Дори сега, след толкова години Илейн Дой все още чувстваше вълнение, когато се изкачваше на трибуната. От низините на залата на Сената това изглеждаше внушително — широк издигнат подиум пред седящите места, върху който беше качено голямо извито бюро от вековен дъб. По време на дебатите там седеше първия министър. Всъщност, когато човек се изкачеше по стъпалата отзад, светлините от купола на залата грееха толкова ярко, че беше трудно да види последното стъпало. Лилавият килим беше изхабен и протъркан. Огромното бюро беше опропастено от инструментите, пробили дупки за монтиране на модерни системи, портали и и-точки.

В миналото беше имало безбройни случаи по време на работни заседания, когато й се бе налагало да излезе там и да направи политическо изявление или да прочете доклад на хазната. Плътните редици от сенатори я апострофираха безмилостно, виковете им „срам“ и „оставка“ отекваха в залата, а репортерите в галерията, вдясно от трибуната, се хилеха като вълци, докато записваха объркването й, немощните й възражения и напудрените реплики. Въпреки всичко това, тя беше човек, когото в крайна сметка всички слушаха с внимание. Този, който контролираше дебатите, твореше закони и сключваше сделките, които позволяваха на правителството да работи; тя бележеше точки за сметка на опонентите си.

Днес, разбира се, седемстотинте сенатори, които присъстваха, замълчаха с уважение и се изправиха за поздрав, както повеляваше традицията, когато президентът се качваше, за да се обърне към тях. Щяха да покажат същия такт, дори да ставаше дума само за месечното й обръщение преглед, но този път тя наистина усещаше искрения трепет, който вълнуваше залата. Днес те се обръщаха към нея в търсене на водач.

Церемониалният й ескорт от кралски бийфийтъри^[1] я поздравиха отривисто и се отдръпнаха, за да застанат на стража зад трибуната. Макар технически да бяха назначени към президентството като жест на крал Уилям по време на основаването на Федерацията, Отделът по сигурността на правителството отдавна бе поел финансирането и организацията им.

— Сенатори и граждани на Федерацията, моля запазете мълчание пред вашия уважаем президент Илейн Дой, която желае да се обърне към вас в този ден — обяви първият министър. Той се поклони на Илейн и се върна на мястото зад бюрото си.

— Сенатори и съграждани — започна тя. — Благодаря ви за отделеното време. Сигурна съм, че ви е известно от медийните репортажи, че корабите на нашата агенция за звездни полети — „Конуей“, „СвАсаф“ и „Лангхарн“ — се завърнаха от Дайсън Алфа. Това, което те откриха, се доближава неприятно много до най-лошите ни сценарии на развитие. Командир Уилсън Кайм потвърди, че извънземните от Дайсън — Първите, както явно се наричат — са враждебно настроени. И, което е по-обезпокоително, той е открил, че тези Първи са пренасочили огромната си индустриална мощ към конструкцията на гигантски червееви дупки, които могат да достигат на огромни разстояния в мирната Галактика.

— Днес ние благодарим и изразяваме задължението си към него и екипажите му за опасния полет, който извършиха заради нас. Действията им в такива условия говорят за огромен кураж, който сигурно ще накара Първите да се замислят дълго, преди да изпробват решимостта ни. Въпреки това, не трябва да забравяме, че те са получили помощ от най-неочакван източник.

— След като е изтърпял ужаси, които не можем и да си представим, д-р Дъдли Бооуз е пожертвал останалото от себе си, за да ни предупреди за истинските намерения на Първите. Думите не могат да ни послужат, за да изразим дълга и признателността, които всяко живо човешко същество трябва да посвети днес на този велик човек и спътницата му Емануел Фербеке. Информираха ме, че процедурата по съживяването им напредва добре и можем само да благодарим на боговете, които почитаме, че те скоро ще се присъединят отново към обществото ни и ние ще можем да ги приветстваме с посрещането, което така заслужават.

— Дотогава трябва да се свърши много, ако искаме да опазим нашата прекрасна Федерация. Скъпи съграждани, след векове на мирна експанзия сега живеем във време, когато цивилизацията ни се изправя пред възможността за среща с несравнима по рода си враждебност. Ако това се случи, не можем да разчитаме други да ни се притекат на помощ: нито на приятелите ни силфените, нито на Висшия ангел. Човечеството трябва да направи това, което винаги сме правили във времена на мрак, и да посрещнем предизвикателството със смелостта и решимостта, които сме показвали многократно в хода на историята като своя изконна черта.

— За тази цел днес подписах правителствен указ хиляда осемдесет и едно, който възлага нова отговорност на Агенцията за звездни полети, тази за физическата защита на планетите и звездите, които са част от Федерацията, с всички нужни средства. Отсега нататък тя ще бъде известна като Флота на Федерацията. В това велико начинание ще вложим своето доверие и надежди за бъдещето. Вярвам, че тези мъже и жени, които служат в нея, ще донесат бърза и решителна победа над заплахата, която се надига сред далечните звезди. Никоя от техните задачи няма да бъде по-трудна, нито по-славна. Затова имам честта да повиша Уилсън Кайм в пост адмирал и да го назнача за водач на нашия флот. Бремето е тежко, но аз съм сигурна, че той ще го носи непоколебимо благодарение на волята и лидерските качества, които вече е доказал толкова добре.

— На Първите обаче бих казала това: каквито и злини да смятате да извършите, колкото и да желаете красивите ни светове, ние ще възтържествуваме. Ние, всички ние, несъвършените хора, притежаваме сърца, изпитани в ужаса и болката на битката. Знаем, че имаме волята, знаем, че имаме правото и знаем, че имаме решимостта да спрем всяка сила, устремена към зло или тирания. В името на това вричам себе си и президентството си.

Тя се поклони на сенаторите и бързо отстъпи от трибуната. Бийфийтърите й се подредиха след нея и я последваха надолу по стъпалата. Аплодисментите и окуражителните възгласи, които я последваха, бяха зашеметяващи, както с единодушието, така и с въодушевлението, което показваха.

Патриша Кантил чакаше в края на стълбището и ръкопляскаше бурно, широко усмихната.

— Идеално — каза тя и продължи заедно с Дой към изхода на залата. — Напипа точно правилното звучене. Достатъчно уверена, без да си самоуверена, а това, което каза, накара хората да се почувстват сигурни.

Дой й се усмихна притеснено.

— Радвам се, че е така.

Веднага щом преминаха през вратата, бийфийтърите отстъпиха грижата за безопасността им на агенти, облечени в обикновени костюми. Членовете на екипа и помощниците заеха обичайните си позиции след шефа си надолу по широкия коридор, като опашката на малка комета. Всички изглеждаха неприлично весели и все още аплодираха речта й. След единадесет месеца от мандата, описан щедро от самата нея като невпечатляващ, президентството й най-накрая бе получило внимание на тази трибуна.

Когато се върнаха обратно в офисите й на третия етаж на Сената, добрите новини вече прииждаха бързо и то в големи количества. Поздравителни и одобрителни съобщения ги заливаха от унисферата. Помощниците се върнаха на бюрата си, за да се погрижат за тях.

— Хубава реч, благодаря ти — каза Дой на Дейвид Кърт, минавайки покрай бюрото му. Младият мъж погледна нагоре и се усмихна благодарно. Допреди изборите беше главен помощник на Патриша, а сега се превръщаше в един от най-добрите писатели на речи в екипа й.

— Удоволствието беше мое, мадам. Попреписах малко от лунната реч на Кенеди, реших, че паралелът би бил уместен.

— Така беше.

Дой продължи към стъкленото фоайе. То представляваше балон, който се подаваше от сградата на Сената, напълно прозрачен от вътрешната страна и лъскаво черен за всеки, който се опитваше да погледне отвън. Освен това беше защитен от силови полета, в случай че някой снайперист решеше да потренира уменията си. Тя се тръшна на един от широките дивани и издиша дълго и облекчено.

— Искаш ли нещо? — попита Патриша, отправяйки се към античен тиков шкаф за коктейли.

— Дали искам — да. Дали ще го имам — не. Донеси ми един портокалов ок. Ще бъде дълъг ден.

Патриша отвори вратата и взе от полицата кутия със сок от портокали и трифенови плодове. Мрежата от сребристи линии около очите й пулсираше, докато виртуалното й зрение се задръстваше с информация от статистически проучвания. Съществуваха индикатори, на които винаги можеше да разчита и които сканираше с обичайната си ефективност.

— Според унисферното проучване на Хил-Колинс се радваш на седемдесет и два процента персонално одобрение — каза тя, когато резултатите потекоха към нея. Кутията със сок се охлади, след като издърпа етикета. — Петдесет и три процента все още са разтревожени за Първите — с четири по-малко от вчера. Осемдесет и осем процента одобряват създаването на флота. Акциите на пазара се покачват. Анализаторите прогнозират рязко увеличение на правителствените вложения в строежа на флота, което е съвсем вярно. Финансовият сектор е изнервен заради данъците, които ще трябва да плати заради него. В цялостен план положението е благоприятно. Вторият мандат е осигурен.

— Няма шанс — каза Илейн и пое кутията от Патриша. — Има още много време. А какво ще стане, ако Първите наистина ни нападнат?

Патриша изсумтя.

— Хайде, стига. Проучвах ситуацията. По време на война населението се тълпи зад водача си. Исторически факт. Трябва да се тревожиш за времето след войната. Чърчил, Буш, Долвен, всички са били захвърлени след победите си.

— Винаги ми е било нервно заради това, че подкрепях Агенцията за звездни полети толкова открито, макар и това да беше цената за вота на Шелдън. Но, Бога ми, днес всичко това се изплати.

Тя отпи малко от сока.

— Не намесвай Бог в това — каза бързо Патриша. — Твърде много гласоподаватели са атеисти в наши дни.

Президентът я изгледа разочаровано.

— Винаги си подкрепяла агенцията и напредъка по нея. Мислиш ли, че ще има война?

— Честно ли? Не знам, Илейн. За теб мога да се справя със Сената и медиите. Но това… твърде далече е от мен. Знам само, че откритието на гигантската дупка, която Първите строят, изкара всички ангели на половината от тактическите ни анализатори. Видя ли доклада на Леополдович? Няма логическа причина да строят нещо с такъв мащаб. Следователно мотивите им са неизвестни. Това не са добри новини, защото всичко, което знаем за тях, се изчерпва с казаното от Боуз. Трябва да приемем най-лошият вариант. Който и да е издигнал онази бариера, изглежда е имал добри причини за това.

Илейн Дой си позволи да се отпусне в меките възглавници.

— От самото начало тази работа не се връзва. Всеки експерт твърди, че усилията, вложени в конструкцията на бариерата, са били колосални. Въпреки това, тя се изключи, веднага щом започнахме да душим около нея.

— Казах ти — ако питаш мен, избрала си грешния човек. Никой не е измислил причина за това. Всичко, с което разполагаме, са един куп шантави теории и недомислени теории на конспирацията като тази на Йохансон. Дори СИ е объркан, или поне така твърди.

— Твърди?

— Знаеш, че никога не му се доверявам.

— Ти си ксенофоб.

Патриша сви рамене.

— Все някой трябва да бъде.

— Добре — каза Илейн. — Нямам представа защо, но знаем, че сме изправени пред потенциално военно положение…

— Това е още една дума, която бих искала да не използваш, моля те. Към понятието война има прикачен твърде много исторически багаж. „Конфликт“ или „ситуацията с Първите“ са за предпочитане.

— Развиваш гаден навик. Хората гледат одобрително на някоя друга естествена черта на характера.

— Чертите на характера мога да ги преживея, но не и забранените думи.

Илейн прокара ръка през косата си, жест, който изплуваше винаги, когато беше раздразнена — както Патриша винаги изтъкваше.

— Добре, ще внимавам какво говоря.

— Благодаря ти.

— Има нещо, което Леополдович и всички останали сякаш избягват.

— Какво?

— Висшия ангел. Знам, че идеята да ситуираме Първа база на него беше част от договорката за създаването на агенцията, но ако има някаква възможност за конфликт, дали той ще остане тук?

— Всъщност някой от екипа на Леополдович вече анализира тази възможност, в едно от приложенията към проучването си. Винаги ни е уверявал, че ще ни уведоми предварително, преди да си замине, така че преместването на Първа база на Керенск няма да е проблем. Все още могат да стигат до платформите през червееви дупки. Използването на Висшия ангел за спалня на персонала беше политически ход, който да привлече председателката Гал на наша страна, а с нея и африканската фракция. От физическа гледна точка той не е от значение. Освен това има предложение от екипа на Колумбия да го използваме като спасителна лодка за вида ни.

— Какво?

Патриша сви рамене.

— Накратко, ако се появят изгледи да загубим, слагаме колкото се може повече от културата и генетичните ни матрици на борда, както и няколко милиона живи хора и молим Висшия ангел да отведе оцелелите към някоя по-миролюбива част от Вселената. Почти сме сигурни, че разполага с възможности за пътуване между галактиките.

— Господи, ти говориш сериозно.

— От Отдела по сигурността на Колумбия наистина говореха сериозно. Президентът ще бъде сметната за един от най-важните приоритети при спешната евакуация. Ти ще бъдеш включена.

— Не, в никакъв случай. Искам лично ти да се увериш, че тази смахната идея никога няма да изтече в медиите. Ще ни разпънат на кръст, ако разберат, че сме планирали да избягаме.

— Много добре, ще се погрижа.

Илейн изпусна дълга въздишка.

— Ти наистина четеш всички приложения, а?

— Затова съм тук.

— Добре тогава. Какво следва?

— Среща с Томпсън Бърнели и Криспин Голдрайх. Трябва да избистрите първата бюджетна презентация пред Сената. Видя ли исканията на Кайм?

— Да. А си мислех, че фентъзито вече не е на мода! Още пет разузнавателни кораба, двадесет нови кораба с пълни атакуващи функции, система за засичане на червееви дупки на територията на цялата Федерация, цялостно активиране на Дирекцията на онази Наташа Кърсли, включването на още дузина правителствени научни дирекции. Това ще доведе до процентно увеличение на данъците. Вече си представям каква ще е реакцията на планетарните правителства.

— Може и да е била подписана от Кайм, но исканията са изготвени от Шелдън и Халгарт. Вече работят за одобрението й в Сената. Предвид сътрудничеството на Междузвездните династии и Великите фамилии, ще премине. Косвените негативни ефекти върху теб ще са минимални.

— Предполагам. Срещата тук ли е?

— Да. Но за обяд трябва да се приберем вкъщи.

— Добре.

Илейн погледна през прозрачната извита стена на фоайето към стария Капитол на Вашингтон. Сенатът на Федерацията беше построен тук и платен с данъците на ОФН от членове на комисии, които бяха решени да запазят Земята център на федеративната политика. Само че президентският дворец се намираше на Ново Рио като жест към новите светове, също като многобройните дирекции и отдели, пръснати сред космоса от етап едно в съгласие с политиката за планово включване на Федерацията. Винаги се чувстваше по-сигурна в двореца на Ново Рио, като животно на собствената си територия. Погледна към дъжда, който заливаше стария град и виртуалното й зрение показа проста звездна система. Ново Рио се намираше от другата страна на Земята спрямо двойката Дайсън, на повече от хиляда светлинни години от Първите. Това също беше утешително.

Хоше паркира във Феърфакс и повървя една пресечка до „Ачая“. Беше средата на деня и почти всички пешеходци се бяха изпокрили заради жегата. Докато вървеше, той свали сакото си и попи потта от челото си. „Ачая“ беше една от онези тесни улички в градската решетка, които сякаш продължаваха вечно, а маранята над напукания бетон замъгляваше далечния й край там, където се сливаше с търговския квартал. Къщите от двете страни бяха главно триетажни блокове, пред които имаше малки дворове с избуяли декоративни храсти и дървета почти до вторите етажи. Климатици жужаха без почивка над всички тесни балкони, а перките им излъчваха допълнителна температура. Пред него влизаха и излизаха коли, изскачаха на пътя от рампи, водещи към подземни гаражи.

Когато стигна до първата алея, спря и се огледа. И от двете страни имаше високи огради, от които като разрошени цветни килими се спускаха цъфтящи храсти и увивни растения. Под краката му ензимно подсиленият бетон отстъпи пред здраво отъпкана повърхност от каменни късчета и пръст. Няколко кучета залаяха, когато премина край портите им. Дори чу отчетливия металически крясък на катрак и се замоли да е здраво завързан на веригата си.

