Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (27)

25.

Колкото повече време минаваше, толкова по-объркан се чувстваше Ози. Просто не разбираше планетата, на която се намираха. Като за начало, климатът не се променяше, задушливата топлина беше постоянна, а бавният бриз духаше в една и съща посока. На планета без приливи беше логично да има силни ветрове, които да пренасят топлината от слънчевата страна към студената тъмна част. Големи циркулационни течения, които трябваше да духат непрекъснато около глобуса, а не този немощен зефир. Разбира се, островът може би се намираше в центъра на мъртва зона, което означаваше, че ветровете наистина са някъде там отвъд смущаващо далечния хоризонт.

Ози бе конструирал малки метеорологични модели в портативната система, които като цяло потвърждаваха теорията му. Моделът обаче не взимаше предвид факта, че планетата орбитираше във вътрешността на газов ореол. Беше пълна неизвестна как това се отразяваше на атмосферата в близост до повърхността. Системата определено не разполагаше с алгоритмите, нужни за разрешаването на проблем от подобен характер.

Освен това го глождеше и далечният сив облачен фронт, който едва се виждаше над хоризонта. Всеки път, когато отиваха до централния хълм, за да съберат още дърва, проверяваше позицията му. Изобщо не се помръдваше. А това беше посоката, от която се носеше бризът. Опита се да изчисли разстоянието до близките острови. Използва функцията за инерционна навигация на системата, за да премери ъгъла на наблюдение от двете страни на острова, на който се намираше. Грубите тригонометрични сметки определиха разстоянието до най-близкия на около четиридесет и пет мили, а според тези данни планетата беше невъзможно голяма.

Самият газов ореол беше още по-голяма енигма. Не можеше да определи какво представляваха ярките петънца, които се носеха във вътрешността му. Спектрографският сензорен анализ показа, че са съставени от вода.

— Има ли наистина значение? — попита Орион, когато Ози отново замърмори по адрес на последните резултати от сензорите. — Знаем, че трябва да се доберем до друг остров и да намерим пътека, която да ни изведе оттук. На кого му пука какво има в небето?

— Да, има значение — процеди раздразнено през зъби Ози. — Не разбирам как е възможно да се оформят подобни водни сфери. Не може да е резултат на капкови сблъсъци, твърде големи са. Някои от тях са широки стотици мили.

— Е, и? Сам каза, че газът на ореола става за дишане. Защо да не може в него да има вода?

— Няма смисъл, мой човек. Въпросът трябва да е друг — защо е там?

— Защо тогава е там?

— Не знам, по дяволите!

— Била е поставена там — каза Точий. — Ако приемем, че ореолът е изкуствен, строителите му трябва да са вградили водата в него с някаква цел.

— Благодаря ти, Точий — каза Ози и се обърна към Орион. — А аз бих искал да разбера каква е тази причина. За да го направя, ми трябва малко базова информация.

— Като например? — попита момчето.

— Съдържанието на водни изпарения в газовия ореол. Налягането на газовия ореол. Какво е количеството изпарения на водните сфери. Температурата им. Такива неща. Но с това оборудване дори не мога да започна.

Ози махна раздразнено към малката си колекция от сензори.

— Но защо това е толкова важно? — продължи да настоява Орион.

— Защото на това място са активни много сили, които не можем да видим. Ако разбера повече за газовия ореол, може би ще успея да си обясня доста неща за тази странна планета.

— Тя просто е голяма, сам го каза. По-голяма от Силвъргалд.

Ози се предаде.

— Да, мой човек, така изглежда, няма спор. — Той се загледа предизвикателно в небето и множеството проблясващи петънца върху него. — Е, да върви по дяволите, трябва да се оправяме с по-належащи проблеми, нали така?

— Приготовленията са към края си — каза извънземното. — Трябва да направим още една обиколка за събиране на плодове.

— Разбира се.

Ози погледна недоверчиво към готовия им съд. Когато решиха да построят лодка, си бе представял нещо като скиф с гладък корпус от плътно наредени греди и извито платно, в който той самият щеше да наглежда руля и да ги насочва към следващия остров. Все пак, след като хармоничното острие работеше отново, дърводелската работа трябваше да е лесна задача. Документите от енциклопедията на системата обаче даваха доста оскъдни инструкции за самите корабостроителни техники. Резултатът беше сал, който изглеждаше годен за плаване, колкото тухла.

Първия ден прекараха в сечене на дърва — по едно от всеки от петте вида, които растяха на хълма. Точий ги извлачи на плажа. Един по един ги избутаха в морето. Повечето от палмовите стволове потъваха все по-надълбоко, след като попиеха от водата. Само един се задържа стабилно над повърхността — върлинестата разновидност с дългите разперени сиви папрати. Разбира се, това беше най-редкият вид на острова.

През следващите пет дни отсякоха почти цялата популация, която растеше на хълма. Ози и Орион се редуваха с хармоничното острие. Режеха клоните на повалените дървета, за да останат сравнително равни стволове, които Точий извличаше надолу по хълма.

След този етап дойде време да сплетат въжета. Файловете на енциклопедията предоставяха малко повече подробности по този въпрос. Изсушените палмови листа, които използваха, бяха яки и остри и пръстите на Ози и Орион започнаха да кървят минути след началото на работата. Трябваше да извадят шивашкия комплект и да попроменят старите си ръкавици, за да се справят с папратите. Дори манипулаторната плът на Точий беше уязвима за острите като бръсначи листа. В крайна сметка обаче се сдобиха с достатъчно въжета, за да привържат дънерите едни към други. Три дебели снопа, дълги по пет и половина ярда, осигуряваха плавателността, а палуба от още стволове, поставена под прав ъгъл, ги държеше заедно. Платното беше направено от вездесъщите палмови листа, сплетени в квадрат, който приличаше по-скоро на парче ракитен килим, отколкото на някакъв плат.

Според Орион салът беше фантастичен, истинско приключение, което се канеше да им се случи. Точий, както обикновено, тихо одобри резултата от усилията им. Ози се чувстваше като човека, на когото се пада да им съобщи, че Дядо Коледа не съществува. Не можеше да спре да мисли за сала като за нещо, което шайка осемгодишни хлапетии биха построили през някое дълго скучно лято.

Ози вдигна раницата си и тримата се отправиха към вътрешността на острова, за да потърсят още плодове. Бяха открили няколко вида. Всичките растяха по храсти и минипалми близо до брега. Той прерязваше стъблата им с джобното си ножче и пълнеше раницата. Орион и Точий шумоляха сред гъстата растителност от двете му страни. И двамата бяха развълнувани от перспективата да напуснат острова. На Ози му се искаше да може да сподели настроението им. Всеки път, когато погледнеше към газовия ореол, знаеше, че нещо в цялата картинка не се връзваше. Защо ще строят такъв феноменален артефакт и ще забучат нещо толкова тривиално като планета в самия му център? Газовият ореол несъмнено бе предвиден да може да поддържа живот и да лети. Птичарникът на самия Господ. Водните сфери и плаващите във въздуха коралови рифове на Йохансон представляваха пътни станции за същества, които не се нуждаеха от гравитация, които живееха възможно най-освободено физически. Мислеше си, че ако истинската сърцевина на цивилизацията на силфените беше физически съсредоточена на определено място, по-подходящ дом за нея просто не съществуваше.

