Благодарение на твърде близкото слънце от клас G1, което пламтеше в нажеженото небе, температурата по протежение на целите сто и петдесет километра на Венис Коуст се покачваше неумолимо през деня. Фактът, че красивият островен град се намираше досами района, който технически се водеше северния полюс на Анакона, не помагаше особено. Нито това, че планетата наближаваше средата на лятото. Комбинацията от географията и календара даряваше града с над шестнадесет часа интензивна жега всеки ден. През дълбоката зима, разбира се, сценарият се обръщаше и слънцето се виждаше само около шест часа на ден. Дори тогава климатът се охлаждаше до нещо подобно на земните средиземноморски температури. Близостта на Анакона до основната й звезда правеше планетата необитаема от екватора до петдесет градуса ширина на север и на юг. По-голямата част от тази земя представляваше скалиста пустиня.

Гледана от космоса, Анакона притежаваше същите ивици като газов гигант, с широките територии от пясъци с цвят на кафе, завити около центъра и обградени от черни и кестеняви планински вериги. Планетата бе предизвикала огромен и все още нестихващ дебат сред планетолозите на Федерацията, които се питаха дали климатът бе способен да повлияе на топографията или симетрията беше просто щастлива тектонична случайност. Тя не се срещаше само в централните райони. Отвъд върховете, които граничеха с всеки край на пустинята, сините като метличина води на пръстеновидните морета искряха под лъчите на силното слънце на север и на юг. И двете полярни зони имаха континенти, макар че южният беше по-малък и бреговете им бяха напълно различни. Споделяха обаче изобилие от еднаква смарагдова растителност. Дъждовните гори и пампасите им бяха подхранвани от жегата и ежедневните дъждове. И двете морета изместваха дълги ивици от бели като лебеди облаци над континентите, които образуваха бавно въртящи се спирални вихри над полюсите.

Морето придаваше на Венис Коуст нетърпима влажност. До средата на следобеда сиестата вече беше в разгара си, а по улиците не се мяркаха нито туристи, нито местни. Магазините затваряха за по четири или пет часа и изчакваха ниското златно слънце, преди отново да отворят врати. Хората си почиваха дълго в сенчестите градини, каквито имаше в центъра на всеки квартал. Единствената услуга, която се извършваше без почивка, беше движението по еднорелсовата линия, свързваща всеки квартал в сто и петдесет километровия град. Дори повечето от гондолите, водните таксита и малките снабдителни лодки, пръснати на групи из каналите, оставаха завързани по кейовете и се поклащаха празни, докато капитаните им отмаряха в баровете.

Тези всекидневни интервали на безлюдност бяха най-сериозните поводи за тревога у Паула Майо. Операцията по наблюдението щеше да бъде изпълнена много по-добре, ако агентите й можеха да разчитат на тълпите и дневните им занимания за прикритие. Така трябваше да предъвкват дълго ястия около масите и да се размотават с питиета, седнали по верандите на съседните кафенета и ресторанти. Това ставаше все по-популярно сред екипите, а Паула не го одобряваше. След толкова много лежерни периоди щяха да се отпуснат.

Обектът на вниманието им беше галерията „Нистол“ — голяма триетажна сграда край канала в квартала Цесена — която специализираше в ЕК изкуство, електрокинетични машини със стотици и дори хиляди подвижни части. Паула бе прегледала каталога на галерията, преминавайки виртуално през телесензорния конструкт. Както всеки, който не беше любител на изкуството, се удиви от поразителната, безцелна сплав между изкуство и машинария. Някои от екземплярите приличаха на движещи се скулптури на животни, извънземни и митични създания. Микроустройствата и буталата им извършваха безочлива мимикрия на биологични функции, докато други представляваха безразборни сбирки на механични компоненти, сглобени във фантастични асиметрични форми, които не би трябвало да работят и все пак успяваха да жужат, да пърхат, да се въртят и да се поклащат с конвулсивна елегантност. Други пък представляваха вариации на старата игра на домино. Имаха модули от огън, вода, въздух, гума, протоплазма и обикновени, сглобени без никаква логика, части от домашни или индустриални машини. Всяка реагираше спрямо другите, активираше следващото парче и след това някак си отново се връщаше в равновесие в невероятно нестихващо движение.

„Нистол“ беше добро прикритие за собственика си, някой си господин Валтар Ригин, чиято друга специалност бе продажба на оръжия на черния пазар. Като за начало, Венис Коуст не беше град, където се извършваха подобни дейности. Не разполагаше с индустрия, различна от изкуствата, риболова, лодките и туризма. В началото на съществуването му, през 2200 година, не бе предвиден мащабен граждански културен план, липсваха съперничествата, познати от славните древни градове на Земята или динамичните, гладни за богатства нови полиси на територията на космоса от етап две, където се водеха ожесточени финансови борби и предприемачите изникваха навсякъде. Този град беше построен без големи изгледи да процъфти. Бе започнал върху една песъчлива вдадена в морето ивица, наречена Прато, близо до центъра на осемстотинкилометровото блатисто крайбрежие на континента Калитри и защитена от морето от извиващите се линии на малки мочурливи острови. Местният морски живот бе привлякъл няколко семейства, пристигнали от Италия и вече уморени от Сан Марино, столицата на новата планета. Във водите имаше голямо разнообразие от ядивни риби, изключително подходящи за италианската кухня. Няколко от семействата, които се бяха заселили на ивицата, бяха от стара Венеция, така че лодкарската култура беше привнесена още от самото начало.

Огромните драгери, внесени от гигантски пристанища на Верона, бяха изчистили големи канали за рибарските лодки и след това се бяха заели с по-малките канали около Прато. Върху по-високата, отвоювана от водата земя започнал строеж на по-солидни къщи, а директно до тях били изкопани малки канали, така че лодките да разполагат с лесен достъп до домовете. Тогава жителите на нарастващия град осъзнали с какъв потенциал разполагат. Първоначалната вдадена ивица започнала да се разраства с натрупването на прясно извадената блатна кал върху източните и западните страни. След няколко години Прато се превърнал в издължен остров с широка и добре оформена лагуна, която го отделяла от основния бряг, където някога се намирало мочурището. Имало един-единствен път за железопътните линии. Така бил поставен бъдещият модел на развитие.

Работата на драгите и строителните роботи продължили сто и осемдесет години. Дългият остров се извивал като змия много пъти, за да запази сравнителна успоредност с контурите на брега, а от двете му страни постоянно се добавяли квартали. Архитекти, занаятчии и дизайнери си сътрудничели с общината, за да запазят италианския дух на новите проекти, както и да подсилят духа на водния град. Сред Великите фамилии, Междузвездните династии и независимите свръхбогати станало модерно да притежават вила някъде по протежението на Венис Коуст. Хилядите острови в близост до брега се оказали дори по-доходоносна недвижима собственост.

Кварталът Цесена, където се помещаваше галерията „Нистол“, се намираше на тридесет километра от Прато, на три спирки разстояние с експресната еднорелсова линия. След четири дни Паула го познаваше като дланта на ръката си: всяка улица, канал, мост, покрита алея и площад. Хотелът й беше на седем и половина минути пеша от местната гара, на пет моста разстояние по каналите, три от които бяха от дялан камък, един от дърво и един от метал. „Нистол“ беше на четири минути и половина в същата посока. Местното полицейско управление се намираше само на две минути или четири моста. Бе пристигнала във Венис Коуст с екип от осем души от офиса си, още петима, отговарящи за техническата поддръжка и тридесет детектива от Отдела за акции с тактическо оръжие. Дванадесет от старшите детективи на Анакона й бяха отпуснати от ентусиазирания вътрешен министър на планетата. Помощта им за ориентирането по тесните водни пътища и лабиринти от улици беше изключително ценна и истински нужна. Присъствието им показваше колко сериозно възприемаха правителствата новата Федерална планетарна агенция по сигурността, тихия близнак на Федералната агенция за звездни полети.

След изстрелването на новите разузнавателни кораби към Дайсън Алфа общественият интерес се фокусира изцяло върху Агенцията за звездни полети. Сега Планетарната агенция по сигурността получаваше петдесет процента от цялостния бюджет. За президент, който едва бе оцелял с жалките петдесет и осем процента от междузвездния вот, Дой демонстрираше необяснима твърдост, когато новата агенция се нуждаеше от нови средства. В предаванията из унисферата се говореше, че нарасналите нужди на агенциите могат да предизвикат ново вдигане на данъците.

Повечето ресурси трябваше да направят прехода по-лесен за Паула. Само че цялата тази работа изобщо не й допадаше. Агенцията не беше дирекцията, към която се бе присъединила тя, дори реорганизацията й да й беше донесла повече пари и по-голям персонал. Този персонал, за нещастие, включваше Алик Хоугън, новият й заместник, който Колумбия бе назначил от собствения си правен отдел. Хоугън беше самото олицетворение на политически парашутист. Постоянните му искания за подробни брифинги от всички следователи и настоятелността му всички процедури да се провеждат по учебник пораждаха силна нетърпимост в парижкия офис. Той едва знаеше как да води разследване, но знаеше всичко за това как да надзърта иззад рамената на хората й.

През последните няколко месеца бе започнала да се чуди дали с напредването на възрастта не става консервативна, дали не намразва промяната, просто защото е промяна. Отказваше да признае, че обществото около нея се променя. Това я изненадваше. Ако не друго, поне се смяташе за реалист. Полицейските сили винаги се пригаждаха, за да са в крак с цивилизацията, чийто ред поддържаха. По-скоро обаче се чувстваше некомфортно заради нарастващата степен на политически контрол над Агенцията. Ненавиждаше идеята, че върху работата й могат да бъдат наложени ограничения. След толкова много години служба, които й бяха донесли на практика полуавтономна позиция, щеше да е отвратително да бъде завлечена обратно в общата счетоводна система.

— Като всички останали.

— Моля? — попита Тарло.

Паула изгледа заместника си с леко раздразнена усмивка. Не бе осъзнала, че говори на глас.

— Нищо. Мисля на глас.

— Ясно — каза Тарло и отново се съсредоточи върху менюто.

