Питър Хамилтън
Звездата на Пандора (5)

3.

Малко хора извън правителствените кръгове бяха чували някога за Федеративния съвет на Екзопротектората. Беше сформиран през първите дни от съществуването на Междузвездната федерация, един от онези екипи за реакция при спешни случаи, които бюрократите толкова обичаха. По онова време хората все още се притесняваха от срещата с извънземни, и с право, тъй като червеевите дупки на ТСП непрекъснато се отваряха на нови и нови планети, все по-далеч от Земята. На Федеративния съвет на Екзопротектората се падаше задачата да проучи всеки разумен извънземен вид, открит от ТСП, и да оцени степента на опасност, която той представлява за човешкото общество. Предвид потенциалните последици, ако се осъществеше най-лошият сценарий, членовете му до един притежаваха огромна политическа мощ. Въпреки това, тъй като възможността подобна среща изобщо да се случи беше твърде малка, членовете на Съвета поверяваха задълженията си на хора от своите екипи. В тази си псевдоформа Съветът се срещаше редовно всяка година. И всяка година потвърждаваше тържествено галактическото статукво. Делегатите пътуваха ежегодно и обядваха сносно в експресните влакове. Както Федерацията откри с времето, находищата на разумни извънземни се срещаха доста рядко в този сектор на Галактиката.

Събитието, свързано с Дайсън Алфа, бе променило всичко. Найджъл Шелдън не можеше да си спомни да е посещавал среща на Съвета преди, макар да подозираше, че го е правил поне два пъти — когато бяха открити силфените и Висшия ангел. Подобни спомени вече не бяха част от паметта му. Явно ги бе пенсионирал в защитени хранилища преди няколко подмладявания.

Липсата на непосредствени спомени обаче беше експертно компенсирана от указанията, които получи от екипа си по време на пътуването от Кресат, където живееше заедно с останалите членове на фамилията Шелдън. От ТСП бяха насочили частния му влак през Августа към нюйоркската гара на ТСП в Нюарк. Оттам пътят до Гранд Сентръл беше кратък.

Винаги се наслаждаваше на Манхатън през пролетта, когато снегът вече го нямаше и по дърветата се появяваха нови листа, жизнена зеленина, която никой художник не бе успял да плени в картините си. На Гранд Сентрал го очакваше конвой от лимузини, за да го закара заедно с антуража му до офиса за изследване и развитие на Федерацията на Пето авеню. Небостъргачът беше на над сто и петдесет години и с двеста седемдесет и осемте си етажа вече не бе най-високият на древния островен метрополис, но все още беше сред първенците.

Пристигна рано, преди останалите членове на Съвета. Нервните дежурни служители въведоха него и антуража му в главната конферентна стая на двеста двадесет и петия етаж. Не бяха свикнали с делегации от толкова високо ниво и това си личеше по трескавите им усилия да приведат всичко в стаята в идеално състояние за началото на срещата. Махна им с ръка да не го занимават с въпроси и им каза да продължават с работата си, той щеше просто да изчака тихо останалите членове да се появят. В този момент свитата му плавно го обви в защитен пашкул.

От конферентната стая се разкриваше гледка над съседните сгради към Сентръл парк. Покривката от земна зеленина блестеше ярко и успокоително под следобедното слънце. Напоследък в парка почти липсваха извънземни дървета. През последните осем десетилетия законите за защита на местните видове на Земята бяха налагани с нарастваща строгост от комисарите по околната среда на Обединените федерални нации. Въпреки това можеше да види сияйното дърво ма-хон, което блестеше ослепително в центъра на парка и всеки негов спирален лист отразяваше като призма светлината, досущ като полирано сребро. То се издигаше там вече над триста години. Едно от осемте, пренесени успешно извън странната им родна планета. През последните сто години бе получило статут на градски монумент. Идея, която допадаше на Найджъл. Когато нюйоркчани си втълпяха нещо, дори фракцията на еколозите в ОФН не можеше да им попречи и не съществуваше начин да се откажат от скъпоценното си, неповторимо дърво ма-хон.

Главният изпълнителен помощник на Найджъл, Даниъл Алстър, му донесе кафе, което той изпи, докато гледаше града отвисоко. В съзнанието си се опита да нахвърли промените, които бе виждал на хоризонта през столетията. Сградите на Манхатън изглеждаха много по-стройни отпреди, въпреки че това се дължеше най-вече на факта, че бяха много по-високи. Освен това архитектурната мода имаше по-изящен и артистичен външен вид. Понякога резултатът беше прекрасен, какъвто бе случаят със съвременната кристална готика на сградата Стоет; или пък изглеждаше откровено скучно като извитата Илева. Провалите не го притесняваха особено, най-малкото придаваха на града специфичен облик, за разлика от повечето безлични селища на заселените светове.

Рафаел Колумбия, шефът на Междузвездната дирекция за тежки престъпления, беше вторият член на Съвета, който пристигна. Найджъл го познаваше, разбира се, въпреки че двамата никога не се бяха срещали на живо.

— Радвам се да се срещнем най-накрая — каза Найджъл, докато двамата се ръкуваха. — Името ти постоянно изниква в докладите на отдела ни за сигурност.

Рафаел Колумбия се подсмихна.