„Цяла вселена, която е толкова малка и въпреки това толкова огромна във вътрешността си, че никога не може да бъде изцяло позната, му я бе описал Йохансон. Пристан на мистерии, забулени от най-напредналата наука. Колко време само съм се дивил на този парадокс.“

Ози се мъчеше да си спомни какво още бе казал мъжът. Да измъкне поне нещо, което можеха да приложат на практика. Йохансон обаче не беше от хората, които говореха конкретно. Въпреки това в думите му имаше нещо като намек, че се бе завърнал във Федерацията право оттук.

На Ози му отне около четиридесет минути, за да напълни раницата си.

— Това трябва да е достатъчно — каза той.

— Супер — каза с широка усмивка Орион и захапа един от тъмнолилавите плодове с умерено изразен вкус на малина. Гъстият сок прокапа през устните му и той го обърса с опакото на ръката си.

Ози погледна за миг момчето. Орион носеше само чифт прокъсани шорти, изрязани от стари панталони. Вече изобщо не беше толкова кльощав, както когато потеглиха по пътищата преди толкова много месеци. Вървенето и физическата работа бяха добавили доста мускули по тялото му. Бледата му кожа беше плътно покрита с лунички, тук-таме беше изгоряла, тук-таме — почерняла, а напоследък — почти постоянно покрита с мръсотия. Първите редки косъмчета на брадата му се къдреха около брадичката му. Червеникавата му коса избуяваше в оплетени кичури, които скоро щяха да конкурират по непокорност афроприческата на самия Ози. Накратко, момчето се превръщаше в истински малък дивак. Трябваха му само копие и препаска и трите хилядолетия човешка цивилизация съвсем щяха да са го подминали.

„Вината е моя, помисли си гузно Ози. Трябваше да бъда по-твърд от самото начало, да го изпратя обратно в Лидингтън. Или поне да настоявам за някаква форма на образование.“

— Какво? — попита Орион, докато се оглеждаше, за да види в какво се бе втренчил Ози.

— Кога се изми последно?

— Тази сутрин плувах.

— Със сапун и вода.

— Нямаме, каза, че тежат твърде много, за да ги мъкнем с нас от Ледената цитадела.

— О, да, вярно. Ами гелът за зъби? Използвал ли си го напоследък?

— Има само още една туба, а тя е твоя. Зъбите ми са си добре. Какво искаш?

— Трябва да се погрижим някак за косата ти. В нея живеят разни неща, мой човек.

— Говори за себе си.

Ози подръпна брадата си. Изведнъж си даде сериозна сметка за примера, който даваше.

— Добре тогава, от утре и двамата ще започнем да наваксваме с личната хигиена. Дадено?

— Както кажеш. — Орион сви равнодушно рамене.

Ози си помисли, че жестът беше почти идеална имитация на собственото му изразяване на непукизъм.

— Добре. В такъв случай на портативната система има няколко файла, които искам да прегледаме заедно.

— За какво става дума?

— Малко основна информация — каза мъгляво Ози. — Можеш да четеш, нали?

— Ози!

— Спокойно, мой човек, просто питам. Утре тогава, а?

— Каза, че утре сутрин ще отплаваме.

— Знам. На сала няма да има кой знае какво за правене, нали така?

Орион почеса косата си, очевидно объркан от новото държание на Ози.

— Предполагам, че не.

Бяха разположили бивака си на плажа, където строяха сала. Ози и Орион използваха относителната тъмнина в палатките, когато искаха да поспят. Постоянната светлина не притесняваше Точий. Извънземното така или иначе не спеше, а само почиваше.

Когато се прибра обратно, Орион се зае да разпали наново огъня и да сготви рибата, която Точий бе уловил. Ози слезе до началото на водата и използва филтриращата помпа, за да напълни всичките им манерки. Морето не беше особено солено, но със сигурност нямаше да им се отрази добре, ако пиеха направо от него.

Започна да събира багажа им, докато Орион привършваше с готвенето. Планът беше съвсем прост. Когато с момчето се събудеха, щяха веднага да отплават със сала. Разполагаха с достатъчно плодове и пушена риба, за да изкарат няколко дни, а при наличието на филтъра нямаше да имат проблеми с водата. Ози тайно се надяваше, че подготовката им щеше да се окаже излишна. В случай че, както силно подозираше, платното им се окажеше почти безполезно, бяха издълбали няколко груби гребла, а Точий винаги можеше да ги дърпа след себе си. Със сигурност нямаше да им отнеме повече от няколко дни, за да стигнат до следващия остров.

На сутринта се увери, че Орион използва малко от намаляващия зъбен гел. След това двамата се заеха да разплитат възлите и сплъстени кичури в косата си. Ози подхвана брадата си с бръснача — вероятно най-луксозната принадлежност, която беше запазил. Острието с диамантено покритие премина лесно през космите въпреки псувните, предизвикани от липсата на огледало.

— Защо просто не използваш портативната система? — попита Орион. Натисна няколко икони и вдигна дисплея пред лицето на Ози. Екранът се бе разгърнал и показваше директно изображение от камерата. Лицето на Ози беше значително увеличено.

— Благодаря ти, мой човек — каза той и отново заработи с бръснача, вече малко по-умело. Може би все пак нямаше да е твърде трудно да научи момчето на това-онова.

След кратка закуска прибраха пътните си принадлежности в раниците и различни чанти. След това поставиха храната, която бяха събрали, в кошници. Тримата се подредиха зад сала. Бяха го построили на няколко ярда от края на спокойната вода в очакване на този миг. Точий застана в средата и тримата започнаха да бутат и да плъзгат сала върху мекия пясък към морето. Ози се бе напрегнал сериозно, когато предницата най-накрая облиза вълничките, които се плискаха на брега. Почти не искаше да гледа. Ако проклетото нещо потънеше, нямаше идея какво да правят след това.

Салът се наклони застрашително напред, когато предната му половина се плъзна по хребета на вълната, и влезе във водата, а след това плавно се надигна отново. Ози нагази до кръста и побутна съда напред. Точий заплува около него и се скри под водата. През първия им ден на острова извънземното ги бе изненадало с грацията, която демонстрира във водата. Сякаш се чувстваше по-добре в морето, отколкото на земята. Плътта на двата му еластични манипулатора се сплеска и оформи дълги перки, благодарение на които можеше да се движи със завидна скорост, а освен това умееше да задържа дъха си за дълго. Резултатът от тези умения бяха местните риби, които им бе наловил.

Водата стигаше до коленете на Орион. Момчето се усмихваше гордо към сала.

— Не е ли великолепен, Ози?

— Да, мой човек, спор няма, великолепен е.

Ози погледа още малко съда, който бяха построили, като все така очакваше да потъне всеки момент. Не се държеше толкова високо във водата, колкото му се искаше, и щеше да потъне още, когато се качаха върху него. Но все пак плаваше…

На двадесетина ярда от тях Точий изхвърча от водата и се превъртя наполовина във въздуха, преди да цопне обратно сред грамадна експлозия от пръски.

— Явно го одобрява — каза под нос Ози.

Върна се на сушата, хванал придържащото въже, и го уви около един кол, който бяха забили в пясъка до купчината им багаж.

— Хайде, мой човек, да го натоварим.

Орион излезе от водата.

— Ози, как ще го наречем?

— А?

— Сала? Как ще го наречем? Всяка лодка трябва да си има име.

Ози отвори уста. Пълно отчаяние? Титаник II? Орион чакаше и го гледаше с наивния си нетърпелив поглед. Все пак бяха прекарали дни наред в здрава, болезнена работа, за да построят проклетото нещо.

