Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Федерацията (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Pandora’s Star, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Попов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Близък Космос (Слънчева система)
- Далечен (Дълбок) Космос
- Далечно бъдеще
- Извън Земята
- Извънземен (разум)
- Изкуствен интелект
- Линейно-паралелен сюжет
- Път / пътуване
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020-2022)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2022)
Издание:
Автор: Питър Ф. Хамилтън
Заглавие: Звездата на Пандора
Преводач: Александър Попов
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Боряна Даракчиева
ISBN: 978-954-761-342-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/888
Издание:
Автор: Питър Ф. Хамилтън
Заглавие: Звездата на Пандора
Преводач: Александър Попов
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Унискорп“ ООД
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Нели Байкова; Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-365-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1326
История
- — Добавяне
15.
Вратите на асансьора се отвориха плавно и капитанът от полицията Хоше Фин пристъпи в познатото антре. За първи път не му се наложи да оповестява присъствието си, двойните врати към апартамента на Мортън зееха широко отворени. Няколко огромни плоски маси на колелца се бяха плъзнали в голямата дневна стая на няколко нива. Пластмасовите опаковъчни кашони, които бяха донесли, стояха наредени до стените. Работата по прибирането на плюшената мебелировка в тях вече беше започнала, заедно със сортирането на по-малките домашни потреби, опаковани в листове от пяна. Бяха напълнени едва три кашона и работата бе спряла. Всички роботи за общи дейности, които участваха в процеса, стояха неподвижно. Някои все още държаха предметите, които носеха в мига на инцидента с хармоничното острие за гравиране, заради който беше повикана полицията. Двама младши мениджъри от Националната банка на Дарклейк, назначения от съда получател на дълга, чакаха леко изнервени до единственото останало канапе в кътчето за разговори. Надзирателят на работата от компанията, наета да изнесе вещите, седеше на каменната плоча пред камината, отпиваше чай от термоса си и се усмихваше хитро.
— Къде е тя? — попита Хоше. Фактът, че не му се наложи да използва новия си идентификационен сертификат на капитан от полицията, говореше доста за влиянието на публичното отразяване на събитията в унисферата. Всички знаеха кой е той.
— Там вътре. — Един от костюмарите от банката посочи към кухнята. — Искам кучката да бъде арестувана.
Хоше повдигна вежда, някак си запазвайки отегченото си изражение — беше виждал Паула Майо да използва номера изключително ефективно няколко пъти.
Костюмарът трепна. Това определено му достави удоволствие.
— Тя ни заплаши — изфуча той. — Освен това повреди един от роботите за обща дейност. Ще трябва да поискаме обезщетение за това.
— Повредата тежка ли е? — попита Хоше.
Надзирателят вдигна поглед от чая си.
— Не знам. Не съм проверил. Лудите не ми влизат в работата. — Изглежда се забавляваше, въпреки че не сваляше сериозното си изражение за пред костюмарите.
— Не те виня — каза Хоше. Вратата на кухнята беше открехната. — Мелани? Хоше Фин е. Помниш ли ме? Трябва да говоря с теб.
— Махай се! — изкрещя момичето. — Всички просто се разкарайте.
— Хайде, Мелани, знаеш, че не можеш да правиш така. Трябва да поговорим. Само ти и аз. Никакви полицаи, имаш думата ми.
— Не. Няма да говоря. Няма за какво.
Гласът й почти я предаде. Хоше въздъхна и се приближи към кухненската врата.
— Можеш поне да ми предположиш питие. Когато преди идвахме тук, винаги ни предлагахте по нещо. Къде е икономът?
Последва дълга тишина, нарушена от нещо, което прозвуча като подсмърчане.
— Тръгна си — каза тихо тя. — Всички си тръгнаха, всички.
— Добре, сам ще си направя питие. Влизам.
Хоше заобиколи вратата, все така предпазливо, макар и да не смяташе, че съществува истинска опасност.
Също като останалата част от апартамента, кухнята беше огромна и изискана. Всеки плот беше оформен от розов и сив мрамор, а вратите на шкафчетата бяха изработени от лакирано брентово дърво. Отделенията над мраморните повърхности до едно бяха с прозрачни врати, които излагаха на показ скъпите сервизи от порцеланови и стъклени съдове. Трябваше да заобиколи големия колкото билярдна маса централен плот, за да открие Мелани. Тя седеше свита на пода в ъгъла, толкова яростно притисната към него, сякаш се опитваше да премине през стената. Хармоничното острие за гравиране лежеше на теракотения под точно пред нея.
На Хоше му се искаше да клекне и по този начин да изрази подкрепата и приятелството си, точно както настояваха тренировъчните сценарии, но не бе свалил достатъчно килограми, за да го направи с лекота. Вместо това се отпусна назад и опря задника си върху мраморния плот.
— Трябва да внимаваш с тези хармонични остриета — каза небрежно той. — Могат да са доста опасни в грешните ръце. Много младши инкасатори могат да изгубят парчета от себе си, ако се целиш достатъчно добре.
Мелани погледна нагоре. Кестенявата й коса беше разпиляна във всички посоки. Бе плакала много, бузите й бяха покрити с лепкави следи. Дори в това състояние изглеждаше невероятно. Може би дори още повече: класическата девойка в беда.
— Какво?
Той се усмихна тъжно.
— Няма значение. Знаеш защо са тук тези хора, нали?
Тя кимна и отново наведе глава.
— Апартаментът вече принадлежи на банката, Мелани. Трябва да намериш друго място, където да останеш.
— Това е домът ми — изстена тя.
— Наистина съжалявам. Искаш ли да те откарам обратно в къщата на родителите ти?
— Щях да го чакам тук. Когато се върнеше обратно, всичко щеше отново да е както преди.
Това шокира Хоше повече от всичко случило се по време на цялото дело.
— Мелани, съдията го осъди на сто и двадесет години.
— Не ме интересува. Ще чакам. Обичам го.
— Той не те заслужава — каза искрено Хоше.
Тя отново погледна нагоре, лицето й беше угрижено, сякаш не знаеше с кого разговаря.
— Ако искаш да чакаш, това е твое решение и аз го уважавам — каза той. — Въпреки че бих искал да се опитам да те разубедя. Знам, че сигурно е ужасно да гледаш как банката идва и взима всичко по този начин. Само че, като повредиш един от роботите им, няма да се отървеш от тях. Във всеки случай, идиотите отвън просто си вършат работата. Единствената последица от това, че ги дразниш по този начин, е, че хора като мен трябва да се появят и да свършат своята мръсна работа.
— Ти си много странен полицай. Пука ти. Не си като… — Устните й се свиха.
— Паула Майо я няма. Тръгна си след процеса. Повече никога няма да я видиш.
— Добре! — Мелани погледна към ножа за гравиране и изпъна крак, избутвайки го с пръстите си. — Съжалявам — каза плахо тя. — Само че всичко хубаво, което някога се е случвало в живота ми, се случи тук, а те просто нахлуха и започнаха да… Бяха много неприятни.
— Дребните хорица винаги са такива. Мислиш ли, че можеш да се оправиш?
Тя подсмръкна шумно.
— Да. Мисля, че да. Съжалявам, че те обезпокоих.
— Няма проблеми, повярвай ми. Всеки повод да се измъкна от офиса е добре дошъл. В такъв случай, какво ще кажеш да ти помогна да напълниш няколко куфара и да те заведа вкъщи? Какво мислиш?
— Не мога. — Тя се втренчи право напред. — Няма да се върна обратно при родителите ми. Не мога да го направя. Моля те.
— Добре, няма проблеми. Какво ще кажеш за хотел?
— Нямам никакви пари — прошепна тя. — От процеса насам ям пакетите от фризера. Почти свършиха. Затова си тръгна и всичката прислуга. Не можех да им плащам. Компанията на Морти не иска да ми помогне. Никой от директорите не иска дори да се срещне с мен. Господи! Такива копелета. Преди ме обичаха, нали се сещаш. Оставах в домовете им, играех си с децата им. А на какви партита сме ходили! Някога били ли сте богат, детектив?
— Наричай ме Хоше и, не, никога не съм бил богат.
— Те изобщо не живеят по същите правила, по които живеят всички останали. Каквото и да им да се прави, просто го правят. Намирах го за възбуждащо. Беше прекрасно да съм част от това, да не се съобразявам с ограниченията, да живея толкова свободно. Виж ме сега. Аз съм нищо.
— Не бъди глупава. Човек като теб може да постигне всичко, което поиска. Просто си млада, затова се чувстваш така. Големите промени са плашещи на твоята възраст. Ще го преживееш. Всички ги преживяваме в крайна сметка, по един или друг начин.
— Много си мил, Хоше. Не заслужавам това. — Тя избърса част от сълзите по бузите си. — Ще ме арестуваш ли?
— Не. Само че трябва да ти намерим място за през нощта. Например някой приятел?
— Ха. — Усмивката й беше горчива. — Нямам такива. Преди процеса имах стотици. Сега нито един от тях не иска да говори с мен. Онази седмица видях Джили Йен. Та тя дори излезе от магазина, за да не се налага да ме поздрави.
— Добре, виж, познавам управителката на частен дом за гости недалеч оттук. Остани няколко нощи там за моя сметка, докато се посъвземеш. Може да си намериш работа като сервитьорка или нещо такова, в града има достатъчно барове. А и колежите ще започнат да записват студенти след три седмици. Сигурно си мислила за някаква кариера преди да се случи всичко това.
— О, не, не. Не мога да взема пари от теб. — Мелани се изправи на крака и започна да разресва косата си с пръсти от притеснение. — Не искам подаяния.
— Това не е благотворителност. В момента се справям добре, получих прилично увеличение на заплатата заедно с повишението.
— Повишили са те? — Усмивката й повехна бързо, след като осъзна причината за повишението. — О.
— Трябва да отседнеш някъде. А и, повярвай ми, частният дом е евтин.
Мелани склони глава.
— Една нощ. Само толкова. Само една.
— Разбира се. Хайде да ти опаковаме багажа.
Тя се втренчи във вратата.
— Те казаха, че не мога да взема нищо от моите неща. Казаха, че Морти е платил за всичко и те принадлежат на банката. Затова аз… Знаеш какво.
— Да. Ще измисля нещо. — Той поведе Мелани към дневната. — Младата дама ще приготви една торба с дрехи и ще си тръгне — каза той на костюмарите.
— Не можем да позволим собственост на банката да бъде…
— Чухте какво казах — каза Хоше. — Ще правите проблем от това ли? Нима ме наричате лъжец?
Те се спогледаха.
— Не, полицай.
— Благодаря ви.
Хоше не успя да сдържи смеха си, когато влязоха в главната спалня. Не заради клиширания декор, излязъл като че ли от страниците на „Плейбой“ — кръгло легло и черни чаршафи, допълнено от огледален портал зад възглавниците. Засмя се заради клетия робот за общи дейности, който лежеше на пода. В конструкцията му, на мястото, където някой го беше сритал, имаше тясна вдлъбнатина. Два от електромускулните му крайника бяха отделени от основата, а останалите три бяха омотани около краката му. Искаше се доста голяма сила, за да причиниш това на електромускулни влакна.
Мелани извади скромна чанта за рамо от един от огромните гардероби.
— Не мога да те оставя да вземеш бижута — каза Хоше. — Освен това предполагам, че някои от роклите са много скъпи.
Той гледаше през рамото й към окачалката, която бе цялата отрупана с дрехи. Въртеше се бавно и разкриваше пред очите им останалата част от колекцията, която се намираше в скрито помещение зад гардероба. Вътре сигурно имаше стотици дрехи. Той провери другия гардероб и откри многобройни костюми и сака, както и почти толкова обувки и ботуши.