— В добра светлина, надявам се. — Беше на повече от сто години, а на външен вид изглеждаше на около петдесет и пет. За разлика от Найджъл, който се подмладяваше на всеки петнадесет години, Рафаел Колумбия смяташе зрелия облик за изключително важен за поста си. В тази очевидно напреднала възраст той имаше широки рамене и издут гръден кош, които поддържаше с много физически упражнения. Гъстата му сребриста коса беше подстригана късо и стилно, подчертавайки леката смръщеност, която беше характерна за плоското му лице. Рошавите му вежди и ярките сиво-сини очи издаваха принадлежността му към семейство Халгарт. Без нея никога нямаше да получи сегашната си работа в администрацията на Федерацията. Халгарт бяха основали ЕденБург, една от индустриалните планети, наричани Големите 15, което ги бе превърнало в основна междузвездна династия. Това им предоставяше почти толкова влияние, колкото това на семейството на Найджъл в границите на Федерацията.

— О, да — отвърна Найджъл. — Големите престъпления напоследък като че ли намаляха, или поне тези срещу ТСП. Благодаря ти за това.

— Правя каквото мога — каза Рафаел. — Главният източник на неприятности са групите на тези нови националисти, които изникват непрекъснато и тормозят планетарните правителства. Колкото по-усилено се борим срещу тях, толкова по-агресивни стават твърдите им поддръжници. Ако не сме внимателни, отново ще станем свидетели на доста неприятна вълна от антифедеративни терористични нападения, точно както през 2222-ра.

— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?

— Надявам се, че не. От Вътрешна дипломация смятат, че настоящите групи просто търсят политически статут, за да оправдаят дейностите си. Всъщност са най-вече свързани с престъпността, отколкото с каквото и да е друго. Ако е така, би трябвало да извървят естествения си цикъл и да замрат.

— Слава Богу. Не искам да оттеглям портали от още планети, и сега има достатъчно изолирани светове. Мислех, че единствената планета, на която има истински проблеми, е Далечината. А нейните за неизлечими.

Рафаел Колумбия кимна мрачно.

— Вярвам, че след време дори Далечината може да бъде цивилизована. Когато ТСП започне с откриването на космоса от етап четири, ще стане неотделима част от Федерацията.

— Сигурен съм, че си прав — каза колебливо Найджъл. — Но ще мине много време, преди да започнем да мислим за етап четири.

Вицепрезидентът на Федерацията, Илейн Дой, влезе в конферентната стая, увлечена в разговор с Томпсън Бърнели, сенатора на Федерацията, който председателстваше Комисията за наука. Помощниците им ги следваха и шепнеха тихо помежду си. Илейн Дой поздрави Найджъл учтиво и неутрално, загрижена да не наруши професионализма си. Той й върна жеста с безстрастно лице. Тя бе кариерист и бе посветила сто и осемдесет години, за да се добере до сегашната си позиция. Дори подмладяванията й бяха планирани, така че да спомогнат изкачването й. Кожата й потъмняваше все повече с годините, докато не достигна най-тъмно абаносово, за да подчертае етническата й принадлежност. През това време лицето й се отърси от привлекателните женствени черти за сметка на по-суровата и по мъжки красива физиономия. Найджъл имаше вземане-даване с политици от нейната порода почти постоянно и презираше всеки един от тях. В далечната си младост, изпълнена с идеализъм, когато построи генератора на червееви дупки, мечтаеше да ги остави всички на Земята и да позволи на новите планети да достигнат пълна независимост и да се превърнат в убежища за личната свобода. Сега приемаше надмощието им във всечовешкото правителство като цена за съществуването на цивилизовано общество — все пак някой трябваше да поддържа ред. Това обаче не означаваше, че е длъжен да харесва безконечните им нарцистични наклонности да обслужват себе си. Смяташе Дой за един от най-лошите видове, които винаги бяха готови да се придвижат напред за сметка на останалите. С приближаването на следващите президентски избори след три години тя започваше последния етап на кампанията си, проточила се столетия. Подкрепата му щеше да й осигури президентския дворец в Ню Рио. Засега се въздържаше да й я даде.

Томпсън Бърнели беше по-малко разточителен, прям мъж, който беше северноамериканският делегат на ОФН в Сената на Федерацията. Като такъв представляваше огромна конгломерация на стари и могъщи интереси с произход, заровен сред някои от най-богатите велики фамилии на планетата. Ролята му пасваше. Беше красив мъж, носеше скъп сив копринен костюм, а излъчването му на бивш атлет от Бръшлянената лига си личеше отдалеч. Около него се носеше усещане за увереност, което не може да бъде придобито чрез импланти със спомени и бионевронно пренастройване. Постигаше се само с подходящото възпитание, а той определено беше член на най-висшата земна аристокрация. Когато учеше в колежа, Найджъл мразеше този тип арогантни деца на богаташи — също както мразеше и политиците. Ако можеше да избира обаче, при всички случаи щеше да предпочете да си има работа с Бърнели.

— Найджъл, това трябва да е доста неприятно за теб — каза Томпсън Бърнели с веселие, което почти преливаше в ехидност.

— И защо? — попита Найджъл.

— Контакт с извънземни, който няма нищо общо с твоето изследователско поделение. Някакъв си петостепенен университетски професор прави най-важното откритие през последните два века, и то с не по-малко очукан телескоп, който би могъл да се намери за хилядарка във всеки вехтошарски магазин. Колко отделя ТСП за астрономически изследвания всяка година?

— Няколко милиарда според последните отчети — отговори уморено Найджъл. Трябваше да признае, че сенаторът е прав. И не беше единственият, който споделяше това мнение. Откакто Дъдли Боуз обяви откритието си, медиите в унисферата бяха започнали да се отнасят с нотка на злорад сарказъм към ТСП.

