Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (4)

2.

Адам Елвин излезе от гарата на ТСП в Токат, столицата на ВИлейн. Не бързаше, докато минаваше покрай сензорите, вградени в набраздените мраморни колони, които ограждаха залата. Ако щяха да го арестуват, предпочиташе това да стане сега, преди останалата част от мисията да бъде разкрита.

Нормалният гражданин на Федерацията нямаше представа за съществуването на подобни системи за наблюдение. Адам си бе имал работа с тях през по-голямата част от зрелия си живот. Водени от оправданата си параноя за саботажи, ТСП ги прилагаха, за да държат под око всички, които използваха услугите им. Огромните изчислителни системи на сензора бяха заредени със смартуер за визуално разпознаване, който сравняваше всеки пътник с дълъг списък от известни и заподозрени рецидивисти.

Адам бе използвал клетъчна промяна на профила, за да промени външността си (включително и височината), повече пъти, отколкото можеше да си спомни — поне веднъж годишно, а най-често два или три пъти. Манипулацията никога нямаше да излекува процеса на стареене, започнал да поразява ставите и органите му, но успешно премахваше белезите, каквито бе натрупал повече от достатъчно през десетилетията. Също така това му предоставяше широк избор от черти. Винаги имаше чувството, че да се опитва да прикрие седемдесет и петте си години е акт на безсмислена суета. Всеки възрастен човек с лице на младеж бе наистина тъжна гледка. Останалата част от тялото винаги ги издаваше: бяха твърде едри, твърде бавни. Веднага ги окачествяваха като неудачници, твърде бедни за подмладяване, отдали се на евтината фантазия на повърхностната кожна младост.

Той стигна до пиаца за таксита извън пътническия терминал на гарата и нареди на е-конома си да повика такси. Не бе активирал нито една от алармите. Или поне тези, които можеше да засече. Човек никога не можеше да разбере, когато си имаше работа с нея. Беше умна и се добираше все по-близо до него с течение на годините. Ако му бе заложила капан на ВИлейн, той нямаше да се активира днес — времето, което той предпочиташе.

За момента беше свободен да продължи мисията си. Днес беше нов човек, неизвестен на Федерацията. Според гражданското му досие той беше Хул Норт, роден на Пеликан, шейсет и седем годишен, живеещ първия си живот. Работеше за инженерната компания „Борнуел“. Изглеждаше с наднормено тегло. Над стоте му килограма бяха дори твърде много, имайки предвид усърдието, с което гражданите на Федерацията се грижеха за здравето си тези дни. Заедно с това вървеше закръглено отпуснато лице, което се потеше обилно. Изтъняващата му сива коса беше сресана ниско над челото в демодирана прическа. Носеше торбест кафяв шлифер с широки ревери. Дрехата беше разтворена отпред и разкриваше измачкан сив костюм. Голям човек с малък живот, на когото никой не обръщаше внимание. Клетъчната промяна бе козметична манипулация за бедните и суетните, не и нещо, използвано за добавяне на мазнини и нездрава бледнина на кожата. Тази залъгваща маневра винаги успяваше.

Което означава, че най-вероятно е време да я сменя, помисли си Адам, докато вмъкваше възголямото си тяло в таксито, което го откара до хотел „Уестпуул“. Регистрира се и предплати за две седмици. Стаята му беше двойка на осмия етаж, със запечатани прозорци и климатик, който поддържаше твърде ниска температура за вкуса му. Мразеше това. Спеше леко и шумът от климатика щеше да го държи буден в продължение на часове. Винаги беше така.

Той разопакова всичките дрехи от куфара си, след това извади по-малката чанта за носене на рамо, в която се намираше раницата за спешни случаи. В нея имаше няколко комплекта дрехи, един от които твърде малък, медицински комплект, пари в брой, наполовина използван двупосочен билет на ТСП от ЕденБург до ВИлейн, чифт сложни системни устройства за ръцете, в които се съдържаше добре предпазен каос-софтуер, и законен йонен пистолет със скрити подобрения, които правеха изстрелите от къси разстояния смъртоносни.

След час Адам напусна хотела и вървя пет пресечки в топлата следобедна слънчева светлина, попивайки атмосферата на столицата. Трафикът нагоре и надолу по широките пътища беше силно сгъстен и в него преобладаваха такситата и търговските ванове. Никой от тях не използваше двигатели с вътрешно горене, отбеляза наум, всички се захранваха от свръхпроводими батерии. Този сектор на града беше добре устроен, намираше се близо до централните финансови и търговски райони, въпреки че след петнадесет пресечки състоянието на сградите осезаемо се влошаваше. Наоколо се виждаха магазини и офиси, както и малки странични улички, оградени от апартаменти с тераси, най-високите от които — по четири или пет етажа. Обществени сгради, построени в стила на имперска Русия, оформяха спретнати квадрати. В далечината, в дъното на идеално правите пътища, се издигаха кулите, които обозначаваха сърцето на града. На всеки няколко пресечки минаваше под издигнатите железопътни релси, които се извиваха през градската пътна решетка — дебели бетонни артерии върху високи подпори, по които минаваше основната част от входящия и изходящия трафик на планетарната гара.

ВИлейн се намираше в космоса от етап едно, само на петдесет светлинни години от самата Земя. След откриването му за заселване през 2090 година икономиката и индустрията бяха съзрявали по план и без сътресения. В момента населението му наброяваше над два милиарда с порядъчно висок стандарт на живот. Точно това, което световете от етапи две и три се стараеха да постигнат. Предвид дългата му история, проникването на пипалата на упадъка в някои части на обществото му бе неизбежно. В забързания пазарен икономически модел, който ВИлейн следваше, не всеки можеше да забогатее достатъчно, за да си позволи многократни подмладявания. Кварталите, в които живееха тези хора, бяха показателни за финансовото им състояние. Пътищата в по-бедните местности бяха напукани и неравни, спирките на високоефективната градска метромрежа, която ги обслужваше, бяха по-малко, а вагоните бяха по-стари. Там се бе загнездила истинската развала, отчаянието и задънените улици, където човешките животи се принасяха в жертва на бога на икономиката. В този ден и тази епоха бе възмутително, че нещо подобно може да е реалност. Това бе пейзажът, който Адам се бе заклел да изличи преди много време, и мястото, от което се нуждаеше най-много за другите си дейности.

Намери си хотел от клас А+А в края на Петдесет и трета улица и се регистрира със самоличността на Куентин Келъхър. Хотелите от клас А+А бяха верига от евтини напълно автоматизирани хотели, в които управителят беше и шеф на поддръжката. Системата на рецепцията прие превода от августиански долари от кредитния му татус и му даде код за стая 421. Помещението представляваше квадрат със страна три метра, към който имаше ниша с баня и тоалетна и сервизен канал. Имаше едно легло с гел-матрак, един стол и прибираща се лавица. Стаята обаче се намираше на ъгъла на сградата, което означаваше, че разполага с два прозореца.

Поиска от малката система на сервизния канал чаршафи, три запечатани ястия, два литра бутилирана вода и чанта с тоалетни принадлежности, всичко на сметката му. След минута механизмът забръмча равномерно и артикулите изскочиха върху поставката. След това той нагласи една от портативните системи в режим на охрана и я остави да сканира стаята. Ако някой проникнеше вътре, тя щеше да уведоми незабавно е-конома му чрез шифрирано съобщение от адрес за единично ползване в унисферата. Малко вероятно беше да се случи нещо подобно. Ниският индекс на престъпност беше гордостта на ВИлейн, а и всеки, отседнал в хотел от клас А+А, не би имал нищо ценно. За него това беше достатъчно добре премерен риск.

 

 

Вечерта Адам се качи на метрото и прекоси града до друг леко занемарен квартал. Сред затворените магазини и отворени барове намери врата с малък надпис:

Е-кономът му предостави на вратата кода за членство на Хул Норт и ключалката избръмча. Интериорът до голяма степен съвпадаше с очакванията му — протрито дървено стълбище, което водеше нагоре към няколко стаи с високи прозорци, отдавна запечатани с дъски. В едната от тях имаше бар, където се сервираше евтина бира от микропивоварните, както и смъртоносно изглеждащи ликьори от керамични бутилки. По-голямата част от втората стая се заемаше от игрален портал. Столове за зяпачите бяха наредени на гъсто край стените, а на бара стояха неколцина мъже. Когато Адам влезе, те се умълчаха. Никой, който носеше костюм, дори евтин като неговия, не беше на мястото си в тази стая.

— Бира, моля — каза Адам на бармана и остави няколко земни долара на бара. Тази валута се приемаше без проблеми на повечето светове.

Барманът постави бутилката пред него. Всички наблюдаваха как той отпива глътка.

— Не е зле. — Адам дори успя да запази изражението си безизразно. Оценяваше факта, че социалистическият клуб не купува от големите корпоративни пивоварни, а може да намери по-малка, която всъщност произвежда годна за пиене бира.

— Нов ли си в града, другарю? — попита барманът.

— Пристигнах днес.

— Дълго ли ще останеш?

— Да, за известно време. Търся другар на име Мърфи, Найджъл Мърфи.

Мъжът в далечния край на бара се изправи.

— Значи търсиш мен.

Беше строен, по-висок от Адам, с тясно, подозрително лице. Адам предположи, че живее първия си живот. Главата му беше почти плешива с изключение на тънък монашески пръстен от сивееща коса. Носеше дрехи на обикновен работник: дънки и карирана риза, вълнено яке и шапка, натъпкана в един от джобовете му. Целите бяха покрити с кални ивици, все едно беше дошъл направо от фабриката или от двора. Но начинът, по който гледаше Адам, по който го измери с един поглед, го отличаваше като лидер.

— Хул Норт — каза Адам, докато си стискаха ръцете. — Един от колегите ми е бил тук миналата седмица.

— Не съм сигурен, че си спомням — каза Найджъл Мърфи.

— Той ми каза, че ти си човекът, с когото трябва да разговарям.

— Зависи за какво искаш да си говорим… другарю.

Адам сдържа въздишката си. Бе минавал през този ритуал толкова пъти през годините. Досега трябваше вече да е измислил как да заобиколи тези глупости и да се заеме направо с работата. Но както винаги трябваше да изтърпи целия цирк. Местният лидер трябваше да се покаже като най-силният пес пред приятелите си.