Беше изминал около стотина метра по алеята, когато стигна до заден двор 3573. Ниска двойна порта се отваряше към къс бетонен участък, който водеше към голям гараж, направен от предварително произведени каменно-стоманени части, пристегнати заедно една към друга. Зад него имаше дървено бунгало със затъмнени и затворени прозорци, от чиито дъски се лющеше жълта боя. Лози с оклюмали сапфирени цветчета бяха погълнали всяка от колоните, които поддържаха надвисналия покрив. Изглеждаха като плътни издължени храсти, толкова нагъсто бяха сплетени нишките им.

Хоше мина право през портата. Една от вратите на гаража беше отворена. Някой се движеше вътре.

— Здравейте.

Млад мъж подскочи при звука от гласа му и се забърза към вратата.

— Хей, кой, по дяволите, си ти, мой човек? — изстреля той. Черните му дънки трябва да бяха прани многократно, за да придобият сегашния си сив цвят, а лилавата тениска над тях беше подобаващо износена. На носа му се крепяха очила със златни рамки, а върху розовите им лещи се нижеха движещи се графики и колони текст — Хоше не беше виждал нищо подобно от ранните години на първия си живот, когато бяха модерни за кратко. За сметка на това допълваха добре образа му — беше трудно да си го представиш като нещо друго освен писач на софтуер.

— Аз съм Хоше, търся Карим.

— Никога не съм го чувал, човече. Виж, малко съм зает.

— Жискар ме прати. Жискар Лекс. Каза ми, че Карим живее тук. Трябва да го видя, спешно е. — Той извади дебела пачка местни долари от джоба си. — Наистина е спешно.

Младият мъж облиза устните си и погледна алчно парите. Паула се бе оказала права, винаги съществуваше слаба брънка. На Хоше не му бе отнело много усилия, за да я открие. Извърши просто търсене на всеки регистриран партньор в „Партньорство Шансорел“. След като установи, че никой от тях няма криминално досие, от едно паралелно търсене получи списък със стари приятели и колеги, които имаха такива. А именно Жискар Лекс, състудент на Карим от колежа, чиято академична кариера била прекъсната от незаконни експерименти с наркоуер. Няколко седмици на небрежно наблюдение потвърдиха, че двамата все още се срещат.

Една вечер Хоше се отби у Жискар Лекс и получи предложения за всичко — от променящ измеренията сензорен морфуер до няколко момичета, които щели да се отнесат мило с него. Хоше му върна услугата, като му предложи да го представи на местния сержант. На Жискар Лекс почти му олекна, когато се оказа, че трябва само да го представи на Карим.

— Добре, човече — каза Карим и погледна назад към алеята. Малките линии на ОВ-татусите се оцветиха в смарагдово, докато проверяваше дали някой не дебне навън. — Влез вътре.

Гаражът беше пълен с кашони. Пейката, сложена до задната стена, беше отрупана с инструменти в процес на разчистване. Бяха изключително старомодни. Хоше не можеше да види дори един със захранване. Вдигна една отвертка и я огледа отблизо, докато Карим активираше вратата на гаража. Модифицираната пластмаса се затвори с тих мляскаш звук.

— Колекционер на антики ли си? Дори не знаех, че още правят ръчни отвертки.

— Не, човече — Карим се ухили нервно. — Това е оборудването ми за оцеляване. Там, където отивам, няма електричество.

— И къде точно е това?

— Силвъргалд, човече. Ще живея с елфите, аз и момичето ми. Те ще защитят своята планета от Първите. Това шибано правителство няма да го направи, дори не разполагаме със силово поле да покрием Дарклейк Сити.

— Ясно.

Хората като Карим напоследък получаваха все повече медийно време. Някои въодушевени репортери раздухваха тенденцията с гръмкото заглавие „Изхода“, макар всъщност тези ентусиасти да бяха толкова малко, че правителствата дори не ги регистрираха. Бяха не повече от няколко хиляди от всяка планета, повечето — в първия си живот. Заедно обаче бяха достатъчно, за да се наложи ТСП да увеличи тройно влаковете, пътуващи за Силвъргалд.

— Ами флота?

— Ха! Кой флот, двата кораба ли? От голяма полза ще са ни, когато Портите на Ада се отворят над Земята и демоните слязат от десет хиляди летящи чинии, за да ни изколят. Не наричат гигантската червеева дупка така без причина, нали знаеш. Пазителите на Йохансон са прави, нагазили сме дълбоко в лайна и от корумпираните ни политици няма никаква полза.

„Съвпадение“, каза си непоколебимо Хоше, макар да беше притеснително.

— Добре, значи напускаш тази вечер или можеш да ми помогнеш? Карим махна с ръка към кашоните.

— Още не съм събрал всичко. Има много лекарства и боклуци, от които се нуждая. Както и книги. Трудно е да намериш хартиени книги тези дни, а са и скъпи. Знаеш ли, че Ози има библиотека с цялото човешко познание, отпечатано и скрито някъде на планетата му? Това е единственият човек, който е готов за Апокалипсиса.

— Значи можеш да ми помогнеш?

— Зависи какво искаш, човече.

— Жискар ми каза, че ти ми трябваш, ако искам да си разбъзикам софтуера.

— Да. Може би. Знам някои трикове. Там, където работя, имаме частни екипи за разрешаване на частни проблеми, чаткаш ли?

— Чат съм. Плащам твърде много данъци.

— Йо, брат ми, всички сме така.

— Притежавам компания, която внася резервни части за търговия с автомобили и правителството направо ме убива. Просто се опитвам да преживея, да изхраня семейството, но тези копелета…

— Да бе, верно!

— Нуждая се от промяна, която да скрие част от търговията ми. Ако мога да отклоня десет или петнадесет процента от стоката, без да ме накажат за това, ще се задържа. Трябва ми някакво защитно кодиране, което да устои на одитните търсачки на отдела по приходите, за да мога да прекарвам парите си през сметки на други светове.

— Ясно, мога да го направя. Дявол да го вземе, даже не се налага да викам момчетата. Какъв счетоводен софтуер използваш?

Хоше вдигна кристален диск памет.

— Системата и мрежата са заредени тук.

— Идеално. Уважавам подготвени хора. — Карим взе кристала памет и се усмихна. — Ще ти струва един бон за цялата модификация, плащане в аванс.

— Двеста сега. — Хоше залепи банкнотите върху кристала в дланта си. — Останалите, когато видя инсталираната поправка в действие.

— Добре, човече. Така е добре. — Мъжът натъпка банкнотите в задния джоб на дънките си. — Това трябва да е щастливата ми седмица. Това е втората частна сделка, която сключвам.

— О, наистина?

В очите на обществото новият флот сякаш се бе появил като по магия. Един ден президент Дой обяви създаването му, а след седмица той бе станал реалност. Корабите вече се сглобяваха на Висшия ангел. Планетарни екипи по сигурността започнаха да асемблират детектори на червееви дупки на световете, които се намираха най-близо до Първите. Нещата бяха под контрол. Дори Алесандра Барон изказа умерени комплименти, макар евентуалните покачвания на данъците да бяха анализирани в подробности в предаването й.

Адмирал Кайм се изненада колко плавно се извършваше преходът. Разбира се, от помощ се оказа фактът, че персоналът и оборудването бяха изцяло преместени от Аншун на Висшия ангел, докато той летеше с разузнавателната мисия към двойката Дайсън. Това му даде време да концентрира усилията на екипите си върху огромното разширение на ресурси и функции, които последваха от превръщането на агенцията във флот. Всъщност точно управлението на подобни мащабни операции бе запълнило около деветдесет процента от зрелия му живот.

Флотската Първа база по същината си представляваше сбор от свободно движещи се монтажни платформи на звездни кораби, които се намираха на тридесет до четиридесет километра от Висшия ангел в свой собствен малък архипелаг. Бяха запазили основния дизайн на глобуса от квазиметал, който бяха използвали над Аншун. Тези платформи обаче не бяха свързани с червееви дупки. Флотилия от нови товарни совалки се рееше между тях и сериозно разширената и усъвършенствана станция с червеева дупка, свързана директно към Керенск. Съдовете извозваха всички части, които щяха да изградят новото поколение звездни кораби. Пътнически линии транспортираха работната сила между монтажните платформи до Висшия ангел, където флотът бе заел значителна част от новоизрасналия купол Бабуян Атол. Младите сгради на купола приютяваха също и офиса на Кайм заедно с основната част на флотската администрация, проектантските екипи, тренировъчните терени и изследователските отдели. В центъра на парковия район имаше тридесететажна кула с пет вдлъбнати и извити страни, около които се виеше ДНК спирала от водещи към небето релси — наречена от Алесандра Барон Пентагон II. Името бързо добиваше популярност сред медийните предавания и репортерите.

Офисът на Уилсън беше на най-горния етаж. Не му харесваше. Докато летеше с разузнавателната мисия, дизайнерът беше работил в ретромодерен стил: лъскава мебелировка с плавни извивки от бяло трагово дърво от Ниска, монохромни осветителни подове и стени. Все едно беше в операционна. Единственото, което си струваше, бе гледката, откриваща се към компактната екология на новото му царство. Само една трета от Бабуян Атол беше заета от градски структури, останалата част беше процъфтяващ парк. Фиданки и млади храстчета си пробиваха нетърпеливо път през избуялата трева. Между зелените площи и езерата имаше равни участъци, подобни на бетонни площадки с перлен цвят, които един ден щяха да израснат в сгради. Панорамата му доставяше удоволствие най-малкото заради нощната гледка към Икаланайз и неговите бързодвижещи се ивици от жълтеникавокафяви облаци, когато гигантът преминаваше над кристала на купола. Изненадващо беше колко силно се бе разпалила жаждата му за чудеса през последните няколко години. Всеки път, когато погледнеше навън и зърнеше екзотичния гигант, все повече се съмняваше, че може някога да се върне на старата си работа във „Фарндейл“.

Ана дойде първа за конферентната среща, насрочена, за да очертаят плана за действие на флота, но пък тя трябваше да покрие най-малко разстояние от всички. Благодарение на повишението й в лейтенант-командир и поста й на главен помощник-офицер бе получила офиса до неговия, откъдето организираше дните му и играеше ролята на филтър срещу всеки, който желаеше Уилсън да обърне лично внимание на собствения му проект или кауза. Дойде заедно с Оскар. Уилсън ги чу да се смеят заедно, докато влизаха през вратата.

— Пътническата совалка на Кантил влезе в док преди няколко минути — каза му Ана. — Скоро ще бъде тук.

— Добре.

Той отмени информацията, която запълваше виртуалното му зрение. Ана му се усмихна топло и Уилсън й отговори със същото. Тя му махна закачливо и годежният й пръстен проблесна ярко. Беше й предложил, когато „Конуей“ влезе в док и тя каза „да“. Оскар изкоментира, че е било крайно време. Още не бяха определили дата за церемонията. Класически случай — работата ги притискаше твърде много. Но пък си бяха взели богат апартамент в квартал близо до края на купола.

Пристигна Рафаел Колумбия, облечен в безупречната си черна униформа. Бързо попита дали са се спрели на дата.

— Моят рекорд за годеж беше петнадесет години — каза той. — Сигурен съм, че можете да го подобрите, ако си наумите.

Уилсън го погледна с мъченическа усмивка. Липсата на точна дата се превръщаше в постоянна тема за шеги в Първа база.

Колумбия бе станал вицеадмирал на Уилсън и негов първи заместник, когато президент Дой създаде флота. Негова беше отговорността за защитните аспекти на операцията. Той беше установил офиса на отдела си на Керенск и бързо усвояваше разнообразните дирекции и агенции на Федерацията, които в момента оформяха основата на растящата му империя. Оказването на натиск върху планетарните правителства с цел издигане или усъвършенстване на силови полета около главните им центрове на население беше най-вече политическа задача и като такава му подхождаше добре. Единственото истинско разногласие между него и Уилсън засега беше кой да поеме контрол върху проекта на Наташа Кърсли в Сиатъл.

Колумбия бе поискал екипът й да бъде включен в отдела му за планетарна сигурност, а проектът да бъде преместен на Керенск. В крайна сметка Уилсън наложи мнението си, изтъквайки, че системите на Кърсли ще бъдат носени от звездни кораби и следователно трябва да са част от операциите на Първа база. Едно бързо обаждане до Шелдън беше осигурило правителствена подкрепа и така решението беше потвърдено. Колумбия не бе спорил повече.

Даниъл Алстър влезе в офиса заедно с Дмитри Леополдович.

Уилсън беше малко изненадан. Очакваше Алстър да пътува на една совалка заедно с Патриша Кантил. Двамата представляваха надзорния комитет на тази среща, а Леополдович беше академик със специалност „Тактически анализ“ в Института за стратегически науки в Санкт Петербург. В тази област работеха малко изследователи, чиито услуги Федерацията използваше най-вече, когато сепаратистките и националистки движения започнеха да използват физическа сила срещу законните планетарни правителства. По време на работата си на борда на „Фарндейл“ Уилсън често бе чувал опитни политици и екипите им да се изказват пренебрежително за тактическите анализатори като маниаци на тема военни игри с научна степен по история. Но пък, замисли се весело той, и астрономията беше незначителна наука преди да се случи всичко това.

Дмитри бе преминал третото си подмладяване преди няколко години. Тялото му беше в средата на двадесетте, а правата му руса коса вече бе започнала да изтънява. Кожата му беше бледа, почти бяла, като на албинос. Всичко това, комбинирано с диета от нездравословни храни и пълна липса на физически упражнения, му придаваше вид на тлъст вампир. Той кимна на Уилсън и зае обичайното си място с лице към широкия прозорец.

— Как беше Боуз? — попита Ана Даниъл Алстър.

— Процедурата по съживяване винаги ме подлудява — призна Даниъл. — Тези клонинги, подложени на усилен растеж, не изглеждат като хора.

— Но личността му е непокътната, нали? — попита настоятелно Уилсън.

— О, да. Свалянето на спомените му от защитения трезор е било напълно успешно. Последното, което си спомня, е, че е направил кратко обновяване на „Втори шанс“, преди да отиде на Наблюдателната кула.

— А Емануел?

— Същото. Макар тя да е доста по-спокойна от Боуз.

— Какво имаш предвид?

— С Боуз се бях срещал само веднъж преди това и тогава изглеждаше нервен. Тази черта се е… усилила малко. Докторите казаха, че информацията, която е научил след съживяването, не е помогнала.

— Имаш предвид предупреждението, което получихме по време на разузнавателната мисия?

— Да, отчасти. Жалко, че не знаем какво точно ви е изпратило това предупреждение. Съживените винаги се тревожат, че предишното им аз все още е живо някъде. В този случай тази възможност добавя някои уникални проблеми от шизофреничен характер.

— В предупреждението съвсем ясно се каза, че Първите са ги убили.

— Знам. Но Боуз е обсебен от въпроса какво точно го е излъчило. Подозира, че предишното му аз все още е живо там, под каквато и да е форма, което е достатъчно разумно предположение. Фактът, че жена му го е уведомила, че се развежда с него, също не му се е отразил особено добре. Психологът казва, че Боуз е интерпретирал това, като отхвърляне на новото му аз, а това засилва фокуса върху старото му.

Уилсън и Ана се спогледаха.

— Накрая винаги се чувстваме виновни заради него, не е ли така? — каза тя.

— Да — отвърна той с неудобство. — Какво още казаха докторите за него?

— Клиниката ще го изпише след няколко месеца. Дотогава физически ще се намира в отлична форма. Умствено — ами, твърдят, че всяко съживяване отнема още един живот, докато травмата бъде преодоляна. Боуз не прави изключение. Ще го натъпчат с антидепресанти и ще го оставят да се оправя.

— Спомена ли с какво иска да се занимава след това?

— Не. Има много предложения от медийни компании, не просто за живота му като биографична драма, искат да коментира „ситуацията с Първите“. Предполагам, че университетът му би го приветствал обратно. Можем да им намекнем сериозно за това. На Гралмънд няма да може да стори нищо лошо.

— Значи не иска да се присъедини към флота?

Даниъл се ухили.

— Не. Този път сте в пълна безопасност.

Оскар се засмя, когато видя облекченото изражение на лицето на Уилсън.

Патриша Кантил влезе в офиса.

— Благодаря, че ме изчакахте — каза любезно тя с неизменния си професионализъм.