— Няма значение — каза весело Томпсън Бърнели. — Повече късмет следващия път, нали така?

— Благодаря ти. Как се справи континенталният ви отбор за Купата?

Сенаторът се намръщи.

— О, имаш предвид футболната среща? Не съм сигурен.

— Мисля, че загубиха, нали? Но все пак само един рунд от осем. Предполагам, че не е такава болка да се озовете за малко на дъното. Повече късмет следващия път.

Найджъл се усмихна леко, докато сенаторът се обръщаше да поздрави Рафаел Колумбия.

Пристигаха още членове на Съвета и Найджъл се зае да ги поздравява, с тях поне можеше да си говори за футбол. Криспин Голдрайх, сенаторът, председателстващ бюджетната комисия; Брюстър Кумар, научният съветник на президента; Габриел Елси, директорът на федеративната комисия за индустрия и търговия; сенатор Лий Ки, директор на политическия борд за космоса от етап две и Юджийн Кинзул, главният юрист на правната комисия на Федерацията.

Илейн Дой извиси гласа си над какофонията от разговори.

— Мисля, че вече можем да започнем срещата по план — каза тя.

Хората се заоглеждаха и закимаха в съгласие. Всички започнаха да търсят полагащите им се места. Найджъл погледна замислено последния свободен стол и седна отляво на вицепрезидента, която председателстваше срещата. Според протокола той беше заместник-председател на Съвета на Екзопротектората. Помощниците започнаха да сноват зад шефовете си.

Вицепрезидентът се обърна към ръководителя на екипа си, Патриша Кантил.

— Би ли помолила СИ да се включи.

В този миг в стаята се появи Ози Фернандес Айзък. Найджъл потисна усмивката, която изби на устните му. Всички останали на масата изглеждаха изненадани. Нека им. Когато Найджъл и Ози работеха по математическия апарат, който направи генераторите на червееви дупки възможни, Ози беше истински ексцентрик. Миговете му на чиста гениалност вървяха ръка за ръка с глуповатостта на млад сърфист, за да се превърнат в най-ярката му личностна черта през колежанските години. В онези дни Найджъл или се поболяваше от тревога, когато Ози прекарваше времето извън черепа си, или клатеше глава в изумление, когато приятелят му разбиваше проблемите, които той бе смятал за нерешими. Бяха страхотен екип, достатъчно добър, за да свият пространството така, че Найджъл да стъпи на Марс и да изгледа как космическият самолет на НАСА каца на повърхността. Оттам нататък усмиряването на звяра, който бяха създали, винаги беше работа на Найджъл. На него се падна да превърне импровизирания прототип от апаратура за изследване на физиката на високите енергии в най-успешния начин за пътуване и по този начин да създаде най-могъщата корпорация, позната на човечеството. Управлението и финансите не интересуваха Ози. Той искаше само да изчезне оттук и да види чудесата на галактиката.

Делата му в промеждутъците между набезите сред девствените звезди, го бяха превърнали в легенда. Дивакът на Федерацията, най-великият гуру на алтернативния лайфстайл. Момичетата, старите пороци, прекрасните нови наркотични стимуланти — химични и бионевронни, — на които беше пионер. Озисвят — обитаемата планета, на която се предполагаше, че живее сам, в дворец с размерите на град; десетилетия, прекарани като странстващ поет из световете, за да наблюдава израстването на чуждопланетните култури от общественото дъно; стотиците естествено заченати деца; екстравагантните му подмладявания, за да може да прекара години в животински тела — на лъв, орел, делфин, немечка от Карук; проектът за синтезиране на ДНК на динозавър, който погълна милиарди, преди барсумианците да задигнат пробите; тайната мрежа от червееви дупки на федеративните планети, която само той можеше да използва; говореше се, че начинът му на мислене е послужил за основа на СИ. Където и да отидеше човек във Федерацията, местните щяха да му разкажат за случай, когато Ози е минал оттам (дегизиран, разбира се) и е обогатил живота на предните им с някакъв велик подвиг или нещо друго: организирайки построяването на мост над коварна река, пренасяйки болно дете до болницата по време на буря, изкачвайки първи най-високата планина на планетата, сразявайки в двубой местния престъпен бос. Както и превръщането на вода във вино, ако можеше да се вярва на таблоидите на унисферата, помисли Найджъл. Все пак Ози беше експерт по обратния процес.

— Извинявайте, че закъснях, пичове — каза Ози. Махна приятелски на вицепрезидента, докато крачеше към последния празен стол. Минавайки зад Найджъл, го потупа по рамото.

— Радвам се да те видя, Найдж, доста време мина.

— Здрасти, Ози — каза небрежно Найджъл, за да не прозвучи по-малко печен от него. Всъщност бяха минали седемнадесет години, откакто се бяха видели за последно.

Ози най-сетне седна на стола си и се отпусна с щастлива въздишка.

— Някой да има кафе? Имам адски махмурлук.

Найджъл махна бързо с пръст и Даниъл Алстър се погрижи да донесат чаша. Няколко членове на Съвета едва се удържаха да не изразят възмущението си от неуважителното поведение на легендата. А това, както знаеше Найджъл, беше целта на Ози. Понякога си мислеше, че подмладяванията му са абсолютно безсмислени. Той можеше да се държи по неповторимо младежки начин без каквато и да е помощ от страна на неспокойните хормони в подрастващото тяло. Одобрението и възхищението, които бе получил из цялата Федерация, вероятно най-накрая бяха задоволили младото афро-латино хлапе. Дори през политически коректния двадесет и първи век тези две култури никога не се смесваха, не и по улиците на Сан Диего, откъдето идваше той. На Ози се падна да се смее последен по този въпрос.