Калифорнийското му отношение към живота беше нещо, което Паула най-накрая можеше да оцени тук. Тарло се сливаше идеално с освободения и спокоен начин на живот във Венис Коуст. Двамата седяха в едно кафене под широк чадър край канала „Клейд“. На триста метра от тях, от обратната страна, се намираше гърбът на галерията „Нистол“. Високата й стена от червени тухли се издигаше отвесно от спокойната вода. Имаше една-единствена врата за разтоварване на по-ниския етаж, на около метър над черната приливна линия. До всяка от страните й имаше няколко дървени вързала. Сините и белите ивици по тях почти се бяха слели под избелващото действие на слънцето. Широки прозорци с каменни очертания обозначаваха втория и третия етаж под надвисналия покрив от червени глинени плочки. Точно под улука се беше закрепила редица от дебели полуорганични листа за абсорбиране на влажността, сякаш от мертеците израстваше гигантска лозница. Прясната вода беше скъпа стока във Венис Коуст, само кладенците сита, изкопани през мазетата на повечето квартали, не можеха да удовлетворят нуждите на жителите.

Мястото на Паула беше така подбрано, че тя се намираше срещу наблюдаваната сграда, докато Тарло беше под прав ъгъл спрямо нея, което му даваше изглед към канала. С бялата си шапка и широката оранжево-черна ленена риза изглеждаше неуязвим за жегата. Паула свали сакото на костюма си и го закачи на гърба на стола, преди да седне. Бялата й блуза лепнеше за кожата й. Косата под перуката й завираше. Усещаше избилата по челото й пот, но устояваше на импулса да я размести. От стола си точно до вратата във вътрешността на кафето им се намръщи един сервитьор. Когато се видя, че нямат намерение да се махнат, се довлече при тях.

— Ah, uno, aqua, minérale, er natu… — започна Паула.

Сервитьорът въздъхна съжалително.

— Чиста или газирана?

— О. Чиста, моля, изстудена и с лед.

Келнерите във Венис Коуст обикновено се отнасяха презрително към всеки, който не владееше поне малко италиански.

Тарло си поръча безалкохолна бира и купичка разолови ядки.

Двамата бяха удостоени с още един подигравателен поглед, преди келнерът да отпусне рамене и да се прибере вътре.

— Винаги е приятно да се слееш с обстановката — каза Тарло. Той качи сандалите си върху ръждивото желязно перило, което отделяше настлания с гранит тротоар до канала.

Паула провери таймера си.

— Ще поръчаме отново питиета след половин час и закуска след това. Искам да останем тук поне два часа.

— Шефе, цялото място се следи от сензори, нали знаеш. Никой не може да вкара тук и пощенски гълъб, без да го пипнем.

— Знам. Наблюдението на целта е важно за мен. Искам да почувствам операцията.

— Да. — Тарло се ухили. — Все това ми повтаряш.

Ако от промяната на Дирекцията в Агенция по сигурността бе излязло нещо добро, това беше нарасналата им разузнавателна база. За първи път новините за покупката на няколко изтънчени и много редки технологични обекта от страна на Валтар Ригин не бяха достигнали до Паула от някой от нелегалните й източници. Вместо това, Бюрото за особени престъпления на Анакона бе провело операция по наблюдение на местните производители, които произвеждаха продукти с двойно предназначение. Бяха извършили финансови проверки на компания за индустриални доставки, която закупила няколко резонансни молекулярни стабилизатора с много голяма мощност от вида, годен за използване в генератори на огромни силови полета. Компанията за доставки се оказала куха черупка, а кредитът й идвал от еднократна банкова сметка на СвЛинкълн.

Бюрото проследило пратката, чийто път включвал престой в няколко тайника, преди да бъде взета от куриер и доставена на галерията. Тогава уведомили агенцията.

След извършено наблюдение, проследяване на финанси обратно във времето и надзор на комуникациите установиха, че Ригин печели много от двойната употреба на определени компоненти. Нямаше истински оръжия, но схемата пасваше напълно на маниера на Адам Елвин.

— Избрал си е добро прикритие — каза Паула, докато отпиваше от минералната си вода. — Обзалагам се, че адвокатът на Ригин твърди, че компонентите са част от някой от електрокинетичните му експонати.

— Защо тогава ще му трябва да си ги набавя по този начин?

Паула се усмихна под сянката на чадъра. По канала се разнесе лек бриз.

— Радикално изкуство, предполагам.

— Мислиш, че ще се опита да прати всичко наведнъж?

— Най-вероятно. Рискът се корени в сглобяването на частите. След като вече е на етап износ, те ще са просто няколко големи сандъка с легитимна дестинация.

— Право през задната врата, а?

— Да.

Иззад големите си слънчеви очила Паула се взираше в тежката, боядисана в сиво дървена врата на склада на галерията, представяше си как завързват товарната лодка до нея и как работниците свалят контейнерите на палубата й. Щяха да го направят посред бял ден, разбира се. Просто една законна пратка, нямаше нищо за криене. Накъдето и да тръгнеше — към доковете срещу квартал Акри, където пристигаха големите морски кораби, или към товарния склад до гарата на еднорелсовата линия — тя щеше да я последва. Някъде по линията щеше да чака Брадли Йохансон.

Адам Елвин се облегна на лилавите кадифени възглавници в задната част на гондолата, докато тя се плъзгаше грациозно по тесния канал. Беше един от малките водни пътища, които пресичаха зигзагообразно големите квартали и свързваха по-широките канали. Страничните стени тук бяха високи и покрити със слузести водорасли и мръсотия. Водата се плискаше по напуканата зидария и бавно разяждаше хоросана — имаше цели участъци, поправени с нови тухли и здрав цимент, които изглеждаха съвсем не на място. Над канала като миниатюрни тунели се извиваха мостове. Във всеки квартал имаше редица от почти идентични небоядисани дървени врати на метър над приливната линия, заключени с тежки железни катинари. Преминаха през няколко подобни отворени порти. Отстрани бяха завързани малки товарни лодки и екипажът им наместваше сандъци и кутии в тъмните им вътрешности.

Всяка доставка във Венис Коуст се извършваше с лодка, а тази услуга добавяше доста към цената на тукашния живот. Преди да дойде, Адам не бе наясно, че във всеки квартал човек може да се придвижи само пеша или с лодка. Еднорелсовият влак се движеше между кварталите и нищо повече.

Преминаха в известния канал Ровиго, един от основните канали през квартала Цесена. От двете си страни беше ограден от дървета вентури, посадени преди век, чиито стволове приличаха на набръчкани медни колони, достигащи до двадесет и пет метра височина, а от арковидните им клони се спускаха дълги огърлици от жълто-златни листа, тънки като носни кърпички. Всеки разполагаше със свой собствен кладенец сито, пробит под паважа в блатистия подпочвен слой, който позволяваше на корените да всмукват прясна вода. Адам имаше късмета да посети града през двуседмичния период, когато дърветата цъфтяха. Всеки клон завършваше с тройка прекрасни разрошени аметистови цвята, големи колкото футболни топки. Венчелистчетата обаче вече започваха да увяхват и да падат надолу като снежец от уханни конфети върху главите на радостните туристи в гондолите.

Адам се усмихна доволно, когато гондолиерът намали и му позволи да попие гледката и аромата на невероятните местни дървета. Бутиците и галериите от всяка страна на Ровиго бяха сред най-скъпите във Венис Коуст. Прозорците с тъмни стъкла показваха отделни мостри от скъпите им престижни продукти. Недалеч от тях странната и прекрасна неоготическа кула на катедралата „СвПетър“ се издигаше над червените плочки на градските покриви като сребърна космическа ракета от времената преди Федерацията.

Ровиго свършваше на кръстопът с канала „Клейд“. Те изчакаха между последните дървета вентури, докато край тях с пухтене преминаваше голяма, покрита със стъкло и обзаведена с климатик туристическа лодка. Изтласканата от големия съд вода удари гондолата и предизвика възмущението на гондолиера. Половината от репликите му по време на пътуването се изчерпваха с тиради по адрес на всяка лодка, оборудвана с мотор. Адам погледна по протежението на „Клейд“. Широкият воден път бавно се извиваше надалеч от него, а гърбът на галерията „Нистол“ се виждаше едва-едва. В онзи район имаше само десетина други лодки, няколко гондоли, няколко товарни лодки, едно такси. Страничният паваж беше също толкова празен, наоколо се мотаеха само няколко туристи. Дори кафенетата бяха почти пусти…

— Спри! — изсъска Адам на гондолиера.

Мъжът погледна изненадано назад, колът му беше приготвен да ги избута в „Клейд“ след преминаването на водния бус.

— Вече е чисто — оплака се той.

— Върни се. Не влизай в „Клейд“. Разбра ли? Не ме води там. Заведи ме до еднорелсовата гара.

Той извади дебела пачка банкноти от джоба си и издърпа сто анаконски долара от нея.

Лицето на гондолиера се разведри при вида на парите.

— Разбира се. Добре. Ти си капитанът, аз съм само двигателят.

Той промени ъгъла на кола и го плъзна в мътната вода. Носът на гондолата се обърна бавно и те се отправиха обратно по Ровиго. Трошливите сухи виолетови венчелистчета продължаваха да падат по дрехите на Адам, докато лодката се оттегляше със скорост едва надвишаваща тази на пешеходец. Не погледна назад. Щеше да е глупава слабост. Знаеше много добре кой бе зърнал на столовете извън кафето. След толкова много време можеше да разпознае профила на главен следовател Майо от почти всеки ъгъл и разстояние. Носеше руса перука и огромни слънчеви очила, но това не можеше да я скрие от него. Позата й, жестовете. Онзи костюм! Кой, по дяволите, носеше бизнес костюм посред сиестата на Венис Коуст?

Крайниците му започваха да треперят, докато бавно осъзнаваше колко близо се бе оказал до края на… на всичко. Сигурно беше изхабил всяко късче от късмета си до края на живота си. Ако бе гледал в другата посока… Ако Майо не беше на пост по това време на деня… Беше преминал през клетъчно препрофилиране, разбира се, имаше нов външен вид, изпито лице с тъмна кожа. Знаеше обаче, че това нямаше да му помогне пред главния следовател. Щеше да го познае също толкова лесно, колкото я позна и той. Никога не можеха да се скрият един от друг.

Влезе в галерията „Нистол“ през централния вход, беше наясно, че екипът на Агенцията ще снеме образа му. Но това не го притесняваше.

