Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (15)

13.

Хоше я чакаше на тротоара. Още бе ранна утрин, но малки тълпи любопитни местни вече се събираха наоколо. Наблизо бяха паркирани два полицейски крузъра. Полицаите, които отговаряха за тях, направляваха робоченгетата, докато машините разполагаха временни бариери около тридесететажната кооперация. Докато наблюдаваше, още един голям полицейски ван по техническа поддръжка отби и бавно се насочи към подземния гараж. Е-кономът му каза, че командирът на района пътува насам, а комисарят на града е поискал досиетата на Отдела по студени случаи.

— Страхотно — промърмори Хоше. Щеше да се получи една голяма правосъдна каша, в която всеки щеше да има право да се меси както си поиска, беше сигурен. След като цялата същинска работа беше свършена, всяко поделение на Дарклейк щеше да се помъчи да отмъкне част от пая.

До него спря необозначена полицейска кола и от нея слезе Паула. Носеше проста светлосиня рокля и светлобежово яке. Гарвановочерната й коса беше вързана на спретната опашка. На Хоше му се стори, че кожата й беше малко по-тъмна от последния път, когато я бе видял, но пък Трелоар, столицата на Аншун, се намираше в тропиците. Тя дори се усмихна в отговор на поздрава му.

— Радвам се да те видя — каза той.

— И аз се радвам да те видя, Хоше. Извинявай, че оставих цялата тежест върху теб.

— Всичко е наред — излъга той.

— Оценявам начина, по който се справи, и това, че днес ми се обади. Много професионална постъпка.

Той привлече вниманието й към входа на гаража.

— Може и да съжалиш, че си дошла. Много старши полицейски офицери идват насам.

— Свикнала съм с това. Знаеш ли, в момента дори би ми било приятно да се сблъскам с малко от старите проблеми.

— Тежък случай?

— Не би си помислил така, ако знаеше колко арести сме извършили — каза тя й сви рамене. — Но всъщност да. Опонентът ми е неуловим.

— Нещо като Холмс и Мориарти?

— Хоше, нямах представа, че четеш класически романи?

— Четях преди време, доставяха ми удоволствие.

— Холмс така и не е разбрал колко лесно му е било всъщност — каза тя. Двамата стигнаха края на рампата на гаража. — Какво имаш за мен?

Двата огромни бели вана на криминалистите бяха паркирани на другия край на гаража. По пода около стените бяха залепени разнообразни сензорни превръзки с големината на паважни плочки, а навсякъде се виеха дебели кабели, които до един излизаха от панелите за достъп в двата вана. Няколко робота за обща поддръжка местеха сензорите наоколо и ги струпваха в един от ъглите, а трима криминалисти ги наглеждаха.

— Намерихме ги в ранни зори — каза Хоше, когато се покатериха отзад във вана на водача на екипа. Вътре беше съвсем тясно. Между двете пейки имаше тесен коридор. Въздухът беше нагорещен от жужащите електрически вериги. Познаваше идеално всички уреди. Помощните екипи от криминалисти от Дирекцията за тежки престъпления, които Майо бе обещала, така и не се бяха появили. Изправен пред оттеглянето й от случая, командирът бе отпуснал на Хоше два отряда криминалисти от градската полиция. Хоше бе преминал нужното обучение чрез обработка на паметта, за да може да борави с уредите и да тълкува резултатите, и да бъде от помощ на окаяно малкия си екип през следващите мрачни месеци. Бяха преминали през всички строителни обекти за последните четиридесет години, тежък и изключително досаден процес. Болничните и почивките сред членовете на екипа започнаха да зачестяват устойчиво след първите няколко седмици. Имаше дни, особено през последните няколко седмици, когато в началото на смяната се появяваха само роботи за общи дейности.

Хоше бе подложен на нарастващ натиск да приключи случая както от екипа, така и от началника си. Той обаче се бе придържал упорито към списъка, проучваше обектите един след друг, като в същото време успокояваше и убеждаваше екипа и се молеше за още малко време на полицейското началство. Отразителното дълбоко сканиране бе разкрило изключително интересни неща, заровени под града, но не и тела. До тази сутрин.

Паула се вгледа отблизо в малкия високоразделителен холограмен портал и триизмерната му решетка от нежнорозово луминесцентно сияние. Право в центъра й имаше завъркулки в по-тъмно червено, като чворове в дървесина.

— Въпреки процеса на разлагане, фигурите се виждат съвсем ясно — каза Хоше и пръстът му проследи няколко по-плътни заоблени извивки. — Това тук е глава, ето виж, а това са ръце и крака. И двете тела са в някакъв контейнер, подобен на кутия, а около всяко има отчетлив въздушен пласт.

— Ще се доверя на думите ти. Честно казано, това ми прилича на тест на Роршах.

Хоше не си позволи да се усмихне.

— Едното е малко по-дребно от другото. Съвпадат с профилите на мъж и жена. Но тук свършват добрите новини. Намират се надълбоко, на десет метра под нивото, на което се намираме. Строителите не са пестили усилия, когато са строили кооперацията. За съжаление всички основи съответстват на общинските регулации.

— Благодаря ти, Хоше.

— Все още не знаем дали са те. Ще получим малко по-добра резолюция, когато пренастроим сензорите, но и това няма да определи идентичността им. Само ДНК тест може да го направи.

— Те са. Знаеш, че е така.

— Да, права си. Ще е адска мъка да ги измъкнем оттам. Ще се наложи да копаем отстрани, вероятно ще трябва да използваме силови полета, за да подсилим основите, докато ровим под тях. След това ще трябва да евакуираме жителите и много внимателно да пробием бетона.

— Не се тревожи, Дирекцията разполага с опитни екипи по изкопаване. Ще се погрижа да са тук преди обяд.

— Каза така и за екипите криминалисти.

Тя се обърна насред тясното пространство и пронизващият й поглед го претегли.

— Знам, извинявам се отново. Никога преди не съм подвеждала някого. Няма да се случи отново.

Хоше знаеше, че се е изчервил. Извинението й звучеше като интимна изповед. Той почука портала с кокалчето на дланта си, за да я разсее.

— Сигурна ли си, че това ще е достатъчно за присъда? Ще заложа цял земен долар срещу теб, че имплантите им със спомени са разрушени. Няма да разполагаме с никакви спомени, свързани с убиеца.

— Довери ми се, Хоше. Вече можем да го пипнем. Трябва ми само съдия, който да подпише заповед за задържане.