— Не си закъсняла — каза Даниъл. — Тъкмо свършвахме с обсъждането на Боуз. Когато с Фербеке излязат от клиниката, ще има някаква церемония. Патриша, това по предложение на твоя офис ли е?

— Да. Предвид случилото се, особено с Боуз, решихме, че някакво официално посрещане във Федерацията, ще е уместно. В момента те са най-близкото нещо до герои, с което разполагаме. Вицепрезидентът ще е там, а също така ще е хубаво и някои от корабните им колеги да присъстват.

Уилсън почти изстена.

— Добре — каза той. — Ще изпратим някой, когато трябва. Сега, ако може, да започваме.

— Докладът ми е съвсем прост — каза Оскар. — Още не сме установили контакт с разузнавателните кораби.

— Кога трябва да докладва първият? — попита Даниъл.

— „СвАсаф“ трябва да се върне на Аншун до десет дни, при положение че не са открили нищо.

— А ако са? Претърсват петнадесет звездни системи на триста светлинни години от края на космоса от етап три. Накратко, курсът им представлява голяма крива, която ще ги отведе в хисрадарен обсег до всяка звезда. Ако Първите са отворили гигантската си червеева дупка до която и да е от тези системи, ще успеят да засекат изкривяванията й. Но предвид естеството на полета им, ще пътуват дълго. Тъй като все още не са се завърнали, знаем, че не са открили нищо около първите единадесет звезди.

— Или са открили и Първите са ги пленили — каза Рафаел. Настъпи тишина. Той сви рамене. — Просто гледам реалистично.

— Останалите шест разузнавателни кораба, които сме пратили, трябва да се върнат през следващите два месеца — каза Оскар. — Заедно ще са покрили над сто звездни системи. Признавам, че това не е много, предвид разстоянията и броя звезди от нас до Дайсън Алфа. Но ако Първите идват насам, тогава една от онези звезди ще бъде тяхна спирка. Трябва да я открием. Най-малкото това ще ни позволи да започнем да разработваме реалистични тактически сценарии.

— Тези разузнавателни патрули постоянни ли ще бъдат? — попита Патриша.

— Да — потвърди Уилсън. — Трябва да разполагаме с предварително предупреждение, ако Първите се приближават към нас. Стратегията ни разчита на три опорни точки. Рафаел отговаря за мрежата от детектори на къси разстояния, която ще може да открие всяка червеева дупка, отворена във Федерацията. Флотът ще провежда постоянни наблюдателни полети около звездите на разстояние от сто светлинни години по посока на Дайсън Алфа. Ако Първите се появят в която и да е звездна система, ще знаем за това най-много след три дни. Освен това ще провеждаме редовни патрули до по-далечни звезди, но те ще са разредени по-скоро с месеци, отколкото с дни.

— Откога започва това?

— Вече започнахме да разполагаме първите елементи от граничните мрежови детектори — каза Рафаел. — Ако ни нападнат пряко, ще го разберем. Предвижданията ни за завършването на простиращата се из цялата Федерация мрежа са до осемнадесет месеца.

— Разбирам. Адмирале, а разузнавателните полети?

— Зависи от броя на корабите, естествено. След като завърши сегашната предварителна операция, ще наредя на корабите да се изтеглят и да започнат да патрулират около по-близките звезди. Разполагаме с още два кораба, които преминават изпитателни полети, а останалите три от партида пет ще излязат от монтажните си платформи през следващите четири месеца. С тях ще разполагам с петнадесет съда, които ще са достатъчни за патрулите близо до границата. За далечните ще ни трябват още десет кораба, макар да предпочитам бройката да е между петнадесет и двадесет.

— Всеки от тях струва по три милиарда земни долара — каза отсечено Патриша.

— Наясно съм с това. Работата и поддръжката им също са скъпи. Правителството знаеше, че бюджетът ще трябва да нараства почти експоненциално през първите три до пет години от съществуването на флота.

— Ще отнеса тези предварителни изчисления със себе си. Ами останалите бойни кораби?

— Първата партида от три трябва да бъде приключена след четири месеца. След това ще строим по един на всеки три седмици. Колко точно ще ни трябват зависи от самата заплаха, която представляват Първите.

Всички се обърнаха към Дмитри Леополдович. След завръщането на „Втори шанс“ правителството на Федерацията, а и Сената се консултираше изключително често с него. Опитът му бе дал известна степен на увереност да се изправя срещу разпитващи го от високите властови етажи, което беше видно и сега.

— Общо взето, единственото нещо, което знаем за Първите е, че не можем да очакваме човешка мотивация от тяхна страна — каза той с лек акцент. — Дори такава огромна цивилизация, затворена в една-единствена звездна система, трябва да пренасочи огромна част от ресурсите си за построяването на гигантската червеева дупка, която беше наречена от екипа ми Портата на Ада.

Устните му потрепнаха, сякаш очакваше критика.

— Не разбираме напълно защо е построена в такива мащаби. Една от най-очевидните възможности е, че е без оглед на икономическите условия, понеже е спасителна пътека за вида им. Първите се страхуват от завръщането на ограждащата ги бариера и се опитват да посеят семената си сред Галактиката. През нея ще пътуват кораби ковчези, натоварени с генетичен материал и достатъчно машини, които да поддържат колония. Ако преместват крайната точка на червеевата дупка към нова звездна система всяка седмица или дори всеки ден, ще се разпръснат по такъв начин, че на строителите на бариерата ще им бъде много трудно да ги затворят отново. Това е нещо като ускорена версия на развитието на нашата Федерация.

— Почакай — каза Патриша. — Искаш да кажеш, че дори не са заплаха за нас?

— В никакъв случай, екипът ми просто работи върху теоретични възможности. Втора такава е, че знаят местоположението на строителите на бариерата и са прекосили междузвездното пространство, за да им се опълчат и най-накрая да проведат войната, която е била предотвратена от затварянето им. Трета възможност е, че са я построили, за да достигнат до Федерацията. Това е единствената възможност, която е от значение за нас. Тук трябва да наблегнем, че не можем да открием задоволителни мотиви зад това действие, но трябва да имаме предвид, че сме обременени от човешката перспектива. Както силфените и Висшия ангел вече ни демонстрираха, логиката и поведението ни не са универсални. Самото съществуване на Висшия ангел е доказателство за истинността на това съждение. Оттам насетне, за тази среща не е от значение защо идват тук, а само че го правят. Трябва да предвидим бъдещите им действия на базата на тези условия. Вече разполагаха с две възможности да установят мирен контакт с нас и двата пъти избраха да не го направят. Изхождайки от това, заключението на екипа ми е, че ако Портата на Ада е била построена, за да даде достъп на Първите до Федерацията, то намеренията им са вражески. Ако Първите отворят червеева дупка в близост или във Федерацията, препоръчваме флотът да отвърне с максимална мощ.

— Това няма ли да е равнозначно да им обявим война? — попита Патриша. — Не съм сигурна, че правителството, или дори Сенатът ще одобрят този план за военни действия.

— Ще използвам една стара аналогия — вие ще играете крикет, а те кикбокс. Ако Първите наистина са успели да измъкнат информация от Боуз и Фербеке, каквито доказателства имаме към този момент, тогава знаят всичко за нас. Знаят, че опитите ни да се свържем с тях са били мирни. Знаят как да ни отвърнат, като отворят комуникационни канали и се държат невраждебно и избягват заплахите. Това, че не са се опитали поне да изследват състоянието на Галактиката около себе си след хиляда години на изолация, говори много неща. От тактическа гледна точка в момента те маневрират, за да заемат позиция, които им носи значителни преимущества.

— Но защо им трябва да изминават целия този път? — попита Оскар. — Ако им трябват просто материални ресурси, има стотици звездни системи близо до тяхната, към които могат да се насочат и да експлоатират.

— Броят на неизвестните, с които си имаме работа, означава, че наистина трябва да се концентрираме върху малкото факти, с които разполагаме, вместо да се впускаме в нескончаеми догадки — каза малко укорително Дмитри Леополдович. — Все още не знаем защо са били издигнати бариерите на Дайсън, нито от кого. Не знаем защо едната беше изключена. Ако сведем всичко до основното, приятели, знаем, само че дайсъните са открито враждебни, че имат десетки хиляди бойни кораби и строят червееви дупки, които могат да стигнат до нас. Трябва да върнем цивилизования си начин на мислене в изходна позиция — стреляй, преди да са стреляли по теб. В този случай не разполагаме с друга алтернатива, освен да се подготвим за най-лошия възможен сценарий. По-скоро бих похарчил трилион долара за флота, за да доживея да съжалявам за пропилените пари от данъци, отколкото да не ги вложа и да открия, че наистина сме се нуждаели от тях. Спомнете си Пърл Харбър.

Уилсън наблюдава с тихо задоволство как Патриша сдържа насила коментарите си относно флота за трилион долара на Леополдович.

— Не съм убеден, че паралелът е съвсем уместен — каза той. — Но разбирам какво искате да кажете.

— Ще разполагаме с едно стратегическо преимущество — каза Дмитри Леополдович. Усмихна се сковано, за да подчертае думите си и още повече заприлича на вампир. — Едно-единствено. Трябва да го използваме, независимо от цената, защото ще бъде единственият ни шанс да оцелеем. Първите ще изградят изключително дълга снабдителна линия. Без нея няма да има враждебни действия. Затова екипът ми прави неотложното предложение червеевата дупка да бъде атакувана, веднага щом се отвори в границите на федеративния космос. Атакувана и унищена. Не съм способен да натъртя достатъчно на значението на тази стратегия. След като започнат да преминават, няма да съществуват готови планове. Изучавали сме записите от „Конуей“. Те са изпращали дузини кораби през Портата на Ада на всеки час, а това е било преди месеци. През това време вие тук обсъждате строежа на един кораб на всеки три седмици, като първия дори не е завършен. Ако впрегнем цялата си индустрия в корабостроене, ще ни отнеме десетилетия, за да достигнем броя, който Първите могат да изпратят срещу нас още сега.

— Този сценарий възможен ли е? — попита Патриша. — Можем ли да изстреляме нещо през червеевата дупка, което ще унищожи генериращия механизъм от другата страна?

— Можеш да изкараш генератор на червеева дупка от строя с метален лост или дори с прашка, ако знаеш кои части да разбиеш — каза Уилсън. — Ключът е да се доближиш достатъчно близо, за да нанесеш нужните поражения. Можеш да си сигурна, че от този край отвора ще бъде защитен от ескадрила кораби и най-мощните силови полета, които могат да издигнат. Ще трябва да ги пробием, за да достигнем до станцията от другата страна. В момента във въоръженията, с които оборудваме бойните кораби, не присъстват системи, способни на това.

— Тогава трябва да проектираме и инсталираме такива — каза енергично Дмитри Леополдович. — Незабавно.

Патриша и Даниъл се спогледаха. Даниъл наклони глава почти незабележимо.

— Много добре — каза Патриша. — Ако това е официалната препоръка на екипа ти, академик. Адмирале, ще помоля екипът ви да прегледа предложението и да изчисли стойността му, за да може да бъде обсъдено от Надзорния комитет.

— Непременно — каза Уилсън.

През лятото Паула истински се наслаждаваше да седи в уличните кафенета на Париж. Кафето в силно националистическия град беше все още горчиво и естествено, в разрез с много наредби за обработка на ОФН, а съпровождащите го сладкиши съдържаха твърде много калории. Слънцето и хората бяха ободрителна промяна в сравнение със стерилната обстановка на офиса й. За този разговор излезе до едно малко бистро на неколкостотин метра от работното си място и нае празно сепаре. Беше използвала това място в продължение на петнадесет години. Сервитьорката й посочи сепарето в дъното, без дори да пита. Паула си поръча горещ шоколад и парче сладкиш с бадеми и череши.

Е-кономът й я уведоми, че обаждането е било прието. Тя постави малка портативна система на масата и зачака екранът да се разгърне. Не че не можеше да приеме обаждането в офиса си, просто й се струваше по-уместно да го направи в собственото си време. Лицето на Томпсън Бърнели се появи върху тънката пластмаса. Заради фона от размито златисто и бяло реши, че се намира в офиса си в Сената.

— Паула — той й се усмихна небрежно, — не носиш униформа.

Всеки друг би си спечелил унищожителен поглед при подобна шега, сенаторът получи само вдигната вежда.

— Сигурно се пере — каза тя. Създаването на федеративния флот изненада Паула. Не беше готова за преминаването на съвсем новата планетарна Агенция по сигурността към флотско финансиране и поредна промяна. Независимо дали й харесваше, или не, обаче сега работеше във флотското разузнаване с чин на командир. Ден след като промените бяха обявени в парижкия офис, Тарло й отдаде почести, идвайки на работа. Никой повече нямаше да направи това. Също така никой в парижкия офис не носеше униформи, макар че технически имаха право. Според слуховете в офиса няколко от членовете на екипите ги бяха облекли, преди да излязат по нощни клубове в града, за да проверят древната теория, че всяко момиче обича моряците.

Униформите бяха най-малкото от притесненията й. За начало Мел Рийз им бе казал, че целият офис се мести на Керенск, където вицеадмирал Колумбия установяваше администрацията си. Това доведе до открит конфликт между нея и Рийз, по време на който звъняха на политическите си съюзници със скоростта на залпове, изстреляни от Първите. Мел Рийз отчаяно искаше да премести отдела в щаба на флотската планетарна защита, където шансовете му за повишение в новия флот бяха значителни. Паула заплаши да подаде оставка, ако бъдеше извършено някакво преместване или промяна на екипите.

Рафаел Колумбия реши проблема с обичайната си политическа сръчност. Паула бе назначена за командир на проекта „Йохансон“, който оставаше в Париж по стратегически причини. Мел Рийз също беше повишен и щеше да отговаря за нов отдел на Керенск, който щеше да работи по разгръщането на мрежата от детектори на червееви дупки. Тя установи със солидна доза задоволство, че нейните контакти се оказаха с по-голяма тежест от неговите фамилни връзки.

— Съжалявам, че ми отне толкова време преди да се свържа отново с теб по този въпрос — каза Томпсън. — Животът в Сената не е бил толкова вълнуващ от… ами, дори не си спомням заседание като това. Вторият полет на Кайм наистина оживи нещата. Никога не съм мислел истински, че ще ни се наложи да създадем флот и бях сериозно зает в ранната подготвителна работа.

— Знаеше ли, че старата Дирекция за тежки престъпления ще свърши като флотско разузнаване?

— Не, Паула, никога не съм осъзнавал колко амбициозен ще се окаже Рафаел. Чух за спора ти с Рийз. Радвам се, че сте стигнали до компромис, който ти позволява да останеш. По дяволите, та ние едва успяхме да задържим Отдела по сигурността на Сената. Можеш ли да си представиш, че Колумбия искаше и него?

— Това не може да продължава дълго, Томпсън. Все още се нуждаем от междузвезден отдел, който да преследва престъпниците. Като изключим „Йохансон“, флотското разузнаване няма други задачи. Бившите ми колеги все още работят по старите си случаи. Само дето носят униформи.

Томпсън се усмихна тъжно.

— Не съвсем. Съществува слаба опозиция срещу зараждането на флота. Засега са просто недоволни избухливци, но някой трябва да ги следи, поне тези, които останат и не се присъединят към Изхода.

— Местните полиции могат да се справят с това.

— Няма да споря с теб, Паула. Обаждам се, защото имам новини.

— Съжалявам, продължавай.

— Добре. Първо, няма никакъв таен отдел, управляван от правителството. Това е сигурно. Консултирах се с баща ми. Който и да е изпълнил удара на Венис Бийч, не е бил пратен от президента или Отдела по сигурността на Сената.

— Благодаря ти. А относно Буунгейт и товарите към Далечината?

— А! — Томпсън се занамества некомфортно на стола си. — Ето тук става интересно. Говорих лично с Патриша Кантил за това, изтъкнах нуждата да инспектираме всичко, което се случва на Далечината. Тя каза, че е съгласна и ще внесе въпроса в плановете на Дой. Оттогава получавах единствено съобщения, че предложението е в процес на активна оценка. Дори преди да чуя твоите подозрения, това щеше да възбуди любопитството ми. Нещо толкова тривиално би трябвало да може да се уреди съвсем лесно. Обикновено, просто бих възложил задачата на някой от помощниците си. Фактът, че не мога да наклоня везните в този случай, говори много неща.

