Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (3)

1.

Звездата изчезна от центъра на телескопичния образ по-бързо от един удар на собственото му сърце. За грешка не можеше да става и дума, Дъдли Боуз гледаше право към нея, когато това се случи. Той премигна изненадано и се отмести от окуляра.

— Това е невъзможно — промърмори.

Потрепна заради студения въздух и обгърна ръце с облечените си в ръкавици длани. Жена му, Уенди, бе настояла да се облече добре за през нощта и той напусна къщата покорно загърнат в плътно вълнено наметало и дебели катерачески панталони. Но както винаги, когато слънцето се скри зад хоризонта на Гралмънд, цялата топлина, уловена от твърде тънката атмосфера на планетата, се изпари почти на мига. В два часа сутринта в откритата за природата обсерватория температурата бе паднала толкова, че всеки негов дъх се превръщаше в струя сива мъгла.

Дъдли тръсна глава, за да прогони умората, и отново се наведе към окуляра. Разположението на звездите беше същото, телескопът не беше разместил позицията си, но Дайсън Алфа все така липсваше.

— Не може да е станало толкова бързо — каза той.

Наблюдаваше двойката Дайсън вече четиринайсет месеца в търсене на първите признаци за забулването им, което щеше да промени драматично спектъра на излъчване. Досега малкото жълто петънце светлина на хиляда двеста и четиридесет светлинни години от Гралмънд, а именно Дайсън Алфа, не бе претърпяло промяна.

Знаеше, че такава ще има. Земните астрономи от университета „Оксфорд“ първи бяха забелязали аномалията по време на рутинно сканиране на небето през 2170 година, преди двеста и десет години. В сравнение с предишното сканиране отпреди двадесет години две звезди — от клас K и клас M, раздалечени на три светлинни години — бяха променили спектъра си на излъчване към невидима инфрачервена емисия. За няколко месеца откритието предизвикало разгорещен дебат сред останките от астрономическото братство. Споровете засягали въпроса как е възможно звездите да остареят до червени гиганти толкова бързо, както и невероятното съвпадение два съседни звездни обекта да го извършат едновременно. Тогава новозаселена планета на петдесет светлинни години от Земята докладвала, че двойката все още е видима в обичайния си спектър. След изчисляване на разстоянието и проверка на спектъра от различни позиции спрямо Земята астрономите стигнали до извода, че промяната в двете звезди всъщност се е случила в продължение на приблизителен период от седем или осем години, и то едновременно. При тази скорост естеството на промяната спряла да бъде обект на изследване от астрономията. Звездите от подобен клас се нуждаеха от много повече време, за да се трансформират в червени гиганти. Излъчването им не се бе променило вследствие на естествен звезден процес, а бе пряка последица от технологична намеса от най-голям възможен мащаб. Някой бе построил солидна обвивка около всяка звезда. Единствено скоростта на изпълнение на този подвиг можеше да се мери с мащабите му. Осем години бе абсурдно малко време за изграждането на такава гигантска структура, дори за свръхнапреднала цивилизация, а те бяха построили две. Но въпреки всичко идеята не бе изцяло нова за човешката раса.

През двадесет и първи век физикът Фрийман Дайсън бе постулирал, че артефактите на технологично напреднала цивилизация в крайна сметка биха обгърнали нейната родна звезда, за да усвоят енергията й. Сега някой друг бе превърнал тази древна хипотеза в реалност. Съвсем естествено двете звезди бяха формално кръстени двойката на Дайсън.

Бяха написани спекулативни статии и извършени теоретични изследвания с цел да се установи как планети от класа на Юпитер могат да бъдат обелени, за да се построи подобна обвивка. Но дори в модерната Междузвездна федерация проявеният интерес беше незначителен и темата се превърна в дебат за по-езотерично настроените футуролози. Откритието не бе обвързано с належаща нужда за изследване. Човешката раса вече бе срещнала няколко съзнателни извънземни вида и всички те бяха сравнително безопасни. А Федерацията се разрастваше бързо. Отварянето на червеева дупка до двойката Дайсън бе въпрос на няколко столетия. Всички неизяснени подробности относно конструкцията щяха да получат отговор от самите извънземни.

След като бе станал свидетел на мигновеното забулване, Дъдли разполагаше с цял нов комплект от неудобни въпроси относно структурата на обвивката. Преди се смяташе, че построяването на непроницаема черупка с този размер за осем години е абсолютно забележително, но очевидно постижимо. Когато започна наблюдението си, той бе очаквал с годините да отчете постепенно затъмняване на звездната светлина, докато се произвеждат и подреждат все повече нови сегменти. Това променяше всичко. За да скрие звездите толкова рязко, черупката не можеше да е изградена от твърда материя. Трябваше да е някакъв вид силово поле. „Защо някой би оградил звезда със силово поле?“

— Записваме ли? — попита той е-конома си.

— Не — отвърна програмата. — Във фокуса на телескопа в момента не работят електронни сензори.

Гласът беше високо, усилено сопрано и с годините се влошаваше все повече. Дъдли подозираше, че ОВ-татусът на ухото му започва да се изражда. Органичните вериги бяха податливи на атаките на антитела, а неговите бяха на повече от двадесет години. Разбира се, на външен вид блестящият алено-тюркоазен спирален рисунък върху кожата му си беше същият. Класически изблик на младежки ентусиазъм след последното му подмладяване го бе подтикнал да избере открояващ се модел — стилен и шикозен по онова време. Сега за професора на средна възраст беше смущаващо да се разхожда с него из университетския район. Трябваше отдавна да изтрие шарката и да я замени с нещо по-дискретно, но така и не се бе наканил да го стори, въпреки непрестанните молби на жена му.

— По дяволите — изръмжа ядно Дъдли. Но надеждата е-кономът му да поеме инициативата и без това бе твърде слаба. Дайсън Алфа бе изгряла едва преди четиридесет минути. През това време Дъдли подготвяше обсерваторията и провеждаше рутинните си заключителни проверки, което бе изключително важна задача заради зле поддържаните механични системи за ориентация на телескопа. Дъдли никога не нареждаше на сензорите да се активират преди приключване на проверките. Пипкавата стандартна процедура може би току-що бе провалила целия наблюдателен проект.

