Брад Мелцър
Десетият съдия (5)

Глава пета

— Ало, казвам се Рик Фейгън, надявах се да можете да ми помогнете — каза Бен с най-дипломатичния си глас. — Наскоро си изключих телефонния номер, но все още не съм си платил сметката и мисля, че причината е в това, че все още нямате новия ми адрес.

— Какъв е старият ви номер, господине? — След като го записа, служителката от телефонната компания заяви: — Господин Фейгън, прав сте. Все още нямаме новия ви адрес. Ако ми го продиктувате, ще ви изпратим копие от сметката.

— Чудесно. — Новият ми адрес е пощенска кутия 1227, Вашингтон, окръг Колумбия, 20037.

— Господин Фейгън, в следващите няколко седмици ще получите сметката — обеща служителката. — Мога ли с нещо друго да ви бъда полезна?

— Всъщност имам още една молба — отговори Бен. — Току-що разбрах, че като съм се местил, съм загубил всичките си стари телефонни сметки, които ми трябват за данъчното. Възможно ли е да получа копия и от тях?

— Разбира се. Нека само да си отбележа и ще ви ги изпратя. Нещо друго?

— Не, мисля, че това е всичко. Благодаря ви. — Бен затвори телефона и погледна Лиза, която седеше срещу него.

— Мислиш ли, че тези сметки ще ти свършат някаква работа? — попита тя.

— Не — призна Бен. — Не вярвам Рик да е толкова тъп, че да провежда важните си разговори по телефон, който може да се проследи. Предполагам, че е в непрекъснато движение и повечето от сделките си ръководи по мобилен телефон. Сигурно местният номер е бил само за мен.

— Това с пощенската кутия беше умно — опита се да го разведри Лиза.

— Както и да е — махна с ръка Бен. — Ако някой следи тази телефонна линия, вече знаят, че съм замесен.

— Не можеш да си сигурен — каза Лиза. Погледна часовника си и добави: — Почти десет часа е. Трябва да тръгваме.

— Не съм в настроение — изведнъж се подразни Бен.

— Ти луд ли си? — попита тя. — Днес ще съобщават решението на „Си Ем Ай“. Не искаш ли да видиш реакцията на тълпата?

Бен мълчеше.

— Така или иначе идваш — сграбчи го за ръката Лиза. — Не трябва да отсъстваме от обявяване на решения.

Въпреки че съдиите се бяха върнали на работа в началото на септември и есенната сесия официално се откриваше в първия понеделник на месец октомври, чак в началото на ноември се обявяваха първите решения и енергията на съда достигаше критичната си маса. Устните аргументации се разглеждаха през седмицата, а решенията се обявяваха точно в десет сутринта на всеки следващ понеделник. Отворени за публиката, церемониите по обявяването на решенията винаги бяха посещавани от туристи, журналисти и приятели на съда. В ден за обявяване на решения, опашката се извиваше пред съда от осем сутринта. За по-известните случаи хората започваха да се редят в шест. Когато през 1989 година беше обявено решението по делото с абортите „Уебстър“^[1], местните предприемачи откриха, че туристите и журналистите плащат добри пари, ако има кой да чака вместо тях. В резултат на това се появи подземен бизнес за редене на опашки, който включваше всички основни събития, покривани от пресата, на хълма на Капитолия. В очакване на решението „Си Ем Ай“ професионалните чакащи бяха започнали да се редят още от предишния ден.

Точно в девет сутринта неспокойните тълпи най-накрая бяха допуснати в сградата. Докато групите бяха отвеждани през Голямата зала и минаваха през два отделни скенера за метали, Бен и Лиза прекосиха направо през централната съдебна зала.

— Обичам ги тези работи — отбеляза Лиза и се загледа в потока от туристи, които бавно заемаха местата си.

Бен изобщо не беше в настроение да бъде свидетел на неминуемата победа на Чарлз Максуел, но трябваше да признае, че денят за обявяване на решения бе изпълнен с вълнение. В тясното пространство от лявата страна на съдебната зала, отделено за пресата, гъмжеше от репортери. Това беше единственото място в помещението, където наблюдателите можеха да си водят бележки, въпреки че записващите устройства не бяха позволени. Въоръжената охрана настаняваше туристи и други наблюдатели по дванайсетте реда пейки в центъра на съдебната зала, където всички с нетърпение очакваха появяването на съдиите. Всички говореха тихо, което още повече засилваше напрежението в залата. Местата отдясно бяха запазени за семействата и приятелите на съдиите, а имаше и малко пространство за сътрудниците на Върховния съд.

— Всичките са овце — загледа се Бен в претъпканата съдебна зала. — Идват тук да гледат шоу и си тръгват. Последствията изобщо не ги интересуват. За тях това си е туристическа атракция.

— Я се стегни — каза Лиза Все още омаяна от великолепието и официалността, тя гледаше как стрелката на часовника приближава десет.

Бен закова поглед в мраморния фриз над главния вход, с лице, към който сядаха съдиите. Той представяше силите на злото — покварата и измамата, победени от силите на доброто — сигурността, милосърдието и мира, а от двете страни на справедливостта се намираха мъдростта и истината.

