Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (18)

16.

На американското източно крайбрежие беше сутрин. Слънцето бе достигнало зенита си и безпрепятствено осветяваше улиците, които се спотайваха на дъното на бетонните каньони на Манхатън. Ако погледнеше надолу към Пето авеню от двеста двадесет и петия етаж на Агенцията за изследване и развитие на Федерацията, Найджъл Шелдън можеше да види несекващия градски трафик, увлечен в разгара на битката си за придвижване. По цялото протежение на огромната историческа улица бяха наблъскани жълти таксита и матовочерни лимузини, два противникови вида, които се съревноваваха за господството над лентите. Според градските митове такситата разполагаха с незаконен агресивен софтуер, инсталиран в шофьорските системи. Това не би изненадало Найджъл Шелдън, предвид огромния брой пъти, когато лимузината му трябваше да набива спирачки, за да освободи място за някое такси, което правеше рязък завой пред него. Именно те бяха облагодетелствани от това кратко проявление на светлината. Блестяха разкошно със стотици сред мрачните си противници и в точно този миг изглеждаха като победители.

По-близо до основата на небостъргача можеше да види дебел пръстен от репортери около главния вход. Заигра се с мисълта какво ли щеше да стане, ако се изплюеше през прозореца, колко дълго щеше да отнеме, преди някой от тях да си го отнесе и да погледне нагоре с отвращение и раздразнение. Беше хубаво, че още го занимаваха подобни детински мисли, усещаше, че те дават някаква перспектива на живота. На колегите му от Съвета определено щеше да им дойде добре малко освежаване.

А те вече изпълваха залата зад него. Томпсън Бърнели и Криспин Голдрайх седяха един до друг на масата, главите им бяха склонени една към друга, докато се пазаряха и маневрираха в рамките на игра, в която участваха всички Велики фамилии. Илейн Дой изглеждаше по-незаинтересована от обикновено, но тя определено не се нуждаеше от усложнения по време на годината, в която името й щеше да попадне в кръга с предварителни кандидати за президентските избори. Тя размени поздрави с Рафаел Колумбия и Габриела Елси. Този път наоколо се мяркаха по-малко асистенти — последица от усилените мерки за сигурност и отговорността, която лежеше върху съвета на Екзопротектората. Уилсън Кайм стоеше прав и говореше с Даниъл Алстър изненадващо спокойно, предвид очевидната враждебност, насочена към него от някои членове на Съвета, предвождани от сенатор Бърнели.

Найджъл можеше да се справи с политиканстването в крачка. За разлика от Уилсън никога не се бе възползвал от възможността да си вземе едноживотна почивка далеч от сърцето на федеративното управление. Той живееше, за да мисли напред във времето и беше почти сигурен, че никой от асистентите и мозъчните тръстове, на които останалите членове на съвета разчитаха за инструкциите си, не бе подготвил толкова много сценарии, колкото стратезите на ТСП. Някои от най-лошите варианти щяха да изискват контрамерки, които той самият трябваше да предприеме през частни и дискретни канали — включително най-отчаяното действие, да евакуира цялото си семейство от космоса на Федерацията. Изпълнението на подобни схеми не го притесняваше особено — всъщност това беше доста голямо предизвикателство. Единствената причина за безпокойство днес беше това, което го глождеше от няколко месеца, а именно липсата на комуникация с Ози. Найджъл бе свикнал приятелят му да изчезва с месеци, дори години, във времената, когато обикаляше световете, или дори когато създаваше дом и ново семейство. Само че дори тогава винаги отговаряше на съобщенията му в някакъв момент.

— Ако сте готови… — каза малко нетърпеливо Илейн Дой.

Найджъл се извърна от прозореца и кимна неохотно. Бе отлагал срещата с нищожната надежда, че Ози ще се появи в последния миг, както винаги нехаещ и готов с радост да причини неразбория. Но сега това нямаше да се случи. Вратите бяха затворени, а стаята обезопасена.

Всички се разположиха около масата. Вицепрезидентът поиска СИ да бъде свързан със Съвета в реално време и тюркоазените и мандаринените линии затрептяха по екрана в края на стаята.

— Смятам, че трябва да започнем с поздравления към капитан Уилсън и екипажа му за изпълнението на тази изключително трудна мисия с истински професионализъм — каза Илейн Дой. — Знам, че там се е наложило да вземете някои трудни решения, капитане, и не ви завиждам за това, но вярвам, че са били правилните. Да донесете обратно информацията беше първият ви приоритет.

— И какво точно се оказа таза информация? — попита Томпсън Бърнели. — Аз се чувствам изключително непросветен от вашето пътуване. Особено предвид цената на проклетото нещо.

— Това е много широко разпространен, технологично напреднал и очевидно агресивен извънземен вид на седемстотин и петдесет светлинни години от Федерацията — каза безстрастно Уилсън. — Били са затворени зад бариерата, но някой ги пусна и те успяха да ни видят. Трета сила. Само по себе си действие, което би трябвало да смятаме най-малкото за недоброжелателно, ако не и за враждебно.

— Сериозно ли вярвате в това? — попита Томпсън. — Изправени сме пред две групи извънземни, и двете агресивни?

— Премахването на бариерата не беше случайност — каза Найджъл. — Не го направихме ние. Не бяха и извънземните от Дайсън. Quod erat demonstrandum^[1], че има намесен друг фактор.

— Трябва да са били извънземните, които са я издигнали — каза Брюстър Кумар. — Единствено създанията, които разполагате познание за конструкцията, могат да направят нещо подобно.

— Това не ми изглежда особено смислено действие — каза Илейн Дой. — Ако смяташ да я изключиш при пристигането на първия изследователски кораб, защо изобщо ще я издигаш?

— Бих искал да обсъдим това — каза Уилсън. — Разполагаме с две възможности — или бариерата е била снета от същите извънземни, които са я издигнали, в който случай мотивацията им остава скрита за нас, предвид сегашното ни познание; или е била изключена от някой друг, отново поради неизвестна причина. Това е по-тревожното заключение.

— Защо? — попита Криспин Голдрайх.

— Била е издигната, за да удържи очевидно агресивен вид. Някой е бил достатъчно разтревожен от тях, за да построи това нещо. Аз бях там, видях бариерата. Никой не би построил подобно нещо, без да разполага с много добра причина. Не ме интересува колко напреднали са били строителите. Ресурсите и усилията, нужни за тази задача, са били фантастични. Тревогата им относно извънземните от Дайсън е граничела с параноя. Помислете за това — един вид, който е бил способен да изгради бариера около звезда, е бил разтревожен. Всичко, което може да разтревожи тях, ми изкарва ангелите от страх. А сега дайсъните са на свобода.

— Съгласен ли си с тази оценка? — попита Илейн Дой СИ.

— Има логика. Не вярваме, че изключването на бариерата в момента на появяването на „Втори шанс“ е съвпадение. Изглежда невероятно самите извънземни от Дайсън да са го направили. По метода на простата елиминация трябва да са били създателите на бариерата или други извънземни.

— Никой от тези видове няма адекватен мотив — каза Брюстър Кумар.

— Няма очевиден мотив — каза СИ. — Но ние не знаем истинските причини за самото издигане на бариерата, така че да правим предположения относно премахването й е безсмислено.

— Не мислиш ли, че е била поставена там заради агресивната природа на дайсъните? — попита Уилсън.

— Да, това е правдоподобна теория — отвърна СИ. — Но защо тогава са сметнали за наложително да затворят и Дайсън Бета зад подобна бариера?