Дъдли се наведе за още един поглед. Малката звезда упорито отказваше да се появи във видимия спектър.

— Включи сензорите сега, моля те. Трябва ми някакъв запис на небето тази вечер.

— Вече записваме — каза е-кономът. — Сензорите може да се нуждаят от прекалибриране, целият образ е видимо разстроен.

— Да, ще се заема — отговори разсеяно Дъдли. Състоянието на сензорите беше хардуерен проблем, който трябваше да възложи на студентите си (на всичките трима). „Заедно с още стотици задачи“, помисли си уморено.

Оттласна се от телескопа и придвижи с крака черния кожен офис стол по голия бетонен под на обсерваторията. Тракането на старите колелца проехтя слабо в пещероподобната стая. Имаше достатъчно място за цял набор от сложни помощни системи, които щяха да издигнат обсерваторията до почти професионални стандарти. Можеше да приюти дори по-голям телескоп. Но университетът на Гралмънд нямаше финансите, нужни за подобно подобрение, и засега не успяваше да си осигури търговско спонсориране от „Транспорт чрез свити пространства“ — единствената компания, която наистина се интересуваше от инвестиции в подобни полета на изследване. Към днешна дата катедрата по астрономия оцеляваше благодарение на няколко оскъдни правителствени субсидии и дарения от фондациите за чиста наука. Годишна вноска им осигуряваше дори една базирана на Земята благотворителна организация за образование.

До вратата се намираше дългата дървена пейка, която на практика служеше за офис на цялата катедра. Беше покрита с банки електронно оборудване втора употреба и портали-предаватели с висока резолюция. Кафявото кожено куфарче на Дъдли също беше върху нея, а вътре бяха закуските му за през нощта, както и манерка с чай.

Той отвори куфара и задъвка един шоколад, докато образите от сензорите се появяваха в порталите-дисплеи.

— Пусни инфрачервената емисия на главния монитор — каза той на е-конома.

Около Дайсъновата двойка в главния портал се оформи изкуствен цветен образ на звездното поле, изграден от многобройни холограмни петънца. Дайсън Алфа излъчваше блед инфрачервен сигнал.

— Значи това наистина е бил моментът на забулването — рече замислено Дъдли. Хората щяха да са принудени най-малко да признаят, че се е случило в рамките на двадесет и три часа — тогава бе записал за последно наблюденията си. Все пак беше някакво начало, макар и лошо. В крайна сметка той току-що бе станал свидетел на изумително събитие. Сега обаче единствените последствия от постижението му вероятно щяха да бъдат недоверието на колегите му и титанична борба, за да запази така или иначе не особено добрата си репутация.

Дъдли беше на деветдесет и две, живееше втория си живот и времето за ново подмладяване приближаваше бързо. Въпреки че тялото му беше на физическа възраст от петдесет стандартни години, той си представяше с ужас перспективата за дълга и унизителна кампания в академичните среди. За предполагаемо високоразвита цивилизация Междузвездната федерация можеше да бъде ужасяващо назадничава в дадени моменти. Дори не искаше да мисли за жестокостта й.

„Може би няма да е толкова зле“, каза си той. Лъжата го успокои достатъчно, за да изкара докрай нощната смяна.

 

 

Всъдеходът, модел „Карлтън“, закара Дъдли у дома точно след изгрев. Също като астронома, превозното средство беше старо и износено, но напълно годно да изпълнява работата си. Имаше евтин дизелов двигател — често срещано нещо на полуграничен свят като Гралмънд — въпреки че системата за управление представляваше изцяло модерен фотоневронен процесор. Благодарение на високото окачване и дълбоките грайфери на гумите можеше да прекосява калния път към обсерваторията през всички сезони и при всякакви климатични условия, включително дълбокия с метри сняг на Гралмъндовата зима.

Тази сутрин на всъдехода му се наложи да се пребори с леко ръмене и тънка покривка от хлъзгава кал по пътеката. Обсерваторията се намираше във високите блатисти територии на деветдесет километра източно от Леонида Сити, столицата на планетата. Не бе точно високопланински терен, но представляваше най-високата средно отдалечена земя и надали някога щеше да бъде обект дори на слабо замърсяване. Бяха изминали четиридесет минути, откакто карлтънът бе започнал да се вие по пътя към низините, където магистралата криволичеше между основите на склоновете. Чак сега край него се появяваха следи от човешка активност. Няколко чифлика бяха построени на завет в земните гънки, където гъстите гори от тъмни дървета от местния вид вечнозелен синомел запълваха пространствата между всяко поточе и река. По пустите склонове на хълмовете имаше пасища, из които трепереха животни, брулени от студените ветрове, духащи откъм блатата.

През цялото време, докато карлтънът подскачаше предпазливо по пътя, Дъдли, отпуснат назад в шофьорската седалка, обмисляше най-реалистичния вариант за разкриване на новините. Дори идеята за обгръщане в рамките на двадесет и три часа беше нещо, което малката общност на професионалните астрономи във Федерацията щеше да отхвърли с лека ръка. Ако пък заявеше, че събитието се е случило за по-малко от секунда, щеше да се изложи на присмеха им и на неизбежна преоценка на позицията му в университета. Що се отнася до физиците и инженерите, когато чуеха твърдението му… те щяха с радост да се включат в атаката срещу него.

Ако се намираше в началото на кариерата си, може би щеше да го стори и да придобие ореол от лоша слава, преди най-накрая да докаже правотата си. Малкият човек, който преодолява страховити сили, полугероична или поне романтична поетична фигура. Сега обаче поемането на такъв риск щеше да му дойде в повече. Нуждаеше се от още осем години непрекъсната платена работа, макар и с обидно ниската университетска заплата, преди да запълни пенсията си за подмладяване и възстановяване. Без тези пари никога нямаше да успее да плати за нова терапия. А кой през последните десетилетия на двадесет и четвърти век щеше да наеме дискредитиран астроном?