Лиза проследи погледа на Бен и попита:

— Е, изкуството имитира ли живота?

— Много смешно — тросна се Бен.

Точно в десет без три минути звънец подкани съдиите да се съберат в заседателната зала, откъдето щяха да влязат в съдебната. Зад кадифената пурпурна завеса те тържествено се ръкуваха един с друг. Този обичай бе въведен от председателя на Върховния съд Фулър в ранната история на съда, за да покаже, че „хармонията на целите, а не на възгледите, е водещият принцип на съда“. Точно в десет часа церемониалмайсторът удари с чукче и всички се изправиха.

— Почитаемият председател и съдиите на Върховния съд на Съединените щати! — обяви той. След няколко секунди деветимата съдии се появиха през специални пролуки в завесата и се приближиха към съответните си столове.

Лиза много пъти бе ставала свидетел на едновременното появяване на всичките девет съдии, но въпреки това не преставаше да се вълнува.

— Толкова ми харесва това — прошепна тя на Бен. — Все едно гледам появяването на баскетболния отбор на звездите.

— Ш-ш-ш-ш-шт — Бен не можеше да откъсне поглед от централния подиум.

Залата гледаше деветте кресла на съдиите. Облечени в еднаква черна кожа, те бяха специално направени, за да съответстват на анатомичната конструкция на всеки един съдия. Когато съдиите заеха местата си, церемониалмайсторът обяви:

— Ойе! Ойе! Ойе! Всички, които имат работа пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да се приближат и да отдадат внимание, защото Съдът сега заседава. Бог да пази Съединените щати и този почитаем Съд! — Още веднъж чукчето падна и всички заеха местата си.

Председателят Остерман седеше на централното място.

— Днес ще обявяваме решенията по делата „САЩ срещу Си Ем Ай и Лекскол“, както и „Тенеси срещу Шрийв“. И двете решения ще прочете съдия Блейк.

— Благодаря, господин председател — отговори Блейк. Макар да бе в съда от почти десет години, Блейк идваше от Южна Каролина и южняшкият му акцент беше все още толкова силен, колкото и в първия му ден тук. В очакване на решението за „Си Ем Ай“, зрителите затаиха дъх. Блейк зачете от подготвения официален бюлетин:

— По делото „Тенеси срещу Шрийв“ се произнасяме в полза на ищеца и поддържаме решението на Върховния съд на Тенеси. — Блейк много добре знаеше, че хората са се събрали за решението на „Си Ем Ай“, затова не бързаше да го съобщи.

Когато свърши с делото „Тенеси“, той се облегна на стола. Покашля се и се протегна към каните с вода, които стояха пред всеки съдия. Наля си чаша вода и се приготви да чете следващото дело. Избърса ъгълчетата на устните си с кърпичка и се подсмихна.

— По делото „САЩ срещу Си Ем Ай и Лекскол“ въпреки че двете компании ще се превърнат в основен телекомуникационен конгломерат, вярваме, че не съществува експлоатационно поведение с цел монопол. По тази причина сливането на двете корпорации не е в противоречие с Указа на Шърман. Следователно се произнасяме в полза на обвиняемия и потвърждаваме решението на Апелативния съд.

Остър шепот се понесе из залата и наблюдателите започнаха да коментират хитрото решение на Чарлз Максуел да увеличи дяла на акциите си в „Лекскол“. Секунди след прочитането на решението отдел „Сътрудници“ изключи директната си телефонна връзка със съдебната зала и осведоми отдел „Информация“, че решението е станало обществено достояние. Незабавно седемте души в отдел „Информация“ раздадоха копия от официалното решение на събралите се пред приземния офис репортери, а двамата служители на компютрите разпратиха решението към различните правни компютърни мрежи. Вътре в залата вестникарите си водеха бележки за настроенията на съдиите. Пред сградата поне две дузини телевизионни журналисти се бореха за добро място и се надяваха първи да съобщят новината в ефир. Когато съдия Блейк свърши с обясненията по решението на съда, вече над 3’760 души имаха свои копия от решението, а 6 милиона бяха чули как е завършило делото. Когато церемониалмайсторът официално закри заседанието, медиите бяха изтощени, Чарлз Максуел се бе превърнал в гений, а Бен беше съкрушен.

— Глупости — каза той, докато заедно с Лиза си пробиваше път през тълпите народ, които излизаха от заседателната зала.

— Защо си изненадан? От месеци знаеш решението на съда.

— Хайде просто да се махнем оттук — предложи Бен и заработи с лакти. Прекараха пропуските си през малката машинка, бронираните врати се отвориха и двамата влязоха в забранената за външни лица част от първия етаж. Поеха по едно от по-малко използваните стълбища и се върнаха в кабинета.

— Не мога да повярвам — каза Бен, още щом вратата се затвори зад гърба им. — Максуел се превръща във водеща индустриална фигура, защото някакъв келяв правен сътрудник не е могъл да си държи устата затворена. — Свали си сакото и го закачи на облегалката на стола. — Май Ерик беше прав. Може би трябва да разкажа всичко на пресата.