— Не се тревожи — каза Мелани. — Поне се научих, че скъпото не е равнозначно на практично.
Тя сгъваше чифт дънки в чантата. Купчината върху леглото се състоеше предимно от тениски.
— Мислех си… — започна той, — това, разбира се, е нещо като последен вариант, що се отнася до парите, но твоят живот е бил доста интересен, макар и по сбъркан начин. Има медийни компании, които биха платили за историята ти.
— Знам. Е-кономът ми задържа стотици такива предложения. Спрях да ги чета, когато затвориха сметката ми в киберсферата.
— Защо са затворили сметката ти?
— Нали ти казах. Нямам пари. Не се шегувах.
Тя вдигна тъмна елегантна персонална система и го погледна въпросително.
— Разбира се. — Никога не бе чувал да затварят нечия сметка в киберсферата, всеки имаше достъп до нея.
Сложиха системата в един от страничните джобове на чантата. Тя седна отстрани на леглото и започна да завързва чифт обувки за тенис.
— Ще активирам отново сметката ти — каза той. — Просто достъп до информацията и съобщенията за месец. Без достъп до забавления. Ще ми струва само няколко долара.
Мелани го погледна любопитно.
— Искаш ли да спиш с мен, Хоше?
— Не! Ъъъ, имах предвид, това не е… Не искам… Не става въпрос за това.
— Всички искат да спят с мен. Знам го. Красива съм и съм в първия си живот. И обожавам секса. Морти беше много опитен учител, окуражаваше експериментите ми. Това, което мога да направя с тялото си, не е срамно, Хоше. Удоволствието никога не е грях. Нямам нищо против да ми се насладиш.
Хоше бе абсолютно сигурен, че лицето му се е наситило с червен цвят. Да я слуша да говори за това толкова цинично, беше също толкова неловко, както когато баща му се опита, за пръв и последен път, да му обясни за птичките и пчеличките.
— Женен съм. Благодаря ти.
Прозвуча като възможно най-идиотския отговор.
— Не разбирам. Ако не е, за да правиш секс с мен, тогава защо се занимаваш с всичко това?
— Той е убил двама души, съсипал е два живота — каза тихо Хоше. — Не искам да може да се похвали с трета жертва. Не и сега.
Тя вдигна четката за коса от нощното шкафче и започна да разресва косата си.
— Морти не е убил никого. Двамата с Паула Майо сгрешихте.
— Не мисля така.
— Престъпната организация щеше да претърси спомените й и да разбере кои са нейните вещи, или пък щеше да изтръгне информацията с мъчения. Не е бил Морти.
„В доклада на патолога нямаше данни за следи от насилие, била е в банята и клетката й с памет е била съсипана.“
Единственото, което успя да каже, обаче, беше:
— Знаеш ли, твърде мила си, за да се правиш на полицай.
Изчака я да се оправи и след това я заведе до частния дом. Плати авансово за седмица и си тръгна, като преди това някак си избегна опитите й да го целуне за довиждане. Не беше сигурен, че притежава достатъчна воля, за да устои на физическия контакт.
Пет дни по-късно едно такси остави Мелани пред голяма, подобна на склад сграда в Търнби, един от кварталите на Дарклейк. Беше занемарен и порутен стар индустриален район. Всеки парцел беше скрит зад високи огради, въпреки че половината фабрики и депата за продажба на дребно бяха изоставени. По протежение на телените мрежи на оградите бяха накацали донесени от вятъра боклуци, които оформяха малки дюни от хартия и пластмаса. Високо над тях се издигаха обяви на брокери на недвижими имоти, които уведомяваха, че парцелите се отдават свободно за преустройство. От чакъла между траверсите на единичния релсов път, успореден на главния маршрут, растяха високи плевели, а самите релси бяха покрити с ръжда.
Мелани се огледа нервно наоколо. Не че евентуалните нападатели можеха да се скрият някъде. На пурпурната табела на вратата пред нея пишеше: „Продукции Уейсайд“. Тя си пое дъх и влезе вътре.
Както й бе обещал, Хоше активира отново сметката й в киберсферата. Некомерсиалните съобщения в кутията за изчакване на е-конома й надхвърляха седемдесет хиляди. Тя изтри всичките и смени личния си интерфейсен код. След това се обади на Ришън, репортер, когото познаваше от времето, прекарано с Мортън. Той много се зарадва на обаждането й и веднага уреди среща. Увери я, че историята й е изключително ценна и хората от цялата Федерация ще плащат за достъп до нея. Тогава тя изстреля най-смелата си идея — че трябва сама да изиграе себе си. За нейна изненада предложението му хареса много и според него щеше да донесе още повече пари.
Прекара два дни с журналиста, през които изливаше сърцето си пред него, разкривайки всичко за онези златни дни — от момента, в който беше срещнала Мортън на галавечерята на спонсорите. Разказа му какво беше чувството, за чудото и тръпката от любовната им връзка, за враждебността на родителите й, партитата, луксозния хедонистичен живот, членовете на висшето общество на Дъбов лес, сред които се движеше свободно, и най-накрая за ужасния съдебен процес и трагичната несправедлива присъда. Ришън записа всичко и го превърна във впечатляващ сценарий за драма в осем части, която щеше да продължи осем дни. Успя да го продаде за двадесет и четири часа.
От вътрешната страна на входната врата на „Продукции Уейсайд“ се намираше съвсем малка приемна. В кутията от бетонни панелни стени и покрив бяха натъпкани няколко древни канапета с изтъркани облегалки и крака от хромирани тръби. На едно от тях седеше момиче, чиято челюст усилено дъвчеше дъвка, а очите й изучаваха екрана на четец. Носеше много къса кожена пола и бяла блуза с голямо деколте, което разкриваше огромната цепка на бюста й. Гримът й беше ужасен: спирала като кръговете около очите на панда и устни, проблясващи в лавандулово. Неестествено твърдата й бяло-руса коса се състоеше основно от некачествени удължения, които се спускаха на къдрици под рамената й като пренапрегнати пружини. Тя вдигна поглед и се усмихна широко на Мелани.
— О, здравей, ти трябва да си Мелани. Познах те от делото.
Гласът й беше висок и писклив. Поради някаква причина Мелани не можеше да си го представи различен.
— Аз съм.
— Аз съм Тайгър Панси. Джейси ми каза да те очаквам. Каза ми веднага да те въведа в работата.
Тя се изправи от канапето. Беше с няколко сантиметра по-висока от Мелани. Дължеше се на блестящите й обувки с петнадесетсантиметрови платформи.
— Тайгър Панси? — Мелани едва успя да изговори името правилно.
— Да, мило, харесва ли ти? Използвам го от съвсем скоро. Агентът ми искаше да е Слипи Трикси[1], но аз настоявах на това.
— Тайгър Панси е хубаво. Разбира се.
— Благодаря ти много. Великолепна си, знаеш ли? Истински млада, сладка от горе до долу, имаш си всичко. Потребителите ще те заобичат.
— Ъ, благодаря. — Мелани забърза след Тайгър Панси.
Складът беше стар. От „Продукции Уейсайд“ просто го бяха разделили на квадрати, за да разграничат площадките. Между тях кръстосваха коридори с високи бетонни стени и никакъв покрив. Високо над нея металните покривни греди на сградата поддържаха остарял покрив със слънчеви колектори, който тракаше слабо при всеки немощен повей на вятъра. По коридорите минаваха хора. Наложи й се да се долепи до една от стените, тъй като няколко работници минаха покрай тях, понесли големи холограмни портали. Погледите им се задържаха върху Мелани и те й се усмихнаха многозначително. Тя не им обърна внимание и продължи след Тайгър Панси. Тялото я сърбеше навсякъде заради ОВ-татусите. Гравирането им бе отнело три дни. Покриваха огромна част от плътта й, а изкушението да ги почеше беше адски силно, но ако му се поддадеше, кожата й щеше цялата да почервенее и да се покрие с петна. Това беше недопустимо за актриса, особено в началото на записа, който включваше изходяща информация от сетивата й. Знаеше, че останалите актьори щяха да се отнасят скептично към уменията й и щеше да й се наложи да работи усилено, за да впечатли всички.
Минаха покрай една врата, през която минаваше цяла трупа от актриси, облечени в ученически униформи. Дори след клетъчното препрофилиране някои от тях все още изглеждаха доста над тридесетте. Мелани ги изгледа дълго. Не може да бяха…
— Ето ни — каза Тайгър Панси с нотка на гордост. — Похарчиха много пари за тази снимачна площадка. Тук те имат за голяма работа.
Тя посочи към полиснимката до вратата, върху която пишеше: „Смъртоносно прелъстяване“.
— Готино име, а?
— Да.
Тайгър Панси отвори врата и влезе вътре. Декорът представляваше апартамента на Мортън. Почти. Беше разделен на две, дневната беше от едната страна. Основното пространство се състоеше почти изцяло от къта за разговори, чиито канапета бяха подобни на истинските. Камината беше на правилната позиция зад тях, но в нея бяха вградени някакви странни животински скулптури, направени от фибростъкло и напръскани със спрей, за да приличат на каменни. Стените, които ограждаха къта за разговори, бяха просто холограми, които показваха останалата част от апартамента. Пръстен от холокамери с триметров диаметър висеше ниско от покривните греди, само на метър от канапетата. Трима техници стояха около отворен панел върху пръстена и си мърмореха нещо, докато един робот с формата на стоножка, голям колкото ръка пълзеше бавно към оголената електроника.
Останалата половина от площадката беше предназначена за спалнята. Тя поне бе изградена в истински мащаб, макар че стените отново бяха холограми и черните чаршафи бяха памучни вместо копринени. Двама мъже седяха на матрака. Един от тях беше Мортън. Мелани ахна от изненада. След това забеляза няколко разминавания и осъзна, че това беше клетъчно препрофилиране. Трябваше да признае, че операцията си я биваше — приликата щеше да заблуди повечето хора. Мъжът до фалшивия Мортън беше Джейси, главният продуцент на „Продукции Уейсайд“. Беше облечен в черно от долу до горе — цвят, който стоеше добре на повечето хора. Джейси обаче изглеждаше още по-състарен в тези дрехи, много повече от своите петдесет и една години. Приличаше на нечий смущаващо ексцентричен неженен чичо. Главата му беше бръсната, въпреки че призрачното блещукане на наболи сиви косми очертаваше монашески ореол около нея. Тя положи усилия да не зяпа, докато се приближаваше. Въпреки това не можеше да спре да мисли какъв продуцент трябваше да си, особено в медийна компания, за да не можеш да компенсираш плешивостта си със стил.
— Мелани, прекрасно е най-сетне да се видим в плът и кръв. — Той стисна ръката й доста силно и отдели много време, за да я огледа от горе до долу. — А плътта е страхотна, мамка му. Изглеждаш невероятно.
Пластмасовата му приятелска усмивка се стегна леко.
— Мислех, че си по-млада.
— О? — Предчувствията на Мелани относно „Продукции Уейсайд“ ставаха все по-лоши.
— Не те критикувам, миличка. Имам страшен козметик, можем да смъкнем няколко години. Виж как се справи с Джоузеф.
Мъжът с лицето на Мортън се ухили агресивно.
— Здрасти, бейби, нямам търпение да играем заедно. — Той сложи ръка на чатала си и го стисна щастливо. Мелани можеше да види ерекцията му през плата на панталона. — Не се притеснявай, няма да си разочарована, не и с този инструмент.
