „Обичам загадките“, беше единственото обяснение, което някога бе давал. Личното й предположение беше, че тайните операции на Дирекцията му доставяха малко повече възбуда, отколкото бе нормално. Малкото момче, което иска да стане свръхсекретен агент, когато порасне.

Вероятно щеше да се впише добре в обстановката на Нзега. Именно затова смяташе, че е правилно той да говори с полицаите. Понякога местната законозащитна агенция проявяваше силна неприязън, когато Дирекцията се намесеше и поемеше контрол над нещата.

Докато Тарло и сержантът се смееха, тя видя вана на криминалистите, който отби зад тях. Една от полицейските коли се премести настрани от пътя, който блокираше, и Тарло й махна да премине.

Колибата на плажа се намираше на неколкостотин метра. От двете страни на пътя се издигаха високи дървета със сиво-сини листа и осигуряваха частична уединеност на останалите домове по продължение на сляпата улица. Къщите бяха построени предимно от дървен материал и мултиметални панели, но една беше оформена от сух корал. Пред колибата, която я интересуваше, беше спрян черен мерцедес. Рене имаше доста добро предположение кой бе пристигнал с колата. Тя паркира беемвето зад нея и излезе в тежкия влажен въздух и силната миризма на солена вода. Дърветата хвърляха прилична сянка на ярката утринна светлина, но въпреки това тя сложи слънчевите си очила.

— Семейство Халгарт са пратили собствен екип по безопасността — каза Тарло, като я настигна, метнал лененото си сако през рамо. Той кимна към мерцедеса. — Полицаите казаха, че са пристигнали преди четиридесет минути.

— Какво мислят от полицията за присъствието ни тук?

Той се ухили широко.

— Радват се, че могат да ни предадат отговорността за целия проблем. За тях остава контролът на зяпачите, докато госпожица Халгарт не си тръгне.

— Добре. — Тя проследи с поглед вана на криминалистите, който подскачаше по пътя. — Знаем ли от коя къща са действали Пазителите?

— Да. — Той посочи успоредно на брега. — През две къщи. Очевидно са разполагали с добро разузнаване. От полицията са сложили охрана. Репортерите още не знаят за това.

— Добре. — Рене изправи рамене и оправи тънкото си сако. — Да приключваме с това. Сложи си обратно сакото.

— Шефката не е тук.

— Това няма значение.

С голяма доза театрално негодувание Тарло облече сакото си и затегна вратовръзката.

— Дано има климатик — промърмори, докато Рене нареждаше на криминалистите да започнат с другата къща.

Отправиха се по тясната пътека към бунгалото на плажа. Постройката беше малка и скромна, направена от дърво, прясно боядисано в матово лимоненожълто. Имаше покрив със слънчева батерия и полуорганични листа за поглъщане на влагата, които висяха от корнизите. Към морето гледаше широка веранда. Пред нея се простираше петдесетметрова ливада от кралска трева до границата с плажа, където песъчливата почва отстъпваше на пясъка. Имотът беше ограден от дървета от три страни, а пред бунгалото се откриваше величествена гледка към широкия залив. В единия край на верандата имаше барбекю, а на тревата до него — столове и маса. Върху масата бяха наредени празни бутилки от екзотични коктейли, бирени кутии и мръсни съдове, върху които лъщеше бързо изпаряващата се роса.

Един от охранителите на Халгарт стоеше пред вратата. Беше облечен в обикновена морскосиня тениска и бежови три четвърти шорти. Рене се опита да сдържи усмивката си, докато се приближаваха към него. Външният му вид определено го вълнуваше силно.

— Дирекцията по тежки престъпления — представи се официално. — Искаме да разпитаме госпожица Халгарт.

— Разбира се — каза той. — Мога ли да видя някакви документи?

Е-кономът на Рене изпрати SCD-сертификат на е-конома на охранителя.

— Благодаря ви — каза пазачът и им отвори вратата.

Бунгалото не беше голямо. Тесният коридор водеше към три спални, баня, кухня и хол, който заемаше половината пространство. Мебелите бяха по-скоро практични, отколкото пищни. Обикновен евтин апартамент за почивка.