— Добра забележка — отбеляза Рафаел Колумбия.

— Не знам — каза уморено Уилсън. — Това, което установихме, обаче, е колко са опасни извънземните от Дайсън Алфа.

— Очевидно са опасни — каза Томпсън Бърнели. — Трябва да признаем, че ако извънземен вид бе наблюдавал Земята през двадесети век, особено по време на Втората световна война, щеше да заключи, че сме непоправимо войнолюбиви. Изненадан съм, че не са поставили бариера около нас, когато са имали шанса, ако това е причината за строежа на тези неща.

— Преодолели сме тази фаза — каза Илейн Дой. — Подмладяването и междузвездната експанзия значително са променили психиката и културата ни.

— Не започвайте пак този спор — каза Брюстър Кумар. — Имали сме късмет, това е всичко.

— Ние ковем собствения си късмет — каза Найджъл. — Тук сме, за да решим какво да правим с цял отбор извънземни, ужасно многото им ядрени оръжия и склонността им да ги използват.

— Разполагат с ядрени глави и, без съмнение, с още много други високотехнологични оръжия — каза Рафаел Колумбия. — Но не разполагат с никаква форма на свръхсветлинен двигател, което ни дава зона на сигурност от седемстотин и петдесет светлинни години. Това е доста голяма безопасна ивица.

— Не са имали свръхсветлинен двигател, защото не им е трябвал зад бариерата, която блокираше свръхсветлинното пътуване — каза Уилсън. — Имайки предвид демонстрираните от тях технологични възможности, не бих разчитал на каквото и да е разстояние да ни предпази от тях.

— Колко дълго би им отнело да построят звездни кораби със свръхсветлинен двигател?

Всички погледнаха към Найджъл. Той сви рамене.

— Както каза Уилсън, разполагат с индустриална база за развитие на високи технологии. След като разполагаш с основната теория, можеш да изработиш прототип на хипердвигател и да го задействаш за месеци, ако вложиш достатъчно ресурси в проекта. Ключовият въпрос е дали изобщо можеш да сглобиш нужната математика.

— Длъжни сме да предположим, че са способни на това — каза Илейн Дой. — Видели са „Втори шанс“ по време на операция. — Тя направи гримаса. — Може и да разполагат с Боуз и Фербеке.

— Те ще се самоубият, преди това да се случи — каза Рафаел Колумбия. — Знаят какво е заложено на карта.

Уилсън неспокойно прочисти гърлото си. Всички около масата се обърнаха и погледнаха към него. Всички бяха играли същата игра достатъчно дълго, за да могат да разпознаят лошите новини от каквото и да е разстояние.

— Всички членове на екипажа, включително и аз, бяхме екипирани с имплант, който може да извърши тази функция — каза Уилсън. — Въпреки това, можем да предположим, че Боуз и Фербеке първо ще преценят ситуацията. Ако установят първоначален мирен контакт с извънземните от Дайсън, бих очаквал да направят опит за комуникация и постигане на разбирателство. Само в случай на безизходица биха прибягнали до пълно заличаване на информацията в имплантите им с памет и до самоубийство.

— Значи ще го направят — каза Илейн Дой. Сякаш го подтикваше да каже „да“. — Имам предвид — знаят, че ще бъдат съживени във Федерацията. Ще изгубят най-много ден, нали така? При това вероятно много неприятен ден.

— До голяма степен съм убеден, че Емануел Фербеке ще постъпи правилно — каза Уилсън. — Само че — моля се на Господ да бъркам, — можем да очакваме проблеми от Дъдли Боуз.

— Какво имате предвид под проблеми? — попита настоятелно Томпсън Бърнели.

Уилсън се вторачи в сенатора.

— Тренировъчните му показатели не бяха толкова високи като тези на всички останали на борда. След селекцията прекара известно време в резервоар за подмладяване, който намали телесната му възраст. Разполагаше с ограничено време, преди да излетим.

— Защо, по дяволите, сте го взели на борда в такъв случай?

— Политически приоритети — намеси се елегантно Найджъл. — Същата причина, поради която твоят човек Тънди Сътън беше на борда.

Томпсън изпъна показалеца си към Найджъл.

— Тънди премина през всеки тест, на който го подложихте.

— Без съмнение го направи. Но ако беше отхвърлен по време на финалната селекция заедно с всички останали, които имаха връзки със земните Велики фамилии, ти щеше да си първият, който щеше да се разфучи.

— Може би. Само че Тънди поне беше подготвен достатъчно, не като този Боуз. Каква пародия на операция изобщо провеждате?

— Единствената възможна.

— Исусе Христе! — Томпсън се облегна назад и изгледа отвратено Найджъл и Уилсън.

— Много добре — каза Илейн Дой. — В най-лошия случай, извънземните от Дайсън знаят много за нас, включително къде сме и могат да построят свръхсветлинен двигател. Какво ще правим в такъв случай?

— Същото като последния път — каза Уилсън. — Ще изпратим мисия, която да разбере какво става.

— По-успешна от последната, надявам се най-искрено — каза Криспин Голдрайх.

— Ще бъде такава — каза Найджъл. — „Втори шанс“ беше изстрел в абсолютен мрак. Трябваше да построим нещо, което може да се справи с всякакви непредвидени ситуации, истински изследователски кораб. Този път мисията ще бъде строго дефинирана. Тези кораби ще бъдат по-малки и вероятно по-евтини.

— Защо се нуждаете от повече от един? — попита Илейн Дой.

— За да може екипажът на единия да наблюдава какво се случва с този, който опита да влезе в контакт, и да докладва, ако бъде загубен — каза Уилсън. — Извънземните от Дайсън вече знаят кои сме и че вероятно не ние сме издигнали бариерата. Със сигурност знаят, че не представляваме заплаха за тях. Реакцията им към нас по време на този опит ще бъде решителна.

— Не ми харесва тази задача — промърмори Рафаел Колумбия.

— Аз самият не я чакам с нетърпение — каза Уилсън. — Но се налага да бъде изпълнена и то както трябва.

— Имаш нещо да доказваш ли? — попита тихо Томпсън Бърнели.

Уилсън не се хвана на въдицата му.

— Да приема ли, че по тези кораби вече се работи? — попита Илейн Дой.

— О, да — каза Найджъл. — Веднага щом приключихме с дизайна на „Втори шанс“, оторизирах предварително проучване за по-малък изследователски звезден кораб. Ще бъде сравнително проста задача да адаптираме технологията за бърз разузнавателен кораб. Благодарение на опита, придобит при строежа на хипердвигателя на „Втори шанс“, можем да модифицираме бъдещите версии, така че да развиват много по-високи скорости. Цялата структура на животоподдържащото колело беше отхвърлена като идея, екипажът може да се справи и при условия на свободно падане. Също така сме намалили обема на реакционния двигател, включително прилежащите към него отпадни материали. От него няма нужда освен за маневри на къси разстояния. Усилихме обаче въоръжението. Ще могат да се сражават по време на бягство.

— А каква точно ще е мисията им? — попита Брюстър Кумар.

— Трябва да открият повече за природата на извънземните от Дайсън. Дали наистина са войнолюбиви. Дали разработват звездни кораби със свръхсветлинен двигател или отварят червееви дупки към близките системи. Специално това би било трудно за скриване, имайки предвид колко лесно можем да засечем излъчванията им. Разбира се, ако разполагат с познание в тази област, това означава, че те също ще могат да ни забележат.