По гръдния кош на Паула полазиха студени тръпки, въпреки топлия шоколад, от който отпиваше. Беше изпращала молби за предприемане на това конкретно действие с десетилетия, до всеки нов шеф на Дирекцията, и никога не бе постигнала успех. Сигурно всички бяха спрени от правителството.

— Кой ти се противопоставя? Не може да е Дой?

— Не. Това е Нютоновият закон за всяко действие в политиката… Някой лобира пред правителството, така че товарите да минават непроверени.

— Кой?

— Не знам. Имаме си работа с арената на приглушените разговори и политическите подхвърляния. На този етап от играта опонентите ти обикновено не се разкриват, това е част от правилата. Но аз ще разбера, Паула. Успя да ме разтревожиш, а това не е лесно.

През кръглите прозорци над главата на Марк Върнън се стичаше топла слънчева светлина, която се разпръскваше равномерно в полусферичния кабинет. Осветлението беше по-ярко от това, което си представяше, когато с Лиз планираха заедно новия си дом. Не че не искаше кабинетът му да бъде добре осветен, но винаги си бе представял малко по-тъмна стая, може би и малко разхвърляна. Стая, каквато един мъж можеше да използва щастливо, за да се отдалечи от време на време от семейството си. Само че тази беше толкова проветрива, а стените от сух корал бяха толкова перленобели, че не се чувстваше добре, ако позволеше да се появи неразбория. Така че бюрото му беше чисто, а всичките му неща бяха прилежно подредени в големите шкафове от алва дърво. Тъй като Бари и Сенди тичаха из всичките останали стаи, кабинетът беше най-подреденото място в къщата.

Той застана точно под рамката на матираната стъклена врата и се огледа объркано. Късото палто, което търсеше, не беше там.

— Татко! Хайде! — извика Сенди в главния коридор зад него.

— Не е тук — извика той, като се надяваше, че Лиз ще се смили над него.

— Твоето палто е — обади се Лиз от коридора.

Той огледа объркано още веднъж кабинета. В този миг Панда, белият лабрадор на семейството, влезе, влачейки любимото му вълнено палто заедно със себе си. Опашката й се поклащаше щастливо, докато го гледаше втренчено отдолу.

— Добро момиче. — Той се приближи към нея. — Пусни го. Пусни го, момичето ми.

Опашката на Панда започна да се размахва все по-бързо в очакване на играта. Тя започна да се извръща.

— Не! — извика Марк. — Стой!

Панда скочи в коридора и издърпа палтото със себе си. Марк изтича след нея.

— Върни се! Стой! Пусни го! — Опита се да се сети за други команди, които бяха тренирали заедно по време на училищните часове. — До мен!

Пред входната врата Лиз навличаше якето на Сенди през главата. И двете се обърнаха към него.

— Стой! Спри! Ела тук!

Марк стигна до средата на коридора, когато Бари се подаде от кухнята и каза:

— Тук, момичето ми! — Той потупа коленете си, Панда изтича до него и пусна палтото в краката му. — Добро момиче.

Бари се заигра с нея и й позволи да оближе лицето й ръцете му.

Марк вдигна палтото с цялото достойнство, което успя да призове на помощ. Върху рамото на дрехата имаше голямо влажно петно от челюстта на кучето. Бяха взели Панда почти преди година, когато най-накрая се преместиха в къщата от сух корал. Семейно куче. Винаги правеше само каквото й кажеше Бари.

— Това е, защото все още е малко кученце — твърдеше Марк през последните три месеца. — Ще го надрасне.

Лиз само му отвърна:

— Да, скъпи.

Макар и никога да не бе имал куче преди, Марк винаги бе харесвал идеята да си имат в семейството. Представяше си дълги разходки из долината Улон, докато домашният им любимец подтичва до тях. Животното щеше да е вярно, послушно, любящо, идеален приятел на децата. А и повечето от домовете в долината Улон си имаха кучета. Беше част от идеала, който Рандтаун представляваше.

Собственикът на магазина за домашни любимци на главната улица бе уверил семейство Върнън, че белите лабрадори са надарени с характерния за породата приятелски характер, но и с по-висока интелигентност, записана в генома им заедно с белоснежната козина. Идеята се стори идеална на Марк. Тогава Сенди видя пухкавото бяло кученце с очертани в черно очи и решението беше взето, преди Лиз и Бари да получат думата.

Марк уви палтото около ръката си.

— Всички готови ли са?

— Ще вземем ли Панда? — попита Бари.

— Да.

— Ти отговаряш за нея — каза строго Лиз. — Не трябва да я пускаш от каишката.

Бари се усмихна широко и издърпа кучето през входната врата. Лиз се увери, че е сложила правилно якето на Сенди и побутна момичето след брат му.

— Бари трябва да работи по домашните си, нали знаеш — каза Лиз. — А в разсадника липсва персонал, дори без да си взимам почивни следобеди.

— Ако искаш да си върши работата, не е нужно да идва — каза Марк. — Обаче знаеш, че аз трябва да го направя.

Тя въздъхна и огледа коридора с изражение, в което може би се четеше носталгия.

— Да, знам.

— Защитаваме своя начин на живот, Лиз. Трябва да покажем на флота, че не може да си играе с хората така.

Лиз му се усмихна нежно и спусна гальовно пръст по бузата му.

— Изобщо не осъзнах, че се омъжвам за човек с толкова много принципи.

— Съжалявам.

— Недей. Мисля, че е похвално.

— Дали трябва да вземем децата? — попита той, изведнъж усетил несигурност. — Имам предвид, това са нашите възгледи, а ние ги принуждаваме да вземат участие. Не мога да спра да си мисля за деца, които са вегетарианци или религиозни само защото и родителите им са такива. Винаги съм мразил това.

— Това е по-различно, скъпи. Като отидем на блокадата, за да протестираме, няма да им повлияем за цял живот. А и на тях ще им хареса много, знаеш, че е така.

— Да. — Опита се да удържи широката си усмивка, но се провали напълно. — Знам.

Пикапът „Ейбълс“ беше паркиран до малкия джип на Лиз върху участъка от сбита варовикова скала на мястото на старата временна къща. Макар сградата отдавна да я нямаше, Марк така и не се зае да програмира роботите да изчистят скалата.

Децата вече бяха на задната седалка и се караха. Панда лаеше щастливо, докато се опитваше да се покатери при тях.

— Сложете коланите — каза Лиз, след като се качи отпред.

Марк хвана здраво кучето, заведе го отзад и го натика в покритата каросерия, преди да се качи на шофьорското място.

— Всички ли са готови?

— Да! — извикаха в хор децата.

— Да тръгваме.

Минаха по продължение на долината Улон, след това през Хаймарш и свиха по магистралата, насочвайки се на север, надалеч от Рандтаун. След няколко километра долините започнаха да се стесняват и четирилентовата магистрала се заизкачва по склона на планината, където минаваше по широко било, изсечено в камъка. На тридесет километра извън града минаха през първия тунел. От другата посока нямаше никакво движение. Когато пътят се изправи, Марк от време на време забелязваше различни превозни средства пред тях.

Беше ранно лято, така че многобройните поточета, които се стичаха по склона на планините, още не бяха пресъхнали, макар че течението беше значително намаляло в сравнение с пролетните дъждовни периоди. Планините Дау’синг се издигаха високо от всяка страна, докато магистралата се извиваше на север. Често до самия път ги дебнеше бездна от неколкостотин метра, от която ги предпазваше единствено каменна стена. По ниските склонове стрелотревата променяше своето обичайното металическо жълто в по-богат меден цвят с наближаването на едноседмичния сезон, в който пръскаше спорите си.

На петдесет километра извън града преминаха покрай една от чудовищните изоставени машини за пътно строителство, които Саймън Ранд бе използвал, за да издълбае магистралата през планините. Тя почиваше върху широк участък от натрошена скала, същата, в която някоя от братовчедките й бе забивала ноктите си по склона край пътя. След десетилетия свирепи южноконтинентални зими металните й части приличаха на разтопени бучки ръжда, а тялото й от сплави беше избеляло и напукано. Огромните метални вериги висяха върху движещите колела и така коремът на машината лежеше опрян на земята, където се бе огънал и смачкал. Ловци на сувенири бяха отнесли повечето дребни части, а стъклото на кабината, която толкова приличаше на око на насекомо, беше разбито.

И двете деца се развълнуваха от гледката и на Марк му се наложи да обещае, че ще ги доведе пак, за да огледат по-добре.

На осем километра след пътостроителя върху високото рамо на връх Зуелеа магистралата беше задръстена от неподвижни превозни средства. Напо Лангсал им помаха. Той беше собственик на една от петте туристически лодки в Рандтаун. Марк никога не го бе виждал другаде освен на лодката му в града. Дори не беше сигурен дали Напо има собствена кола.

— Здравейте, приятели — каза Напо. — Колийн ще се връща в града, така че ако можете да запълните мястото на камиона, ще сме ви благодарни.

— Няма проблеми — каза Марк. — Донесохме обяд, но децата трябва да са си вкъщи до вечерта.

— Мисля, че има коли, които ще дойдат около седем часа и ще поемат нощната смяна.

— Добре тогава.

Марк подкара бавно пикапа по зигзагообразната алея между возилата, спрени под прави ъгли върху лентите. Повечето бяха камиони или джипове, колите, които жителите на Рандтаун обикновено караха. Хората, които вървяха по пътя, видяха семейство Върнън и им помахаха или вдигнаха окуражително палци. Част от централната бариера беше махната и той премина върху южните ленти. Големият камион на Колийн се забелязваше лесно. Страните му бяха боядисани в яркорозовото и смарагдово лого на фирмата й за листа за абсорбиране на влага. Откакто бяха пристигнали, Марк бе провел няколко спора с нея относно полуорганичното оборудване, което предоставяше, но сега на разминаване двамата се усмихнаха весело.

— Духът на общността е много висок днес — прошепна лукаво Лиз, така че децата да не я чуят. Двамата се усмихнаха един на друг.

Марк паркира на освободеното от Колийн място. Извървяха пеша разстоянието до началото на блокадата, където плътно един до друг като парченца от мозайка бяха паркирани големи камиони от гражданските служби, булдозери, трактори, снегорини, машини за пътно почистване и двуетажни автобуси. Самият Саймън Ранд дойде да ги поздрави. Беше висок човек в кайсиева тога в стила на Ганди, направена от полуорганична материя, която се въртеше около крайниците му, когато се движеше. Покриваше непрекъснато кожата му и го пазеше топъл от свежия планински въздух. Очевидната му възраст наближаваше шейсетте — години, които бяха докарали дълги ясно забележими бръчки върху абаносовото му лице. Изпълняваше идеално ролята си на природен гуру. Харизмата и пасивната му упоритост бяха подействали еднакво убедително на всички, които споделяха идеалите му.

Зад него се виеше тълпа от хора. Свита, която не отстъпваше на екипа на който и да е от големите политици, въпреки че тези тук приличаха повече на последователи. Някои изглеждаха сериозни и съсредоточени, а други се движеха сякаш сънуваха наяве. Над половината бяха жени и всички бяха привлекателни, както подмладените, така и тези в първия си живот. Отдадеността на Саймън на собствените му идеали привличаше много почитатели сред хората, които идваха да живеят в Рандтаун. А и, както не спираше да повтаря, той беше просто човек.

— Марк, колко хубаво от твоя страна, че дойде — каза топло Саймън. Той стисна здраво ръката на Марк.

„Без съмнение се ръкостиска като политик“, помисли си Марк.

— И ти Лиз. Толкова мило. Знам колко е трудно за хората, които трябва да заработват прехраната си, да допринесат с времето си към каузата, особено онези, които току-що са се присъединили към нас и трябва да изплащат ипотеки. Думите не са достатъчни да ви се отблагодаря, но оценявам, че сте тук днес.

— Можем да си позволим да отделим няколко следобеда — каза наперено Лиз. Тя беше от хората с имунитет срещу обаянието му, макар да оценяваше решителността на характера му.

— Да се надяваме, че ситуацията няма да изиска повече от това — каза Саймън. — Вече чух — от неофициален източник, разбира се — че са склонни да обмислят алтернативен източник на захранване вместо онзи ужасен плутоний, който са донесли със себе си.

— Звучи добре — каза Марк. — Къде искаш да застанем?

— Има голяма неутрална зона между тях и нас, много семейства са се събрали там. Децата ще могат да поиграят с приятелите си.

— Може ли да взема Панда? — попита Бари.

— Кучето ти? — Саймън намигна на двете деца на семейство Върнън. — Разбира се, че можеш да вземеш Панда, всеки е добре дошъл на протеста. Сигурен съм, че той ще се забавлява. Гледай да не изпонахапе твърде много полицаи. Те просто си вършат работата, а нашият спор не е с тях.

— Тя — каза недоволно Сенди и потупа Панда. — Панда е женско куче, да знаете.

— Извинявам се. Тя е красиво женско куче.

— Благодаря ти. Панда казва, че ти също си добър.

— Е, ще тръгваме натам — каза Марк и закопча палтото си. Вече му се искаше да бе взел ръкавиците си.

— Останете само толкова, колкото ви е удобно — каза Саймън. — Важен е фактът, че дойдохте. Не измерваме отдадеността според часовете, които влагате в каузата.

— Изглежда, че спите в някой от автобусите — каза Лиз.

— Да. Не искаме да даваме шанс на флота да разбие блокадата, затова най-близките ми поддръжници и аз самият бдим през нощта. Не мога да напусна, Лиз, това е моят дом, сега и завинаги. Корените ми са тук. Душата ми е в мир с постигнатото. Затова трябва да разбереш защо не мога да не застана решително на този път и да попреча на всяко посегателство върху живота, който толкова много хора са избрали за себе си.

— Разбирам.

Той вдиша дълбоко и по лицето му се разля спокойствие.

— Бях забравил аромата на планинския въздух. Свежестта и чистотата му са облагородяващи. Тук нависоко всички можем да подсилим обещанията, които сме дали сами на себе си. Пътят, който построих, не е просто физически. Оттук можеш да направиш много избори накъде да тръгнеш.

— Мисля, че просто ще си отидем вкъщи след смяната, но благодаря — каза му Лиз.

Саймън наклони глава и се усмихна благосклонно като всеки мистик, сблъскал се със солиден факт.

— Това беше грубо — каза Марк, след като продължиха по пътя си към началото на блокадата. Саймън и близките му лични последователи си бяха тръгнали по някаква си тяхна тайна задача.

— Помпозните стари превземки трябва да бъдат усмирявани от време на време. — Тя съедини ръцете си в будистки жест и събра очи. — Така се докосват до Същността си.

Ръката му се уви около рамото и той я гушна гальовно.

— Кажи това на тълпата, като дойде да те линчува посред нощ.

Първите неколкостотин метра от пътя, отвъд големите камиони в началото на блокадата, бяха празни. Неколкостотин жители на Рандтаун обикаляха върху ензимно подсиления бетон. Възрастните се бяха събрали на групички, за да говорят едни с други, и потропваха на място насред хладния въздух, който духаше от по-високите върхове на изток, където снегът оставаше целогодишно. Децата се бяха разделили на свои собствени групи и се гонеха, увлечени в различни игри. Над тях прехвърчаха бръмботи. Машинките бяха последната всеобща мания — малки летящи съдове във формата на чинии с контравъртящи се перки в центъра, контролирани от в-ръкавици. Беше странна гледка, децата стояха напълно неподвижно и мърдаха пръстите си, сякаш свиреха на невидимо пиано. След всяко от движенията им миниатюрните летящи апарати се гмуркаха или рееха над пътя. От време на време някоя от чиниите се устремяваше към линията от отегчени полицаи от другата страна на празното пространство. Остра забележка на родител скоро след това я връщаше обратно.

Зад полицията върху лентите, които водеха на юг, имаше дълъг конвой от камиони „СААБ Витан“ на по двадесет и шест колела. Всички бяха дизелови в пряк разрез с правилата за движение по магистралата, които позволяваха само захранвани с електроенергия возила. Това обаче беше почти незначително притеснение в сравнение с товара им. Те превозваха цялото оборудване, нужно за строежа на станцията за засичане на червееви дупки на планетарния отдел на флотската сигурност, която трябваше да бъде издигната в планините Дау’синг точно над Рандтаун. Това оборудване включваше три микробатерии с ядрен разпад, които да захранят детекторите.