— Тя е член на Халгарт и е дошла на почивка тук? — каза Тарло. — Дори да е от някое от дребните семейства, е можела да отседне другаде.

— Не това е важното. Не прочете ли досието? Това е първата й година в колежа, първата й ваканция с приятели. Освободила се е от семейството за пръв път в живота си. А и какво му е лошото на това място?

Той премигна.

— Няма луна. Няма приливи. — Гласът му се сниши до нарочно дрезгав шепот. — Няма сърф!

Рене го изгледа отчаяно и влезе в хола. Ейприл Галар Халгарт седеше на канапето и изглеждаше така, сякаш току-що й бяха съобщили, че телата на родителите й са били безвъзвратно загубени. Дори в торбестите си зелени дънки и омачканата стара ръждивокафява тениска беше доста красива. Високо, двадесет и една годишно момиче с гладка светлокафява кожа, гъста къдрава коса и приятни черти върху още по-младо лице. Ръцете й бяха сключени около чаша кафе, от която не отпиваше. Тя вдигна поглед към двамата следователи. Очите й бяха червени и подпухнали и молеха отчаяно за разбиране.

Трите й приятелки я бяха обградили, сякаш я пазеха от останалите. Марианна, Анхелиа и Лаура, всичките от Кралския университет в Белфаст, където учеха заедно. В хола имаше още двама охранители, които се държаха леко неориентирано. Заповедите им бяха да пазят Ейприл от медиите и да я ескортират у дома. Но на момичето, очевидно още не му бе до това.

— Хванахте ли негодниците? — попита настоятелно Марианна, когато Рене и Тарло се представиха. Имаше отчетлив ирландски акцент.

— Не, все още не — каза Тарло. — За момента само започваме разследването.

— Пфу! — изсумтя момичето и обърна гръб на двамата следователи.

— Мис Халгарт, налага се да ви зададем няколко въпроса — каза Рене.

Марианна коленичи до приятелката си.

— Не е нужно да го правиш, ако не искаш.

Ейприл погледна нагоре към Рене.

— Всичко е наред. Искам да го направя.

Марианна кимна неуверено и отведе другите две момичета извън хола.

— Ако нямате нищо против — учтиво каза Тарло на охранителите в стаята. Единият отиде в коридора, а другият излезе през плъзгащата се стъклена врата и застана на верандата отвън.

— Предполагам се чудиш защо това се е случило точно на теб? — каза Рене, след като седна до обърканото момиче.

— Да — изхлипа Ейприл.

— Най-вече защото си член на Халгарт. Пазителите на себесъщността те смятат за свой враг.

— Защо? Аз не знам нищо за тях, никога не съм била на Далечината, не съм помагала на никакви извънземни, нищо. Просто изучавам история на двадесет и първи век, това е всичко.

— Зная. Но твоята династия е основният спонсор на изследователския институт „Мария Селесте“. За извратеното им съзнание това е голямо престъпление. Трябва да те предупредя, не търси логика в станалото. Няма логично обяснение. Ти си жертва на специалното търсене, което са провели. Искали са член на Халгарт, винаги е така. Трябвало им е някой — съжалявам за това, — който е малко наивен и отделен от останалите. Твоето име е изскочило в програмата за търсене.

Ейприл наклони глава и попи сълзите си с хартиена кухненска хавлия.

— Беше толкова мил. Не мога да повярвам.

— Как се казваше? — попита нежно Тарло.

— Алберто — каза момичето. — Алберто Расанто. Беше отседнал в бунгалото по-надолу заедно с приятелите си Франк и Мелиса. И те като нас бяха на пролетна почивка. Така казаха. Предполагам, че са излъгали.

— Да — каза Рене.

Ейприл трепна, загледана в изстиналото кафе.

— Значи си ги срещнала — подкани я Рене.

