Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (22)

20.

След като напуснаха Аншун, на „Конуей“ и братята му разузнавателни кораби — „СвАсаф“ и „Лангхарн“ — им отне само седемдесет и два дни, за да стигнат до Дайсън Алфа. Командир Уилсън Кайм беше доволен от скъсеното време на полет. Въпреки голямата си скорост, „Конуей“ беше едва наполовина на размерите на „Втори шанс“. Съответно и съоръженията за екипажа бяха драстично намалени. Най-явната промяна беше липсата на животоподдържащо колело. Новият модел разузнавателен кораб имаше екипаж от двадесет и пет души, чиито жилищни помещения бяха вградени в основния корпус. Макар суперструктурата на „Конуей“ все така да беше цилиндрична и затъпена в двата края, корабът беше много по-икономичен от своя предшественик пионер, чиито размери достигаха двеста и петдесет метра на дължина и осемдесет метра в диаметър. Намаляването на дължината и обема се дължеше главно на намаляването на плазмените ракети до три, както и на съответните промени в криогенните резервоари. Също така, предвид профила на мисията, нуждата от помощен персонал, хангарите и системите им за поддръжка беше отпаднала.

Кайм знаеше, че ТСП проектира второ поколение звездни кораби преди заминаването на „Втори шанс“, но дори той бе изненадан, че построяването им отне само седем месеца. Още по-впечатляващ беше фактът, че успяха да спазят крайния срок при целия хаос сред оборудването и персонала при преместването на Висшия ангел. Още не бе преодолял гнева си, предизвикан от този изключително глупав акт. Беше предполагал, че след три и половина века правителството се е научило как да свежда бюрократичната намеса в големите проекти до минимум. Разбира се, знаеше, че всичко е пазарлъци между Великите фамилии и Междузвездните династии — все пак самият той бе участвал в достатъчно заседания и сделки — но не знаеха ли хората от изпълнителната власт колко важно беше да защитят такъв значим проект от дребни маневри и политически услуги? Очевидно не.

Настроението му не се подобри ни най-малко, когато откри до каква степен Найджъл Шелдън се бе обвързал с борда на „Фарндейл“ и че самият Уилсън е лицето на това сътрудничество. Така, след като напълно загуби битката с комитетите и беше повишен в командир на новата Агенция за звездните полети, не му остана нищо друго освен да се оплаква на Оскар и Ана колко важни хора бяха загубили в критични периоди заради нуждата от установяване на идентична база на Висшия ангел. Неговата собствена работа, свързана с новите корабни площадки, беше ограничена до няколко административни посещения и една официална среща с вдъхващата страхопочитание председателка Гал. Никога не се бяха харесвали и срещата не промени това.

Както и преди, влагаше времето и таланта си в напредването на строежа на разузнавателните кораби. Разработките на Висшия ангел и управлението на Агенцията за звездни полети можеха да изчакат до завръщането му. За разлика от правителството на Федерацията той осъзнаваше, че най-високият им приоритет беше да открият какво се бе случило на Дайсън Алфа след падането на бариерата. Поне новата му, престижна позиция му даваше право да си самовъзложи командирското място на разузнавателната мисия.

Сега отново му се налагаше да понася физическия и, за съжаление, биологичен дискомфорт на продължителното свободно падане. Намаляването на жилищните помещения на персонала включваше и загубата на по-луксозните удоволствия, на които се бяха наслаждавали по време на първия им полет. Отделенията на „Конуей“ представляваха грозд от свързани сфери, увит около оста на корпуса, зад сензорното отделение и над захранващата палуба. Стените на всяка сфера бяха омекотени и цялата вътрешна екипировка беше изработена със закръглени ръбове, които правеха синините от най-тежките удари по-поносими. Въпреки това, също като едно време на „Одисей“, прекарваше часове на ден в тренировки с остроумни гимнастически уреди, за да предпази сърцето и мускулите си от атрофия. Веднъж седмично посещаваше доктора за преглед и впоследствие получаваше подборка от биохимикали, които да предотвратят упадъка на органните функции. По време на ядене пък трябваше да се насили да погълне определената му доза храна, макар да не чувстваше и намек за глад. Е-кономът му го подсещаше многократно през деня да отпива от бутилката си с вода, за да предотврати дехидратацията, която тялото му вече не можеше да усети. Черешката на тортата и голямото зло в списъка с гадости на всички бяха посещенията на тоалетното помещение. Не само политиката не беше напреднала особено през последните сто и петдесет години. Да се изходиш в космоса все така включваше смущаващи процедури с каиши и изсмукващи помпи. Поне уринирането беше сравнително просто — ако си мъж. Жените на борда бяха преминали през дребно клетъчно препрофилиране, след което изсмукващата туба вече беше по-удобна и не се изплъзваше така лесно. Да игнорираш промяната по време на секс беше тест за характера от най-високо ниво.

„Конуей“ спря на половин светлинна година от Дайсън Алфа, макар да не излезе от червеевата дупка. „СвАсаф“ и „Лангхарн“ се подредиха от двете му страни. От ТСП бяха решили проблема с комуникациите между кораби в режим на хиперпространствено пътуване с прибавянето на обработени импулси на хисрадарната функция. Предвид трудността, свързана с произвеждането на хиспулс в генератора на червееви дупки, процесът беше доста груб. Определено не беше фокусиран сигнал. Излъчваха за всеки, който се намираше достатъчно близо, а и импулсът не беше способен да пренася количества, дори близки до тези, постижими с микровълни. С гласовия трафик обаче се справяха сравнително лесно.

Уилсън се вмъкна на мостика и се закрепи в едно от ускорителните кресла. От всяка страна на креслото върху основите си се разгърнаха екрани и холограмни портали. Той изучи дисплеите и помоли Ана да претърси около кораба с хисрадара.

— Нека да е в радиус до четвърт светлинна година — каза й.

— Да, сър — отговори тя от собственото си кресло. Изпълняваше ролята на негов помощник-командир по време на полета и това, че всички знаеха за връзката им я тормозеше значително. Придържаше се по-стриктно към протокола и постоянно доказваше на екипажа, че постът й е напълно заслужен. Не един от членовете на екипажа го питаха дали може да я убеди да поохлаби рутинните дейности. От тази гледна точка донякъде очакваше с нетърпение края на полета. Романтиците спестяваха доста подробности за секса в условия на свободното падане. С много от синините си се бе сдобил именно в кабината им.

Хисрадарното сканиране показа, че са заобиколени от чисто пространство. Нямаше и следа от ускоряващи обекти. Е-кономът му отвори канали към другите два разузнавателните кораба и шифрира трансмисията.

— Оскар, какво виждаш? — попита той.

— В обсега на видимост няма нищо — отговори капитанът на „СвАсаф“. — Предполагам, че са спрели да пращат кораби извън системата си. Поне в тази посока.

— Така изглежда. Антония, ти засичаш ли нещо?

— Абсолютно нищо — каза Антония Кларк от мостика на „Лангхарн“. — Тук е чисто.

— Добре, продължаваме според плана. Антония, следвай ни, докато не се приближим на десет астрономически единици от старото местоположение на бариерата. Остани в хиперпространството и събери колкото можеш информация. При появата на каквото и да е агресивно поведение срещу нас или вас, вие се прибирате право към Федерацията.

— Разбрано.

По време на заседанията на Аншун, когато планираха мисията, бе прекарала дни наред в спорове, че нейният кораб трябва да придружава „Конуей“. Сега обаче в гласа й нямаше и следа от негодувание.

— Ту Лий, изведи ни от хиперпространството — нареди Уилсън. — Ана, включи сензорите в пасивен режим, моля.

— Вече са включени, сър.

Уилсън се опита да не върти раздразнено очи.

Разузнавателните кораби се приближиха до Дайсън Алфа. Профилът на мисията им беше изключително лесен. „Конуей“ и „СвАсаф“ трябваше да влязат във вътрешната част на системата и да сканират за следи от червееви дупки. Ако откриеха такива, трябваше да се доближат до източника, да излязат от хиперпространството и да се опитат да осъществят комуникация. Ако нямаше следи от извънземни експерименти с червееви дупки, щяха да отлетят до Алфа Майор и да опитат да установят комуникация там.

Все още бяха на четвърт светлинна година от звездата, когато Ана каза:

— Засичаме квантови флуктуации, съвпадащи с активност на червеева дупка.

— От толкова далеч? — попита Тънди Сътън.

— Да, каквото и да са построили, е дяволски мощно.