Той се загледа в пейзажите зад прозорците на превозното средство и несъзнателно погали ОВ-татуса на ухото си. Върху ниската полюшваща се маса от еднообразна влажна въжетрева грееше слаба светлина и открояваше нещастно изглеждащите земни крави и стадата от нигени — местната порода волове. Там някъде трябваше да съществува хоризонт, но пустото сиво небе се сливаше със земята и го скриваше. От всички пейзажи на всички обитаеми светове това вероятно бе един от най-депресиращите.

Дъдли притвори очи и въздъхна.

— И все пак тя се върти — прошепна той.

 

 

В сравнение с въстанията, запомнени от историята, това на Дъдли беше доста жалко. Той знаеше, че не може да подмине онова, което бе видял сред вечните, непроменящи се съзвездия. С известно удовлетворение осъзна, че все още притежава достатъчно чест, за да не прибегне до лесния вариант и да потули данните. И все пак обявяването на забулването в публичното пространство щеше да сложи край на собствения му свят. Той обичаше да мисли за това, което другите приемаха за вродена мекушавост, като за предпазливост, характерна за възрастта и доста сходна с мъдростта.

Старите навици умираха трудно, затова Дъдли разби проблема на етапи, както винаги учеше студентите си. Зае се да разреши всеки един с цялата логика, която можеше да приложи. Първият му приоритет беше просто да потвърди скоростта на забулването. Един истински вълнови фронт от физически доказателства в момента се отдалечаваше от Гралмънд със скоростта на светлината. А Гралмънд беше почти най-далечната точка, до която достигаше Федерацията в този сектор на космоса. Почти, но не съвсем.

Междузвездната федерация заемаше пространство с приблизително сферична форма, чийто център бе Земята, и беше широко четиристотин светлинни години. Гралмънд се намираше на двеста и четиридесет светлинни години от стария дом на човечеството и беше една от последните заселени планети от втория етап на разселване. Без много изчисления Дъдли успя да определи, че следващата планета, която щеше да стане свидетел на забулването, е съседната Таниата — свят, по-неразвит дори от Гралмънд. Там все още нямаше университет, но едно претърсване на унисферата му осигури списък с местните астрономи аматьори. В него фигурираше само едно име.

 

 

Пет месеца и три дни след нощта, когато бе видял изчезването на Дайсън Алфа, Дъдли помаха нервно за довиждане на жена си, докато карлтънът излизаше от алеята пред къщата им. Тя мислеше, че пътуването му до Таниата е легитимно и утвърдено от университета. Дори след единадесет години брак той не намери кураж да й каже цялата истина. А може би след пет брака знаеше за какво е най-добре да си мълчи.

Карлтънът го закара право до планетарната гара на ТСП, на другия край на Леонида Сити спрямо университетския кампус. Пролетта тъкмо беше дошла и бе осеяла земните фиданки в парковете с ярки зелени пъпки. Дори и напълно развитите местни дървета реагираха на по-дългите слънчеви дни. Тъмнолилавата им кора бе придобила нов светъл блясък, докато се подготвяха да се разлистят. Дъдли наблюдаваше жителите на града от мястото си. Бизнесмени и офис служители крачеха целеустремено; родителите угаждаха или се ядосваха на децата си; юноши в първия си живот се мотаеха заедно пред кафета и входове на търговски магазини и въпреки отчайващата си непохватност успяваха да докарат вида на най-смъртоносно изглеждащите бандити в човешката история. Всички бяха толкова весели и нормални. Това бе главната причина, заради която Дъдли избра да се засели тук в късния етап на втория си живот. Граничните планети винаги притежаваха заразителната атмосфера на очакване и надежда. Тук новите мечти наистина можеха да пуснат корени и да пораснат. Бе свършил толкова малко през втория си живот. Леко отчаяното му преместване тук беше признанието за това.

ТСП бяха открили планетарната си гара на Гралмънд преди двадесет и пет години, приблизително по времето, когато Дъдли се сдоби с цветния си ОВ-татус — ирония, която му бе убягнала. Планетата се справяше добре през първото си четвърт столетие човешка история. Бяха дошли фермери, които пръснаха трактороботите и стадата си по сушата. Гражданите донесоха сглобяемите си къщи, подредиха ги в спретнати решетки и ги нарекоха градове в чест на големите метрополиси, които в мечтите им един ден щяха да заменят това скромно начало. Мощната вълна инвестиции внесе фабрики; около тях щедро се множаха болници, училища, театри и правителствени офиси. От жилищния център тръгнаха пътища и плъзнаха изследователските си пипала през континента. Както винаги, след тях дойдоха влаковете, понесли тежкия товар на търговията.

С наближаването на планетарната гара на ТСП карлтънът на Дъдли тръгна успоредно на железопътното трасе „Мърси“. Двулентовата магистрала беше отделена от дебелите линии на закалените с въглерод стоманени релси само с мрежеста ограда и пластмасова защитна бариера. Засега железопътният маршрут „Мърси“ беше една от петте главни пътни артерии, които тръгваха от гарата. Населението на Гралмънд с право се гордееше с тях. Пет за двадесет и пет години — признак на здрава и разрастваща се икономика. Три от железопътните маршрути, включително „Мърси“, водеха надалеч към обширните индустриални паркове, струпани в покрайнините на Леонида Сити. Останалите два продължаваха към селските райони, където се разклоняваха многократно и свързваха главните аграрни градове. През планетарната гара на ТСП денонощно влизаха и излизаха стоки, чието количество бавно бе нараствало през годините. Пари, материали и машини циркулираха през девствените земи и разширяваха границите на човешкото настъпление с всеки месец.