— В официалните си правомощия ли се явявате на тази среща, господин Айзък? — попита Криспин Голдрайх със силно изразен аристократичен британски акцент, от който се носеше воня на неодобрение.

— Много ясно, мой човек, аз съм представителят на ТСП в това представление.

В ежедневната си лимоненожълта риза и намачкани катерачески панталони в охра той контрастираше ярко с останалите мастити брокери на власт, наредени около масата. Бухналата му африканска прическа изобщо не допринасяше за хармонията на картината. Дори след три столетия на убеждаване, умоляване и открити подигравки Найджъл не бе успял да го убеди да се подстриже. Това беше едничката мода, която никога не се върна към живот. Ала Ози живееше с надеждата.

— Не ме гледайте — каза Найджъл. — Аз съм представител на оперативните кадри на ТСП. Ози е техническият съветник на Съвета.

Ози се ухили широко на Криспин Голдрайх и му намигна.

— Много добре — каза Илейн Дой. — Ако може, нека продължим.

В огромния монтиран на стената срещу масата портал оживяха линии в мандаринено и тюркоазено, които се плъзгаха назад до общото си начало в центъра. Приличаха на древен скрийнсейвър.

— Добър ден, дами и господа — каза плавно Съзнаващият интелект. — Имаме щастието да присъстваме на среща, която със сигурност ще има историческо значение.

— Благодаря ти — каза вицепрезидентът. — Добре, Брюстър, започни, ако обичаш.

Научният съветник на президента огледа хората около масата.

— Всъщност не мога да добавя много към репортажите от унисферата, освен да потвърдя, че са верни. По наша молба ТСП отвори изследователска червеева дупка в междузвездното пространство отвъд Таниата и използва собствено оборудване, за да потвърди забулването.

— Нашето оборудване е значително по-сложно от телескопите, използвани от Дъдли Боуз — каза Найджъл. Пренебрегна тихото изръмжаване на Томпсън Бърнели. — Въпреки това разполагаме с много малко пряка информация. Целият процес отнема около две трети от секундата. Не мислим, че бариерата може да бъде физическа черупка, трябва да е някакво силово поле.

— Такова, което спира видимия спектър? — попита Лий Ки.

— По самите си мащаби тази технология е много далеч от всичко, с което разполагаме — каза Брюстър Кумар. — Проклетото нещо има диаметър тридесет АЕ^[1]. Не бих разчитал на сходство с нашите щитове с молекулярно свързване или дори с квантово поле.

— Има ли правдоподобни теории относно тази бариера?

— Разполагаме с по две дузини във всяка университетска катедра по физика из цялата Федерация. Но не това е важното, а онова, което бариерата прави. Тя е излъчвател на инфрачервени лъчи, което означава, че консервира слънчевата система, около която е издигната.

— Какво ще рече това? — попита го Габриела Елсил.

— Грубо казано: зад бариерата няма натрупване на енергия. Когато електромагнитната емисия на звездата се сблъска с бариерата, преминава през нея и се освобождава като топлина. Ако не беше така, ако бариерата я спираше, ефектът щеше да е като при тенджера под налягане. Според нас бариерата излъчва инфрачервена енергия и слънчевия вятър, но от това разстояние е трудно да се определи.

— С други думи — каза Найджъл, — който и да я е вдигнал около двойката Дайсън, все още си живее щастливо във вътрешността. Условията във вътрешността не са се променили оттогава.

— Което ни води до следващия въпрос — каза Брюстър Кумар. — Дали тези бариери са били издигнати от извънземните вътре или са им били наложени отвън? Никой от двата случая не е благоприятен за нас.

— Как може изолационизмът да ни застрашава? — попита Рафаел Колумбия.

— В нашата история изолационизмът се появява във времена на вражда — каза Найджъл. — Подобна ситуация може би е била налице около Дайсъновата двойка, когато това се е случило. Ако извънземните цивилизации на тези две звезди са поставили бариерите, трябва да вземем предвид възможността да са го направили, за да се защитят. Ако е така, оръжието, от което са търсели изолация, е било ужасяващо. Алтернативата е също толкова лоша — друг извънземен вид се е страхувал толкова много от тях, че е искал да ги постави в затвор. И в двата случая там може би има два извънземни вида, и двата снабдени с оръжия и технологии, толкова по-напреднали от нашите, че може спокойно да ни се сторят като магия.

— Благодаря ви, сър Артър — промърмори Ози.

Найджъл се ухили на стария си приятел. Съмняваше се, че някой друг в залата бе схванал шегата. Всички бяха по-млади поне със столетие.

— Мисля, че погрешно им приписвате човешки мотиви — каза Габриел Елси. — Не би ли могло просто да са искали да се отделят от заобикалящата ги вселена? Все пак силфените са силно изолационистки настроени.

— Изолационистки? — възкликна Рафаел Колумбия. — Та те са се разпрострели толкова, че дори не знаем колко планети са заселили.

— Целта на този съвет е да обмисли най-лошия възможен сценарий — каза вицепрезидентът. — А сценарият с враждебно настроените местни със сигурност е възможен.