— В никакъв случай — заяви Лиза. Грабна една кафява папка от бюрото си и отиде в задната част на кабинета. Включи машината за унищожаване на хартия и пусна вътре цялото съдържание на папката. Никога не унищожаваше старите версии на становищата, докато решението не се обявеше официално.

— Първо, нямаш доказателства, затова ще те помислят за луд. Второ, ако ти повярват, цялата ти кариера отива на вятъра.

— Но ще разкрием Максуел.

— Ти да не си изперкал? Ще си провалиш живота, само за да си върнеш на някого?

— Това би трябвало да направя — въздъхна Бен и се свлече на канапето. — Не мога да открия Рик, може вече никога да не го видим, невъзможно е да го проследим. Това е единственият начин да оправим бъркотията.

Лиза отиде до канапето и се втренчи в Бен.

— Какво ти има, по дяволите? Държиш се така, като че ли целият свят ще изчезне. Беше грешка. Провали се. Хванаха те натясно. Но не си го направил нарочно. Надхитрили са те.

— И това ме вбесява — тросна се Бен и се изправи.

— Това ли било? Бесен си, защото някой най-накрая те е надхитрил? Всичкото това самосъжаление се основава на факта, че са те прецакали интелектуално.

— Не разбираш.

— Напротив, Бен, разбирам. Побеснял си, защото Рик те е бил на теста за интелигентност. — Лиза седна до него на канапето. — Погледни нещата реално. Вината не е твоя. Не си бил глупав или наивен. Направил си това, което би направил всеки умен човек. Просто са ти поставили капан. Рик те е изиграл и трябва да го приемеш.

— Не мога ли още малко да помрънкам?

— Още трийсет секунди — отсече Лиза с поглед в часовника и зачака. — Готово, времето ти изтече. Свърши ли?

 

 

— Как мина решението днес? — попита Ерик по-късно същата вечер, когато седнаха пред телевизора.

— Добре. „Уошингтън Хералд“ как отразиха събитието?

— Полудяха — обясни Ерик между две лъжици овесени ядки. — Чакай само да видиш утрешния брой. На първа страница има огромна снимка на Максуел, минути след решението. Пуснал е оная лайняна усмивка, от която ми се повръща.

— Чудничко.

— А в неделния брой ще има голям материал за него. Той получава повече медийно внимание от папата.

— Чудничко — повтори Бен, като преместваше каналите. Спря на CNN, мерна Максуел и отново продължи да натиска бутоните на дистанционното.

— Акциите на „Си Ем Ай“ се вдигнаха със седемнайсет пункта, преди да затворят днес.

— Чудничко. Ерик, я отиди до кухнята и ми донеси един нож. Искам да си избода очите.

— Едип, а? — подхвърли Ерик и изсипа още една лъжица в устата си. — Ще ти отива.

Неочаквано Оубър влезе с песен.

— Познайте кой вече не вдига телефони в офиса на сенатор Стивънс.

— Повишили са те! — възкликна Ерик и скочи да го прегърне.

Нейтън влезе след Оубър.

— Повишение ли е получил? — попита Бен.

— Няма да повярваш — каза Нейтън. — Оубър, разкажи им.

— Трябва да чуете това — заяви Оубър. — Толкова е шикарно.

— Шикарно? — засмя се Ерик. — Тук не е Лос Анджелис. Я се разкарай с тия откачени думи.

— Остави го да разкаже — настоя Бен.

— Значи — започна Оубър, — помните ли, когато ме накарахте да напиша онова фалшиво заплашително писмо от Рик на сенатор Стивънс? — Бен кимна. — Очевидно пряката ми началничка разбрала, че съм започнал компютърна проверка чрез Министерство на външните работи. Миналата седмица идва при мен и ме пита защо съм го направил и аз й казвам, че просто съм действал предпазливо — не съм мислел, че заплахата е истинска, но съм искал да бъда сигурен. Тази седмица ми звъни и ми казва, че съм най-новият им законодателен помощник. Ще отговарям на всички оплаквания от избиратели по въпросите за зонирането и субсидиите за портокалов сок.

— Значи сега си в предните редици на кампанията за преизбиране на сенатор Стивънс — каза Бен.

— Има и още — намеси се Нейтън. — Оубър, покажи им писмото.

— Ох, да — Оубър отвори коженото куфарче, което беше подарък от родителите му по случай дипломирането. Извади един-единствен лист и го подаде на Бен.

— „Скъпи Уилям — започна да чете на глас Бен — благодаря ти много за усилията, които си положил след получаването на поредната смъртна заплаха срещу живота ми. Действията ти са блестящ пример за инициативността, която малко хора искат да поемат. Надявам се, че знаеш колко много оценявам работата ти. Марша ми казва, че се справяш чудесно. Продължавай в същия дух“.

— Прочети накрая — смееше се Оубър.

— „Твой приятел, Пол“.

— Подписал го е „Пол“? — Ерик грабна писмото от ръцете на Бен.

— И аз съм му приятел — подчерта Оубър.

— Невероятно — възкликна Бен.

— Безпрецедентно — пое Нейтън.

— Нечувано.

— Невъзможно.

— Фантастично — продължаваше Бен.

— Те са шикарно глупави — извика Оубър. — И затова получих повишение.