— Той беше очарователен. Имаше големи зелени очи. Реших, че живее първия си живот, също като мен. Бяха на плажа в деня, в който пристигнахме. Заговорихме се. Малко се посдърпахме за Алберто, нали се сещате. Имам предвид, че Мелиса и Франк все пак бяха заедно. А ние бяхме четири. Алберто ни привлече към себе си. А Марианна е много красива, винаги се урежда с най-добрите момчета. Но той хареса мен. Винаги се усмихваше, когато си говорехме. Имаше прекрасна усмивка — наистина прекрасна. През следващите няколко дни бяхме неразделни. Плувахме заедно, той ме учеше на уиндсърф. Вечер всички заедно отскачахме до баровете и пиехме много. Дори пробвах ТСИ-нарк. Нищо твърдо, само няколко слаби програми. Бяха странни, но някак забавни. Предполагам, че тогава се започна.

— Да, вероятно са започнали да те обработват — каза Тарло. — ТСИ-наркотиците или дори обикновените химически наркотици могат да замъглят спомените. Ейприл, съжалявам, но трябва да ти задам този въпрос. Спа ли с него?

— Да.

— Кога? Моля те, отговори ми.

— Мисля, че първият път беше преди четири дни.

— И остана в тяхното бунгало, когато това се случи?

— Да. Той имаше собствена стая. Аз деля стая с Лаура. Всички се разбрахме, преди да дойдем тук, че ако на някоя й излезе късметът с момче, ще ползва дивана. Но… аз просто го направих там. Така беше по-лесно.

— По-уединено? — каза Тарло със съчувствена усмивка.

— Да — каза възбудено тя. — Предполагам, че все още съм малко консервативна. Не че ми пречи приятелките ми да знаят, че съм с момче. Но стените тук наистина са много тънки. Израснала съм на Солидад, само със семейството ми.

Тя вдигна глава и ги погледна обезсърчено.

— Сигурно ме мислите за много глупаво богато момиче, което не знае нищо за света навън. Никой друг не може да бъде толкова наивен.

— Не — каза Рене. — Не си наивна. Номерът, който са ти извъртели, не разчита на наивност. Щели са да измъкнат сертификата за авторство на съобщението с всички възможни средства, ако се беше наложило.

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Но аз не си спомням. И сега цялата Федерация си мисли, че съм разпратила пропагандата на Пазителите.

— До утре Федерацията вече ще е забравила. Семейството ти ще се погрижи новинарските медии да не те споменават повече. По принцип не харесвам този род външен натиск, но в този случай наистина е благословия.

Ейприл кимна бавно.

— Какво се е случило? — прошепна яростно тя. — Охранителите на фамилията казаха, че не знаят, но съм сигурна, че са им наредили да не ми казват. Кажете ми вие, моля ви.

Тя премести поглед от Тарло към Рене.

— Моля ви. Трябва да зная. Дори не мога да си спомня кога се е случило. Толкова е отвратително. Не ме интересува колко е лошо, просто искам да знам.

— Станало е две нощи преди да си тръгнат — каза Тарло. Рене го изгледа гневно, но той просто сви рамене. — Било е част от плана всяка нощ да те напиват и да ти дават наркотици, така че сутрин да се събуждаш със замъглени спомени. За да може, когато нещо подобно се случи, да не бъдеш подозрителна.

Ейприл се намръщи. Погледът й се разфокусира, тя се взря през широкия прозорец и се съсредоточи далеч отвъд блестящото море.

— Не си спомням. Наистина не помня. Иска ми се да мога да кажа, че се чувствах по-отпаднала от обикновено онази сутрин. Но не бях. — Тя погледна към Тарло. — Какво е станало с мен?

— Вероятно са ти дали антроноин или нещо близко по състав, пуснали са го в питието ти. Не си могла да разбереш какво става. Ефектът е, че си като мъртвопияна, но си напълно податлива на увещаване. След това вероятно са приложили скенер на интерфейс заедно с програма за пробив върху имплантите ти. Отнело е само няколко минути. После са редактирали паметта ти.

— Редактиране на паметта. — Ейприл прокара пръсти през косата си. — От вашата уста звучи като клинична диагноза. Това е част от живота ми, която са откраднали от мен. Никога не съм знаела, че е толкова лесно.