 

 

Във фоайето се вихреше адска караница. Достатъчно шумна, че Мортън да я чуе от спалнята си. Прекъсна заниманията си ядосан. Е-кономът му го уведоми кой е натрапникът в апартамента. Докато се придвижваше с широки крачки към изхода на стаята, завърза колана на халата си.

Главен следовател Майо спореше с иконома на дома, а детектив Хоше Фин се включваше с гневни заплахи. Слугата заслужаваше похвала за идеалното си обучение и характер, тъй като не показваше и признак на смущение в присъствие на неканените гости и пълномощията им. Лоялността му беше изцяло към работодателя му и нищо не можеше да промени това.

— Нека да си поемем дъх и да се успокоим — каза Мортън. Среса разрошената си коса с ръка и опита да я заглади надолу. — Какъв е проблемът? Главен следовател?

— Няма проблем. — Тя вдигна малък кристален диск за съхранение на памет. — Разполагам със заповед за арестуването ви.

— На какво основание?

— Две телесни убийства и умишлено унищожаване на чужди спомени.

Подложен на подобна атака, Мортън не успя да запази миролюбивото си поведение.

— Сигурно се шегувате!

— Не, сър, не се шегувам — каза Паула. — Като към регистриран гражданин на Федерацията, съветът ми е да не коментирате повече отправеното ви обвинение, докато не се консултирате със законния си представител. Сега ви моля да се облечете, сър. Ще бъдете отведен в полицейското управление за по-нататъшен разпит.

— Това са глупости. — Мортън не отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си. Въпреки това знаеше, че все пак ще попита. — Чие убийство?

— Тара Дженифър Шахийф, по онова време ваша съпруга, и Уайоби Котал.

— По дяволите! Мамка му, та аз самият уведомих вас, че те са били убити.

— Няма спор за това. Благодаря ви, сър. Сега, моля, облечете се. Ако не го направите, ще ви отведем в този вид.

Голата Мелани нахлу във фоайето и обви ръце около Мортън.

— Какво става, Морти? Какво казват?

— Нищо, някаква полицейска издънка, това е всичко. — За малко да я отърси от себе си, но след миг премисли и отвърна на прегръдката й. — Всичко е наред.

Тя изгледа разярено полицейските офицери иззад защитния кръг на ръцете му.

Хоше Фин беше извърнал поглед от голата тийнейджърка. След миг му се наложи да не гледа и към второто момиче, което застана в рамката на вратата и се загърна с бяла дантелена роба. Върху дългото й елегантно лице бе изписана изненада, докато попиваше ситуацията с очи, сякаш бе попаднала на някоя евтина сапунка по киберсферата.

— Какво става тук? — каза провлачено с дрезгав глас. Едната й ръка потупа лениво фризираната й коса. — Това някаква перверзна прищявка ли е, Морти, да те завлекат в някоя тайна полицейска тъмница и да те вържат с белезници за стената?

— Не — казаха едновременно Мортън и Паула Майо.

— О… — Тя звучеше разочарована.

— Морти никога не е убивал — настоя Мелани. Отметна глава назад и ги предизвика с поглед да оспорят думите й.

Паула я погледна хладно.

— Ти дори не си била родена, когато е извършил това. Послушай ме, не прави сцени. Мортън?

— Всичко е наред. — Мортън притисна нежно момичето в прегръдките си. — Е-кономът ми вече уведоми правния отдел. Ще съм си у дома за вечеря. Ще сме завели дело за неправомерен арест още преди да сервират рибата.

Мелани вдигна лице към него и го погледна умолително.

— Не отивай с тях, моля те, Морти. Недей.

— В тази ситуация няма много голям избор — каза й Паула.

— Ще се облека — каза Мортън. Обърна се и се запъти към спалнята. — Срамота — рече на Паула. — Между двамата ни можеше да се получи нещо.

Паула премести поглед от Мелани към похотливото момиче в сатенената роба, а след това към Мортън.

— Не мога да си представя какво точно.

 

 

Дневната буря, която се спусна откъм Великата триада, бе отминала и бе оставила долината свежа и блестяща. Тук, в северозападния край на планините Десо имаше малко дървета. Долината представляваше предимно тревна площ с блатисти поляни там, където бързата река течеше на север. Слънчевите лъчи неотклонно ставаха все по-топли, докато последните бушуващи облаци се изтегляха забързано към Великите ирилски степи. От земята тихо се издигаше пара.

Веднага щом дъждът спря, Казимир излезе навън. Селото на Макфостър на западните склонове бе мястото, където бе прекарал най-ранното си детство. Представляваше няколко сгушени каменни къщи с покриви от жива трева, които осигуряваха непромокаем подслон от дъждовете. Всички бяха с широки, отворени прозорци, за да може въздухът да циркулира из стаите и да ги охлажда. Не че в това топло време хората прекарваха много часове вътре. Селото беше фермерско, едно от многото заслонени убежища, където децата на клановете можеха да растат необезпокоявани от Института и Звездния странник. Из долината пасяха говеда, а воините, които вече не можеха да се сражават заедно с Пазителите, тренираха няколко бойни коня от породата Карл Велики.

Скот и Харви се присъединиха към него, докато крачеше към мемориалната градина. Още селяни го последваха, докато преминаваше покрай къщите. Накрая бяха над тридесет и крачеха безмълвно по рядко използваната пътека. Пътят свърши пред тъмна дървена порта в стена от сух камък, обвита от цветни пълзящи водни кресони. Стената ограждаше гробището, построено в традициите на малките човешки поселения във Федерацията. Фиданките, засадени в периферията, вече бяха достатъчно големи, за да хвърлят сянка. Гробищните плочи бяха оформени от късове местна скала. Тревата беше подкастрена и спретната. Имаше няколко пейки. В средата се намираше осемстенен мемориален паметник от камък. Плинтът в основата беше широк три метра. Върху него се крепеше двуметрова сфера от червен мрамор, полиран до блясък. На долната й половина бяха гравирани имена, които оформяха прави линии, покрили почти една трета от повърхността.

Всички се събраха и склониха глави.

— Дошли сме днес, за да почетем живота на Брус Макфостър — каза Харви с висок и ясен глас. — Макар и вече да не е част от клана ни, той няма да бъде забравен от нас и тези, които се сражават заедно с нас. Когато дойде времето да отмъстим за тази планета на насилника й, той ще чуе радостната песен, която всички ще пеят, защото тя ще бъде толкова силна, че ще разтърси дори сънуващите небеса.