 

 

ПланинаНаЗората започна да работи по проблема, веднага щом новите спомени на Боуз му разкриха теорията и практическото приложение на червеевите дупки. Отне му само неколкостотин неподвижни, за да определи и измери фундаменталните принципи, подкрепен от основните познания по човешка физика и математика, извлечени от спомените на Боуз. Успя лесно да пригоди уравненията към собственото си разбиране за квантовата физика, просто разшири познанието си по начин, за който може би нямаше да се досети сам. След това се изправи пред по-голямото предизвикателство да проектира хардуерната част. Спомените на Боуз съдържаха съвсем малко информация за този елемент.

След месец, по време на който съзнанията на хиляди неподвижни бяха съчетани, за да анализират новия проблем, няколко високотехнологични производствени района започнаха да произвеждат части по проекта, първият генератор на червееви дупки беше построен и вече работеше. ПланинаНаЗората го използва, за да отвори малки комуникационни връзки с най-многобройната си колония на големия газов гигант. ПланинаНаЗората23957, който надзираваше селището там, беше свързан в реално време към групата на първоначалните неподвижни. През следващите няколко седмици беше отворена поредица от червееви дупки към останалите колонии на ПланинаНаЗората. Така все повече подчинени местности бяха свързани към основната група неподвижни на родния им свят и всички образуваха единно гигантско групиране.

В този момент всички мощности за производство на космически кораби, с които ПланинаНаЗората разполагаше в звездната система, преминаха в режим на производство на части за по-големи генератори на червееви дупки. С отварянето на все повече тунели и свързването на планети, малки луни и далечни астероидни колонии, космическите кораби станаха излишни. Той ги разглоби и вложи ресурсите в новата транспортна система. Отвори нови електроцентрали около слънцето, огромни въртящи се структури, защитени от силови полета, които улавяха енергията и я прехвърляха (през червееви дупки) към втория газов гигант, където в процес на строеж беше най-голямата червеева дупка. Именно тя щеше да се пресегне към междузвездното пространство. Отне му пълните мисловни способности на дванадесет хиляди неподвижни мозъци, за да управлява междузвездната червеева дупка. Трябваше да наглежда толкова много компоненти, да контролира толкова много фини енергийни манипулации вътре в машините. ПланинаНаЗората сля неподвижните специално за сформирането на командна група. Те нямаха други функции, не взимаха участие в обединения мисловен процес на ПланинаНаЗората. Дори тогава, при наличието на толкова много мисловна мощ, вложена в управлението на устройството, му се наложи да използва повече електронни процесори от всякога, за да поддържа помощното оборудване.

Междузвездната червеева дупка работеше едва от три седмици, когато няколко помощни орбитиращи детектори на квантови вълни засякоха точки на изкривяване от няколко приближаващи звездни кораба. Бяха по-малки от предишния човешки звезден кораб, „Втори шанс“, но идваха от посоката, в която се намираше Федерацията. Освен това бяха и доста по-бързи.

>корабна мисия / обясни<

Не знам със сигурност. Очаквам нов опит за установяване на комуникация. Те със сигурност ще искат да знаят какво е станало с мен и Фербеке.

>вероятност за сблъсък / екстраполирай<

Те не искат да се сражават. Въпреки това корабите им ще имат мощни щитове. Видяха няколко сражения по време на предишното си посещение. Знаят от каква защита ще се нуждаят този път.

>отговор / обясни<

О, с моите невероятни тактически умения…

>тактическо познание / памет<

Нямаше такова. Спомените на Боуз лъжеха — не, не лъжеха, държаха се саркастично.

>сарказъм / обясни<

Това е индивидуална човешка черта. Културно обоснована е, или я имаш, или не. Често я използвах, за да унижавам надути студенти. Не мисля, че е приложима в твоята култура, ти по-скоро би използвал ядрен взрив.

Не за пръв път ПланинаНаЗората се замисли дали просто да не изтрие спомените на Боуз. Често чуждоземните мисли му се струваха някаква форма на лудост. Въпреки че бяха оградени с предпазна клетка в единичен неподвижен, се наблюдаваше явно изтичане. Напоследък често го спохождаха странни идеи и понятия — различен начин за възприемане на живота. В крайна сметка, трябваше да признае, че беше в известна степен нелогично да пръсне такива количества замърсяване върху родния си свят и да причини смъртта на толкова много подвижни — части от него самия — чрез болести или отрова. Убиваше себе си заради настоящето, без да планира правилно бъдещето. Не беше сигурен как идеята за „заболяването“ се бе прокраднала в мислите му.

Подобни новаторски мисли можеха да го превърна в чужд Първи, заразен отвътре. Макар да знаеше, че присъщата му за Първи рационалност все още доминира, все пак прахосването на толкова много подвижни си беше разхищение на ресурси. Затова засега толерираше спомените на Боуз, тъй като знаеше, че скоро няма да се нуждае от тях.

Трите човешки звездни кораба забавиха приближаването си и след това отново полетяха напред. Един се спря точно на мястото на бариерата и остана в червеевата дупка, която генерираше. Другите два се насочиха към втория газов гигант, където ПланинаНаЗората бе построил междузвездната червеева дупка. Той започна да подготвя кораби в близост, които да пресекат пътя на новодошлите.

Един от човешките кораби излезе от червеевата си дупка сред взрив от синя радиация. Намираше се на пет милиона километра от междузвездната червеева дупка. От него се понесоха електромагнитни лъчи и започнаха да опипват пространството наоколо, докато генераторът му на червееви дупки излъчваше изкривяващи импулси, които спомените на Боуз разпознаха като хисрадар. Щитове с висока плътност обгръщаха човешкия кораб и отразяваха сензорните сканирания на ПланинаНаЗората. Трябваше да признае, че пробиването им щеше да е трудно, но не и невъзможно.

Прати шестнадесет кораба с високо ускорение с цел да пресекат пътя на врага. Няколко секунди след като двигателите им с ядрен синтез се включиха, човешкият кораб насочи микровълнови и лазерни лъчи към тях. Този път ПланинаНаЗората разбра двоичните им импулси, простите математически константи, пикселовите матрици с основни образи и символи, периодични таблици. Той насочи комуникационен мазер към човешкия кораб.

Спомените на Боуз бяха подготвени, за да установят контакт, бяха подбрани подходящи „говорни“ последователности.

— Здравейте, приятели, Дъдли Боуз е. Доста време ви отне да се върнете, а? Само че, Бога ми, радвам се да ви видя.

Човешките лазери се изключиха. Върху кораба, който бе изпратил съобщението остана фокусиран единичен микровълнов лъч.

— Дъдли? Тук е командир Кайм. Как… Добре ли си? Исусе, Дъдли, никога не сме се надявали на толкова много.

Гласът беше изкривен от влияния, които спомените на Боуз идентифицираха като емоции на недоверие и надежда.

— Успях, капитане. Добре съм. А заедно с мен има толкова много приятели, които нямат търпение да се срещнете. Би трябвало да успеем да се скачим с вас след малко.

— Дъдли, ти на кораба, който праща сигнала ти, ли се намираш?

— Да. Страшно съвпадение, а? Тук съм от месеци и помагам на Първите в разработването на червеевата им дупка.

— Дъдли, този кораб се движи с ускорение от десет же.

Гласът се промени. Спомените на Боуз в ПланинаНаЗората идентифицираха промяната като объркване.

— Да, питаш ли ме какво е. Гръбнакът ми страда адски.

— Можете да намалите — каза Уилсън Кайм. — Няма да избягаме.

— Да, разбира се. Ще кажа на капитана.

ПланинаНаЗората намали ускорението на ескадрилата до три же. Не искаше да подплаши хората — още едно ново понятие. Толкова много нови неща, откакто бариерата бе паднала.

— Къде е Емануел, Дъдли? С теб ли е?

— Не, тя е на родния им свят. МЪРТВА БЯГАЙ ТЪП ГЛУПАКО БЯГАЙ УБИХА НИ ЩЕ УБИЯТ ВСИЧКИ ЖЕСТОКИ СА БЯГАЙТЕ КОПЕЛЕТА…

На ПланинаНаЗората му се прииска да крещи в изблик на чиста ярост, когато предателството пламна в съзнанието му. Той смачка спомените на Боуз, които разцъфваха от мозъка на неподвижния, където бяха складирани, и грубо ги подчини отново. Размаза ги. Изличи ги.

Лудешки, непокорен човешки смях се разнесе във вътрешностите на гигантската сграда, която подслоняваше централната група неподвижни в сърцевината на съществото му. Споменът за смях, който му се присмиваше, докато избледняваше.

 

 

Уилсън се блещеше зяпнал в говорителите, които само до преди минута му бяха донесли такава радост, че почти се беше разплакал. Викът бе увиснал в мъртвешката тишина на мостика.