Докато Оубър и Ерик танцуваха из стаята, Бен попита:

— Чел ли си „Новите дрехи на царя“?

— Точно така — каза Нейтън и телефонът звънна.

— Чакай малко. — Бен отиде в кухнята да вдигне слушалката. — Ало?

— Здравей, Бенджамин.

— Здрасти, мамо.

— Бенджамин, нека те питам нещо. Имаше ли нещо общо с онова решение за Чарлз Максуел, което излезе днес?

— Всъщност не — Бен завъртя очи. — С него се занимаваха сътрудниците на друг съдия.

— Но си знаел за решението предварително, нали? — попита тя.

— Разбира се, мамо. От три месеца.

— Благодаря ти — каза Шийла Адисън. — Сега защо не му обясниш и на баща ти, тъй като ако аз му го кажа, няма да ми повярва. Мисли си, че като води рубрика, всичко му е ясно.

— Мамо, нещо друго има ли? — попита Бен. — Тук празнуваме. Оубър го повишиха.

— Браво на това момче! — възкликна Шийла. — Барбара ще бъде толкова горда. Дай ми да го чуя, искам да го поздравя.

— Няма да ти го дам — отказа Бен.

— Ами тогава кажи му, че се надявам да го видя, когато си дойдете за Деня на благодарността. Между другото, във вторник или в сряда ще дойдеш?

— Има три седмици дотогава. Нямам представа — отвърна Бен. В опит да смени темата той попита: — Какво ново вкъщи?

— Нищо особено — каза Шийла. — Днес пристигна писмо за теб. Прилича на някаква важна сметка, затова не знаех дали ще искаш да го отворя, преди да ти го пратя.

— От кого е? — попита Бен.

— Обратният адрес е на „Пощенски кутии и други“. Има голяма лепенка и на нея пише „Второ уведомяване“.

Бен се обърка, като позна името на магазина, където беше отворил пощенската си кутия. Спомни си, че вече им беше платил предварително.

— Отвори го — помоли той.

— Определено е сметка — каза тя. — Пише, че ако не си платиш, пощенската ти кутия 1327 ще бъде закрита, а пощата ти — конфискувана. Защо имаш пощенска кутия, Бенджамин?

— Кой е номерът на кутията? — попита Бен, без да обръща внимание на въпроса на майка си.

— 1327.

— Трябва да е станала грешка. Това не е моята кутия.

— Да ти изпратя ли сметката?

— Не. Утре ще отида да оправя нещата. Слушай, наистина трябва да тръгвам. Целуни татко. — Бен затвори и се върна в дневната.

— Идваш ли с нас? — попита Оубър. — Отиваме да поливаме повишението.

— Идвам, разбира се. — Бен грабна палтото си от гардероба в коридора. — Подобни чудеса се случват веднъж на десет години.

 

 

Когато влезе в бар „Пиячка“, Оубър вдъхна миризмата на изветряла бира и задушаващ цигарен дим.

— А-а-а, няма втора миризма като баровската миризма — каза той. — Имам чувството, че съм пак в колежа. — Редовно посещаваха това място, откакто бяха пристигнали във Вашингтон, а „Пиячка“ беше като втори дом за много от младите костюмари в града. Не след дълго редовната им сервитьорка ги намери на традиционното им място в задната част.

— Ей, Тина — викна я Бен.

— Какво става? — попита тя.

— Оубър днес го повишиха. Надяваме се да го налеем с толкова бира, че да се сгромоляса и да повръща в щастливо неведение.

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя и се отправи към бара. Върна се с две кани и четири чаши. След като напълни и четирите, Нейтън вдигна своята за тост.

— За Оубър. Нека слепият късмет те следва във всичките ти начинания.

След тоста Бен сложи ръка на рамото на Оубър.

— Наистина се гордея с теб, приятел.

— Ау-у-у, комплимент от самия гуру на работата.

— Сериозно — каза Бен. — Независимо как се е случило, всички сме убедени, че го заслужаваш.

— Не зная — поклати глава Оубър. — Искам да кажа, още не съм станал сътрудник във Върховния съд.

— Не е необходимо — засмя се Бен. — Просто трябва да бъдеш самия себе си.

— И нека пътеводна звезда ти бъде съвестта! — изпяха Нейтън и Ерик.

Половин час по-късно красива кестенява жена, облечена в марков черен гащеризон, потупа Оубър по рамото.

— Имате ли нещо против да се присъединим към вас?

— Лайла — извика Оубър. — Ти какво правиш тук? — Той стана да прегърне непознатата, след това се обърна към приятелите си да я представи: — Това е Лайла Джослин. С нея се занасяхме в колежа.

— Страхотно представяне — каза Бен и се ръкува с Лайла. — Очевидно сте жена с вкус. Радвам се да се запознаем.

— Аз също — отговори Лайла.

— Май си довела приятелки. Колко сте? — попита Оубър и започна да съединява маси, за да направи място.

— Четири — каза Лайла, докато трите й приятелки се приближаваха към масата.

— Прекрасно — възкликна Оубър. — Направо прекрасно.

 

 

В седем и трийсет във вторник сутринта Бен влезе в кабинета.

— Закъсня — отбеляза Лиза, докато той се свличаше на канапето.