— Много добре — каза Илейн Дой. — Не мисля, че който и да е от нас възразява срещу спешната нужда от тази мисия. Това, което искам да направи Съвета, е да изпрати формално предложение до правителството на Федерацията за създаване на нова агенция, която ще съблюдава цялата изследователска работа, свързана със системата Дайсън, както и контактната операция от планирането до осъществяването й. Всичко това ще е под юрисдикцията на правителството.

— Както и финансирането — каза рязко Томпсън Бърнели.

— Искаш да кажеш, че предлагаш правителството да създаде цивилна агенция за звездни полети? — попита Рафаел Колумбия.

— Да, точно така. Това е потенциална заплаха за цялата Федерация. Не може да си позволим импровизиран отговор, финансиран от несигурни и многобройни източници. Към проблема трябва да бъде подходено стабилно и с ясен политически поръчител.

— Ах — Рафаел погледна към Найджъл. — Какво мислиш ти за това, Найджъл? В момента говорим най-вече за твоя персонал.

— Мисля, че той не е достатъчен. — Почти се усмихна, когато залата утихна, дори Уилсън се бе вторачил изненадано в него. — Ако искате да има някаква политика по въпроса, тя трябва да бъде дългосрочна и съгласувана. Ако новите ни разузнавачи се върнат с лоши новини, тогава какво? Друга среща като тази? Не, Илейн е напълно права, нуждаем се от ясна политика и агенция, способна да я приложи. Трябва да се подготвим за най-лошия случай, още преди разузнавачите да са потеглили. Има и други федеративни агенции и съвети като този, които се занимават със сигурността. Те също трябва да бъдат ангажирани в тази агенция.

— Имаш предвид формирането на флот — каза Криспин Голдрайх. Изглеждаше изненадан от тази идея. — Целенасочена военна сила.

— Ако имаш предвид нещо друго, което може да ни защити, бих искал да го чуя.

— Не мога да повярвам, че предлагаш това. Ти! Какво мисли господин Айзъкс по въпроса?

— Предполагам, че ще бъде разстроен от идеята — каза Найджъл. — Но тъй като очевидно не си е направил труда да се появи на тази среща, няма право на глас, нали така?

Изненадата сред членовете около масата нарасна още повече.

— Какво? — попита раздразнено Найджъл. — Имахме величествени мечти, когато бяхме млади. Дадохме звездите на човечеството. Сега, както каза Илейн, сме пораснали, именно заради това. Ако всичко, което сме постигнали като раса, ако цялата тази велика цивилизация е подложена на заплаха, тогава без съмнение искам да я защитя. Флотът ще се справи с това.

— Да, ще се справи — каза внимателно Бърнели. — Но ако продължим с този план и обявим, че възнамеряваме да създадем флот, това ще създаде огромна вълна на паника и притеснения. Господ знае какво ще се случи със стоковия пазар, а верижната реакция, предизвикана от него, не вещае нищо добро. Може да се изправим пред миграция от най-външните планети от етап две, а това е последното, от което се нуждаем. Проклетият процес ще бъде цикличен, ще се самозахранва. Ако задължението ни е да предпазваме Федерацията от сблъсъци с извънземни, тогава трябва да вземем предвид и това. Заплахата не е само външна, Найджъл.

— Знам — каза Найджъл. — Това, от което се нуждаем, е да копираме начина, по който Хитлер е подготвил почвата за своя Луфтвафе. След Версайския договор на Германия било забранено да развива каквато и да е форма на военна авиация. Затова той обучил пилоти в частни клубове и спонсорирал търговски самолети, които лесно можели да бъдат модифицирани. Когато му потрябвала военна сила, просто слял двете в едно. Всички парчета били на разположение, но никой не разпознал предназначението им. Днес, при наличието на индустриалната ни база, пръсната на над шестстотин свята, можем да проведем много по-изтънчена тайна производствена операция от всичко, на което нацистите са били способни. Останалата част е просто бюрократично разместване, сливане на нужните департаменти.

— Мога да се сетя за няколко души в Сената, които няма да харесат това сравнение с Хитлер — каза с нерадостна усмивка Томпсън Бърнели.

— Не използвайте тази аналогия тогава — каза Найджъл. — Важното е, че можем да започнем подготовка за физическата защита на Федерацията, без да бием камбаната. Подготвянето на документацията ще ни спечели половината битка.

— Интересува ме твоето мнение по този въпрос — каза Рафаел Колумбия на СИ. — Мислиш ли, че трябва да разполагаме с флот?

— Макар и никога да не сме одобрявали разработката на оръжия, смятаме създаването на подобна защитна организация за разумна предпазна мярка, предвид моментните обстоятелства.

Уилсън погледна рязко към екрана.

— Би ли ни сътрудничил в разработката на оръжия?

— Напълно сме уверени в собствените ви възможности по отношение на тази област. В своята история многократно сте демонстрирали компетентността си.

— Макар и да подкрепям тази нова мисия до Дайсън Алфа — каза Брюстър Кумар, — не трябва да пренебрегваме другия вид, който изглежда е някъде там. Тази агенция ще праща ли мисии, които да се опитат да открият създателите на бариерата?

— Първо трябва да разполагаме с агенция за звездни полети — Найджъл смъмри внимателно научния съветник. — Но, да, не трябва да подценяваме този въпрос. Нито пък отделна мисия до Дайсън Бета. Най-вече ме интересува дали бариерата е още там. Има още много неизвестни освен вида от Дайсън Алфа.

— Много добре — каза Илейн Дой. — Мисля, че засега трябва да оставим планирането на самата мисия. Имаме предложение, което така или иначе ще ни спести дискусията. Да очаквам ли, че този съвет и функцията му ще бъдат погълнати от новата агенция?

Тя погледна въпросително към Найджъл Шелдън.

— Една агенция за звездни полети ще се нуждае от контролен орган — каза Найджъл. — Това е очевидното решение.

— Тогава да гласуваме — каза тя. — Гласуващите „за“?

Всички ръце се вдигнаха.

 

 

Този път съобщението беше сертифицирано с името на Чайлс Лидъл Лахгарт, но говорителят беше същият политически модел, скулптиран с „Формит 3004“, който все така седеше зад бюрото си в Сан Матийо. Този път в града беше пролет и силното слънце тъкмо се издигаше над варосаните стени на старата част, окъпвайки сградите в красиво копринено злато. Тъмните зелени дървета, засадени по всяка улица, разгръщаха листата си, за да поздравят зората.

— Скъпи съграждани, искам да ви поздравя с чувство на задоволство — каза той. — Защото за пореден път ние, които водим тази скрита битка, за да попречим на агентите на Звездния странник да прегризат сърцето на прекрасната ни Федерация, се оказахме прави. Но разбира се, аз не изпитвам никаква радост от ситуацията, пред която сме изправени днес. Не успяхме да унищожим „Втори шанс“ и сега звездният кораб предизвика верижна реакция от събития, които ще ни потопят във война. Извънземните от Дайсън бяха освободени от затвора си точно според желанията на Звездния странник. Всички ние видяхме записите на тяхната агресия и бруталност, които, както всички знаем, ще бъдат насочени към нас, веднага щом те построят собствените си звездни кораби.

— Дори да устоим на предстоящата атака, ще бъдем ужасно отслабени. Богатството и талантът ни ще трябва да бъдат вложени в оцеляването ни, където ще бъдат погълнати от ядрения огън. Тогава Звездния странник ще ни атакува откъм нашите собствени редици.