— Не съм сигурен — каза Ози. — Какво ще кажеш за „Пътеводителя“?

— Брей, това наистина е добро, Ози. Харесва ми. — Той се поклони пред сала. — Назовавам този кораб „Пътеводителя“, Бог да благослови него и всички, които плават с него.

„Най-вече тези, които плават с него.“

— Добре, хайде да качим тези неща на борда.

Ози вдигна няколко от ракитените кошници и нагази обратно.

Качиха всичко за петнадесет минути. Точий се показа отново от водата, многоцветните му перести листа лъщяха под ярките слънчеви лъчи. Той се разтърси необуздано и запрати капки навсякъде около себе си.

— Готови ли сме? — попита през системата.

— Не мога да измисля и една причина да останем — каза Ози.

„Пътеводителя“ се разклати притеснително, докато се набираха върху не съвсем стабилната палуба, особено когато Точий се качи от едната страна. Ози провери отново плаваемостта. Водата почти стигаше палубата, но все още плаваха. Виждаше малки рибки, които плуваха под тях. „Само че не дребните ме притесняват.“

— Добре тогава. Екипаж, заемете места, моля.

Ози седна от едната страна, Точий се намести по средата, а Орион от другата. Всички извадиха греблата си и започнаха да гребат. В началото напредваха със смешна скорост, но после Ози започна да налага ритъма и те се научиха как да координират загребванията си. Когато вече бяха на стотина ярда от брега, Ози почувства бриза по лицето си.

— Стига толкова — каза той. — Да изпробваме платното.

Двамата с Орион опънаха въжетата и вдигнаха грубия квадрат от изплетени листа върху четири и половин ярдовата мачта, която някога се бе подвизавала като най-високото дърво на острова. Последва силно скърцане, когато въжетата поеха напрежението. Вълните вече бяха доста по-големи, откакто напуснаха завета на острова.

Орион гледаше замислено към плажа.

— Движим ли се?

Манипулаторната плът на Точий спусна пипало и потопи връхчето му във водата.

— Движим се.

— Йей! — Орион плесна щастливо с ръце. Веднага погледна напред, където се намираха няколкото малки тъмни петънца, които бяха другите острови от архипелага. — Към кой ще се насочим?

— Добър въпрос — каза Ози. — Точий, можеш ли да се опиташ да ни насочиш към втория от лявата страна? Мисля, че това е най-близкият.

— Ще се постарая — каза Точий. Извънземното свали руля в задната част на сала във водата. Приспособлението представляваше широко дървено гребло върху груба ос, която бяха монтирали към съда.

След като вече се бяха отдалечили от брега, Ози несъмнено усещаше вятър, който ги избутваше напред. Седна отстрани, провеси крака във водата и се загледа към острова, който бавно се смаляваше зад него.

 

 

Единственият начин да оцениш благословията на цивилизацията е тя да започне да се руши около теб. Онзи ужасно дълъг ден на Елан бе показал на Мелани колко близо се намираха до разрухата. Страхът изкарваше на преден план стремежа за оцеляване у хората, който бе толкова силен, че всички останали поведенчески правила отпадаха пред него. Никога нямаше да забрави последните часове, през които стоеше до малката червеева дупка в долината Турквино. Как тълпата бе изпаднала в паника, как всички се бутаха напред, как отчаянието и диващината в тях растяха. Дори предвид, че хората разчитаха на силен лидер като Саймън Ранд, който да удържа нещата.

И все пак, само седмица по-късно всичко изглеждаше толкова далечно. Тя стоеше пред прозрачната стена в апартамента на Алесандра на петдесет и шестия етаж на върха на небостъргача и гледаше към Саламанка. Градовете винаги изглеждаха толкова живи през нощта и столицата на Нова Иберия не правеше изключение. Светът беше богат, бе сред първите от етап едно, а населението му вече приближаваше два милиарда. Само Саламанка беше дом на дванадесет милиона души. Светлините й проблясваха чак до хоризонта. Тук, в центъра, където височината на металните и кристалните небостъргачи беше сред най-ценните недвижими имоти, улиците бяха наредени в стандартна решетка. Отвъд района подредбата ставаше по-хаотична, докато градските схеми не се слееха с размътената светлина, пръсната като отпадни газове над външните квартали. Радиалната мрежа от сребърни релси неизменно присъстваше в градския пейзаж и прерязваше направо прецизните бледи линии. Преминаваше през решетки от блокове и надлези, винаги с предимство, за да могат влаковете да придвижват ценните си стоки между кварталите и планетарната гара на ТСП. Може и да се дължеше на въображението й, но й се струваше, че тази вечер по релсите не се движеха толкова много влакове, както обикновено. Но, разбира се, почти всяка дейност във Федерацията беше спряла по време на инвазията. Нещата едва започваха да се връщат към нещо, наподобяващо старите спокойни дни.

Погледна нагоре и едва успя да различи ефимерните проблясъци на силовото поле над града. Беше странно да го види тук, замъглило звездите отгоре. Макар и повечето основни градове да разполагаха с полета, никога не ги пускаха, освен за да отблъснат най-силните урагани и торнадни ветрове. В момента бяха включени постоянно.

— Всичко си е както преди, нали? — каза Алесандра, която се приближи зад Мелани и застана зад нея. — Поради някаква причина очаквах да открия промени, когато се прибера обратно. Но пък гледката към него вдъхва такава сигурност. Стояла съм с часове тук просто да го наблюдавам.

Бе отнело няколко дни, преди ТСП да възобнови стандартната пътническа услуга между планетите. Милиони бегълци от нападнатите светове получиха приоритет, докато търсеха подслон в останалата част на Федерацията.

Уесекс още не бе възстановил пълните си оперативни възможности. ТСП бяха заети с поправката на генераторите на червееви дупки, повредени по време на битката на Найджъл Шелдън, освободила екзотични енергии над планетата. Услугите в този цял сектор от космоса от етап две си оставаха откъслечни, макар световете все още да бяха свързани през унисферата. Влакът между Августа и Нова Коста обаче вече работеше, което позволи на Алесандра да се върне у дома три дни след последния полет на „Десперадо“.

Това беше първото посещение на Мелани в апартамента на Алесандра след случилото се в Рандтаун. Преди два дни тя и последните бегълци най-накрая бяха напуснали ексцентричния астероид на Ози през червеевата дупка, която беше пренасочена към Августа. Прекара времето заедно с Дъдли, успокоявайки го и събирайки сили, за да си възвърне самообладанието. След като всички импланти на СИ изпаднаха отново в летаргия, новооткритата й увереност беше постихнала. Не беше сигурна как трябва да подходи към разследването си на Майо и Звездния странник. Вероятно в обърканите спомени на Дъдли се криеше още информация. Щеше да й отнеме известно време, за да се увери, че е измъкнала всичко, от което се нуждае. Засега го беше скрила на сигурно място в евтина крайбрежна дървена вила, в курорт на Дъбов лес. Там бе прекарала много от ваканциите си през ранното си детство. Никой нямаше да може да го проследи, поне не веднага.

Ръцете на Алесандра се плъзнаха по раменете на Мелани.

— Чухме няколко странни истории от бегълците от Рандтаун. Някои от тях твърдят, че са били на извънземен кораб.

— Лъжат. Беше стара жилищна станция до индустриален завод в дълбокия космос. В момента ТСП я извеждат от служба и за щастие червеевата дупка все още работеше.