— Като заговорихме за силфените — каза Ози, — защо просто не ги попитаме какво става там?

— Направихме го — каза вицепрезидентът. — Казаха, че не знаят.

— По дяволите, хора, та те винаги това казват. Попитайте ги дали утре ще грее слънце и те ще си почешат задниците и ще ви парират с въпрос какво имате предвид под „утре“. Не можете просто да ги попитате. Проклети мистици, трябва да ги принудим и подлъжем да ни дадат отговор.

— Да, благодаря ви, господин Айзък, наясно съм с това. Разполагаме с много експерти по силфенска култура и всички те все още работят по този спешен въпрос. Да се надяваме, че ще изкопчат по-смислен отговор от тях. И докато чакаме това, трябва да разчитаме на собствените си възможности. Оттам идва и нуждата от тази среща на Съвета.

Ози я изгледа яростно, сгуши се в креслото си и се намръщи.

— Не ми се вярва бариерата да е била наложена на тези звезди от външни сили — каза Лий Ки. — Няма логика. Ако те е страх от някого толкова много и имаш възможностите да плениш звезди, няма да направиш бариерата пропусклива. Ще я използваш като тенджера под налягане или ще направиш нещо още по-гадно. Аз залагам, че е защитна мярка. Нещо много лошо се е било насочило към двойката Дайсън и те са затръшнали вратата право пред носа му.

— В този случай, къде е тази сила сега? — попита Томпсън Бърнели.

— Именно — каза Брюстър Кумар.

— Вече не съществува — каза Ози. — А вие, хора, сте твърде големи параноици.

— Би ли бил така добър да обясниш защо? — попита безстрастно Томпсън Бърнели.

— Хайде бе, човек. Двойката Дайсън е на над хиляда и двеста светлинни години от Таниата. Всичко това се е случило, когато шибаната Римска империя е управлявала Земята. Астрономията вече е история.

— Всъщност е било по-скоро по времето на Чингис хан — каза Брюстър Кумар. — Никоя култура, толкова могъща и напреднала, като тази около двойката Дайсън или агресорът й, не би избледняла само за едно хилядолетие. Ние със сигурност няма да изчезнем, а не сме дори близо до тяхното технологично ниво. Не можеш да си заровиш главата в пясъка и да се надяваш, че всичко е отминало с годините.

— Съгласна съм — каза вицепрезидентът. — Далечината е само на петстотин и петдесет светлинни години от двойката Дайсън и оттам бариерата все още се вижда непокътната.

— Още една информация, която ТСП все още не е разгласила публично — каза Найджъл. — Също така използвахме изследователската си червеева дупка, за да установим момента на забулване на Дайсън Бета. За нещастие първото ни предположение се оказа вярно.

Рафаел Колумбия внезапно изостри вниманието си.

— Искаш да кажеш, че са еднакви?

— Да. Видени от Таниата, двете звезди са разделени от две светлинни години линейно разстояние. Отворихме червеева дупка на две светлини години по-близо до Бета от мястото, където наблюдавахме забулването на Алфа. Видяхме скриването на Бета, което е идентично на това на Алфа. Разделени са на три минути едно от друго във времето.

— Това е защитна реакция — каза Юджийн Кинзул. — Трябва да е така. Към цивилизация, която населява две звездни системи, е приближил агресор.

— Любопитно съвпадение — каза Ози.

— Кое? — попита вицепрезидентът.

— Сила, която е агресивно настроена и невероятно мощна, се приближава към друга цивилизация в тази част от Галактиката, която пък е достатъчно технологически напреднала, за да се защити. Не го вярвам, хора. Това просто е невъзможно за галактическите времеви мащаби. Та ние съжителстваме със силфените само защото те са съществували милиони години.

Вицепрезидентът погледна угрижено към СИ.

— Какво е твоето тълкуване на ситуацията?

— Господин Айзък е прав, че подобен конфликт между две равностойни сили е изключително малко вероятен — каза СИ. — Наясно сме колко рядко се случва на животоподдържаща планета да еволюира разум. Като последица от това, рядко се случва технологични цивилизации да съществуват заедно в Галактиката, въпреки изключения като Висшия ангел. Но предположението не може да бъде изключено толкова лесно само заради това. Също така признаваме правотата на господин Кумар — никоя цивилизация, способна да извърши подобен подвиг, не би изчезнала толкова бързо от Галактиката.

— Те може да са еволюирали — каза бързо Ози. — Да са захвърлили примитивните си инстинкти. Все пак ние също сме оставили много от лайната си зад нас.

— Но също така създавате големи количества нови „лайна“ — каза СИ. — И всички те са отчайващо сходни със старите ви „лайна“. А и никоя примитивна култура не би могла да издигне тези прегради около двойката Дайсън. Все пак нека се съгласим с тази гледна точка. Бариерният механизъм може да е само древно устройство, оставено без причина, просто защото създателите му са се развили напред и нагоре. Съществуват безкрайни спекулации, които биха могли да бъдат изведени от наличната информация. Нищо от тях не би могло да бъде удостоверено с толкова оскъдна и стара информация.

— Какво предлагаш? — попита вицепрезидентът.

— Не е ли очевидно? Съветът беше създаден, за да измисли отговор на всяка регистрирана опасност за Федерацията. Не можем да вземем адекватно решение за случая с Дайсъновата двойка на базата на наличната информация. Нужни са ни още сведения. Трябва да посетите двойката и да разберете със сигурност сегашното й състояние и причините за забулванията.