— Голям си задник, Джоузеф — скара му се Тайгър Панси. — Мелани, не му пускай анално, миличка, без значение какво пише в сценария според Джейси. Направил си е толкова голямо увеличение, че чак е глупаво. Ще те боли до средата на следващата седмица.
— Хей! — Джоузеф показа средния си пръст на Тайгър Панси. — Ти не можа да го събереш даже и между клюмналите си цици, толкова са се разплули, древна шибана курва.
— Майната ти.
— Какво, по дяволите, става? — прекъсна ги настоятелно Мелани. — Ще снимаме моята история, нещата, които се случиха на мен и Мортън, не някакво си порно.
— Разбира се, миличка — каза Джейси. — Вие двамата — той изръмжа на Джоузеф и Тайгър Панси, — разкарайте се. Искам да говоря с Мелани.
— Какво се опитваш да направиш? — попита Мелани, след като другите се махнаха от декора със спалнята.
— Добре, извинявам се за поведението на Джоузеф, той е задник. Но е страшен хит.
— Хит?
— Х.И.Т. Хуй и тяло. Дори и с днешните наркотици някои изпитват огромни трудности да го задържат корав по време на целия запис. Проблемът е психологически или някаква подобна простотия. Но Джоузеф, той може да се снима винаги, казвам ти. Невероятен е. А ти не слушай оная продупчена стара брантия, Тайгър. Джоузеф знае как да се държи с момичетата. Ще си изкараш страхотно върху чудовищната му пишка.
— Не, няма. Станало е колосално объркване. Не съм тук, за да снимам порно. Довиждане.
Тя се обърна, готова да излезе.
— Чакай, чакай, по дяволите. — Джейси пристъпи пред нея с вдигнати ръце. — Това не е някакво шибано порно. Тук снимаме истинска шибана драма за живота, казвам ти.
Тя го погледна презрително. Дори статуите в камината вече се връзваха с всичко останало.
— Да, вярвам ти.
— Слушай ме, по дяволите. Прочетох историята, написана от Ришън. Ти си била някаква си плувкиня, когато Мортън е скочил в гащичките ти и е прецакал шансовете ти в отбора. Това е шибана класика. Ти си млада, а той е богат. Само че освен всичко се оказва, че е убил няколко души. Предал те е, миличка. Потребителите обичат такива лайна. Дори сме включили сцена, в която се гоните из апартамента, след като ти си разбрала какво е направил. Той те напада с нож. Направо е страхотна.
— Това са глупости — отряза го тя. — Няма нищо общо с онова, което разказах на Ришън. Мортън никога не е убивал никого. Вие не искате да разкажете нашата история.
— Разбира се, че искам, миличка. Казвам ти, искам цялата шибана история. Виж, просто ще заснемем секссцените първо, за да разкараме ебачите от площадката. След това можем да се концентрираме над останалата част, ще го направим стилно, на местата, където наистина се е случило всичко.
— Пълни глупости!
— Не харесваш Джоузеф ли? Добре. Няма никакви проблеми. Ще си направя препрофилиране, за да изглеждам като приятеля ти и ще те напомпя сам.
— О, мили Исусе!
Тя се насочи към вратата.
Ръката на Джейси се смъкна върху рамото й и я завъртя. Лицето му беше зачервено и гневно. На местата, които бяха преминали през твърде много клетъчно препрофилиране през десетилетията, се появиха горещи петна.
— Стига с шибаните игрички на котенцето кучка, принцесо. Подписала си шибания договор и добре знаеш какво пише в него. Даже си преминала през невронна обработка заради филма, мамка му. Ако ще прецакваш всичко, защото ти е за първи път, тогава го преодолявай бързо. Мога да ти дам доза успокоителни, които ще ти помогнат, няма никакви шибани проблеми. Ще си спокойна по време на цялото шоу. Само не ми идвай с маршова стъпка, за да ми цивриш, че не си искала това.
— Казаха ми, че ще бъде нещо друго. Направих си тези ОВ-татуси, защото всички актриси знаят, че трябва да се подложат на това. Сексът е неотделима част от живота. Затова любовните сцени допринасят за структурата на наратива. Но той е само част от драмата. Вие искате да правя само това и нищо друго.
— Актриса? Убий ме. Ако искаш да се наричаш така, давай. Само че аз платих за тези ОВ-татуси, защото си страхотна за ебане, принцесо, със стиснат задник. Ти си истинска шибана находка, от спретнатия тип момичета, за които онези жалки лъскачи в мрежата могат само да завиждат на богатите копелета. Жените от твоята порода не се пускат на мъж, освен ако няма стотина милиона в банката. На мен се пада да те покажа пред тях в целия ти блясък. А те ще ни обичат заради това.
— Не. Няма да го направя.
— Да видя стълпотворение от кутийки с различни варианти, които да попълниш, когато дойде тук, тъпа кучко? Платил съм за теб и ще си взема полагащото ми се. Според договора ни трябва да си отваряш краката, когато ти кажа, и да ни оставиш да записваме всяко чувство в тялото ти и свития ти задник, докато хитът ми работи в теб. И стига си ме занимавала с тия лайна, или ще се погрижа да свършиш в килия за замразяване до приятеля ти убиец. Сключили сме законен договор.
Джейси се взираше триумфално право в очите й, нетърпелив да открие първите признаци на смирението в тях.
Мелани действа бързо. Годините на безмилостни, досадни тренировки с отбора я бяха дарили със сила и рефлекси, каквито модерните атлети обикновено получаваха след невронна обработка и пренареждане на гените. Коляното й се изстреля нагоре, а мощните мускули на краката й се опитаха да го вдигнат чак до брадичката на Джейси. Скротумът му се оказа първото нещо, изпречило се на пътя му.
Устата му се отвори беззвучно. Очите му се разшириха и се напълниха със сълзи. Той се наклони настрана, агонизирайки и давейки се тихо, и се строполи на пода.
— Сега ще се обадя на агента си — каза му тя безстрастно. — Когато те изпишат от болницата, определено трябва да обядваме заедно.
Таксито остави Мелани до езерото в квартал Глифада. Тя седна на дълга пейка точно над водата и се загледа в плаващите яхти, които излизаха от яхтклуба на пристанище „Шилинг“, за да уловят първите сутрешни ветрове. Баровете и ресторантите зад нея тъкмо започваха да отварят, пред няколко от тях бяха паркирани камиони на доставчици и товарните роботи разнасяха прясната храна. Все още не сервираха. Беше твърде рано. Чисто новата й кариера в медиите бе продължила едва четиридесет и пет минути.
Тялото й се разтресе едва когато си позволи да мисли за Джейси и своя удар. От устните й се откъсна невярващ полусмях, по-скоро от облекчение, отколкото заради каквото и да е друго. Никой от „Продукции Уейсайд“ не се бе опитал да я спре на излизане. Всички просто се бяха вторачили в нея, докато преминаваше покрай снимачните площадки като побеснял сериен убиец — освен Тайгър Панси, която й намигна.
„Не мога да повярвам, че го направих.“
Това отприщи ужасяваща мисъл в съзнанието й. Ако тази способност присъстваше скрита във всеки човек, тогава можеше ли Мортън наистина да…
Тя преряза поредицата от мисли на мига.
„И въпреки това, чувството беше хубаво. Аз наистина защитих сама себе си.“
Не се и съмняваше, че Джейси щеше да повдигне обвинения, веднага щом бе способен отново да ходи и да говори. А тя наистина бе подписала договора. Тогава всичко й се бе сторило толкова прекрасно, идеалното решение на проблемите й. Предложенията на милия стар Хоше да работи като сервитьорка или да учи в колеж бяха неприложими. Той не разбираше, тя просто не можеше да живее така. Не и след живота, който й беше показан. Това значително ограничаваше възможностите й.
Млад мъж, очевидно запътил се към екипажа на някоя яхта, облечен в шорти и риза за ръгби, се разхождаше по брега и се опитваше да не я заглежда твърде явно. Тя отметна леко косата си назад и го дари със слънчева усмивка. Тази, с която й отговори той, бе така изпълнена с наивна надежда и желание, че тя едва сдържа смеха си. „Господи, мъжете са толкова лесни.“ Не че задължително й трябваха мъже, особено предвид моментното й настроение. Някое момиче щеше да е много по-нежно в леглото, по-внимателно, по-досетливо.
Щеше да е хубаво някой да се грижи за нея, да я глези и обожава. „Само че тогава ще бъда слаба. Повече няма да бъда слаба.“ Сълзите й напираха да избухнат отново. След процеса имаше толкова много от тях. Тя стегна ръцете си в юмруци, докато не потръпна от болката. „Няма да плача повече.“
Вече й беше останала само една възможност. Не искаше да я изпробва преди, защото шансовете за успех бяха малки. Всъщност си беше чиста фантазия. Психологическата предпазна мрежа, която никога не искаш да използваш.
Тя извади малката система, която бе взела от апартамента на Мортън. Онази с абсурдно скъпото покритие от лисича кожа — не че милият Хоше бе осъзнал това.
— Искам връзка със СИ — каза тя на е-конома. Всичките й нови ОВ-тагуси бяха предназначени за сензорни възприятия; Джейси не беше платил за виртуални интерфейсни функции.
— По какъв повод? — попита е-кономът. СИ беше пословичен с неохотата си да приема обаждания от човешки индивиди. Като се изключеше безупречното му банкиране, официалните правителствени молби бяха общо взето единственият му контакт с Федерацията.
Тя приближи малката система до лицето си.
— Просто му кажи кой се обажда — прошепна. — Попитай го… Дали Дядо си спомня за мен.
Малкият екран върху портативната система се включи на мига. Мандаринените и тюркоазените му синусоиди се сливаха в точката на общото си начало.
— Здравей, бебчо Мел.
— Дядо? — думата излезе толкова трудно от стиснатото й гърло. Проклетите сълзи отново напираха. Наистина не бе очаквала това да сработи.
— Да, той е с нас.
Мелани си спомни последния болезнено дълъг ден в приюта, докато чакаше до смъртното му легло. Тогава беше само на девет и така и не разбра защо той не се бе подмладил като всички останали. Родителите й не искаха да бъде там, но тя настояваше — дори тогава беше инатлива. Дядо (всъщност, нейният прапрадядо) беше най-милият роднина, който бе имала, винаги намираше време за своята малка бебчо Мел, въпреки че беше сред най-важните жители на планетата. Всички досиета в училище го споменаваха като един от програмистите, които бяха помогнали на Шелдън и Айзъкс да напишат контролиращия софтуер за първата им червеева дупка.
— Все още ли си ти, дядо?
— Това е труден въпрос, Мелани. Ние сме спомените на дядо ти, но в същото време сме повече, цяла вселена повече, което ни прави по-малко от индивидуалността, която търсиш ти.
— Ти винаги си ме изслушвал, дядо. Винаги си казвал, че ще ми помогнеш, ако можеш. А аз наистина, наистина се нуждая от помощта ти.
— Ние не сме от физическа същност, Мелани, можем да помогнем само чрез думи.
— Точно от това имам нужда — от съвет. Искам да знам какво да правя, дядо. Забърках каша от живота си.
— Ти си само на двадесет, Мелани. Още си дете. Все още не си започнала живота си.
— Тогава защо се чувствам, сякаш е почти приключил?
— Защото си млада, разбира се. Всичко, което ти се случва на тази възраст, ти се струва епично.
— Предполагам. В такъв случай ще ми помогнеш ли, дядо?
— Какво искаш да знаеш?