Приемната зала беше с извит покрив от боядисани в бяло тухли и настлан с плочи под. Преди да бъде превърната в галерия, сградата представляваше склад, оказал се идеалното място да приюти ЕК-експонатите. Рецепционистката седеше на бюрото пред затъмненото стъкло на входа, който водеше към изложбените зали на галерията. Беше замайващо красива, с тяло на приказен дух, нордическа бяла кожа и червеникавозлатиста коса, която падаше до средата на гърба й. Тънката й дреха в кафяво и смарагдово прилягаше повече на подиума на някоя модна къща. На лицето й се появи автоматична усмивка с намек за лек флирт, докато той крачеше към нея.

— Здравейте, мога ли да ви помогна?

— Не.

Простреля я през слепоочието с микростреличка от тайника в ръкава си. Н-пулсът им парализира мускулите й мигновено. Те се вкочаниха и тя се задържа права на стола си. Всеки, който погледнеше от улицата, щеше да я види в обичайната й поза зад бюрото.

Е-кономът му отвори канал към системата на бюрото. Последва кратка софтуерна битка, преди да овладее контрола върху електронната мрежа на сградата. С напредването й оръжията и защитните системи, вградени в тялото му, се задействаха и той премина в пълен боен режим. Разкачи мрежата на галерията от планетарната киберсфера и след това обезвреди всички вътрешни аларми. Заключи предната врата. Където беше възможно, тихо запечата противопожарните врати и затвори херметически галерията. Към виртуалното му зрение директно се включиха сензори, които му показаха позицията на няколко души в сградата. Въпреки това знаеше, че има поне три стаи без сензори.

Първата стая приютяваше триметров ЕК грифон, направен от тънки листа от обковано със скъпоценни камъни олово, които се движеха с плавна грация, манипулирани от стотици скрити малки зъбчета и микробутала. Все едно Леонардо да Винчи беше вдъхнал живот на скулптура с помощта на диференциален двигател. Около него се разхождаше възрастна двойка. Двамата издаваха звуци на възхищение, докато изтъкваха стойностите му един на друг. Той ги застреля с йонни заряди. Грифонът замря бързо, още докато преминаваше към следващата стая.

Цялата дължина на петата стая на втория етаж беше заета от непрекъсната ивица машинарии. Всеки компонент произлизаше от някакъв въздушен съд и беше отчупен по някакъв начин. Вследствие на това, вместо да се движат плавно, както апаратите от аерокосмическата индустрия, тези се свиваха в конвулсии като наранена птица, поразявана многократно с електричество. От едната страна на експоната към него вървеше гид от галерията. Лицето му беше намръщено, насочил се бе към четвъртата стая, за да провери странните звуци, долетели оттам.

Йонният снаряд изпари върха на черепа му. Кървава пара опръска електрохидравличния активатор на едно от крилата и забави движенията му. По цялата дължина на ЕК експоната се понесоха високи тракащи шумове в резултат на нарушената синхронизация и натрупаното напрежение в структурата.

Той се качи на третия етаж. Вратата към офиса на Валтар Ригин беше втората в коридора. Също като помещенията долу, таванът представляваше извит тухлен купол. В далечния край арковиден прозорец откриваше прекрасна гледка към квартала Цесена, в чийто почти идеалния център се намираше огледалното хромирано покритие на „СвПетър“. Ригин погледна изненадано иззад бюрото си, където се бореше със забилия мрежови интерфейс.

— Кой по дяволите сте вие?

— Вие ли сте Валтар Ригин?

Ригин се усмихна тънко.

— Роберто — обади се тихо той.

От лявата страна на вратата имаше огромно черно кожено канапе, разположено така, че да остане незабелязано от всеки, чак докато не се озове доста навътре в самата стая. Той, разбира се, бе усетил човека, който седеше в него. Мъжът, очевидно Роберто, вече повдигаше седемфутовото си туловище върху огромните си крака.

Той вдигна лявата си ръка и изстреля йонен импулс право през вратата в главата на едрия човек.

Като добър телохранител, под скъпия си ръчно ушит костюм, Роберто носеше лека броня, която го обгръщаше в отразително поле. Йонният заряд изсъска шумно, отскачайки от тухлите. На мястото на удара запуши изгоряла глина. Роберто заби двете си ръце във вратата и я откъсна от пантите й.

Едва усети сблъсъка, когато вратата се разби в него. Нанесе тежък сечащ удар с ръката си и пръсна дебелата три инча дървесина на хвърчащи трески.

Роберто изсумтя изненадано и посегна към оръжието в кобура на рамото си. Плавното му високоскоростно движение беше постижимо само за хора с нервна система, пренастроена за ускорени реакции. Големият пистолет „Магнум“, който извади, изстреля по натрапника два куршума с обеднен уран. Блестящото му силово поле спря и двата. Това беше единственият шанс, който Роберто получи.

Метна се право върху големия мъж, десният му крак замахна нагоре и настрани и го изрита в ребрата. Роберто извика, когато ударът премина право през бронята му. Три ребра се счупиха и се вгънаха назад, пробивайки белите му дробове.

Телохранителят не обърна внимание на болката и контрира с ляв страничен, посягайки към врата на противника си с плоското на дясната си длан. Електрошоковата функция на бронята му беше включена и прицелена да разбие силовото поле на другия. От сблъсъка пламна енергия като разцъфтялото цвете на сливането на атоми. Ослепителният взрив запрати електрически отломки, които се забиха в двете борещи се фигури. Електрошоковата функция така и не успя да претовари силовото поле. Юмрук като локомотива на експресен влак се вряза в страната на Роберто и го запрати назад. Тялото му се залепи върху извитата тухлена стена. Докато се плъзгаше отпуснато надолу към полираните дървени дъски на пода, по бялата боя се размазаха кървави следи.

Той подскочи грациозно през празното пространство между тях и стовари пета върху крака на Роберто. Коленната става се прекърши с отвратително хрущене под удара му. Роберто повърна. В същото време ръцете на нападателя сграбчиха реверите на съсипания му костюм и го изправиха на крака. На Роберто му беше трудно да фокусира през мъглата от болка, но той някак успя да премигне срещу плашещо спокойните черти на натрапника. Главата на непознатия се стовари върху лицето му и натъпка няколко натрошени частици от смачкания череп право в мозъка му.

Той пусна мъртвия бодигард на пода и се обърна с лице към ужасения мъж зад бюрото.

— Вие ли сте Валтар Ригин?

— Да.

Ригин се прекръсти, а очите му се напълниха със сълзи, докато се подготвяше за смъртта си.

— Нямам време да ви измъчвам за информация. Ако не ми сътрудничите, ще унищожа импланта с клетката ви памет, когато убия тялото ви. След това ще проникна в клиниката ви за подмладяване и ще изтрия трезора ви за съхранение. Ще бъдете истински мъртъв. Можем да направим това. Вярвате ли ми?

Ригин закима трескаво.

— Пресвета Майко Господня, кой сте вие? — Очите му трепнаха към изпотрошеното тяло на телохранителя му. — Как…?

— Местоположението на оборудването, което купувате за Адам Елвин?

— Аз… Това не беше точното име, което ми даде, но всичко, свързано със сделката, по която работя в момента, се намира във втората стая-склад в края на коридора. Всичко, заклевам се.

— Дайте ми файла, съдържащ списъка с части и методите на плащане към кодираните ви банкови сметки. Искам и маршрута на износа.

Той нареди на е-конома си да отвори канал към ужасения търговец на оръжие. Информацията потече в паметта му. Йонният снаряд отвори широка дупка в гърдите на Ригин. Отиде бързо до трупа и се наведе надолу. Изпод десния му показалец се плъзна тънко хармонично острие и той бързо разряза врата и издърпа кървавата топка от плът и кост, която съдържаше всички импланти на Ригин.

Пъхна клетката памет на оръжейния търговец на сигурно място в джоба си и закрачи към втория склад по коридора. С един ритник разби подсилената полититанова врата. В лишената от прозорци стая имаше три сандъка. Всички бяха разпечатани, а около тях беше пръсната опаковъчна пяна. Отиде до първия, провери дали наистина съдържа високотехнологични предмети и пусна супертермалния експлозив вътре.

За да излезе от галерията, се върна обратно в офиса на Ригин. Застана пред прозореца и активира фокусирано разкъсващо поле. Целият прозорец от закалено въглеродно стъкло се пръсна пред него. Каскадата от отломки заблещука под сияйните лъчи на слънцето, докато се сипеше навън. Той ги последва в топлия въздух извън галерията. Понесе се с безупречно лебедово гмуркане и се потопи право в канала „Клейд“, разпръсквайки незначително количество вода. Под водата събра краката си заедно, а ръцете си прилепи към торса. Тялото му трепна вълнообразно и той се устреми през мътната вода с лекотата на делфин. Изострените му сетива му показваха стените на канала от всяка страна, както и лодките над него.

Супертермалният експлозив се взриви някъде в сградата.

Обучението му беше тежко. Не само физически, Казимир бе подготвен за това, но и психически. Какви неща трябваше да научи! Историята на Федерацията, сегашните й дела, множеството планети и техните култури, технологии, програми, безкрайните програми и как те управляваха новите му импланти. През последните две години имаше толкова много мигове, в които му се искаше просто да извика „Отказвам се!“ на Стиг и останалите му учители мъчители. Но мисълта за Брус беше с него през всичките онези месеци, прекарани между тайните села на клановете от планините Десо. Той се съревноваваше с този спомен и си мислеше как Брус никога не би се отказал, никога не би подвил опашка.

Сега, най-сетне, Казимир стоеше на пясъчния плаж на Санта Моника с лице към водата, докато сутрешното слънце се издигаше бавно над Лос Анджелис, и признаваше пред себе си, че всичко си бе струвало. Откъм Тихия океан духаше приятен вятър и разрошваше вълните, а първите лимузини и двуместни автомобили на сутрешния трафик от работещи хора се плъзгаше тихо и безпроблемно по магистралата на тихоокеанския бряг. От лявата му страна беше кеят „Санта Моника“, вдаден с цял километър в океана. Древната му оригинална структура, платформа от дърво, метал и бетон, постепенно се сливаше с първото от трите продължения, пристроени върху нея по време на четиривековния й живот. В морето по-новите части от силикатен въглерод, стъкло и хипернишкови греди бяха подредени в подобни на органични форми, на места дискретни, на места умишлено крещящи, особено от източната страна, където разполагаха атракциите на увеселителния парк.