Дълбоко, дълбоко вътре в себе си, той вече бе разбрал истината в мига, в който гласът на Дъдли заяви, че се намира на кораб с ускорение десет же, а разговаряше все едно бяха в бар и пиеха питиетата си. „Ако е твърде хубаво да е истина, вероятно подозренията ти са правилни.“

— Извънземните кораби започнаха да ускоряват отново — обади се Ана. — Осем же. Девет.

— Ту Лий, изведи ни оттук веднага — нареди Уилсън. Загложди го чувство за дежа вю, чието ужасяващо сходство беше почти успокоително. — Оскар, Антония, план за разпръсване едно. Чухте човека: бягайте.

Екраните, които показваха спектрални образи от космоса навън, засияха в синьо, сякаш се бяха плъзнали в участък от небето на някоя планета. Ту Лий изпрати „Конуей“ извън системата Дайсън с половин светлинна година в час.

— По дяволите, какво се случи? — каза Ана. — Какво говореше с нас?

— Каквото е останало от Дъдли Боуз — каза мрачно Уилсън. „Мамка му, а аз винаги съм имал лошо мнение за него.“ — Някакви следи от преследвачи?

— Нищо не ни преследва в хиперпространството, капитане — каза Тънди. — „СвАсаф“ и „Лангхарн“ са пред нас и се разгръщат.

Уилсън започна да изучава дисплеите около креслото си, докато дишаше дълбоко и се опитваше да успокои препускащото си сърце. Гледаше как другите два кораба се гмуркат дълбоко в бездните на междузвездното пространство, като по този начин правеха още по-трудно проследяването им от страна на потенциални врагове. „Доста жалка маневра всъщност. Ако извънземните бяха построили звездни кораби със свръхсветлинна скорост, можеха да изпратят хиляди след всеки от нас.“

— Бяхме извън хиперпространството в продължение на шест минути и една четвърт — каза Ана, когато екипажът на мостика започна да се отпуска. — Мисиите ни там стават все по-кратки, а ние все така нямаме никаква представа как изглеждат.

Уилсън даде инструкции на е-конома си и той разгъна един от дисплеите около креслото му. Капитанът се обърна към Тънди Сътън.

— Каква информация събраха сензорите ни?

— Почти нищо, капитане — каза навъсено физикът. — Престоят ни не беше достатъчно дълъг, за да се сдобием с качествени образи.

— Ами онази гигантска червеева дупка?

— А, да — Тънди процеждаше думите със странна неохота. — Знаете, че никога не сме опитвали да изградим нещо с такива мащаби. Количеството квантова активност, която успяхме да засечем, говори за значителен брой червееви дупки, които са били отворени в системата Дайсън. Всички бяха много по-малки от онази над външния газов гигант. Това потвърждава предишните ни заключения за индустриалните им възможности. Преди година и половина те нямаха нито един генератор на червееви дупки.

— Колко точно е голяма онази над газовия гигант?

Тънди започна да извиква записите на хисрадара, съсредоточи се върху най-външния газов гигант и трите му огромни луни. Извика малкото на брой визуални изображения, които бяха откраднали със себе си. Фокусира образа върху третата луна, която орбитираше на седемстотин и деветдесет хиляди километра над турбулентните екваториални буреносни облаци. Представляваше скалист планетоид, наполовина покрит от ледени пластове със средна дълбочина от по пет километра. Стотици куполи от силови полета покриваха почти четвърт от цялата повърхност. Пет кораба с ядрени двигатели замъгляваха пространството около нея, образувайки ярък пръстен на двеста и петдесет километра над екватора. От него се точеше искряща река от синьо-бяла плазма, изпъната до най-външната точка на Лагранж на луната, на петнадесет хиляди километра разстояние. Извънземните бяха поставили червеевата дупка в центъра на гравитационната нулева точка, където можеше да запази позицията си с минимална употреба на тръстери. Нямаше визуална информация. Самата структура на генератора беше много тъмна, макар в инфрачервения спектър да сияеше като проблясваща пурпурна искра.

Хисрадарът разкри тороид с централен отвор, чиито диаметър беше два километра и половина. На всеки пет или шест минути през центъра прелиташе по един кораб. Огромен кораб.

— Копеле — прошепна Уилсън. — Има ли начин да разберем накъде води?

— Не, сър — каза Тънди. — Но, съдейки по силата на квантовите изкривявания, които причинява, бих казал на няколко стотици светлинни години. Не знам откъде получават такова голямо захранване, няма неутринови емисии, които да съответстват на ядрен синтез в подобни мащаби.

— Достигнали ли са във вътрешността на Федерацията? — попита рязко Уилсън.

— Не би стигнала чак толкова надалече. Четиристотин светлинни години, може би пет.

На Уилсън му се искаше да изпита облекчение. Трябваше да го почувства, щом извънземните не бяха стигнали до дома преди него. Само че чувството му избяга съвсем. Това, което видяха, беше твърде обезпокоително. Дори за цивилизация с такива размери онази гигантска червеева дупка беше свръхрискован проект — дело на отчаяние. Сигурен беше къде щеше да ги отведе най-накрая това. Не можеше обаче да проумее защо. Какво можеха да искат от Федерацията?

 

 

Пейзажът беше удивителен. Имаше всичко, което човек може да открие на стандартен животоподдържащ свят, но двадесеткратно увеличено. По-високи планини. По-дълбоки долини. По-широки реки. По-обширни равнини. Дори небето изглеждаше по-голямо, макар че може би се дължеше на липсата на облаци през дългия ден.

Всичко това караше Ози да се тревожи за животните, които можеха да срещнат. Плъхове с размерите на кучета? Кучета с размери на коне? Какви ли щяха да са слоновете или динозаврите?

Само че вече бяха тук от осем дни и не бяха мярнали и мушица. Растенията не подхождаха съвсем на гледката. Всички бяха невзрачни. Тревата приличаше на килим от мъх. Храстите бяха глобуси с нежни малки листенца, сплетени толкова плътно, че от разстояние приличаха на непрекъсната мембрана. Дърветата имаха проста конична симетрия с тъмни, големи колкото пръсти листа. Поне на ботаническите дадености им липсваше приключенски дух. В интерес на истината, откакто бяха пристигнали, не бе видял и едно цвете. Може би еволюцията беше подминала изцяло идеята за опрашване. Или пък нямаше насекоми, които да опрашват.

Това правеше Точий най-цветното нещо на планетата. Голямото извънземно се бе възстановило бързо от измръзването си, докато скитаха по пътеките след бягството от планетата на Ледената цитадела. Жилавите му двигателни гънки се бяха излекували почти напълно след седмици плъзгане по умерени тревисти поляни и рохката почва в горите. Една от пътеките на трите планети, през които бяха преминали, се намираше в тропически пояс. На Точий това истински му хареса. Малките съсухрени филизи, които се подаваха от бръчките по кафявата му кожа, се бяха разлистили и разцъфнали в жизнени цветове. Сега приличаха на перести папрати, чиято ярка пигментация потрепваше като копринените гънки на наметало. Вълни от алено, мандаринено, тюркоазено и смарагдово се поклащаха по дължината на тялото му при всяко движение и повей на вятъра.

— Прилича на дъга от козина — беше казал Орион, когато клончетата започнаха да растат отново.

Момчето също беше много по-щастливо. Голяма част от шумната му самоувереност се беше завърнала и се засилваше с всяка стъпка, която ги разделяше от Ледената цитадела.

Ози почти очакваше да започне да пита: „Пристигнахме ли вече?“, на който въпрос беше почти невъзможно да даде отговор предвид обстоятелствата. Пътищата на силфените бяха подобни на световете, които бяха посетили досега, а малката висулка за приятелство им бе помогнала в няколкото случая, когато Ози не беше съвсем сигурен. Само че досега винаги бяха попадали в местности, където горите бяха гъсти и само тук-таме долини и хълмове служеха за граници помежду им.

Този голям свят беше различен. Когато излязоха от края на гората, погледите им срещнаха обширна вълнообразна равнина, проснала се пред тях. Гората зад гърбовете им изпълваше V-образна долина. През нея имаше само една пътека, която водеше право навън по течението на бързо поточе, ромолящо по дъното на долината. Затова просто продължиха да вървят, като се придържаха близо до потока. Беше един от многото притоци, които захранваха реката, разрязала равнината.

През петте дни непрекъснато скитане бяха попаднали на много подобни гори, които се притискаха към стръмни долини, и нито една, в която пътеките на силфените водеха навън. Плодовете на дърветата бяха ядивни — топки с размерите на пъпеши, чиято влакнеста каша на вкус беше подобна на безвкусни ябълки. Това изглежда беше неизменно правило на световете, свързани от пътеките на силфените — нищо ядивно нямаше силен вкус.

Орион събаряше плодовете с голяма пръчка, понякога Точий го вдигаше с пипалата си, за да стигне до онези, които се поклащаха на по-високите клони. Всеки път, когато Ози наблюдаваше засмяното момче да налага плодовете, се замисляше за къри и бургери с чили.