— В момента нямам никакви пари.
— Това виждаме и ние. Националната банка на Дарклейк е все така вярна на принципите си и бърза да оцени собствеността на бившия ти любовник, за да я преразпредели. Средствата ще бъдат поделени между Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал, след като чиновниците, адвокатите и институциите приспаднат чудовищните си такси. Не вярваме, че ще имаш успех, ако кандидатстваш за процент от тях. Разполагаш с много слаби законови основания.
— Не искам нищо от тях — каза тя твърдо. — Реших, че повече няма да разчитам на никого. От сега нататък ще направя свой живота си.
— Това е бебчо Мел, каквато си я спомняме. Винаги сме били горди с теб.
— Опитах се да продам историята за живота ми с Морти, но това не проработи добре. Предполагам, че се държах наивно и глупаво. Доверих се на репортер. Нещата не свършиха добре. Може и да ме арестуват. Имаше един ужасен човек, продуцент на порнофилми. Аз, така да се каже, го нападнах.
— Да си помислиш да се довериш на репортер е било глупаво. Но ситуацията вероятно може да бъде оправена. А и продуцентите на порнофилми не са известни със склонността си да се осланят на полицията.
— Исках да си изградя имидж, дядо. Бях си втълпила идеята, че мога да стана нещо като знаменитост, медийна личност. Разполагам с нужния външен вид и съм сигурна, че имам и решимостта да го постигна. Трябват ми само напътствия, това е всичко. Историята ми щеше да е само началото. След излизането й хората щяха да знаят името ми. Това може да бъде използвано. Ако се задържа в унисферата, тогава, кой знае, един ден може да съм от класата на Алесандра Барон.
— Наистина би могла. Имаш потенциал. Къде точно виждаш нашата роля в този план?
— Искам да ми бъдеш агент, дядо. Искам да си върна историята от Ришън и да я продам отново, този път на някой почтен продуцент. Ще трябва също така да платя на „Продукции Уейсайд“ за ОВ-татусите ми. Можеш да сключиш най-изгодната сделка за мен, честен си, няма да ме одереш. А освен това си банка. Парите ми ще бъдат на сигурно при теб.
— Разбираме. Много добре, ще направим това за теб. Само че трябва да вземеш под въпрос и таксата ни.
— Знам. Десет процента, нали? Или взимаш повече?
— Нямахме предвид финансови проценти.
— О. — Тя се намръщи срещу екрана на малката система и случайно генерираните шарки върху него. — Какво искаш?
— Ако намеренията ти да преследваш медийна кариера са сериозни, тогава независимо от формата, ще се нуждаеш от висококачествен сензорен интерфейс за обмен на информация.
— Професионален невронен канал, да, знам. Това, с което разполагам, е прилично начало. Надявах се, че авансовото ми заплащане ще покрие подобренията, а освен това бих искала и някои импланти. Искам достъп до виртуалната среда.
— Ние ще платим за подобренията. Само че ще има случаи, когато ще искаме да се носим по тях заедно с теб.
— Не разбирам.
— Много хора вярват, че присъствието ни във Федерацията се осъществява изцяло посредством унисферата. Само че дори ние имаме своите ограничения. Има много места, които не можем да достигнем, някои са блокирани умишлено, докато на други просто им липсва всякаква електронна инфраструктура. Ти можеш да ни осигуриш достъп до тези местности при специални обстоятелства.
— Искаш да кажеш, че ни наблюдаваш? Винаги съм си мислила, че това е просто глупава теория на конспирациите.
— Не наблюдаваме всички. Въпреки това, интересите ни са комбинирани с вашите и вие сте част от нас благодарение на многобройните прехвърляния на спомени. Ще използвам една стара фраза: съдбите ни са преплетени. Единственият начин да ги разплетем е да се изтеглим от сферата на човешките дейности. Избираме да не го правим.
— Защо не? Басирам се, че животът ти ще бъде по-прост.
— И мислиш, че това ще е нещо хубаво? Никое същество не може да се самообогати в изолация.
— Значи наистина ни наблюдаваш. А манипулираш ли ни?
— Действайки като твой агент, ние ще манипулираме течението на живота ти. Това манипулация ли е? Ние сме информация. В природата ни е да прибавяме още и още към себе си, постоянно да надграждаме познанието си и да го използваме. То е едновременно езикът и валутата ни. Събитията, засягащи хората в момента, са само малка част от информацията, която поглъщаме.
— Значи по-скоро ни изучаваш?
— Не и като индивидуалности. Обществото ви и начинът, по който се движат теченията му, са от пряк интерес за нас. Това, което засяга вас, засяга и нас.
— А ти не искаш никакви изненади.
— Ти искаш ли?
— Предполагам, че не.
— Значи се разбираме. В такъв случай, желаеш ли да поемем ролята на твой представител и съветник, бебчо Мел?
— Ще бъда нещо като тайния ти агент, нали?
— Двете роли имат сходства. Само че твоята не е свързана с опасности, ти просто ще бъдеш нашите очи на уединени места. Не очаквай да те снабдим с екзотични играчки и летящи коли.
Тя се засмя — за първи път от много време. Жалко само за летящите коли, щяха да са забавни.
— Да го направим.
Защото ако Дядо говореше сериозно, тогава СИ трябваше да подсигури пълния й успех.
Последните сегменти от медните тръби на машината за еспресо щракнаха по местата си без засечки и Марк Върнън използва електромускулни клещи, за да затегне печатите. Зави обратно хромираното покритие и превключи бутона на захранването. Светнаха три зелени светлини.
— Готово. Всичко си работи отново.
Манди плесна радостно ръцете си.
— О, благодаря ти, Марк. Постоянно повтарях на Дил, че е развалена, но той не направи нищо, просто ни оставяше да се оправяме с тая гадост. Ти си моят герой.
Той се усмихна на младата сервитьорка, която сияеше срещу него. Досега беше зареждала стъкления тезгях с пресни сандвичи панини за закуска в очакване на първите сутрешни клиенти. Огромни половинки от италианския хляб обгръщаха цели ястия като пържени яйца, наденички и домати, или пък шунка, сирене и ананас, или омлети за вегетарианци. Колежката й по смяна, Джули, дрънчеше с тиганите и керамичните съдове в кухнята в дъното на заведението. Миризмата на бекон с мед на скара се носеше през прозореца.
— Всъщност е доста просто — каза той скромно.
В тясното помещение зад тезгяха за сервиране Манди бе застанала малко по-близо и му се възхищаваше малко повече, отколкото беше нормално.
— Аз, ъъъ, тогава ще си тръгвам.
Започна да нарежда инструментите си обратно в малкото куфарче, което винаги носеше със себе си. Другата му ръка го придържаше между двамата като защитна преграда.
— Не, няма. Седни там, а аз ще ти донеса една хубава закуска. Поне това заслужаваш. И не забравяй да добавиш голяма сума за повикването към сметката за Дил. Проклет скръндза.
— Добре — кимна Марк пораженчески. Всъщност беше гладен. От равнината Улон, където се намираше чифликът с лозята на семейство Върнън, пътят с кола до Рандтаун отнемаше около петдесет минути. Истеричното ранно обаждане на Манди не му даде шанс да хапне каквото и да е, преди да тръгне. Дори не бе успял да използва гела си за зъби.
Той седна до голямата мраморна маса под един от извитите прозорци на кафето „Чай за двама“. Масата под прозореца от другата страна на вратата вече беше заета от мъж и жена. Двамата бяха облечени в скиорски дрехи и си говореха щастливо с доближени влюбено една към друга глави, нехаейки за останалия свят.
Ярката слънчева светлина се прокрадваше над планините Дау’синг, които ограждаха Рандтаун от север. Марк сложи очилата си, за да спре светлината, която се изливаше през прозореца. В това време развиваше хартиен четец — така и не му хареса идеята да чете направо във виртуалното си зрение. Разположеният върху зрителния фон текст винаги му докарваше главоболие. Дузина заглавия потекоха по левия ръб на четеца, а срещу тях бяха местните новини, качени в киберсферата от „Рандтаун Кроникълс“, единствената медийна компания в тази половина на континента. Дори въоръжен с цялата добронамереност и лоялност, които съществуваха на света, Марк пак не можеше да събере достатъчно ентусиазъм, за да прочете за новото околовръстно около западните квартали на града, или за предложения проект за залесяване на Долината на стридите. Затова каза на е-конома си да свали вчерашните панфедеративни новини и да проследи началото на президентската кампания. Четейки между редовете за усилията на Дой да привлече финансови средства, установи, че тя още не бе успяла да се сдобие нито с подкрепата на Шелдън, нито на Халгарт, нито на Сингх.
— Ето — каза весело Манди и постави чиния пред него. Беше отрупана с палачинки и бекон, а от всеки слой се стичаше кленов сироп. Ягодите и лолазърната на върха на купчинката бяха наредени във формата на усмихнато личице. До чинията имаше висока чаша, пълна със сок от манго и ябълка, сипан върху натрошен лед. — Ще ти донеса тоста и кафето, когато са готови.
Тя му намигна игриво и се забърза да вземе поръчката на двойката скиори. Зад тезгяха машината за еспресо бе започнала да гъргори задоволително и да изпуска пара.
Сякаш осъзнала, че денят е започнал, Джули включи озвучителната система и пусна албума на някаква странна акустична хинди банда. Нещо типично за Рандтаун беше всяко кафе да пуска толкова модерна музика, че докато Марк успееше да се научи да оценява творчеството на дадена група, въпросната вече се бе разпаднала или пък не се харчеше. Той огледа гигантската калорийна пирамида пред себе си. Въздъхна. Вдигна вилицата си. Напоследък Лиз отправяше доста хапливи коментари относно талията му. Само че храната тук беше опасно вкусна. Нищо не се сервираше самостоятелно. Ако искаш агнешка пържола, първо трябва да се снабдиш с шестте чуждоземни зеленчука, трите соса и странната лютеница, с които вървеше ястието. А ако поръчката ти не включваше предястие и десерт, всички те намираха за изключително странен.
Уханието на храна явно се разнасяше по улицата. Докато Марк се хранеше, хората започнаха да прииждат към кафето. Някои бяха туристи, които искаха да хапнат добре преди напрегнатите занимания за деня. Разглеждаха наоколо и се захласваха по имитацията на римски декор, преди да се спрат на някоя свободна маса. Местните бяха застанали на бара и чакаха стоплените си в микровълновата печка панини и топлите си напитки, за да ги отнесат със себе си. Манди едва намери време да му донесе четирите дебели препечени филийки с масло и любимото му ванилово сладко от ревен. На ъгъла на чинията му за всеки случай беше оставен шоколадов кроасан.
Към осем и половина най-накрая успя да се измъкне от „Чай за двама“ и се отдалечи пеша — с патешка походка, както твърдеше Лиз. Навън беше именно онази сутрин, заради която бе пропътувал триста светлинни години — за да може да се потапя в нея всеки ден. Той вдъхна свежия хладен въздух, какъвто човек можеше да открие само в полите на заснежени планини. По-високите върхове и плата на Дау’синг все още бяха покрити с дебели покривки от сняг, включително двете скиорски писти. Марк се загледа към тях и очилата му притъмняха срещу светлината на ослепителната звезда на Елан, клас 0–9, чието сияние бе заляло изчистеното от облаци небе. Планините доминираха пейзажа зад града, оформяйки впечатляваща преграда от набръчкани конуси и върхове. Сега, когато южната полусфера на Елан навлизаше в пролетния сезон, стапящата се вода започваше да се спуска надолу от линията на вечния сняг, запълвайки всеки процеп с ручащи бели поточета. Иглолистни видове от цялата Федерация бяха колонизирали ниските склонове, образувайки така нужната каскада от зеленина. Над тях все още избуяваше местната стрелотрева — жълто-зелено растение с раздърпани стъбла и без запомнящи се белези. Отвъд малкия оазис от чуждоземна растителност, донесена от хората, именно стрелотревата бе проснала килимите си върху всяка планина от веригата, покривайки почти четвърт от континента.