До него затътна голям товарен влак, чиято скорост едва превишаваше тази на карлтъна. Дъдли се обърна към източника на шума и видя дълги маслиненозелени вагони, които напредваха неотклонно. Буквите по страните им, изрисувани със сярножълта боя, бяха избледнели от слънцето и годините. Трябва да бяха петдесетина вагона, навързани един за друг и теглени напред от гигантски локомотив с двадесет колела. „Машина, клас GH7“, помисли си той, въпреки че не беше сигурен за конкретната марка. Тези могъщи зверове бяха в употреба от почти осемдесет години. Тридесет и пет метровото тяло на машината беше натъпкано със свръхпроводими батерии, които захранваха огромни двигатели с електрически оси. Преди пълното индустриализиране на планетата на нея нямаше да се движи нещо по-едро. Дотогава оставаха може би седемдесет години.

Но дори това чудовище, чиито колела се търкаляха през процъфтяващия град, изглеждаше донякъде нелепо. В квартала все още се срещаха много от сглобяемите къщи от ранните години — дву- или триетажни кубчета от избелен алуминий със слънчеви колектори върху покривите. Обновяването на градските площи не беше наложително на свят, в който земята беше съвсем евтина и правителството на практика я раздаваше на всеки заинтересован. Общото население на Гралмънд едва достигаше осем милиона, пренаселеност нямаше. Сглобяемите къщи обаче си стояха, тъй като представляваха удобни жилища и търговски центрове за най-новите и бедни семейства. Със стабилизирането и развитието на местната икономика някои райони, застроени с изтърканите метални кутии, бяха премахнати изцяло. На тяхно място построиха сгради със стъклени фасади или каменни стени. По-често срещано бе настъплението на сухия корал, растение, открито за първи път на Мечерия. Новите жители засаждаха генетично прекроените семена около основите на къщите си. Грижеха се прилежно за дългите плоски ленти от гъбест, подобен на пемза камък, които израстваха бързо по стените и се разширяваха в яка органична обвивка около цялостната конструкция. Най-елементарно кастрене осигуряваше отвори пред прозорците. Цветовете биваха изкусно смесвани и преплитани. Създаваха се сложни шарки, които придаваха индивидуалност на всяка сграда и разчупваха монотонността на квартала. Независимо колко упорити бяха прахът и мръсотията, които идваха от пътищата, сухият корал абсорбираше частичките им и запазваше инкрустациите по фасадата чисти и ярки.

С развитието на града пътят „Мърси“ изглеждаше все по не на място. Върху мрежите в няколко сектора на оградата вече растеше сух корал, който скриваше грозните релси от погледа на спретнатите къщи и апартаменти в района.

Пътническият терминал заемаше само малка част от десетте квадратни километра, на които бе разположена планетарната гара на ТСП. По-голямата част от района беше заета от складове и инженерни обекти. В единия край беше самият портал, подслонен от стихиите под широк извит покрив, направен от кристал и бял бетон. Дъдли едва си го спомняше от деня на пристигането си преди единадесет години. Не че самият портал се бе променил. Те никога не се променяха.

Карлтънът го остави пред терминала при заминаващите влакове и се затътри обратно към дома веднага щом Дъдли излезе с багажа си. Той влезе в гарата и се потопи сред тълпа от хора, които сякаш сновяха във всички посоки, но не и в неговата. Въпреки че бе сравнително нова, залата на гарата изглеждаше старомодна: високи мраморни колони крепяха стъклен покрив във висините; в коридорите под катедралните арки се криеха търговски сергии; късите стълбища между нивата бяха неразчетено широки, сякаш водеха до някакво тайно място; статуи и скулптури заемаха дълбоки и високи ниши и всяка равна повърхност бе покрита с птичи изпражнения. Във въздуха висяха големи полупрозрачни проекции. Пурпурни и смарагдови знаци показваха разписанието за всеки, който не разполагаше с интерфейс към местната мрежа; малки птици прелитаха непрестанно през тези призраци и пискаха, озадачени от искрите, които се посипваха по ципестите им криле.

— Влакът за Верона ще тръгне от девети перон — уведоми го е-кономът му.

Той се отправи към перона и прекоси залата. Верона беше често посещавана и за нея заминаваха влакове на всеки четиридесет минути. Много хора оттам пътуваха ежедневно по работа — мениджъри от средно ниво във финансови и инвестиционни компании, които се занимаваха с устройването и поддръжката на градската инфраструктура на Гралмънд.

Влакът за Верона се състоеше от осем двуетажни вагона, закачени за средноголям локомотив РН54. Дъдли наблъска куфарите си в багажното отделение в петия вагон и се качи. Намери празно място до един от прозорците на втория етаж. Вече не разполагаше с друго занимание, освен да се опитва да не обръща внимание на растящото напрежение, докато таймерът във виртуалното му зрение отброяваше времето до заминаването. Във входящата кутия на е-конома му имаше седем съобщения. Половината бяха от студентите му и съдържаха както данни, така и аудиобукети.

Последните пет месеца бяха необичайно натоварени за малката катедра по астрономия на университета, въпреки че през това време не бяха правени звездни наблюдения. Дъдли бе заявил, че състоянието на телескопа и останалите инструменти вече е неприемливо и че са занемарили практическата страна на професията си. Под негово ръководство следящите мотори бяха разглобени и поправени един по един, след тях стативите и накрая цялата сензорна система. Тъй като телескопът бе изведен от експлоатация, имаха възможност да подобрят и интегрират системата за специален контрол и програмите за анализ на изображения. Първоначално студентите приветстваха идеята да изцапат ръцете си и да подобрят наличните системи. Този ентусиазъм обаче отдавна бе избледнял, тъй като Дъдли постоянно изнамираше нови и важни задачи, които отлагаха връщането на обсерваторията в работен режим.