Реката ги водеше напред към верига от заснежени планини, които обозначаваха края на равнината. С наближаването на хълмовете в полите им вездесъщият килим от трева изтъня и оголи пространства от тънък слой песъчлива почва. Скоро само в широката клисура, през която течеше реката, можеше да се види някаква зеленина. Те подбираха пътя си по осеяните с големи камънаци брегове, като проверяваха внимателно мочурливата повърхност. И Ози, и Орион носеха тежки раници, а на гърба на Точий бяха преметнали два големи стари коша. Клисурата започна да се спуска надолу и течението на реката се забърза, а тя самата се разпени около камъните, които се подаваха от коритото й.

— Още ли искаш да си бяхме направили лодка? — попита весело Орион, когато минаха покрай група скали, около които пръскаха огромни пенливи струи.

Ози го беше предложил по-рано, някъде около третата гора, в която бяха търсили пътища. Макар и да беше добра идея, острието му с диамантен връх не беше идеалният инструмент за рязането и оформянето на толкова много дърво. Във всеки случай, не разполагаха с въже, с което да сглобят дори груб сал. Тогава вече просто искаше да се измъкне от равнината. Дните, прекарани под тихата небесна шир бяха достатъчно неприятни. През нощта обаче бързаше да се прибере в палатката, за да се скрие от смущаващата празнота около тях. Някаква интуиция, заровена дълбоко в съзнанието му, не се доверяваше на тази планета.

— Минавал съм и по по-опасни бързеи от тези — защити се Ози.

След половин ден влачене край клисурата, тя зави рязко и се разтвори в огромен каньон. Реката нахлу в него, заотскача от върволица стръмни стъпала, всяко по-високо от предишното. Най-накрая се превърна във водопад, който громолеше над отвесна скала, висока триста ярда. След толкова много дни, потопени в пълната тишина, която обгръщаше празната равнина, ревът на падащата вода беше шокиращ.

— Е, какво сега? — попита Орион. Гледаше към гигантския каньон, който отнасяше водата от водопада. Изглежда преминаваше право през планинската верига.

— Зад нас няма път, който да води извън този свят — заразсъждава на глас Ози. — Или продължаваме да следваме реката, или ще потърсим друг път покрай планините.

Той извади доста опърпан пергамент. Последното му късче въглен беше станало на малка бучица. Откри най-острия ръб и написа: „Мисля, че трябва да продължим. Изглежда това е пътеката.“

„СЪГЛАСЕН СЪМ“, припламна предният очен сегмент на Точий.

През целия дълъг следобед подбираха пътя си надолу край водопада. Скалите бяха хлъзгави от пръските, затова се спускаха бавно и внимателно. Ако тук им се случеше някакъв инцидент, шансовете да намерят помощ на практика бяха нулеви. Самотното им пътуване ги беше заредило с предпазливост. Дори Орион не се оплакваше колко дълго им отнема слизането. Точий водеше. Върху този рискован наклон двигателните му гънки го правеха най-сръчния от тримата.

Когато достигнаха дъното, слънцето отдавна се бе скрило зад стените на каньона. Според таймера във виртуалното зрение на Ози им оставаха още два часа слънчева светлина. Мъглата, която водопадът създаваше, го бе заблудила за миг, когато стигнаха в основата на водопада, където имаше хладен, влажен въздух. Но дори скрит от пряката слънчева светлина, се чувстваше по-добре с тъмните си очила.

Те преминаха покрай дълбокия скалист вир, образуван от пенестите удари на водопада, и продължиха покрай реката, която отново течеше спокойно и клокочеше по широкото пясъчно корито, осеяно с малки камъчета. Ози застана на брега, за да се огледа добре. Почти отвесните стени от червени скали около тях бяха високи километър, а пред него, там, където каньонът нежно се извиваше на изток, сякаш бавно нарастваха все повече. На най-широкото място дъното на каньона достигаше пет мили. Нищо не растеше във вътрешността му, нито трева, нито храсталаци. Дъното бе застлано с дребни камъчета и пясък от същия червен варовик като стените. Виждаше огромните конични могили от назъбени скали, натрупани до основите на всеки вертикален зъбер, където огромни участъци се бяха отчупили отвисоко и се бяха превърнали в разбит на прах сипей.

Една от манипулаторните ръце на Точий се подаде нагоре в поразително човешки жест, който бе усвоил, за да привлича вниманието им. Когато Ози се обърна, за да погледне към извънземното, в предния му очен сегмент проблясваха бледоморави шарки. „НЕЩО ПРИ ПЪРВАТА ИЗВИВКА. ВЕРОЯТНО ДЪРВО.“

Ози приближи гледката с помощта на ретиналните импланти. Въздухът потреперваше заради нажежените скали и собствената си температура, но до реката, точно преди да изчезне от погледа му, се виждаше някакво тъмно петно. „Може би“, написа той.

Тръгнаха отново по протежение на каньона и почти веднага се натъкнаха на древно огнище. Беше прост кръг от камъни, чиито вътрешни страни бяха очернени. Пепелта отдавна беше отнесена от вятъра, вътре беше останал само потъмнял пясък.

— Виж! — извика Орион и се затича. Спря на няколко ярда от кръга и вдигна нещо от пясъка. Усмихна се триумфално, вдигнал нависоко трофея си.

— Дявол да го вземе — изръмжа Ози. Момчето бе открило кутия от сода. Цветовете й бяха силно избледнели с годините, но познатото лого все още си личеше.

— На Земята ли сме? — попита въодушевено момчето.

— Съжалявам, мой човек, няма начин.

— Това обаче трябва да е някъде във Федерацията. Дори на Силвъргалд имаме сода.

Ози почеса огромната си мъхеста брада.

— Мисля, че е просто боклук. Знаеш какви са хората, най-големите хулигани на Вселената. Но, хей! Това доказва, че сме на прав път.

Не искаше да прекършва крехката надежда на момчето.

Орион го погледна раздразнено и хвърли кутията обратно на пясъка.

Час по-късно спряха и установиха бивак за през нощта. Ози и Орион разпънаха палатката си върху малък склон на неколкостотин ярда от реката и се заеха да перат чорапи и ризи, преди и последната светлина да изчезне. Ози щеше с удоволствие да се гмурне и да се измие като хората, но макар все още да не бяха мярнали и едно живо същество на този свят, просто не можеше да се довери на водата. Тези мисли трябва да бяха резултат от твърде многото студентски нощи, прекарани с пица, няколко опаковки бирени кутии, трева и скапани научнофантастични филми. Бог знае какво се криеше по дъното на реката. Може би нищо, но той определено нямаше да жертва задника си, за да може някое извънземно да го ползва за люпилня на яйцата си, не, благодаря. Изведнъж дългите вечери, прекарани в горещите басейни на Ледената цитадела вече не му се струваха толкова неприятни.

Връщаха се обратно към палатката, когато Орион спря и каза:

— Там има светлина.

Ози погледна надолу към каньона, накъдето сочеше момчето. Далече по течението сияеше малка златна искрица. Не беше сигурен дали се намира от тяхната страна на реката. Приближаващата функция на ретиналния му имплант не успя да му даде ясен образ. Независимо колко силно беше увеличението, светлината си оставаше трепкаща и размазана. Когато премина в инфрачервения спектър, едва се виждаше. Значи не беше огън.

— Вероятно някой друг, който пътува по пътеката — каза той успокоително, макар и изобщо да не се чувстваше спокоен.

Точий също бе видял светлината, въпреки че и окото на извънземното не можеше да се фокусира върху нея. Продължиха да наблюдават, докато вечеряха с безвкусните плодове и студена вода, но тя не се движеше. Ози и Точий решиха да бдят на смени през нощта, за да са сигурни, че нещото не се приближава към тях. На Ози се падна смяната от полунощ до сутринта. Той седеше на плоската скала до палатката, облечен в панталоните и карираната си риза, загърнал спалния си чувал като одеяло около раменете. Реката шепнеше тихо в далечината и от време на време откъм Точий се разнасяше нисък тракащ звук, който той определи като извънземно хъркане. Освен това не се чуваше нищо друго, само дълбоката тишина, която винаги щеше да свързва с този свят. От безоблачното, безлунно небе грееше ослепително множество от звезди. Никога не бе виждал толкова много преди, дори когато се разхождаше сред дивите земи на новите светове на Федерацията, преди да бъдат заразени от ниските степени на замърсяване. Една неясна мъглявина, четири или пет пъти по-голяма от земната луна, непрекъснато привличаше вниманието му. В единия си край се извиваше рязко, а от главната й част стърчеше червеникаво копие. Не можеше да си спомни за какъвто и да е подобен астрономически феномен, дори смътно напомнящ на този, в близост до Федерацията. Нарече го Опашката на дявола. Какъв срам, че никой никога нямаше да го види.