— Интересно. — Хватката на Алесандра се засили и прерасна в небрежен масаж. — Това е единствената част от инвазията, която ни бе забранено да отразим. Нито една от другите медийни компании не е получила достъп. Някой оказва натиск. При това адски силен натиск.

Мелани се обърна към нея и се вгледа съсредоточено в идеалните й класически черти.

— Нямам вина за това.

— Хмм. — Алесандра погали нежно с пръст бузата на Мелани. — Променила си се.

— Бях на повърхността, когато извънземните ни нападнаха. Това някак си те променя.

— Не се съмнявам, мила. — Тя се наведе, за да я целуне, но Мелани я спря с ръка. — Още не.

— О, наистина? — Една от елегантно оскубаните вежди на Алесандра се надигна леко. — По-добре влез в настроение възможно най-бързо. Поканих за вечеря Робин Далсол, той е главният помощник на Голдрайх. Трябва да знам колко пари ще похарчи правителството за обратния удар. Двамата трябва да си легнете заедно. Минали са само десет години от подмладяването му.

— Изчукай го сама — промърмори Мелани.

— Мелани, мила, вече не правя това. Не ми се налага, разполагам с теб. С теб и още петдесет други момичета.

— Добре тогава, повикай някоя от тях.

— Водили сме този разговор и преди. Започва да ми доскучава.

— Не ми пука за бюджета на флота. Едва ли ще бъде таен, ще ни кажат, веднага щом предложението бъде внесено в Сената.

— Бог да ни е на помощ! Мила, не е важно дали ще разберем, а кога ще разберем. Аз съм най-добрата, защото успявам първа да разглася новините.

— А какво става с моята история? — почти извика Мелани. — Това е единственото важно нещо. За Бога, току-що ни нападнаха и сега можем да проследим причината. Няма нищо по-важно от това. Дойдох, за да разбера с кого ще проучвам случая и откъде можем да започнем, не да смуча хуя на някой гъзолизец заради теб.

Алесандра се намръщи.

— За какво говориш?

— За Звездния странник! — изсъска Мелани. — Ще го открия.

— О, това са глупости. — Алесандра постави театрално ръка на челото си. — Бъркаш. Проверих вместо теб. Благотворителност за образование „Кокс“ е напълно легитимна и все още работи на пълни обороти. Мисля, че Бъни дори говори с един от попечителите, Мис Далтра. Тя ни увери, че финансовият им баланс е добър и че в сметките постъпват суми на всеки единадесет месеца, както е регламентирано. Погледни сама, ако искаш.

— Какво! — Мелани не можеше да повярва на чутото.

— Объркала си се, мила. Нищо особено. Всички правим грешки, докато се изкачваме по стълбата. Ето ти един съвет, ако го искаш — трябва да спреш да чукаш Дъдли Боуз, обременен е с много психологически проблеми. Като всички съживени по принцип. Все ще ги преодолее в даден момент.

— Не. — Мелани тръсна глава. — Не, това не е така. Дъдли само…

Гласът й затихна, когато шокът от чутото я удари с цялата си тежест, достатъчно силно, че ръцете й да настръхнат целите. Едва се удържа да не отстъпи назад.

— Не разбирам.

— Направила си грешка — каза й Алесандра. В усмивката й вече нямаше веселие. — Поредната. А аз не си падам много по онези глупави съдебни практики — „три страйка и си вън“. Честно казано, държим те в предаването заради репортажа ти от Рандтаун. Онзи материал показа много потенциал. Само че трябва да се изправиш пред фактите, мила, не ставаш за следовател. Господи, толкова си тъпа, че не ставаш и за колеж. Днес всеки отива в колеж и получава диплома. Така че, фокусирай се върху това, в което си добра, и поразклати стегнатия си малък задник пред мъжете, които ти посоча. Ясна ли съм?

Мелани сведе глава и дори успя да издаде звук, който подозрително напомняше на хлипане.

— Да.

— Добро момиче. — Алесандра хвана главата на Мелани в ръце и я целуна по челото, сякаш я благославяше. — Сега, защо не облечеш нещо хубаво за Робин. Нали се сещаш, той попита специално за теб. Мисля, че също е останал впечатлен от Рандтаун. Вече си знаменитост, мила.

— Добре. — Мелани напусна дневната и внимателно затвори вратата зад себе си, когато излезе в главния коридор на апартамента.

— Има ли някакви специални пазачи пред предната врата? — попита СИ.

— Само обикновените защитни системи и аларми.

— Страхотно.

Почти се затича към високите двойни врати. Те се отвориха автоматично и тя се заоглежда обезумяло насред мраморното антре зад тях. Имаше само още три врати към останалите апартаменти на върха на небостъргача, два асансьора и едно стълбище. Е-кономът обмени данни с управляващата система на небостъргача и я уведоми, че асансьорите пътуват нагоре. Беше твърде разтревожена, че Алесандра може да я забележи и тръгна надолу по стълбите.

— Уреди някой от асансьорите да ме чака на шейсет и втория етаж — каза на СИ.

Платформата я чакаше, когато се спусна лудешки по стълбите. Скочи вътре и вратите се затвориха.

— Към фоайето — каза на СИ. — Там ще има хора, би трябвало да съм в безопасност.

— Какво има, Мелани?

Тя притисна главата си към хладните метални стени на асансьора и зачака препускащото й сърце да се успокои.

— Аз така и не казах на Алесандра името на фондацията.

— Не би било особено трудно да го открие сама.

— Ще направиш ли нова проверка за мен, моля те.

— Обществените записи са били променени миналата седмица.

— По дяволите!

Погледна нагоре, сякаш очакваше Алесандра да разкъса покрива на асансьора като някой психопат от долнопробна телесензорна драма.

— Според сегашните данни Благотворителност за образование „Кокс“ е работила без прекъсване, откакто е създадена, и все още дарява суми на различни научни групи — каза СИ.

— Всичко това е фалшифицирано, знаеш го.

— Наистина, но официалните записи са изчерпателни.

— Как са го постигнали.

— Не е невъзможно да подправиш обществените регистри, особено във финансовия сектор. Макар че са необходими значителни усилия.

— Тя ги е предупредила — каза на висок глас Мелани. — Алесандра им е казала, че съм надушила следите им. Неговата следа, на Звездния странник. Трябва да е била тя. Не може да е друг. Тя е. О, Господи.

Краката й трепереха, както когато стоеше пред войниците подвижни в Рандтаун.

— Това е странно обвинение — каза СИ.

— Изпитваш ли ме? Ако Алесандра беше направила истинска проверка, щеше да открие това, което й казах. Звездния странник никога нямаше да разполага с време, за да прикрие извънземния си задник. За да извърти толкова сложна измама, щеше да се нуждае от прикритие. Трябва да е получил пряко предупреждение, за да може да го направи, в случай че оживеех и вдигнех шум с конкретни обвинения. Единственият човек, на когото казах, е Алесандра. Тя е! Тя работи за него, нали? Алесандра е един от хората, за които ни предупреждава Йохансон, също като президента.

— Няма как да знаем със сигурност. Въпреки това, предвид станалите събития, това е много възможно.

Вратите се отвориха. Мелани се загледа във фоайето. Изглежда никой не я причакваше. Тя се отправи забързано към главния вход, където чакаха таксита.

— Трябва да се върна при Дъдли — каза тя.

— Отлична идея. А след това?

— Ще кажа на Паула Майо какво съм открила. Знаеш ли къде е тя?