— Това чудовище ще ни съсипе, освен ако не се предпазим от него. Пазителите на себесъщността винаги ще бъдат готови да предотвратят машинациите му, до самия край. Ще го изкореним и ще премахнем агентите му, но се нуждаем от вашата помощ. Бъдете бдителни. Не мълчете. На изборите подкрепете платформа, която се противопоставя на жалките усилия, които това корумпирано правителство предлага, за да ни защити. Не се нуждаем от три разузнавателни кораба, нуждаем се от армада от бойни кораби. Не се нуждаем от по-нататъшно изследване, трябват ни оръжия, които могат да изличат нашествениците от космоса. Трябва да сме готови да се защитаваме срещу извънземните от Дайсън веднага. Те ще се появят скоро в нашите небеса. Нека не падаме под тяхната атака. Предизвикайте тези, които претендират, че работят във ваше име. Те не го правят, те служат единствено на себе си и на злия си господар. Помогнете ни. Бъдете силни. Пазете се.

Той поклони глава.

— Благодаря ви за времето ви.

 

 

Червената светлина беше навсякъде, процеждаше се неумолимо из цялата Ледена цитадела, пролазваше във всяка стая, коридор и кътче. Ози я ненавиждаше. Силфенските строители бяха свършили добре работата си в миналото. Големите оптични канали и светлинната батерия, каквото и да представляваше, доставяше розовата слънчева светлина през целия двадесет и един часов ден на замръзналата планета. Имаше само едно място, което предлагаше убежище от нея — външният свят през нощта. Но тогава наставаше истинският студ.

Вътре повечето от личните спални разполагаха с дебели одеяла, закрепени върху сияйните кристали, за да служат като пердета. За онези видове, които спяха, или поне си почиваха през нощта, те бяха божествен дар. Напоследък Ози и Орион бяха започнали да палят керосинова лампа в стаята си в продължение на няколко часа, преди да си легнат. Първоначалните им запаси се бяха изчерпали бързо, но маслото от леден кит беше приличен заместител. Жълтата светлина привлече и доста от останалите хора, които идваха и прекарваха по малко време с тях или като си почиваха, или като се оплакваха от деня си. През вечерта стаята на Ози заприличваше на малък бар, за съжаление без алкохол. Беше неизбежно, предвид че хората бяха пристигнали в Ледената цитадела от много планети и от много различни векове и че разговорите включваха много различни мнения и гледни точки.

Тези събирания помогнаха на Ози да разбере Ледената цитадела и ситуацията им като цяло. Едно нещо беше кристално ясно — не трябваше да изпробват нов път, преди силфените да дойдат да ловуват.

— Тогава ще имате най-добрата възможност да се измъкнете — каза Сара няколко седмици след като бяха пристигнали. Тя бе станала редовен посетител в малкия вечерен клуб на Ози. Повечето хора в Ледената цитадела обикновено търсеха нейните съвети. Беше си спечелила тази позиция благодарение на огромното време, което бе натрупала в своя полза. Беше доволна, че тази й роля се измества върху Ози, който се опитваше да я избегне също толкова енергично.

— Защо? — попита Орион. — Не ни бяха нужни, за да стигнем дотук.

— Защото увеличава шансовете ви — каза търпеливо тя. — Ако можеш да ги последваш, дори по-добре — ако останеш с тях, ще следваш същия път, по който те излизат. Тогава той със сигурност е там. През останалото време просто ще си опитвате късмета в дивото и ще се надявате да откриете път, който е отворен. От това, което знаем, не изглежда да има много такива. А на тази планета това означава неприятности. Ще трябва да носите страшно много запаси и освен това да се движите бързо.

Ози бързо разбра, че уравнението не е в тяхна полза. Можеха да използват шейна, но самата тя щеше да има проблеми с преминаването през гората. Ако навлезеха по-навътре пеша, щяха да се нуждаят от палатка, която да ги защити от смъртоносните нощни температури. Въздушноизолираната, която носеше той, можеше да свърши работа на теория, но тогава идеше да му се наложи да носи и достатъчно храна. Колкото по-тежки бяха, толкова по-бавно щяха да се движат. И така нататък. Идеалното решение щеше да е товарно животно, но тези, които можеха да оцелеят в тези условия, като лонтруса например, бяха бавни. Това означаваше още храна, прибавена към теглото, което носеха. Сара беше права, най-добрият им шанс беше да бързат след силфените.

Трябваше да са търпеливи.

 

 

Обичайните сутрешни шумове събудиха Ози. Разтракаха се тигани, купи и чинии, сутрешната смяна започваше да приготвя закуската в главната зала. Човешки гласове, съпровождани от извънземни бухания и подсвирвания, отекваха по късия коридор, който водеше до стаите на Ози. Той бе легнал за малко на леглото си със затворени очи, съзнанието му следеше поредицата от звуци. Ниският свистящ звук на духалата и печките с масло. Водата, която завираше и разтракваше големите чайници. Ножовете, острени върху точилния камък. Познато и досадно.

Това беше седемнадесетата им седмица тук. Или поне така си мислеше. Сънуваше странни сънища, събития и светове на Федерацията свистяха в съзнанието му като някаква забързана драма. Приятелите му пътешественици разказваха, че времето не е съвсем наред по пътищата, че били загубили или спечелили седмици, месеци, години, докато странствали през силфенските светове. Тази идея постоянно подхранваше чувството му на нетърпение.

Орион се размърда, изпъшка — както правеше винаги — и седна в спалния си чувал.

— Добро утро. — Ози отвори очи. Одеялото все още бе опънато върху кристалния проводник, вграден в тавана, но по краищата му се промъкваше достатъчно светлина, както и през запречения с перде вход, така че можеше да различи силуетите вътре и без да използва инфрачервения режим на ретиналните си импланти.

Орион изсумтя в отговор и разкопча спалния си чувал. Ози започна да се облича, докато момчето се приготвяше да влезе в банята. Когато пристигнаха, си бе помислил, че вътрешността на Ледената цитадела прилича малко на парник. След известно време осъзна, че това беше просто реакция в резултат на невероятния студ, който изпитваха, когато Сара ги доведе вътре. Въпреки горещите извори и цялата телесна топлина, която се просмукваше в Ледената цитадела, температурата си оставаше с няколко градуса под нивото на комфорт. Той стегна една от дебелите си карирани ризи над тениската, закопча кожените панталони и си сложи втори чифт чорапи. Чак тогава се изправи и издърпа одеялото от проводника на тавана. Орион изпъшка в кисел протест срещу експлозията от червена светлина. Момчето понасяше трудно Ледената цитадела. Начинът, по който го ограничаваше физически, монотонността на ежедневието, еднообразната диета — всичко това се противопоставяше на естествената му тийнейджърска необузданост. Най-лошата част обаче беше липсата на който и да е на възраст дори до мъничко близка на неговата.

— Тук няма никакви момичета — беше се оплакало момчето на втория ден. — Не можах да видя никакви, затова питах Сара. Тя каза, че преди няколко години е имало няколко на по двадесет и нещо, но са последвали силфените.

— Така ли? Ами, не изпускаш нищо — каза му Ози. Беше малко раздразнен, че приятелското отношение, което демонстрираше към Сара, не получаваше отговор.

— Как можеш да кажеш това! Ти си имал стотици жени.

— Истина е — каза скромно Ози.

— Аз никога не съм бил с момиче — каза нещастно Орион.

— Дори и в Лидингтън?