— Цената… — възкликна вицепрезидентът. Тя хвърли бърз виновен поглед към Найджъл.

Той не й обърна внимание. СИ го бе улеснил значително в създалата се ситуация.

— Да, би струвало много да достигнем двойката Дайсън чрез конвенционалните методи — каза той. — Ще ни се наложи да открием поне седем годни за живот планети между Федерацията и Дайсън и след това да построим червееви дупки с индустриални размери на всяка от тях. Ще отнеме десетилетия и икономическите ползи ще са малки.

— Трезорът на Федерацията едва ли ще може да субсидира ТСП — каза Криспин Голдрайх.

— Направихте това на Далечината — каза Найджъл кротко. — Това беше последният ни контакт с извънземен вид.

— Една гара на Междинна станция! — каза разгорещено сенаторът. — Най-малкото това ме убеди, че никога повече не трябва да повтаряме станалото. Далечината беше пълна загуба на време и усилия.

Найджъл възпря импулса си да му отправи директен коментар. Семейство Халгарт имаха и други преки съюзници на масата освен Рафаел, а и фамилията беше сред най-големите експлоататори на Далечината. Не че, както биха признали веднага и те, на планетата имаше кой знае какво за експлоатиране.

— Искам да предложа нещо по-практично от последователното отваряне на червееви дупки — каза Найджъл. Всички около масата го гледаха с очакване, дори Ози, което си беше голямо постижение. Демонстрираният интерес от страна на вицепрезидента се поохлади при тази простичка проява на истинска политическа власт.

— Напълно съгласен съм със СИ, че трябва да знаем какво точно се е случило с двойката Дайсън — продължи Найджъл. — Не можем да си позволим нито разноските, нито нужното време за построяването на верига от червееви дупки, които да ни пренесат дотам. Затова предлагам вместо това да построим звезден кораб.

Няколко нервни усмивки посрещнаха идеята. Ози просто се засмя.

— Имаш предвид кораб със свръхсветлинна скорост? — попита Брюстър Кумар. В гласа му трептеше явна нотка на оживление. — Способни ли сме наистина да го направим?

— Разбира се. Това е сравнително просто пригаждане на настоящата система за генериране на червееви дупки. Вместо стабилно фиксирана червеева дупка, през която да се извършва преминаването, корабът ще произвежда постоянно движеща се червеева дупка, в чиято вътрешност ще пътува.

— О, мой човек — каза Ози, — това е толкова красиво. Каква излезе тя, космическите кадети в крайна сметка победиха. Да натиснем червения бутон и да се изстреляме в хиперпространството.

— Не е хиперпространство — може би малко прибързано отговори Найджъл. — Това е просто вестникарското име за изключително сложна енергийна манипулация и ти го знаеш.

— Хиперпространство — каза доволно Ози. — Всичко, което искахме да избегнем чрез червеевите дупки.

— С изключение на подобни случаи, когато логиката е желязна — каза Найджъл. — Вероятно сме способни да построим кораба за една година. Екип от подбрани изследователи може да отиде там, да огледа и да ни каже какво става. Бързо е и е евтино.

— Евтино? — попита Криспин Голдрайх.

— Да, относително. — Предложенията за звездни кораби чакаха в личните записи на Найджъл повече от столетие. Винаги бе упражнявал ума си с тези мечти, никога не бе успял да ги погребе. Никога не успя да забрави (или да изтрие) възхищението си от мига, в който видя елегантния полет на „Орел-2“ от марсианския хоризонт до повърхността на Арабия Тера. Имаше нещо възвишено в космическите кораби, които плаваха през обширната и враждебна пустош, носещи върха на човешкия дух, всичко добро и стойностно в човешката раса. А той вероятно беше последният, който си спомняше това. „Не, поправи се мислено, не съм последният.“

— Корпорация ТСП и трезорът на Августа са готови да финансират до тридесет процента от изработката.

— В замяна на изключителни права — каза язвително Томпсън Бърнели.

Найджъл му се усмихна спокойно.

— Мисля, че прецедентът беше установен по време на проекта на Далечината.

— Много добре — каза вицепрезидентът. — Освен ако не разполагаме с друга алтернатива, ще гласуваме предложението.

Никой не беше против. Найджъл знаеше, че ще бъде така от самото начало, дори Бърнели вдигна ръка в съгласие. На практика функцията на Съвета на Екзопротектората беше да дава зелена светлина на стратегията за изследване и контакти с извънземни на ТСП. С благословията на Найджъл в ТСП бе започнала действителна дизайнерска работа по звездния кораб още преди три дни. Оставаше да се избистрят хилядите безкрайни подробности по проекта, финансирането и управлението му. С подробностите щяха да бъдат натоварени помощниците. На тази среща се обсъждаше само политика.

— Значи ти ще командваш мисията? — попита го Рафаел Колумбия, докато ставаха, за да напуснат.

— Не — каза Найджъл. — При цялото ми желание, този пост изисква разнообразни качества и опит, които аз просто не притежавам, дори плаващи в контейнери за съхранение в клиниката ми по подмладяване. Познавам обаче човек, който ги има.

 

 

Дъбов лес беше планета от началото на първи етап, населена през 2089 година. В течение на годините бе развила първокласна икономика, която се съвместяваше безупречно с богатото и внушително културно наследство. Кристалните небостъргачи и мраморните кондо-пирамиди, които съставяха центъра на столицата Дарклейк Сити, говореха красноречиво за това на всеки посетител, който пристигаше на планетарната гара на ТСП от Сиатъл.