Харви допря малко длето за гравиране до мрамора в края на недовършената линия от имена. Малката машинка зажужа и миниатюрните й остриета заизрязваха програмирания надпис. Ситен сив прах започна да се стича към земята.

— Помня смеха ти, Брус — каза Харви.

Казимир пристъпи напред.

— Помня приятелството ти, Брус. Ти си мой брат и винаги ще бъдеш.

Думите идваха трудно, гласът му изневеряваше. По бузите му се стичаха сълзи.

— Помня упоритостта ти, Брус — изхриптя Скот. — Пази я винаги с теб, момче.

Към паметника пристъпи жена. Казимир не чу какво каза. Пеленачето, което Саманта крепеше на сключените си като люлка ръце, започна да плаче шумно, сякаш разбираше какво се случва и че никога няма да види баща си.

Поклонението продължи дълго. Най-накрая и последният Макфостър изрече прощалните си думи и пеленачето намери утеха до гръдта на майка си. Жуженето на длетото замлъкна. Казимир се взря с разбито сърце в новото име върху мрамора и увеси глава, неспособен да задържи погледа си върху него.

Хората се оттеглиха и ги оставиха сами със Саманта.

— Благодаря ти, Каз — рече тихо тя. — Понякога си мисля, че ти и аз сме единствените хора, които ги беше грижа за него.

— Всички ги беше грижа — каза той. Саманта беше няколко години по-възрастна от него и това винаги го бе карало да се чувства малко неловко в нейно присъствие. Сега, когато Брус го нямаше и бебето се бе родило, се чувстваше още по-неспокоен.

Тя се усмихна, макар да личеше, че го прави с усилие. Пеленачето беше само на три седмици, а тя изглеждаше много уморена.

— Толкова си мил. Всички познаваха Брус, особено сестрите ми в клановете. Това е различно. Мисля, че той поне остави своята следа на света.

Казимир я прегърна през раменете и двамата заедно напуснаха мемориалната градина.

— Избра ли вече име?

— Не и Брус, ще ми бъде твърде трудно. Спрях се на Ленъкс, така се е казвал дядото на Брус, а и аз имам чичо с това име.

— Ленъкс. Хубаво е. Предполагам, че галено ще му казват Лен.

— Да. — Тя погали главичката на бебето. Ленъкс отново бе задрямал. — Трябва да си намериш някое момиче, Каз.

— Ъ?

— Някое момиче за теб. Никой не трябва да бъде толкова самотен.

— Добре съм, благодаря ти. Имам много предложения, не се безпокой. — Това казваше й на Брус. Умът му се отнесе към Андриа Макновак и обещанието, което бе дал на приятеля си. Никога не се опита да я вкара в леглото си след ужасяващата атака. Всъщност оттогава изобщо не се бе занимавал с момичета. Както винаги, имаше спомена за Жюстин, който го утешаваше в дългите безсънни часове през нощта.

Скот и Харви чакаха на пътя заедно с още един непознат за Казимир мъж. Харви му махна.

— Ще те видя пак, преди да заминеш, нали? — попита го Саманта.

— Разбира се. Искам… Ако се нуждаеш от нещо, помощ за отглеждането на бебето или нещо друго, моля те, кажи ми.

— Не си длъжен, нали знаеш.

— Искам да го виждам, Саманта. Щях да искам, дори Брус да беше още жив.

— Добре тогава. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна леко. — Благодаря ти отново, Казимир, от теб ще излезе прекрасен чичо.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше към селото. В главата му се бореше кълбо от емоции.

— Хубаво момиче — каза Харви. — Спомням си, че я тренирах за кратко.

— Да — каза Казимир.

— Това е Стиг Максоубъл — каза Скот със стържещия си, повреден глас.

Казимир се ръкува с непознатия и се изненада от силата на ръката му. Очите му бяха на едно ниво с тези на мъжа, така че той не беше по-висок от него, но широките му рамене изпъваха плата на неукрасената му риза с връзки на гърдите. Членът на Максоубъл беше в началото на четвъртото си десетилетие. Кожата му бе малко по-тъмна от тази на Казимир, а широкото му лице оглеждаше света с голяма доза веселие.

— Чувал съм много за теб, Каз — каза Стиг. — Спечелил си си доста добра репутация през последните няколко атаки, в които си участвал.

Казимир погледна рязко към Скот и Харви.

— Това още една лекция ли ще бъде?

— Относно безразсъдността и личното отмъщение? — попита Харви. — Защо трябва да е такава? Последния път не внимаваше ли?

Казимир понечи да ги подмине. Стиг препречи пътя му с ръка. За пореден път се убеди в силата му.

— Ако си в състояние да държиш този гняв под контрол, мога да те използвам — каза Стиг. — Харви каза, че си способен на това. Церемонията би трябвало да е довела до катарзис на чувствата ти и сега ще започнеш малко по малко да приемаш смъртта на Брус. Прав ли съм?

— Аз видях смъртта на Брус. Гледах го как умира и не можех да направя нищо.

— Знам какво е чувството. Всички го знаем. В скръбта ти няма нищо уникално, Казимир. Ти си Макфостър, боец. Един ден ще загинеш и някой друг приятел ще наблюдава твоята смърт. Искаш ли той да се погуби заради това? Всички имаме право да живеем собствения си живот. Той не се свежда само до войната със Звездния странник. Селото го знае. Бебето на Брус трябва да те научи на това повече от всичко друго.

— По дяволите, какво друго мога да направя? — извика Казимир. Сълзите отново напираха в очите му. Щеше да е ужасно да се разплаче пред мъжете, които уважаваше най-много. — Мога да се бия, да, така допринасям за по-доброто бъдеще, което сме обещали да създадем. Ако гневът ме прави боец, тогава така да бъде, Брус щеше да го одобри.

Скот докосна с длан ръката на Казимир.

— Просто изслушай Стиг, момче. С какво ще ти навреди това, а? Дойдохме тук по този повод, защото сме притеснени за теб. Не искаме да ти попречим да се сражаваш, но в това състояние ще умреш по време на някое от нападенията, без да има смислена причина за това. Така можеш да продължиш да се биеш, без да се излагаш на толкова голяма заплаха. Какво ще кажеш просто да замълчиш за минута, докато Стиг каже каквото има да казва?

Казимир сви рязко рамене, макар да осъзнаваше, че се държи като нафукан идиот. Не знаеше обаче как да спре.