Мразеше се, че ги мами, но това бе единственият законен начин да отложи проекта по наблюдение на звездната двойка. Каза си, че ако успее да осигури доказателствата, ползите за катедрата и бюджета им ще оправдаят многократно малката измама. Чак през последните месеци, когато му се наложи да се справя с всичките оплаквания, започна да се замисля за ефекта, който потвърждаването на забулването щеше да окаже върху собствената му кариера и богатството му. Провалът щеше да го съсипе. От друга страна успехът щеше да отвори цял нов свят от възможности. Щеше да постигне много повече от всичко, което университетът на Гралмънд можеше да му предложи. Беше приятно човек да се унесе в подобни мечти.

Влакът започна да се движи, откъсна се от платформата и се потопи в пролетните слънчеви лъчи. Дъдли виждаше единствено индустриалните пейзажи през прозореца — стотици пътища се виеха по повърхността и се пресичаха отново и отново в някакъв абстрактен лабиринт. Малки теглещи машини местеха единични вагони и платформи и кашляха плътни димни струи и дизелови отработени газове. Единственият видим хоризонт сякаш бе изграден от складове и товарни отсеци, където подвижна мрежа от паякоподобни подемни кранове и събирачи на контейнери изпълваше пространствата между големите открити структури. Плоскодънни платформи и дебели танкери се зареждаха или разтоварваха в механичните системи, които почти изцяло ги поглъщаха. Екипи от инженери и роботи по поддръжката пълзяха по няколко пътни линии и извършваха ремонти.

Трафикът по съседните релси започна да се увеличава с наближаването на портала. Дълги товарни влакове се редуваха с по-малки пътнически превозвачи. Всички се виеха като змии по синусоиди през кръстовищата, устремени към последния отсек от пътя. От другата страна Дъдли виждаше постоянен поток от влакове, които излизаха от портала.

Към него водеха само две ленти: едната навътре, другата навън. Влакът за Верона най-сетне се престрои върху релсите за излизане зад пътническия влак за ЕденБург. Зад тях застана товарен влак за СвЛинкълн. Из купето се понесе нисък предупредителен звън. Дъдли виждаше края на извития покрив на портала пред влака. Докато преминаваха под него, светлината отслабна леко за миг. След това остана да се вижда само широкият блещукащ кехлибарен овал на портала право пред тях, толкова подобен на старомоден изход на тунел. Влакът се промуши право през него.

Дъдли усети лек сърбеж по кожата си при преминаването на вагона през завесата от изкуствено налягане, която пречеше на атмосферите на двата свята да се смесят. Въпреки че свързваше точки на разстояние сто и осемнадесет светлинни години, червеевата дупка сама по себе си нямаше вътрешна дължина. Затова пък генераторът, който я създаваше, беше с внушителни размери. По-голямата му част бе скрита под масивните бетонни сгради за поддръжка зад покрива. В големия овален обръч на портала, който бе дебел над тридесет метра, се съдържаха само излъчвателите. Заради скоростта на влака, дори те се изнизваха за секунда.

През прозорците на купето се разля величествен меден залез. Ушите на Дъдли изпукаха, когато новата атмосфера нахлу в купето през отворите на покрива. Той погледна навън към обширните простори на гарата на ТСП във Верона. Краят й не се виждаше, нямаше и следа от мегаполиса, който, както знаеше Дъдли, лежеше отвъд нея. На края на гарата имаше масивно възвишение от портали, подслонени под извитите си единични покриви. Всеки от овалите ограждаше кръпка от неопределеност в малко по-различен цвят, в зависимост от спектралния клас на звездата, към чийто свят водеха. Освен тях обаче, докъдето стигаше погледът, единствената гледка бяха влаковете и релсите. Наоколо преминаха титанични товарачи, локомотивите им изглеждаха като гиганти спрямо моделите ОН7, които толкова бяха впечатлили Дъдли. Захранвани от атомна енергия трактори дърпаха двукилометрови вериги от вагони. Лъскави бели пътнически експреси се стрелкаха със свистене, помъкнали дузини вагони. Пътници, чиято работа щеше да ги отведе през двадесет или повече планети, бързаха към поредния портал, увлечени в непрестанен кръговрат. Простичките малки местни влакове като този, с който пътуваше Дъдли, маневрираха между по-големите си и величествени братовчеди. На гарата на Верона имаше всякакви транспорти.

Също както Земята беше кръстопътен свят за всички планети в космоса от първи етап на Междузвездната федерация, Верона беше главният кръстопът в този сектор от етап две и порталите й водеха към тридесет и три планети. Тя бе една от така наречените Големи 15 — индустриалните планети, разработени в покрайнините на етап едно, финансирани и управлявани от компаниите.

Гарата на Верона можеше да се похвали със седем пътнически терминала. Влакът на Дъдли спря на номер три. За пореден път мащабът на мястото го изуми. Само този терминал беше пет пъти по-голям от планетарната гара на Гралмънд. По-плътната атмосфера и малко по-силната гравитация допринесоха за чувството на нищожност, което изпитваше, докато се скиташе из претъпканата зала в търсене на влака за Таниата. Най-сетне го откри на платформа 186 — три едноетажни вагона, дърпани от дизелов локомотив „Ейбълс RP2“. Качи багажа си на решетката над местата и седна на двойна седалка. По-малко от една трета от вагона бе пълна. Само още три влака пътуваха дневно до Таниата.

Когато пристигна, разбра защо разписанието бе толкова разредено. Таниата определено приличаше на гранична планета, последната заселена в този сектор на космоса от етап две. Просто не беше икономически издържано да се строят червееви дупки с по-далечен обхват. Верона нямаше да служи за връзка към нови планети от човешката общност. Тази чест се падаше на Савил, която се намираше на по-малко от десет светлинни години от Гралмънд. ТСП вече строеше нова изследователска база там и подготвяше отварянето на червееви дупки към ново поколение от звездни системи — космоса от етап три, новата вълна на човешката експанзия.