— Имам няколко проблема, които искам да обсъдим — каза Адам. — Мога ли да те черпя едно питие?

— Доста свободно харчиш парите си, другарю — каза един от останалите, които седяха зад Найджъл Мърфи. — Имаш много, нали? Мислиш си, че можеш да купиш приятелството ни?

Адам се усмихна леко на редовия пияч.

— Не искам приятелството ти, а ти със сигурност не искаш да бъдеш мой приятел.

Мъжът се ухили на дружките си. На вид изглеждаше на тридесет и нещо, а безразсъдността му подсказваше, че това бе и реалната му възраст, първият му живот.

— И защо така?

— Кой си ти?

— Сабах. Какво те интересува?

— Така, Сабах. Ако беше мой приятел, щяха да те следят навсякъде из Федерацията и когато накрая те хванат, ще те убият. Завинаги.

Никой на бара вече не се смееше. Малката тежка издутина под якето му, оформена от йонния пистолет, успокояваше Адам.

— Някой от вас спомня ли си двадесет и първи ноември 2344 година? — Адам се огледа предизвикателно наоколо.

— Гара Абадан — каза тихо Найджъл Мърфи.

— Това си бил ти? — попита Сабах.

— Нека просто приемем, че бях някъде наблизо по това време.

— Бяха убити четиристотин и осемдесет души — каза Мърфи. — Една трета от тях бяха случаи на пълна смърт. Деца, които бяха твърде малки, за да притежават импланти за съхранение на памет.

— Влакът закъсня — каза Адам.

Гърлото му пресъхна, докато си припомняше събитията — все още ужасяващо ясни в главата му. Не си беше позволил да редактира спомените си, да се измъкне по лесния начин. Живей с последствията от собствените си дела. Затова всяка нощ сънуваше експлозията и дерайлирането точно пред портала, вагоните, които прелитаха над жп възлите и успоредните релси в най-натоварената част на гарата. Петнадесет влака се удариха, бяха запратени настрани, смачкани, раздрани, взривени, а вътрешностите им пръскаха радиоактивни елементи. И тела.

— Намираше се на грешната част от пътя в грешното време. Моят клон се целеше във влака, който превозваше зърно от Килбърн.

— Искал си да попречиш на хората да ядат? — попита подигравателно Сабах.

— Това свърталище на пияници ли е, или клон на социалистите? Не знаеш ли нищо за партията, която подкрепяш? Причината, заради която съществуваме? Има определен вид влакове за превоз на зърно, специално проектирани да преминават през портали, водещи към зони с нулева гравитация. ТСП не казва на хората за тези влакове, също както не споменават и за порталите. Компанията похарчи милиони за проектирането на вагони, които да работят в условия на свободно падане и вакуум. Милиони долари за разработването на машини, чиято единствена работа е да изхвърлят съдържанието си в космоса. Никой не знае къде. Няма значение къде, те съществуват, за да можем да изхвърляме безопасно всички вредни материали от годните за живот планети. Затова изпращат влаковете с техните специални вагони през порталите и отварят люковете, за да изхвърлят товарите си. А в тях няма нищо вредно, единствено десетки милиони тонове зърно с идеално качество, които се изсипват в пустотата. Във вагоните има и друг хитър механизъм, който да подсигури това. Само отварянето на люка не е достатъчно. При свободно падане влакът просто ще си стои там, зърното трябва да бъде избутано навън с физическа сила. И знаеш ли защо го правят?

— Заради пазара? — каза Найджъл Мърфи с нотка на умора в гласа си.

— Абсолютно вярно, заради пазара. Ако се пресити на храни, цените ще паднат. Търговците на стоки не могат да си позволят това. Не могат да продават с достатъчно голяма печалба, за да платят спекулата, която са извършили с чуждия труд, така че пазарът изисква наличието на по-малко храна. Влаковете със зърно преминават през порталите в нулевата гравитация и хората плащат по-високи цени за основните видове храни. Всяко общество, което позволява това да се случва, е сбъркано в самата си основа. Зърното е само малка частичка от злоупотребата, на която хората са подложени благодарение на пазарно-капиталистическата икономика. — Адам се вгледа продължително в Сабах. Знаеше, че отново прекалява, че преекспонира собствената си отдаденост. Не му пукаше. На това бе посветил живота си, дори сега, наред с останалите му приоритети, висшата човешка кауза все още го захранваше с енергия.

— Затова се присъединих към тази партия, за да сложа край на чудовищната несправедливост. Затова отдадох живота си на тази партия. И затова ще умра, ще прегърна абсолютната смърт като член на партията. Защото вярвам, че човешката раса заслужава нещо по-добро от онези копелета плутократи, които ни управляват като някакво частно феодално владение. Ами ти, синко? Ти в какво вярваш?

— Благодаря, че изясни това — каза забързано Найджъл Мърфи и застана между Адам и Сабах. — Всички ние сме добри членове на партията, Хул. Може и да сме постъпили в нея по различни причини, но имаме еднакви цели.

Той показа с ръка на Сабах и останалите да останат на бара. С другата леко притисна рамото на Адам и го насочи към малка врата.

— Нека да поговорим.

Задната стая се използваше за склад на каси за бира и всякакви други боклуци, които се натрупват с годините в един бар. От тавана висеше единична мултисветлинна лента, която осигуряваше светлина.

Със затварянето на вратата е-кономът на Адам го уведоми, че достъпът до киберсферата е прекъснат.

— Съжалявам за това — каза Найджъл Мърфи, докато двамата издърпваха няколко празни каси за бира, за да седнат върху тях. — Другарите не са привикнали с нови физиономии наоколо.

— Имаш предвид, че партията е изгубена кауза на ВИлейн?

Найджъл Мърфи кимна неохотно.

— Тези дни изглежда точно така. Вече едва се добираме до два процента на изборите и голяма част от тях са просто протестен вот срещу основните партии. Всяко непосредствено действие, което предприемаме срещу компаниите, е толкова… не знам. Незряло? Все едно да удряме по планета с гумен чук, без да нанасяме никакво поражение. А и винаги съществува рискът да се случи грешка като Абадан. В крайна сметка социализмът не означава убиване на хора. Предполага се, че трябва да символизира правдата.

— Знам. Трудно е, повярвай ми. Аз работя за каузата по-дълго от теб. Но ти трябва да вярваш, че някой ден всичко това ще се промени. Днес Федерацията се крепи на чистата империалистическа експанзия. Това винаги е най-благоприятното време за пазарните икономики, защото постоянно има глад за нови пазари. Но в крайна сметка тя ще се провали. Експанзията в космоса от етап три не може да се мери по скорост и агресивност с първия и втория етап. Процесът се забавя. Най-накрая тази лудост ще спре и ще можем да съсредоточим ресурсите върху социалния растеж вместо върху физическия.

— Да се надяваме. — Найджъл Мърфи надигна бутилката си с бира. — Как мога да ти помогна?

— Трябва да говоря с някои хора. Искам да купя оръжия.

— Все още си в бизнеса с взривяване на влакове, а?

— Да. — Адам се усмихна с усилие. — Все още взривявам влакове. Можеш ли да го уредиш за мен?

— Мога да опитам. През годините съм купувал някои по-дребни нещица за себе си.

— Аз не търся дребни нещица.

— Дилърът, с когото търгувам, би трябвало да свърши работа. Ще попитам.

— Благодаря ти.

— Какви точно оръжия имаш предвид?

Адам му подаде копие на списъка.

— Това е сделката. Можеш да добавиш сумата, от която клонът ви се нуждае, до десет процента от крайната цена. Приеми го като хонорар за свръзката.

— Това са доста сериозни оръжия.

— Аз представлявам доста сериозен клон на партията.

— Добре тогава. — Найджъл Мърфи все още не можеше да пропъди загриженото изражение от лицето си, докато погледът му се плъзгаше надолу по списъка. — Дай ми кода на е-конома си. Ще ти се обадя, когато уредя срещата.

— Добре. Още нещо, имали ли сте нови членове наскоро? През последните няколко месеца?

— Не. Не и през последните девет месеца, за съжаление. Казах ти, не сме на мода в момента. Ще започнем нова кампания по набиране сред синдикатите на общите работници. Но това ще стане след седмици. Защо?

— Просто проверявам.

 

 

Сабах се мразеше заради действията си. Този другар очевидно беше със силни връзки в партията, може би беше част от изпълнителните кадри. А това означаваше, че наистина вярва в това, което прави, особено ако думите му за зърнопреносния влак бяха искрени.

Не че Сабах не вярваше в тяхната кауза — в никакъв случай. Мразеше от все сърце това, че всички в този свят се справят по-добре от него, че произходът му го е осъдил на скапан живот. Строежът на обществото не му позволяваше да се самоусъвършенства. Именно това бе основното, което го привлече към социалистите, начинът, по който работеха, за да променят положението и хората като него да получат шанс за приличен живот в свят на равни.

И това правеше нещата още по-тежки. Другарят се бореше активно, за да срине компаниите и плутократската държава, която ги подкрепяше. Това бе много повече, отколкото Сабах правеше изобщо. Седемте клона само провеждаха срещи, на които спореха едни с други сякаш с часове. Освен това ги имаше и агитационните дни, по време на които членовете биваха наругавани, обиждани и третирани с крайно презрение от същите хора, на които се опитваха да помогнат. Разбира се, организираха също и протести пред офисите на компаниите и пред фабриките и засади на политици. Сабах бе загубил бройката на случаите, когато се бе оказвал на грешния и изключително болезнен край на полицейския шоков камшик. Напоследък истинската причина да продължава беше останалата част от клона. Вече не разполагаше с много приятели извън него.

Само че нямаше никакъв избор. Не и в този случай.

Срещна жената преди девет години. Работата онази вечер беше толкова лесна, че щеше да е престъпление да не я свършат. Излезе с няколко от старите си дружки от гангстерските години, когато заедно бягаха от изправителната академия, за да скитосват из улиците. Бяха набелязали камион за доставки, който извършваше нощен курс от планетарната станция на ТСП до различни местни складове за продажба на едро из града. Носеше щайги с местни стоки от Августа, само екстра качество. Ванът беше стар, а алармата му беше смешна.