— Да.

 

 

Казимир стоеше близо до края на перон 34 на планетарната гара в Рио. Около него се тълпяха хора, които чакаха следващия влак. Трансглобалните земни влакове бяха продължили работа почти без прекъсване по време на кризисната ситуация. Дори тази услуга обаче бе прекъснала, когато Найджъл Шелдън пренасочи лунното захранване към Уесекс. След часове обаче влаковете се движеха отново, за разлика от пътническите влакове на ТСП на други планети.

Казимир се поуспокои, след като видя с очите си как инфраструктурата на Земята понася само незначителни поражения. Това, което го вбеси, беше отношението на населението. Жителите на Санта Моника изглеждаха по-разтревожени от временната загуба на електричество, отколкото от факта, че двадесет и три планети бяха попаднали в ръцете на извънземните чудовища. Кметът дори не си направи труда да отдели обществени сгради за бегълците, за разлика от местните лидери на други светове. Земляните сякаш се отнасяха към инвазията просто като към поредното събитие по новините, което се бе случило на някой друг много далеч от тях. Не можеше да определи дали това е невежество или арогантност. И двата случая бяха смразяващ пример за това колко различно работеха техните съзнания от неговото собствено.

През последните няколко дни започваха поне малко да осъзнават ситуацията. Казимир се разхождаше по крайбрежните улици на Санта Моника, гледаше новините в барове или пък се свързваше в малката си хотелска стая, докато изчакваше нещата да се успокоят, за да може да продължи мисията си. Местните новинарски предавания демонстрираха силно безпокойство, че втора вълна от планети може да стане жертва на нашествието, прогресия, която един ден щеше да превърне самата Земя в челен фронт.

Досега нямаше знаци за извънземна активност другаде освен на първоначално нападнатите светове. След като евакуацията на цивилните бе на практика приключила и Първите продължаваха неумолимия си напредък, достъпната информация беше оскъдна. Флотът поддържаше малки военни сили на Аншун, Балкаш и Матабан. Аероботи и професионални войници с неврологично модифицирани рефлекси провеждаха партизанска кампания срещу новите монтажи, които извънземните извършваха. Всички бяха наясно, че това беше просто символичен жест. Силите на Първите нарастваха с обезпокоителна скорост, след като успяха да отворят портали на повърхността на планетите. Очакваше се адмирал Кайм скоро да нареди отстъпление и да затвори и последните червееви дупки. Анализаторите в повечето новинарски предавания предсказваха, че изоставените столици ще бъдат унищожени с ядрени бомби.

Оцелелите разузнавателни кораби на флота се бяха завърнали и в момента поддържаха редовни патрули на завладените светове, като по този начин допълваха уязвената детекторна мрежа. Засега извънземните не бяха отворили нови червееви дупки, за да заменят унищожените при последния полет на „Десперадо“. Някои от техническите експерти и тактици по предаванията загатваха, че останалите звездни кораби могат да бъдат автоматизирани и използвани за подобни релативистични нападения върху други червееви дупки на Първите. Флотът бе отказал публично да коментира подобна възможност. Коментаторите твърдяха, че биосферите на пострадалите светове бяха толкова тежко увредени, че Федерацията на практика се била отказала от тях. Не си струвало да пожертват последните си звездни кораби, за да унищожат нещо, което човечеството никога нямало да си върне. Пазеха ги в резерв в случай на ново нападение.

Каквито и да бяха официалните причини, тази единствена значителна човешка победа през онзи ден вече се бе превърнала в легенда. Екипажът на кораба се радваше на екзалтирани хвалебствия при всяко важно събитие или новинарско предаване. Отношението към тях контрастираше ярко спрямо хулите и жлъчката, която се изливаше върху останалата част от флота, както и върху администрацията на президент Дой.

На Казимир му се струваше странно колко малко внимание се посвещаваше на битката над Уесекс. Със сигурност тя беше стратегически по-важна от самоубийствения полет. Това обаче не бе толкова учудващо, предвид колко ниска бе популярността на ТСП през следващата седмица. Дори в тази ситуация всички изглежда приемаха ефикасността на системата за даденост. Размотаването на бегълците и поправката на гарата в Нараби беше обичайна за компанията работа.

Над перон 34 светнаха кехлибарени светлини и кръговият влак се плъзна в гарата. Състоеше се от двадесет двуетажни вагони, дърпани от грамадна машина „Бенор АС767“. Последният беше потеглил само преди пет минути, но на перона вече чакаха над триста души. Вратите се отвориха и от тях се заизливаха пътници. Казимир зачака назад, докато всички на перона се втурнаха нетърпеливо напред. Очите му шареха непрестанно и оглеждаха останалите, които изчакваха. Програмите му за визуално тълкуване преглеждаха всичко, което той виждаше, разпознаха възможностите и ги етикираха с проценти на вероятност. Провери ги отново, всички се оказаха безобидни.

Беше уморителен процес, но той се бе придържал към него през цялото време на връщане от древната обсерватория в Андите. Пътуването включваше смяна на осем превоза: от наетия джип, с който бе изкачил планините, през таксита, различни местни влакове, автобус, а след това самолет до Рио. Всеки път бе изпълнявал процедурата, без значение колко глупаво се чувстваше, защото знаеше какво щеше да каже Стиг, ако се издънеше дори веднъж. Куриерската работа беше жизненоважна, както Елвин не бе спрял да му припомня. Марсианските данни играеха централна роля за движението на Пазителите. Преносът им от Южна Америка до ЕлЕй, където щяха да са в безопасност, вероятно щеше да бъде възложено на Стиг, ако клетъчното му препрофилиране беше завършило. При така стеклите се събития Казимир бе твърдо решен да не позволи никакви засечки, щеше да докаже на всички, че е способен да се справи с подобна важна задача.

Той се качи на кръговия влак точно преди вратите да се затворят и се огледа, за да види кой се бе качил след него. Отново процедурни изисквания. Само дето този път чувстваше неувереност. Нещо глождеше подсъзнанието му. Нещо го тревожеше.

Никой от хората, които виждаше, не беше причината. Дали го следяха във формация? Ако беше заграден в кутия, поне двама от екипа щяха да останат на перона. Обърна се небрежно и погледна през прозореца, за да види кой беше навън. Видя само закъснелите, възмутени и примирени със затръшналите се под носовете им врати.

Изпрати съобщението си към еднократен адрес в унисферата. Така в офиса на „Макс Транзит Лемюл“ щяха да са наясно, че пътува по последната права. Щяха да сканират електронната активност във влака, за да проверят дали не се извършва някаква тайна операция. Ако имаше такава, щеше да разбере за нея на ЕлЕй Галактик. Точно както се случи със Стиг, когато се връщаше от Дъбов лес.

Доволен, че бе направил всичко по силите си, той повървя през няколко вагона, преди да си избере място близо до изхода. Следващата спирка беше Мексико Сити, а след нея щеше да е обратно в ЕлЕй Галактик. Елвин му бе натяквал постоянно колко важна беше тази информация за цялото движение на Пазителите и как в никакъв случай не трябва да се проваля. Нашествието добавяше своето собствено ударение върху значението на задачата. Чудеше се дали това го докарваше до параноя в отчаяното му старание да достави пратката.

Влакът потегли от перона и той се зачуди как ли щеше да изглежда Стиг, когато се върнеше. Клетъчното препрофилиране бе почти приключило и щеше да му позволи да продължи заниманията си в челния фронт със съвсем ново лице. Стиг не беше създаден да стои по цял ден в обезопасената къща и да бездейства.