В застиналите часове преди изгрева чу гласове. Изправи се мигновено, несигурен дали не се беше унесъл. Може и да ги беше чул в началото на съня си. Само че това не бяха човешки гласове или поне езикът им не беше нито един от тези, които той познаваше.

Искрата светлина не беше помръднала. Той превключи имплантите си на инфрачервен режим и бавно започна да сканира в пълен кръг наоколо.

Гласовете се чуха отново. Определено не бяха сън. Преминаха покрай ушите му и той се извърна толкова бързо, че почти загуби равновесие. Няколко от тях дърдореха едновременно на нечовешки език. Звучаха разтревожено. Уплашено.

Само че освен гласовете нямаше нищо. Нищо не помръдваше в каньона. Нищо с физическа форма.

За малко да попита: „Кой е тук?“ Само дето наистина щеше да прозвучи като реплика, излязла от хорър филм, предназначен за гледане късно през нощта. Тъпо.

Покрай него се плъзна шепот. Някой — нещо — скимтеше в далечината. Ози пусна спалния чувал и изпъна ръцете си напред, концентрира се върху дланите си и се опита да почувства дали въздуха се движи, да долови и най-малкия признак за движение. Затвори очи, знаеше, че зрението няма да му помогне. Слушаше, галеше въздуха. Звукът дойде отново и призова в съзнанието му старата фраза за „гласовете на вятъра“. Чу какво казваха и го повтори тихо. Нищо не се промени. Преминаха покрай него и не му обърнаха никакво внимание.

Орион го откри така, когато първата вълна на бледата зора се надигна иззад стената на каньона — застанал с изпънати ръце като някаква религиозна статуя, която нашепваше думи на чужд език. Момчето си проправи път извън палатката, прозявайки се и търкайки очите си, за да прогони съня.

— Какво правиш?

Ози въздъхна и отпусна ръцете си с плавно движение, което подозрително напомняше на нещо, научено в клас по йога. Ухили се неразгадаемо на Орион.

— Говоря с духове.

Орион заобръща глава около себе си, опитваше се да намери… нещо.

— Добре ли си? Да не си си ударил главата или нещо такова?

— Не и откакто бях в онзи бар на Лотиан, а това беше преди доста години. Това е свят обитаван от духове.

— О, хайде де, Ози, не е смешно. Не и тук. От цялата планета ме побиват тръпки.

— Знам, мой човек. Съжалявам. Но аз наистина чух нещо, все едно бяха група от хора или извънземни.

— Силфените?

— Не, познавам техния език. Не знам какво казваха тези, но по интонацията им можеш да добиеш някаква представа за съдържанието. Тъжни са, или пък уплашени. Може би и двете.

— Ей, стига. Това не ми харесва.

— Да. Знам. Мисля, че това е целта.

— Целта на кое?

— На каквото и да беше това, което преживях. — Той се навъси. — Какво преживях? Ако приемем, че няма такива неща като призраци, тогава… някакъв вид проекция? Малко е детинско просто да стряскаш пътниците. Имам предвид, защо да не изиграеш майтапа докрай, да наденеш бял чаршаф на главата си и да им скочиш иззад някой камък?

— Ти каза, че силфените живеят след смъртта — каза тихо Орион.

Ози го погледна замислено.

— Значи всъщност ме слушаш, а?

— Понякога. — Момчето сви рамене, усмихвайки се малко глупаво.

— Добре тогава, да помислим за това. Нищо от електрониката ни не работи, значи духовете не може да са някакъв вид нормална проекция, холограми, фокусиране на звука, този сорт глупости. Силфените са активни тук, което означава, че всичко това трябва да става с тяхното знание и съгласие.

— Освен ако те самите не го правят — каза Орион с внезапно въодушевление. — Тук няма нищо живо. Не сме видели никакви животни или насекоми. Може това да е техният отвъден свят, където живеят всички духове на силфените.

Ози направи гримаса и огледа могъщия, огромен каньон.

— По някаква причина си мисля, че надали е така. Очаквам да е нещо малко по-внушително. Но може и да греша. — Той млъкна и погледна по протежение на каньона. — Йо, вече не виждам и онази светлина.

Точий се плъзна между двамата и вдигна един от манипулаторните си крайници. „КАКВО СТАВА?“, питаха шарките в окото му.

— Това май ще се окаже голямо предизвикателство за речника ни — промърмори Ози.

 

 

До средата на сутринта можеха да видят ясно, че черните колони пред тях наистина бяха дървета. Дори по стандартите на този свят бяха гиганти, идеални, тънки конуси, които се протягаха на над сто и петдесет ярда във въздуха. Бяха посадени в двойна редица на половин миля от речния бряг и образуваха впечатляваща алея надолу по каньона.

— Значи някой наистина живее тук — каза Орион, когато наближиха началото на алеята.

— Така изглежда. — Ози наклони глава назад, за да зърне върховете на първите дървета. — Или дървесината им е по-твърда от стомана, или тук няма почти никакви ветрове.

— Това важно ли е?

— Не знам, пич. Само дето определено се намира на изродски голяма височина в графиката за изчанченост.

Орион се изкикоти.

— Цялото това място е изродско.

— Няма да споря.

След час, когато стените на каньона вече бяха прави и им позволяваха да гледат с цели мили напред, различиха група силуети, които вървяха по алеята. Седем души далеч пред тях. Движеха се с постоянно темпо.

„ДВУКРАКИ КАТО ВАС, обявиха шарките на Точий. ТЕ СА НАПРАВИЛИ СВЕТЛИНАТА МИНАЛАТА НОЩ.“

„Може и така да е“, написа Ози.

„ДВИЖАТ СЕ ПО-БАВНО ОТ НАС. МОЖЕМ ДА ГИ НАСТИГНЕМ ДНЕС, АКО УВЕЛИЧИМ СКОРОСТТА СИ.“

Ози си мислеше за същото. Разбира се, ако наистина искаше да привлече вниманието им, разполагаше с няколко сигнални ракети в раницата си, макар че не желаеше да ги използва освен в случаи на истинска нужда. А и групата пред тях трябваше да се обърне в правилния миг. Изведнъж се изненада, че още не ги бяха видели, особено предвид впечатляващия контраст между пищното ярко наметало на Точий и скучните скали с цвят на желязо.

„Ще ни е трудно да ускорим. Все някога ще ги настигнем.“

„СЪГЛАСЕН.“

Следобед, когато вече бяха вървели в продължение на часове по пустата алея, се натъкнаха на първата руина. Малко поточе се виеше през каньона, простираше се от основата на скалната стена до реката, като по пътя си пресичаше под прав ъгъл алеята. Преди много време пътеката беше минавала по простичък каменен мост над него. Сега единствените останки бяха здравите основи от всяка страна, които стърчаха от песъчливата земя като изпотрошено чене.

В зидарията имаше бледи извивки, напомнящи на следи от змии в пясъка. Ози не можеше да прецени дали бяха естествено ерозирали от вятъра или представляваха древни гравюри. Като се замисли отново за дърветата, реши, че по-скоро са второто. Нямаше представа колко време е нужно, за да избледнеят до такава степен. Поне векове.

— Иска ми се системите ми да работеха — въздъхна той. — Можеха да датират с въглерод останките до самия следобед, когато са били построени.

— Наистина ли?

— Да, доста близо.

Винаги малко се стряскаше с колко малко технологични познания разполагаше Орион. Трябваше да внимава какво казва, особено когато се шегуваше, а това не беше характерно за Ози. Но момчето обикновено приемаше всичко, излязло от устата му, като неоспорима истина.

Прецапаха през малкото поточе и продължиха да вървят. Ози устоя на подтика да издълбае името си на моста. Малко го изненадваше, че никой не го беше направил, особено онези, които бяха оставили кутията от сода.

Когато опънаха бивака, вече бяха подминали още един разрушен мост, както и голяма кръгла вдлъбнатина в земята, чиито краища бяха направени от плътно подредени каменни блокове. Нито една от археологическите останки не подсказваше каквото и да е за строителите им. Мостовете имаха доста сходно оформление при всички видове. Същото се отнасяше и за яките основи. Ози подозираше, че кръгът представлява точно това. През деня успяха да съкратят разстоянието до съществата пред тях до около миля. След като разпънаха палатката, в сгъстяващия се мрак блесна златна светлина.

— Те се намират на абсолютно същото място — каза Орион. — Трябва да запалиш сигнален огън, Ози. Сега няма начин да не го видят.

Ози се загледа в постоянния източник на светлина.