Когато пристигна предния ден, се изкушаваше изключително много да повърви по него, може би да се качи на няколко от атракционите. Щеше да пасне на профила му на турист. В крайна сметка, беше именно такъв. Това, че устоя на изкушението, беше свидетелство за обучението на Стиг. Макар да подозираше, че ако Брус беше тук, щеше да се измъкне и да го стори, заради старите времена.

Вместо това бе направил каквото бе предвидено по план. Регистрира се в хотела зад Третата променада и стилните й древни магазини, които привличаха местните, също както и посетителите. Проучи местността, запозна се с уличната мрежа. Запомни точките на достъп до обществения транспорт, от които можеше да избяга. Запомни отворените хотелски фоайета и изходите на сградите. Позициите на обществените сгради. Направи груби изчисления на разписанията, по които патрулираха полицейските коли по главните пътища. Позициите на обществените противопрестъпни наблюдателни сензори.

Разузнаването му даде добра ориентировка в града. Това, което видя, го впечатли — богатството му, подредеността и стила. Вече бе виждал няколко от световете на Федерацията, достатъчно, за да не се изплаши от стотиците квадратни километри урбанизирана площ. Само че точно тази част на Лос Анджелис почти бе успяла да изтрие ефекта на аклиматизация. Не беше подготвен за блясъка и чистотата на всичко. Все пак, повечето от градовете на новите светове имаха огромни квартали, които пропадаха до състояние на гета. Тук, където времето бе разполагало с най-големи възможности да порази с ентропия и упадък цели квартали, жителите бяха устояли на натиска. Разбира се, парите се бяха оказали от съществено значение, а в кооперациите срещу Оушън авеню и богаташките къщи между булевард „Сан Винсенти“ и Монтана авеню такива имаше много, но това не беше всичко. Сякаш Санта Моника бе открила начин да се подмладява непрекъснато точно като хората, които я бяха построили и живееха в нея. Въпреки възрастта си, беше преизпълнена с жизнерадостна атмосфера, беше забавно и приятно място. За изненада на Казимир той си помисли, че може би е способен да живее тук — ако му се наложеше да живее някъде на Земята, естествено.

Големите трактороботи, собственост на града, бавно се мъкнеха по плажа точно над водата, разбиваха плътния пясък и го подравняваха, за да е готов за деня. По пътя, който се извиваше зад плажа, започваха да се появяват велосипедисти, бегачи, практикуващи спортно ходене, обикновени пешеходци, хора с кучета, скейтъри, пед-плъзгачи и н-скуутъри. Казимир започваше да свиква с гражданите на Федерацията и постоянната им мания за добър външен вид, но най-голямата концентрация на обсесивни личности със сигурност трябваше да е на Земята. Всички навън бяха облечени в скъпи модни спортни дрехи, независимо от възрастта, от хора в средата на двадесетте до приближаващите петдесетте в настоящите си тела. Струваше му цяло усилие да им се усмихва, докато те се потяха със съсредоточени и смръщени лица.

Докато ги наблюдаваше безцелно, осъзна колко малко младежи използваха пътеката. Но това беше характерно за Земята като цяло. Децата, които беше видял досега, бяха много малко.

Един от пешеходците излезе от пътеката и се насочи през пясъка към него. Беше необичайно висок мъж около трийсетте, имаше руса коса, която изглеждаше почти чисто бяла под калифорнийското слънце. За разлика от нея очите му бяха много тъмни. Лицето му по-скоро изпъкваше, вместо да бъде привлекателно по класическия начин. Носеше проста жилетка с V-образно деколте, дълги до коленете шорти и черни като нощта маратонки.

— Казимир Макфостър, предполагам?

Той подаде ръката си. Нямаше и миг колебание, нито капка предпазливост, да не би да бе объркал човека.

— Да. — Наложи цялата си воля, за да не запелтечи или да не зяпне невярващо. — Вие сте Брадли Йохансон?

— Някой друг ли очаквахте?

— Около половината ченгета на планетата.

Брадли кимна одобрително.

— Благодаря ти, че дойде.

— Благодаря ви, че ми дадохте този шанс. Все още е малко трудно да повярвам, че сте истински. Жив, имам предвид. Прекарах толкова много години, учейки какво сте направили за нас, за битката, която сте водили, какво ви е коствало. — Той махна с ръка към града над скалата. — Възмутително е, че не ви вярват.

— Нека се разходим — каза Брадли. — Трябва да опитаме да се слеем с останалите.

Казимир не беше сигурен дали не е обидил великия човек. По-вероятно беше отегчен от него. Колко ли пъти бе чувал нещо подобно от глупави, благоговеещи младежи?

— Разбира се.

— Винаги забравям колко са шокиращи места като това за хора, които са израснали сред клановете на Далечината. Как се справяш? — попита Брадли.

— Добре, предполагам. Стремежът да изглеждам свикнал с всичко това постоянно ми е в главата.

— Това е добре. Когато спреш да полагаш усилия, всичко ще започне да идва от само себе си, в движение. Сега, след като си видял Федерацията или част от нея, какво мислиш? Прави ли сме да се опитваме да я спасим?

— Дори да не беше достойна за спасение, сме прави. Имам предвид хората. Човешките същества, нашата раса.

Брадли се усмихна към океана, пое дълбок дъх от свежия бриз.

— Прави или не. — Той сви рамене. — Извинявай, това е не съвсем точен цитат от времена преди твоето. Всъщност и преди моето също. Значи мислиш, че наистина си струва да я спасим.

— Да. Не е идеална. Мисля, че са могли да се справят много по-добре с цялото знание и ресурси, с които разполагат. Толкова много неща тежат ужасно много в живота на хората, а не се налага да е така.

— А, идеалист. — Брадли се засмя меко. — Опитай се да не позволиш на Адам да те поквари твърде много с идеите си за формата на обществото след победата ни. Той е един безочлив стар мошеник и революционер. Макар и много полезен.

— С какво се занимава?

— Ще разбереш, когато се запознаеш с него. Сега той ще поеме обучението ти от Стиг.

Казимир спря. Все още бяха на триста метра от кея. Хората слизаха да се разходят по плажа от пешеходния мост, който го свързваше с континента. Точно пред него имаше цял участък, заграден с въжета. Градски спасител стоеше до входната врата. Вътре нямаше никой.

— Знаеш ли за кого е това? — попита Брадли.

— Не.

— Направено е за децата, за да могат да се радват на плажа заедно, без да се налага да го делят с цяла тълпа възрастни около тях, които развалят всичко. Тези дни няма много деца на Земята. Поне в средните класи, които повече не могат да си ги позволят. Макар че все още ги правят, разбира се, това е в човешката природа. Никога не спирам да се изумявам през какво преминаваме, какво жертваме, за да могат децата ни да се радват на детството си. Това е част от живота, която технологията не може да копира. И все пак, след порното, това е най-популярният телесензорен жанр. Предполагам, че никой от нас не може наистина да забрави чудото и радостта, което ни носи невинността. Психолозите винаги казват, че жадуваме за убежището на утробата — шайка свръхобразовани идиоти, мен ако питаш. Това искаме всъщност. Времената, когато всеки ден е бил свеж и вълнуващ и единственото ни притеснение е било, че сладоледът ще вземе да свърши. Той не разбира това, нали знаеш?

— Звездния странник?

— Въпреки огромната си интелигентност — а той е много умен, Казимир, — не може да схване тази част от нас. Никога не е разбирал колко важни са децата за нас, не разбира връзката на любов и обожание, която съществува между нас. Отчасти, защото цикълът му на живот не включва потомство, както при нас, затова той ги пренебрегва. Истински вярвам, че това може да го обрече на провал — нашата природа. Единственото нещо, което вярва, че може да контролира, защото разбира алчността и страха ни. Но ние сме повече от това, Казимир, по-сложни сме, отколкото си мисли.

— Ще помогна с каквото мога. Знаете това, сър.

— Знам. Показвал си предаността си към каузата вече много пъти.

— Споменахте, че този Адам ще ме поеме от Стиг. Това означава ли, че съм преминал?

Брадли обърна гръб на океана и дари Казимир с широка приятелска усмивка.

— Преминал? Какво?

— Теста. Вашето одобрение, сър.

Брадли прегърна Казимир през раменете с дългата си ръка и го побутна да заобиколи отделената с въжета зона от задния й край.

— Повярвай ми, скъпо момче, ако не те бях одобрил, все още щеше да стоиш на този плаж и да се чудиш къде по дяволите съм се запилял. Или по-лошо.

Казимир отклони погледа си, след като зърна преценяващия пламък в очите на стария мъж. Беше по-смущаващ от всяка тирада от заплахи или подигравки.

— Нуждая се от най-силните хора, които израстват в клановете, за задачата, която предстои — каза Брадли. — Знаеш това, нали, Казимир? От теб ще се иска да направиш много неприятни неща. Ако го сметна за наложително, ще поискам от теб да умреш, за да можем да завършим отмъщението, което дължим на Далечината.

Въпреки влажния въздух, който духаше от океана, устата на Казимир беше суха.

— Знам.

Ръката на Брадли го стисна силно.

— Не се чувствам виновен. Това, през което съм преминал, всичко, което изтърпях като роб на онова чудовище, ме остави твърде уверен, за да мога някога да се почувствам слаб. След като това свърши, вероятно ще скърбя за всичко, което съм направил, за животите, които сме пожертвали. Но ще си струва, защото отново ще сме истински свободни.

— Как изглеждаше, сър? Как изглеждаше Звездния странник?

— Не помня. — Брадли поклати глава и мъка засенчи гласа му. — Вече не помня. Силфените отнеха това от мен, когато ме изцериха. Предполагам, че са имали собствените си причини.

Съжалението изчезна от лицето му.

— Когато това приключи, трябва да опиташ да поемеш по пътищата, които са построили между световете. Там има една невероятна галактика, Казимир.

— Да. Би ми харесало.

Брадли му подаде ръката си.

— Довиждане, Казимир. Благодаря ти отново за възможността да се срещна с теб. За мен е чест, че ти и твоят род продължавате да се борите за каузата.