Благодарение на малко количество приличен каос-софтуер с насочване, закупен от познати, успяха да пресрещнат вана и за минути да го разтоварят целия. Сабах дори взе няколко ботове-камериерки за вкъщи като допълнение към дела си.

Когато влезе през вратата, тя го очакваше. Жена на средна възраст с меки азиатски черти, дългата й до раменете гарвановочерна коса беше прошарена от сиви нишки. Носеше елегантен бизнес костюм. Седеше във всекидневната му и сякаш се вписваше в опърпания двустаен апартамент по-добре, отколкото той някога му бе пасвал.

— В момента разполагаш с избор каза тя, докато устата му висеше зяпнала от изненада. — Или ще те застрелям при самоотбрана, тъй като нападна правителствен служител по време на работа, или ще сключим сделка и ще ти позволя да задържиш пишката си.

— Кооой… — Сабах се намръщи към вратата си, проклинайки наум алармените й вериги, задето не го бяха предупредили за нахлуването.

— Или си мислиш, че обществената здравна застрахователна система на ВИлейн ще плати за нова пишка, а, Сабах? Там се целя, ако все още не си забелязал.

Той с ужас видя, че жената държи някаква малка черна тръба и наистина я е насочила към слабините му. Премести кутиите с ботовете-камериерки, като постепенно ги смъкна надолу, докато не покриха бедрата му и изключително ценния интимен орган, който се намираше там.

— Ако си от полицията, няма да…

Мощното пукане, което произведе оръжието й, го стресна. Във въздуха пръснаха парчета от опаковъчна пяна, докато останките от бота падаха на пода. Електромускулните крайници на малката ракоподобна машина се загърчиха спазматично няколко мига, преди да се сринат безжизнено. Сабах се взираше в тях.

— О, Исусе на кръста — прошепна той и впи още по-силно пръстите си в оцелялата кутия.

— Наясно ли сме вече с позициите си? — попита полицайката.

— Да, гус’жа.

— Искам само да направиш нещо за мен. Нещо малко. Ще го направиш ли?

— Какво?

— Един ден някой ще се появи във вашия клон и аз искам да науча за това. Не мога да ти кажа името му, той го сменя всеки път. Знам обаче, че ще иска да купи разни неща, най-вероятно оръжия или каос-софтуер, или носители на болести, или елементи с лъжливи характеристики, които ще прецакат това, върху което са монтирани. Той е такъв тип човек. Много неприятен индивид. Ще се представи за член на партията, ще каже, че върши делата си в името на благородна кауза. Но това са лъжи. Той е терорист. Анархист. Убиец. Затова искам да ми кажеш, когато той ви посети. Разбрано?

Сабах не искаше и да мисли за алтернативата. Оръжието й все още беше насочено право към него, мерникът беше наведен ниско.

— Да, разбира се. Ще го направя.

— Добре.

— Кога ще пристигне?

— Не знам. Може да е утре. Може да е след тридесет години. Може и никога да не го направи. А може и да го заловя, преди да стигне до ВИлейн.

— Е, добре тогава.

— Сега се обърни.

— Какво?

— Чу ме. — Тя се изправи. Малкото й оръжие все така сочеше към него. Сабах неохотно се обърна с лице към вратата. Тя хвана ръцете му и го принуди да пусне кутията. Около китките му се намота студена лента от квазиметал и ги обездвижи.

— Какво, по дяволите…

— Арестуван си за кражба.

— Това трябва да е някаква проклета шега! Казах, че ще ти помогна. Това беше сделката. — Той обърна главата си и се опита да погледне към нея. Тя заби оръжието си в челюстта му.

— Няма сделка. Ти направи избор.

— Това беше сделката! — извика бясно той. — Аз ще ти помогна, а ти ще свалиш обвиненията. Исусе!

— Грешиш — каза безмилостно жената. — Не съм казвала нищо подобно. Ти си извършил престъпление. Трябва да посрещнеш последствията. Трябва да бъдеш съден справедливо.

— Майната ти, кучко. Майната ти. Надявам се този твой терорист да взриви сто болници и училища. Надявам се да унищожи цялата ви планета.

— Няма. Той се интересува само от една планета. И с твоя помощ можем да го спрем да нанесе нови поражения върху нея.

— Моята помощ? — Думата прозвуча като цвърчене. Беше твърде шокиран. — Тъпа кучко, можеш да ми духаш и пак нямаш шансове да ти помогна. Имахме сделка.

— Добре. Ще подам молба до съдията и ще го помоля да се произнесе снизходително по твоето дело.

— Ъ? — Това беше толкова изчанчено, че главата му щеше да се пръсне. Жената го плашеше от самото начало. Вече дори не беше сигурен, че е полицай. Приличаше повече на сериен убиец.

— Ще му кажа, че си ни съдействал изцяло и си се съгласил да бъдеш мой информатор. Досието няма да бъде шифрирано, когато бъде прикачено към съдебния ти запис. Не мислиш ли, че приятелите ти ще го прочетат, когато получиш лека присъда? Дали ще са щастливи от съдържанието му? Между другото, колегите ми вече са ги арестували след снощната кражба. Предполагам, че ще са любопитни да разберат откъде сме знаели за нея.

— О, по дяволите. — Сабах бе на път да се разплаче. Искаше целият този кошмар да приключи. — Не може да постъпиш така с мен. Те ще ме убият. Пълна смърт. Не знаеш какви са.

— Мисля, че знам. Та ще ми кажеш ли, когато целта ми се появи?

Той процеди през стиснатите си зъби:

— Да.

 

 

Оттогава бяха минали девет години. Беше получил условна присъда за кражбата и го задължиха да изкара двеста часа общественополезен труд. Това беше последният път, когато извърши престъпление — по-сериозно престъпление, разбира се, от време на време задигаше по нещо дребно.

На всеки три седмици получаваше съобщение във входящата кутия на е-конома си, което питаше дали мъжът е дошъл. Всеки път той отговаряше с „не“.

Девет години, през които онази суперкучка така и не се отказа.

— Времето — каза му тя по пътя към полицейското управление — не омаловажава нищо.

Никога не спомена какво ще се случи, ако не я уведоми. Но така или иначе това не беше нещо, което той искаше да научи.

Сабах повървя няколко пресечки, докато мястото на сбирката не остана далеч зад него. По този начин е-кономът му щеше да се свърже през възел на киберсферата, който беше отдалечен от сградата. Клонът разполагаше с няколко техничари — крайни идеалисти по отношение на пълния достъп. Всички споделяха почти и анархистичните убеждения, че цялата информация трябва да бъде свободна. Освен това пушеха опасни неща и играеха игри на потапяне на съзнанието през по-голямата част от времето си. Въпреки това имаха смущаващия навик да ги снабдяват с всичко нужно, когато трябваше да проникнат в инфобанките в името на каузата. Сабах не изключваше възможността старшият член на партията да организира елементарна наблюдателна операция около сградата на клона и по този начин да направи локалната мрежа рискова.

Е-кономът му въведе кода, който тя му бе дала. Връзката се осъществи мигновено, което най-малкото беше доста изнервящо, ако не и стряскащо. Сабах пое дълбоко дъх.

— Той е тук.

 

 

Адам Елвин изчакваше във фоайето на клуб „Белязания костюм“, докато гардеробиерката прибираше палтото му. Имплантите в ретината му привикнаха лесно към слабата светлина и активираха инфрачервено зрение, което му позволи да вижда през сенките. Трябваше му обаче време да възприеме цялостно мястото. Беше стандартен клуб. Край стените имаше оградени сепарета, всяко от които разполагаше с е-печат с цел уединение. На основната платформа имаше маси и столове, дълъг бар с пълна колекция от бутилки по лавиците, както и малка сцена, върху която танцуваха момчета, момичета и травестити от трупата „Ангелите на залеза“. Осветлението беше слабо. Топазени и пурпурни прожектори плъзгаха мрачните си лъчи по тъмния дървен интериор. Музиката беше шумна — безлична софтуерна синтетика, на чийто непрекъснат ритъм танцьорите сваляха дрехите си. Тук се въртяха повече пари, отколкото беше нормално, помисли си той. Това осигуряваше защита на мястото.

В един часа сутринта всички маси бяха заети и тълпата от по-бедни посетители около сцената размахваше ентусиазирано банкноти пред лицата и слабините на двама танцьори. Няколко сепарета бяха заградени от трептящи силови полета. Адам се намръщи при вида им, но това се и очакваше. Докато оглеждаше наоколо, видя как управителят води танцьорка от „Ангелите на здрача“ към едно от сепаретата. Силовото поле присветна и ги пропусна вътре. Системите в ръцете на Адам бяха способни да проникнат през е-печата, но сондата щеше да бъде засечена.

Наличието на толкова много места, удобни за прикритие, беше риск. Но той бе свикнал с рисковете. А и в защитен бардак като този нямаше да приветстват полицията с „добре дошли“.

— Извинете — каза портиерът. Държеше се приятелски, не че имаше някакво значение. Клетъчното префасониране го бе направило едър колкото Адам, но не и дебел като него.

— Разбира се.

Портиерът плъзна по якето и по панталоните му ръцете си, покрити с голям брой ОВ-татуси, чиито вериги светеха във флуоресцентно виненочервено, докато сканираха за опасни принадлежности.

— Тук съм, за да се срещна с госпожица Лансие — каза Адам на управителката, когато портиерът приключи с претърсването. Тя го поведе през периферията на основното помещение към едно от сепаретата близо до бара. Найджъл Мърфи вече беше там.

За дилър на оръжия Рейчъл Лансие бе твърде привлекателна за окото. Носеше ярка алена рокля с дълбоко деколте. Дългата й кестенява коса бе фризирана във формата на изящна вълна, сред която блещукаха малки луминесцентни звезди. Подмладяването я бе върнало на двадесет и няколко годишна възраст. Определено бе много привлекателна. Веднага отгатна, че е подмладена, може би дори два или три пъти. Маниерът й я издаваше. Никой двадесетгодишен не притежаваше увереност, граничеща с абсолютно хладнокръвие.