Повечето от първоначалните заселници бяха дошли от Канада и Хонконг, а към тях се бяха присъединили голяма част от жителите на Сиатъл. Поради тази причина влиянията върху града контрастираха силно — ултрамодерните течения съжителстваха мирно с внимателно поддържаните стари традиции. Благодарение на тези корени, през вековете редът и трудът се бяха пропили в генома на населението. Народът на планетата беше процъфтял и нараснал. Двеста и четиридесет години след заселването населението беше малко над милиард и четвърт, разпределено по всички континенти. Мнозинството работеше усърдно и живееше добре.

Вероятно заради историческото наследство на Сиатъл Дарклейк беше построен върху хълмиста местност в субтропиците. Със склоновете си, покрити с плодородна почва, постоянната топлина и обилните води от реките и езерата местността беше идеална за отглеждане на кафе. Брегът на езерото, където опираше югоизточният край на града, сега се простираше на тридесет и пет километра и приютяваше яхтклубове, градски паркове, луксозни блокове, котвени паркинги, почивни курорти и търговски пристанища. През нощта, когато холограмните реклами надвисваха над пътищата като луминесцентни буреносни облаци, а сградите се изправяха една срещу друга, подчертали формите си с първична светлинна енергия, ивицата се превръщаше в пищна неонова дъга от цветове. Барове, ресторанти и клубове използваха музика, живи представления и полулегални излъчватели на удоволствие, за да привличат купонджии и айти^[2]-работници от улиците.

Около четиридесет години преди Дъдли Боуз да направи епохалното си откритие, в нощта на убийството й, Тара Дженифър Шахийф виждаше цялата тази панорама от балкона за почивка в апартамента й на двадесет и петия етаж в центъра на града. Бреговата ивица приличаше на проблясващия ръб на Галактиката, който потъваше в абсолютната чернота в далечината. Там свършваха животът и цивилизацията. Там бяха единствено няколко блещукащи яхти, които се плъзгаха по дълбоките води като непокорни звездни струпвания, изгубени в бездните на нощта.

Нежният вечерен бриз разлюля косата й и робата й се допря в перилата на балкона. Във въздуха се носеше сладкото ухание на цветя, което тя вдъхна с наслада. На Дъбов лес двигателите с вътрешно горене и електроцентралите с изкопаеми горива бяха отдавна забранени. Местните политици се хвалеха, че атмосферата на планетата е по-чиста от тази на Земята. Тя вдиша доволно въздуха. Беше тихо. От тази височина беше добре изолирана от ниското жужене на електрическите возила по улиците долу. Оживеният бряг и шумотевицата му на три километра оттук бе твърде далеч.

Ако обърнеше глава наляво, можеше да види ярката решетка от градски светлини, която се простираше до основите на планините. Бледата светлина, хвърляна от сиво-синия полумесец на луната на Дъбов лес, беше достатъчно силна, за да разкрие планините отвъд и ниската стена, която оформяха под нощното небе. През деня върху склоновете им се виждаха лентите от дълги тераси, покрити с храсти кафе. Бели чифлици бяха сгушени в тучните гори, настрана от пътищата, които се виеха като змии към върховете.

Преди две подмладявания бе устроила живота си там, встрани от стресовото градско съществуване. Понякога мечтаеше да го направи отново, да се върне в провинцията, към по-тихо и бавно битие. Живот, далеч от заетия й, целеустремен съпруг Мортън. След още няколко подмладявания вероятно щеше да го направи, просто за да се презареди. Но още не, още се наслаждаваше на по-бързия повсеместно разпространен стил на живот.

Тя се върна обратно в апартамента, а вратите на балкона се плъзнаха зад нея. Босите й крака стъпваха тихо по твърдия тиков под на всекидневната, докато крачеше към банята.

В мазето на кулата, в която се помещаваше апартаментът, убиецът й влезе в стаята за контрол на захранването. Махна капака от една от кутиите със системите за управление и извади ръчно устройство от джоба си. От механизма се разви фиброскопичен оптичен кабел със стандартен v-жак в края, който той включи в оголеното гнездо на кутията за управление. Няколко нови програми се свалиха и бързо се натъкмиха върху наличния софтуер. Когато приключи, той издърпа v-жака и върна капака с подходящия инструмент за монтиране.

Банята на Тара Дженифър Шахийф беше декорирана с огромни мраморни плочки по пода и стените, а таванът представляваше единично гигантско огледало. Намаленото осветление по края на помещението хвърляше топло розово сияние и трепкаше като свещ. Ваната, достатъчно голяма за двама, бе пълна догоре с вода и разнообразие от соли. Когато Тара влезе вътре, масажиращите дюзи се включиха и разпениха водата. Тя потъна в скулптираната седалка и отпусна глава назад върху възглавницата. Е-кономът й включи музика през домашната система. Тара се заслуша в мелодията и потъна в приятна полудрямка.