— Добре. Извинявайте. Просто… — Той махна към мемориалната градина. — Днес. Знаете.

— Знам — каза Стиг. — Ако не си го обичал, значи не си бил истински боец от клановете, а просто роб на Звездния странник. Уважавам това, през което преминаваш.

— Какво имаше предвид одеве?

— Знаеш, че звездният кораб на хората е полетял, нали?

— Да, чух.

— Брадли Йохансон вярва, че изстрелването е началото на финалния гамбит на Звездния странник. То ще донесе унищожението на човешката федерация.

— Как? — попита Казимир. Така и не бе разбрал как човешкият звезден кораб може да е свързан с борбата им срещу Звездния странник. Та това бе просто изследователски полет.

— Бариерата около звездата Дайсън е била издигната, за да удържи огромно зло. Йохансон се тревожи, че хората ще го пуснат на свобода. Някои от членовете на екипажа са роби на Звездния странник.

— Какво зло?

— Не знаем. Но ако Федерацията е принудена да води война, ще загуби много от силите си, икономически и социални. Подобни действия ще оставят човечеството уязвимо срещу Звездния странник, който ще ни изяде отвътре.

— Но ти каза, че звездният кораб е отлетял. Вече не можем да го спрем.

— Не. Но ако Звездния странник се подготвя да ни смаже, Казимир, времето за отмъщението на тази планета скоро ще настъпи, вероятно до няколко години. Това означава, че Звездния странник ще се завърне на Далечината и ние трябва да сме подготвени.

— Наясно съм с това.

— Това е добре. Именно тук мога да те използвам. Има няколко неща, които трябва да бъдат внесени на Далечината. За съжаление поддръжниците ни във Федерацията са подложени на преследване от властите, покварени от Звездния странник. Трудно им е да прекарват контрабандна стока тук по начина, по който винаги сме процедирали с оръжията си. Това означава, че трябва да създадем алтернативни пътища за внасяне на нужните ни стоки. Пътувал съм из Федерацията, знам как стават тези неща. Сега трябва да подкрепя и да помогна на съюзниците ни, но преди това ще събера малък екип от отдадени на каузата Пазители, заедно с които да постигнем крайната цел. Искам ти да си част от него.

— Аз? — попита шокирано Казимир. Самата идея да напусне Далечината беше неописуема, какво оставаше за възможността да пътува из планети, чиито имена звучаха като излезли от приказки. Освен това тя беше някъде там… — Защо аз? Не знам нищо за Федерацията.

— Ще се научиш лесно. Харви ми каза, че си схватлив, което е добре. Животът там е много различен, поне на пръв поглед. Трябва да се научиш да се сливаш лесно с обкръжението. Млад си, можеш да се адаптираш физически. Ще трябва да тренираш здраво, за да могат мускулите ти да се справят със стандартна гравитация. Има наркотици, които могат да помогнат, разбира се, както и клетъчно профилиране, но тези техники не могат да свършат цялата работа. Ще трябва да вложиш всичките си усилия.

— Мога да се справя — каза той, без да се замисля и за миг.

— Това „да“ ли беше?

— Да!

— Освен това ще трябва да се подчиняваш на заповеди. Моите заповеди. Не мога да си позволя да се шляеш по свое усмотрение там навън. Това е единствената операция, която не можем да си позволим да провалим, за нищо на света. Тя е символът на това, което са Пазителите, символ на самото им съществуване.

— Разбирам. Няма да те разочаровам.

— Сигурен съм, че няма, Каз. Само че последното решение се пада на Йохансон.

Казимир погледна объркано към Скот и Харви.

— Какво решение?

— Дали да бъдеш част от екипа — каза Харви. — Физическата тренировка е само половината от подготовката. Наистина ще трябва да се научиш как да се държиш като гражданин на Федерацията. Обещах на Стиг, че можеш да се справиш, моля те, не ме превръщай в лъжец.

— Никога, но… Йохансон ще реши?

— Да — каза Стиг. — Ще се срещнеш с него, преди да започнем операцията.

Казимир едва вярваше на това, което чуваха ушите му. В неговата глава Брадли Йохансон беше някаква далечна икона, която всички цитираха и почитаха, гигант на историята. Не някой, който можеш да срещнеш в плът и кръв и с когото да си говориш.

— Добре — каза тихо Казимир. — Къде е той?

— Сега ли? Не знам. Но ще се срещнем с него на Земята.

 

 

По време на строежа на „Втори шанс“ корабът беше основният обект на интерес от страна на новинарските емисии в унисферата. Подробности относно дизайна му, истории, свързани с построяването му, благоприятен преразказ на политическата ситуация, предшествала решението за построяването му, клюки за евентуалните членове на екипажа, всичко това вдигаше рейтинга на всяко новинарско предаване. След това дойде атаката на отмъстителите „Аламо“ и умереният интерес се превърна в истинска мания. Кулминацията настъпи, когато седемнадесет милиарда души се включиха, за да гледат на живо отпътуването на кораба за Дайсън Алфа. Впоследствие, докато той се плъзгаше през хиперпространството месец след месец, се оформи отчетливо антиклимактично усещане, дори леко смущение. Гражданите на Федерацията просто не бяха привикнали нещо толкова важно да не е достъпно за тях. Още по-лошо, всички трябваше отново да се върнат към старите познати сапунки и драми, дърлещите се политици, звездите с неприлично поведение и Купата на Федерацията, която навлизаше в четвъртфиналната си фаза.

Новините относно ареста на Мортън бяха оповестени заедно с имената на офицерите, осъществили задържането (не че на някой му пукаше за Хоше Фин), и всеки влак за Дъбов лес изведнъж се оказа пълен с гладни за още информация репортери. Случаят беше мечтата на всеки студиен продуцент — разследване на Паула Майо по студено убийство, богат заподозрян с големи политически и бизнес връзки, силен намек за финансов скандал. И секс. Някога обект на празните клюки на Дъбов лес, сега съблазняването на Мелани и съсипването на кариерата й в националния отбор по гмуркане получи централно място в медийното отразяване. Беше включено във всеки репортаж и инфопрофил. По-ранните му завоевания също бяха проследени и прилъгани да разкажат историите си за солидни парични суми. На криминалистите на Дарклейк бяха предложени подкупи, за да разкрият допълнителна информация за доказателствата, които прокуратурата щеше да използва. Това предизвика пет дела за неуважение към съда. Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал бяха принудени да поискат съда да забрани на рояка от репортери, които обсаждаха домовете им, да се доближават до тях.