Бодигардът й беше дребен слаб мъж с приятна усмивка, също толкова незабележим, колкото тя бе натрапчива. Той активира е-печата веднага щом Адам пристигна, и обви откритата част на сепарето с матовоплатинено було. Те виждаха клуба, но клиентите от другата страна трябваше да се задоволят с непроницаем щит.

— Списъкът ти е доста впечатляващ — каза Рейчъл.

Адам изчака миг, за да види дали ще го попита за какво му е, но тя не си позволи подобна непрофесионалност.

— Представлява ли проблем за теб?

— Мога да намеря всичко, но трябва да призная, че бойната броня ще отнеме време. Тя спада към полицейската система. Обикновено доставям малки оръжия за хора с доста по-скромни стремежи от твоите.

— Колко време ти е нужно?

— За бронята — десет дни, може би две седмици. Първо трябва да се сдобия с оторизиран сертификат за използване.

— Не се нуждая от такъв.

Тя надигна коктейла си и отпи, докато го гледаше над ръба на чашата.

— Това не ме улеснява, защото аз се нуждая от него. Виж, останалата част от списъка ти или е на склад, или се намира на нелегалния пазар. Мога да я осигуря в следващите няколко дни. Но тази броня трябва да дойде от законни доставчици, а те трябва да разполагат със сертификата, преди дори да я изкарат от фабриката си.

— Можеш ли да се сдобиеш с него?

— Да.

— Колко? — попита той, преди тя да започне да се пазари.

— Сто хиляди ВИлейнски долара. В операцията ще участват няколко души, а никой от тях не е евтин.

— Ще ти платя осемдесет.

— Съжалявам, но това не е някаква сергия на пазара. Не се пазаря. Това е цената.

— Ще ти платя осемдесет и също така ще ти платя, за да опаковаш останалите неща от списъка по начина, по който искам.

Тя се намръщи.

— Какво опаковане имаш предвид?

Адам й подаде запаметяващ кристал.

— Всяко от оръжията трябва да бъде разглобено на съставните си части. Те, от своя страна, трябва да бъдат инсталирани в цивилното и селскостопанското оборудване, което съм оставил в един склад. Маскирани по начина, който съм уточнил, компонентите ще са неразличими, независимо колко пъти бъдат сканирани или проучвани. Всички инструкции са тук.

— Предвид размера на списъка ти това е доста работа.

— Петнадесет хиляди. Не се пазаря.

Тя облиза устните си.

— Как смяташ да платиш?

— Със земни долари, в брой, никакви сметки.

— В брой?

— Проблем ли е?

— Списъкът ти ще струва седемстотин и двадесет хиляди. Това са доста пари за разнасяне наоколо.

— Зависи с какво си свикнал. — Той бръкна в якето си и извади дебела пачка банкноти. — Това са петдесет хиляди. Достатъчно, за да започнеш и за да докажа сериозността си. Когато осигуриш поръчката, ми посочи защитения склад, където мога да изпратя машините си. Когато пристигнат там, ще ти платя една трета от остатъка. Когато ги монтираш, ще ти изплатя всичко.

Рейчъл Лансие изгуби самообладание за миг. Хвърли поглед към бодигарда си и взе банкнотите.

— Приятно е да се прави бизнес с теб, Хул — каза тя.

— Искам ежедневни доклади за напредването на работата.

— Ще ги получиш.

 

 

Главен следовател Паула Майо напусна офиса си в Париж три минути след обаждането на Сабах. Отне й осемнадесет минути да прекоси града и да се добере до гарата на ТСП. Наложи й се да чака само осем минути на платформата за следващия експрес. Пристигна на ВИлейн за четиридесет минути.

Двама старши детективи, Дон Меърс и Маги Лидзи от столичната полиция на Токат, вече я очакваха, когато таксито я докара до главната квартира. Благодарение на степента на сътрудничество, поискана от Междузвездната дирекция за тежки престъпления, двамата детективи нямаха никакви проблеми да осигурят конферентен офис и достъп до системите на отдела. Капитанът им ясно подчерта, че очаква да окажат пълно съдействие на главния следовател.

— Когато това приключи, тя ще пусне доклад за оперативните ни възможности — каза той. — Дирекцията разполага с политическо влияние, затова бъдете мили и внимателни.

Седнала до неспокойния Дон Меърс, Маги Лидзи използва е-конома си, за да извика досието на главния следовател. Върху виртуалната картина, генерирана от ретиналните й импланти, започнаха да текат широки колони полупрозрачен зелен текст. Тя прегледа информацията набързо. Правеше го по-скоро за да опресни паметта си, отколкото за да вникне в детайлите. Всички в правораздавателните органи бяха чували за Паула Майо. Системата на управлението уведоми двамата детективи, че гостенката им е пристигнала. Маги се съсредоточи върху вратите, докато те се вдигаха нагоре, и разкара призрачните ленти текст от зрението си. Конферентният офис на осмия етаж на управлението на столичната полиция имаше стъклени стени, както и всеки кабинет на етажа. От мястото си Маги виждаше всичко. Първоначално никой не обърна много внимание на Паула Майо, докато тя вървеше по главния коридор, следвана от двама колеги от Дирекцията за тежки престъпления. Облечена в бяла блуза, официален работен костюм и практични черни обувки, тя се сливаше идеално с шумната работна обстановка в отдела. Беше нисичка по съвременните стандарти, когато осемдесет процента от населението бяха генетично модифицирани по някакъв начин. Не че не беше добре сложена физически. Очевидно се придържаше стриктно към рутинна програма от упражнения и поддържаше формата си на ниво много над всички стандарти, изисквани от офицерите в столичната полиция. Маги предполагаше, че това се дължи повече на някаква лична мания. Гъстата й гарвановочерна коса беше простичко сресана назад и стигаше под раменете й. Тя винаги я пускаше пред лицето си, като по този начин скриваше част от чертите си. Предвид славата й, това беше разбираемо. Когато обаче отметнеше кичурите с ръка, мъжете вдигаха погледи от бюрата си и я зяпваха не просто заради легендарната й слава. „Фондацията за изследване на човешката структура“ на Хъксли Хейвън, която бе разработила генома й, бе подбрала внимателно основната смесица от филипински и европейски гени, придавайки й естествена и напълно запленяваща красота. След подмладяването й преди пет години сега тя приличаше на двадесет и няколко годишна.

Въпреки че се стараеше никога да не съди хората по физическия им вид, на Маги Лидзи й бе трудно да приеме момичето насериозно, докато се ръкуваше с нея и Дон. Благодарение на размерите и свежестта си Паула Майо можеше спокойно да мине за тийнейджърка. Това, което я издаваше, бе усмивката. Изглежда, че тя не притежаваше такава.

Другите двама следователи от Дирекцията бяха представени като Тарло, висок рус калифорниец, и Рене Кемпаса, латиноамериканка от Валдивия, която бе преполовила годините до четвъртото си подмладяване.

Петимата седнаха около масата и стените станаха непроницаеми.

— Благодаря ви за бързата реакция — каза Паула. — Тук сме заради тайни сведения, че Адам Елвин е пристигнал на ВИлейн.

— Сведения от кого? — попита Дон.

— Информатор. Не е най-надеждният, но случаят изисква задължително разследване.

— Информатор? Това ли е всичко?

— Няма нужда да знаете всичко, детектив Меърс.

— Били сте тук преди девет години — каза Маги. — Поне така пише в официалния запис в нашите данни. Затова предполагам, че вашият човек е Сабах. Член е на социалистическата партия, какъвто преди е бил Елвин.

— Браво, детектив.

— Ами, тук сме да помагаме — каза Маги. Чувстваше се, сякаш е преминала през някакъв тест. — От какво се нуждаете?

— За начало — две операции по наблюдение. Елвин се е свързал с мъж на име Найджъл Мърфи в седмия клон на социалистическата партия тук в града. Трябва да го държим под постоянно наблюдение, виртуално и физическо. Елвин е тук, за да набави оръжия за терористичната група на Брадли Йохансон. Този тип, Мърфи, ще е връзката му с местен подземен дилър, така че може да ни отведе до двамата. Веднъж след като напипаме връзката, можем да задържим Елвин и дилъра по време на размяната.

— Това звучи твърде лесно и рутинно — каза Маги.

— Няма да бъде така — каза Тарло. — Елвин е много добър. След като го идентифицираме, ще се нуждаем от екип от детективи, за да ни помогнат да проследим назад всеки негов ход до момента на пристигането му. Той е хитър кучи син. Първото нещо, за което се е погрижил, е да разработи план за бягство, в случай че сделката се провали. Трябва да го разгадаем и да го осуетим.

— Вие, хора, знаете всяка подробност, нали? — каза Дон Меърс. — Какво прави, къде е. Учудвам се, че се нуждаете от нас.

Паула го изгледа кратко и отново съсредоточи вниманието си върху Маги.

— Има ли проблем?

— Бихме оценили, ако ни дадете още малко информация — каза Маги. — Например сигурна ли сте, че е влязъл в контакт с оръжейния дилър?

— Това му е работата. Всъщност това е всичко, с което се занимава напоследък. На практика се е отказал от партията. Е, ще подхвърли някой друг кокал на местния клон, за да ги подлъже да му сътрудничат. Но всъщност няма реален принос към движението от Абадан насам. Изпълнителният кадър на партията на практика се отказа от него и цялата му клетка за активна съпротива след провала им. Тогава той се обвърза с Брадли Йохансон. Никой друг не искаше да има вземане-даване с него, беше твърде взривоопасен. Оттогава изпълнява ролята на началник по снабдяването на Братството на себесъщността. В сравнение с действията им в Далечината трагедията в Абадан е почти нищожна.

Дон Меърс се ухили.

— Успяхте ли да си приберете част от парите?

Тарло и Рене се втренчиха враждебно в него. Паула Майо го изгледа, без да обели и дума. Дон отвърна спокойно на погледа й. Не показа и капка съжаление за казаното.

— Има ли вероятност да е въоръжен? — попита Маги и изгледа ядно Дон. В най-добрите случаи се държеше като идиот, а днес сякаш всячески се опитваше да докаже това свое умение.

— Елвин вероятно ще носи малко оръжие — каза Рене Кемпаса. — Най-силната му защита обаче са опитът и хитростта. Ако се стигне до насилие, няма той да бъде причината. Трябва да проучим внимателно дилъра, те са склонни към физическа саморазправа.