Малки издължени триъгълници от златиста материя вече се носеха безгрижно из небето — първите летци за деня размахваха крилата си нагоре в търсене на топли течения. Обикновено излитаха от билата на Скалата Блекуотър, която се издигаше иззад източната част на града. Кабелен кабинков лифт прерязваше гората, която покриваше скалата. Започваше от ниското зад площадките на гимназията и стигаше до полукръглата сграда Орбит, която стърчеше от върха на широката скала на шестстотин метра над града. Приличаше на летяща чиния, която се подава над ръба й. Ресторантът, който се приютяваше в сградата, беше туристически капан с раздути цени, но пък гледката към града и езерото, откриваща се оттам, беше несравнима.
Всеки ден малките кабинки в хромирано синьо носеха по лифта туристи, професионални летци и пристрастени към екстремните спортове нагоре към Орбит. Оттам въпросните се отправяха през горските пътища към някое било, на което вятърът духаше в правилната посока. Там навличаха херметизираните костюми „Винчи“ и политаха. Костюмът „Винчи“ беше лесен за използване — в най-общи линии представляваше намазан с восък втален спален чувал с птичи криле, чийто разтег стигаше осем метра. Трябваше да застанеш, облечен в него, на ръба на хребета, да разпериш ръце като разпятие и да се гмурнеш напред в бездната пред теб. Електромускулните влакна в крилете имитираха и усилваха движенията на ръцете и китките, позволявайки на крилете да махат, да накланят и сменят посоката. Това бе най-близкото подобие на птичи полет, до което хората се бяха доближили.
Марк се беше качвал там няколко пъти, споделяйки инструкторски костюм с един приятел, който живееше в града. Усещането наистина беше невероятно, но нямаше намерение да сменя работата си, за да се занимава постоянно с това.
Той се спусна по наклонената главна алея към брега. Магазините от двете страни на пътя бяха смесица от различните марки за продажба на дребно от цялата Федерация, като например „Бийн Хиър“[2] и неизбежното заведение за бързо хранене „Кебапите на Баб“, а между тях местни занаятчийски магазини, барове и кафета, които допринасяха за еклектичната пазарна атмосфера. Почти всички сгради бяха едноетажни, със стръмни покриви, покрити със слънчеви колектори. Тези с втори етаж обикновено бяха ресторанти или барове с тераси, където клиентите можеха да седнат под слънчевите лъчи и да наблюдават пешеходците долу. По-голямата част от главната алея бе изградена от предварително изработени строителни модули. Това й придаваше някак нетраен вид, макар че няколко от фасадите вече бяха облечени в стени от як син и лилав камък, добиван от сипеите по Дау’синг, или пък в дървен материал от иглолистните гори. Малки странични алеи водеха към по-малки магазини и жилищни студиа с по една спалня, по чиито стени пълзяха добре подкастрени растения, а върху паважните плочи бяха изкарани стари разнебитени столове. Около тях се въргаляха шишета и чаши — следи от забавите, които се организираха еженощно в малките усамотени местенца.
Вратите по цялото протежение на главната алея се отваряха, за да може бизнесът да започне. Вътре персоналът запалваше светлините. Работници и роботи портиери чистеха подовете. Марк поздрави много от работниците и помаха на повечето. Бяха все млади хора, до един странно неразличими. Ако не бяха разнообразните цветове на кожата им, можеше да ги помисли за братовчеди. Момчетата бяха с подстригана късо твърда коса, може би няколкодневна брада и естествено стегнати тела, не просто излишно напомпани в салона. Носеха торбести пуловери и още по-големи непромокаеми палта, дълги до колената шорти и спортни сандали. Момичетата бяха приятна гледка в късите си поли или впити панталони, облечени в тениски, които до една разкриваха стегнати кореми, независимо колко студено беше времето. Всички просто попълваха свободни места: сервираха, обслужваха барове и магазини, работеха като портиери в хотели, като стюарди в лодките за гмуркане, като гидове на панорамни обиколки, грижеха се за децата на постоянните жители. Правеха го само заради едно — за да съберат достатъчно пари за следващото екстремно преживяване. Най-голямата индустрия на Рандтаун беше туризмът, а това, с което се отличаваше от безбройните други ваканционни дестинации във Федерацията, бяха спортовете, практикувани по назъбения релеф около града. Те привличаха хората, живеещи първия си живот, умерено недоволните от общото течение във Федерацията. Не бунтарите, а просто пристрастените към тръпката, нетърпеливи да открият по-бърз начин за спускане по планината, по-опасен маршрут за минаване със сал през бързеите, по-извита писта за джет ски, или пък по-високи дестинации за хели-ски[3]. Тук идваха и по-стари и консервативни хора. Отсядаха в тузарски хотели и се придвижваха до всекидневните си развлечения с климатизирани автобуси. Те задвижваха икономиката на услугите, която осигуряваше стотиците нископлатени работни места за хора като Манди и Джули.
Марк прекоси единичната алея в края на главната и закрачи по крайбрежната променада. Рандтаун беше построен около подковообразния залив на северния склон на езерото Трине’ба. Със своите сто и осемдесет километра дължина то беше най-голямата ивица сладководна вода на Елан. В контраст с планините, които го бяха оградили, на места дълбочината му достигаше километър. Под изумително синята повърхност се бе стаила уникална подводна екология, която бе еволюирала в изолация в продължение на десетки милиони години. В плитчините преобладаваха шокиращо красиви коралови рифове, а коничните атоли се издигаха като миниатюрни вулкани от централните дълбини. Това беше домът на хиляди видове риби, от странни до величествени на вид. И те обаче, както братовчедите си от солените води на планетата, се придвижваха със смъртоносни на вид бодли и игли вместо с перки.
След зимните ски и сноуборд гмуркането беше второто най-голямо перо в туризма на Рандтаун. На брега имаше дузини вълноломи, където бяха закотвени гмуркачески лодки за отдаване под наем. Дори днес, когато Трине’ба беше на прага на замръзване, десет от операторите провеждаха пътешествия по вода. Марк се загледа в голям катамаран на „Небесни пътешествия“, който се плъзгаше покрай него, а витлата му изтласкваха дебела струя зад всеки корпус. Двама работници от екипажа му помахаха от носа и извикаха нещо, което се загуби сред шума на двигателите.
Той продължи да крачи успоредно на каменната стена, по чиято дължина бе изписан стих. Един ден щеше да го прочете от начало до край. Гаражът „Ейбълс Моторс“, неговият франчайз, се намираше на няколко улици разстояние от източния край на променадата. Той стигна до него доста преди девет без петнадесет. Рандтаун, макар и единственият истински град на осемстотин километра околовръст, не беше особено голям. Без туристите и младите временни жители населението наброяваше малко над пет хиляди души. Човек можеше да стигне от единия до другия край за четвърт час.
В долините и низините на север и запад, където се простираха фермите и лозята, живееха още толкова хора. За да се придвижват по черните пътища на местността, им трябваше качествен транспорт на четири колела. Именно в това специализираха „Ейбълс Моторс“, поделение на „Фарндейл“, което произвеждаше возила за тежък терен. Когато търсеха нов дом и кариера, това му се стори идеалният избор. Оправяше се добре с машини, така че можеше и сам да извършва по-голямата част от поправките, а търговията с нови и използвани модели щеше да увеличи значително дохода му. За съжаление „Ейбълс Моторс“ беше сравнително ново начинание на „Фарндейл“ и недоказана марка, а старите познати „Мерцедес“, „Форд“, „Рейндж Роувър“ и „Телвар“ получаваха лъвския пай от пазара. Не му помогна и фактът, че гаражът на „Ейбълс“ беше само на няколко години. Вероятно трябваше да се досети за това, когато го купи заедно с огромната му ипотека. Продажбите бяха слаби и предвид малкия брой коли на „Ейбълс“ в района, нуждата от поддръжка беше ниска.
На Марк му отне по-малко от две седмици, преди да осъзнае, че бизнесът с коли няма да му донесе нищо доближаващо се до приличен семеен доход. Когато започна да се оглежда за странични занимания, бързо откри, че хората в града и фермите разполагат с много развалени машини, които можеха да бъдат лесно поправени от някой с основни познания по механика. Марк беше страхотен механик и електротехник, а освен това разполагаше и с напълно оборудван сервиз. В началото на третата седмица донесе в сервиза няколко устройства за поправка: роботи портиери, климатик, сонара на оператор на катамаран, печки, слънчеви нагреватели.
Рандтаун беше здрава, сплотена общност, хората научаваха бързо за всички с подобен талант. Много скоро се оказа заринат с уреди и техника, които се нуждаеха от поправка. Вършеше повечето работа срещу пари в брой. Не че таксите на Елан бяха твърде високи. Скоро обаче доходите започнаха да изплащат ипотеката на лозята по-бързо, отколкото бе планирал в началото.
Тази сутрин в сервиза го чакаха три автоматични берача. Всяка машина беше с размерите на кола и имаше достатъчно електромускулни придатъци, които можеха да послужат за протези на някой райел. Принадлежаха на Юри Конант, собственика на три лозета в долината Улон, вече добър приятел и съсед. Едно от децата на Юри беше връстник на Бари.
Марк навлече работния си комбинезон и се зае с диагностиката на една от машините. Магнитното окачване на веригите й беше твърде износено. Той все още беше под робота и преглеждаше свръхпроводимите връзки, когато помощничката му Оливия влезе в гаража.
— Чу ли? — попита го възбудено тя.
Марк избута ниската платформа на колелца изпод покрития с втвърдена кал робот и я погледна раздразнено.
— Снощи Волфрам най-накрая те е попитал дали може да влезе за по кафе?
Сагата на неосъществения им романс се разиграваше вече от две седмици. Марк обикновено научаваше поредната порция от историята всяка сутрин.
— Не! „Втори шанс“ се е върнал. Излезли са от хиперпространството над Аншун преди около четиридесет минути.
— По дяволите! Наистина ли?
Нямаше как да не се заинтересува от това. Ако не беше обвързан от брака и семейството, самият той щеше да кандидатства за пътуването. Това беше част от по-интересната вселена, която съществуваше далеч от Августа. Дори при това положение издири огромно количество информация относно проекта, докато не започна да отегчава голямо количество хора със статистики и тривиални факти. Е-кономът му уж трябваше да го уведомява за всякакви нови развития, свързани с полета, но докато по-рано сутринта караше към града, бе блокирал достъпа му до киберсферата, за да избегне още спешни повиквания като това от „Чай за двама“. Семейството му можеше да се свърже с него, но не и друг. Бе забравил да свали забраната, когато стигна до гаража.
— Какво са открили? — попита той трескаво, докато сваляше преградата.
— Изчезнала е или нещо такова.
— Какво е изчезнало?
Информацията започна да се ниже във виртуалното му зрение.
— Бариерата. Изчезнала е, когато са започнали да я проучват.
— Пресвета Дево!