Казимир разтърси ръката му енергично, усмихна се малко нервно и се върна отново на плажа. Брадли го наблюдава няколко мига и след това изкачи широките стъпала отстрани на кея. Върна се обратно по Оушън авеню през тясната ивица сочна зеленина на Палисейдс парк, през вековните му евкалиптови дървета и пищните му цветни градини. Градинарски роботи наглеждаха растенията, махаха мъртвите цветя и подрязваха отклонените филизи, които заплашваха симетрията. По жилавата трева лъщяха капчици вода от пръскането преди изгрева. От другата страна на широката улица дръзкият геометричен хоризонт от кооперации откриваше редиците си от напълно успоредни балкони към плажа далеч под тях. Право в средата на бляскавата нова архитектура хоризонтът се спускаше внезапно надолу и позволяваше на слънцето да огрее малък хотел от тридесетте години на двадесети век — „Джорджианецът“ — и артистичната му декоративна фасада, боядисана в цвят на слонова кост. Разнообразни месингови плакати отвън рекламираха компаниите и градските власти, които през вековете бяха помагали за запазването на сградата, безспорно най-старата в града. Пред нея беше издигната бетонна веранда, под чийто навес на розови и жълти ивици бяха разположени няколко маси. Адам Елвин седеше на една от тях и ядеше закуската си, докато съзерцаваше парка и океана отвъд него. Брадли изкачи стълбите и се присъедини към него.

— Е, как е? — попита Адам.

— Депресиращо млад, надежден и честен, както и невероятно предан на каузата.

— Страхотно, още един фанатичен робот. Точно от каквото се нуждая.

— Умен е. Ще се разбирате добре. Между другото, харесвам новото ти лице. Достойно, но с намек за минало на уличен побойник. Много в твой стил.

Адам изръмжа пренебрежително.

Пристигна келнер и попита Брадли какво ще желае.

— Същото като приятеля ми, моля. — Брадли посочи чинията с палачинки, бекон и сироп, която Адам опустошаваше. — Заедно с чаша пресен сок от портокал и маракуя и малко английски чай, благодаря ви.

— Да, сър.

Келнерът се усмихна и се прибра обратно.

Брадли се опита да разпознае акцента му — някой от балтийските светове от етап две? Несъмнено беше чужденец от друг свят, дошъл на служба по договор, както почти целия човешки персонал на Земята в днешно време. В крайна сметка, земните местни се нуждаеха от много по-доходоносни работи, за да могат да си позволят да живеят на планетата си.

— Хей, това сигурно е невероятно изживяване за теб — каза Брадли. — Последният социалист във Вселената на първата си бизнес закуска в ЕлЕй.

— Ходи на майната си.

— Какво, по дяволите, стана на Венис Коуст?

Адам постави вилицата си на масата и попи устни с ленена кърпичка.

— Нямам представа. Чист късмет е, че в момента не се намирам в някое подземие на Агенцията по сигурността и не четат спомените ми. Исусе, тя беше на петдесет метра от мен, Брадли. Можех да й прошепна едно „здравей“. Никога не съм бил толкова близко. Никога. Защо не успя да ме предупредиш? Винаги си ме прикривал прекрасно, това е една от причините да продължавам да работя с теб.

— Не знам. Обичайният ми… източник… не се е свързвал с мен от известно време. Намирам това за доста смущаващо. Не е някой, който лесно може да бъде елиминиран от живота във Федерацията.

— Звездния странник ги е премахнал?

— Казваш това с толкова скептицизъм, дори сега. Но не, ако беше толкова могъщ, щях да съм мъртъв, а каузата щеше да е изгубена.

— Не бързай толкова да ме поставяш в групата на скептиците. Спомни си какво се случи с горкия стар Ригин два дни след като избягах от Паула Майо? Това беше шибан супертермален експлозив, който отнесе галерията „Нистол“. Колкото и да го мразя и да не му вярвам, не виждам как правителството ни би направило това. В съседните сгради имаше регистрирани петнадесет телесни смърти след взрива в галерията. Това беше някой друг.

— Не е в стила на Звездния странник да действа толкова открито — каза Брадли. — Какъв е смисълът? Пратката беше провалена в мига, в който агенцията я откри. Никога нямаше да получим тези части.

— Каза ми, че плановете му навлизат в последния си стадий. Може би е искал да се увери, че няма как да се сдобием с компонентите. Не може да рискува всичко да се обърка сега.

Брадли се усмихна на келнера, който се появи с чаша сок и чайник.

— Радвам се, че ти предложи това, от твоята гледна точка добавя нов пласт на правдоподобност — каза той на Адам. — Обмислям възможността, откакто стана инцидентът. Имаш много връзки сред агентите на наемници, някой от тях знае ли нещо за мъжа, който е атакувал галерията?

— Не, няма дори слух за него. Който и да е, оръжейните системи, които трябва да са били имплантирани в него, са били много усъвършенствани. Дори аз бих имал проблеми да доставя такива за теб. Всичките са били последна технология, правителствата са много докачливи на кого се продават такива неща. Някой е вложил огромни усилия в тази операция.

— Ако Звездния странник наистина започва да действа по-явно, това наистина е смущаващо развитие. Трябва да внесем още много материали на Далечината, ако искаме да осъществим отмъщението на планетата. Благодарение на разрасналата се агенция Паула Майо става дразнещо ефикасна в опитите си да открие и спре пратките ни. Не можем да си позволим да ни ударят едновременно от две различни посоки. Мога да предвидя момента, в който всяка стока, насочена към Далечината, ще бъде спирана и проверявана на Буунгейт. — Той млъкна и си наля чай. — Доколкото си спомням, и преди сме обсъждали вариант за работа при наличие на активна блокада.

— Като краен вариант.

— Предвид сегашната ни ситуация, мисля, че малко стратегическо планиране в тази насока би било удачно.

— По дяволите. Добре, ще го проуча.

— Благодаря ти. Имам още две малки молби към теб.

— Да?

— Информацията, която очакваме от Марс — не искам да бъде пренасочена към Далечината през унисферата. Съществуват твърде много възможности да бъде засечена или изменена, особено ако Звездния странник бди за нас.

— Добре, това е съвсем лесно. Ще я качим на клетка памет и ще използваме куриер, ще я внесем физически.

— Добре. Например с някой като Казимир.

— Нека първо да видим как се справя с обикновена поръчка, какво ще кажеш? Какъв е вторият ти проблем?

— От известно време се опитвам да се свържа с Уилсън Кайм. Не е лесно. Добре охраняван е, физически и електронно.

— Той е на „Конуей“. Те вече трябва да са на Дайсън Алфа.

— Въпреки това, когато се върне, бих се радвал да се свържа по някакъв начин с него.

— Какво точно искаш да си приказвате? Мислех, че го третираш като агент на Звездния странник.

— Не, не вярвам, че е такъв. Затова искам да пробвам да го привлека на наша страна.

На Адам му се наложи да преглътне много бързо кафето си, преди да се задави с него.

— Да привлечеш командир Кайм на наша страна? Главата на Агенцията за звездни полети? Сигурно се шегуваш.

— Съдбата обича смелите.

— Да, смелите, не побърканите.

— Гледах интервютата му. Той знае, че е имало нещо нередно, свързано с изоставянето на Боуз и Фербеке. Това ни дава шанс.

— Шанс за какво?

— Да изобличим Звездния странник. Кайм трябва да е способен да открие доказателства за предателството му на борда на „Втори шанс“.

— Какво предателство?

— Очевидно е, че „Втори шанс“ е свалил бариерата.

— Не може да го е направил. Дори не можем да предвидим времето, когато ще започнем да разбираме физическия апарат на тази бариера. Господи, човече, не отвори ли изображенията на Крепостта на мрака?

— Да. Но не хората са изключили бариерата, направил го е Звездния странник.

— Как, по дяволите, е знаел как да го направи?

— Той е стар. Пътувал е дълго. Предполагам, че двойката Дайсън е част от историята му.

— Ти и твоите предположения. Неговият вид ли е вдигнал бариерата?

— Не знам, Адам. Иска ми се да знаех. Иска ми се да знаех какво причинява на нас. И защо. Но не знам. Всичко, което мога да сторя, е да противодействам на схемите му и да предупредя хората.

— Хора като Кайм.

— Да.

— Защо? Имам предвид, от всички хора, които можеше да се опиташ да убедиш, защото точно Кайм?

— Заради позицията му. Може да нареди нов анализ на информацията на „Втори шанс“. Прегледал съм всичко, публикувано от ТСП, дузина пъти, но това, което дадоха на медиите, са визуални записи. Имам нужда от системните дневници на кораба.

— Какво мислиш, че има там?

— Доказателство, че „Втори шанс“ е изключил бариерата. Доказателство, че загубата на Боуз и Фербеке не е била случайна. Кайм знае, че нещо не е наред. Готов е да повярва, просто се нуждае от малко побутване в правилната посока.

— ТСП прегледа всяка секунда от полета дузина пъти, да не споменаваме всичките медийни компании и правителствените отдели. Информацията е анализирана от най-добрите експерти на Федерацията. Не откриха нищо. Никакви нередности. Никакви аномалии. Никакви тайни пътници.

— Те не знаят какво да търсят. Мога да им кажа къде да търсят. При наличието на това доказателство — нещо, в което съм сигурен — можем да го накараме да осъзнае истинската заплаха за човечеството. Цялата истина за Звездния странник може най-накрая да бъде изведена в обществената сфера. Лидерите на Федерацията ще са принудени да признаят, че сме били прави от самото начало. Ти и аз вече няма да се налага да се промъкваме сред сенките. Далечината ще може да получи отмъщението си, без ние да…

— Добре! Добре! — Адам вдигна ръце. — Спри с проповедите, картината ми е ясна. Съмнявам се обаче, че ще се успея да се добера по-близо до Кайм, отколкото теб. Дори и да успея, не съм аз откачалката с кауза, който може да посее семето на съмнението в съзнанието му. Аз съм просто търсен от властите убиец, който се е заел с контрабанда на оръжие и случайно е организирал нападение срещу „Втори шанс“, докато командирът му е бил в него. Не е точно репутацията, която би приковала вниманието му.

— Това ми е ясно. Трябва да подходим индивидуално спрямо него. За щастие, в Агенцията за звездни полети има друг човек, който би те послушал. Някой, който разполага с пълен достъп до Кайм.

Погледът, с който го прониза Адам от другата страна на масата, съдържаше повече възмущение, отколкото изненада.