Когато конвоят пристигнал, се бе разразил голям спор на портата за такса в северния край на магистралата. Само че командващият флотски офицер повикал местната полиция, която отменила забраната на оператора и го пропуснала. Саймън Ранд бил информиран мигновено и излязъл, за да ги спре на южния край, съпроводен от последователите си, които подкарали всяка машина за цивилни услуги, която успели да открият. Когато стигнали до най-високата точка на връх Зуелеа, спрели, изключили колите и зачакали. Патовата ситуация продължаваше вече втори ден.

Марк и Лиз скоро откриха семейство Конант и Дунбаванд — Дейвид и Лидия — които стопанисваха лозовия разсадник, в който работеше Лиз. И те също бяха довели децата си за този следобед.

— Някой останал ли е в Рандтаун? — зачуди се Лиз.

Прекараха още няколко часа в разговори с останалите, най-вече за това какво щеше да причини протестът на икономиката им. Автобусите, които водеха групи към хотелите, вече дори не чакаха зад спряния флотски конвой, а туроператорите вдигаха олелия до небето и обсъждаха съдебни искове. Наоколо се подаваха манерки с топли питиета. Хората се връщаха до колите си, за да си вземат по-дебели дрехи. Трябваше да заведат децата до тоалетните в един от автобусите. Целият протест приличаше повече на огромен пикник, отколкото на политическо мероприятие.

След няколко часа Марк се върна до пикапа, за да вземе кутията с обяда им. Между колите блеснаха оранжевите краски на робата на Саймън Ранд, който се бе отправил целенасочено към някаква задача, а след него преминаха верните му царедворци. Марк беше почти до края на паркираните возила и надигаше главата си в търсене на пикапа, когато я видя.

Не я взе за турист, нещо в нея го караше да се съмнява, че изобщо може да бъде част от стадата, организирани от туристическите компании. Имаше искрица на независимост или самоувереност, разпознаваше я толкова добре. Точно типът момичета в своя първи живот, които идваха на Рандтаун, за да се присъединят към купоните и да прекарат свободното си време в екстремни спортове по всички терени наоколо. Макар че не я бе виждал преди да сервира в някое заведение или да помага в магазин.

Беше божествена. Това го изнервяше, защото точно тази красота го караше да се чуди каква ли жена би искал след Лиз. И двамата знаеха, че бракът им няма да продължи вечно, макар и сега да им беше хубаво. Беше реалист, също както и Лиз. Това означаваше, че е нормално да обмислят подобни неща. Нали така?

Момичето забеляза, че я зяпа и му се усмихна предизвикателно.

— Здрасти — каза провлачено.

Гласът й беше дрезгав, подканващ и си отиваше прекрасно с издълженото й младо лице и чипия й нос. Кожата й имаше здрав, бронзов тен, който преливаше с дългата й къдрава кестенява коса.

— Здравейте — отговори той. Гласът му вече беше изопнат, а мускулите на стомаха му се бяха стегнали и изпъваха корема му така, както бе изглеждал само преди няколко години. — Търсите ли някого?

— Всъщност не, просто разглеждам.

— О, ами, хм, основните действия са там, отпред. Не че има кой знае какви действия. Като изключим децата, които играят футбол. Ха!

— Аха.

Тя дойде право пред него, все така усмихната. Всички останали бяха облечени подобаващо за студа, но тя изглежда се чувстваше добре в бялата си тениска и велурената пола, която свършваше над коленете й. Точно над подгъва на полата имаше малко сребърно лого със знак „М“. Дрехите й откриваха широки рамене и стегнат корем на фитнес маниак. Каубойските й ботуши бяха с равни токове, но дори така очите й се намираха право срещу тези на Марк. Подаде ръката си.

— Аз съм Мел.

— Марк.

Опита се да не отдава особено значение на физическия контакт. Беше много по-уверена и изискана от повечето младежи в Рандтаун.

— Значи си дошъл чак дотук само за да гледаш мача? — попита тя.

Той се изчерви заради закачливия й тон, заради съсредоточения й поглед, който не се отместваше от лицето му, заради близостта — още не беше пуснал ръката й.

— О, Бога ми, не. Тук съм, за да подкрепя Саймън Ранд и останалата част от града.

— Разбирам. — Тя нежно отдръпна ръката си от неговата. — Повечето хора от града ли поддържат блокадата?

— Да, напълно. Това, което искат да направят, е престъпление. Трябва да бъдат спрени.

— Да построят станцията за детектора на червееви дупки?

— Точно така. И ние ще ги спрем. Идеалът ни ще бъде опазен, ако действаме задружно.

Прекрасното й лице се понамръщи.

— Отскоро съм тук, но разбирам защо простият живот привлича хората. Какъв точно е вашият идеал?

— Просто това, отдали сме се на прост, чист, зелен начин на живот.

— Но флотът със сигурност няма да унищожи това. Станцията ще бъде разположена на километри извън града, нависоко в планините, където няма да навреди на никого. А Федерацията наистина трябва да знае, ако Първите отворят червеева дупка в границите ни.

— Става дума за принципа, който те потъпкват. Станцията ще разполага с ядрени системи за захранване, което е в пълен разрез с всичко, в което вярваме ние. А те не ни попитаха за това, просто нахлуха по магистралата и тръгнаха да строят станцията си без разрешението ни.

— Нуждаеха ли се от разрешението ви?

— Иска ли питане. Цялата верига Дау’синг е включена в хартата на Основаването и ядреното захранване е изрично забранено на територията й.

— Разбирам, но флотът наистина се нуждае от верига станции за засичане на червееви дупки на южния континент, които да осигурят на мрежата пълно покритие. Без съмнение, в такъв случай позицията ви е античовешка.

— Ако това е античовешка постъпка, нека да ме предизвикат и ще им дам още — изрепчи се той, което му спечели окуражителна усмивка. — Разбира се, че не е. Решението за разполагането на станцията в планините Дау’синг е било взето от шайка бюрократи, които са забили игла на картата. Не им е пукало за желанията и принципите на хората, които живеят тук. Сигурно дори не са си направили труда да проучат който и да е от обичаите ни. Всичко, което искаме да постигнем с тази блокада, е да ги накараме да вземат предвид нашите изисквания. Очевидно вече са започнали да преговарят по въпроса за източника на захранване.

— Не знаех за това.

— Ами, информацията не е официална, но, да.

— Няма ли това да струва повече?

— Бюджетът на флота е толкова голям, че никой няма да забележи. Във всеки случай, предполага се, че те пазят начина ни на живот. За това си струва да платим малко повече, нали така?

— Предполагам, че е така.

— Е, ъъъ, от колко време си в града? Не съм те виждал наоколо преди.

— Тъкмо пристигнах.

— Ами, ако се задържиш, може да пробваш някой от екстремните спортове. Знам няколко места, където още набират участници.

— Много мило, Марк, но мога да се справя и сама, благодаря ти.

— Ясно, хм, добре. — Изведнъж си спомни, че трябваше да вземе обяда на семейството си. — Ами, предполагам, че ще се виждаме наоколо.

Устните й се нацупиха предизвикателно.

— Нямам търпение.

Успяха да оставят Бари и Сенди да преспят при децата на Бакстър в Хаймарш, за да могат да прекарат времето си в града. Първо влязоха в бар „Феникс“ на улица „Литън“, която беше разположена успоредно на главната. Като всяка сграда в Рандтаун, и тя излъчваше свежест с вида си, имаше покрив от слънчеви колектори и изолирани стени от сплави. Вътре обаче собствениците бяха построили каменни стени върху скелета от въглеродни греди, а над тях бяха подредили ясенови трупи, които поддържаха дървения таван и правеха стаята притъмнена и уютна. Самият бар заемаше по-голямата част от едната стена и на него се сервираха няколко вида бира, както и всеки вид вино, който се произвеждаше в долините зад Рандтаун, включително и от лозята на Върнън. Далечният край бе доминиран от голяма камина, достатъчно широка, за да й трябват два комина. Желязната решетка събираше огромни парчета дърво, чиито пламъци грееха жежко през зимните месеци. Сега през лятото беше пълна с керамични съдини с прясно откъснати цветя. Пред нея бяха наредени няколко канапета, заети дори в този ранен час на вечерта, но като цяло блокадата беше разредила обичайната тълпа в бара.

— Не е само тук — каза Юри, докато се настаняваше с чаша вино ноар от Шапел, едно от лозята в Хаймарш. — Повечето от кафетата в града страдат от ситуацията, дори „Кебапите на Баб“ продават по-зле.

— Тъкмо беше време за новата вълна туристически групи, когато започна блокадата — каза Лиз. — Цяла тълпа си тръгна, а новите не пристигнаха. Повечето хотели са полупразни.

— А всички, които са в капана на града, вдигат адска олелия — каза Оза. — Не мога да ги виня.

— Има и по-лоши места, където можеш да се окажеш в капан — каза Марк.

— Всъщност не, не и в този случай. Повечето туристи са дошли просто за да завършват ваканцията си. Искат само да се върнат по домовете и работите си. Как ще се чувстваш ти, ако някой не ти позволява да си изкарваш прехраната?

— Ще продължи най-много още няколко дни.

— Да, но беше зле замислено.

— Нямахме голям избор. Да се зачудиш защо флотът не ни предупреди, че смята да построи станция тук.

— Проектът е спешен — каза Олга. — Сигурно даже не са знаели няколко дни преди оборудването да пристигне на Елан.

— Добре, защо тогава първият говорител на парламента на Райсил не каза нищо?

— Защото е знаел какъв ще е отговорът на Ранд.

— Именно, било е заговор да ни натресат това нещо, преди да се усетим какво става. Искали са да ни изправят пред свършен факт.

Е-кономът на Марк го информира, че го търси Керис Пантър. Той премигна изненадано и каза на програмата да пусне повикването.

— Следиш ли Алесандра Барон? — попита Керис.

— И на мен ми е приятно — отвърна той. — Сигурно минаха шест месеца.

— Не се прави на идиот, веднага я пусни. Ще ти се обадя, като свърши.

Тя прекрати връзката.

— Какво? — попита Лиз.

— Не съм сигурен. — Марк се обърна и викна на бармана. — Чайна, можеш ли да ни пуснеш предаването на Алесандра Барон?

Обикновено отбягваше Алесандра и надутото й предаване, което винаги критикуваше и никога не заемаше конструктивна позиция. Караше го да се чувства все едно сноби, специализирали сатира, му изнасят лекции.

Древният малък човек зад бара изпълни молбата му и пусна предаването на големия портал.

— О, по дяволите — прошепна Марк. Собственото му лице, увеличено до един метър, изпълваше екрана.

„… отдали сме се на прост, чист, зелен живот“, казваше той.

— Била е репортерка — каза той на жена си. — Не знаех, така и не ми каза.

— Кога стана това? — попита Лиз.

— Този следобед. Дойде при мен, докато взимах обяда. Мислех, че е от града.

Образът превключи обратно към студиото, където Алесандра Барон седеше в средата на голям диван. Върху красивите класически черти на лицето й беше изписан интерес, какъвто преждевременно развитите деца предизвикват у възрастните. До нея седеше Мелани Рескорай и изглеждаше дори по-изискана, отколкото на връх Зуелеа. Носеше проста прилепнала алена рокля и черно сако с малко сребърно лого „М“ на ревера. Косата й беше разрошена в изискана прическа.

Лиз извърна очи настрани и изгледа дълго Марк. Веждата й се повдигна с няколко милиметра.

— Това ли беше репортерката?

— Аха.

Марк й махна да мълчи.

Юри и Олга се спогледаха съучастнически.

— И какво каза след това? — попита Алесандра.

— По това време вече се канеше да каже: „Искаш ли да отседнем в мотел до края на деня?“ — засмя се Мелани. — Но успях да се опазя от горещите му малки ръчички, като му казах, че флотът няма намерение да проваля ограничения му живот. Можеш ли да се досетиш какво ми отговори?

— Беше ти благодарен? — предположи иронично Алесандра.

— О, да. Виж.

Образът отново превключи, на записа с Марк от мястото на блокадата.

Седнал на дивана пред камината с чаша вино в ръка и знаейки за какво да гледа, беше сравнително лесно да види, че усмивката, която беше надянал заради момичето следобеда, беше малко насилена. Дори нетърпелива. Като тази, която мъжете използват, когато се опитват да направят впечатление. Когато са нетърпеливи да направят впечатление, може би.

— Става дума за принципа, който те потъпкват — каза образът. — А те не ни попитаха за това, просто нахлуха по магистралата и тръгнаха да строят станцията си без разрешението ни.

— Нуждаеха ли се от разрешението ви?

— Иска ли питане.

Предаването отново превключи в студиото.

— Невероятно — каза Алесандра и поклати главата си, натъжена и озадачена. — Колко точно назадничави са в Рандтаун?!

— Това е било редактирано! — обърна се протестиращо Марк към всички на бара. — Аз… Нямах това предвид. Казах и други неща. Казах й за ядрените микробатерии. Защо това не е включено? Тя превръща това в… Господи, изглеждам нелепо.

Усети, че Лиз пое ръката му и я стисна окуражително. Погледна отчаяно към нея.

— Всичко е наред — прошепна тя.

— Все едно че са потомци на три поколения бракове между братовчеди — сподели Мелани с Алесандра.

Барът вече беше изцяло притихнал.

— Според неговата гледна точка ние, Федерацията, нямаме право да разполагаме жизненоважно защитно оборудване сред една необитаема планина — каза Мелани. — Почакай само да видиш следващата част.

— О, Господи — каза Марк. Искаше предаването да свърши. Сега. Всъщност искаше цялата Вселена да свърши.

На екрана по-рано през деня на блокадата Мелани го питаше:

— Без съмнение, в такъв случай позицията ви е античовешка.

— Ако това е античовешка постъпка, нека да ме предизвикат и ще им дам още.

Отново в студиото Мелани сви рамене към Алесандра, все едно казваше „какво да ги правиш.“

— Кучка! — извика бясно Марк. Скочи на крака, чашата му с вино се прекатури на каменните плочи на пода. — Шибана кучка. Не беше така.

Всички в бара бяха спрели да пият и да разговарят и гледаха към него. Предаването на Алесандра Барон изчезна от портала и на негово място се появи поканата за отворения шампионат по голф на Ню Оксфорд.

— Стига толкова остроумни кучки — изръмжа Чайна, върху чиято плешива глава блестяха няколко алени завъртулки. — Ти си седни обратно, Марк. Всички видяхме, че работата е нагласена. Ще ти напълним пак чашата за сметка на заведението.

Лиз докосна китката му с ръка и го дръпна надолу.

— Това не може да е законно, нали?

Гневът му отстъпваше на шока.

— Зависи какво можеш да докажеш — каза разпалено Юри. — Ако повторят спомените ти за събитието в съда, можеш да покажеш, че са извършили зложелателно редактиране.

Той млъкна под резкия поглед на Олга.

— Не се тревожи за това — каза успокоително Лиз. — Всички тук те познават, могат да видят, че интервюто е лъжливо. Това е отговорът на флота срещу блокадата. Подлагат Саймън Ранд на натиск, за да пропусне конвоя. Нютоновият закон в политиката.

Марк стисна глава между ръцете си. В това време е-кономът му го уведомяваше, че Керис Пантър го търси отново. Както и Саймън Ранд. От унисферата пристигаха съобщения със скорост от няколко хиляди в секунда, насочени към обществения му код. Изглежда всички, които бяха гледали Алесандра и Мелани, искаха да му споделят какво мислят за него. Не бяха особено мили.

Жегата сякаш ставаше все по-голяма с всяка стъпка, както и влажността. Това изненадваше Ози. Вече бе извървял достатъчно пътеки на силфените, за да познае кога следите ще го преведат през прага. Знаците бяха фини и се появяваха постепенно. Не и този път.

Вървяха през широколистна гора на втория свят след призрачната планета. Беше средата на лятото, дивите цветя бяха пръснали нежен килим в пастелни тонове по горската повърхност. Палмови дървета и огромните папрати започнаха да се примесват към яките стволове на гората. Освен това се появи усилващ се аромат, чието разпознаване отне известно време на Ози. Морето. От много време не бе виждал морето. Никоя пътека на силфените не ги беше превеждала близо до море.

Също така светлината ставаше по-ярка. Силни слънчеви лъчи с индигов нюанс. Той бръкна в горния си джоб и извади слънчевите си очила.