— Имаше няколко, с които се мотаех. Харесвах една от тях. Ирина. Целувахме се и такива работи, но…

— Ти си тръгна и пое по пътищата с мен.

— Всъщност тя си тръгна с Ленард. Той е спал с половината момичета в града.

— О. Ясно. Ами… жените, ъх, кой може да ги разбере?

— Ти трябва да можеш, Ози. — Орион бе надянал един от онези скръбни погледи, които винаги караха Ози да се чувства неловко. — Как да говоря с момичетата? Никога не знам какво да кажа. Обясни ми, моля те.

— Наистина е просто. Няма значение какво ще кажеш, просто трябва да си уверен в себе си.

— Така ли?

— Да. — Ози се притесни, че момчето ще започне да си води записки. — Когато си на купон, намери си свободно маце, разчупи леда и я остави да свърши половината работа. Предполага се връзката да е равнопоставена, нали така?

— Предполагам.

— Затова ги остави да си свършат дела от работата, който им се полага. Ако няма нищо, ако няма искра — тогава не се притеснявай, мой човек, просто карай към следващата. Запомни, те също не са усетили искра, изпускат страшен пич — теб. Загубата е тяхна.

Орион се замисли над това в продължение на няколко дълги мига.

— Разбрах. Прав си.

— Хей, нали за това съм тук.

— Какво да кажа тогава?

— Ъ?

— За да разчупя леда? Кажи ми някаква добра уводна реплика.

— Ох. — Ози си припомни няколкото ужасяващи спомени, които бе запазил от годините си в гимназията. — Ами, да ги поканиш на танц си е класика. Разбира се, трябва да можеш да танцуваш, мацките наистина харесват такива мъже.

— Можеш ли да ме научиш да танцувам, Ози?

— А, беше доста отдавна, мой човек. Най-добре попитай някой с по-сръчни крака като Сара, окей?

— Добре. Ами уводната реплика?

— Ъ, вярно. Да. Разбира се. Хм. Хей! Добре, спомням си една от едно парти в имението на Хемптън много отдавна. Отиди при момичето и погледни към яката й. Когато те попита какво правиш, кажи: „Проверявах етикета и се оказах прав, наистина си произведена в рая.“

Орион остана неподвижен за секунда и избухна в смях.

— Това е толкова некадърно, Ози.

Не беше точно благодарният отговор, който очакваше Ози. Такива бяха проклетите съвременни деца.

— На мен ми свърши работа.

— Как й беше името?

— Забравил съм, мой човек, беше преди век.

— Да бе. Мисля да попитам Сара, тя сигурно е по-добра в тези неща.

— Хей, знам как да си бърборя с мацките, ясно? Говориш с най-големия експерт по въпроса в цялата Федерация.

Орион поклати глава и се отдалечи в пещерата с басейните, а през това време се подхилкваше.

— Произведена в рая!

Ози нави спалния си чувал. Прибра го заедно с този на Орион в предпазната мешка от въглеродна тел, в която държаха раниците си. Мешката, която изглеждаше като черна паяжина, се бе увила около всички торби и вързопи. Около затягащия й кабел беше заключен механичен катинар. Бе успял да го увие около една скална издатина на стената, подсигурявайки се, че никой няма да офейка с целия им багаж. След векове обикаляне на Федерацията Ози знаеше колко много истина се съдържа в старата поговорка, че консерватор е просто обратното на либерал. Не се доверяваше ни най-малко на другарите си по път, особено на добряците, които бяха имали по-малко късмет от него. Точно сега това се равняваше на всички в Ледената цитадела. Пакетираната храна, екипите за първа помощ и модерната лека екипировка в тези раници бяха най-добрият им шанс да напуснат планетата.

През първата седмица или повече, всеки път, когато се връщаха в стаите си, имаше нови драскотини по скалата, там, където някой се бе опитал да освободи мешката или да разбие катинара.

Взеха чиниите и приборите си в главната зала и се присъединиха към късата опашка за закуска. Храната беше една и съща всеки ден: малка купчина от варени смачкани плодове от кристалните дървета, които изглеждаха като размазано цвекло, и няколко пържени резена месо от леден кит, подозрително сиви и мазни. Имаше и чаша от местния чай, направен от сушени листа от лишейна трева.

Когато свършиха с яденето, се върнаха обратно в стаите си, за да облекат дебелите якета от кожа на ледени китове и допълнителен чифт панталони. Орион се качи в конюшните, където прекарваше по няколко часа в риене на животинския тор и внасяне на нови бали от специалните гъби, с които се хранеха създанията. Само тетраджаковете, които приличаха на сини елени с размерите на коне, получаваха различна дажба. За тях бяха остатъците от кухните отдолу.

Ози отиде до работилницата на приземното ниво. Голямата кръгла стая вероятно беше предвидена за друга конюшня — имаше огромна въртяща се врата, достатъчно голяма, за да пропусне безпроблемно слон — но пъстрата смесица от нови пришълци в Ледената цитадела я използваха, за да държат в нея големите покрити шейни, дърпани от огромните глупави убани. Освен това беше и дърводелница, само че в нея не се използваше дърво, а кост от леден кит, която имаше учудващо сходни свойства. Там щавеха и кожа. Мазнината се преработваше в различни масла. Поправяха малкото ценни метални артефакти на комуната, като например комплектите готварски казани. Инструментите бяха най-вече каменни или кристални остриета за оформяне и рязане на костта. Тези, които пристигаха със собствени малки ножове, клещи, или мултифункционални оръдия, ги пазеха и третираха подобаващо — като ценна валута, каквато си бяха. Никой не беше истински майстор, не се и налагаше да бъде, нужни им бяха просто основни познания по механика. Ледената цитадела функционираше в едно безкрайно средновековие.

През последните три дни всички усилено се занимаваха с поправката и настройката на плъзгачите на две от големите покрити шейни. Бяха свършили с едната, а втората се намираше на няколко метра над земята върху дебели кристални подпори в очакване на прясно издяланите си плъзгачи. Температурата в работилницата едва надхвърляше тази на замръзване. По извитите канали под каменния под течеше гореща изворна вода и поддържаше въздуха сравнително топъл. Както и в останалата част от Ледената цитадела, отоплителната система беше амортизирана. Дебелите плочи, които покриваха водните канали, се бяха напукали и разместили през вековете. Тънки валма от мъгла се процеждаха на дузина места и правеха въздуха влажен и тежък. Кондензацията се плъзгаше по стените и работните пейки, причиняваше ръжда върху всеки метал, оставен навън твърде дълго. Около въртящата се врата постоянно се трупаше пареща скреж.

Ози винаги внимаваше да не снема вълнените си ръкавици, макар че така му беше по-трудно да ползва инструментите. Движеше се бавно и трябваше постоянно да мисли какво прави. Само че без тях пръстите му ставаха твърде студени и губеха чувствителността си. Тогава се случваха истински опасните инциденти.

Той се присъедини към екипа по поправка, трима човеци и един коррок-хи, които вдигаха първия плъзгач на мястото му в края на краката и го наместваха според указанията на Джордж Паркин. Благодарение на дългото време, прекарано в Ледената цитадела, Джордж се беше превърнал в неофициалния старши майстор в работилницата. Със сигурност беше най-компетентният дърводелец. Новият плъзгач пасна идеално, зъбите се наместиха в жлебовете на сглобките с помощта на малко маслени лубриканти. Двама членове на екипа се заеха да подсигуряват сглобките с игли, които забиваха странично с чукове и после залепяха.