— Технологията е добре развита — каза Рене. — Някои от подобренията дори не са излизали извън лабораториите на корпорациите. Първото, което престъпниците правят след извършено голямо престъпление, е да премахнат целия спомен за събитието от мозъка си. Така дори не знаят, че са извършили престъпление. Странно е, но по този начин не можем да прочетем паметта им и да я използваме като свидетелство в съда.

— Знаете ли, като че ли това е най-отвратителната част от всичко, по-гадна е дори от флиртовете или използването на сертификата ми. Просто е ужасно. Можели са да направят всичко, всичко. Дори нямаше да си спомня.

— Налага се да те подложим на няколко теста — каза Рене. — Криминалистите ни ще вземат няколко кръвни проби. При положение че всичко това е станало преди няколко дни, ще успеем да разберем какви наркотици са ти дали. Освен това ще искат да подложат имплантите ти на няколко калибриращи програми. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да — каза Ейприл. — Ще направя каквото трябва.

— Благодаря ти. Ще използваме програма за сканиране, за да получим образа им. Ти и приятелките ти можете да помогнете.

— Ще ги хванете ли? Честно?

— Ще бъде трудно — каза Тарло. — Пазителите едва ли са изстреляли съобщението, преди екипът им да напусне Нзега. По това време вече може да са на всеки свят във Федерацията. Ще използват клетъчни пакети, за да променят външността си. Ще имаме най-добър шанс да ги заловим, ако разбием цялата им група.

— Преследвате ги от много време, нали така? Всички го знаят. Това е единственият неразрешен случай на Паула Майо.

— Никой не може да бяга вечно — каза Рене. — Днешният ден ще ги приближи малко до справедливостта, която заслужават. Със сигурност са оставили улики и доказателства. ДНК-то им ще бъде в бунгалото, софтуерните им отпечатъци ще са пръснати из цялата унисфера на Нзега: наема на бунгалото, на транспорта, комуникационните им записи. Знам, че не ти звучи особено обнадеждаващо, особено сега, но повярвай ми, всяко малко нещо ни е от помощ.

Рене и Тарло излязоха през прозореца откъм верандата и пратиха охранителя обратно в хола. Отправиха се през влажната ливада към бунгалото, което Пазителите бяха използвали. И двамата трябваше да сложат очилата си заради блясъка на горещото слънце.

— Беше мило от твоя страна да й кажеш, че са използвали наркотик за изнасилване. Зачудих се защо тръгна да й казваш за пробива на имплантите й — каза Рене.

— Изстрадала е достатъчно — отговори Тарло.

Рене спря и погледна към морето. Влажният бриз се заигра с гъстата й кестенява коса.

— Копелета. Представи си какво е това за някой в първия си живот. Дори без спомените това ще я измъчва десетилетия.

— Мразя редактирането на паметта — каза Тарло. — Всеки път, когато се сблъскам с него, настръхвам. Имам предвид… представи си, че сме разрешили случая с Пазителите и сме започнали да ги прибираме и тогава те го обърнат срещу нас. Досега сме можели да ги арестуваме стотици пъти. Искам да кажа, че е много странно, че шефката още не се е добрала до някоя от големите риби.

— Започваш да звучиш като Алесандра Барон, винаги критична към Дирекцията. Ако някой е изобретил редактор на паметта, който работи като лазер, щяхме да знаем.

— Именно в това е цялата работа — каза той и сви рамене. Ръцете му бяха разперени широко. — Знаехме за него и изобретателят му стреля с него по нас.

— Престани. Ставаш параноичен.

Той се усмихна печално.

— Трябва да признаеш, че в цялата работа с Пазителите има нещо гнило. По дяволите, ти беше на ВИлейн. Направихме ли някаква грешка? Хайде де, наистина, направихме ли? Толкова старателно се придържахме към правилата, че чак се нарязахме с учебниците, те все пак ни откриха.

— Имаха късмет.

— Имат късмет от сто и тридесет години. Това не е нормално.

Тя го погледна угрижено.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Наистина не знам. — Той въздъхна. — Хайде, нека да видим на какво са се натъкнали криминалистите.

— На нищо.

— Оптимистка. Десет долара, че този път Пазителите са направили грешка и са оставили прилична следа.

— Готово.