— Няма начин! Няма да говоря с него. Няма да се свързвам с него. Няма да му пращам файл със съобщение. Няма дори да посетя планетата, на която се намира. Няма да го направя. Не за теб, не и за пари, не и за тъпата ти кауза, не и ако Карл Маркс дойде при мен и лично ме помоли. Разбираш ли? Това е минало. Той направи избора си, аз направих моя. Край на историята. Точка. Финито. Свършено е.

— Ах. — Брадли отпи от чая си. — Колко жалко.

След като се нахрани добре в един бар за морска храна, Казимир повървя няколко пресечки обратно до хотела си. Нощта беше топла и приятна, затова се отби за малко през Палисейдс парк. В мрака през парка минаваха осветени ивици, които подчертаваха растенията и дърветата и ги окъпваха в мехури от цветна светлина, която контрастираше със собствените им сенки. Откъм морето увеселителният парк на кея пламтеше неспирно в многоцветните си огньове, отразени в черната вода. Оушън авеню беше претъпкано с хора, чийто път се извиваше между барове, ресторанти и клубове и които се наслаждаваха на нощния живот, отпускаха се и почиваха след работния ден.

Пред клубовете имаше безупречно облечени портиери, които прилагаха стриктна политика на допускане на гости. Малки групички от обнадеждени желаещи да влязат се тълпяха отвън. През това време лимузините идваха и си отиваха, след като оставеха онези, които се бяха промъкнали в списъците. Казимир постоя край няколко от клубовете, следейки с небрежен интерес за някоя забележителност. Онова, което Лос Анджелис никога не бе изпуснал от решителната си хватка с течение на вековете, беше позицията му на развлекателна столица на света. Не видя нито едно лице, познато му от краткото време, което бе прекарал в досег с унисферата. Все пак беше доста рано вечерта.

Увиснала над града, луната светеше достатъчно ярко с три четвърти от светлината си, за да предизвика лека мъгла около себе си. Той спря, за да я погледа, очарован от широкия абаносовочерен екваториален пояс, който разрязваше глобуса, сякаш пръстен от самия космос беше увит около лебедово-сребристата повърхност от лунни камъни. Основана през 2190, Глобалната слънчева електроцентрала бе израснала от три полета слънчеви панели, разположени на равни разстояния около екватора на Луната, така че едно от тях винаги беше обляно в слънчева светлина. Колекторите вече обгръщаха цялата обиколка на спътника. Централата се беше превърнала в основния източник на електричество за Земята. В ера, в която законите за околната среда имаха върховна тежест и наследството от замърсяванията през двадесети и двадесет и първи век беше почти изличено, строежът на каквато и да е горивна електроцентрала на Земята беше немислим. Вместо това електроенергия се добиваше по чист и ефективен начин извън планетата. Захранването, което пръстенът генерираше, се пренасяше на Земята чрез микрочервееви дупки и след това се пръскаше по континенталните свръхпроводникови мрежи. Казимир се наслаждаваше на елегантността на идеята. Беше забавно да си помислиш, че цялото електричество, което осветяваше редицата от жилищни блокове, издигащи се над другата страна на парка, както и увеселителния парк, бе дошло от Луната. Хубаво беше, че нищо не трябваше да бъде изгаряно, синтезирано или разпадано, за да могат да бъдат поддържани нуждите на планетата. Разноските бяха феноменални, но всичко беше въпрос на приоритети. След основаването на лунните фабрики те просто продължаваха да произвеждат още и още слънчеви клетки от лунните скали.

Адам Елвин бе коментирал електроцентралата, едновременно възхитен от постижението и ядосан, че нито една друга планета не бе направила подобна инвестиция. Казимир трябваше да седи и да слуша, докато ядеше прекрасния си обяд, защо корпоративната икономика, злите Велики фамилии и Междузвездния борсов пазар не позволяваха на остатъка от човешката раса да сподели облагите на цивилизацията по честен и почтен начин. Адам Елвин разполагаше с безкраен списък от възражения срещу икономическото потискане, което се практикуваше във Федерацията.

Казимир знаеше, че никога няма да хареса новия си колега. Можеше да работи с него — старият мъж можеше много да го научи за техниките на контрабандата и измамата, които щяха да са от помощ на Пазителите — но не си представяше, че двамата могат да излязат заедно и да се отбият като приятели в някой и друг бар.

В края на обяда Адам му бе подал кристален диск с памет.

— Съдържа списък с неща, от които Брадли се нуждае за своето отмъщение. Всичките са високотехнологични предмети, каквито на Земята има в изобилие. Дал съм ти имената на възможни снабдители, както и прикритията, които искам да създадеш, за да осъществиш контакт. Там са установени и методи на плащане.

— Разбирам.

— Искам да се върнеш в хотела си. Проучи го и измисли предложения как да се справиш с всяка от задачите. Помисли за всичко, от което ще се нуждаеш: от дрехите до туристически телесензорен запис, купен от района, от който се предполага, че идваш. Ще се срещнем пак след два дни и ще прегледам какво си свършил.

— Добре. На живо ли ще се срещнем?

— Да. Нещо против да ми кажеш защо те интересува това?

— Киберсферата е податлива на наблюдение, дори когато шифрираме съобщенията си — всъщност, особено когато го правим. Срещите могат да бъдат забелязани и проследени, но всичко опира до баланса. Ти очевидно смяташ, че това е по-малко рисковия избор предвид местоположението и ситуацията.

— Много добре. Хубаво е да знам, че Стиг наистина ме е слушал. Още можем да те направим таен оперативен кадър, Казимир Макфостър.

Казимир бе прекарал следобеда, в преглеждане на списъка и водене на бележки. Стараеше се предложенията му да са конкретни. При подобна операция прекалената сложност можеше да е пречка. Беше сигурен, че ключът се крие в простотата. Щеше да е интересно да чуе какво има да му каже Елвин за тънкостите на собствения му търговски занаят.

По-голямата част от времето беше прекарал в правене на проучвания през унисферата. Стотиците различни запитвания бяха върнали дузини отговори. Трябваше просто да ги пресее и да реши как могат да бъдат приложени. Стиг винаги го бе предупреждавал, че работата му ще бъде скучна през деветдесет и девет процента от времето.

Той тръгна отново през парка, нащрек за евентуалните признаци за наблюдателен екип, движещ се като кутия около него. Разбира се, съществуваше едно запитване, което стоически бе отбягвал да зареди в унисферата, откакто получи първия си имплант. Никога нямаше да може да наруши прикритието си, за да се свърже с цивилен, докато работеше по толкова важна мисия като тази. Просто не можеше.

Стигна до края на Палисейдс парк и прекоси към Колорадо авеню. Пет минути по-късно беше обратно в хотелската си стая. Климатикът смъкна температурата до приятно ниво. Затъмненото стъкло на прозореца пропускаше няколко точици светлина и загатваше за градската решетка навън. Трафикът почти не се чуваше. Той изтърси маратонките от краката си и се просна обратно на гел-матракта на леглото. Беше твърде рано за сън. Всеки добър, надежден член на Пазителите щеше да продължи да планира как да се сдобие с предметите, нужни у дома на Далечината.

Казимир затвори очи и в мрака след падането на нощта видя палатката на Маунт Херкуланум. Звездната светлина очертаваше ангелското лице, докато тя се надигаше над него. Усмихна му се, горда с него и възбудена от него, от нещата, които признаваше с нисък шепот и които искаше той да направи.

Нищо в живота му не се бе доближило до чудото на онзи момент. Никое момиче не бе — не можеше — някога да се сравни с нея, в никое отношение. Бе продължил да живее, очаквайки, че нищо вече няма да е така хубаво, знаейки, че трябва да го остави зад гърба си, защото повече никога нямаше да я види. Тя беше на Земята, той беше на Далечината, на цели четиристотин светлинни години. Така щеше да бъде. Завинаги.

— По дяволите! — извика той на стаята. Изправи се рязко, изпитваше желание да си удари шамар. Вместо това си пое дъх и, седнал на края на леглото, нареди на е-конома си да отвори връзка към планетарната киберсфера.

— Искам проверка на личността на гражданин на Земята — каза той на е-конома си. — Виж дали има налични връзки към Жюстин Бърнели.

„Би трябвало вече да свиквам с това“, помисли си Паула. Само че не свикваше. А това беше далеч по-болезнено от всяка ирония.

Веднъж и тя да отиде до офиса на Мел Рийз. Въпросът беше политически. Това си беше нейната каша, нейна отговорност. За пореден път.

Не че беше някаква утеха, но Мел Рийз изглеждаше също толкова нещастен заради срещата. Офисът му беше незначително по-голям от нейния, макар че гледката му към Айфеловата кула беше доста по-добра. Вратата зад нея се затвори и той седна зад голямото орехово бюро, върху което липсваше какъвто и да е порядък.

— Е, какво се случи? — попита той.

— Не знам.

— За Бога, Паула. Някакъв психопат взривява половин квартал във Венис Коуст и заедно с това убива деветнадесет души и ти не знаеш? Това не е добро начало за Агенцията. Колумбия настоява за резултати, а молбите му не са отличават с особено учтив език.

— Наясно съм със ситуацията, в която се намира Агенцията. Това, което се случи там, засяга мен много повече.

— Разбирам колко си загрижена. — Той се поколеба, за миг се напрегна, като доктор, който се подготвя да съобщи лошите новини. — Задържа се върху този случай много дълго. Може би…

— Не — каза безстрастно тя. — Не е дошло времето да се откажа и да предам отговорността на някой друг.

Рийз не се опита да спори с нея. Сякаш се сви още повече зад бюрото си.

— Добре. Но искам да си наясно, Паула, че някои хора започват да се съмняват колко си подходяща. Нещата тук вече са различни и ще се променят все повече. Ако получа заповеди да те преместя, няма да мога да те предпазя. Ако не бяха резултатите ти извън случая с Пазителите…

— Наясно съм как ме защитава репутацията ми. А ти знаеш, че никой от останалите ти следователи няма да е способен да залови Йохансон.

— Да. — Мисълта явно го тормозеше. — В такъв случай, какво можеш да ми кажеш за Венис Коуст?

— Наблюдавах работата на криминалистите, опитвах се да възстановя последователността на събитията. Успях да прибавя съвсем малко към информацията, с която вече разполагаме.