— Уморен съм — отговори той.

— Къде си бил снощи? Удавял си скръбта си в бира?

— Снощи, нека те уведомя, скръб нямаше. Миналата нощ бе изпълнена с радост.

— Значи си се паркирал в някой бар, намерил си жена и си я завел у вас. Чудо голямо. За кого се мислиш? За Вилхелм Завоевателя?

— Всъщност повече се виждам като Магелан. Той е много по-царствен и величествен — истински мечтател. И той като мен е бил ренесансова личност в свят, който рядко го е разбирал.

— В действителност той е бил варварин и женомразец, който рядко е разбирал стойността на онова, което е откривал. В този смисъл си приличате. — Лиза се облегна на стола и сложи ръце зад главата си. — Е, няма ли да ме попиташ как мина моята среща снощи?

— Ти си била на среща? — Бен повдигна вежда.

— Защо се чудиш толкова? Аз съм силна жена със собствени нужди.

— Защо не ми каза, че имаш среща?

— Защото щеше да ме бъзикаш.

— Аз пак ще те бъзикам. Кажи ми сега, кой е бедната жертва?

— Казва се Джонатан Корд. Работи в офиса на сенатор Грейф.

— Боже мой! Джонатан Корд? Знам го! Една моя приятелка, мир на праха й, излизаше с него.

— Ти не го познаваш. — Лиза грабна шепа кламери и ги запрати към Бен.

— Не ми и трябва. С това име веднага мога да ти кажа, че не струва.

— Какви ги говориш? Джонатан е страхотно име. Всички приятели му казват Джон.

— Но той си държи на Джонатан, нали? — Лиза замълча. — Знаех си! — извика Бен. — Не струва.

— Не останах с такова впечатление — върна му го Лиза.

— О! О! О-о-о! — каза Бен и изправи гръб на канапето. — Ти да не си се разиграла снощи?

— Може и така да е било — подразни го Лиза. — Дори и да не съм, виждам, че ревнуваш.

— Не ревнувам.

— Тогава защо лицето ти се слива с канапето?

— Повярвай ми, не ревнувам. Кажи ми сега какво се случи.

— Нищо особено. Вечеряхме в ресторант и след това се разходихме около Вашингтонския монумент.

— Ох, недей — Бен разпери ръце. — Той те върти на пръста си. Купува ти вечеря и след това те разхожда покрай една гигантска ерекция? Какво се опитва да ти каже?

— Аз си платих вечерята, жребецо. И идеята за паметника беше моя.

— Ето на това му казвам среща — поклати глава Бен. — Впечатлен съм. — Той скръсти ръце. — Продължавай.

— И след това го разкарах.

— Това ли е всичко? — попита подозрително Бен. — Първо го изведе и след това го разкара?

— Не знам — каза Лиза, забила поглед в краката си. — Мисля, че го изплаших. Може би бях твърде агресивна.

— Ти? Агресивна?

— Не, определено бях доста агресивна — изведнъж Лиза стана сериозна. — Мисля, че наистина го притесних, като му казах, че мога да му покажа едно-две неща в леглото.

— Казала си му това? — заекна Бен.

— Видя ли! Казах ти, че съм била твърде агресивна.

— Лиза, не се самобичувай. Просто си била каквато си. Не можеш да се критикуваш за това. Ти си агресивна жена, а повечето мъже се плашат от агресивни жени. Нали слушаш по телевизията — средностатистическият американец иска пасивна, слаба жена, просто защото е научен да се чувства заплашен от силните жени.

— Добре, Фройд. И аз какво да правя?

— Кръгът на избор се стеснява, но качеството на мъжете, които остават в този кръг, е триста на сто по-добро от това на средния глупак. Генният поток, в който ловуваш, е много по-уверен, изтънчен, интелигентен…

— Като теб — вметна саркастично Лиза.

— Точно така. Ние сме нова порода мъже. Не се страхуваме да покажем чувствата си. Обичаме силните жени. В сексуално отношение ни харесва да сме доминирани.

— Не се страхувате да ревнете на филмите за Роки — добави Лиза.

— Правилно. И обичаме миризмата на ароматните пръчици.

— Не искам да ти развалям фантазията, но ако не обичам чувствителни мъже? Ако искам един едър, глупав атлет, с който ще ми е забавно да се занасям и на който ще му е все едно дали ще му се обадя, или не?

— Ти си падаш по спортисти?

— За тръпката, да. Никога не бих се омъжила за някой такъв, но с тях е весело.

Объркан, Бен почеса чело.

— Как можеш да си падаш по спортисти? Как можеш да спиш с някой, който си мисли за теб само като за сексуално завоевание?

— Нека ти кажа нещо. Сексуалното завоевание е двупосочна улица, а аз карам ферари.

Бен се засмя.

— Взимам си думите назад. Твърде си агресивна, за да си намериш мъж. Вероятно ще бъдеш самотна през целия си живот. — Бен стана от канапето и прехвърли най-новата купчина документи на бюрото си. — Какво има днес?

— Цял нов куп молби. Холис иска да се оправим с тях набързо, защото очаква, че ние ще пишем становището за решението „Гринъл“.

— Още не са го гласували, нали?