— Те знаят, че сме тук. Ако не искат да говорят с нас, няма смисъл да ги насилваме.

Орион кимна весело и заби ножа в един от по-едрите плодове.

— Вече знам нещо за хората — не можеш да накараш някого да бърза, ако той сам не иска, нали така?

— Напредваш.

— Затова трябва да оставя момичето да определи колко бързо да напредваме.

— Да, така е.

— А тя със сигурност ще намери как да ми каже, когато е готова да си легнем, нали? Сигурен ли си в това?

— Ъ, да. — Ози започваше да се плаши от тези нощи около огъня. Съзнанието на момчето се движеше изумително праволинейно. — Само че, виж, мой човек, ще бъде елегантно. Трябва да си внимателен и винаги да си готов.

— Какво точно имаш предвид?

— Ами, ако на нея й е хубаво срещата да продължи колкото време поискаш, това е добър знак.

— Мислех, че каза да не се опитвам да я вкарвам в леглото още на първата среща?

— Да, да, така е. Говоря за втората или за по-нататък.

— Добре. Значи срещата продължава цяла вечер. Аз ли да я поканя вкъщи, или тя ще го направи?

— Не знам, мой човек. Зависи от момичето, окей? Довери се на собствената си преценка.

— Ама, Ози, аз нямам такава, затова те питам.

— Искаш ли още една реплика, която можеш да ползваш?

Беше открил, че това е добър начин да накара Орион да спре, макар че собственото му достойнство винаги плащаше висока цена.

— Да!

— Добре. За тази обаче, ти трябва цял тон самоувереност, окей, не трябва да показваш никакъв страх. „На мен ли ми има нещо, или винаги си толкова красива?“

— Може — каза колебливо Орион. — Но трябва да я подкрепиш с добра реплика след нея.

— Хей, аз само ти казвам как да отвориш вратата. След като се озовеш в стаята, се оправяш сам.

Гласовете се завърнаха късно през нощта. Този път бяха малко по-силни и се чуваха по-начесто.

Орион се събуди стреснат, когато преминаха право покрай палатката. Ози вече седеше в чувала си, заслушан в казаното и в начина, по който беше изречено.

— Духове са, нали? — каза сериозно Орион.

— Изглеждат като такива. Изплашен ли си, мой човек?

— Ози! Това са духове!

— Правилно. Да знаеш, че и аз съм уплашен.

Той се измъкна от спалния си чувал и разкопча палатката. Нощният въздух беше изпълнен със звуци, стотици гласове се вихреха хаотично около лагера им. Той навлезе право в средата им и се озова сред дневна светлина. Краката му се намираха върху тучен килим от синьо-зелена трева, която покриваше повърхността на каньона заедно с дървета и гъсти храсти. Алеята от дървета беше заменена от път, построен от каменни павета. Странни петкраки, подобни на волове, животни теглеха дървени каруци. Върху тях бяха високо натрупани бъчви и някакъв местен вид сено. Водачите бяха извънземни, които приличаха на медузи с формата на круши. От долната им половина се подаваха стотици тънки и нежни пипала, които им служеха едновременно за крака и ръце. Макар и поотделно да бяха слаби, белите като восък пипала се преплитаха едни с други и образуваха по-силни крайници, когато им потрябваха такива. По пътя се плъзгаха дузини от тях. Връхчетата на пипалата им се извиваха и дращеха като набити на колове червеи, за да ги придвижат напред. Обръщаха се едни към други с ниски бълбукащи гласове.

Една от каруците се носеше право към Ози. Той заразмахва трескаво ръцете си.

— Хей, внимавай…

Водачът очевидно не можеше да види нито него, нито палатката или Орион, който стоеше от едната му страна. Той грабна вкамененото момче и го издърпа настрана. Двамата изпаднаха извън пътя — обратно в нощта.

— Мамка му! — изсумтя Ози. Вдигна глава и се огледа. Нищо не се бе променило, звездите блестяха в нощното небе и спускаха слабата си светлина върху тях. Алеята между дърветата си стоеше спокойно до тихата река и маркираше посоката на стария път.

— Уау! — възкликна Орион. — Яко.

— Ъ?

Усмивката на момчето блесна на звездната светлина.

— Не схващаш ли? Каньонът е машина на времето, както пътищата на силфените са червееви дупки. Колко стилно е това, а?

— Това беше просто образ, мой човек — каза Ози малко троснато, докато се изправяше на крака и изтупваше пясъка от шортите си. — Показва ни как е изглеждало преди.

— Подуших ги, Ози, все едно имах оцет под носа. Това беше истинско, не просто образ. Бяхме там, в миналото. А и освен това, ти също си помисли, че сме там, защо иначе ме избута от пътя?

— Бях изненадан, това е всичко, не знаеш до каква степен се простира образът. Да знаеш, мой човек, някои хора са били наранявани по време на телесензорни предавания.

— Беше уплашен. — Ози разпери широко ръцете си и се разсмя бурно срещу стената на каньона. — Хей, ти се уплаши, Ози. Лоша машина на времето.

— Това не е… — Ози се овладя, макар че и той беше усетил миризмата. Погледна напред към алеята и провери златната светлина на другата група. Беше си все така там и не помръдваше. Призрачните гласове се завърнаха и се плъзнаха като змии през въздуха. — По дяволите, това място е шантаво.

— Ози! — ахна Орион.

Едно от медузестите извънземни премина покрай тях, загърнато в собствения си ореол от слънчеви лъчи. Точий отметна настрана одеялото си от кожа на леден кит и се надигна на двигателните си гънки, шокирано от солидно изглеждащото привидение, което се носеше покрай него.

„КАКВО БЕШЕ ТОВА?“

Шарките в окото на Точий грееха толкова ярко, че Ози за миг си помисли, че Орион ще ги види. Той сви рамене — със сигурност не разполагаха с речник за неща като пътуващи във времето призраци. Когато се обърна, самотното медузесто извънземно беше изчезнало.

— Мисля, че по-добре да се махнем от алеята. Има няколко часа до съмване. Трябва да се опитаме да починем.

— О, Ози, това е прекрасно. Може да се озовем в края на това пътуване, преди да сме започнали. Мога да отида на Силвъргалд и да попреча на родителите ми да си тръгнат.

— Виж, мой човек, знам, че си мислиш, че машината на времето е нещо страхотно, но повярвай ми — съществуват фундаментални квантови аксиоми, които не позволяват това да се случи. Окей? Знам как ти изглежда, но това не е истинско.

Орион тъкмо щеше да отговори, когато се появи малка механична кола, в чиято кабина седяха две извънземни. Късите дебели комини в задната й част яростно бълваха пушек и пара. Момчето си пое рязко въздух и отстъпи назад.

— Май си прав. Тук ще ни прегазят.

Ози беше силно изкушен просто да застане на пътя и да позволи на някое от привиденията да мине право през него. Само че те изглеждаха толкова шибано истински!

Тримата събраха багажите си и се отдалечиха бързешком от алеята. Веднага щом минаха от другата страна на дърветата, гласовете утихнаха, макар така и да не замлъкнаха съвсем. Ози и Орион седнаха срещу една голяма канара и увиха спалните чували около себе си. От време на време върху алеята пламваха опалесцентни светлини и очертаваха ниските части на дърветата, докато отдавна умрелите извънземни вървяха по собствените си пътища. След известно време Ози спря да се опитва да проумее станалото и затвори очи.

 

 

— Имам теория — каза нетърпеливо Орион, докато дъвчеха безвкусната си закуска. — Мисля, че Сара е минала през този каньон. Затова е жива след толкова време. Каньонът я е отвел в бъдещето.

— Не е машина на времето — каза Ози за може би десети път. — Времето не може да тече на обратно, не можеш да се движиш назад във времето. Течението е едностранно. Точка, пич.

— Тя е отишла напред.

— Добре, това не е толкова трудно. Дори и ние можем да го направим.

— Можем ли? — Орион беше възхитен.

— Ами… да, поне на теория. Вътрешната структура на червеевата дупка може да бъде пригодена така, че времевата й рамка да бъде разсинхронизирана. С други думи, влизаш през единия край и седмица по-късно излизаш през другия. Но за теб ще е минала само една секунда. Почти съм сигурен, че точно това се случва по пътеките на силфените. Несъмнено звучи смислено, особено що се отнася до хора като Сара.

— Правил ли си го с твоите червееви дупки?

— Не. Много е сложно. Все още не разполагаме с технологията, която съответства на математическите уравнения. — Той изръмжа неодобрително. — Когато двамата с теб се върнем, може вече и да я имаме.

Тази сутрин вървяха успоредно на алеята от дървета и пазеха разстояние от триста ярда. Постоянно забелязваха движение по пътя. Усещането беше невероятно. Между стволовете се поклащаха сенки и изчезваха, когато съсредоточаха погледа си върху тях. Привиденията определено не бяха толкова живи през деня.