Виртуалните му ръце започнаха да подскачат върху иконите и да събират информация. Накрая потокът стана толкова силен, че двамата се оттеглиха в малкия офис в дъното на магазина, за да наблюдават образите на холограмния портал. ТСП пускаше видео сегменти от експедицията, докато звездният кораб продължаваше да качва събраните данни. Медийните компании се нахвърляха радостно върху плячката и сглобяваха собствени анализи и коментаторски екипи в студиата си.
Оливия беше права, бариерата вече не бе там. Изчезването й беше шокиращо. Засегна го, както би го направила внезапната смърт на някой от семейството. Това бе едничкото нещо, което не бе очаквал в никакъв случай. Нито пък някой от експертите, ако можеше да съди по опитите им да изтръгнат някакъв смисъл от случилото се.
Трафикът по пътя до гаража „Ейбълс“ беше рехав. В порталите над бара в руската шоколадова къща срещу тях вървяха същите образи. Клиентите седяха на масите, забравили за питиетата, докато се взираха в невъзможно голямата бариера. Той се обади на Лиз, за да провери дали се е включила към потока. Тя потвърди, беше седнала заедно с останалите работници в лозовия разсадник „Дунбаванд“, където работеше, и наблюдаваше сцените върху един от екраните в офиса.
Марк гледаше с благоговение, докато сферите и пръстените на Крепостта на мрака се въртяха в портала върху бюрото му. Беше му трудно да осмисли мащабите им. След това се появи изпълнилата цяла система цивилизация на Дайсън. Тръпките, които го завладяха, докато наблюдаваше ядрените схватки между корабите от сигурното си място, го накараха да се почувства сякаш вършеше нещо незаконно. Нито един от коментаторите, които Алесандра Барон бе извикала в студиото си, не оцени положително импликациите на ситуацията. Тя помоли културния антрополог да се опита да обясни защо един пътуващ в космоса вид би се сражавал по такъв начин. Той нямаше никаква идея.
Минаха часове, които Марк изобщо не усети. Чак когато Оливия каза, че е време за обедната й почивка, той погледна към нея и се намръщи в опит да разбере какво му говори.
— Да. Разбира се — отговори й. — Предполагам, че надали някой ще купи кола днес.
Реши, че трябва сам да си вземе почивка и затвори вратите на гаража зад себе си. Променадата беше необичайно празна и тиха за средата на деня. Той вдигна качулката на якето си срещу хапещия вятър, който духаше откъм езерото. Пешеходците, които преминаваха покрай него, бяха надянали непроницаемото отнесено изражение на хора, погълнати от образите във виртуалното им зрение. Всички се бяха включили към отразяването на дългоочакваното завръщане на звездния кораб. Събитието беше равностойно на финала за Световната купа, когато през първото полувреме изглеждаше, че Бразилия вероятно ще загуби. Той погледна инстинктивно към Черната къща, където живееше Саймън Ранд, и се зачуди дали той е погледнал от по-различна перспектива живота си днес. Сградата представляваше гигантско грегорианско имение, разположено на склона над западната част на езерния залив и построено върху десет акра от собствената му безупречно поддържана земя. На склона около нея бяха подредени дузини големи къщи, най-скъпите и елитните в града, макар да не можеха да се мерят с величието на Черната къща. Много от тях принадлежаха на първите заселници, мъжете и жените, които се бяха присъединили към донкихотовския поход на Саймън и му бяха помогнали да построи магистралата през планините.
Бяха минали петдесет години, откакто Саймън Ранд бе пристигнал на планетарната гара на Елан с цял влак, натоварен с пътни строителни машини и армия от разнообразни роботи и камиони, натъпкани със системи за цивилно строителство. Дори по онова време беше умерено богат. Неподмладяван син от някоя от по-дребните Велики фамилии на Земята, който бе изтеглил парите от попечителския си фонд, за да си купи мечта. Вдъхновен от легендите за Орегонския път, бе взел твърдо решение да се отправи към някое ново и свежо място и да го опази от модерните осквернители. Елан, който по онова време бил отворен за заселници само от няколко десетилетия, изглеждал добро място за новото начало. Планетарното правителство позволявало голяма свобода на разработчици и инвеститори, ако помагали за построяването на нови квартали и инфраструктура. Смятали, че такива предприемчиви хора ще внесат цели фабрики и ще построят жилища около тях. Коренно различната визия на Саймън за чисто и зелено общество била достатъчно безобидна, така че бюрократите му отпуснали лицензите за ползване на земята, като всъщност тайно вярвали, че начинанието му е обречено на провал. В крайна сметка, световете на Федерацията бяха пълни с глупавите идеи и изгубените богатства на ексцентрични романтици.
Саймън незабавно потеглил за най-слабо обитавания южен континент Райсил. След като пристигнал, се заловил, с на пръв поглед върховната глупост, да построи пътя си през величествената верига Дау ’синг — сякаш на север от планините нямало достатъчно достъпна открита земя. Няколко новинарски предавания излъчили присмехулни репортажи в бюлетините си, които привлекли идеалисти и поддръжници на каузата му. Хора, готови да изцапат ръцете си в името на възможността да живеят в тихо, изолирано от масите общество, след като приключат работата. А Саймън, въпреки странните си прищевки, поне се бил подготвил за проекта с безупречна прагматичност и последователност.
Три години и седемстотин и осемдесет километра по-късно последното му оцеляло пътностроително чудовище си пробило път с челюсти до Скалата Блекуотър, насред смъртните писъци на разпадащ се камък и пенещите се облаци от мръсна пара. Досущ като дракон, изпълзял от земните недра. Зад него се извивал товарен път от ензимно подсилен бетон, който минавал над седемнадесет реки и се провирал под единадесет планини. А върху прясно положената повърхност, която хрущяла и изпускала подобни на урина изпарения, пеша се разхождал Саймън, повел тътрещ се керван от подвижни домове, камиони и дори няколко коня и мулета, впрегнати в каруци. Трите останали пътостроители, които били започнали пътешествието, лежали изоставени зад тях. Били наядени като от канибали, ръждясващи грамади, стоварили се отстрани на пътя като паметници на изграждането му.
Също като Мойсей преди толкова много време, Саймън се втренчил в езерото Трине’ба и казал:
— Това е мястото, на което принадлежим.
Разбирал, че именно хладната синя вода е разделила простиращите се върху целия континент планини, оставяйки масивните стени притиснати силно едни в други по бреговете на езерото. Огромните валове се простирали до безкрай в далечината, отразени безупречно в неопетнената огледална повърхност. От двете страни стотиците водопади, захранвани от топящия се сняг, се изливали върху назъбените скали. Размерите им варирали от малки сребърни струйки, които едва навлажнявали камъните, до могъщи пенливи каскади, хвърлящи пръски по-плътни от дъжд. Миниатюрни, крехки алени и лавандулови коралови конуси се подавали от центъра на езерото. А в празнотата от въздух над водата се била наместила тишина толкова абсолютна, че попивала всички мисли.
За петдесет и две години величествената гледка не се бе променила. Саймън бил непреклонен за това. Над девствената земя в долините отвъд Рандтаун сега се простираха сгради, гори, поля, отводнителни канавки и пътища, но индустрия липсваше, нямаше нито една фабрика или бизнес сграда от тези, които обикновено полепваха като ракообразни по покрайнините на човешките поселения. На жителите им бе позволено да внасят каквото си искат по дългата платена магистрала, която все още беше единствената им физическа връзка с останалата част от човечеството — изграждането на железопътна линия до нея не беше икономически оправдано, а място за летище нямаше. Саймън не се опитваше да промени радикално утвърденото културно наследство на Федерацията, а просто искаше да опази малкия си кът от най-лошите му черти. Затова фермите бяха органични, основните приходи на града идваха от туризъм, използваната енергия беше геотермална и слънчева, двигателите с вътрешно горене бяха незаконни; рециклирането беше малка религия само по себе си, а отпадъците се преработваха в обезопасени биореактори, за да се предотврати и най-малката възможност някой чуждоземен химикал, донесен от хората, да замърси скъпоценната чиста вода на езерото Трине’ба.
Като повечето борци за околна среда, Марк се бе хвърлил от едната крайност в другата.
Виртуалното му зрение показа призрачния образ на „Втори шанс“, който навлизаше с бавни маневри в дока на монтажната платформа високо над Аншун. Състоянието му го порази, до такава степен беше недокоснат от времето. След подобно пътуване неизменно трябваше да има следи от натоварване, поне от няколко сблъсъка с малки метеорити, следи от горене — нещо, каквото и да е, което да докаже колко надалеч е стигнал корабът и на какво е станал свидетел. Само че той изглеждаше също толкова нов и чист като в деня на заминаването си.
Марк спря пред една от сергиите зад променадата и си купи за обяд сандвич със салата от риба тон, скариди, таларот, сладка царевица и майонеза, заедно с порция вегетарианско суши и малък десерт. Храната му продаде Сасми. Бе пристигнала в града преди няколко месеца за началото на сноуборд сезона. Заради гарвановата й коса и плоското лице Марк бе решил, че корените й са ориенталски, докато тя не му каза, че всъщност бяха фински. Беше мило момиче, което се впускаше, без да му мисли много, във всичко, което предлагаше Рандтаун: приятели, купони, спортове. Винаги намираше време да говори с Марк — не че той се чувстваше изолиран по някакъв начин, но нейният характер излъчваше непомръкващо слънчево настроение.
Днес дори тя бе погълната от драмата около завръщащия се звезден кораб. Размениха си няколко реплики, докато тя правеше сандвича. „Разбра ли?“ и „Видя ли частта, когато…“. Той се върна обратно пеша по променадата, а усмивката й за довиждане така и не искаше да напусне съзнанието му. Никога преди не бе преживявал подобни изкушения през живота си. Това бе една от неоспоримите черти на Рандтаун. Всеки бе толкова зает да пълни догоре живота си със събития, които като че ли бяха предимно купони и срещи с други хора, и все пак никой не бързаше за никъде. Бе му отнело месеци, за да се научи как да забави живота си и да се отпусне след скучната, фокусирана рутина, свързана с работата и семейството му на Августа. В предишния му живот удоволствията му бяха свързани единствено с развлекателните предавания. Единственото му опасение тук беше, че някой ден ще се поддаде на изкушенията — някои от момичетата бяха просто божествени.
Оливия все още почиваше, когато Марк се върна в гаража. Едва бе седнал и захапал кифлата си с шоколадови пръчици и куоркови ядки, когато ТСП обяви истинската информационна бомба. Двама души бяха изоставени от кораба. Новините бяха обявени чак сега, защото компанията първо бе уведомила и предложила помощ на семействата им. На Марк му беше изключително трудно да приеме това, още повече че един от изоставените беше Дъдли Боуз. За известно време беше бесен на останалата част от екипажа на „Втори шанс“, задето ги бяха изоставили там. Това беше най-долно предателство. Потръпна само от мисълта за огромното разстояние. Тогава капитан Уилсън Кайм направи пряко изявление. Беше облечен в пълната си тъмна униформа, косата му беше подстригана късо и спретнато. Гледаше неотклонно в камерата, докато бе наясно колко хора отвръщаха на погледа му. Всички имаха един въпрос на устните си. „Защо го направихте? Защо не ги изчакахте?“
— С най-дълбоко съжаление трябва да сложа край на историческото ни пътешествие с възможно най-тъжните новини — каза Уилсън. Плътният му сериозен глас беше толкова искрен, че Марк мигновено изпита съжаление към него и ужасния товар, който носеше като командир. — Бях принуден да взема решение, от което всеки капитан се опасява най-много — да рискувам живота на всички на борда или да изоставя нашите приятели и колеги. Тази мисия започна с изричната цел да донесе информация за Дайсън Алфа и невероятната бариера около тази звезда. Макар и сигурността на екипажа ми да е с най-висока важност лично за мен, а също така и неотделима част от задълженията ми, не можех да пренебрегна крайната цел. Попаднахме в ситуация, в която целият кораб се намираше в ужасяваща опасност. Изправен пред тези обстоятелства, нямах друг избор освен да изведа кораба оттам. Това е избор, с който ще трябва да се боря през остатъка от живота си и винаги да се питам дали ако бяхме останали още миг, нямаше да възстановим контакта с тях. Но тези няколко допълнителни секунди можеха да доведат до катастрофа. Тогава може би никога нямаше да се върнем с информацията, с която разполагаме сега. Федерацията можеше да не научи, че бариерата е паднала и че извънземните отвъд нея не изглеждат приятелски настроени. Тази информация според мен е по-ценна от живота на нашите другари. Знам, че ако ролите ни бяха разменени и аз се бях изгубил на извънземната станция, щях да искам другарите ми от екипажа да пренесат жизненоважното знание обратно у дома, независимо от личната цена, която трябва да платя. Всички ние предприехме това пътуване със съзнанието, че то ще включва опасности. Никой не си представяше, че заплахата ще бъде толкова голяма. Благодаря ви за отделеното време.