— Я си виж часовника, глупчо — каза Лиза. — Заседанието е чак утре. Холис предполага, че дори няма да стигнат до него, но до другата седмица трябва да стане. Остерман се е запънал. А сътрудниците на съдия Вейд казват, че Вейд изчаква, така че Остерман го работи, откакто е постъпила молбата.

— Какво му става на Вейд? Да не си е паднал по Остерман?

— Съмнявам се — засмя се Лиза. — Вейд е интелектуално безличен съдия, който знае, че е избран, защото се води с мнозинството. Според мен е решил, че ако се държи за тогата на председателя, ще изглежда по-важен.

— Възможно е — съгласи се Бен, — но моята версия е по-готина. Представяш ли си? Двама съдии от Върховния съд в користна любовна история? Направо върха.

— Сто на сто ще е по-интересно от това да четем молби по цял ден.

 

 

След като обядва набързо в бюфета на съда, Бен отиде до „Пощенски кутии и други“ на Конститюшън авеню. Вече е време за палто, помисли си той, докато мразовитият ноемврийски въздух късаше последните листа от дърветата. Като се опитваше да не мисли за неминуемото идване на зимата, Бен духна топъл въздух в шепите си. След десетина минути влезе в магазина, който беше в боядисан в червено, бяло и синьо — предпочитаната цветова комбинация на много продавачи в този град.

— Мога ли да ви помогна? — попита облеченият с поло касиер.

— Да, получих съобщение за изтекъл срок за плащане на пощенската ми кутия. Не само, че съм си платил предварително, но и номерът на сметката не беше моят.

— Сигурно сме направили грешка — каза касиерът. — Нека погледна името ви.

— Казвам се Бе… — Усещайки се навреме. Бен си спомни фалшивото име, с което се бе записал за кутията. — Казвам се Алви Сингър.

— Сингър, Сингър… — мърмореше касиерът, докато гледаше списъците. — Ето го — извади картона и продължи: — Открили сте си кутия 1227 на двайсет и осми октомври и сте платили предварително. След това сте си отворили кутия 1327 на двайсет и девети октомври и сте помолили да ви пратят сметката. — Като продължаваше да чете, касиерът добави: — Тук пише, че сте платили допълнително двайсет и пет долара такса, за да могат и двете кутии да се отварят с един и същи ключ.

— Разбира се, колко съм глупав — каза Бен, като бършеше студената пот, която изведнъж навлажни челото му.

— Бихте ли искали да платите?

— Разбира се — кимна Бен, извади портфейла си и плати сметката.

Когато стигна до помещението с пощенските кутии, обхвана го луда паника. Огледа се и с облекчение видя, че никой не го гледа. Извади ключа от джоба си и отвори своята кутия 1227. Празна. Точно под нея беше кутия 1327. Вкара ключа и отвори и нея. Вътре имаше кафяв плик. Извади го, заключи кутията и отиде до един малък тезгях.

В плика имаше изписан на машина лист хартия. „Скъпи Бен, — зачете той, — съжалявам, че дълго време не се обаждах, но както сигурно си се досетил, бях твърде зает. Мисля, че не е необходимо да ти казвам, че всичко мина прекрасно. Разбирам, че си вбесен от случилото се, но моля те, престани да се опитваш да ме намериш. Нямаше смисъл да ми късаш цветята, опитът ти за подкуп в стария ми апартамент беше жалък, а що се отнася до идеята с телефонните сметки — наистина ли мислиш, че си водя важните разговори по толкова лесна за проследяване линия? Хайде де. След като още не си отишъл при властите, приемам, че разбираш последствията за собствената си кариера, ако разкриеш историята си.

На този етап предлагам примирие. Ако си заинтересован, нека се срещнем в «Двата пъдпъдъка» в събота в осем вечерта. Резервацията е на твое име. Ако искаш да се свържеш с мен, използвай пощенската ни кутия, номер 1327. Твой Рик“.

Бен напъха листа обратно в плика, излезе от магазина и бързо се върна в съда. Откъде, по дяволите, знае всичко, мислеше си той. Изкачи тичешком стълбите, размаха пропуска си към пазача и заобиколи скенера за метали. След минута прекосяваше приемната на път за кабинета. Затръшна вратата зад себе си и хвърли плика на бюрото на Лиза.

— Няма да повярваш — каза Бен.

— Откъде го взе? — попита Лиза, след като зачете писмото.

— Открил си е пощенска кутия точно под моята и с моето фалшиво име — обясни Бен с треперещ глас.

— Откъде знае, че имаш пощенска кутия? — Лиза вдигна ръка, за да спре Бен. — Чакай първо да дочета това. — Най-накрая тя го погледна. — Добре, кажи сега откъде знае, че имаш пощенска кутия.

— Откъде знае, че имам фалшиво име? Откъде знае какво съм направил с цветята? Откъде знае, че съм се обаждал в телефонната компания? Откъде знае, че съм ходил в стария му апартамент? Знае адреса на родителите ми, за бога! Пратил е сметката за пощенската кутия на адреса на родителите ми!

— Успокой се малко. — Лиза сложи очилата си за четене на бюрото. — Дай да помислим за това.