След месец на покачващо се напрежение очакванията бяха големи. През първата сутрин на процеса Върховният съд на Дарклейк трябваше да бъде отцепен с кордон от яростния медиен и обществен интерес. Улични бариери изтикаха нетърпеливата тълпа с половин квартал назад. Дълъг конвой от полицейски коли и патрулни роботи ескортира вана със затворника до обезопасената зона за вход от задната страна на съда. Движенията на колата се следяха с камери от дузина хеликоптери. Те нито веднъж не уловиха в кадър Мортън, преди ванът да изчезне в заключеното гаражно отделение.

Делото се провеждаше в първа съдебна зала, за чието обновяване съдебните власти бяха побързали да похарчат огромна сума. Дъбов лес щеше поне за седмица да се окаже във фокуса на Федерацията, затова впечатленията, които щеше да остави, бяха по-важни от всичко. Луксозната ламперия от златно брентово дърво около пейката на подсъдимия и мястото на съдията бяха излъскани. Дългите тежки маси и на двамата адвокати бяха лакирани наново и почистени до блясък. Стените и тавана бяха пребоядисани, големият символ на справедливостта бе свален за почистване. Всяка полисветлинна ивица хвърляше ярка светлина надолу. Звуковата система беше проверена и внимателно настроена.

Ремонтът беше успешен. Когато през първата сутрин петдесетте подбрани да отразят събитието репортери най-накрая бяха допуснати в съда, всички коментираха пред аудиторията си колко тържествена и достолепна е залата. Място, където човек можеше да се довери на справедливото правосъдие.

Външният вид също заемаше централно място в стратегията на защитата. Мортън бе видян за първи път след ареста му, когато влезе в претъпканата съдебна зала, облечен в тъмнопурпурен костюм по поръчка, с безукорно фризирана коса и непоколебима увереност — почти изненадан, че се намира на това място. Не изглеждаше като виновник, очакващ присъдата си — неизменният резултат от всяко дело на Паула Майо. Когато достигна пейката на подсъдимия, се поклони учтиво на извития панел от сребристо непроницаемо стъкло, което скриваше съдебните заседатели и защитаваше самоличността им. Точно преди да седне, огледа бързо пълния обществен сектор, откри човека, когото търсеше, и се усмихна топло. Всеки репортер се извърна, ретиналните импланти се фокусираха върху Мелани, която се бе настанила елегантно на първата редица, облечена в стилна морскосиня жилетка и бяла блуза без украшения. С тези дрехи успяваше да си създаде образ на объркана невинност и в същото време да бъде невероятно сексапилна. Просто обикновеното съседско момиче, което бе застанало до своя мъж пред лицето на ужасната несправедливост.

След това влезе Паула Майо, облечена в официален сив бизнес костюм и черни кожени обувки. Хладнокръвието й беше плашещо, а от нея се носеше собствената й марка самоувереност. В студиата на сто новинарски предавания още веднъж бе излъчен клип с безстрастната шестнадесетгодишна Паула по време на извънредно емоционалното дело срещу родителите й. Докато той вървеше из цялата Федерация, тя седна между главния прокурор на града, Айвър Чезъл, и Хоше Фин, чийто най-добър костюм изглеждаше древен и окаян до показно модните облекла на титулярите.

Съдия Кармайкъл влезе в залата и всички се изправиха на крака. Мортън се усмихна окуражително на Мелани и ликът му бе запечатан от петдесет чифта професионални импланти.

След като бяха прочетени обвиненията, адвокатът на защитата, Хауърд Мадок, веднага поиска прекратяване, обвинявайки медиите в компрометиране на доказателствата. Айвър Чезъл настоя, че въпросните доказателства са издържани и неопровержими и съставляват само малка част от делото. Съдия Кармайкъл отхвърли иска и след като позите най-сетне приключиха, делото наистина започна.

Обвинението изложи позицията си просто и ясно. Мортън беше мъж, подтикван от маниакална и неудържима жажда за пари и власт. Бракът му с Тара Дженифър Шахийф беше просто първата безмилостна стъпка по пътя към целта му. Парите на семейството й бяха използвани за основаването на „АкваСтейт“. С тях малката компания бе подплатена с финансовите мускули, нужни, за да преследва и да спечели големи договори за разработка на сгради. Под пламенното управление на Мортън „АкваСтейт“ се бе разраснала успешно, докато не бе настъпил моментът да бъде пусната на пазара.

Флотацията на акциите била част от първоначалния му грандиозен план. Тя го бе направила богат и му бе дала възможността да си спечели място в борда на „Гансу“. След нея възходът му бил неизбежен.

Само че планът му бил пред провал, когато съпругата му Тара Дженифър Шахийф се отегчила от брака им. Ако поискала развод, „АкваСтейт“ щяла да бъде разпусната или продадена, а двамата щели да си поделят сумата. Мортън щял да бъде все така богат, много по-богат, отколкото в началото на брака си, но това не удовлетворявало плана му. Било твърде рано за осъществяване на флотацията. „Аква Стейт“ не била достатъчно голяма, за да привлече инвеститори. Нужни били още две или три години непрекъснат растеж.

— Затова сте я убили — каза Айвър Чезъл, изправен пред съдийското място. — Премахнали сте единствената пречка, собствената ви съпруга. След като тя вече отсъствала от уравнението и „живеела“ на Тампико, сте получили свобода да превърнете „АкваСтейт“ в това, от което сте се нуждаели.

Мортън погледна безпомощно Хауърд Мадок, неспособен да повярва, че някой може да отправи такива абсурдни обвинения. Адвокатът на защитата, достолепен човек, който поддържаше стриктно вида си на мъж на средна възраст с първи пръски скреж в косата, поклати тъжно глава като реакция на безочливото представление на обвинението.

Първият свидетел на прокурора беше началничката на градските криминалисти, Шарън Хофбранд. Тя потвърди, че телата, изкопани изпод основите на четиридесетгодишната кооперация, наистина са на Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал. Според нея и двамата са били простреляни от упор с високоенергиен невропулсатор, клетките им с памет са били изтрити, най-вероятно с ЕМ-пулс. Установяването на точното време на убийството представляваше известна трудност, но тя успя да го сведе до тридневен период в средата на седмицата, през която Мортън е бил на конференция в Талансий.