Марк се отпусна в креслото си и с дълга въздишка. При тези обстоятелства той най-вероятно щеше да направи същото. Въпреки това, решението беше доста страховито. А капитанът беше на мнение, че извънземните са опасни. Това не беше добре, изобщо не беше добре.
Новинарската компания започна да излъчва образи от Наблюдателната кула. Марк следваше астронавтите, докато минаваха през тъмните тунели на станцията. Зловещите преплетени пътища сякаш продължаваха с мили. Рязкото дишане на членовете на контактьорския екип отекваше в студиото на предаването. Марк чувстваше самия себе си с тях, докато облечените в ръкавици ръце се подаваха от краищата на образа. Сякаш сам се хващаше за изтърканите части на тунелната стена, за да се издърпа напред. В следващия момент се преобръщаше бавно в празна стая. Проводниците на стените бяха разцепени и навън се подаваха оптични фибри като тънки водни растения. Той ги проследи до кутия, която съдържаше кубове с проводими вериги, напомняща на затъмнено стъкло. Дочуха се възбудени гласове. Ръкавиците се опитаха да извадят един от кубовете, но той се разпадна при досега. Друг, по-спокоен глас ги инструктира да изрежат цялата кутия от основата й.
Марк се отърси. Искаше да премине през Наблюдателната кула инч по инч, сам да проучи мрачните й загадки. Някоя вечер тази седмица щеше да отдели време, да се излегне на леглото си и да преживее телесензорен запис на експедицията.
Новинарската компания превключи образа към сенатор Томпсън Бърнели, който бе застанал пред внушителния Сенат във Вашингтон. Около него се беше събрал широк кръг от репортери, а от всяка негова страна беше застанал по един асистент.
— Очевидно съм разочарован от някои аспекти на полета — каза Бърнели. — Въпреки това искам да отделя този миг, за да изразя съболезнованията си на семействата на Дъдли Боуз и Емануел Фербеке заради шока, който преживяха днес. Във връзка с това наистина мисля, че има някои много сериозни въпроси, произтичащи от внезапното напускане на мястото от страна на „Втори шанс“. Убеден съм, че е било възможно да се вложат много повече усилия в изследването на природата на извънземните от Дайсън. Що се отнася до предполагаемата заплаха: всъщност нищо не е стреляло по кораба, само няколко роботизирани устройства са се приближили, това е всичко. Не знаем дали са били ракети. Кайм е можел да отдели секунда да погледне за трети, дори за четвърти път, да продължи да опитва, докато не получи някаква истинска информация. „Втори шанс“ беше екипиран със свръхсветлинен двигател, можели са да избягат от всяка истинска опасност.
— Какво ще стане сега? — попита един от репортерите.
— Пълният съвет на Екзопротектората на Федерацията ще бъде свикан възможно най-скоро, за да обсъди резултатите. След като приключим с това, ще отправим препоръките си към президента и Сената на Федерацията.
— Какви ще бъдат вашите препоръки, сенаторе?
Бърнели наклони замислено глава на една страна и се смръщи съсредоточено към питащия.
— Мисля, че отговорът е очевиден. Поради липсата на истинска информация, ще трябва да изпратим нов кораб. Този път командван от капитан, който има кураж и наистина е способен да открие какво се случва там.
Марк кимаше в съгласие. „Може би Кайм е прибързал. «Втори шанс» имаше силни щитове, спомням си спецификациите. Защитата на кораба беше един от основните приоритети при изготвянето на дизайна.“
Оливия се върна и двамата прекараха по-голямата част от следобеда в зяпане на портала. ТСП пусна записите на Дъдли Боуз, в които той обясняваше и коментираше информацията, събрана от кораба. Описанията му омаяха Марк. Бяха на разбираемо за него ниво, а ясният и уверен глас придаваше ярък живот на сухите факти. „Нищо чудно, че беше толкова уважаван и успешен астроном.“
Марк отиде до сервиза няколко пъти през този следобед и се опита да свърши работа по автоматичните берачи. Всеки път умът му се отнасяше надалеч и той се връщаше обратно, за да провери портала. През голяма част от времето се чудеше какво ли им е било на Боуз и Фербеке в момента, в който са осъзнали, че звездният кораб си е отишъл завинаги. Как някой можеше да се справи с подобно знание? „Исусе, как бих го приел аз?“
Той затвори гаража рано и потегли към къщи с пикапа си. Първата част от пътуването минаваше по голямата магистрала, построена от Саймън Ранд, покрай задната част на скалата Блекуотър и през стръмната тясна равнина отвъд. Край магистралата беше посадена земна трева, буен вид, който бе изместил стрелотревата и бе превърнал склоновете над бързотечащия поток в богато и преливащо от енергия поле от елмаз. Охранени овце, все още в зимните си палта, се разхождаха сънливо наоколо и предъвкваха, докато малките им агнета подскачаха възбудено наоколо. Високо над тях, там, където тревата беше по-малко, а камънаците повече, планинските кози подтичваха и извършваха набези по границите на иглолистната гора.
След няколко мили долината се разшири, хълмовете от дясната му страна останаха назад с разтварянето на много по-широката местност. Той пое по разклонението и тръгна по дългия прав път от плътно отъпкан чакъл. Това беше долината Хаймарш[4], първата фермерска земя в района, отдавна отводнена от голяма мрежа от канали, които бяха открили богатата й почва за трактороботите и добитъка. От всяка страна на главния път се отклоняваха дълги алеи, които водеха до големи бунгалоподобни ферми и множество плевни. Единствените дървета тук бяха високи, стройни лийтополи, засети в идеални редици като обозначители на границите.
След пет минути пътят се разклони отново. Марк пое по алеята към равнината Улон. Беше почти толкова широка колкото Хаймарш, макар че планинските стени тук бяха по-високи. Наоколо бяха разхвърляни речни камънаци и скали, а всяка зима снеговете донасяха нови от височините. Въпреки че почвата беше добра, Улон всъщност не бе подходяща за целогодишни насаждения. Вместо това, по предложение на Саймън Ранд, първите земевладелци бяха засели лозя от гренчам, плодово растение от Елан, което вече си печелело репутация сред любителите на вино във Федерацията, макар да било култивирано само на северните континенти. Първите няколко години дали нелоши реколти в долината Улон. След това били посадени нови разновидности и лозята били организирани. Била учредена кооперация с цел съчетаване на сортовете, бутилиране и налагане на новата марка.
Когато семейство Върнън пристигнаха тук, целият процес вече беше смазан и комерсиализиран. Две трети от долината бяха култивирани, а останалите парцели бяха купени. Всеки купувач получаваше своите десет или петнадесет акра, които да засади с лози, както и място за къща в единия край. Грижата и гроздоберът се осъществяваха от кооперацията. Това гарантираше скромен ежегоден приход от марката на долината Улон.
Марк обърна по пътя, водещ към дома му по малък склон. Когато колата започна да подскача през локвите и дупките, намали скоростта. За пореден път, както всяка сутрин и вечер, си напомни да поръча свестен чакъл. Решетките на лозите се простираха от двете стани на пътя. Бяха линии от тел и колове, приличаха на несръчно построени огради, поставени на няколко метра едни от други и продължаващи докъдето стигаше погледът. Малките чворести кафяви клонове на самите лози бяха увити внимателно около телта, а всяка беше подкастрена по идентичен начин. На всеки филиз имаше не повече от пет пъпки. Беше твърде ранен период от годината и парцелът изглеждаше доста пуст. Единствено тесните ивици от рехава трева оцветяваха разстоянията между решетките, макар че туфите приличаха по-скоро на кал и камъни. На върха на билото, където върху един акър равна земя се намираше къщата им, ливадата се бе проснала като избуял изумруден килим. В момента ограждаше две къщи. Първата бяха донесли със себе си върху голям товарен камион под формата на квадратни климатично устойчиви бетонни панели, податливи на сглобки според всякакъв дизайн. Лиз и Марк се бяха спрели на проста L-образна форма с дълъг правоъгълен хол в единия край, свързан с три квадратни спални, баня, детска, кухня и още една празна стая, която още бе задръстена от кашони с неотворения им багаж от Августа. Покривът й беше направен от извити слънчеви колектори, поставени на върха. Цялата структура беше евтина, лесна за сглобяване — типът място, в което човек не би искал да живее повече от няколко месеца, особено през зимата. Те живееха на Елан от вече почти две години.
Зад временната сглобяема къща, истинският им дом продължаваше да расте. В крак с екологичните традиции на Рандтаун, двамата бяха решили да използват сух корал, който се срещаше изненадващо рядко за толкова обсебен от екологията район. Обикновено растението израстваше върху вече съществуваща структура, но Лиз бе открила компания на Халифакс, която предлагаше много по-евтин метод. Бе започнала с няколко полусферични балона, прости мембрани, правени по поръчка във всякакви размери, които се разгръщаха над земята и се надуваха. След това тя просто пося семената навсякъде около тях и ги изчака да пораснат. Докато нишките се плъзгаха нагоре, ги преплиташе едни с други и ги кастреше педантично, така че стените да са гладки и непромокаеми. Заради суровите зими в долината Улон избра сорт сух корал, който беше по-плътен от повечето и осигуряваше добра изолация. Когато домът израснеше, един прост домашен отоплителен куб, захранен със слънчева енергия, можеше да им осигури топлина и комфорт през цялата зима. Само че именно заради тази необходима допълнителна дебелина им помогна да осъзнаят защо толкова малко от домовете в Рандтаун бяха направени от сух корал: отнемаше му доста време, за да израсте нагоре. Всеки ден, когато слизаше от пикала, Марк поглеждаше към върховете на нишките с цвят на перли и метличина, за да види колко са напреднали. Вече бяха превалили билата на четири или пет от по-малките външни куполни стаи и там Лиз ги оплиташе в завършващи минарета. Трите най-големи купола обаче се нуждаеха от още метри. „Ще бъдат готови през лятото“, не спираше да повтаря тя. Марк се молеше да е права.
Бари се изстреля от къщата и изтича до Марк, омотавайки ръце около баща си. Преди прегръщаше краката му, а сега вече стигаше над бедрата му.
— Какво прави днес? — Двамата го казаха едновременно, както го изискваше ритуалът им, и се усмихнаха един на друг.