Ози вече бе излизал шест пъти с шейните като част от група събирачи на храна — двадесет и пет човеци и извънземни, въоръжени със стълби и кошници. Всеки път тръгваха веднага след настъпването на зората и се отправяха към гората от кристални дървета, която ограждаше огромната самотна падина. Матовите клинове, които цъфтяха от края на всяко клонче на зрелите дървета, всъщност бяха ядивни плодове, малки възли от почти безвкусни въглехидрати в яка черупка. Без тях жителите на Ледената цитадела никога нямаше да оцелеят. На всеки плод му отнемаше няколко години, за да порасне до размерите на ябълка, затова трябваше да ги събират според стриктна ротация и да описват педантично всяко пътешествие върху груби кожени карти, които обозначаваха радианите на близката гора. Когато стигнеха там, следваше тежката физическа работа по събиране на реколтата, десет часа и само една малка почивка. Катереха се по стълбите в дебели катове дрехи и кожени палта, за да брулят плодовете с дълги костени пръчки. Ози беше очарован от тях. Убедиха го, че кристалните дървета са продукт на генни модификации или съответния еквивалент на силфенската наука.

Няколко членове на групата по събиране обикаляха по опасните скални дерета, които кръстосваха гората, там, където с десетилетия растяха петна от лишейна трева и покриваха стръмните стени с рошави синьо-сиви килими. Късаха цели ивици като вандали, отдали се на разрушение. Гъбите бяха друго съкровище. Тетраджаковете ги надушваха сред тесните цепнатини в ледената земя и търсачите ги изваждаха с кирки и лопати. Цялата събрана храна стигаше, за да нахранят Ледената цитадела още няколко седмици. Събирането й, готвенето и обработката й бяха работа, в която се включваше цялата комуна. Всички допринасяха с каквото могат. Сара му каза, че през повечето време мястото беше цивилизовано. Можеше да си спомни само един случай, когато нещата бяха станали неприятни — когато силфените не бяха ловували повече от година и месото от ледените китове бе свършило.

Екипът на работилницата вдигна втория плъзгач на мястото му преди обяд. Ози се оттегли назад заедно с Джордж Паркин, за да наблюдава как останалите забиват иглите по местата им.

— Два дни — каза щастливо Джордж. Говореше с някакъв тежък регионален английски акцент, който Ози не можеше да разпознае. — Лепилото ще хване и ще можем да я изкараме отново.

Той лапна костената си лула и запали сушените листа от лишейна трева. Миришеше отвратително.

— Колко големи шейни имаме? — попита Ози, докато махаше с ръце, за да прогони дима.

— Пет. Планирам да построя още една след следващия лов, когато разполагаме с достатъчно запаси нова кост. Имам няколко идеи за подобрения, а и тези старици са били реконструирани толкова пъти, че вече губят силата си.

— Пет големи шейни и, колко, да речем, седем малки?

— Девет, ако броиш единичните.

— Не са достатъчни, за да поберат всички, нали?

— Не. Петте големи могат да носят около двадесет от нас, когато потеглим след лова. Могат и по доста повече, но все пак трябва да вземем и палатките. Нощите там навън са истинско зло, трябват ни палатки с три слоя кожа. Освен това трябва да оставим достатъчно място върху шейните, за да приберем ледения кит. Големи зверове са, ще видиш сам.

— Но в Ледената цитадела има достатъчно кост, за да се построят още шейни.

Джордж го изгледа странно и засмука здраво лулата си.

— Не и свободна.

— Столове, легла, закачалки за затъмнителните одеяла. Има тонове.

— Хората я използват. — Звучеше раздразнен.

— Може да я използват за нещо друго.

— Накъде биеш, момче?

Ози отърка опакото на ръкавицата в носа си. Както винаги в работилницата, беше студено и течеше.

— Имам предвид всички да се махнем оттук. Всички наведнъж.

— Мътните да те вземат, момче, как мислиш, че ще стане?

— Хората се махат оттук, като следват ловците, нали? Само че ги следват пеша или понякога със ски. Трябва да са бързи, за да не изостанат.

— Да.

— В такъв случай ще последваме ловците с шейни. Ще сложим всички върху тях, хора и извънземни, ще вземем всички животни, тетраджаковете и лонтрусите, и убаните. Ще ги използваме на смени, за да ни дърпат, ще освободим изтощените, ако се наложи. По този начин можем да поддържаме темпото на силфените, мой човек, можем да го направим!

Джордж извади лулата от устата си и я заоглежда сериозно.

— Това е голяма идея, момче. Само че тези големи шейни няма да могат да преминат през гората от другата страна на ловния терен.

— Добре. Тогава ще ги разпарчетосаме и ще построим флотилия от по-малки. Ще бъдат по-леки и по-лесни за теглене, по-бързи. Това ще увеличи шансовете ни.

— Да, момче, вероятно. Само че как това решава въпроса защо сме тук?

— Какво имаш предвид под това защо сме тук? Тук сме, защото сме минали по грешните пътеки.

— Така ли? Все още мислиш, че всичко в живота се случва на физическото ниво, ами какво ще кажеш за духовността си?

— Духовността ми си е наред и няма търпение да се измъкне оттук.

— Тогава се радвам за теб, хлапе. Само че аз не съм готов да си тръгна. Вярвам, че сме тук заради нещо, всеки един от нас. Ледената цитадела ни учи на неща за нас самите, които трябва да знаем, и на такива, които не е задължително да искаме да знаем. Вярвам, че има причина да сме тук. Всички знаем, че във Федерацията си бил богат. Много от хората, които скитат по пътеките, също са. И аз бях. Бях си стандартен малък безделен нехранимайко. Обичайното клише, роден в семейство с повече богатства, отколкото разум. От Йоркшир съм, роден и отгледан там напълно според традициите. Семейството ми направило състояние от търговия със скрап, изтърбушвало го и го продавало, правело пари от боклуци. Правели сме го преди столетия, рециклирали сме, преди някой изобщо да е чувал думата. Тогава в Европа нещо им прищракало по отношение на тази работа. Ако материалът бил токсичен, не можело да го използваш, а това, което ти позволявали да ползваш, трябвало да се използва многократно. Заели сме се с планините от хладилници, защото химикалите не могат да изтекат от охладителната система. След това с компютърни планини, след това с планини от коли. Имали сме цели шибани Алпи от консуматорски стоки, които чакали да бъдат разпарчетосани и преработени. Така семейството ми натрупало второто си състояние. Тогава сте се появили ти и твоят приятел заедно с червеевите дупки и всички искали да си хвърлят отровите и замърсителите навън в космоса. Разкарали сме всичките фабрики за рециклиране, но сме продължили да събираме боклуците на хората и сме ги пращали през дупките ви в космоса. Третото ни състояние.

— Корпорация „Мо-оМ“ — каза Ози. — Най-голямата компания за отпадъци в Европа. Това ли е твоята компания?

Джордж кимна, доволен, че Ози знаеше името.

— Да, това е. Знаеш ли какво означава Мо-оМ? Къртичини от планини^[2].

— Помислих си, че е нещо такова.

— В този свят бях роден аз. Нито един ден през живота си не се бях трепал. Бях абсолютен пройдоха по онова време, безполезен, без цел и някъде извън главата си през половината от времето. За всичко имаше пари: купони, жени, пътешествия, наркотици, подмладявания — имах най-доброто от всичко. И знаеш ли какво, след третото подмладяване става дяволски досадно. Затова последвах пътеките, за да намеря вълшебния народ, защото това е единственото, което парите не могат да купят.