След това Чезъл попита дали бяха открили следи от чужда ДНК по някое от телата.

— Не — каза Хофбранд. — Котал е бил изцяло облечен. Имаше обичайните частици и мръсотия, полепнали при движението из града, но не и чужда ДНК. Шахийф е била гола, но открихме следи от сапун и уханни химикали по тялото, които подсказват, че се е къпела.

— Можете ли да определите дали е била простреляна в банята? — попита Чезъл.

— Не и след толкова дълго време.

— Но поне знаете, че е била в банята преди убийството?

— Да.

— Значи е била в дома си?

— Да, твърде вероятно.

— Благодаря ви. — Айвър Чезъл се обърна към съдията. — Нямам повече въпроси, Ваша чест.

Хауърд Мадок се усмихна, докато се изправяше от мястото си.

— У дома си или в някой хотел? Можете ли наистина да различите къде точно?

— Не, би могло да бъде всяко от двете места.

— Или пък къщата на някоя приятелка? Или обществена баня?

— Място с баня е най-доброто ми предположение.

— На Дъбов лес ли?

— Няма как да разберем.

— Разбирам. Благодаря ви.

Обвинението призова Тара Дженифър Шахийф. Тя се качи на свидетелското място, облечена в лавандулов костюм с едри бели украшения и доста къса пола. Косата й беше твърде пищна и подчертаваше нервността й.

— Спомняте ли си да сте имали някакви врагове преди четиридесет години? — попита Айвър Чезъл.

— Не. Не водех такъв живот. И все още не водя.

— Тоест, със сигурност не сте знаели за някой, който е искал да ви убие?

— Не.

— Помните ли някога да сте посещавали планетата Тампико?

— Не, никога не бях чувала за нея, преди да ме съживят.

— Ами за „Брохер и сътрудници“?

— Адвокатите ли? Не. Научих за тях по същото време, когато научих и за Тампико, когато следователите на застрахователната компания разследваха изчезването ми.

Очите на Тара проследиха Хауърд Мадок, докато той се приближаваше към нея. Още не бе успяла да погледне към Мортън.

— Обвинението разчита много силно на допускането, че сте имали намерение да се разведете с клиента ми — каза адвокатът. — Така ли беше?

— Не мисля. Не си спомням да съм имала конкретен план. В крайна сметка щяхме да се разделим. Бракът сам се движеше към края си.

— Затова ли имахте друга връзка?

— Да, това бе една от причините. Животът беше хубав. Уайоби го правеше още по-хубав.

— Животът беше хубав — повтори замислено Мадок. — Разбирам. Виждате ли се все още с Мортън?

— Да, понякога. Не го избягвам. — Тя се засмя неуверено.

— Значи сте добри приятели?

— Доколкото може да си добър приятел с бившия си съпруг. Той… ме подкрепяше, когато преминавах през процеса на съживяване. Доста голям шок е да се събудиш и да откриеш какво ти се е случило. Терапевтите казват, че на много хора им е нужен още един живот, за да го преодолеят.

— Значи може да се каже, че между двама ви не е имало лоши чувства? — попита Мадок.

— Да. Тоест нямах причина да подозирам нещо такова, преди да се раздуха този случай.

— Ако бяхте направили това, което обвинението заяви, ако бяхте подали молба за развод в същата седмица, в която сте била убита, мислите ли със сигурност, че „АкваСтейт“ щеше да бъде разпусната или разделена според клаузата в брачния ви договор?

— Възразявам — каза Айвър Чезъл. — Отговорът предполага догадки.

— Не бих казал, Ваша чест — каза непоколебимо Мадок. — Запитах свидетеля на обвинението какво всъщност би направила при изключително специфични обстоятелства. В същото време цялата теза на обвинението се крепи на предположението какво би се случило според тях. Кое от двете е догадка?

— Съгласен съм в този случай — каза съдията. — Мнението на свидетеля относно това как би реагирала не е догадка. Моля, отговорете на въпроса.

— Аз… не съм сигурна — заекна Тара. — Парите не ме интересуваха толкова, все още имах достъп до семейните фондове. Предполагам, че бих позволила „АкваСтейт“ да продължи съществуването си. Мортън вероятно щеше да подготви добре фирмата за пазара.

— Значи всъщност никога не сте му била ядосана?

— Не. Всички бракове приключват, всеки знае това. Затова сключваме договори в началото им.

Докато сядаше на мястото си, Хауърд Мадок внимаваше да не се усмихне към екипа на обвинението.

Вторият ден започна с показанията на Хоше Фин. Той все така носеше най-добрия си костюм, косата му бе пригладена назад и хваната със сребърната фиба, която винаги използваше. Паула бе избрала черно сако и тънка пола от туид. И този път всеки инч от облеклото й излъчваше невъзмутим професионализъм. Мортън отново се бе издокарал скъпо. Под извезаната със злато жилетка носеше бяла риза с отворена яка. Адвокатът му носеше същия костюм като предния ден. Юристът усърдно градеше впечатление за стил, лишен от самохвалство. Мелани, която ги наблюдаваше и се усмихваше, когато бе нужно, беше избрала бледосива рокля с толкова тясна кройка, че можеше да мине и за бански костюм.

— Детектив Фин — започна Айвър Чезъл. — Има ли доказателства, че Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал някога са били на Тампико?

— Билетите са били купени, наета е била адвокатска фирма, но няма доказателства който и да е от двамата да е бил там. Проведохме изчерпателно търсене, просто няма никаква информация или физическа следа от престоя на двамата на планетата. Вярваме, че целият сценарий с Тампико е алиби за убиеца.

— Алиби?

— Ако Мортън е убил жена си, за да гарантира флотацията на „АкваСтейт“, не би могъл да си позволи някой да задава въпроси за това къде се намира тя. За пред всички Тара Дженифър Шахийф е избягала с любовника си, за да си устрои дом на друга планета. Правната фирма „Брохер и сътрудници“ е била наета, за да доизиграе измислицата от нейно име.

Последваха още много обяснения. За методиката по време на търсенето. Потвърждаването на полицейските записи. Резултатите от проверките на живота на Уайоби Котал, целящи да открият врагове, готови да убиват. Официалното счетоводство на „АкваСтейт“. Всичко трябваше да покаже как разследването внимателно бе стеснило фокуса и как единствената възможност бе Мортън. Защитата започна с въпросите си чак следобед.