 

 

Жюстин седеше в дъното на офиса на Отдела по сигурността на ЕлЕй Галактик и наблюдаваше безмълвно разузнавателния екип на флота, който координираше операцията по ограждане в кръговия влак. Започнаха провеждането й оттук, веднага щом потвърдиха, че Казимир е отседнал в хотел в Санта Моника. Свързваше се с тях по няколко път на ден, за да получи информация за развитието, дори в най-напрегнатите моменти на инвазията. Всеки ден се случваше едно и също: Казимир убиваше време и се държеше като турист. Чакаше.

Беше толкова странно да може да види реалновремевото му изображение от камерите на наблюдателния екип, но да не може да го докосне или да говори с него. Чувстваше се сякаш беше попаднала в кожата на потаен ангел пазител, който наблюдаващия любимия си от висините и го пазеше от собствената му младост и наивност. Едновременно с това вината, която изпитваше, беше мъчителна, но тя не спираше да си повтаря, че по-късно той щеше да разбере. Когато в крайна сметка разбереше в каква ужасна грешка живее, как е бил измамен и използван от други, щяха да започнат начисто. Жюстин дори не се бе замисляла как щеше да изглежда животът им след това. Което я правеше също толкова лекомислена като Казимир.

Вчера обаче беше получила обаждане от командир Алик Хоугън. Казимир бе получил инструкции от еднократен адрес и бе взел кръговия влак за Рио. Последвалите му действия бяха странни. Беше посетил древна обсерватория в Адните и след това бе потеглил обратно почти веднага. Предвид колко бе изолирана обсерваторията, екипът на флота не можеше да проникне вътре и да разбере какво бе взел оттам. Всъщност беше им изключително трудно да останат незабелязани по пътя през Андите, докато следваха джипа му.

Едно незадълбочено разследване в киберсферата показа, че обсерваторията се намира под управлението на консорциум от университети, а финансирането й идваше от много източници: корпоративни, правителствени и образователни. В момента бе обкръжена от екип на флота, чиито членове очакваха заповед да влязат вътре. Това щеше да се случи, чак след като Казимир доставеше пратката, каквато и да беше тя, на връзката си.

Мащабите и очевидната важност на цялата операция бяха достатъчно добра причина, за да си позволи да дойде лично до ЕлЕй

Галактик заедно с двама телохранители от Отдела по сигурността на Сената. Хоугън провеждаше операцията сам и се стараеше да се представи възможно най-добре, особено след целия натиск, който му бе оказала.

— Кръговият влак е тръгнал от Рио, сенатор — докладва Хоугън. — Не остава много.

— Добре.

— Обади се на адреса за еднократно ползване, след като излезе. Оперативният агент, който се връщаше от Дъбов лес, направи същото. Изглежда е стандартната им процедура по време на мисии.

— Очаквате ли Казимир Макфостър да слезе тук?

— Много е вероятно. Разполагам обаче с достатъчно хора, за да го затворя в кутия независимо от това къде ще отиде. Не се тревожете, сенаторе, този няма да ни се изплъзне.

— Радвам се да го чуя. — Тя му кимна безмълвно, с което го освободи. Хоугън се усмихна насилено, преди да се присъедини отново към екипа си. Всичките се бяха прегърбили над бюрата си, изучаваха екраните и шепнеха на оперативните агенти.

Този път не бяха оставили нищо на случайността, както бе станало под управлението на Паула Майо. Над сто флотски офицери от разузнаването бяха мобилизирани във и около ЕлЕй Галактик, готови да проследят Казимир до мястото на предаване на пратката, където и да се окажеше това. Бяха разположени тихо през последните два дни. Всякаква възможност за странично виртуално наблюдение беше избегната. Тарло беше убеден, че последният провал се дължеше на успеха на Пазителите в инфилтрацията на поне някаква част от мрежата на ЕлЕй Галактик. Затова използваха само специализирани комуникационни системи с ултрамодерен софтуер за заглушаване на трафика. Ако Пазителите разполагаха с техническите възможности да засекат този обмен, значи най-вероятно щяха да управляват цялата Федерация до края на годината.

Жюстин използва интерфейса си, за да извика изображения от вътрешната мрежа на ТСП. На един от екраните на бюрата кръговият влак се плъзна през портала между Рио и Мексико Сити.

 

 

Казимир слезе от кръговия влак на терминала „Каралво“ в ЕлЕй Галактик. Беше обяд. Слънчевата светлина се лееше през огромните прозорци с формата на полумесец високо над главата му и ъгловатите колони, до които се докосваше, хвърляха отблясъци. Той слезе от перона по извитата рампа в края. През подметките на ботушите си усещаше познатото трептене, предизвикано от движението на влакове през огромната сграда. Трафикът в гарата беше почти възстановен до нивата от преди инвазията, макар че на централния площад се тълпяха видимо по-малко пътници.

Когато стигна до края на рампата, се огледа небрежно наоколо, все едно се чудеше по кой път да поеме. Никой не му обърна внимание. Не бе получил предупреждение от екипа на Пазителите, нито визуално, нито през киберсферата.

„Може и да ме гони параноя.“

Казимир закрачи по площада, отправяйки се към изход номер осем, пред който имаше стоянка за таксита. Още четвърт час и щеше да се завърне триумфално в офиса на „Макс Транзит Лемюл“ и да предаде кристалната памет с данните от Марс. За малко да потупа малкия диск в подсигурения джоб на колана си, но това щеше да е постъпка на жалък аматьор. Устните му се разтеглиха в уверена усмивка, докато си проправяше път през хилядите пътници, които се блъскаха на централния площад. Благодарение на него Пазителите щяха да се приближат с още една стъпка до отмъщението на Далечината. След като приключеше с тази мисия, щеше да се опита да намери време и да посети отново Жюстин. Авантюрата му в имението Тюлип беше единственото действие, с което бе прекрачил доктрината им. На него обаче не му пукаше. Брус щеше да разбере, дори никой от останалите да не можеше. Жюстин беше част от него. Без нея не намираше смисъл в съществуването си. Струваше си да рискува всичко за нея. Когато я видя отново онази нощ, сякаш не бе минало никакво време. Това, че тя таеше същите чувства към него, беше чудо, което не бе очаквал като подарък дори от бленуващите небеса.

А тя го обичаше, както я обичаше и той. Това беше истинско чудо. Тя чувстваше същото като него. Дори само радостта й затвърждаваше решителността му да изличи Звездния странник от вселената. Искаше вселена, в която вече нищо нямаше да може да застане между двамата. Какъв свят щеше да е само това. Какъв невероятен, блажен свят.

Намираше се на двеста метра от изхода, когато забеляза мъжа, застанал в дъното на рампата, която се извиваше към перон шест. Имаше нещо в него… Спретната къса коса, висок, млад, в началото на двадесетте, точно като Казимир, носеше просто синьо сако над кремава риза. Стоеше някак настрани, държеше малка система в една ръка и четеше някакъв документ от развития екран. Позицията и ъгълът, под който беше спрямо рампата — толкова спокойно и естествено — му предоставяха видимост към всички пешеходци на площада, когато се случеше да вдигне поглед от екрана. Съвсем лесно можеше да мине за цивилен. Само че профилът му накара Казимир да забави крачка, докато се приближаваше към него. Профилът му бе странно познат. Профил, който запали пожар дълбоко в мозъка на Казимир. Стари спомени изплуваха и разтърсиха физически тялото му.