— Значи не си намерила никакви пари — продължи Дон. — Не и след, колко стана вече, сто и тридесет години?

— Освен това се нуждая от офиса ви, за да се опитам да проследя маршрута за износ на Елвин — каза Паула. — Поделението на ТСП ще ни съдейства безрезервно по този въпрос.

— Ще се свържем с капитана ни относно разпределението на офицерите — каза Маги. — Вече сме ви уредили офис и достъп до системите на отдела.

— Благодаря ви. Искам да направя брифинг на екипите по наблюдение след два часа.

— Графикът е натоварен, но мисля, че можем да се справим.

— Благодаря ви. — Паула не бе поместила погледа си от Маги. — Не, все още не съм си върнала нищо от парите. Повечето бяха похарчени за оръжейни сделки като тази и това ги прави изключително трудни за проследяване и възстановяване. Освен това не съм стигала толкова близо до него през последните двадесет години. Затова ще бъда много разочарована, ако някой обърка нещата. Подобна грешка би му струвала кариерата.

Дон Меърс опита да се надсмее на заплахата, но не успя. Вероятно защото бе осъзнал същото каквото и Маги. Паула Майо никога не се усмихваше, защото не притежаваше чувство за хумор.

 

 

Адам привършваше прекрасната си закуска в хотел „Уестпуул“, когато е-кономът му го уведоми, че в кутията му е пристигнало неподписано съобщение. Беше дошло от адрес за еднократно ползване на унисферата и текстът в него беше шифрован чрез ключ, който веднага му разкри самоличността на подателя: Брадли Йохансон.

Във физическата реалност Адам отпиваше спокойно от кафето си, докато келнерите се суетяха из ресторанта и обслужваха останалите гости. Във виртуалното си зрително поле той подготвяше съобщението за разшифроване. Носеше системата за ползване върху китката на лявата си ръка — проста лента от матов квазиметал, която се огъваше и издължаваше, за да е в пълен контакт с кожата му. Върху вътрешната й повърхност имаше и-точка, която се свързваше с ОВ-татусите му, а те, от своя страна, бяха биологично прикачени към неврологичните влакна на ръцете му. Във виртуалното му зрение интерфейсът представляваше призрачна ръка, която той бе направил бледосиня, с остри пурпурни нокти. С всяко движение на ръката му от плът и кръв виртуалната се преместваше на дискретно разстояние, позволявайки му по този начин да манипулира иконите. Системата беше стандартна във Федерацията и предоставяше на всеки, който можеше да си позволи ОВ-татуси, директен достъп до киберсферата. Той предположи, че повечето от бизнесмените, които закусваха около него, работеха безшумно с офис системите си. Имаха вид на унесени в мечти хора.

Той изтегли нужния ключ от склада му в системата на китката. Представляваше икона с вид на куб на Рубик, който трябваше да върти, докато не нагласи квадратите на повърхността в правилния модел. Кубът се отвори и той пусна иконата със съобщението в него. По виртуалното му зрение се плъзна единична линия от черен текст: Паула Майо е на ВИлейн.

Адам едва да задържа чашата си с кафе.

— Мамка му!

Няколко от гостите го изгледаха. Той раздвижи устните си в извинителна усмивка. Системата вече бе изтрила съобщението, което в момента преминаваше през сложна процедура по пренаписване, в случай че система за възстановяване на информацията на властите се опиташе да го изследва.

Адам никога не успяваше да разбере откъде Брадли се сдобива с по-голямата част от информацията си. Тя обаче винаги беше напълно достоверна. Трябваше да прекрати мисията моментално.

Въпреки че… му беше отнело осемнадесет месеца да я планира и организира. Създаде компании-фантоми на дузина светове, за да уреди износа на маскираните машини на Далечината. Измисли сложни маршрути на доставка, за да не предизвикат никакви съмнения и да не оставят следи. Много пари бяха похарчени по подготовката. А и Пазителите нямаше да получат друга пратка с оръжия, докато той не уредеше такава. Преди това обаче трябваше да разбере какво се бе объркало този път.

На всичкото отгоре бяха толкова близо. Последното обаждане на Рейчъл Лансие потвърди, че две трети от списъка е в наличност. Толкова близо.

 

 

Колата на Маги Лидзи я откара в подземния гараж на сградата на Управлението един час преди започването на смяната й. Работеше допълнително от началото на случая. Не просто за да направи добро впечатление на Паула Майо, а защото научаваше много от главния следовател. Вниманието на тази жена към всеки детайл беше невероятно. Маги беше убедена, че тя разполага със системни импланти, както и с помощни клетки памет. Нито един аспект на операцията не беше твърде незначителен за нея, проявяваше интерес към всичко. Градските легенди не преувеличаваха отдадеността й.

Асансьорът във фоайето я сканира за потвърждаване на идентичността й и чак тогава се спусна до петия подземен етаж, където се намираха оперативните центрове. Екипът, отговарящ за Елвин, получи кодовото име Арест и стая 5А5. Маги мина през второ сканиране, преди металната плоча на вратата да се плъзне настрана и да я пусне. Вътре беше мрачно, пространството беше заето от три реда конзоли с високи холограмни портали, които се огъваха около оператора. Във всеки трептяха мрежи от изображения и информационни ленти. От тях се лееше лазерна светлина и се превръщаше в бледа мъгла с цветовете на дъгата. Един бърз поглед към най-близкия до вратата портал разкри на Маги познати изображения на сгради, от които Рейчъл Лансие обикновено организираше търговията си, както и снимки, направени от колите-сенки на двата екипа. Те показваха таксито на Адам Елвин, докато детективите го следяха през средната част на града.

Маги поиска последната информация за развитието на случая и бързо осмисли събитията от изминалата нощ. Това, което се открояваше, беше шифрираното съобщение, получено от е-конома на Елвин през възела на хотел „Уестпуул“. Тя видя Паула Майо, седнала на бюрото си в далечния край на стаята. На главния следовател като че ли й трябваха не повече от два часа сън на ден. Беше поискала легло в офиса и го използваше чак един час след като и двете основни мишени се оттеглеха за през нощта. Винаги се събуждаше час преди обичайното им ставане. Дежурните през нощта имаха заповеди да я събудят, ако се случеше нещо по-особено.

Маги отиде при нея, за да я попита за съобщението.

— Дойде от адрес за еднократно ползване от унисферата — каза Паула. — Правният софтуер на Дирекцията го проследи до точката му на качване в публичен възел на киберсферата на Дампиер. Тарло преговаря с местната полиция за провеждане на проверка, но не очаквам чудеса.

— Можете да проследите адрес за еднократно ползване? — попита Маги. Винаги бе смятала това за невъзможно.

— До известна степен. Но няма полза. Съобщението е било изпратено със закъснение. Който и да го е качил, е чист.

— Можем ли да разбием шифъра му? — попита Маги.

— Не съвсем. Подателят е използвал шифриране с прегъната геометрия. Изпратих молба до СИ, но той отвърна, че не разполага с налични ресурси, за да го дешифрира.

— Говорила си със СИ? — попита Маги. Това беше впечатляващо. Съзнаващият интелект обикновено не общуваше с индивидуалности.

— Да.

Не последва нищо.

— О — каза Маги. — Добре.

— Беше кратко съобщение — каза Паула. — Това ограничава възможното му съдържание. Моето предположение е, че или е съдържало предупреждение, или позволение за действие, или знак за прекратяване.

— Не е изтичала информация — каза Маги. — Сигурна съм. Както знам и че не са ни забелязали.

— Знам. Самият произход на съобщението на пръв поглед изключва вероятността за грешка на офицерите ви.

— Социалистическата партия разполага с няколко умели киберманиаци. Може и да са засекли програмите за наблюдение, които следват като сенки е-конома на Мърфи.

Паула Майо потърка с ръка челото си и натисна силно, докато кожата не се набръчка.

— Възможно е — съгласи се. — Въпреки това трябва да прибавя нови променливи в уравнението.

— Да? — подкани я Маги.

— Съжалявам, това е класифицирана информация — каза Паула. Въпреки че беше уморена, нямаше да издаде грижите си на никого. От друга страна, ако Маги ставаше за детектив, щеше да се досети сама.

Както каза Меърс, сто и четиридесет години без нито един арест беше смущаващо дълъг период. Всъщност беше абсурден, имайки предвид ресурсите, с които Паула разполагаше срещу Брадли Йохансон. Някой оказваше безценна помощ на Йохансон и съучастниците му през десетилетията. Малко хора знаеха с какво се занимава тя ден след ден и това логично водеше съмненията към някой от Дирекцията. И все пак изпълнителната администрация се бе сменила седемнадесет пъти от назначаването й за водещ разследването. Не можеше всяка нова да крие симпатизанти на каузата на Йохансон. Това я запращаше в още по-мътните сфери на Великите фамилии и Междузвездните династии — властовите играчи.

Направила бе всичко по силите си, разбира се. Залагаше капани, провеждаше изненадващи проверки на самоличността, умишлено причиняваше изтичане на дезинформация, разкри неофициалните комуникационни канали, изгради обширна мрежа от връзки в политическите среди, сдоби се със съюзници в сърцето на федеративното правителство. Засега резултатите бяха оскъдни. Това не я тревожеше толкова, тя вярваше в способността си да доведе случая докрай. Повече от всичко я тревожеше причината, заради която някой би искал да помага на терорист като Брадли Йохансон. Още по-зле — някой с истинско богатство и власт.

— Има смисъл — каза Маги с нотка на неувереност. Знаеше, че зад мълчанието на главния следовател се крие невероятна история. — Какви действия искаш да предприемем относно съобщението?

— За момента никакви — каза Паула. — Просто ще изчакаме следващата стъпка на Елвин.

— Можем да арестуваме всички сега. В складовете на Лансие има достатъчно оръжия за започването на война.

— Не, все още не разполагам с причина да арестувам Елвин. Искам да изчакам, докато операцията не достигне етапа на активна контрабанда.

— Той е бил част от трагедията на Абадан. Проверих досието в Дирекцията, има достатъчно записани показания, за да се докаже участието му, независимо колко добър адвокат наеме. Какво повече ти трябва, за да го арестуваш?