Хауърд Мадок накара Хоше да разкаже на съда как първоначалното разследване на смъртта на Котал е отивало към приключване, когато Мортън се намесил и го е прехвърлил към по-висока инстанция.

— Много любопитно дело, в случай че той е убиецът, не е ли така?

— Той не би знаел, че е убил Шахийф и Котал — каза Хоше. — Първото нещо, което е щял да направи, е да изтрие спомена за това.

— Знаете ли дали това е вярно?

— Прегледахме сейфа му за складиране на спомени. Няма спомен за събитието.

— Имаше ли пълни спомени за едноседмичната конференция, на която е присъствал по време на ужасното престъпление?

— Да. Въпреки това може да се е върнал в Дарклейк Сити по време на периода, регистриран в сейфа като сън.

— Проучили сте сейфа на клиента ми. Има ли там спомен някога да е бил на Тампико?

— Не. Но ако е убил…

— Просто отговорете на въпроса, детектив. Нямате доказателство, че клиентът ми си е изработил алиби. Прав ли ще бъда, ако кажа, че човекът или хората, които всъщност са убили Тара Шахийф, биха имали нужда от това алиби, за да се изплъзнат на всяко частно или полицейско разследване?

— Да.

— По време на разследването ви открихте ли у другиго мотив да убие тези двама нещастни души?

— Не. Не открихме нищо, освен мотива на Мортън.

— Ами възможността Тара и Уайоби неочаквано да са се забъркали в незаконната дейност на някоя банда? Взехте ли предвид това?

— Да, проучихме го като възможност. Не открихме доказателства в подкрепа на тази идея.

— Не би имало такива, нали така? Ако бандитите, които са ги убили, са били достатъчно умни, за да изработят алиби, удържало четиридесет години, не биха оставили доказателства наоколо. Извадили са лош късмет чак когато клиентът ми е забелязал връзката с процедурата по съживяване и е разпитал по високите етажи, както всеки добър гражданин би изпълнил дълга си. Ето наградата му. Всичко, с което разполагаме в този съд, е теория, основана единствено на предположението ви, че клиентът ми е студен и безпощаден човек. Прав ли съм?

— Да, фактите го потвърждават.

— Напротив, детектив. Това не е доказателство. Това е вашата теория. Няма доказателство, няма и окървавено оръжие в найлонова торба, което да представите в съда и да посочите с пръст. Това е най-крехката косвена теория. Затова ви питам отново: има ли доказателство, физическо или дигитално, което категорично да изключва възможността Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал да са попаднали на престъпна дейност и да са били убити, а спомените им — изтрити, с цел да им се затворят устите?

Хоше се вторачи задълго в някаква точка и след това прочисти гърлото си.

— Не, няма физическо или дигитално доказателство, което да изключи тази възможност — каза той монотонно.

Когато съдът се оттегли за деня, водещите в медийните студиа из Федерацията почти единодушно се съгласиха, че Хауърд Мадок бе разпердушинил Хоше Фин. Голяма част от обвинението се градеше на догадки. Това трябваше да е достатъчно за един добър адвокат, за да обърне мнението на заседателите в своя полза. Обществените симпатии определено се накланяха в полза на Мортън, съдейки по постоянните допитвания, които отразяваха мнението на хората за делото. Механизмът работеше като затворен цикъл с обратна връзка и все повече хора оставаха с впечатлението, че той ще се измъкне. Което намекваше, че предстои още по-голяма изненада: Паула Майо щеше наистина да загуби дело.

След тези ключови мигове третият ден бе ознаменуван от очаквано увеличение на зрителите в унисферата. Близо три милиарда души бяха онлайн и чакаха да видят какво ще се случи. Наблюдаваха как Мелани пристига рано и заема обичайното си място. Тази сутрин носеше дълго сако от някаква блестяща леденосиня материя и подходящи панталони. Под нея имаше прозрачно мрежесто потниче, макар и реверите на сакото да бяха прибрани един към друг и по-скоро загатваха, отколкото разкриваха плът. С изящно оформената си и сресана назад коса девойката излъчваше вълни от естествен сексапил.

След вчерашното мъчение Хоше Фин бе облякъл по-лек костюм и за пръв път бе пуснал гелосаната си коса по раменете. До него беше Паула, облечена в тъмнозелен костюм, а косата й беше безмилостно опъната назад.

Когато съдебният пристав въведе Мортън, подсъдимият се появи в морскосин костюм, подходящ за всяко събиране на директорски борд, който подчертаваше властта и честността му. Лицето му беше сериозно и концентрирано, нито за миг не показваше и намек на задоволство от случилото се предишния ден. Ръкува се сдържано с Хауърд Мадок и двамата заеха местата си. Миг след това влезе съдия Кармайкъл.

Когато обвинението приключи с доказателствата си, защитата призова първия си свидетел — самия Мортън.

Хауърд Мадок се обърна към скритите съдебни заседатели, докато задаваше встъпителния си въпрос.

— За протокола, смятате ли, че сте способен да извършите нещо толкова отвратително като това убийство?

— Не мисля, че съм способен да убия хладнокръвно. Не съм убил съпругата си и любовника й.

— Благодаря ви.

Мадок продължи с поредица от дълги въпроси, подбрани така, че да представят клиента му в най-добрата му светлина пред заседателите. Изтъкваше, че Мортън е амбициозен, но не толкова безскрупулен, че да убие, за да си осигури предимство в бизнеса. Че е подкрепил бившата си съпруга след процедурата по съживяването й. Че се е изкачил на върха, независимо от дребните финансови проблеми, които можело да му се струпат преди четиридесет години.

— Обвинението подчерта колко студен и безмилостен сте — бяха заключителните думи на Мадок. — Студен човек ли сте?

Мортън погледна към галерията, където седеше Мелани и се взираше в него с нежна и влюбена усмивка на красивото си младо лице.

— Трябва да попитате тези, които ме познават най-добре, но не мисля, че съм такъв.

Хауърд Мадок се поклони леко на съдията и седна на мястото си.

— Свидетелят е ваш — обърна се съдия Кармайкъл към масата на обвинението.

Всички в залата замлъкнаха, когато Паула Майо бавно се изправи. Понесе се вълна от възбуден шепот, когато тя се поклони на съдията и се отправи към мястото на свидетеля. Щом тя трябваше да поеме делото, обвинението сигурно се бе отчаяло.