— И те те доведоха тук.

— Да, така стана. Тук се уча кой съм наистина, господин Айзъкс. Уча се какво е да живееш като истински човек. Тук съм важен. Хората ме питат как да се оправят с костта от ледените китове, как да я поправят, как да я оформят, как да я слепят, как да я режат. Сега ме уважават. Това може и да не ти се струва много, ти си човек, който е постигнал нещо в живота си. Само че уважението, което получавам сега, беше спечелено и то по трудния начин. Ето защо съм на това място. Някой ден ще си тръгна, всички ще го направим по един или друг начин, или като напуснем, или като загинем в гората. До този ден обаче аз ще правя каквото мога, за да помагам на останалите ми приятели през трудните периоди.

— На всички ли изнасяш тази реч?

— На тези, които се нуждаят от нея. Виждам, че ти нямаш нужда, нали си толкова мъдър. Затова нека поставя въпроса така. Какво ще стане, ако всички тръгнем, както предлагаш, и все пак изостанем след тях? Ами ако пътеката ни отхвърли? Ще заседнем насред гората, твърде далеч, за да се върнем тук — съвсем нагоре по реката и без гребла. Не че би могъл да убедиш всички. Има такива като мен и има такива като коррок-хи, те няма да напуснат. Това място е правилното за тях. Ами какво ще стане с тези, които пристигнат след нас? Какво си мислиш, че щеше да стане с вас, ако нашата Сара не беше дошла, за да ви прибере?

— Добър довод.

— Именно. Това място има своята цел. Само защото ти не искаш да си тук, не означава, че има нещо сбъркано в него.

— Ясно. Тогава предполагам, че е по-добре да отида да поработя над план Б, а?

Джордж размаха лулата си към него.

— Давай. Но те искам тук след обяд. Нуждаем се от помощ, за да свалим шейната от подпорите.

— Разбира се. — Ози направи няколко крачки и погледна назад. — Джордж, случайно да знаеш някакви реплики за сваляне на мадами?

Джордж отдели секунда, за да проучи лулата си.

— Ако знаех, нямаше да си губя времето да ги пропилявам в разговор с такива като теб.

Ози напусна работилницата и се насочи обратно към стаята си. Джордж го бе накарал да си припомни най-лошите дни в гимназията, времената, когато в крайна сметка се озоваваше пред кабинета на директора. Разговорите, които следваха, неизменно бяха по-лоши от което и да е извънкласно наказание.

Не можеше да сподели това с Джордж или Сара, но причината да обмисля масовото бягство беше Орион. Простата истина беше, че не можеше да е сигурен дали щеше да успее да се измъкне заедно с момчето. Сам нямаше да има проблеми. Щеше да ползва ски, дори бе започнал да си дялка собствен чифт от кости. Никой силфен не можеше да надбяга човек на ски, колкото и пъргави да бяха. Разполагаше с пакетирана храна, енергийни напитки, лека екипировка — всичко това можеше да носи сам. Но Орион… момчето дори не бе виждало сняг, преди да дойде тук, камо ли да знае как да се придвижва през него.

А през цялото това време, докато сглобяваше плановете си, в дъното на съзнанието му, навита като пружина, се бе спотаила една мисъл: колко по-просто щеше да е остави Орион след себе си. Един ден може би дори нямаше да разполага с друг избор. Не е като да бе дошъл, за да търси просветление и удовлетворение като Джордж и повечето останали. Бе поел по пътеките с цел. А само Бог знаеше какво се случва във Федерацията в този миг.

Ози мина пеша през главната зала и влезе в коридора, който водеше до неговите стаи. Там беше Точий, тъкмо се подаваше от пещерата, която ползваха за спане. Това беше извънземното, което Ози бе объркал с млад райел в деня, когато пристигна в Ледената цитадела. На пръв поглед грешката не беше чак толкова голяма. Точий имаше подобна заоблена форма на тялото, като смачкано яйце, дълго около три и половина ярда, което стигаше до средата на гръдния кош на Ози. Върху кожата му растеше тъмнокарамелена наежена козина, която изглеждаше като по-голяма с два номера. Цялото му тяло беше покрито с бръчки и гънки като лицето на булдог. Странни малки съсухрени черни листенца растяха от гънките, все едно от тях се подаваха морски водорасли.

Окото, или поне това, което хората смятаха за зрителен орган, представляваше извита пирамида на около ярд зад устата му, която се състоеше от три овални сегмента от полупрозрачна черна плът. Предният сегмент беше два пъти по-дълъг от другите два и се извиваше надолу, следвайки профила на тялото му.

Най-интересното в извънземното обаче беше начинът му на придвижване. Два дебели хребета от тъкан, подобна на гума минаваха под долната част на корема му и поразително приличаха на плъзгачи на шейна. Само дето тези се извиваха като змии, за да го придвижат напред. Повърхността на тези гънки беше шарена, сива и синьо-кафява, а по нея имаше пукнатини, от които изтичаше лигава телесна течност. Сара им каза, че Точий бил в лошо състояние, когато го намерили на края на кристалната гора. Въпреки че гънките бяха сложен биологичен метод на придвижване, естеството им не позволяваше на съществото да носи защитна премяна. Гънките му бяха лошо измръзнали от придвижването през ледената местност. Повърхността им бе страдала от постоянен контакт с минусовите температури на почвата. Това било преди две години и плътта му все още не бе зараснала както трябва.

Втори чифт израстъци имаше на гърба му. Тези бяха по-къси, подаваха се съвсем малко пред окото му и имаха грудкообразна форма. Ози ги бе виждал да се надуват, за да хванат чаши и чинии, или за да помогнат с вдигането на предмети, които бяха твърде тежки за човешките ръце. Приличаха на гигантски амеби, които променяха формата си в закръглени пипала или челюсти. Подобно използване на инструменти си беше изключително напреднала еволюционна идея.

Всъщност единствено манипулиращата му плът заедно с няколкото технологични артефакта, които носеше на колана си, бяха убедили жителите на Ледената цитадела, че съществото разполага с разум. За двете години, които бе прекарал тук, никой не бе успял да комуникира по какъвто и да е начин с него. Не издаваше никакви звуци с устата си, камо ли да говори. Доколкото можеха да преценят, беше глухо. Бяха опитали да рисуват картини на плочките, но то изглежда не ги разбираше. Можеха да ползват само прости жестове с ръце: ела, остани, тръгвай, вдигни, остави. През по-голямата част от времето им помагаше като добре тренирано овчарско куче.

Не знаеха дори истинското му име. Коррок-хи го бяха кръстили Точий, което на езика им от бухания и свирукания означаваше „голям дебел червей“.

— Какво търсеше там? — запита се Ози, докато стоеше пред него.

Муцуната на Точий се поклати от едната на другата страна, което му напомни на животно, очакващо наказанието си. Приличаше му на бито куче, но пък от друга страна, ако по цял ден разнасяше кофи с вода от извора до кухнята върху измръзналите си крака, не можеше да говори с никого и не знаеше какво се случва навън, сигурно и той самият щеше да е силно депресиран.

— Добре, нека да видим.

Заобиколи Точий и избута преграждащата завеса настрана. Не беше сигурен, но му се стори, че предпазната мешка беше леко изместена, сякаш нещо я бе побутвало нежно.

— Хайде де.

Той подкани Точий, махвайки с ръка. Голямото създание се обърна плавно в коридора и се плъзна в спалнята. За пореден път Ози бе впечатлен от сръчността на извънземното. За същество с неговите размери се движеше бързо и прецизно.