— Оръжията трябва да бъдат изпратени. Нуждая се от маршрута и целта им. Това ще ми разкрие цялата мрежа на Пазителите. Елвин е важен най-вече заради това, че може да ме заведе до Йохансон.

— Арестувай го и отдели спомените му. Сигурен съм, че съдията ще подпише такава заповед за Дирекцията.

— Не разчитам на тази възможност. Той знае какво ще се случи веднага щом го задържа. Или ще се самоубие, или ще изтрие паметта си чрез имплант.

— Не може да си сигурна.

— Той е фанатик. Няма да позволи да бърникаме в спомените му.

— Наистина ли го вярваш?

— Така бих постъпила аз — отвърна простичко Паула.

 

 

Паула даде инструкции на екипите за наблюдение преди завъртането на смените и обясни предположенията си относно шифрираното съобщение.

— Това променя леко приоритетите ни — каза им. Ако нарежда прекъсване на мисията, Елвин ще се отправи към гарата на ТСП. Искам офицерска част на постоянни смени там, за да го арестуват, ако се опита да избяга. Детектив Меърс, ще организирате ли това, моля?

— Разбира се, ще говоря с капитана за още хора. — През седмицата Дон Меърс почти не бе променил отношението си. Не се противопоставяше на нищо, не оспорваше думите на Паула. Но за сметка на това не влагаше излишни усилия в операцията. Щеше да го преживее. Ниската базова компетентност в законоподдържащите агенции във Федерацията беше отчайваща константа.

— Втората възможност — каза Паула, — съобщението да е знак за действие. В този случай трябва да сме готови да реагираме. Няма промени в задачите ви, но бъдете подготвени да се мобилизирате светкавично. Третата възможност не е толкова розова — бил е уведомен за наблюдението ни.

— Няма начин — каза Дон Меърс. — Не сме такива мърлячи.

Екипът офицери замърмориха одобрително.

Тарло се ухили за миг на Рене. Шефката винаги изискваше професионалната работа да е на високо ниво, независимо с коя полицейска част работеше. Никой не искаше да се прочуе с това, че я е провалил.

— Колкото и невероятно да звучи, трябва да го имаме предвид — настоя Паула. — Бъдете внимателни и не рискувайте да се издадете. Той е умен. Занимава се с това вече четиридесет години. Ако забележи някой от вас два пъти за една седмица, ще разбере, че го следите. Не му позволявайте да ви вижда. Не го оставяйте да забележи колата, която използвате. Ще увеличим броя на колите, за да можем да ги сменяме по-често. Не можем да си позволим грешки.

Тя им кимна отсечено.

— Днес ще се присъединя към главния екип. Това е всичко.

Дон Меърс и Маги Лидзи дойдоха при нея, докато другите офицери напускаха операционния център.

— Ако ви забележи, това наистина ще е краят на играта — каза Дон Меърс.

— Знам — каза Паула. — Но трябва да съм наблизо. Някои заповеди не могат да бъдат издадени оттук. Искам вие да заемете поста на главен координатор днес.

— Аз?

— Да, разполагате с квалификацията, поемали сте командването на акции и преди.

— Добре. — Той се опита да сдържи усмивката си.

— Маги, ти идваш с мен.

 

 

Настигнаха Елвин, докато той се разхождаше бавно и на пръв поглед безцелно в парка „Бъргхол“. Правеше нещо подобно всяка сутрин, разходка през широко открито пространство, където за екипите бе трудно да го проследят незабелязано пеша.

Паула и Маги чакаха в десетместна кола, паркирана в северния край на парка. Екипът бе пръснал останалите превозни средства на равни разстояния из периметъра. Трима спешени офицери използваха ретиналните си импланти, за да следят позицията му. Нито за миг не се приближаваха на по-малко от петстотин метра и го държаха непрекъснато в периметъра си. „Бъргхол“ беше огромно пространство в средата на града, с малки езера, игрални площадки, алеи и дълги зелени градини с дървета, внесени от над седемдесет различни планети.

— Минава по същия маршрут вече за трети път — каза Маги. Наблюдаваха изображенията от ретиналните импланти върху малък екран в колата.

— Нормално е за него — каза Паула. — Той е човек на навиците. Може и да са полезни навици, но накрая всяка рутина води до провал.

— Така ли го проследи?

— Аха. Никога не използва една и съща планета два пъти. Почти винаги използва Междузвездната социалистическа партия, за да организира първата среща с местния дилър.

— Значи просто вербува Сабах и зачака?

— Да.

— Девет години. По дяволите. С колко информатори разполагаш, на колко планети?

— Класифицирана информация.

— Начинът, по който действаш — винаги да ги арестуваш за престъпленията им. Това не спомага за съдействието на информаторите. Поемаш голям риск за толкова важен случай.

— Нарушили са закона. Трябва да се изправят пред съд и да поемат отговорност за престъпленията си.

— По дяволите, ти наистина вярваш в това, нали?

— Виждала си официалното ми досие. Вече три пъти от началото на случая.

Маги беше сигурна, че се е изчервила.

 

 

Този ден Адам Елвин приключи разходката си в парка „Бъргхол“ и хвана такси до малък италиански ресторант на брега на река Гухал, която се виеше през източните квартали на града. Докато хапваше спокойно обилния си обяд, звънна на Рейчъл Лансие. Полицията щеше да засече обаждането без проблеми.

Елвин: Изскочи нещо. Трябва да говорим отново.

Лансие: Колата, която искахте, е почти готова, господин Норт. Надявам се да няма проблеми от ваша страна.

Елвин: Не, няма проблеми с колата. Просто искам да обсъдя някои подробности с вас.

Лансие: Вече се разбрахме за подробностите. Както и за цената.

Елвин: Не става дума за промяна в нито едно от двете. Просто трябва да говоря с вас, за да избистря някои детайли.

Лансие: Не съм сигурна, че това е добра идея.

Елвин: Опасявам се, че е жизненоважно.

Лансие: Добре. Знаете любимото ми място. Ще бъда там по обичайното време.

Елвин: Благодаря ви.

Лансие: Надявам се наистина да е толкова важно, колкото твърдите.

Паула поклати глава.

— Рутина — каза тя неодобрително.

 

 

Осемнадесет офицери от полицията се насочиха към клуб „Белязания костюм“. Дон Меърс изпрати първите трима още на втората минута от разговора. Клубът, естествено, не беше отворен, трябваше само да открият места за наблюдение около него и да се прикрият.

Двама от хората на Лансие пристигнаха в осем часа през нощта и извършиха собствените си проверки, преди да се обадят на шефа си. Когато Адам Елвин най-накрая пристигна в един часа сутринта, вътре вече имаше десетима офицери. Както преди, бяха успели да се слеят с обстановката толкова добре, че да не му позволят да ги различи от ролите, които играеха. Някои се правеха на бизнесмени, които си търсят отдушник след дългия ден в офиса. Трима се въртяха около сцената и също като останалите нещастници френетично размахваха мърлявите си долари пред великолепните тела на ангелите на залеза. Един дори успя да си намери работа като сервитьор за през нощта и изкарваше прилични бакшиши. Рене Кемпаса седеше в едно от сепаретата. Замъгленият е-печат я скриваше от погледа.

Останалите от екипа бяха навън, готови да изпълнят задълженията си след края на срещата. Паула, Маги и Тарло бяха паркирали очукания си стар ван на съседната улица. Отстрани на колата беше нарисувано логото на компания за домашни услуги. Двата екрана, разположени в дъното й, показваха изображения, снети от офицерите в клуба. Рейчъл Лансие вече беше в сепарето си, този път различно. Кльощавият й бодигард беше с нея. В управлението го бяха разпознали като Саймън Каванагх, мъж с дълъг списък от дребни присъди, който се точеше цели три десетилетия назад в миналото и беше тясно свързан със случаи на насилие. Когато пристигна, направи два цялостни прегледа на сепарето, сканира го за електронни и бионеврални вериги. Пасивните сензори, които носеха офицерите наблизо, почти ги издадоха. Използваше изключително чувствителна екипировка — както можеше да се очаква от някой, който работи за оръжеен дилър.

Паула наблюдаваше как Лансие и Елвин подозрително стискат ръцете си. Търговецът на оръжие изгледа недружелюбно купувача си и в следващия миг е-печатът около сепарето се включи. Устройствата, които Каванагх беше активирал, моментално подсилиха изолацията му. Едно от тях беше шоков пулсатор с незаконно голяма мощност, способен да изпържи церебралните ганглии на всяко насекомо в радиус от четири-пет метра.

— Добре — каза Паула. — Да разберем какво е толкова важно за господин Елвин.

На един метър над масата в сепарето една вретеновидна муха от Братейшън се държеше за пластмасовата материя на тапицерията на стената. На фона на изкуствените пурпурни и зелени нишки полупрозрачното й, дълго два милиметра тяло, беше практически невидимо. Освен хамелеоновото тяло еволюцията на тази планета й бе дарила уникални невронни нишки, които използваха, фотолуминесцентни молекули като главен предавател и по този начин я бе направила неуязвима за обикновения шоков пулсатор. Животът й продължаваше два пъти по-малко от стандартния за вретеновидна муха заради промените в генетичния й код. Малка специализирана компания, обвързана чрез контракт с Дирекцията, беше подменила половината от храносмилателната й торбичка с по-сложна органична структура от рецепторни клетки. Коремчето й съдържаше уголемена жлеза със секреция, която произвеждаше свръхфина прилепчива нишка. Когато мухата излетя от съседното сепаре, нишката продължи да я свързва с него. Дискретни слаби неврологични импулси от рецепторните клетки сега се движеха по нишката към по-стандартния органичен процесор, който Рене носеше в джоба на якето си.

В средата на екрана на Паула се оформи зърнест черно-бял образ. Тя виждаше главите на трима души, които седяха около масата на сепарето.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Рейчъл Лансие. — Не очаквах да те видя до приключването на сделката, Хул. Това не ми харесва. Изнервя ме.

— Получих нови указания — каза Елвин. — Как иначе да ти ги предам?

— Добре, какви инструкции по-точно?

— Няколко добавки към списъка. Големи.

— Това все още не ми се нрави. На косъм съм да отменя сделката.