Казимир спря. Сълзи замъглиха зрението му.

— Не — думата се отрони беззвучно от устните му. Искаше да продължи да се движи, но коленете му заплашваха да поддадат.

Мъжът вдигна очи от екрана на системата и погледна право към него.

— Брус — произнесе задъхано Казимир. — Това си ти.

Той пристъпи напред, без да осъзнава присъствието на хората между тях. Това беше той, наистина беше той. Брус Макфостър, който стоеше на площада на ЕлЕй Галактик, сякаш това бе най-нормалното нещо във вселената. Брус Макфостър, който бе паднал в битка пред очите му. Брус Макфостър — жив.

— Брус! — Казимир направи още няколко стъпки. — О, Господи. Брус, това съм аз, Каз.

Брус не отделяше поглед от него. Пусна системата в джоба си със спокойно и бавно движение.

Казимир се затича към него.

— Брус!

Разтвори ръцете си във възторжен жест на приветствие. Докато препускаше напред, през тълпата пред него се разтвори пътека.

Брус Макфостър вдигна дясната си ръка. В нея имаше нещо. То припламна — Казимир не усети болка. Не усети нищо. Последва миг на чернота. В следващия миг гледаше право нагоре към белия бетонен покрив на терминала „Каралво“. Тялото му беше неподвижно. Около него се спускаше тишина.

— Брус?

Над тялото му плуваха лица, но му беше трудно да види което и да е от тях. Светлината отслабваше. Казимир се опита да се усмихне.

Най-сетне осъзна, че умира. Нищо от това нямаше значение, защото в живота му бе присъствала…

— Жюстин. — Призрачните му пръсти се пресегнаха и натиснаха иконата й. — Жюстин, толкова съжалявам.

Усмивката й беше там и го утешаваше, прощаваше му с угасването на светлината.

 

 

Жюстин извика, когато камерата на сигурността се завъртя към мъжа, в който Казимир се бе втренчил с такова стъписващо неверие. Убиецът на брат й стоеше в средата на ЕлЕй Галактик. Тя видя как той хладнокръвно вдигна ръка и стреля с пистолета си. Йонният импулс разкъса гърдите на Казимир и пръсна ужасяващ облак от кръв и овъглени съсиреци. Тялото му отхвърча на пет метра назад във въздуха и се просна на площада. Викът на Жюстин заглъхна. Тялото й се сгърчи в шок и тя почти се срина в стола.

Екипът на флота изпълни офиса с яростни крясъци. Разгневеният и уплашен Алик Хоугън беше близо до сълзи, докато нареждаше на офицерите да започнат преследване. Юмруците му се свиха над главните екрани, готови да пробият дупки право в изображенията. Всички картини се превърнаха в объркани, свистящи размазани картини. Последваха нови изстрели. Хор от високи и паникьосани писъци загърмя от говорителите.

Жюстин вдиша отново. Разтърсващ дъх, който прогори пътя си по гърлото й. Един от екраните все още показваше Казимир и обезобразеното му тяло.

— Отведете ме там — прошепна тя с болка в гласа.

— Сенаторе? — попита един от телохранителите.

— Отиваме там долу.

— Да, сенаторе.

Е-кономът й я уведоми, че през адрес за еднократно ползване бе пристигнало съобщение. Подателят му беше разпознат като Казимир Макфостър.

— Никой да не го докосва — извика внезапно тя и се изправи на краката си.

Служителите от флота се извърнаха, както бяха седнали зад бюрата си, и я погледнаха със стреснати изражения.

— Всички да стоят настрана от него — каза им тя. — Не искам никой да го докосва.

След като напусна офиса, нареди на е-конома си да отвори съобщението. Съдържаше кода на адрес в унисферата и един ред текст. „СКЪПА ЖЮСТИН, ТИ СИ ЕДИНСТВЕНИЯТ ЧОВЕК, КОГОТО НЯКОГА СЪМ ОБИЧАЛ. БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ТОВА, ЧЕ БЯХ ЖИВ. КАЗИМИР.“

Наложи се телохранителят да я прихване, когато заплака.

 

 

Персоналът на отдела по сигурността на гарата на ТСП разчисти път за Жюстин през напрегнатата, разтревожена тълпа на площада. Бяха ги задържали на сериозно разстояние от тялото, така че последните метри се сториха на Жюстин изключително дълги и самотни. Тези крачки бяха почти непосилни за нея, виждайки истинските рани, нанесени върху тялото му. Въпреки това, тя се насили да продължи като своеобразно наказание, защото знаеше, че заслужава нещо много, много по-лошо.

Беше точно толкова тежко, колкото знаеше, че ще бъде. Кръвта, която се стичаше в локви върху белия мрамор. Миризмата. Лицето му беше напълно запазено и на него беше запечатано изражението на човек, чиято молитва бе получила отговор.

Жюстин коленичи до тялото, макар че краката й вече едва я удържаха. Широките локви от студената му кръв попиха в скъпата й рокля. Тя се пресегна и докосна бузата му с пръсти, уплашена от това, което щеше да почувства. Беше виждала безброй пъти безжизнени трупове, включително този на брат й. Казимир обаче беше Пазител и нямаше имплант с клетки памет. Това беше истинска смърт, един живот бе приключил. Тя си мислеше, че бе оставила това варварство зад себе си преди столетия.

По-късно щеше да изпита гняв. Ярост. Както и горчиво, истински горчиво угризение. Сега беше просто изтръпнала. Не разбираше как това се бе случило, напук на цялата й власт и правомощия. Въпреки всички заповеди и полуприкрити заплахи, чието послание беше, че нищо, нищо не трябва да го нарани. А ето го, красивата й млада любов, мъртъв. Завинаги.

Жюстин чу чифт токове, които чаткаха по мрамора. Някой крачеше целенасочено по площада към нея. Не се съмняваше кой бе това. Усмихна се отчаяно на Казимир за последен път, а след това се изправи и се обърна.

— Сенаторе — каза Паула Майо. — Моите съболезнования.

Усмивката на Жюстин преля в злоба, когато погледът й попадна върху тъмната кръв, която петнеше роклята й.

— Казах им. Постарах се да съм пределно ясна в посланието си към флота. Казимир не трябваше да пострада.

— Не флотът извърши това.

— Нали разбираш, винаги си мислех, че съм права. Че той е просто наивно провинциално момче с глава, пълна с глупости. Не можеше да не съм права, защото съм на почти четири века, живея в имения и апартаменти по върховете на небостъргачи и имам достатъчно пари да купя света му. Трябваше да го защитя от него самия, от другите, които го използваха.

— Направили сте всичко, което сте могли.

— Защо е мъртъв тогава, следовател?

— Във флота има изтичане на информация, може би от повече от едно място.

— Значи той е истински, така ли? — попита Жюстин. Гласът й беше пронизан от някаква далечна развеселеност. — Казимир е бил прав от самото начало.

— Да, сенаторе, Звездния странник е истински.

 

 

Вятърът и течението си помагаха с готовност и побутваха „Пътеводителя“ с постоянна скорост. При други обстоятелства Ози щеше да е напълно удовлетворен от това. Но не и днес.

— Няма ли нищо пред нас? — изхленчи кисело Орион.

Ози включи увеличителната функция на ретиналните си импланти, с която сканираше притеснително далечния хоризонт.