Гарата на ТСП на Таниата се състоеше от няколко сглобени набързо борово-стоманени перона под временен пластмасов покрив. Един кран и един склад съставляваха целия товарен отсек, зад който се намираше просторен кален двор. Камарите от метални контейнери и резервоари в него ограждаха пътеки от небрежно окосена растителност. По алеите громоляха вагони и камиони, които товареха доставките. Селището само по себе си беше просто застроена площ с подвижни кабини за членовете на екипите, които подготвяха първия етап на изграждане на градската инфраструктура. Още много сглобяеми сгради се добавяха и в момента. Хора и големи роботи-манипулатори нагласяха подсилените алуминиеви модули един към друг в матрица от въглеродни греди. Най-големите машини бяха пътните строители — подвижни минифабрики с по две остриета, нагънати като хармоника отпред, които дъвчеха почва и глина. Химически реактор превръщаше суровия материал в ензимно подсилен бетон, който се изливаше през задната част и оформяше плоска и равна повърхност. Плътните облаци от пара и дим, които се завихряха около машините, ограничаваха видимостта към роботизираните работници.

Дъдли стъпи на перона и веднага посегна за слънчевите си очила. Селището се намираше някъде в тропиците. Жежкото синкаво слънце вървеше в комплект с лепкав и влажен въздух. На запад, отвъд поредица от полегати хълмове, се виждаше океанът. Дъдли свали якето си и размаха ръка пред лицето си. Вече се потеше.

Някой от другата страна на платформата извика името му и му помаха. Дъдли се поколеба, преди да вдигне ръка. Мъжът беше слаб и висок малко над шест фута, с източена фигура като на маратонец. Физическата му възраст бе трудна за определяне, кожата му бе покрита с многобройни ОВ-татуси. Върху всеки от крайниците му блестяха шарки и картини в неясни цветове. Златни спирални галактики образуваха бавно движещо се съзвездие върху плешивата му глава. Идеално оформената сивееща козя брадичка бе най-сериозният жокер, издаващ средна възраст. Той се ухили и закрачи към другия край на перона. Шотландската му поличка се развяваше около коленете му. Карираният плат беше оцветен в дръзки шарки в аметистово и черно.

— Предполагам, че вие сте професор Боуз?

Дъдли се удържа да не погали собствения си ОВ-татус.

— Ъъъ, да. — Той подаде ръка. — Ъъъ, ЛайънУокър Еъри^[1]?

Дори начинът, по който го произнесе, звучеше не на място, като реплика на мрънкащ чичо ерген. Надяваше се, че жегата ще скрие червенината по бузите му.

— Това ще да съм аз. Повечето хора ме наричат просто Уокър.

— Страхотно. Уокър, тогава.

— Радвам се да се запозная с вас, професоре.

— Дъдли.

— Мой човек. — ЛайънУокър плесна сърдечно Дъдли по гърба.

Дъдли започваше да се безпокои. Не се бе замислил относно името на астронома, когато извърши търсенето в мрежата. Но пък всеки, който разполагаше с достатъчно пари, за да си купи отразителен телескоп с радиус от метър и тридесет сантиметра, да го изпрати на гранична планета и да живее с него на нея, трябваше неизбежно да е до някаква степен ексцентричен.

— Много любезно от ваша страна да ми позволите нощно наблюдение — каза Дъдли.

ЛайънУокър се усмихна за кратко, докато вървяха обратно по платформата.

— Ами, всъщност беше доста необичайно да ме помолите за подобно нещо. Тази нощ трябва да е важна за вас?

— Може да се окаже такава. Надявам се.

— Запитах се: „Защо една нощ?“ Какво можете да видите, което се случва за толкова кратко време? И то по време на точно определена нощ.

— И?

— Ами да, май това е, нали? Не можах да се сетя за абсолютно нищо, не и във връзка със звездните явления. Знам, че не се очакват комети, или поне аз не съм забелязал нито една, а съм единственият човек, който наблюдава тези небеса. Ще ми кажете ли?

— Катедрата ми извършва продължително наблюдение на Дайсъновата двойка, някои от нашите спонсори се интересуват от тях. Само исках да потвърдя нещо, това е всичко.

— Аха. — ЛайънУокър се усмихна разбиращо. — Ясно. Неестествени явления значи.

Дъдли започна да се поотпуска. Макар и ексцентричен, ЛайънУокър беше доста проницателен.

Те стигнаха края на платформата и високият мъж изведнъж изви китката си и посочи с пръст напред, след което бавно описа полукръг във въздуха. ОВ-татусите по предмишницата и китката му запламтяха в сложен въртелив танц от цветове. Пред тях рязко изскочи камион-пикап, модел „Тойота“.

— Интересна система за контрол — отбеляза Дъдли.

— Да, предпочитам я пред останалите. Метни си багажа отзад, окей?

Колата пое по един от новоудължените бетонни пътища и напусна оживеното селище. ЛайънУокър помръдваше пръстите си на всеки няколко секунди, което предизвикваше нови цветни вълни върху ОВ-татусите му и плавни реакции от страна на пикапа.

— Не можеш ли просто да дадеш устни инструкции на системата за шофиране? — попита Дъдли.

— И какъв ще е смисълът да го правя? По този начин разполагам с контрол над технологията. Машините изпълняват моите команди. Така и трябва да бъде. Всичко останало е механоантропоморфизъм. Не можеш да се отнасяш с буца подвижен метал като с равен и да я молиш най-учтиво да изпълни желанията ти. Кой командва парада, ние или те?

— Разбирам. — Дъдли се усмихна и почувства прилив на симпатия към човека. — А механоантропоморфизъм истинска дума ли е?

ЛайънУокър сви рамене.

— Би трябвало да бъде, цялата проклета Федерация го практикува като форма на религия.

Скоро селището остана зад тях. Колата се носеше с равномерна скорост по пътя, успоредно на брега и само на няколко километра от него. Дъдли успяваше да зърне чистия красив океан отвъд малките пясъчни дюни, застанали като караули покрай него. По-нататък повърхността се издигаше във верига от далечни хълмове. В небето нямаше нито един облак, нямаше и бриз. Силната светлина придаваше на туфите трева и крайбрежните тръстики тъмен цвят, а на листата — почти нефритен. Край пътя се появиха малки храстовидни дървета, на пръв поглед подобни на земните палми с изключение на това, че листата им приличаха повече на кактусови клонки, увенчани с чудовищни червени тръни.