— Първо ти — каза Марк, докато вървяха към временната им къща.
— Четох и казвах думи буква по буква, след това имахме час по математика и програмиране при господин Карол. Карах обща история с госпожица Мавърс, а накрая Джоуди ни заведе на практическа механика. Хареса ми. Единственото смислено нещо.
— Наистина ли, защо така?
Те влязоха в кухнята, където Лиз седеше до голямата отрупана маса и се опитваше да излъже Сенди да си хапне малко супа. Дъщерята на Марк гледаше към мъчението със зачервени бузи и носле, влажни очи и загърната в голямо топло одеяло. Беше пипнала някакъв вид грип, който поразяваше местните деца. Засега Бари бе успял да му избяга.
— Татко — каза немощно Сенди и протегна ръчички.
Марк коленичи и я гушна продължително.
— Как се чувстваш днес, ангелчето ми, по-добре ли си?
Тя кимна нещастно.
— Малко.
— О, това е добре. Браво, миличка. — Той седна на стола до нея, а Лиз го целуна бързо и небрежно. — Какво ще кажеш да хапнеш малко от супата тогава? — попита той дъщеря си. — Ще я хапнем заедно.
Нещо, което можеше и да е усмивка, премина по устните на Сенди.
— Добре — каза смело тя.
Лиз погледна към Марк и се изправи.
— В такъв случай аз ще ви оставя да се храните. Хайде, Бари, какво искаш за ядене?
— Пица? — попита веднага той и добави с надежда: — И пържени картофи.
— Няма да е пица — каза му строго Лиз. — Знаеш, че не остави нищо от тях в хладилника. Ще трябва да е риба.
— Ооо, мамо!
— Може и да намерим малко картофи за гарнитура — каза Лиз, наясно, че това е единственият начин да го накара да изяде рибата.
— Добре — каза мрачно момчето. — Пържена риба е, нали?
— Нямам представа.
Бари седна на стола си до масата, истинско превъплъщение на трагичния образ. Лиз нареди на робота камериерка да донесе малко риба от фризера и добави безмълвно нареждане към е-конома си да приготви порция за скара.
— Защо казваш, че нищо друго не било смислено? — попита отново Марк.
— Ами, имаше някакъв смисъл — каза Бари. — Просто аз не виждам каква е целта.
— На кое.
— На училището.
— А, ясно. И защо така?
— Не ми трябва — каза искрено момчето. Махна към широкия кухненски прозорец и гледката към долината Улон. — Аз ще бъда капитан на моторна лодка и ще обикалям по реката.
— О, вярно. — Миналата седмица беше на вълна инструктор по джиробол. Децата в Раундтаун и района обикновено се влияеха от по-спортните и физически аспекти на живота. Всички искаха да са водачи на салове, капитани на моторни лодки, ски инструктори, професионални летци или хрилегмурци. — И все пак, опасявам се, че дори за тази работа се нуждаеш от основно образование. Затова ще трябва да продължиш поне още няколко години.
— Добре — тъжно каза Бари. — Може и да стана пилот на звезден кораб. Днес гледах по киберсферата. Цялото училище се беше събрало, когато „Втори шанс“ се прибра на платформата си. Беше толкова готино.
Марк все така гледаше към Сенди, докато я хранеше с лъжицата.
— Да, наистина беше.
— И ти ли го видя?
— Разбира се.
Роботът камериерка пристигна с пакет риба. Лиз я грабна от машината.
— Хайде, помогни ми да сготвя това.
— Къде са картофите? — попита умолително Бари.
— Има малко картофи в кошницата. Ще ги нарежем. Няма да отнеме много време.
— Не, не, мамо. Истински картофи. От фризера!
Марк занесе Сенди в хола, докато Бари и Лиз приготвяха рибата. Разчисти няколко от играчките от дивана и седна. Сенди се сви, подсмърчайки, в скута му и се зае да притиска приятеля си кукла към себе си — чувствителна бяла мечка, която усещаше болестта й и я държеше любвеобилно за ръката.
Марк прегледа набързо няколко доклада в киберсферата на големия портал, преди неохотно да се спре на Алесандра Барон, която си бе осигурила ексклузивно интервю със самия Найджъл Шелдън. Той седеше зад някакво голямо бюро в корпоративния си офис и говореше ясно и уверено, сякаш цялата драма покрай завръщането на звездния кораб беше просто спирка, предвидена в разписанието на някой от влаковете му.
— Макар и дълбоко да съжалявам, че на капитан Кайм му се е наложило да остави Емануел и Дъдли, не мисля, че е имал друг избор. Не съм бил там, нито пък който и да е от критикуващите го, които чух днес. Затова и не можем да изкажем адекватно мнение по отношение на действията му и възможните други сценарии. Само глупак би се опитал да умува след подобно събитие. Назначих Уилсън за капитан, защото вярвах, че той беше правилният човек. Образцовите му действия по време на цялата мисия напълно оправдават това решение.
— Разбира се, ТСП вече даде зелена светлина за съживяването на двамата изгубени членове на екипажа. Благодарение на процедурите по безопасността, които изпълняваме изключително сериозно, защитените им трезори със спомени са били обновени точно преди заминаването им за Наблюдателната кула.
— А какво ще кажете за информацията, с която се завърна „Втори шанс“? — попита Алесандра Барон. — Несъмнено ще се съгласите, че е разочароваща?
Найджъл Шелдън й се усмихна, сякаш от съжаление.
— Разполагаме с повече информация, отколкото цялата общност на физиците във Федерацията може да осмисли. Трудно бих нарекъл това оскъдица.
— Имах предвид оскъдното познание за извънземните от Дайсън. При толкова много похарчени пари, толкова много вложено време и с допълнителната цена на човешки животи, не мислите ли, че трябваше да научим повече? Дори не знаем как изглеждат.
— Знаем, че когато ни видят, стрелят по нас. Единственото нещо, за което съм съгласен с моя добър приятел сенатор Бърнели е, че трябва да има нова мисия. Това е природата на изследователската работа, Алесандра. Съжалявам, че не е достатъчно бърза за собственото ти разписание. Само че разумните, рационално мислещи хора рискуват, пътешествайки до ново място, за да проучат условията, така че следващия път да бъдат по-добре подготвени и да стигнат по-далеч. „Втори шанс“ направи това, донесе цяло богатство от подробности относно Дайсън Алфа и знание за това какъв кораб ще ни трябва, за да се върнем отново.
— Значи подкрепяте идеята за обратна мисия?
— Определено. Това е само началото на контакта ни със звездите Дайсън.
— А какъв кораб трябва да използваме, имайки предвид това, което научихме от първата мисия?
— Много бърз и много силен. Всъщност, просто за да бъдем спокойни, може би трябва да пратим повече от един.
Марк и Лиз сложиха децата да спят преди осем часа. След това седнаха в кухнята и хапнаха вечерята си от пиле по киевски — извадено от пакет и стоплено на микровълновата, разбира се.
— Старият Тони Матвиг има пилета — каза Марк. — Говорих с него онзи ден, ще ни даде яйца, ако искаме собствени.
Вилицата му мушна месото в чинията и от него прокапа още от чесновото масло.
— Ще е хубаво да можем да нахраним децата с нещо, за което знаем, че не е пълно с хормони и генномодифицирано.
Лиз го погледна „преценяващо“.
— Не, Марк. Знаеш, че сме го обсъждали. Харесва ми да живея тук, а когато къщата израсне докрай, ще ми харесва още повече, но няма да стигна чак толкова далеч. Няма нужда да държим пилета. Печелим повече от достатъчно, за да се храним добре, не поръчвам фабрична храна от Големите15. Всичко във фризера е с етикет за чиста храна. Щеше да си наясно, ако си беше направил труда да погледнеш. И кой по-точно мислиш, че ще скубе и корми тези пилета? Ти ли?
— Мога да го направя.
— Няма. Миризмата е отвратителна. Повръщала съм от нея.
— Ти пък кога си кормила пиле?
— Преди около петдесет години. Когато бях млада идеалистка.
— И глупава. Да, знам.
Тя се наведе към него и погали бузата му с пръсти.
— Много ли съм досадна?
— Не. — Той се опита да хване един от пръстите й със зъбите си и пропусна.
— Във всеки случай — каза тя — пилетата ще съсипят моравата. Някога поглеждал ли си внимателно ноктите им? Те са зли.
Марк се ухили.
— Пилета убийци.
— Убиват морави и съсипват останалата част от градината.
— Добре. Без пилета.
— Но съм напълно „за“ за зеленчуковата градина.
— Да. Защото аз ще монтирам напоителната система, а градинарският робот може да се погрижи за останалата работа.
Лиз го целуна.
— Казах, че ще се грижа за лехата с подправки сама.
— Уау. За цялата?
— Съжаляваш ли за нещо досега?
— За нищо.
— Аз мога да се сетя за едно нещо.
— Какво? — попита с негодувание той.
— Трябва ми някой голям силен мъж, който да излезе навън и да погледне пак листата за усвояване на влажността.
— О, шегуваш се! Оправях ги миналата седмица.
— Знам, скъпи. Само че миналата нощ едва са напълнили резервоара.
— Проклет полуорганичен боклук. Трябваше да си изкопаем един приличен кладенец.
— Ами, когато истинската къща е готова, можем да вземем робот конструктор, който да прокара тръба до реката.
— Да, може би.
Роботът камериерка отнесе чиниите и приборите им до купчината в миялната машина. Марк донесе поднос с лепкав карамелов сладкиш и две лъжици в хола. Двамата се наместиха удобно на дивана и започнаха да изгребват лепкавата маса от противоположните краища. На портала Уенди Боуз пелтечеше и хлипаше по средата на изявлението си. Професор Трътен, определен от субтитрите като „близък семеен приятел“, я бе прегърнал покровителствено през рамото.
— Горката жена — каза Лиз.
— Да.
— Има нужда от подмладяване. Чудя се дали ТСП ще платят за това?
— Защо да има нужда от подмладяване? — Марк се загледа в образа й в портала. — Не изглежда толкова възрастна.
Лиз се възползва от разсейването му и загреба двойна порция пудинг.
— В сравнение с кого? Клонингът на Дъдли Боуз ще е на осемнадесет години. Нейното тяло ще е в края на петдесетте. Имай ми доверие, това не е брак, който искаш да изпробваш.
— Предполагам, че не. Просто не мога да спра да си мисля за Боуз и Фербеке. По-далеч от дома няма как да те зарежат. Мислиш ли, че са се самоубили, като са разбрали?
— Зависи от извънземните от Дайсън. Може пък да са им построили стая, вече да са се справили с проблема по превода на езика ни и сега да си разговарят щастливо.
— Не го вярваш наистина, нали?
Лиз задъвка замислено за миг. Професор Трътен помагаше на Уенди Боуз да се прибере обратно в къщата.
— Не. Телата им са мъртви.
— Така мисля и аз. — Погледът му се отнесе към евтиния бетонен таван. — Знаеш, че Елан е един от най-близките светове до двойката Дайсън във Федерацията, нали?
— Има седем, които са по-близо от нас, включително Аншун. Но си прав, близо сме. — Тя се изкикоти. — Само на седемстотин петдесет и четири светлинни години. Страшно, а?
Той се пресегна със свободната си ръка и я мушна под ребрата точно там, където знаеше, че е слабото й място.
— Ау! — Лиз намръщи лице и му отмъсти, като грабна огромно парче пудинг.
— Хей! — възрази той. — Аз едва го опитах.
— Животът е кучка, а след това се подмладяваш и всичко се случва отново.