Няколко часа, след като тръгнаха, осъзнаха, че най-накрая са настигнали останалите пътници. Групата бе продължила по алеята. Сега изглеждаха така, сякаш се движеха срещу силен вятър. Бяха приведени напред и продължаваха упорито. Плащовете им се вееха зад тях.

— Силфени са — каза Орион. — Сигурен съм.

Ози увеличи изображението. Момчето беше право.

— Нова аномалия в графиката — прошепна.

— Ще ги заговорим ли?

— Не знам. — Ози беше силно разколебан. Не бяха мяркали живо разумно същество от напускането си на света на Ледената цитадела. От друга страна, даже и в най-силните си моменти силфените не говореха особено смислено.

— Да изчакаме да видим къде ще са, когато ги настигнем.

Продължиха да вървят и по някое време в края на алеята се отвори голямо празно пространство. Виждаше се, че дърветата продължаваха от другата страна, но в продължение на няколко мили дъното на каньона беше празно.

— Не виждам паднали дървета — каза Ози, докато оглеждаше повърхността. — Изглежда, че хората, които са ги засадили, са искали да прекъснат поредицата.

— Там има ли построено нещо? — попита Орион.

— Не виждам руини.

Приближаваха се доста бързо до групата на силфените. Ози прецени, че ще се изравнят с тях точно преди прекъсването на алеята. Тъмните призрачни сенки все още прелитаха над пътеката, придружавани от спорадичното тъжно ломотене. Беше почти сигурен, че е на същия език, който бе чул да използват извънземните, докато се намираше вътре в проекцията.

Когато се намираха само на неколкостотин ярда зад силфените, Точий вдигна пипало. „ТОВА НЕ Е ЕСТЕСТВЕНО“, казваха шарките в окото му. Пипалото вече сочеше право към стената на каньона зад дългото празно пространство.

Ози изучи скалата, опитвайки се открие какво му сочеше Точий. Няколко от отвесните процепи изглеждаха малко по-правилни от нормалното… Той промени мащаба на зрение и ахна от удивление. Сградата беше толкова огромна, че той не я бе разпознал като такава.

В скалата личаха профилите на медузестите извънземни, издълбани преди хилядолетия. Виждаше две от тях. Всяко трябва да беше високо по почти половин миля. Ентропията ги беше глозгала бавно, скалните свличания бяха откъснали огромни части, изкривявайки очертанията. Сипейните купчини в основата на скалите под тях бяха изключително високи. Но дори след вандализма на природата формите все още бяха достатъчно отчетливи, за да ги разпознае. Между тях се намираше дворец, който се бе простирал по почти цялата височина на скалата. Предположи, че е дворец, макар че също толкова лесно можеше да се окаже и вертикален град или храм, може би дори крепост. Архитектурата напомняше смътно на баварските замъци, които бе виждал върху назъбените алпийски върхове, макар и точно този да изглеждаше като постройка на термити. Извитите кули и балконите с форма на полумесец сякаш бяха израснали от скалата. Не че бяха много и нито един от тях не беше завършен. Като цяло от двореца бе останало дори по-малко, отколкото от гигантските статуи, които пазеха двете му страни. От отвесната повърхност стърчаха издадени контрафорси, които се извиваха нагоре и завършваха в назъбени копия, там, където структурите, някога поддържани от тях, се бяха отчупили и сгромолясали върху широките хълмове от камънаци, разпилени в основите. По цялата гола повърхност в зигзази се извиваха стълбища и пътеки. Виждаха се стотици стаи — малки кухини, чиито предни половини липсваха. Хиляди отворени черни пещери, зад които имаше проходи, прокопани назад в скалите, свързващи стаи и зали.

— Какво се е случило тук? — попита Орион. Гласът му беше почти благоговеен.

Ози поклати глава, смирен, като никога, пред мащаба на трагедията. Беше дълбоко обезпокоително, че вид с толкова очевидни способности и интелект можеше да позволи на цивилизацията си да залезе по такъв начин.

— Мисля, че трябва да попитаме силфените.

Веднага щом отклониха пътя си обратно към алеята, разбраха защо силфените напредват толкова бавно. Не вятърът ги забавяше, а спомените за стария път ставаха по-силни. Всички пътешественици от миналото, които бяха използвали древната магистрала, изминаваха отново пътуването си, всеки от тях използваше каньона по едно и също време. Не бяха така солидни като привиденията от предишната нощ, но компенсираха многократно с огромния си брой.

Първоначално Ози само потрепваше, когато фантомите прелитаха спорадично срещу него. Стягаше се, когато го удряха, само за да открие, че бяха преминали право през него, без да го докоснат. Някои от извънземните, по-голямата част от тях, бяха просто пешеходци. Други караха раздрънкани каруци или пък яздеха животни. Няколко се возеха на механични апарати.

Гъстотата на призрачните пътешественици се увеличаваше, колкото повече се приближаваха до алеята. С тях се носеше и шумът, който произвеждаха, виковете на стотици извънземни, които говореха и крещяха едновременно. Числеността им най-накрая започна да оказва лек натиск. Ози сведе глава, когато навлязоха сред тях. Почувства докосване върху китката си и подскочи от изненада. Когато погледна надолу, видя манипулаторното пипало на Точий увито около ръката му. Извънземното се държеше и за китката на Орион. Свързани заедно, тримата продължиха да напредват към силфените.

Между линиите от дървета извънземните от миналото се сливаха в един-единствен размит поток от цветове. Гласовете им се превърнаха в неразграничим безкраен вой. Срещу себе си вече усещаха вихър. Ози се наведе срещу него, чувстваше се благодарен на Точий за уравновесяващата хватка върху ръката му. Ризата и пуловера му плющяха диво около него. Лицето му се изкриви в гримаса на мрачна решимост и той насили краката си да продължат напред.

Силфените се виждаха достатъчно лесно, бяха възел от мрак сред потопа от цветове, светлина и шум, който се стичаше по алеята. Когато с мъка наближиха, той осъзна, че всички бяха стари. Дългата им коса беше изтъняла и сива. Плоските им лица бяха набраздени от дълбоки бръчки, които придаваха достолепие на чертите им. Никога преди не бе виждал следи от старост сред тях — разбира се, никога не бе виждал и деца силфени преди, ако изобщо съществуваха такива. Възрастта им обаче ги правеше елегантни по начин, който остаряващите хора не притежаваха. Дори сега, докато напредваха срещу древната история на пътя, дългите им крайници никога не потръпваха.

— Здравейте — извика Ози на езика на силфените.

Една женска от силфените се обърна, тъмните й широки очи го изгледаха с любопитството на баба, забравила името на любимия си внук.

— Аз съм, Ози. Помните ли ме?

— Никога не можем да не те помним, най-скъпи Ози, най-малко на това място на спомените. Радостни сме да те заварим тук, където искаше да бъдеш.

— Извинявам се, но никога не съм искал да бъда тук.

Веселият й смях изглежда успокои виковете на призраците.

— Настояваше ти, че всички чудеса ще бъдат разкрити и узнати на места далеч от дома. Колко бързо прескача съзнанието ти и променя се непостоянното ти настроение, доволство и мъка горят зад очите ти с красотата на двойни звезди, които танцуват вечно около идеалния си кръг.

— Това чудеса ли са за вас? Аз мисля, че са отдавна отминали времена.

— Чуй знаещите, Ози, докато тъпчеш пътищата през изгубени светове. Изпълнен с разбиране, ще станеш за радост на опърничавия си аз. Чудеса поражда не само радостта, но и мъката. И двете трябва да бъдат, за да живеят, защото всъщност те са преплетени в едно. Тук идваш ти, където малко са били, толкова дълбока е нуждата ти, толкова силна е песента ти. Все още те обичаме, макар да не си готов да паднеш в кръга от светлина и въздух, където песента ще бъде изпята до край, независимо дали е тъжна или сладка.

— Това? Това ли е вашият отговор за бариерата на Дайсън? Кажете ми за затворените звезди, искам да знам за тях.

— Ще узнаеш, когато извървиш тази долина на смъртта до сенките, които не си отиват и скърбят.

— Сигурно ме будалкате — промърмори той на английски. — Библията ли ми цитирате?

Дългият език на жената силфен потръпна в центъра на устата й.

— Там ли исках да бъда? Това в затвора около звездите ли е? Пътищата ви достигат ли през стените от мрак?

— Захвърли цифрите си и грубия си глас и се научи да пееш, скъпи Ози. Песента е съдбата на всички, които живеят и се учат да живеят.