На петдесет километра от селището пътят се изви навътре към сушата. ЛайънУокър махна изящно с ръка и пикапът се подчини и пое по тясна песъчлива пътека. Дъдли свали прозореца и помириса свежия морски въздух. Изобщо не можеше да се мери по соленост с повечето годни за живот планети.

— Забелязваш ли как са изградили пътя към вътрешността? — обади се ЛайънУокър. — Между него и брега има изобилие от първокачествени недвижими имоти. До тридесет години, когато градът вече ще се е разраснал, тези ще струват десетки хиляди долари за акър^[2]. Цялата местност ще е покрита с плажните вили на богаташите.

— Това лошо ли е?

— Не и за мен — засмя се ЛайънУокър. — Няма да съм тук.

След още петнадесет километра стигнаха къщата на ЛайънУокър. Той зави покрай извития залив, закрит от дюните, които се простираха на няколко километра навътре. Къщата му представляваше ниско бунгало от перленобял сух корал, кацнало на върха на огромна дюна само на стотина метра от брега. Широката му украсена веранда гледаше към океана. Големият купол на обсерваторията беше малко по-надалеч от водата. Беше стандартна бетонно-метална конструкция.

Един златист лабрадор изскочи от къщата да ги посрещне и радостно размаха опашка. ЛайънУокър се заигра с него, докато крачеха към бунгалото. Дъдли дочу яростен спор още на двадесет метра от него.

— О, Господи, още се карат — промърмори ЛайънУокър.

Тънката дървена врата се отвори с трясък и отвътре изскочи млада жена. Беше изумително красива дори за Дъдли, който бе свикнал с младите лица на студентките в университета.

— Той е прасе — изфуча тя и бързо ги подмина.

— Аха, сигурен съм, че е — каза кротко ЛайънУокър.

Жената вероятно не го чу, тъй като вече вървеше към дюните. Решимостта, изписана на лицето й, говореше ясно, че няма намерение да спира, преди да стигне края на света. Лабрадорът се загледа с копнеж към нея, преди да се обърне отново към ЛайънУокър.

— Спокойно, спокойно. — Той потупа кучето по главата. — Ще се върне, за да те нахрани за вечеря.

Почти бяха стигнали вратата, когато тя се отвори отново. Този път отвътре излезе млад мъж. Андрогинните му черти го правеха почти толкова красив, колкото момичето. Ако не беше гол до кръста, Дъдли може би дори щеше да се усъмни в пола му.

— И къде си мисли, че отива? — попита ядосано мъжът.

— Не знам — каза ЛайънУокър примирено. — Не ми каза.

— Е, аз няма да тръгна след нея. — Младежът се отправи към плажа с прегърбени рамене, подритвайки пясъка с босите си крака.

ЛайънУокър отвори вратата и с жест покани Дъдли да влезе.

— Извинявай за това.

— Кои са те? — попита Дъдли.

— Настоящите ми партньори. Обичам ги силно, но понякога се чудя дали всичко това си струва нервите. Женен ли си?

— Да. Няколко пъти всъщност.

— Значи знаеш за какво става дума.

Вътрешността на къщата беше аранжирана в класически минималистичен стил, който пасваше идеално на мястото. Имаше голяма кръгла камина, около която беше организирана всекидневната. Високи извити прозорци откриваха панорамна гледка към залива и океана. Климатикът осигуряваше приятна хладина.

— Разполагай се — каза ЛайънУокър. — Предполагам, че ще приемеш едно питие. Ще те заведа да видиш телескопа след минута. Можеш да го изпробваш. Уверен съм, че ще останеш доволен.

— Благодаря. — Дъдли се отпусна на един от големите дивани. Почувства се доста невзрачен и скучен в тази среда. Не просто заради богатата обстановка на къщата и околността, но и заради жизнеността на хората, които живееха в нея.

— Тук не е каквото очаквах — призна той след няколко минути, вече пийнал от чудесния петдесетгодишен скоч на ЛайънУокър.

— Имаш предвид, че си мислел, че ще съм като теб? Не се обиждай, мой човек.

— Няма. Та какво правиш тук?

— Семейството ми е доста богато. Не богато по земните стандарти, но все пак заможно. При раждането си се сдобих с приличен финансов фонд. По-късно сам заработих още пари на стоковата борса. Това беше преди няколко подмладявания. Оттогава насам просто се шляя.

— Но защо тук? Защо Таниата?

— Това е границата. Най-далечната точка от началото — разбира се, с изключение на Далечината. Това е нещо прекрасно, въпреки че всички се отнасят към него като към нещо нормално. Мога да стоя тук цяла нощ и да наблюдавам накъде сме се насочили. Ти се взираш в звездите, Дъдли, знаеш какви чудеса има там отвъд. А тези кретени зад нас никога не гледат към звездите. Някога предците ни са мислели, че мястото, на което се намираме сега, е раят. А аз гледам от този техен рай и виждам къде е бъдещето ни. Не смяташ ли, че това е нещо възхитително?

— Със сигурност.

— Там има звезди, които не можеш да видиш с просто око от Земята. Светлината им се спуска към нас през нощта и аз искам да ги опозная.

— Аз също. — Дъдли го поздрави с чашката си, която беше със столетие по-стара от скоча в нея и я изпразни на една глътка.

 

 

Двамата младежи се върнаха след няколко часа усамотение и охлаждане на емоциите. ЛайънУокър ги представи като Скот и Чи и те поздравиха плахо Дъдли. Сякаш за да оправдаят поведението си, двамата се заеха да запалят голям огън на плажа. Използваха плавеи от океана, които се отличаваха със странна матова повърхност. Запалиха ги, когато слънцето потъна във водата. От пламъците се разхвърчаха ярки оранжеви искри и се развъртяха високо над пясъка. Четиримата сложиха картофи в огъня, като през това време подготвяха импровизирано барбекю, което щеше да почака укротяването на пламъците.