— Някъде другаде сме, нали? — попита нетърпеливо Орион. Оглеждаше като хипнотизиран дебелите палмови листа в короните на дърветата. Дори ниските растения се бяха сгъстили, тревата бе станала по-висока и по-тъмнозелена. Пълзящи лози се издигаха и обгръщаха дърветата, а върху тях цъфтяха бели и лимоновожълти цветове.

— Така изглежда — каза той окуражително. Обърна се да погледне към момчето и видя, че пътеката се извива рязко зад тях. Вървяха по относително права линия с часове. Орион не бе забелязал това. Той държеше висулката си за приятелство и я изучаваше съсредоточено. След преживяването на призрачния свят я беше поискал обратно от Ози. Случилото се отново бе променило мнението му за силфените. Вече никога нямаше да бъдат непогрешимите му идоли, но той започваше да ги възприема като истински извънземни. Ози предполагаше, че това е знак за съзряването му.

— Има ли някой от тях наблизо? — попита той.

— Не знам — каза притеснено Орион. — Никога не се е държало така преди. Стана зелено.

Той го вдигна, за да може Ози да го види. Малкият екзотичен камък блестеше с ярка смарагдова светлина, поклащайки се на края на верижката си.

— Мислиш ли, че означава, че тук има нещо друго?

— Нямам представа какво означава — каза искрено Ози.

Палмовите дървета се разреждаха, гъстата трева вече стигаше до колената им. На Точий му се налагаше да образува огромни извивки с двигателните си гънки, за да провре тялото си през лепнещите стръкове. Ози объркано забави ход. Вече нямаше пътека, само тревата, която бяха отъпкали зад себе си. При липсата на отпусналите се над главата му палмови листа той чувстваше горещината на звездата върху голата си кожа. Под ботушите на краката му земята се накланяше надолу. С напредването им по склона пред тях се появяваха много неравности, но на няколко километра в далечината се виждаха неповторимите сини проблясъци на морето.

„СЕГА НАКЪДЕ“, запитаха шарките в окото на Точий.

Ози се обърна към извънземния им приятел и сви рамене — жест, който Точий вече бе усвоил твърде добре.

— Никога не сме вървели през такива местности — каза рязко Орион. Гледаше назад към пътя, по който бяха дошли. Зад тях се издигаше закръгленият връх на скромна планина, чиято корона беше неравномерно покрита от джунгла от палми и големи папрати, както и няколко източени сиви дървета, приличащи на кръстоска между борове и евкалипти. Надали цялата местност надхвърляше и километър на дължина.

Ози се чудеше какво да каже, когато някъде дълбоко от раницата му избипка електронен сигнал. Звукът, който бе толкова типичен за обществото на Федерацията, беше шокиращ из основи тук. Той и Орион се спогледаха изненадано.

— Свържи се със системата на китката ми — каза Ози на е-конома си. Във виртуалното му зрение започнаха да се появяват икони, които отсъстваха още от деня, когато напусна Лидингтън. Имплантите му възстановяваха пълните си възможности. Отърси се от раницата, сякаш гореше. Е-кономът му потвърди, че имплантите му получават сигнал от системата на китката му. Ози изтърси вещите от раницата си на земята, без да обръща внимание на бъркотията. Една съвсем малка червена диодна светлина блестеше отстрани на полираната му система за китка. Той я плъзна около ръката си и квазиметалът се сви удобно около нея. ОВ-татусът на предмишницата му се свърза с и-точката на устройството. Сред купчината дрехи и пакети, които бе изсипал навън, се намираше и портативна ръчна система. Той я вдигна и я включи. Виртуалното му зрение веднага се напълни с иконите й.

— Дявол да го вземе — измърмори. Е-кономът започна да записва помощни файлове за имплантите в двете системи. Той му позволи да продължи, докато виртуалните му ръце пренареждаха иконите на портативната система. Екранът й се разви докрай, беше широк половин метър.

— Моля те — замоли се той и кехлибарените му пръсти започнаха да изваждат символи от лингвистичните файлове, които толкова усърдно бе съставял през последните месеци.

На екрана се появиха цветните шарки, които използваше Точий, оцветени в най-плътното лилаво, с което резолюцията на дисплея можеше да се справи.

Точий застана напълно неподвижно.

„ЗДРАВЕЙ“, проектира предният му очен сегмент.

— Електронните ни системи работят отново — каза на висок глас Ози. Портативната система преведе думите му в поредица от шарки, които припламваха на екрана.

„РАЗБИРАМ.“

— Това картините думи на Точий ли са? — попита запленен Орион, който се взираше в екрана. Системата преведе казаното.

— Така е, малки човеко — каза системата. — Не са в правилния визуален спектър, но въпреки това мога да ги разчитам.

Орион нададе канонада от радостни възгласи и подскочи победоносно нависоко, нанасяйки удари из въздуха.

— Аз съм, аз съм, Точий. Аз си говоря с теб!

Той се усмихна със светнало лице на Ози и двамата удариха лапи.

— Разбирам комуникацията — преведе системата думите на Точий. — Желая този момент от много време. Първата ми истинска реч е за теб, големи човеко и за теб, малки човеко, заради това, че сте мои спътници. Без вас щях да остана в студената къща. Това нямаше да ми хареса.

Ози се поклони леко.

— Удоволствието е наше, Точий. Но не само ние ти помогнахме. Щеше да ни е много трудно да напуснем Ледената цитадела без теб.

Орион се завтече към Точий, който подаде пипало от манипулаторна плът. Момчето го стисна щастливо.

— Това е чудесно, Точий. Искам да ти кажа толкова много неща. И да те попитам също така.

— Ти си добър, малки човеко. Големите хора две, три, пет, петнадесет, двадесет и три и тридесет също се отнесоха добре към моето положение, както и други видове в студената къща. Надявам се те да са добре.

— Кои са те, Ози?

— Не знам, мой човек. Предполагам, че Сара е голям човек две, а Джордж също трябва да е някой от тях. — Виртуалната му ръка издърпа преводните процедури от стазиса им и ги зареди в големия процесор на портативната система. — Точий, трябва да подобрим способностите си за превод. Искам да поговориш на машината ми, ето тук.

— Съгласен съм. Имам собствени електронни уреди, които искам да включа.

— Добре, да го направим.

Голямото извънземно се пресегна с манипулаторната си плът и свали една от тежките чанти, които носеше. В това време Ози вдигна няколко сензорни инструмента от собствената си купчина и започна да ги включва един по един.

— Мой човек, за малко да оставя тези в Ледената цитадела — изсумтя той.

— Какво имаш?

— Стандартна екипировка за първоначални контакти. Минерални анализатори, резонантни скенери, монитори за ЕМ спектри, микрорадар, магнитометри. Неща, които ще ми дадат много информация за околната среда.

— Как ще ни помогнат?

— Не съм сигурен, мой човек. Зависи от това какво ще открием. Но това място е различно от останалите, през които преминахме. Трябва да има причина силфените да спрат да прецакват електрониката.

— Мислиш ли… — Орион млъкна и се огледа внимателно. — Дали това е краят на пътя, Ози?

За малко да каже на момчето да не говори глупости. Спря го собствената му нарастваща несигурност.

— Не знам. Ако е така, очаквах нещо повече. — Той махна към пресечения терен. — Това ми прилича повече на задънена улица.

— Това си помислих и аз — каза кротко Орион.

Резултатите от сензорите се натрупваха в мрежи във виртуалното зрение на Ози. Той ги пренебрегна и прегърна успокоително момчето.

— Няма начин, мой човек.

— Добре.

Ози се съсредоточи отново върху резултатите от сензорите. Забеляза, че Точий бе включил няколко електронни устройства. Собственото му сканиране показваше, че системите на извънземното са сензори и изчислителни устройства, които не се различават много от неговите. С изключение на това, че собствените му уреди можеха да му кажат много малко. Колкото и да бе странно, тази планета изглежда нямаше магнитно поле. Въпреки това общото ниво на неутрино беше по-високо от нормалното. Локалните квантови показатели показваха малки разлики в сравнение с нормите, макар да нямаше нищо, достатъчно да произведе усукването, нужно за отварянето на червеева дупка — реши, че може и да е остатъчен ефект от заглушаването на електрическата активност.

— Странно, но не достатъчно странно — каза тихо той.

— Ози, какво има в небето?

Портативната система преведе същия въпрос от страна на Точий. Извънземното остави настрана собствените си джаджи и се обърна по посока на сочещата ръка на Орион. Ози проследи погледа на момчето и сви очи, мигайки право срещу ярката слънчева светлина. Сякаш в най-високата част на небето имаше някакъв сребърен облак, тънка извивка, която прорязваше слънцето. Когато включи филтрите с висока интензивност на ретиналните импланти и увеличи приближението, осъзна грешката си. Планетата имаше пръстен. Той го проследи, използвайки паметта на двете системи, за да запише образа. Светлините, които излизаха от облака, всъщност бяха миниатюрни точици. Сигурно бяха хиляди. Зачуди се как се различаваше подредбата им от останалата част от пръстена. Тогава стигна до мястото, където пръстенът преминаваше пред слънцето. Не, той всъщност не преминаваше оттам. Мащабът се промени отново до ужасяваща степен на далечност.

— На Исус шибаната патка — каза тихо Ози.

Виждаше ореол от газ, който минаваше около звездата. Това означаваше, че планетата, на която стоеше, орбитира във вътрешността на самия пръстен.

— Знам кое е това място — каза той удивен.

— Какво? — изстреля Орион. — Как така?

Ози се засмя нервно.

— Един човек, който също е вървял по пътищата на силфените, ми каза за него. Каза, че е посетил артефакти, наречени дървесни рифове. Носят се в мъглявина от атмосферен газ. Уау, можеш ли да предположиш. А пък аз си мислех, че историите му са предимно измислици. Предполагам, че му дължа извинение.

— Кой беше това, Ози? Кой е бил тук?

— Някакъв пич на име Брадли Йохансон.

След петминутно пътуване влакът от Дъбов лес спря на перон двадесет и девет на третия пътнически терминал на гарата на ТСП в Сиатъл. Стиг Максоубъл пристъпи навън и накара е-конома си да открие перона, от който можеше да хване кръгов влак от стандартен пътнически клас за Лос Анджелис, тоест, следващата спирка по трансглобалната линия. Програмата му каза, че всички кръгови влакове тръгват от втори терминал, така че той се качи на малката еднорелсова кола, която превозваше хора между терминалите. Плъзнаха се неусетно по издигнатата релса, докато пътуваха над обширните сортировъчни дворове, разстлани върху цялата земя на изток от Сиатъл. През това време под него преминаваха два километрични влака със стоки, теглени от огромни електрически машини „Дамцунг T5V6B“, които се извиваха заедно с товара си към Байовар, светът от Големите 15, свързан директно със Сиатъл. Едновременно с това трансфедералните експреси свистяха върху мегарелсите си като въздушни кораби, летящи ниско над земята. На юг можеше да се види дълга линия от портални арки, чиято бледа синя светлина хвърляше дълги сенки върху колонизираната от плевели бетонна повърхност. Гарата на ТСП на Сиатъл беше кръстопът на над двадесет и седем свята от космоса от етап едно без Байовар и свързваше всички товарни и пътнически потоци, които минаваха през тях. Колелата на хиляди влакове минаваха всеки ден през гарата и изплитаха огромна мрежа от търговски връзки, благодарение на които Сиатъл поддържаше високотехнологичните си изследвания и индустриалната си база.

Стиг седеше в единия край на цилиндричната еднорелсова кола и бързо сканираше придружаващите го пътници, като прехвърляше образите им във файлове. Системата на китката му ги сравняваше с хилядите визуални файлове, които бе натрупал, откакто започна да работи в самата Федерация. Седем от хората в еднорелсовата кола бяха пътували на влака от Дъбов лес, което беше съвсем нормално. Ако някой от тях го следеше, бяха препрофилирали лицето му след последния път, когато бяха пътували заедно в еднакъв влак.

Вторият терминал беше огромен купол от метал и бетон, половината от който се намираше под земята. Многобройните му перони бяха подредени радиално на две нива: по-ниско за пристигащите и по-високо за заминаващите. Стиг плати в брой за билета си стандартен клас, който можеше да го отведе по релсовия кръг чак до Калкута. Качи се на движеща се пътека до перон A-седемнадесет, където тъкмо пристигаше един от двадесетвагонните кръгови влакове. Застана небрежно до една от отворените врати на втория вагон, загледан в пристигащите пътници, които бързаха по перона. Никой от еднорелсовата кола не го последва на кръговия влак. Доволен, той се качи и отиде до петия вагон. Чак тогава си избра място.

Хоше Фин чакаше на опашката пред магазинчето на „Бийн Хиър“ на перона A-седемнадесет и следеше с поглед как мишената му се качва на местния влак.

— Хората ти прихванаха ли го? — попита той Паула, която стоеше до него.

— Да, благодаря ти. Екип Б го огради в подвижна кутия. Току-що седна в петия вагон.

Той купи кафе за себе си и чай за Паула.

— Подозираш ли някой от Екип Б?

— За съжаление нямам заподозрени — отвърна тя и духна чая си. — Това означава, че трябва да се отнасям към всички като потенциални канали на изтичане.

— Това включва ли и мен?

Тя отпи от чая си и го погледна замислено.

— Ако работиш за агенция по сигурността на правителство или за някой корпоративен таен отдел, тогава, който и да те е внедрил, разполага с ресурси и възможности за планиране, които са отвъд способностите ми за предвиждане.

— Ще приема това за комплимент.

— Благодаря ти, че правиш това, Хоше.

— Удоволствието е мое. Само се надявам всичко да завърши така, както предвиждаш.

— И аз също.

Той застана до щанда на „Бийн Хиър“ и проследи потеглящия от гарата влак. С две думи, работата беше странна и какъвто и да бе крайният резултат, той знаеше, че няма да му хареса. Или президентът избиваше безнаказано хора, или онзи лунатик Брадли Йохансон беше прав от самото начало. Не беше сигурен кой е по-лошият вариант.

На кръговия влак му отне десет минути, за да стигне до ЕлЕй Галактик. През повечето време се влачеше бавно през гарата на Сиатъл, докато изчакваше своя ред заедно с товарните влакове на входа към трансглобалния обръч. Преди векове, в началото на всичко, дори ТСП не можели да си позволят терен в ЕлЕй с размерите, нужни да приютят планетарна гара. Затова я преместили на юг от Сан Клементе и получили право да ползват под наем от правителството на САЩ част от лагера „Пенделтън“, в замяна на което осигурили директен достъп на Пентагона до червеевите дупки. Това дало възможност на военните да разгръщат силите си навсякъде на планетата (а и извън нея). Техните изисквания обаче бавно изтънявали, тъй като все по-голяма част от населението на Земята напускало, за да открие собствените си разбирания за свобода и национализъм някъде сред звездите. Така зад тях оставали все по-малко военни водачи и фанатици, докато най-накрая не били създадени Обединените федерални нации. С отмирането на старите армии ТСП продължили неумолимата си експанзия. От ЕлЕй Галактик били открити и проучени над половината от животоподдържащите планети от етап едно. Когато ТСП най-накрая преместили изследователския си отдел на Големите15, търговският отдел излязъл на сцената, за да запълни вакуума. С размерите и сложността си ЕлЕй беше достойна конкуренция на всяка от гарите на Големите15.

Стиг слезе от кръговия влак на перон три на терминал „Каралво“, огромна мултисегментна модернистична сграда от бял бетон, обезкървен допълнително от безмилостното калифорнийско слънце. Въпреки огромните размери на сградата, тя подрънкваше и трепереше заради преминаващите влакове, които се вмъкваха или измъкваха от нея, като змии върху елегантните извити виадукти, които на места бяха издигнати на височината на дървета върху изящни извити подпори. Можеше да се оправи в „Каралво“ дори и в пълен мрак и то не само в обществените участъци. Сервизните коридори, мениджърските офиси, отделенията на персонала, всичко беше заредено във файловете на имплантите му. Не че наистина се нуждаеше от тях. Останалите седем пътнически терминала бяха напълно идентични.