— Убийството вече не е това, което беше — каза тя на Мортън с приятен делничен тон. — Вече не означава смърт. Не и окончателна. Днес убийството е загуба на тяло, изтриване на спомени, много евфемизми, които всъщност описват прекъсване на осъзнаването. Тялото може да бъде убито, но клиниките на всяка планета на Федерацията могат да го върнат към живот с проста процедура по клониране. Ще има едно или две празни десетилетия, но в крайна сметка човек ще крачи отново, сякаш нищо не се е случило. Знанието за това е прекрасна психологическа патерица. Много психиатри са на мнение, че това прави обществото ни много по-стабилно и уравновесено от преди. Доста често парадират с думата „зряло“. Ето, виждате ли, убийството вече изобщо не е толкова сериозно деяние като преди. Всичко, което всъщност правиш, е да премахнеш човек за няколко години от Вселената. Не го убиваш. Особено когато знаеш, че осигуровката му ще покрие процедурата по съживяването. Вероятно би било приемлив риск да премахнеш някого, който би съсипал плановете ти.

— Не — каза Мортън. — Напълно неприемливо е. Това не е нещо, което трябва да свършиш, нещо, което се прави, за да ти е по-удобно. Убийството е варварско. Не бих го направил. Нито сега, нито преди четиридесет години.

— Но и двамата сме съгласни, че съпругата ви и Уайоби Котал са били убити?

— Разбира се. — Той се намръщи, озадачен от въпроса й. — Вече ви казах това, не помните ли?

— Не, първоначално казахте, че сте се усъмнили в изчезването й, особено като се има предвид, че е съвпаднало с това на любовника й. Чувството за безпокойство не произхожда изцяло от паметта, не може да бъде изтрито легално или на черния пазар. Подобни емоции се коренят в подсъзнанието. Знаели сте, че има нещо нередно, свързано с изчезването й.

Мортън се облегна назад и се вгледа подозрително в нея.

— Алибито с Тампико беше добро, нали? — попита Паула.

— Да.

— Да. Ако приемем, че вече не сте имали спомени за убийството й, нито вие, нито приятелите ви са поставяли под съмнение историята, че ви е напуснала и се е преместила там.

— Не съм я убил. Обаче сте права, прикритието беше непробиваемо. Нямах никаква причина да не повярвам, че ме е напуснала, особено след като „Брохер и сътрудници“ се свързаха с мен и ме уведомиха, че ще действат като посредници.

— Нека отново да се съсредоточим върху това. Върнали сте се от конференцията в Талансий и сте открили, че вещите и дрехите на съпругата ви липсват от апартамента. Имало е съобщение, че ви е напуснала завинаги.

— Точно така.

— И това беше достатъчно, за да ви убеди, че в ситуацията няма нищо необичайно.

— Беше странно и неочаквано, както и шокиращо. Но въпреки това нямах подозрения.

— Значи сте били наясно с връзките й?

— Да, имаше няколко. Бракът ни ги позволяваше. Аз също имах. Човек съм, не някаква студена машина.

— Оспорихте ли условията на развода.

— Не. Всички бяха постановени в брачния договор. Знаех какво ми предстои.

— Ами вещите, изнесени от апартамента? Поискахте ли някои от тях да бъдат върнати?

— Не.

— Защо не?

Мортън хвърли бърз поглед към Мадок.

— Тара взе само своите вещи.

— Знаехте кои са те, така ли?

— Разбира се.

— Някой друг знаеше ли?

Този път Мортън погледна адвоката си истински озадачено.

— Моля?

— Прочетох съобщенията ви до „Брохер и сътрудници“ — каза Паула. — Нито веднъж не сте спорили за изнесените вещи. Обяснете ми тогава това: как така в един дом, в който двама души са живели заедно дванадесет години и само те могат да знаят кое на кого принадлежи, убиецът е махнал единствено нейните вещи?

Лицето на Мортън беше поразено от неразбиране. Той отвори уста, за да проговори, но от нея не излезе нищо.

— Нито една престъпна банда не би могла да знае как да осигури такова алиби — каза Паула. — Нужен е някой, който познава добре къщата и съдържанието й. Само двама души са знаели такива подробности. Един от тях е била бившата ви съпруга, но всички знаем, че не тя е убиецът.

Мортън бавно наведе главата си и я покри с ръце, за да скрие мъката и объркването си.

— О, по дяволите — изпъшка той. — Не съм го направил? Или съм?

— Да. — Паула го гледаше със съчувствието, което обикновено получаваха опечалените. — Направили сте го.

 

 

На съдебните заседатели им отне три часа, за да вземат решение. Според коментарите в унисферата им бе нужно толкова много време, за да се наядат като хората за сметка на данъкоплатците. Когато влязоха в залата и предадоха присъдата си, никой не се изненада, че тя бе единодушна. Електронно модифициран глас иззад извитото сребърно стъкло обяви: „Виновен“.

Избухналата глъч беше бързо пресечена от съдията, който нареди на Мортън да се изправи. За подобни ужасяващи престъпления имаше установени строги наказания, каза той. Минимумът беше два пъти по-дълъг период от годините загубен живот.

— Имайки предвид, че сте извършили престъплението изцяло заради собствената си изгода, трябва да се съглася с преценката на обвинението, че сте коравосърдечен и аморален индивидуалист, който възприема чуждия живот като пречка пред собствената си амбиция и няма скрупули относно отстраняването й. Заради злината ви Тара Дженифър Шахийф и Уайоби Котал са изстрадали десетилетия без телата си. Затова без колебание ви налагам наказание от сто и двадесет години прекъсване на живота. Присъдата да влезе в сила незабавно.

Той удари шумно с чукчето си.

Тара Дженифър Шахийф скочи на крака и изпищя към бившия си съпруг:

— Копеле!

От другата страна на обществената галерия Мелани крещеше истерично и несвързано, борейки се със съдебните служители, които я удържаха, за да не прескочи перилата и да не се втурне към осъдения си любим. Някои членове на публиката около нея се радваха искрено на неразборията. Мортън поклати глава объркано, докато го извеждаха от подсъдимата скамейка. Беше олицетворение на трагикомичното поражение. Репортерите се обърнаха вкупом към масата на обвинението. Хоше Фин и Айвър Чезъл изразяваха ясно радостта си и се усмихваха широко, докато си стискаха ръцете. Паула Майо сякаш не обръщаше внимание на суетнята около себе си, а вместо това събираше разпилените листи и ги подреждаше в куфарчето си. След тях прибра личната си система и когато масата вече бе празна, излезе от съдебната зала, без да се оглежда.