— Не, не си. Ще платим за неудобството.

— Не знам. Неудобството започва да става огромно. Трябва само един подозрителен полицай да влезе в склада ми и ще загазя жестоко. Натрупала съм доста оръжия там. Скъпи оръжия.

Елвин въздъхна и се пресегна към джоба си.

— За да облекчим безпокойството. — Той постави пачка банкноти с големината на тухла на масата и ги избута към Саймън Каванагх.

Бодигардът погледна към Лансие, която му разреши с кимване. Той взе банкнотите и ги прибра в джоба на якето си.

— Добре, Хул, какви стоки искаш сега?

Елвин извади малък черен диск от запаметяващ кристал, който тя прибра.

— Това е последният път — каза му. — Никакви промени повече. Не ме интересува какво искаш или колко ще платиш, разбрано? Това е окончателната сделка. Ако искаш още нещо, ще трябва да почакаш до следващия път. Разбра ли ме?

— Да.

Паула се отпусна върху изтънялата протрита облегалка на стола във вана. На екрана Адам Елвин се бе изправил, за да си тръгне. Е-печатът на сепарето премигна и го пропусна.

— Нещо не беше наред — каза тя.

Маги се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че това нямаше нищо общо с допълненията по списъка. Каквото и да има в този кристал с памет, няма да бъде описание на инвентар.

— Какво тогава?

— Някакви инструкции.

— Откъде знаеш? Мисля, че това, което той каза, пасва на ситуацията.

— Видя реакцията му на закуска. Камерата запечата изражението му идеално. Съобщението му изкара ангелите. Първото правило при подобни сделки е да не променяш правилата на играта толкова късно. Това изнервя хората. Реакцията на Рейчъл Лансие е отличен пример за това. А да изнервяш дилъри на оръжие не е много умно. При такава голяма сделка вече всички са на нокти. Елвин го знае.

— И? Бил е шокиран, че шефовете му искат да променят условията.

— Няма да се вържа на това.

— Какво искаш да направим тогава?

— Нищо не можем да направим. Ще продължаваме с наблюдението. Ще чакаме. Подозирам обаче, че ни е надушил.

 

 

Новините за забулването на двойката Дайсън гръмнаха сутринта два дни по-късно, окупираха всички новинарски потоци и предавания за актуални събития. Изненадващо голям брой жители на ВИлейн имаха мнение относно откритието и належащите мерки.

Маги следеше учените глави с половин ухо и сериозните, и лудите, които новинарските емисии показваха, докато тя се навърташе около подземния операционен център. Предаванията не спираха да показват мига на изчезване на звездата. Изскачаха диаграми, които смилаха събитието за масовата публика.

— Мислиш ли, че това е стреснало Елвин? — попита Маги. — Все пак се предполага, че Пазителите на себесъщността трябва да ни пазят от извънземни.

Паула погледна към портала, който показваше интервю с Дъдли Боуз. Възрастният астроном не можеше да спре да се усмихва.

— Не. Проверих. Съобщението е било изпратено половин ден преди Боуз да потвърди събитието. Във всеки случай не виждам как забулването на Дайсън засяга Пазителите. Главните им грижи са извънземното Звезден странник и начинът, по който манипулира правителството.

— Да, получавам пропагандата им. Дявол да ги вземе, всеки път се връзвам на авторския подпис на съобщението.

— Смятай се за щастлива, че не си самият автор. Налага ми се да събирам парчетата и от тези измами.

— Значи не са заинтересувани от това мигновено забулване, така ли?

— Не. Забулването на двойката Дайсън се е случило преди хиляда години, праисторическо е. Не засяга Пазителите.

— Май знаеш много за тях?

— Общо взето, всичко, което можеш да научиш, без да станеш член.

— Как тогава човек като Адам Елвин е започнал да работи за терористична групировка?

— Трябва да знаеш, че Брадли Йохансон е преди всичко обаятелен лунатик. Цялото движение на Пазителите на себесъщността е негов личен култ към личността му. Приписва си политическа кауза, но това е само част от заблудата. Тъжната истина е, че той е подмамил стотици към каузата си, и то не само на Далечината.

— Включително Адам Елвин — промърмори Маги.

— Да, включително Елвин.

— Доколкото имам наблюдения върху Елвин, той ми се струва умен. А според досието му е искрено отдаден радикален социалист. Със сигурност не е толкова наивен, че да повярва на пропагандата на Йохансон?

— Мога само да предположа, че угажда на Йохансон. Елвин се нуждае от защитата, която той му осигурява, а любимата му партия печели донякъде от връзката с братството. А може би просто се опитва да съживи славата от миналото си. Не забравяй, че страда от психоза. Терористичните му актове вече са убили стотици, а всяка от тези оръжейни пратки отваря възможности за още смърт. Не очаквай мотивите му да почиват върху логика.

 

 

Наблюдението продължи още единадесет дни. Каквото и да беше поискал Адам Елвин, Рейчъл Лансие явно се затрудняваше с намирането му. В офиса й пристигаха мнозина от свръзките й с подземния свят за кратки срещи с нея. Въпреки усилените опити, техническият екип на столичната полиция на Токат не успя да инфилтрира каквито и да е уреди вътре. Офисът на Лансие беше защитен твърде добре. Дори вретеновидните мухи не можеха да проникнат през силовото поле от военен клас, което го обгръщаше. Складовете й също бяха добре прикрити, макар че екипът бе успял да определи двете сгради, в които се намираха оръжията. Няколко модифицирани насекоми бяха проникнали през бариерите и направиха по един бърз оглед, преди да бъдат повалени от шокови пулсатори или електронни мрежи.

Спомагателните екипи за наблюдение следваха доставчиците след излизането им и наблюдаваха как сглобяват колекцията си от оръжия и екипировка, преди да ги доставят на дилъра. Цялата мрежа от престъпните черноборсаджии на оръжия на ВИлейн се записваше и подреждаше. Всички бяха в готовност да я ударят и да сложат край на операцията.

На единадесетия ден наблюдателите засякоха обаждане на Елвин до склад в града, което упълномощаваше служителите да започнат да пращат селскостопански машини към складовете на Лансие.

— Това е — заяви Тарло. — Подготвят ги за изпращане.

— Възможно е — съгласи се Паула.

В другия ъгъл на оперативния офис Меърс просто въздъхна, но нареди екипите за арест да бъдат поставени в готовност.

Маги беше в една от колите, паркирани близо до централата на Лансие. Когато осемте камиона пристигнаха, отрупани догоре със сандъци със селскостопански машини, тя изпрати снимките на оперативния център. Широките порти на оградата около двора на централата се отвориха чевръсто, за да ги пропуснат. Вратите се забавиха за кратко, тъй като още една от колите на Лансие излизаше навън за пробна обиколка. Легалният бизнес на дилъра вървеше добре по време на цялата операция. На ден от складовете излизаха до дузина коли, закупени от законни клиенти. Продажбите бяха оживени.

И осемте камиона влязоха в най-големия склад на Лансие. Вратите се спуснаха веднага щом и последният паркира вътре. Сензорите на екипите за наблюдение, които ограждаха мястото, засякоха мигновено включване на блокиращи защитни системи.

— Къде е Елвин в момента? — попита Паула.

Тарло й показа изображенията на основната им цел, която довършваше обяда си в ресторант в центъра на града. Паула се настани пред конзолата, за да може да го следи чрез сензорите, носени от екипите за наблюдение.

След обяда Елвин се разходи по една от улиците с магазини, прилагайки обичайната си тактика в опит да забележи опашки след себе си. Когато се прибра в хотела, започна да си стяга багажа. Късно следобед слезе до бара и си поръча бира. Изпи я, докато гледаше портала в края му. Образът му показваше интервю на Дъдли Боуз от Александра Барон. Рано вечерта, точно когато слънцето се скриваше зад хоризонта, куфарът му слезе долу и той се отписа на регистрацията.

— Така — обърна се Паула към екипите. — Изглежда, че е време. Всички да заемат позиции по етап първи, моля.

Дон Меърс беше в една от четирите коли, натоварени със задачата да проследят Елвин. Чакаше на сто метра от хотела и наблюдаваше как едрият мъж излиза от фоайето. До него отби такси, повикано от е-конома на Елвин. Куфарът му се намести върху задната платформа за багаж, докато той се качваше в колата.

— Изчакай, Дон — каза Паула. — В момента поставяме устройство за следене в системата за шофиране на таксито. Ето, готови сме. Елвин му нареди да го закара до Тридесет и втора улица.

— Това изобщо не е близо до складовете — възрази Дон Меърс, докато колата им се спускаше в преследване.

— Знам. Просто изчакай. — Паула се обърна към потока от визуални и аудио данни, който идваше от складовете. Рейчъл Лансие и десетима от хората й бяха в екранираната сграда при камионите. Останалите работници бяха изпратени у дома, както всеки път в края на деня.

Върху информационните дисплеи на конзолата пред Паула започнаха да присветват спешни предупредителни сигнали.

— Охо, това е интересно. Елвин зарежда инфилтрационен софтуер в системата на таксито.

Полицейската програма за наблюдение се самоизтриваше, преди новият натрапник да се намести и да направи инвентарна проверка на операционната система.

— Задава нова посока — докладва Дон Меърс. Гласът му трепереше от вълнение.

— Просто остани спокоен и го следвай — каза Паула. — Но не се доближавай твърде много, покрили сме го.

От шестте изображения на таксито, които големият портал на конзолата показваше, едно-единствено идваше от колата-преследвач. Останалите бяха от публичните обществените камери за сигурност, които покриваха всяка улица и булевард на града. На тях таксито се плъзгаше елегантно през пиковия трафик.

Елвин вероятно му бе наредил да ускори. Скоростта му започна да се покачва.

— Не се натрапвайте — прошепна Паула на екипа за наблюдение, докато таксито правеше остър десен завой. Между него и първата кола-преследвач вече имаше дистанция от сто и петдесет метра. Обичайната им тактика на заграждане на целта не работеше и водещата кола изпадаше от уравнението. Тя погледна решетката на картата и ярките точки, които се пренареждаха върху нея, за да оградят таксито.

Елвин отново зави надясно, след това направи бърз ляв завой и се шмугна в малка алея.