Беше работил тук с години. Ако Пазителите имаха някаква база за операциите си във Федерацията, то тя беше ЕлЕй Галактик. Беше идеалното място, което им осигуряваше всичко нужно. Стотици хиляди тонове индустриални и потребителски продукти минаваха през входовете й всеки ден. Хранителният внос надвишаваше един милион тона, а преминаващите суровини обслужваха още по-голям пазар. Хиляди компании за внос-износ — от междузвездни до виртуални гиганти, които не бяха нищо повече от кодирано системно пространство и номер на банкова сметка — разполагаха с офиси, складове и транспортни депа в голямата колкото град сграда на гарата. Всяка от тях беше свързана в огромната мрежа от релси и машини за обработка на товари, както физически, така и електронно. Всяка имаше многобройни сметки във финансовата мрежа. Всяка беше свързана към Дирекцията за регулиране на стоките. Всяка имаше офиси, от цели небостъргачи до няколко наети стаи. Растяха, свиваха се, банкрутираха, сменяха персонала си, сливаха се, водеха тежки битки за договори. Това беше форма на свръхкапитализъм в ограниченото пространство на тенджера под налягане. Средата се отнасяше безмилостно към всяка слабост.

През десетилетията Адам Елвин беше създал и разформировал дузини компании в ЕлЕй Галактик. Не беше единствен. Броят компании, които възникваха и изчезваха в рамките на месец, много често можеше да се измери със стотици. Неговите бяха скрити сред потока, не се различаваха от всички останали, решили да изпробват късмета си и да захранват пазарите, които познаваха или в които вярваха. Създаваше си нови личности заедно с цялата съпровождаща база данни и използваше името, за да регистрира компания, която щеше да дреме с години. Когато заработеше, щеше да представлява напълно законен бизнес, състезаващ се заедно с останалите.

Процесът бе служил добре на Пазителите. Всяка операция за доставка на оръжия и екипировка за Далечината включваше компания прикритие на ЕлЕй Галактик. Това позволяваше на Елвин да следи пасивно пратките си. В даден момент всички предмети минаваха оттам, за да бъдат проверени, разменени или дегизирани. За Паула Майо и Дирекцията за тежки престъпления те бяха просто поредният склад под наем във веригата.

Сега обаче, когато Йохансон се готвеше да започне своя проект за отмъщение на планетата и флотът ставаше опасно ефективен в преследването им, мащабът на операцията беше по-голям от всякога и фокусът й се увеличаваше. След Венис Коуст параноята на Адам достигаше до нови висоти.

„Макс Транзит Лемюл“ бе наела цял етаж от кулата „Хенли“, скучна тридесет и пет етажна сграда от стъкло и въглерод в ЕлЕй Галактик от страната на Сан Диего. Намираше се сред гора от подобни офис кули, които съставляваха един от търговско-административните паркове на гарата. В офисите й работеха двадесет Пазители. Четирима бяха заети с пратките от незаконни стоки за Далечината, а останалите следяха за сигурността.

Веднага щом Стиг купи билета си за кръговия влак, той изпрати съобщение до адрес за еднократно ползване в унисферата. Киеран

Максоубъл, който беше на смяна в офиса на „Лемюл“, го прие и според процедурата зареди комплект от наблюдаващ софтуер в планетарната киберсфера. Програмите се инсталираха във възлите, които обслужваха кръговия влак на Стиг и започнаха да анализират информацията, която течеше през тях.

Резултатите се появиха във виртуалното зрение на Киеран.

— По дяволите. Мариса, във влака на Стиг има вътрешен кодиран трафик от пет източника, един е във вагона му.

В другия край на неразделения от стени офис Мариса Макфостър се включи към информацията на наблюдателния софтуер.

— Това не изглежда добре. Стандартна ограждаща формация. Флотът го е проследил, изгърмял е. Мамка му!

Тя се обади на Адам.

— Нуждаем се от софтуера, който носи — каза Адам. — Можем ли да опитаме да заровим пратката и да я съберем впоследствие?

— Роботите са на местата си — каза Мариса. Проведе диагностика на малките машини и ги активира. — Имаме време. Гарет покрива „Каралво“. Може да мине оттам.

— Направете го.

— Ами Стиг?

Адам запази хладнокръвното си изражение, за да не видят хлапетата колко беше разтревожен. Как, по дяволите, ги бяха открили от флота?

— Не можем да разбием кутията, това ще предупреди флота и ще издаде собствените ни позиции. Ще трябва да се оправи сам. Изпрати му заповед за преустановяване, след като потвърдим получаването на пратката. И активирайте обезопасената къща във Венис. Ще трябва да премине през клетъчно препрофилиране, ако се добере до там.

— Да, сър — каза Мариса.

— Не се притеснявайте, той е добър, ще се справи.

Стиг слезе по дългата извита рампа в края на перона. Беше една от десетте, които свързваха пероните с централния площад, където потопът от хора бе достигнал гъстотата на тълпа от фенове, втурнали се към местата си на бейзболен стадион. Преброи три аварийни изхода, докато се движеше по рампата. Стигна до площада, оставаха му още три минути и половина до стоянката на такситата. От там до офиса щеше да му отнеме поне десет минути в зависимост колко беше натоварен трафикът по вътрешните магистрали на гарата.

Гарет пристъпи върху рампата и се отправи към него. Носеше официално сиво сако върху жълта риза.

Благодарение на обучението си Стиг не извърна глава, когато двамата се разминаха. Само че този път беше много трудно да се удържи. Сиво върху жълто. Заповед да зарови пратката. Можеше да има само една причина за това — беше под наблюдение.

Бяха добри, трябваше да им го признае. Проверяваше постоянно през цялото време от Дъбов лес дотук и не бе видял никого. Разбира се, можеше да го наблюдават виртуално. Екип заедно с ОИ, които го следяха през обществени камери и сензори. От такава опашка щеше да се отърве още по-трудно.

Когато слезе от рампата, планът на площада изникна в съзнанието му в едър план. Насочи се наляво към четните перони, след това се качи на един от тройните ескалатори надолу към мола на по-ниското ниво. През цялото време наблюдаваше. Вече беше трудно. Поколеба се дали да погледне нагоре, когато стигна до средното ниво и се качи на следващия ескалатор. Това щеше да е сигурен признак, че се опитва да открие кутията си. Дали щяха да се усетят? От друга страна, ако го следяха, сигурно бяха видели рутинната проверка, която направи. Ако не погледнеше, можеше да стане и по-лошо. Реши се на бегъл, небрежен поглед нагоре и запечата изображението във файл в имплантите си.

Ескалаторът се спусна плавно надолу, докато той изучаваше призрачния образ във виртуалното си зрение. Там имаше един човек, типичен сърфист от западното крайбрежие, застанал близо до перилото на балкона, който също беше от кръговия влак от Сиатъл. Не бяха пътували в едно купе. Стиг увеличи образа и започна да изучава мъжа. Гъста руса коса, вързана на опашка, остър нос, квадратна челюст, ежедневна синя риза и дънки. Не можеше да прецени. Изображението обаче вече беше в базата му данни.

Ескалаторът го закара до мола от мрамор и неон и той се отправи към обществените тоалетни. Повечето кабинки бяха празни. Няколко мъже използваха писоарите. До мивката имаше баща и син.

Стиг влезе във втората празна кабинка, заключи вратата и свали панталоните си. Ако от кутията бяха покрили тоалетната срещу него, нямаше защо да го подозират. Използва портативната си система, за да прехвърли софтуера, който бе взел от Карим, върху външен носител, и извади малкия черен диск от устройството. Постави го в стандартна на вид пластмасова опаковка, загърна я в тоалетна хартия и я пусна в улея. Водата без проблеми я повлече надолу. Той излезе от кабинката, за да умие ръцете си.

Когато се върна обратно в мола, блондинът в синята риза гледаше през прозорците на някакъв магазин на двадесет метра от него.

Стиг отиде до най-близкия спортен магазин и си купи чифт нови маратонки. Плати в брой. Екипът, който го ограждаше, щеше да провери това. След това се отби в универсален магазин за чифт очила. Върна се на главния площад и спря пред една от малките сергии, където се продаваха туристически тениски и си избра съвсем прилична шапка срещу слънце. Продължи към отделенията за багаж и допря кредитната си татуировка към шкафчето, което бе наел преди три дни. То се отвори и Стиг извади черната раница, в която се намираше комплектът за неочаквани ситуации.

Запъти се право към стоянката на такситата, без да поглежда назад или да прави други проверки. Мина през въртящата се врата и се усмихна под топлите слънчеви лъчи на Калифорния. Да изгърми си беше сериозна работа, но въпреки това щеше да се наслади на следващите няколко часа.

Складовете не изнервяха Адам толкова, колкото кварталите от кули с офиси, които бяха свили гнезда в южната част на ЕлЕй Галактик. Мразеше множеството от компании за пренос и обработка на товари, които оцеляваха в паразитна симбиоза с релсовата мрежа на ТСП. Бяха истински капиталистически единици, не произвеждаха нищо, таксуваха хората, за да им доставят продукти и увеличаваха цената на живот на стотици светове, живеейки на гърба на тези, които работеха в производствената сфера. Не че в днешно време тези в производството бяха като старата работническа класа, отговаряща на старата марксистка дефиниция. Бяха инженери, които обикаляха и се грижеха за нормалната работа на кибернетичните устройства. Само че въпреки всички промени и безспорни подобрения, които автоматизацията и консумеризмът бяха привнесли в стандартите на живот на пролетариата, те не бяха променили финансовата властова структура, която управляваше човешката раса. Нищожно малцинство контролираше богатството на стотици светове, като пренебрегваше, купуваше или корумпираше правителства, за да поддържа господството си. Ето го и него, живееше сред тях, ревностен консуматор на продуктите им, обезкуражен от размерите на властта им, целта на живота му бе почти загубена, докато продаваше все повече от себе си на каузата на Йохансон. Кауза, която бавно го изпълваше със сериозни притеснения. Не беше нещо, което щеше да сподели с някого — в крайна сметка, на кого можеше да каже? — но трябваше да се изправи пред страховития, ужасяващ шанс Брадли Йохансон да се окаже прав за Звездния странник. Цялата ситуация, свързана с Първите, беше твърде необичайна. Натрупваха се прекалено много съвпадения: мисията на „Втори шанс“, изчезването на бариерата, Портата към Ада, нападението на Венис Коуст. Адам беше сигурен, че ще последва война, но не беше сигурен на коя страна щеше да застане правителството на Федерацията. Затова най-съвестно се зае да събира екипировката на Йохансон без обичайния си цинизъм. Отбягваше Партията от много време, не подкрепяше клоновете на нито една планета. Пазителите получаваха цялото му внимание. Откачени, възторжени, отдадени хлапета от Далечината, които препускаха щастливо в кръстоносния си поход и си нямаха и най-малката идея как функционира Федерацията. Тях защитаваше той, насочваше ги като стар мистик, обещаващ им нирвана в края на пътя. Само дето днес изглежда Стиг нямаше да успее да се изплъзне.

Колата на гарата го откара внимателно по вътрешните магистрали в квартал Арлий — двеста и петдесет квадратни километра складове от източната страна на ЕлЕй Галактик. Безучастните къщи от комбинирани материали бяха разположени в идеална мрежа. Някои бяха толкова огромни, че заемаха цяла права от пътя, а на други имаше по двадесет отделни постройки. Всички бяха със светли стени и черни покриви със слънчеви колектори. Едрогабаритни климатици бяха израснали по стените и ръбовете на сградите като механични тумори, а перките им бяха нажежени до матовооранжево под суровата слънчева светлина. Нямаше тротоари, колите също бяха рядкост по тези пътища. Навсякъде се движеха ванове и огромни камиони. Шофьорските им системи ги управляваха по простите пътеки между товарителниците и двора за обработка на товари за железницата по двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Поне в този квартал се извършваше физически пренос на стоки, не тук ставаха сделките и трупането пари, с които се занимаваха в офисите. Заради това обикновено не се чувстваше чак толкова зле тук.

Вкара колата в товарителницата в склада на „Макс Транзит Лемюл“, средно голяма сграда, чиито стени заграждаха четири акра. Вътре работеха Бжу Максоубъл и Джени Макновак. „Лемюл“ обслужваше голяма поръчка за доставка на пакетиращи модули на верига супермаркети на пет свята от етап две и половината от подобния на пещера интериор беше затрупан със сандъци, които чакаха да бъдат изпратени. Кари с плоски платформи и повдигащи вилици се плъзгаха нагоре-надолу по алеите между високите метални рафтове, местеха фермерско оборудване, дърводелски пособия, роботи за обща употреба, домашни холограмни портали и стотици други предмети, които бяха част от законния бизнес на компанията, и ги опаковаха за пътуването им през планетите. Сама по себе си „Макс Транзит Лемюл“ беше от жизненоважно начинание. Всяка сутрин, когато напускаше хотела си на крайбрежието и подкарваше колата си към ЕлЕй Галактик, Адам си даваше сметка за иронията, че след толкова години управление на успоредни начинания е способен да управлява компания за превоз много по-добре от предприемачите и опортюнистите, които желаеха отчаяно успеха на собствените си фирми.

Бжу затвори тежката плъзгаща се врата в края на товарителния отсек, когато той слезе от колата.

— Как се справяте? — попита Адам.

— Джени отвори люка за достъп. Сервизният робот трябва да пристигне след четиридесет минути.

— Значи е взел пратката?

— Да, сър.

— Е, това поне са някакви добри новини.

Отидоха до далечния край на склада, където Пазителите бяха обезопасили района. Бжу и Джени бяха прекарали времето си в подготовка на пратка за Далечината, прикривайки компонентите в стандартно индустриално оборудване и потребителска електроника, на които им предстоеше изпращане към Армстронг Сити. От другата страна на отворените сандъци и разглобените машини в ензимно подсиления бетон беше зейнала тайна капандура. Под нея имаше малка кръгла шахта, която водеше пет метра по-надолу към една от канализационните тръби, обслужващи ЕлЕй Галактик. Тя също беше пробита, а дупката бе запечатана отново с идеално пасващ люк. Джени седеше на края на шахтата. Лицето й беше угрижено, докато следеше напредването на сервизния им робот през лабиринта от канализационни тръби под ЕлЕй Галактик.

— Няма проблеми, сър — каза тя. — Скенерите ни не са уловили нищо, което да следи робота.

— Добре, Джени, продължавай все така.

Бжу издърпа няколко стола и Адам седна признателно. Е-кономът му докладва за кодирано обаждане от Киеран.

— Сър, решихме, че трябва да знаете. Паула Майо току-що пристигна с кръгов влак от Сиатъл. Придружава я персонал от отдела по сигурността на ТСП, изглежда, че се насочват към операционния център.

По гръбнака на Адам полазиха малки студени тръпки. Ако операцията по проследяването на Стиг беше привлякла личното й присъствие, значи тя знаеше, че той е важна фигура.

— Искате ли да влезем във вътрешната им мрежа? — попита Киеран. — Може и да успеем да разберем какво са замислили.

— Не — каза незабавно Адам. — Не можем да сме сигурни, че ще успеем да проникнем чисто, не и в системите на ТСП. Не искам да разберат, че знаем за тях, в момента това е единственото преимущество на Стиг.

— Да, сър.

Адам устоя на изкушението да хване главата си в ръце. Седеше на твърдия пластмасов стол и се взираше в тайника на пода, докато извикваше файлове и ги отваряше във виртуалното си зрение. Някъде трябваше да има слабо звено, през което Паула беше инфилтрирала куриерите му. Когато бледата кехлибарена светлина увисна пред него, се прокле, че бе допуснал такава елементарна грешка. Стиг беше взел софтуер от вътрешен човек в „Партньорство Шансорел“, същият, който ги беше снабдил с регулиран софтуер за комплекта микрофазни модулатори, осигурени от Валтар Ригин. В подрутинните му програми неизменно щеше да присъства подписа на партньорството, чието проследяване беше съвсем лесна задача.

— По дяволите — изсумтя той.

„Остарявам. И оглупявам.“

— Всичко наред ли е, сър? — попита Бжу.

— Да, мисля, че да.

Тарло чакаше в оперативното помещение на отдела по сигурността на ТСП в ЕлЕй Галактик, когато вътре влезе Паула Майо.

— Извинявай, шефе — каза той. — Мисля, че ме разкри, когато излезе от тоалетната.

Тя кимна.

— Не се тревожи.

Той погледна към служителя по сигурността на ТСП, който я придружаваше. Целият отдел се беше вдигнал да им помага безрезервно само при споменаването на името й.

— Трябваше да изберем виртуално наблюдение.

— Имам подозрения за техническите им възможности. Определено откриха кутията ти твърде бързо. Ако са толкова добри, щяха да усетят виртуалното наблюдение, веднага след като го бяхме започнали. — Тя се обърна към служителя по сигурността. — Искам незает офис, който можем да използваме за щаб на операцията, моля.