Тя нареди на е-конома си да стартира файл върху качения на стената портал на заместник-директора. Върху него се появи голямо изображение от един от сензорите на наблюдателния екип. Показваше мъжа прав в натрошения офис на Ригин, миг преди да се гмурне в канала.

— Лицето не фигурира в коя да е база данни. Няма визуален сензорен образ, който да показва пристигането или напускането му на Анакона на гарата на ТСП.

— Може би е местен?

— Малко вероятно, но не сме изключили тази възможност. Доколкото можем да преценим, оръжейните му системи са били свързани директно с нервната система, с изключение на прост автомат за изстрелване върху ръката му. Възстановихме клетката памет на рецепционистката и прочетохме последните десет минути. Качих ги върху себе си.

Споменът вече беше също толкова ясен като всеки от собствените й. Можеше да си припомни мъжа, който влезе в галерията. Изправи се малко повече зад бюрото си и се усмихна, когато видя колко млад и красив беше. Тогава ръката му се вдигна, нещо се раздвижи под ръкава на сакото му…

Не последва нищо друго, никакво време да изпита болка, ужас или страх. Смъртта беше мигновена.

— Късметлии сме, че разполагаме с това — каза тя. — Конструкцията на галерията е осигурила някаква защита от плазмения пожар след взрива. Там долу имаше и други трупове, но всички бяха изпарени на деветдесет процента. Бодигардът — Роберто — също е извадил късмет. Бронята му не е била проектирана да предпазва от супертермална експлозия, но отразителното му поле донякъде го е защитило. Процесорите на бронята съдържаха някои интересни записи. Точно преди взрива полето е успяло да отрази йонен изстрел, след това бронята е понесла ужасни физически удари. Някой е използвал Роберто за боксова круша. Нашият нарушител е бил доста изтънчено момче. Попитах новите ни колеги в Дирекцията за операции с тактическо въоръжение какво е нужно, за да бъде изграден такъв боец. Те всъщност не можаха да ми дадат подробности. Свързаните към нервната система силови полета са последна технология.

Мел погледна дълго и неодобрително към изображението в портала.

— Мислиш ли, че Йохансон разполага с много от тях?

— Изобщо не мисля, че той е човек на Йохансон. Елвин не се е сдобил с чак такива възможности. Освен това, той съсипа операцията на Елвин. Не, бил е изпратен от друг.

— Някакви предположения?

— Логиката ни дава три възможности. Някой засекретен отдел на Федерацията го е изпратил на мисия, до знанието за която нямаме достъп. Винаги е имало слухове, че правителството разполага със собствен разузнавателен сектор. Не знам защо биха използвали оперативен кадър в този случай, освен ако не искат да изпратят много ясно съобщение до Йохансон, че повече няма да толерираме действията му. Същото се отнася до ТСП. Те със сигурност могат да сглобят нещо подобно, а и не е много вероятно да простят или забравят опита за саботаж на „Втори шанс“.

— А третата възможност?

— Изпратил го е Звездния странник.

— О, хайде де!

— Възможно е, трябва да признаеш.

— Не, няма. Ами враговете на Ригин? Той беше търговец на оръжия, за Бога. Хората като него не си разчистват сметките на вечеря с бутилка вино.

— Някой от враговете му няма да си губи времето да унищожава екипировката, която Ригин е събирал, те дори няма да знаят за нея. Не, времето на нападението показва, че някой е разполагал със същата информация като нашата. Това съвпада с първите две възможности. Операциите ни са достъпни за изпълнителната власт. Може дори да пасне и на третата.

— Не. Паула, не! Няма трета възможност. Звездния странник е окултна теория на конспирацията. Няма да включваш това в официалния си доклад. Ако го направиш, дори няма да се опитам да ти пазя задника. Не виждаш ли колко политически е този въпрос? Трябва да е бил президентът или ТСП. Можем да разследваме много неща, но не и тях.

— Никой не е над закона.

— По дяволите. Ако правителството го е разпоредило, значи е законно. Същото важи за ТСП. За Бога, Шелдън и Ози са собственици на планети, включително една от Големите15, те са правителства.

— Това не прави случилото се правилно. Убили са хора.

— Не прави това, Паула. — Мел почти я умоляваше. — Нека да говоря с Колумбия, нека да разбера дали е безопасно. Никога не знаеш, може и да се окажа прав. Може да е бил някой от враговете на Ригин.

Тя обмисли предложението му.

— Много добре. Ще завърша разследването по самия взрив в галерията. Как ще продължи след това и от кого ще бъде продължено, е твой избор.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо? — попита подозрително той.

— Ако разследването бъде блокирано по политически канали, това ще означава, че или ТСП, или правителството са разпоредили атаката, в който случай не съм заинтересувана. Не че не искам да видя възмездяването на справедливостта, но при тези обстоятелства постигането на подобна справедливост няма да е възможно. Ще е загуба на време, което мога да използвам, за да преследвам Йохансон и Елвин. Ако Колумбия поиска да продължим, тогава картинката ще бъде съвсем друга.

— Ако получим зелена светлина, тя ще бъде да открием с кого е воювал Ригин. Наистина ли искаш да си губиш времето с това? Вече разполагаш с ресурсите да проследиш Йохансон.

— Ако получим зелена светлина, ще трябва да разберем кой от двама ни е прав.

— Значи искаш случая?

— Ще те уведомя, когато получиш отговор от Колумбия. Дотогава ще работя с екипа по откриването на Йохансон.

— Добре. Мога да го преживея.

— Има нещо, което искам да повдигнеш пред Колумбия.

— Да?

— Елвин се опитваше да получи доста изтънчена екипировка. Мисля, че е време всички пратки до Далечината да бъдат претърсвани. Сегашната ни политика на случайни проверки вече просто не е допустима. Не че някога съм я намирала за такава.

— Ще си го добавя в списъка.

— Добре.

Хоше Фин тъкмо сядаше да вечеря, когато сензорите на апартамента му показаха кой приближава. Той прошепна едно „Пресвета Дево“ и скочи на крака. Жена му, Инима, го погледна изненадано и след това отмести поглед към малкия екран, който показваше картината от камерата.

— Това не е ли…?

— Да.

Хоше мина през дневната и стигна до вратата едновременно с Паула Майо.

— Нещо не е наред ли? — попита той, след като я покани вътре.

— Не, всичко е наред, благодаря ти. — Тя го огледа отгоре до долу. — Изгубил си няколко килограма.

— Време беше — каза Инима и я погледна срамежливо. — Обмисляме да имаме дете.

Паула се усмихна искрено.

— Поздравления. Ти ли ще го износиш?

— Небеса, не! — отвърна Инима. — Ще бъде бременност във външна утроба.

— Ясно.

Това изглежда изчерпа разговора от страна на следователя. Хоше и Инима си размениха объркани погледи.

— Искаш ли да вечеряш с нас? — попита Инима.

— Не, благодаря ти, в Париж е средата на следобеда. Трябва да наваксам с работата.

— Можем да поговорим на терасата, ако искаш — каза Хоше, след като жена му го прониза с отчаян поглед.

— Ако нямаш нищо против — съгласи се Паула.

— Аз ще си довърша моята работа — увери я Инима.

На терасата на малкия апартамент едва имаше място за кръглата масичка и двата стола, притиснати към парапета. Хоше се провря край масата и седна. Паула застана до перилото и отдели миг на гледката. Апартаментът на тридесетия етаж се намираше в квартал Маликой на Дарклейк Сити, далеч от брега. Паула виждаше парковете и изисканите сгради, които се виеха покрай бреговата линия, можеше дори да различи кулата зад голямото пристанище, където бе живял Мортън.

— Имаш хубав дом, Хоше.

— Защо си тук?

Тя се отдръпна от парапета и седна срещу него.

— Нуждая се някой да ми свърши малко детективска работа. Това не е официална молба, а…

— Услуга — помогна и учтиво той.

— Да.

— Не обичаш да работиш извън официалните канали нали, Паула?

— В този случай нямам особено голям избор. Мисля, че Агенцията ми е компрометирана. Затова се обърнах към теб и още неколцина, с които работех извън рамките на старата Дирекция. Вие можете да направите проверки, които няма да бъдат регистрирани в нашия офис.

— Компрометирана от кого?

— Не съм сигурна. Но трябва да са много високо поставени в управлението на Федерацията, може би дори в изпълнителната власт. Да речем, че ако открият това, няма да помогне особено на кариерата ти.

— Какво са направили?

— Каквото правят винаги — играят си на политика и маневрират сред собствения си вид. Но този път резултатът са мъртви хора.

— Добре. От какво се нуждаеш?

— Виждал ли си записи от взрива на Венис Коуст?

— Да, по дяволите. Мелани ги върти почти постоянно.

— Мелани? — каза колебливо Паула. — Мелани Рескорай?

— Същата. Понякога си мисля, че постъпих грешно, като пуснах дявола от бутилката.

— От бутилката излизат джинове, Хоше, не дяволи.

— Не и в този случай, повярвай ми. След съдебното дело тя направи някаква телесензорна софт биодрама, „Смъртоносно прелъстяване“. Видя ли я?

— Не.

— Рейтингът й беше огромен. Актьорът, който играеше моята роля, приличаше на сумо борец, за Бога. Теб обаче са те изпипали сравнително добре. Както и да е, Мелани спечели доста внимание от страна на медиите. Доста, на местно равнище, затова и Алесандра Барон я взе в шоуто си като репортер от Дъбов лес. Всъщност е доста добра. Мисля, че си има собствена модна линия. Всичките глупости, бански костюми, холограми, месечни телесензорни епизоди, аромати, храна, има дори коктейл „Смъртоносно прелъстяване“. Фенклубът й вече е доста сериозен.

— Странно, не ми изглеждаше такъв тип момиче. Обикновено не подценявам толкова хората.

— Да, някои от политиците, които интервюира в началото, направиха тази грешка. Вече не го правят.

— А сега показва записите от Венис Коуст?

— Всички новинарски предавания го правят. Аз просто гледах нея, защото взема добри интервюта. Мисля, че беше с един от заместниците на Рафаел Колумбия. — Той погледна предпазливо Паула. — Мелани доста настойчиво поддържаше темата как непрестанно оплескваш случая „Йохансон“. Думите са нейни.

— Не се и съмнявам.

— Къде се вписвам аз в случилото се във Венис Коуст?