Той седна на койката, загледа се в Точий и заразмахва широко с ръце.

— Давай.

Извънземното не помръдна. Голямото му предно око беше насочено право към човешкото същество.

— Добре тогава.

Ози отиде до предпазната мешка и набра кода за отваряне на катинара, прикривайки движението с тялото си. Все още не можеше да му се довери чак толкова. След като отвори мешката, извади различни предмети, храна, дрехи, керосинова лампа, принадлежностите му за шиене, портативната си система и ги остави на пода пред извънземното. Двигателните гънки на Точий леко се сплескаха и го снижиха. След това манипулиращата му плът от лявата страна оформи с течно движение тънко пипало, което вдигна системата. Върхът му натисна всеки от петте бутона на върха. Устройството си остана мъртво.

— Аха — каза Ози. Само някой с технологични познания можеше да разбере употребата на бутона. — Значи разбираш от технология, но не можем да си общуваме. Защо не?

Той седна обратно на койката и отново се загледа в Точий. Може и просто да тълкуваше гледката по човешки, но извънземното сякаш се отпусна разочаровано след неуспеха със системата. Бавно я върна на пода. Малките му черни листенца прошумоляха като есенни клони, разлюлени от бриза.

— Не използваш звуци, тогава с какви възможности оставаме? Телепатия? Едва ли. Магнитни полета? Пчелите и трокенските блатни плъхове могат да ги усещат, но силфените вероятно ги заглушават тук. Значи какво остава като възможност. Електромагнитна комуникация? Същото се отнася и за радиовълните, системата не работи. Формално възприемане? Можеш да възприемаш зрително, значи това също е вероятно. Само че не мога да правя същите трикове с ръката си като теб, а и Сара каза, че картините не предизвикват интереса ти. — Той наклони глава настрани. — Нека да са човешките картини. Аз няма да разбера твоите, дори да решиш да ги нарисуваш. Ето ти културна разлика. Имате ли изкуство?

Ози млъкна. Чувстваше се леко глупаво, задето говореше на висок глас с извънземно, което не можеше да го чуе. Точий бе все така обърнат право срещу него, както и окото му. Ози се разшава върху койката. Предната част на тялото на Точий се премести леко, следейки движенията му.

— Защо правиш това? Какво може да се опитваш да ми кажеш?

Не, не какво. Как? Ози се загледа в издължения овал от лъщяща черна плът, която сочеше право към него. Никакъв звук, но емисия от…

— По дяволите.

Той превключи ретиналните си импланти в режим на инфрачервено зрение и по тялото на Точий пропълзяха странни термални излъчвания, които подсказваха за местоположението на кръвоносните му съдове и органите, скрити под плътта. Той бавно премина през целия спектър, докато не стигна до ултравиолетовото.

— Мамка му!

Шокиран, Ози подскочи рефлексивно назад и падна от койката.

Предното око на Точий бе оживяло и върху него танцуваха сложни шарки от тъмна лилава светлина, която идваше право към него.

 

 

Когато Орион се върна в стаите им няколко часа след обяд, откри вратата почти изцяло препречена от Точий. Ози седеше на койката си и скицираше яростно с молив върху една от тетрадките си. Каменният под бе осеян с късове хартия, до един покрити от най-странните шарки. Като цветя, нарисувани от петгодишно момче. Всяко венчелистче приличаше на назъбена светкавица.

— Джордж Паркин те търсеше — обади се Орион. — Защо това е тук?

Ози му се ухили лудешки. Шантавата му коса бе бухнала върху главата, все едно беше получил мощен електрически заряд.

— О, с Точий си бърборим.

Не можеше да скрие самодоволството в гласа си.

— Ъ? — успя да изрече Орион.

Ози вдигна едно от парчетата хартия, откъснати от тетрадката му. Шарката върху него приличаше на розетка от пукнато стъкло, но в горния ъгъл имаше надраскана дума. Другата ръка на Ози вдигна кожена обувка. Половината от принадлежностите им от раниците бяха разхвърляни наоколо.

— Това е символът за обувка — каза той триумфално. — Да, виж как го повтаря. Разбира се, може да е просто символ за кожа на убито животно, но на кого по дяволите му пука. Ще стигнем и дотам. Сега изграждаме речник.

Орион погледна от Ози към Точий.

— Повтаря какво?

— Символа. Има и други компоненти, които вървят заедно с него, но се движат постоянно. Мога да ги видя, но не мога да ги нарисувам. Затова просто се придържам към основните елементи. Мисля, че движещите се части може да са граматически кодове или пък контекстна информация.

— Ози, какъв символ?

— Седни, ще ти разкажа.

 

 

— Значи то говори чрез картини? — попита Орион след десет минути.

— Да, това е простото обяснение.

— А сложното?

— Шарките, които излъчва, са зрителният език на картините, като имената, които ние даваме на предметите. Предполагам, че когато две от тях комуникират заедно, размяната е изключително бърза. В шарки като тези се съдържа много информация. Сигурен съм, че засега улавям само основите. Всъщност ще се опитам да го науча на човешката азбука. Не съм изненадан, че не е разбрало картините, които Сара се е опитала да му нарисува. Разликата е като да нарисуваш човек от пръчки и да видиш пълнокръвна човешка холограма. Опасявам се, че Точий ще трябва да се научи да мисли на нашето ниво.

— Това е добре.

— Защо тогава звучиш, все едно че те занимавам с най-скучното нещо на света.

— Ами, добре е за Точий, нали се сещаш. Само че като си пишете бележки, няма да се измъкнем от този гаден свят, нали така?

— Мислиш ли? — ухили се Ози. — Знаеш ли какво е първото нещо, което ме попита Точий? „Можеш ли да ме измъкнеш оттук?“ Това означава, че можем да направим екип. Тримата ще бъдем страхотен отбор.

— Какво имаш предвид?

— Точий е силно и бързо. А ние се нуждаем от това, за да не изостанем от силфените.

— То не може да излезе навън, Ози. Ще замръзне.

— Имам някои идеи по този въпрос. Утре ще ги обсъдя с Джордж.

Орион погледна любопитно голямото извънземно.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го направиш, да го накараш да дойде с нас?

— Надявам се, мой човек. Засега просто си играехме, показвахме си един на друг, че можем да говорим. Сега ще построим истински комуникационен мост. В имплантите си разполагам с някои програми, които все още работят до някаква степен. Представляват преводни и тълкуващи процедури като тези, които ТСП използва, когато влезе в контакт с нов вид за пръв път. С тях можеш да кажеш всичко — от „влака прави трака-трак“ до дискутиране на метафизика. По дяволите, това щеше да е толкова по-лесно, ако системата ми работеше.

— Имаш щастливи импланти.

— Да, предполагам, че е така.

— Ози, виж!

Точий подаде тънко пипало от мапулиращата си плът и вдигна едно от парчетата хартия от пода. Шарката приличаше на спирала от снежинки. В ъгъла Ози бе написал „система или електроника по принцип?“.

— Защо това — замисли се Ози. Загледа се в предното око на Точий, в което пламтяха бързодвижещи се лавандулови шарки. — Аха, може да означава „устройство за комуникация“. Мисля, че Точий иска да продължим разговора.

— Може ли да гледам? — попита възбудено Орион. — Няма начин да не е по-интересно от работата в конюшните.

— Да, разбира се. Само че може да отнеме известно време.