— Можем ли да видим Дайсъновата двойка оттук? — попита Скот, когато звездите започнаха да се появяват в смрачаващото се небе.

— Не — каза Дъдли. — Не и с невъоръжено око, твърде надалеч са. Оттук едва се вижда земната звезда, а те се намират на хиляда светлинни години отвъд нея.

— Кога точно се е случило обгръщането им?

— Много добър въпрос. Досега не сме успели да определим точното време на построяването на обвивките. Моят проект се опитва да разбере точно това. — Дори сега Дъдли нямаше намерение да разкрие какво е видял.

Ако наблюденията през тази нощ хвърлеха някакви съмнения върху предишните резултати, щеше да му се наложи да зарови целия проект. Не можеше да си позволи да рискува. Нуждаеше се от работата и пенсията прекалено много. Астрономията след 2050 година на практика бе престанала да бъде част от чистата наука. Когато човек е способен да посети звезди от всякакви спектрални класове и да ги наблюдава на живо, професионализирането на изучаването им губеше смисъл. ТСП отдавна бе поела контрол над всички важни наблюдения на дълбокия космос от чисто търговски съображения. При подобни условия много малко висши учебни институции във Федерацията си правеха труда да изграждат обсерватории към факултетите си. Нямаше да има къде да отиде.

Един час след залез Дъдли и ЛайънУокър крачеха сред дюните на път към обсерваторията. Вътрешността й слабо се различаваше от тази в Гралмънд. Голямо празно пространство и в средата дебелата тръба на телескопа, почиващ върху сложна люлка от метални греди и електромускулни влакна. Сензорните гнезда около фокуса изглеждаха много по-фини от всичко, което университетът можеше да си позволи. На стената до вратата бяха наредени един след друг модерни предавателни портали.

Дъдли огледа професионалната екипировка и почувства, че част от напрежението му се оттича. Нямаше практическа спънка, която да попречи на наблюдението. Единствената несигурност беше в собствените му спомени за събитието. Наистина ли бе възможно да е истина? В продължение на пет месеца онзи миг му изглеждаше неуловим като спомен за сън.

ЛайънУокър застана до основата на телескопа и започна нещо, което напомняше танц на робот. Ръцете и краката му трепкаха с малки и прецизни движения. В резултат на това капаците на купола започнаха да се отварят. Електромускулните влакна на люлката на телескопа се изпънаха тихо и плоският цилиндър започна да се върти, изравнявайки се с хоризонта, на който трябваше да се появи Дайсъновата двойка. Тялото на ЛайънУокър продължи да се извива и върти. Миг по-късно той започна да щрака с пръсти в синхрон с някакъв ритъм, който Дъдли не чуваше. Порталите оживяха един по един и започнаха да предават изображенията от сензорите.

Дъдли бързо се приближи до тях. Качеството на изображенията беше безупречно. Той се взря в звездното поле, съсредочавайки се върху малките разлики в моделите, с които беше свикнал.

— С каква връзка разполагаме? — попита той е-конома си.

— Планетарната киберсфера е нищожна, но имаме връзка по земя с гарата на ТСП. Възможностите за трансфер на информация са напълно достатъчни, за да удовлетворят изискванията ви. Мога да започна връзка с унисферата в мига, в който пожелаете.

— Добре. Започни четвърт час преди прогнозираното време на забулването. Искам складиране в инфотрезор на СИ и потвърждение от унисферата за автентичността на входящите данни.

— Разбрано.

ЛайънУокър бе прекъснал въртеливите си движения и бе оставил телескопа да почива. Повдигна вежда.

— Наистина взимаш това на сериозно, нали?

— Да.

Складирането в инфотрезор и проверката за автентичност струваха скъпо. Заедно с билета му цената им се равняваше на солидна част от грижливо събираните им спестявания за почивка. Още нещо, за което Дъдли не бе уведомил жена си. Всичко това обаче трябваше да бъде направено. При наличие на потвърждение на автентичността никой нямаше да подложи наблюдението му на съмнение.

Дъдли седна на евтин пластмасов стол до телескопа, подпря брадичката на ръцете си и се загледа в холограмната светлина в порталите. Взираше се неотклонно в тъмното небе, докато Дайсъновата двойка се издигна над хоризонта. ЛайънУокър направи няколко дребни корекции и двете звезди се озоваха в центъра на всички портали. В продължение на осемдесет минути те стояха неподвижно на мястото си. Обикновена точка от нормална светлина, всяка спектрална ивица от която сияеше с нетрепваща интензивност.

ЛайънУокър на няколко пъти понечи да разпита Дъдли какво да очаква и всеки път професорът му махаше да замълчи. Най-накрая той се отказа и се отпусна в стола си до застаряващия астроном. Беше свикнал с дългите нощи, въпреки че споделянето на тази я правеше скучна по странен начин.

Е-кономът на Дъдли установи пълноценна широкочестотна връзка с унисферата и потвърди, че инфотрезорът на СИ записва.

Нощта клонеше към антикулминационния си завършек, когато в точно определеното време Дайсън Алфа изчезна.

— Да! — извика Дъдли. Той скочи на крака и прекатури стола назад. — Да, да, да. Бях прав.

Той се обърна към ЛайънУокър с абсурдно широка усмивка на лицето си.

— Видя ли това?

— Да — изръмжа ЛайънУокър с престорено спокойствие. — Видях го.

— Да! — Дъдли застина и нетърпеливо запита е-конома си: — Имаме ли запис?

— Унисферата потвърждава записа. Събитието е съхранено в инфотрезора на СИ.

Усмивката на Дъдли се завърна на лицето му.

— Разбираш ли какво всъщност беше това? — попита той ЛайънУокър.

— Разбирам.

— Беше невъзможно, мой човек, ето какво беше. Напълно, шибано невъзможно. Никой не може да изключи звезда ей така. Никой.

— Знам. Чудесно е, нали?