— Ако пипне семейството ми, кълна се, ще го убия. Направо ще го убия.

— Успокой се, сигурна съм, че го е направил, за да те сплаши.

— И успя — каза Бен и си свали сакото. — Очевидно ме е следил през целия последен месец. Знае всичко, което правя, знае къде ходя. Знае къде живеят родителите ми…

— Трябва да се успокоиш. Чакай да помисля малко.

Бен замълча и започна да кръстосва стаята.

— Мога да приема, че знае, че сме влизали в сградата, но не разбирам как е разбрал за телефонната сметка. И двата пъти, когато се обажда в телефонната компания, звъня оттук, нали? — Когато Бен кимна, тя продължи: — Съмнявам се да подслушва телефона тук. Искам да кажа, това е Върховният съд.

— Няма как да подслушва този телефон — не и със системата за сигурност, която имаме — съгласи се Бен. — Но как е разбрал какво сме направили с цветята? Само ние знаехме за това.

Все още замислена за телефонните сметки, Лиза каза.

— Най-вероятно нарочно не си е сменил адреса. След това просто е чакал да види какво ще направим. Сигурно от телефонната компания са му казали, че си поръчал копия от сметките. — След като помисли малко, тя добави: — Не мога да повярвам, че е знаел, че ще направим това.

— Не е глупав. — Бен не можеше да стои на едно място.

— Наистина ли мислиш, че е пуснал някой да те следи?

— Откъде да знам? Как иначе ще разбере фалшивото ми име за пощенската кутия?

— Ще се видиш ли с него?

— Разбира се — отвърна Бен. — Той си е мой. Аз ще му закова задника за стената.

— Звучиш ми като герой от лош телевизионен филм — отбеляза Лиза. — Мисля, че трябва да помислиш за сериозен план.

— Определено — съгласи се Бен. Седна на бюрото си и извади лист хартия. — Бих искал да се съберем всички и да обединим сивото вещество. Може ли да го направим у вас?

— Защо?

— Защото мисля, че може да подслушва и дома ми.

— Слушай, трябва да се успокоиш — каза Лиза. — Това не ти е „Фирмата“.

— Този тип има възможност да стигне до Чарлз Максуел, извършва една от най-големите афери с поверителна информация през десетилетието, а ти ми казваш, че не може да ми подслушва къщата, която на практика няма алармена система?

— Добре. Ще се срещнем в моя апартамент. — Тя стана, отиде до Бен и се облегна на бюрото му. — Междувременно, искаш ли да чуеш последните клюки?

— Не съм в настроение.

— Добре. Няма проблем. Тогава няма да ти кажа, че съдия Блейк се оттегля.

— Кое му е новото на това? — вдигна рамене Бен. — Хората от години говорят.

— Но вече е официално — каза Лиза. — Днес е уведомил Остерман.

— Сериозно ли говориш? — Бен повдигна вежди и набърчи чело.

— Честна скаутска.

— Потвърдено ли е това или просто са слухове?

— Нека ти го кажа така — докато ти обядваше. Холис дойде и ми каза, че Блейк току-що си е подал оставката. Следобед ще се обади на президента и до две седмици ще уведомят пресата. Достатъчно надежден ли ти е този източник?

— Ако Холис го казва, значи е Светото писание.

— Но мисля, че повечето от съдиите не са споделили със сътрудниците си, затова си трай. Холис каза само ние да си знаем.

— Какво друго каза? — попита Бен.

— Каза, че „Гринъл“ няма да се решава до края на седмицата. Съдия Вейд все още не е решил, а всички консерватори са намалили темпото, за да могат да го работят.

— Страшна клюка — призна Бен. — Като че ли днес Холис не си е затварял устата.

— Знаеш как е — усмихна се Лиза. — Понякога дума не обелва, а друг път не можеш да го спреш. Днес беше в добро настроение.

— Това означава, че тази седмица няма да работим по „Гринъл“.

— Това исках да ти кажа — плесна по бюрото на Бен, Лиза. — Тъй като Блейк се оттегля, ще гледа да не се натоварва много. Затова решението за „Пачеко срещу Роуд Айланд“ вече не е негово.

— А наше, така ли? — попита Бен. Лиза кимна. — Защо трябва ние до го правим? Това си е солиден спор за банкрут. Добро дело.

— Добро, но не страхотно. Холис каза, че когато някой съдия се оттегля, има право да си подбере дела. Останалите се съобразяват с него, за да може да направи последните си велики изявления.

— Това означава ли, че тази сесия ще получи всички хубави дела?

— Горе-долу — каза Лиза. — Не може да ги напише всичките, но съм сигурна, че ще вземе доста.

— Страшна работа — отбеляза саркастично Бен. — Холис каза ли кога ще ни донесат материалите от офиса на Блейк?

— От отдел „Сътрудници“ ще ни ги докарат днес.

Бен включи компютъра си и каза:

— А Холис още не е погледнал становището ни за „Ошински“.

— Всъщност, погледна го — възрази Лиза и подаде на Бен купчина документи.

— И още не е доволен. — Бен не можеше да не види яркочервените драсканици по първата страница. — Това коя чернова е? Шестата?

— Седмата, ако броиш първото ни експозе.