— Това не е обществено достояние, но не цялата екипировка, събрана от Ригин, бе унищожена в експлозията. Няколко от устройствата са били складирани на долния етаж. Успяхме да ги възстановим.

— Какви устройства?

— Едно от тях беше изключително мощен свръхпроводим микрофазен модулатор. Регулиращият му софтуер беше модифициран с програма, която очевидно произхожда от „Партньори Шансорел“ — фирма, специализираща в софтуер тук, в Дарклейк Сити. Елвин не може да я е поръчал по нормалните канали, това е много сложна техническа работа. Нуждаели са се от експертни инструкции. Освен това, Хоше, те щяха да знаят, че това не е легитимна сделка.

— Какво е било предназначението на модулатора?

Челото на Паула се смръщи леко.

— Не сме сигурни. Най-доброто предположение на криминалистите ни, предвид частите, за които знаем, че са били доставени, е нещо като специално настроено силово поле. Макар това да не обяснява и половината от тях.

— Добре, значи искаш да проуча „Партньорство Шансорел“?

— Да, моля те.

— Какво точно трябва да търся? И колко натиск искаш да окажа на тези хора?

— Искам да знам колко дълбока е връзката им с Елвин. Дали е дългосрочна или просто не са им достигали пари и са се съгласили на еднократен договор, без да задават въпроси, за да се отърват от банката. Разбира се, надявам се да се окаже дългосрочна, така ще мога да внедря агент в канала им за връзка с екипа на Елвин. На теб оставям да решиш как искаш да изиграеш ситуацията, във всяка група от хора има слаба брънка. Виж дали ще успееш да я откриеш в „Шансорел“ и ги накарай да се поизпотят.

— Добре. Само че това ме обърква. По този начин преследваш Елвин. Как ти помогна това по въпроса с вътрешното изтичане на информация от Агенцията?

— Стандартен капан с елиминация. На всеки заподозрян се дава различно парче информация, а аз просто се облягам назад и следя кой ще реагира.

Преди десетилетия Томпсън Бърнели беше допуснал огромна грешка. Бе предположил, че бидейки мъж и в нелоша форма, а и заради преимуществото, което му даваха дължината на ръцете и силата му, щеше да победи Паула Майо на скуош. Беше добър на скуош, нямаше нужда от фалшива скромност. Винаги когато се намираше във Вашингтон, посещаваше „Клинтън“, ултраскъп спортен клуб на хайлайфа, където се провеждаше немалка част от правителствения междузвезден бизнес. Два или три пъти седмично играеше срещу колегите си сенатори или помощниците им, или някой председател на комитет, или представител на Велика фамилия. Стандартите бяха високи, а професионалният инструктор на клуба беше страхотен треньор, така че винаги можеше да разчита на помощта му, ако нещо в играта му куцаше.

Благодарение на Паула Майо научи, че позицията и прецизността са всичко в тази игра. Тя едва напускаше центъра на корта, откъдето мощно запращаше топката на места, където него го нямаше — всеки път. След играта едва бе излязъл, олюлявайки се, със зачервено лице, хлъзгав от потта и разтревожен за бумтящото си сърце. Минаха единадесет години преди най-сетне да спечели мач срещу нея. Две години след подмладяване, когато се намираше в абсолютния връх на физическите си способности, а на нея й предстоеше процедура след три. И така продължиха през десет години.

Точно сега още не бяха минали и десет години от подмладяването й, а на него не му пукаше за точките. Единственото му притеснение беше да не си докара инфаркт, преди да загуби, стрелкайки се от единия край на игрището към другия в преследване на спокойните й изстрели. Другите му противници, които не бяха с неговия ранг или положение — помощници, лобисти, нови сенатори — щяха да му позволят да спечели някой друг гейм. Не всеки, но достатъчно, за да се чувства добре. Беше проста политика. Това обаче, не важеше за Паула. Отне му време, но най-накрая се досети защо. Да му подари гейм щеше да е нечестно, единственото, което тя никога не можеше да направи.

Когато мъчението приключи, той грабна хавлия и избърза реките пот от лицето си. Болката в крака му даваше ясно да разбере, че ще има треска в продължение на седмица.

— Ще се видим в бара — изстена и бавно се отправи към убежището на мъжката съблекалня.

Четиридесет минути по-късно, когато поне част от болката беше облекчена от горещия масажиращ душ, Томас Бърнели влезе в бара. Клуб „Клинтън“ беше на едва два века и половина, но съдейки по потъмнелите дъбови тапицерии и високите кожени столове, барът можеше и да е от късния деветнадесети век. Дори персоналът се вживяваше в ролята и членовете му се обличаха в алени сака и бели ръкавици.

Паула вече се бе настанила в голям кожен стол със странични облегалки на една от еркерните тераси, от които се откриваше панорамна гледка към официалните градини на клуба. Официалният й костюм и идеално сресаната й коса, която стигаше точно под раменете й, добавяха към осанката й онази увереност, която жените от Великите фамилии се опитваха да постигнат с десетилетия.

— Бърбън — поръча Томпсън на келнера, докато се отпускаше в стола срещу нея.

Паула се усмихна леко на тона, с който бе направена поръчката, сякаш отбелязваше нова точка.

— Рафаел много ли те измъчи след Венис Коуст? — попита той.

— Нека просто да кажем, че бях уведомена за недоволството му. Хората виждат в това нова победа за Елвин и Йохансон над мен. Слепи са за истинското значение на случилото се.

— Че в града се появи нов играч.

— Не нов. Такъв, който се разкрива за първи път.

— Още ли вярваш, че в изпълнителната власт има къртица?

— Или в някоя Велика фамилия, или Междузвездна династия. Все пак, вие сте тези с неразрушимите връзки във властта.

— Според слуховете в залата за вечеря на Сената си казала на Мел Рийз, че може и да е Звездния странник.

— Възможно е.

— Сигурен съм, че е логично, но, Паула, това не е популярно мнение. Просто искам да го знаеш. Има някои планетарни парламенти, които са избрали хора, подкрепящи Пазителите. Но не са много и то след пропорционално разпределение на гласовете. Самият факт, че някой като тях може да събере подкрепа е притеснителен.

— О, знам, че не е популярно. Не е възможност, която проучвам активно.

— Това не е в твой стил.

— Не мога да си върша работата, ако нямам работа.

Томпсън посрещна появата на бърбъна си с усмивка на удовлетворение.

— Всички се озоваваме в трудни ситуации. Съжалявам. Сигурно ти е много трудно.

— Споменах активно проучване. Както казва старата затворническа поговорка: могат да затворят зад решетките само тялото ти.

— Разбирам. Как мога да ти помогна?

— Искам да знам дали наистина съществува таен отдел по сигурността, който отговаря само пред правителството.

— Не, няма. Аз щях да знам, фамилията ни съществува отпреди Федерацията. Мога да се консултирам с баща ми, за да съм напълно сигурен.

— Моля те. Важно е.

Томпсън не очакваше подобна молба, но именно поради тази причина намираше Паула за толкова ободрителна. Бяха започнали отношенията си преди много години с кратка размяна на информация. Тя разработваше човек от екипа на премиера на Зарин, а той се опитваше да прекара през Сената закон за инфраструктурните данъчни кредити, чийто опонент беше именно светът на Зарин. Оттогава си разменяха факти и клюки за политика и престъпници. Томпсън не беше съвсем сигурен дали са приятели, но тези взаимоотношения определено бяха печеливши и за двамата. Знаеше, че може да се доверява безусловно на Паула, нещо, което не беше типично за неговите кръгове.

— Добре. Ами ако има? Ще се опиташ ли да арестуваш президента? Горката Дой едва се класира и то с такива жалки резултати.

— Фактът, че Колумбия не е блокирал разследването на случая Венис Коуст предполага, че няма да се стигне до подобна ситуация. На този етап просто елиминирам възможности, това е всичко.

— Тогава нека ти кажа, че не знам за която и да е Велика фамилия, която би извършила нещо подобно. Нямаме причина да го правим. Далечината и терористите Пазители нямат никакво отражение върху дейността и парите ни.

— Тогава остава само Найджъл Шелдън.

— Когото ти никога няма да арестуваш.

— Знам.

— Не че тази заповед би дошла от самия Шелдън. Някой семеен администратор от пета линия сигурно се опитва да набере точки.

— Няма да ме изненада. Макар че ние дори не разполагаме с надеждни доказателства, че Ригин изобщо е работил за Адам Елвин.

— Нямате ли?

— Не. Това, което наблюдавахме, приличаше на поредния му контрабанден внос на пратки. Макар едно нещо да се различаваше генерално — типът оборудване, който Ригин събираше.

— Прегледах набързо доклада. Всички устройства ли бяха високотехнологични?

— Да. И нямаше оръжия. Ако наистина е било пратка на Елвин, това подсказва, че Йохансон навлиза в нова фаза на активност. Нямам представа каква, но има много прост начин да я предотвратим.

— Какъв е той?

— Пълен преглед на всеки товар, който пристига на Далечината. Опитвам се да прокарам това предложение от години — всъщност, десетилетия. Всеки път получавам същия отговор — струва повече и закъсненията правят транспортния график истински ад, особено що се отнася до цикъла на Междинна станция.

— Какво каза Рафаел?

— Че ще се застъпи за предложението. Но още няма никакво развитие. Нуждая се от истинско влияние, за да наложа тази политика. От теб.

— Рафаел има истинско влияние, повярвай ми. Някои от нас дори се тревожат за размерите му.

— Тогава мога само да кажа, че не го използва, за да подкрепи молбата ми.

— Може да ти е ядосан заради Венис Коуст. Лъскавата му нова агенция не се прояви в добра светлина след случая. Гледа ли някое от новинарските предавания? Редакторските изявления не бяха дружелюбни. Алесандра Барон дори лично се прицели в теб.

— И аз така чух — каза сухо Паула. — Но това не трябва да се отразява на преценката на Колумбия за проблема. Ще ме подкрепиш ли пред президента, Томпсън?

— Това ще подразни Халгарт, те са единствената Междузвездна династия, която е истински обвързана с Далечината. Но ако настояваш, че е наложително, тогава разбира се ще използвам влиянието, с което разполагаме. Точно сега Дой е задлъжняла на фамилията ми, с радост ще ни подари подобна услуга.

— Благодаря ти.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Звездата на Пандора (21)

Метаданни

Данни

Звездата на Пандора

Звездата на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

19.

Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (21)