— Не разбирам — изсумтя той през стиснатите си зъби. — Не знам дали това е отговорът. Какво е това шибано място? — Той погледна измъчено към силфените и премина отново на техния език. — Защо сте тук, в тази мъртва долина? Защо търпите това?

— Тук идваме, за да завършим песента си, малки и крехки сме и търсим мястото си сред това, що ще дойде. Дълго беше пътуването ни, ярка беше светлината, която ни огряваше, шумни бяха песните, които изпяхме на себе си, твърда и мека беше земята, по която крачеха краката ни. Скоро вече няма да крачим.

— Това е то? Това е краят на пътеката на силфените? Краката ви ще спрат хода си в края на тази долина?

— Ози! — извика Орион. — Ози, духовете си тръгват.

Ози се обърна. Бяха стигнали до последните две дървета и натискът отслабваше стремително. Духовете избледняваха и позволяваха цели слънчеви лъчи да преминат по строшената скала на дъното на долината. Докато се оглеждаше объркан, чуруликащите им гласове утихнаха и изчезнаха. Той се запрепъва напред, напрягайки мускулите си срещу несъществуващ натиск. Пред него, по цялата височина на стената на каньона, се простираше извънземният дворцов град.

— Пътеката, която крачим и обичаме, се върти и върти, и така никога не свършва, Ози — каза жената силфен. Звучеше неизмеримо тъжна, сякаш му разказваше за смъртта. — Тя започва, където започваш ти. Свършва с края ти.

— А по средата? Какво става тогава? Тогава ли пеем?

— Докато вървим по пътищата, чуваме много песни. Песни, които да пазим. Песни, от които да се страхуваме. Ела, Ози, ела и послушай съкрушената песен на този свят. Тук лежи мелодията, по която искаш да вървиш по-напред сред плетеницата, която е всичкото ни аз.

Силфените бяха хванали ръцете си. Високата жена му подаде своята ръка. Орион го гледаше нервно. Шарките в очите на Точий питаха: „СЕГА КАКВО?“

— Кажи на приятеля ни, че не знам — каза Ози на Орион. — Но ще открия.

— Ози?

— Всичко ще е наред.

Той подаде ръката си на жената силфен. Четирите й пръста се увиха ловко около ръката му. Кожата й беше топла и суха. По някакъв необясним начин това му се стори успокоително.

Тръгнаха заедно към отвесните руини. В основата на огромната купчина от строшени скали имаше черен глобус без отличителни черти. Беше висок колкото силфените. Ози не можеше да каже със сигурност дали всъщност стоеше върху червеникавия пясък или беше увиснал във въздуха над него.

— Сега ще узнаеш песента на тази планета — каза тя, когато се доближиха до сферата. — Всичко, което някога е пяла, идва от последния й спомен.

Ози почти се разколеба. Тогава видя планетата, която се въртеше в центъра на сферата. Втренчи се напред като нетърпеливо дете.

Не беше самата планета, беше дух, също като извънземните, които населяваха пътя по протежението на каньона. Много отдавна се бе носила блажено в космоса. Беше позната на силфените, които крачели по пътеките си през спокойните й гори. Жителите й, медузестите извънземни, били изградили за себе си мирна цивилизация и обогатявали познанието си като повечето видове. Дори били започнали да изследват звездната си система, като изпращали груби кораби върху планети и луни.

Тогава пристигнали имперските колонизатори. Огромни звездни кораби се гмурнали в звездната система, понесени върху пламъците на сливащи се атоми, и се увили около орбитата на този тих щастлив свят. Било им отнело десетилетия да прекосят междузвездното пространство и били жадни за плячка, за нов свят, на който да основат отново старата си империя.

Завоевателната война била толкова кратка, колкото и безсмислена. Обитателите на планетата се отбранявали по най-добрия начин, модифицирали носещите инструменти ракети, за да атакуват огромните нашественици над красивата си планета. Големите кораби понесли някакви щети, което подтикнало нашествениците към жесток ответен удар.

В горите и поляните под тях силфените бързали да се върнат към мира и свободата, които били отказани на този свят. Но дори елфическите люде, чийто живот бил живот на щастие и странен интерес към световете, през които преминавали, се разтревожили от ужасното насилие, изригнало около тях. За да се покаят, те наблюдавали.

Ози видя тъмните бронирани звездни кораби, които пращаха ракетите и кинетичните си снаряди с огромна скорост към планетата под себе си. Спящите облаци бяха разкъсвани от експлозии, които изкривиха въздуха на света. Пръснаха се унищожителни вълни. Твърдата земя се накъдри като вода. Океаните се надигнаха гневно. Градове и мегаполиси бяха взривени на парчета. Извънземните умираха с десетки хиляди през първите секунди. Ози ги познаваше. Усети смъртта им. Мъката им. Страха им. Загубата им. Съжалението, когато домовете им бяха унищожени. Горчилката, когато децата им бяха разкъсани пред тях. Можеше да разпознае всеки един от тях и да преживее чувствата му. А смъртите се умножаваха, оръжията на империята обричаха света на пушеща, радиоактивна забрава, преди звездните кораби да се оттеглят в търсене на нови, по-лесно подчиними светове.

Ози беше изхвърлен от глобуса. Сви се на топка като неродено дете, по бузите му потекоха сълзи и напоиха сухата песъчлива почва на мъртвия свят.

Плака с часове, докато ужасната болка от безбройните смърти се процеждаше през него. Мразеше я, както не бе мразил нищо в досегашния си живот. Мразеше стореното. Мразеше сляпата глупост на завоевателите. Мразеше силфените за това, че бяха гледали безучастно. Мразеше загубата на толкова много живот, на толкова много обещания. Мразеше, че знае колко по-добра можеше да е Вселената, ако светът на тихите извънземни бе оцелял и най-накрая се бе срещнал с глупавата несъвършена човешка раса, чиято Федерация не спираше да напредва. Мразеше факта, че срещата между тези толкова различни съзнания никога нямаше да се случи.

Късно следобед, когато сълзите му отдавна бяха пресъхнали, той спря жалкия си скръбен хленч и се обърна по гръб, мигайки срещу безоблачното небе. Орион и Точий се взираха разтревожено в него.

— Ози — примоли му се Орион, който сам бе на прага да зарони сълзи. — Моля те, не плачи повече.

— Трудно е да не плача — изграчи той. — Бях тук. Бях всеки един от тези, които умряха.

Той започна отново да трепери.

— Ози! Ози, моля те!

Той усети как ръката на Орион стиска неговата собствена в отчаяна нужда от успокоение. Момче, загубено на светлинни години от дома си, зарязано от родителите си, тръгнало на приключение, което се бе оказало кошмар, продължаващ много месеци. Крехкият допир до човек беше това, от което се нуждаеше, за да не пропадне в черния безкрай на ужаса. Колко ирония се криеше в това — свръхнезависимият Ози се нуждаеше от някого?

— Добре — каза слабо Ози и стисна грубо ръката на момчето. — Добре, дай ми един момент, пич.

Опита се да седне, но откри, че тялото едва му се подчинява. Манипулаторната плът на Точий се плъзна под него и му помогна да се изправи. Той огледа каньона, почти се страхуваше от това, което ще види.

— Къде са силфените?

— Не знам — каза Орион. — Тръгнаха си много отдавна.

— Хм. Най-накрая са свършили нещо, както трябва. Щях да убия копелетата, ако бяха останали.

— Ози, какво стана? Какво видя?

Той сложи ръка на челото си, изненадан от горещината на кожата си. Все едно гореше от треска.

— Видях какво се е случило с този свят. Някакви извънземни пристигнаха със звездни кораби и… го разсипаха с ядрени бомби.

Орион се огледа колебливо.

— Тук?

— Да. Само че преди много време, предполагам.

Той погледна към съсипания дворцов град и почувства нова вълна на мъка.

— Защо ти го показаха?

— Не знам, мой човек, наистина не знам. Мислеха си, че го искам за песента си. Песен, по дяволите! — От устата му излезе презрително сумтене. — Мисля, че налице имаме сериозен преводачески проблем. Мисля да съдя някой от културното ведомство, когато се приберем. Да речем за един трилион долара. Никога няма да се възстановя от това.

Ози млъкна, осъзнал колко верни бяха думите му.

— Но пък, предполагам, че в това се крие смисълът. Това е спомен, който принадлежи на силфените. Те са тези, които са наблюдавали всичко. И не са направили нищо. — Той загреба малко от песъчливата почва и я остави да изтече през пръстите си, хипнотизиран от падащите зърна. — Цялата работа е за тях, това е тяхната мъка, не моята, не на хората, чиито свят е било това. Става дума за тях. Никой друг не знае или му пука, вече не.

— Какво ще правим сега тогава?

Ози погледна уморено към черния глобус.

— Ще си тръгнем. За нас тук вече няма нищо.