— Не го следвайте — нареди им тя. — Тук има само един изход.

Кола номер три се устреми към улицата, на която свършваше алеята. Таксито се измъкна майсторски, зави наляво и се насочи срещу нея. Разминаха се на няколко метра.

Колата на Дон Меърс зае отново отредената й позиция. Таксито пак започна да ускорява. Екраните на конзолата на Паула показваха неясните потоци от автомобилни светлини от двете му страни, които се простираха в далечината към високите сгради на градския център. Таксито обърна на Дванадесета улица, една от най-широките в града, чиито шест ленти на движение бяха натоварени докрай. Започна да сменя лентите на случаен принцип. След това намали скоростта. Разположена над него камера го проследи, докато минаваше под един от грамадните мостове, предназначени за железопътните линии към планетарната гара на ТСП.

— По дяволите, къде изчезна? — попита Паула. — Дон, виждаш ли го?

— Мисля, че да. На второто платно.

Две камери бяха насочени към другата страна на моста и снимаха всички платна. Покрай тях свистеше непрекъснат поток от возила. В следващия миг камерите се съсредоточиха върху таксито. Колата отново бе сменила платната.

— Добре — каза Паула. — Всички коли да намалят дистанцията. Следвайте го на разстояние под осемдесет метра. Не можем да рискуваме отново да загубим визуален контакт. Кола номер три, мини под моста и провери дали не е изхвърлил нещо.

Таксито продължи с изплъзващите маневри още един километър, след това рязко обърна по Четиридесет и пета улица и пое по едно от платната. Скоростта му падна и се задържа на седемдесет километра в час.

— Насочва се право към нас — каза Маги.

— Така изглежда — съгласи се Паула. — Добре, всички коли-преследвачи да се оттеглят отново назад.

След осем минути таксито отби пред търговската къща за автомобили на Рейчъл Лансие. Портите се отвориха, то влезе вътре и се устреми право в един от складовете. Спря до празна ниша за извършване на поправки.

Паула премигна срещу образа в портала. Вратата на склада бе оставена отворена. Камерите и сензорите на екипа разполагаха с идеална гледка. Нищо не помръдваше.

— Какво става? — попита Тарло.

— Не съм сигурна — каза Паула. — Рейчъл все още е в склада с камионите. Не, чакай…

Саймън Каванагх крачеше по ярко осветения бетонен под на склада. Банковият му ОВ-татус плати на таксито. Задната багажна платформа се отвори, куфарът на Елвин излезе навън и последва слабия бодигард, който се отдалечи от колата. Таксито излезе от склада.

— По дяволите — изръмжа Паула. — До всички екипи, продължавайте с трети етап. Повтарям, започваме трети етап. Задържане и арест. Дон, спри таксито.

Системата за насочване на градския транспорт излъчи заповед към системата за шофиране на таксито. Всичките четири коли-преследвачи се изстреляха напред и оформиха физическа блокада около превозното средство.

Маги вече се беше насочила към него, когато таксито излезе от склада. Десет минути по-рано слънцето най-сетне бе потънало зад хоризонта и след него се бе възцарил здрачът. Зад нея кулите на градския център чертаеха резки и ярки линии по сенчестото небе. Пред нея само няколко мътни полисветлинни ленти, закрепени за корнизите на склада, хвърляха бледа жълта светлина сред многобройните редици паркирани коли в складовата зона. На далечната страна на двора издигната железопътна линия препречваше гледката към хоризонта — тънка черна бариера от бетон, която отделяше градските покриви от смрачаващото се червеникаво небе. Единичен влак, натоварен с коли, съскаше и дрънчеше по пътя си. Лошо настроеното му захранващо колело бълваше пресекливо струи от искри, които отбелязваха напредването му, докато той се спускаше все по-надълбоко в града.

Колегите й офицери се движеха рамо до рамо с нея, промъкваха се между безмълвните, неподвижни коли, приближаваха към заключения и екраниран склад. Тя активира бронята си. Системата, която изглеждаше като хромовосин скелет върху униформата й, започна тихо да бучи. Силовото поле се уголеми и въздухът около нея покачи плътността си. Тя се помоли захранването да е достатъчно мощно. Само Бог знаеше калибъра на оръжията, срещу които щяха да се изправят.

Зад нея няколко коли набиха рязко спирачки и гумите им заквичаха като ранени животни. Отпред челните части на тактическия щурмови взвод на полицията достигнаха вратата на склада. Спряха само за миг, за да изстрелят йонен заряд по подсилените защитни панели от мултиметал. Ослепителната светкавица превърна двора в черно-бяла релефна картина. Чу се гръмовен трясък. Във въздуха засвистяха тлеещи отломки от мултиметал и в сградата се отвориха две огромни дупки. Членовете на взвода нахлуха вътре.

— НЕ МЪРДАЙ, ПОЛИЦИЯ.

— ДОРИ НЕ СИ ПОМИСЛЯЙ ДА МРЪДНЕШ, КОПЕЛЕ.

— ИЗВАДИ СИ РЪЦЕТЕ, ТАКА ЧЕ ДА ГИ ВИЖДАМ. ВЕДНАГА.

Във вените на Маги пееха потоци от адреналин, докато се втурваше през пролуката. Разнесе с ръце тънкия слой пушек от другата страна. Йонният й пистолет беше готов за стрелба, ретиналните й импланти работеха на най-високата резолюция. Едва не се спъна от изненада, когато съзря гледката пред себе си.

Рейчъл Лансие стоеше спокойно пред един от камионите. Десетимата останали работници се бяха скупчили около нея. Тежките роботи-носачи бяха свалили няколко сандъка от камиона и ги бяха подредили на купчина по пода. Върху един от тях имаше бутилка и десет чаши, които очевидно очакваха вдигането на тост.

— А, детектив, добър вечер — каза Рейчъл Лансие, когато забеляза униформата на Маги. Присмехулната й усмивка сияеше с най-чистото зло. — Знам, че колите ми са доста скъпи, но няма нужда от такова бързане. Разполагам с по нещо за всеки банков татус.

Маги изруга тихо и бавно сложи предпазителя на пистолета си.

— Изиграха ни — каза тя.

— Дон? — попита Паула. — Дон, той в таксито ли е? Докладвай, Дон.

— Нищо! — ядно рече Дон Меърс. — Празно е, мамка му. Той не е вътре.

— По дяволите! — извика Паула.

— Това е фарс — каза Маги. — Тази кучка се смее в лицето ни. На пет метра съм от нея, а тя все още се смее, дявол да я вземе. Тук няма да открием нищо.

— Трябва — извика яростно Тарло. — Наблюдаваме ги от три проклети седмици. Видях ги да внасят оръжията със собствените си очи.

Сега, когато всичко бе приключило, вълненията се бяха охладили и потокът от адреналин бе секнал рязко, Маги почувства ужасяваща умора. Тя погледна право в ликуващия светнал поглед на Рейчъл Лансие.

— Уверявам ви, преебаха ни по царски.

 

 

Решаващият момент настъпи, когато се измъкна от движещото се под железопътния мост такси. Адам се удари здраво в земята и закрещя, когато острата болка се впи в крака, рамото и ребрата му. След това се съвзе и се изправи на крака. Второто, празно такси беше паркирано на по-малко от пет метра. Той се шмугна през отворената врата и е-кономът му нареди на колата да го откара право към хотела от веригата А+А.

Таксито потъна елегантно в натоварения пътен поток. Той се огледа и видя как една кола набива рязко спирачки под моста. Двама души изскочиха навън и започнаха да оглеждат наоколо. Ухили се, докато разстоянието между него и тях растеше. „Не е зле за седемдесет и пет годишен.“

Стая 421 бе в състоянието, в което я бе оставил, и системата за сканиране докладва липса на пробиви. Той изкуцука вътре. Натъртванията започваха да болят много. Седна на ръба на гел-матрака, свали дрехите си и огледа многобройните резки по кожата си, от които се процеждаше кръв. Наложи няколко лепенки за лечение и легна, за да могат медицинските коктейли да проникнат в организма му. Малко по-късно започна да се смее.

 

 

Не излезе от стаята си в продължение на две седмици. По сервизния канал пристигаха по три ястия дневно. Пиеше много течности. Е-кономът му филтрираше потока от местни и междузвездни новинарски предавания, търсейки най-вече материали, свързани с двойката Дайсън.

Лежеше на леглото по двадесет часа на денонощие, хранеше се с евтина пакетирана храна и поглъщаше боклучави развлекателни предавания по унисферата. Стандартни търговски комплекти за клетъчна модификация обгръщаха в пашкул тялото и крайниците му, източвайки бавно мазнините и прекроявайки кожата му, така че да пасне на новата му, по-слаба фигура, като едновременно с това съсипваха повечето му ОВ-татуси. Към краката му, от двете страни на коленете, бяха прикрепени чифт дебели ленти с кожено покритие. Това бяха комплекти за дълбоко проникване, които пуснаха тънките си пипала през плътта му, докато не достигнаха костите. Бавно и болезнено скъсиха дължината на бедрената кост и пищяла му със сантиметър и промениха височината му до такава, която липсваше в базата данни с престъпници.

Промените го направиха слаб и раздразнителен, сякаш се възстановяваше от тежък грип. Утеши се с успеха на мисията. Наложи се да се оръси с още сто хиляди долара, но Рейчъл Лансие му помогна с въодушевление. През последните десет дни на мисията всяка кола, която напускаше складовата зона, носеше част от поръчката. Елементите бяха разтоварени в сгради из целия град, за чийто наем бе платил той. Работниците на Рейчъл ги поставиха в сандъците, които той бе пратил преди месеци. Целият списък беше на път за Далечината през многобройни обходни канали. Щяха да пристигнат през следващите няколко месеца.

Съжаляваше единствено, че не успя да зърне изражението на лицето на Паула Майо, когато размерът на измамата му стана ясен. Това щеше почти да оправдае белезниците върху китките му.

Седемнадесет дни след съдбовната нощ Адам се облече в широка риза и панталони и напусна А+А хотела. След двадесетминутно пътуване с такси се озова на планетарната гара на ТСП. Разходи се из залата, без да активира нито една аларма. И доволен от резултата от клетъчната модификация, хвана експреса за ЛАГалактик.