— Не — каза той. Дори на самия него му се стори, че звучи пораженчески.

На петнадесет мили от десния борд, и вече малко зад тях, последният остров се издигаше над спокойната синьо-сива вода. Тъмнозеленият конус беше четвъртият, който бяха опитали да достигнат. След като оставиха първия остров зад себе си, морското течение се бе засилило значително. Дотолкова, че почти не успяваха да направляват сала. Дори когато Точий извиваше руля с всички сили, не можеха да променят ъгъла си на движение с повече от няколко градуса. Пропуснаха първия остров с над десет мили. Стояха на скърцащата палуба на сала и гледаха унило как земята се смалява зад тях. Беше по-голям от онзи, от който бяха тръгнали, със заливи и обширни гори. Ози не успя да види каквито и да е следи от население, дори когато усили ретиналните си импланти докрай, но мястото изглеждаше изключително обещаващо.

След шока от разминаването им със земята обърнаха право към следващия остров на тридесет мили от предишния. Този път с почти непрестанно гребане и закрепен рул се добраха на няколко мили, когато течението ги отнесе напред. Нито един от изтощените човеци не каза нищо, но и двамата знаеха, че Точий можеше да доплува до брега, ако бе пожелал. Големият им извънземен спътник бе избрал да остане с тях.

От там насетне островите, към които можеха да се насочат, бяха по-малко, а силата на течението се бе усилила значително. А сега може би последният им шанс изчезваше с висока скорост от погледа им.

Ози седна с гръб към мачтата и поглед, отправен назад. Опитваше да не изглежда твърде разочарован. Твърдото квадратно платно беше извито и здраво изпънато от бриза. Вече нямаше особен смисъл да го държат вдигнато. Морето беше бързо като равнинна река. За пореден път не можеше да разбере на какво се дължеше това. Моретата просто не бързаха по този начин, не можеше да се сети за логичен механизъм, който да произведе такъв ефект. Беше поредната аномалия, която планетата бе хвърлила в лицето им. Ози се тревожеше, че тази може да се окаже фатална.

— Може и да успея да ни извлека до последния остров — преведе системата думите на Точий.

Ози погледна колебливо голямото създание.

— По-вероятно е просто да се измориш. Нека да оставим подобни решения за момента, в който сме напълно отчаяни.

— Не сме ли вече? — промърмори Орион.

— Докато се движим, значи сме добре — каза непоколебимо Ози. — Ще има още острови отвъд хоризонта, може би дори континент. Когато спрем да се движим, тогава ще имаме истински проблем.

Изражението на Орион беше изключително скептично, но той не понечи да спори. Точий издърпа руля нагоре и го занамества, докато не насочи напред.

Вече бяха изяли около една трета от пресните си запаси, изчисли Ози. Ако ги консумираха малко по-пестеливо от сега нататък, плодовете трябваше да им стигнат за още четири или пет дни. Технически храната не беше проблем. Точий можеше да лови безкрайно количество риба, а помпата с филтър да произвежда прясна водя. От тази гледна точка можеха да преплуват целия океан. Въпреки това, той не си правеше илюзии колко дълго щеше да издържи салът. Въжетата от палмови листа вече видимо се подуваха и разнищваха там, където придържаха сноповете от трупи едни към други. Когато започнеха да се разкъсват, щяха да измерват бъдещето си в часове. На борда нямаше спасителни пояси. Вече си мислеше колко полезни щяха да се окажат стените на надуваемата палатка в подобна критична ситуация.

 

 

Ози се събуди от разтърсването на Орион.

— Ози, чувам нещо.

Момчето говореше ниско, сякаш беше уплашено.

— Добре. — Ози побутна очилата си нагоре и замига срещу светлината. Беше заспал, без да иска. Когато погледна назад, видя малка следа от мехурчета, които извираха от кърмата на сала. — Исусе, оставяме диря. Колко бързо се движим?

— Не знам. — Орион звучеше, все така унило.

Ози се изправи. Усещаше ясно силата на вятъра. Платното беше изпънато докрай и напрягаше здраво мачтата.

— Хайде да го свалим — каза той. Двамата с Орион развързаха въжетата и смъкнаха сухия сиво-кафяв квадрат. Платното заплющя мощно, падайки надолу.

— Има ли някаква причина да се притесняваме? — попита Точий.

— Орион смята, че е чул нещо — каза Ози.

— Вибрациите на въздуха представляват ли опасност?

— Зависи какво ги предизвика — каза Ози. Дори след толкова време, прекарано заедно, въпреки увеличения им речник и буквално дните, които бяха отделили в обяснение на проблема, на Точий все още му беше трудно да възприеме концепцията за шума.

— Чуваш ли го? — попита Орион.

Ози застана мирно. Над водата се носеше отчетлив звук, точно толкова висок, че да може да го различи от плясъка на вълничките в корпуса на „Пътеводителя“. Беше вибриращо ехо, подобно на далечен гръм.

Когато погледна напред и се опита да установи източника на звука, видя, че хоризонтът бе станал доста размит. Над водата се бе разстлало тънко одеяло от мъгла. Той приближи картината с ретиналните си импланти, но и така не различи нищо. Звукът постепенно се усилваше.

— Мисля, че трябва да се привържем — каза Ози. — За всеки случай.

— Какво има? — попита Орион. — Моля те, Ози.

— Не знам, мой човек. Честно. Просто ми се ще да вземем предпазни мерки. Много далече сме от земята, а ако това е зараждащата се буря, не искам никой да изпадне през борда.

Заеха се с въжетата и започнаха да връзват краищата им за основата на мачтата. Точий отказа предложеното му въже и използва двигателните си ивици, за да се закрепи към палубата.

Когато приключиха, мъгливият фронт вече беше много по-близо, а шумът се бе превърнал в постоянно тихо бучене, което нарастваше все повече.

Ози застана до мачтата и уви ръка около високата дървена греда.

— Не разбирам — оплака се той. — Не виждам никакви буреносни облаци.

В чистото небе над него водните кълба в газовия ореол блещукаха с обичайната си яркост. Морето около тях се вълнуваше, вълните препускаха организирано напред и носеха „Пътеводителя“ със себе си. Салът започваше да се люшка заради високата скорост. Скърцането на пренапрегнатите въжета се чуваше над фоновото бучене.

Над хоризонта се издигнаха няколко водни сфери. Приличаха на малки мигриращи съзвездия. Ози ги зяпна объркано. Нещо много странно се случваше с чувството му за перспектива. Сякаш мъгливият фронт се свиваше, а хоризонтът летеше към него. В този в миг на истински ужас го озари прозрение какво точно виждаше.

Нямаше никакъв мъглив фронт. Това беше просто тънка линия пръски, увиснала над вълните. Пръски, хвърляни от водопад. Морето се изливаше над скала, чиито краища изчезваха някъде в далечината от двете страни на „Пътеводителя“.

Право пред сала бушуваше бяла вода и мощните пръски заливаха Ози. Салът се наклони заплашително и се разтресе над разбунената вода. Наложи му се да стисне мачтата, тъй като краката му се плъзнаха по палубата. Погледна надясно и видя как цялото море се спуска в обширна арка, която бумтеше далече, далече надолу… Под тях нямаше дъно, само празнотата на газовия ореол.

Ози вдигна глава и се загледа във фалшивите звезди над себе си. На лицето му се изписаха неверие и чиста ярост.

— Сигурно се шегуваш! — извика той към небето.

„Пътеводителя“ падна от ръба на света.