— Да, мадам.

Той ги преведе по коридора до празен офис и активира системите, давайки й пълен достъп.

— На път от Париж е помощен екип. Ще са тук след половин час — каза Паула на Тарло, когато отново останаха сами. — Те ще служат за резерви на останалата част от твоя екип.

— От самото начало трябваше да използваме повече хора.

— Знам. Имахме твърде малко време.

Паула се изненада колко лесно й се удаде да излъже. Нямаше практика в тази област. Помощният екип вече беше задължителен. Това, върху което трябваше да се съсредоточи сега, бяха хората, които разполагаха с информация, преди целта да се подплаши. Оттам трябва да бе дошла пробойната.

— Сигурна ли си, че е открил кутията? — попита тя Тарло. Знанието, че той също бе част от операцията на Венис Коуст, я човъркаше.

— Изпълнява куриерска задача, нали така? — каза той. — Това ни каза ти. Само че направи малката си рутинна проверка за опашка, а след това отиде до шкафчето и взе нещо оттам. Не се прави така. Изминаваш маршрута възможно най-бързо, не взимаш други предмети с теб, това удвоява риска. Освен това го наблюдавах, той знае, че го следим. — Следователят сви вяло рамене. — Мое мнение, не знам колко тежи.

— Не се притеснявай, все още го ценя. Остава да отгатнем какъв ще е следващият му ход.

— Единственото, което може да се опита да направи, е да ни заблуди.

— Как се справяме с това?

— Каръл и останалите са в четири таксита, пред и зад него. Поеха контрол над шофьорския системен софтуер. Пътната полиция на ЕлЕй е информирана, че това е флотска операция. Имаме правомощия за всички маршрути. Няма да ни избяга в такси.

— Хмм, притеснява ме какво има в раницата, която взе със себе си.

— Сигурно е тъпкана с оръжия, подготвени за мига, в който направи опит да се отскубне.

— Може и да си прав. Във всички случаи, не можем да рискуваме. Свържи се с полицейското управление на ЕлЕй, кажи им, че ми трябва готов взвод с тактическо въоръжение.

От терминала „Каралво“ до склада на „Макс Транзит Лемюл“ в квартала Арлий бяха тринадесет километра по права линия. По канализационните тръби беше доста повече. Самият маршрут не беше директен. Роботът за сервиз и инспекция трябваше да премине през няколко кръстовища, да отваря и затваря клапи за пропускане на течението като въздушни шлюзове, за да може да се прехвърля по различните тръби. Четиридесет и три минути след като Адам пристигна в склада, той най-накрая изпълзя изпод люка. Джени се спусна в шахтата и отвори люка на дъното й. Бжу и Адам стояха над нея и светеха с мощните си фенери надолу, за да може да вижда какво прави.

Адам направи гримаса, когато люкът се отвори и миризмата го облъхна. Джени се пресягаше надолу към мръсния сервизен робот, който бяха изкопирали от компанията, която обслужваше ЕлЕй Галактик. Взе пластмасовата пратка от електромускулния му крайник и бързо затвори люка.

След като излезе, Бжу затвори тайника и започна да го запечатва, в случай че ги подложеха на рутинна проверка. Джени подаде пратката на Адам, който я отвори и пъхна кристала памет в портативната си система.

— Работи — каза той, когато менюто на програмата се разгъна върху екрана на устройството. Джени въздъхна щастливо.

Адам веднага се обади на Киеран.

— Прати на Стиг кода за прекъсване и бягство.

Отделът по сигурността на ТСП се пълнеше с хора. Освен помощния екип от Париж вече имаше и детектив-лейтенант от лосанджелиското управление, който служеше за свръзка. Два часа след като бе напуснал ЕлЕй Галактик, преследваният не бе направил почти нищо. Просто караше из ЕлЕй, спря на Уоугроув авеню и започна да върви. Приближи се бавно до бреговата линия, тръгна по улиците и в момента се намираше на булевард „Вашингтон“, близо до пристанището „Дел Рей“.

Тарло нареди на градския ОИ да се свърже с няколко обществени камери в района. Образите им се появиха на екраните в офиса. Паула не им позволяваше да се съсредоточат върху целта, в случай че Пазителите наблюдаваха потока на информация, затова действаха на интервали, улавяйки го спорадично, когато преминаваше покрай тях.

— Насочил се е към пристанището — каза Тарло. — Мислиш ли, че го чака лодка?

— Кой знае — отвърна тя. — Сдобийте се със списък на всички закотвени съдове от тамошния началник на пристанището.

— Заемам се — каза Рене.

Е-кономът на Паула й каза, че сенатор Бърнели я търси по кодирана линия. Тя се върна в офиса и прие обаждането.

— Паула, как си?

Една от уличните камери улови обекта им, докато той влизаше в пристанище „Дел Рей“. Двама членове на кутията бяха избързали пред него.

— Заета — отвърна тя. Офицерът за свръзка от лосанджелиското управление нареждаше на взвода с тактическо снаряжение да заеме нови позиции.

— Няма да отнема много от времето ти, но реших, че ще искаш да чуеш това. Имам добри и не толкова добри новини.

— Кажи ми добрите.

— Приех доста лично това, че молбата ми относно Далечината беше блокирана, затова попитах Дой направо. Хубаво е да знам, че още разполагам с някакво влияние. Един век на обществена работа не е отишъл изцяло на вятъра. От следващата седмица всички товари за планетата ще бъдат проверявани на Буунгейт. Без изключения. Тя ще нареди на Колумбия да сформира отдел от специалисти, които да се погрижат за задачата.

— Благодаря ви много, сенаторе.

Камера над един от кейовете показа обекта, който вървеше по дървените греди към края на пристана, загледан в красивите, скъпи лодки, завързани от двете му страни. Паола се намръщи.

— Разполагаме ли с лодка, с която да го преследваме? — попита тя офицера за свръзка.

— Мога да намеря.

— Моля ви. — Тя върна обратно връзката със сенатора. — Какви са другите новини?

— Не съм сигурен как ще го приемеш — каза Томпсън. — Самият аз бях изненадан. Откакто говорихме последно, задавах въпроси в някои тъмни кътчета. Хората, които лобират срещу проверката на товарите на Далечината, работят за Найджъл Шелдън.

— Повтори, моля.

— Найджъл Шелдън е човекът, който е блокирал молбата ти.

— Сигурен ли си?

— Сто процента, Паула.

— Трябва да те видя.

— Съгласен съм. Възможно най-скоро. Мисля, че може и да е добра идея да включим в разговорите ни и баща ми.

Обектът стигна до края на кея, прескочи заграждащата верига и се хвърли във водата.

— Мамицата му! — извика Тарло. — Видя ли това?

— Тактическият взвод разполага ли с гмурци? — попита Рене офицера за свръзка.

Той се взираше невярващо в екрана.

— Аз… Ще проверя.

— Тарло — занарежда Паула, — съсредоточи всички налични камери върху водите на пристанището.

— Няма проблеми.

— Разгърнете взвода с тактическо снаряжение веднага — каза тя. — Нито една лодка да не напуска пристанището. Искам на мястото всеки свободен полицай във Венис. Всяка лодка да бъде проверена индивидуално. Пратете хеликоптер над пристанището веднага, нека да претърсят водите. Искам лодка на бреговата охрана или нещо със сонар на изхода на пристанището, веднага!

Изведнъж офисът се оживи, всеки раздаваше инструкции.

— Ще трябва да ти се обадя по-късно — каза Паула на сенатора. — Тук нещата позагрубяха.

Казимир беше в малката задна градина на къщата, когато слънцето слезе зад хоризонта. По цялото протежение на канала откъм задните стени на къщите се включиха светлини. На половин километър оттам ярки старомодни улични лампи осветиха малкия мост и белите му перила. Нощните шумове на града полазиха по него, понесени от топлия муден въздух. Сирените звучаха отчетливо в съзнанието му, но все още нито една не звучеше отблизо. Таймерът във виртуалното му зрение не спираше да добавя минути, откакто Стиг бе скочил във водата. Твърде много. Твърде, твърде много.

В единадесет часа хеликоптерите все още кръжаха високо над пристанището. Седнал на стола си на верандата, Казимир разполагаше с гледка през процепа между двете ниски къщи. Право срещу него бяха мощните им светлини, които се движеха напред-назад и осветяваха такелажа на завързаните лодки. Напрежението от чакането не се отразяваше добре на стомаха му. Да изчаква знака за щурм на гърба на боен кон от породата Карл Велики, си беше детска игра в сравнение с това.

— Каз?

Гласът беше слаб и изпълнен с болка. Казимир се стрелна през няколкото метра от стола си до края на водата. Лицето на Стиг гледаше към него.

— Ти успя! — ахна Казимир.

— Едва. Не съм сигурен, че мога да изляза, Каз.

Казимир цопна във водата и хвана здраво стария си учител. Стиг на практика бе останал без всякакви сили, така че той го вдигна в пожарникарска хватка и го дотътри до къщата.

Стиг лежеше на канапето, докато Казимир заключваше прозорците и вратите и активираше системата за сигурност. Включи осветлението едва след като дръпна и завесите.

— Мразя това шибано плуване — изпъшка Стиг. От връзката около врата му висеше маска с хриле. Малката лампичка, сигнализираща падащата батерия, светеше в меко червено.

— Аз също — каза Казимир. — Но помня кой ме учи.

Уви одеяло около треперещите рамена на Стиг и започна да сваля окаляните му панталони.

Стиг погледна надолу и изсумтя с насмешка.

— Колко гейско. Да се надяваме, че екипът на Майо няма да нахлуе през прозореца точно сега.

— Искаш ли нещо за пиене.

— Бога ми, не. Не сега, никога повече. Трябва да съм погълнал половината канална мрежа. Мислех си, че на Земята има стриктни закони срещу замърсяването. Съдейки по вкуса, вече не съм убеден. Кълна се, че там плувах през пресни лайна.

Казимир свали панталоните и уви още едно одеяло около краката на Стиг. Изглеждаше като спасен от Северния полюс.

— Нямаше ли плавници?

— Само в началото. Загубих ги заедно с всичко останало… — Той се засмя немощно. — Включително ризата на гърба ми. Запомни това, Каз. Няма значение колко добри джаджи и аварийни планове имаш, истинският живот няма да ти съдейства. Сега, за Бога, кажи ми, че програмите, които донесох с мен, са у Адам.

— У него са.

Казимир пое дъх, готов да каже „Но“ и спря.

Колебанието му не остана незабелязано.

— Какво? — попита Стиг.

— Тази вечер новинарските предавания излъчиха обявление: от сега нататък всички товари за Далечината ще бъдат проверявани. Елвин и Йохансон не са казали нищо, но изглежда сме прецакани.

Членовете на персонала по сигурността на гарата бяха оградили голямо полукръгло пространство около шкафчета за багаж отляво на терминала „Каралво“. Любопитни пътници, тръгнали към влаковете си, се застояваха наоколо, за да видят за какво е цялата суетня. По някое време бяха възнаградени с появата на Паула Майо. Разнесоха се откъслечни ръкопляскания, някой дори подсвирна одобрително. Тя ги пренебрегна, наблюдаваше безстрастно, докато екипът криминалисти се заемаше с шкафчето. Тарло и Рене стояха зад нея и отбиваха въпросите на появилите се репортери, както и вниманието на служителя по сигурността на ТСП. Знаеха колко е важен за шефката им необезпокояваният оглед на всяко местопрестъпление.

— Е, съвпадение ли е? — попита Тарло. — Или вече е стандартната им оперативна политика, как мислиш?

— Кое да е съвпадение? — каза Рене.

— Подводното бягство. Хей, ако започнат да го правят всеки път, може би флотът ще ни плаща за модификации. Ще е яко. Бих могъл да свикна, ако ми присадят делфински сонар.

— Наистина ли? Сещам се за нещо непотребно по теб, което може да се замени.

— Това, за което се сещаш, е редовно употребявано, не, мерси.

— Не е стандартна оперативна практика — обади се Паула. — Днешният ни обект беше Пазител. Нападателят от Венис Коуст работеше за друг.

За Найджъл Шелдън. Но какво печелеше той от всичко това? Защо позволяваше на Пазителите да внасят контрабандно оръжия на Далечината, а след това атакуваше търговеца, с който работеха? Нямаше логика.

— Сигурна ли си, че днешният беше Пазител? — попита Тарло.

Рене го стрелна предупредително, но Паула не реагира.

— Проблемът ни е, че не знаем какъв ще е следващият им ход — каза тя. — Този нов етап е объркващ. Рене, искам да сформираш нов екип със задача да проучи екипировката, която Валтар Ригин събираше.

— Според доклада на оръжейния отдел са налице твърде много неизвестни — каза предпазливо Рене. — Не могат да определят конкретната употреба.

— Знам. Техният проблем е, че всички разсъждават твърде рационално. Искам този път да подходим по-мащабно. Вече сме част от флота, не би трябвало да имаме проблеми с откриването и набирането на специалисти по физика на оръжията, особено такива със свръхактивно въображение. Искам списък с възможни употреби, независимо колко далечни са предположенията.

— Да, шефе.

Лейтенантът от флота, който бе начело на криминалистите, се приближи до Паула и отдаде чест. Тарло и Рене се опитаха да сдържат усмивките си.

— Имаме съвпадение с възстановената ДНК, мадам — каза лейтенантът. — Бяхте права, от клановете на Далечината е. Събрали сме достатъчно проби с времето, за да можем да потвърдим връзката. Той е седми или осми потомък на Робърт и Минет Максоубъл. Предвид броя на вътрешни бракове в клановете е трудно да определим със сигурност.

— Благодаря ви.

Паула се обърна към Тарло и повдигна вежда. Той сви извинително рамене.

— Съжалявам, шефе.

— Добре тогава, знаем, че има още една активна контрабандистка операция, вероятно ръководена от Адам Елвин. Започнете да мислите как да я проследим.

В малкия офис на професионалния играч имаше бюро със система, свързана директно към мрежата на имението Клинтън. Той премести трупа на една страна, избърса кръвта, която бе пръснала от врата на мъжа при извиването му назад, и сложи ръка върху и-точката на системата, отваряйки директен канал към нея. Софтуерът в имплантите му инфилтрира мрежата на имението. Клубът разполагаше с изключително сложни защитни програми, граничещи с прага на интелигентност на ОИ. Предвид клиентелата му, беше неизбежно мерките за сигурност да са от най-високо ниво. Именно това правеше мястото идеално за убийството. Тук хората се чувстваха достатъчно добре и отпускаха гарда.

Софтуерът му откри възлите, които обслужваха клубните игрища за скуош, и се вмъкна в управляващите им програми, дегизиран като диагностични сонди. Не можеше да разбие възлите, това щеше да бъде засечено на мига от регулатора на мрежата. Нуждаеше се от способността да отклонява сигналите в случай на аварийна ситуация.

Когато със задоволство се увери, че малкото му изменение е внедрено и работи, той смени дрехите си. Вмъкна се в бялата риза и шортите, официалното облекло на спортния персонал на клуба. Изчака в офиса четиридесет и една минути, след това взе една ракета за скуош и се отправи по коридора към корта, който сенатор Бърнели бе запазил за урока си.

Сенаторът вече беше вътре и загряваше с топката.

— Къде е Дитер? — попита той.

— Съжалявам, сенаторе, Дитер не е добре и днес не е на работа — каза той и затвори вратата. — Аз поех уроците му за деня.

— Добре, синко. — Сенаторът се усмихна дружелюбно. — Очаква те тежка задача. Тази седмица ме победи помощникът на Голдрайх. Беше унизително. Искам реванш.

— Разбира се. — Той се насочи към сенатора.

— Как се казваш, синко?

Ръката му нанесе бърз страничен удар, врязвайки се във врата на сенатора. Гръбнакът на мъжа се пречупи с шумно пукане. Тялото на сенатора се вдърви и падна на пода, а имплантите му запищяха.

Той замръзна за секунда, докато проверяваше със софтуера си дали някой от възлите на мрежата не разтръбява сигнала. Отклоненията работеха и пренасочваха виковете за помощ на умиращия човек към адрес за еднократно ползване. Той сви ръката си в юмрук и с цялата й усилена мощ разби лицето на сенатора. Ударът пръсна черепа на Томпсън Бърнели.

Бележки

[1] Традиционните стражи на лондонския Тауър. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (23)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

21.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (23)