Мортън беше за цяла седмица в Талансий, от другата страна на планетата, на конференция с група жилищни предприемачи, с които се опитваше да сключи сделка. „АкваСтейт“, компанията, която бяха основали заедно, произвеждаше полуорганични листове, попиващи влага и осигуряващи вода за отдалечени сгради. Бизнесът най-после започваше да напредва. Мортън нямаше търпение да използва нарастващия им успех, за да превърне компанията в публична, което щеше да донесе големи приходи за по-нататъшно разрастване. Тази отдаденост на работата му обаче означаваше, че в продължение на седем цели дни нямаше да й се налага да си измисля оправдания къде е била и какво е правила. Можеше да прекара цялото време с Уайоби Котал, удивителния млад мъж, който бе откраднала за себе си. Харесваше го най-вече заради това, което правеше в леглото, но двамата също така пътуваха и се наслаждаваха на кътчетата и събитията в града. Това правеше връзката им толкова специална. Уайоби обръщаше внимание на всички неща, които Мортън или пренебрегваше, или просто бе забравил в непрестанната си обсебеност да придвижи компанията напред. Тези седем дни щяха да са наистина чудесна почивка, тя не се съмняваше. А може би след това… Все пак бяха женени тридесет години. Какво повече искаше Мортън? Накрая браковете винаги попадаха в задънена улица. Единственият изход бе да си стиснете ръцете и да продължите напред.

Убиецът й мина през фоайето и е-кономът му поръча асансьор, който да го качи на двадесет и петия етаж. Той застана под дискретния охранителен сензор над вратата и зачака. Не му пукаше. Нали не носеше собственото си лице.

Тара все още отлагаше решението какво да облече за вечерта, когато могъщият обсебващ оркестрален рефрен внезапно замлъкна. Осветлението на банята изгасна. Масажиращите струи спряха. Тя отвори раздразнено очи. Проблемите със захранването бяха толкова досадни. Мислеше си, че апартаментът е уж неуязвим за такива неудобства. Със сигурност не се бе случвало преди.

Няколко мига по-късно светлините оставаха все така изключени. Тя нареди на е-конома си да разпита домашната система какво става. Програмата й отговори, че не получава отговор, сякаш нищо не работеше. Тя се намръщи ядно. Това беше невъзможно, та нали затова бяха дублиращите и резервните системи.

Почака още малко. Банята беше толкова спокойно място, а тя искаше тази нощ кожата й да бъде неустоима за любовника й. Независимо колко се молеше и ругаеше, захранването не се възстановяваше. След известно време се надигна и излезе. Тогава осъзна колко тъмен бе апартаментът. Не можеше да види ръката пред лицето си. Използва вълната на раздразнение, за да потисне притеснението. Реши да не се пресяга за хавлия. Вместо това внимателно излезе в коридора. Там поне се виждаше проблясък на светлина. Идваше от широкия свод, който водеше към всекидневната.

Тара влезе бързо в голямата стая, нехаейки за голия дървен под, по който шляпаха мокрите й стъпала. Светлината на озарения град се лееше през прозорците на балкона. Блясъкът придаваше на стаята тъмни черно-бели краски. Устните й се изопнаха от раздразнение, докато гледаше към блещукащите светлини. На пръв поглед само в нейния апартамент имаше проблеми.

Нещо шавна в коридора. Нещо огромно. Тихо. Тя се обърна.

— Какво…

Убиецът изстреля невроблокиращ импулс от модифицирания си пистолет. Всеки мускул в тялото на Тара се вкочани за секунда. Импулсът претовари повечето от невронните връзки в мозъка й и предизвика незабавна смърт. Тя не усети нищо. Мускулите й се отпуснаха и трупът се стовари на пода.

Той отиде до нея и погледна за миг надолу. След това извади електромагнитен пулсатор и го постави зад главата й, където се намираше импланта с клетката памет. Устройството освободи заряда си. Той го задейства още три пъти, за да се увери напълно, че имплантът ще бъде безвъзвратно разстроен. Независимо с колко добър клонинг щяха да я снабдят по време на процедурата по съживяване, последната порция от живота на Тара Дженифър Шахийф бе изгубена завинаги.

Е-кономът на убиеца изпрати инструкции на системата на апартамента, която включи отново осветлението. Той седна в големия диван, обърнат към вратата и зачака.

Уайоби Котал пристигна след четиридесет и шест минути. Върху лицето на младия мъж, живеещ първия си живот, беше изписана самодоволна усмивка на очакване, когато влезе във всекидневната. Усмивката се промени в израз на пълен шок, когато видя голия труп на пода. Едва усети присъствието на мъжа на дивана срещу него, преди невроблокиращият пистолет да стреля отново.

Убиецът повтори процедурата с ЕМ-пулсатора и прилежно изтри копираните спомени от последните няколко месеца от живота на Уайоби Котал, пазени в памет-импланта му. След това отиде в празната стая, издърпа няколко грамадни куфара и голям пътнически сандък от гардероба. Докато ги пренесе до главната спалня, от отделението за доставки на кулата пристигнаха няколко роботизирани носилки, които носеха пластмасови кошове за опаковане.

Първата му работа беше да натъпче телата в двата най-големи коша и да ги запечата плътно. Прекара следващите два часа и половина в събиране на всички вещи на Тара от апартамента, докато постепенно не напълни и останалите кошове. Дрехите й сложи в куфарите и сандъка.

Когато приключи, носилките натовариха отново кошовете и ги отнесоха през сервизния асансьор до отделението за доставки, където чакаха два наети камиона. Кошовете, които съдържаха телата, бяха натоварени в единия камион, а всичко останало — в другия.

Горе убиецът източи ваната и нареди на роботите-камериерки да направят първостепенно почистване на апартамента. Когато си тръгна, малките машини бяха заети с изтъркването на праха и мръсотията от подовете и стените. Преди да излезе, съвестно изключи осветлението.