— Това решение никога няма да го хареса — въздъхна Бен. — Мисля, че трябва да свикнем и да продължим напред.

— Стига си се оплаквал — отвърна му Лиза. — Не е толкова зле.

— Шегуваш ли се? Всяка сутрин в седем сме тук. Работим едновременно по четири висящи дела и по още едно, оставено ни от съдия, които излиза в пенсия, а щом Вейд подаде на консерваторите, ще се появи и шестото. Междувременно всяка седмица имаме по дузина молби за разглеждане. Колко още можем да поемем?

— Не зная — каза Лиза. — Предполагам, че можем и да се занимаваме с един гениален психар, който се опитва да подкопае цялата съдебна система.

 

 

В девет и трийсет същата вечер Бен и Лиза пристигнаха пред блока й, който беше на две крачки от метрото Тенлитаун. Оубър и Нейтън чакаха пред мрачната тухлена сграда.

— Защо се забавихте толкова? — попита Оубър, докато влизаха вътре. — Казахте в девет часа.

— Извинявай — сопна се Бен. — Скъсвахме си задниците от работа да преписваме историята във Върховния съд. Не всички са такива късметлии, че да имат работа, която свършва в пет.

— Ей, кой ви е изял десерта? — попита Нейтън, като влезе в асансьора. — Ние сме тези, които се опитваме да ви помогнем.

Качиха се на четвъртия етаж, прекосиха коридора и стигнаха до апартамента на Лиза.

— Извинявай — обърна се Бен към Оубър, докато Лиза отключваше вратата. — Не исках да ти се сопвам така.

— Пристигнахме — обяви Лиза. — Не е кой знае какво, но си е мое. — В пестеливо обзаведената дневна имаше износено канапе от кафява кожа, масичка за кафе и бюро, което представляваше парче лакирано дърво, поставено върху две шкафчета. Масичката и бюрото бяха затрупани с хартия. На стената срещу канапето беше окачена огромна картина на котки, които играят покер. Над канапето имаше два портрета върху черно кадифе — Мона Лиза и смърф, който стои до цвете.

— Хубаво изкуство — отбеляза Бен, който с любопитство разглеждаше стила на колежката си.

— Падам си по необоклуците — каза Лиза. — Колкото по-голям боклук, толкова по-добре. Смърфа ми е най-ценен. Спечелих го на един карнавал.

— Мястото си го бива — заяви Оубър.

— Като че ли си изненадан — погледна го Лиза. — Да не би да очакваше розови и лилави сатенени възглавнички, разхвърляни навсякъде?

— Не съм сигурен — отговори Оубър. — Мисля, че очаквах дамски превръзки и разни други женски хигиенни пособия.

— Очакваше или се надяваше? — Нейтън седна на канапето.

Лиза хвърли пълното с документи от съда куфарче на бюрото и се отправи към кухнята.

— Искате ли нещо за ядене или пиене?

— Агнешко филе и бяло вино с газирана вода — поръча си Оубър.

— Ерик къде е? — Бен седна на канапето.

— Тази вечер работи до късно — обясни Оубър. — Каза, че съжалява, че не може да дойде.

— Типично — промърмори Бен.

— Всичко наред ли е? — попита Нейтън, като гледаше как Бен разлиства нервно списанията на масичката.

— А? — обърна се Бен. — Да, добре съм. Просто искам да започваме.

Лиза си взе стол от кухнята и го сложи срещу канапето.

— Не разбирам защо Рик ти е изпратил писмото чрез неговата пощенска кутия. Можеше да го пусне по нормалния начин или пък да го сложи в твоята кутия.

— Мислих за това — каза Бен. — Предполагам, че Рик просто се фука. Само с това си действие разби на пух и прах новия ми план и ми изпрати послание, че е смешно да се правя на скришен.

— Не мога да разбера защо иска примирие — обади се Оубър. — Ясно е, че нямаш шанс да го хванеш. Един вид ти си само една досада. Без да се обиждаш.

— Мисля, че иска информация — обади се Нейтън.

— Съгласен съм — каза Бен. — Не виждам друга причина.

— Мислиш ли, че иска да му кажеш друго решение? — попита Лиза.

Бен продължи да разгръща списанията.

— Друго не мога да си представя.

— Тогава можем да предположим, че ще те пита за това, когато се видите в събота.

— Ще отидеш ли? — попита Лиза.

— Разбира се, че ще отида — отвърна Бен. — Да не мислиш, че ще го оставя да се измъкне? От събота ще бъде мой.

— И как предлагаш да стане това? — поинтересува се Лиза.

— Не съм сигурен. Надявах се тук да ми помогнете. Мислех си да го запиша с камера в ресторанта или нещо такова.

— Хрумна ми нещо! — извика Оубър. — Единия от нас ще се преоблече като сервитьор и ще му вземем винената чаша, която ще бъде покрита с отпечатъци.

— И след това? — пое го Лиза. — Ще ги пуснем в компютъра в пещерата на Батман?

— Можем чрез Нейтън да ги прекараме през министерството.

— Предлагам да го снимаме, докато влиза в ресторанта — каза Нейтън. — За нула време ще го идентифицираме.

— Знам идеалното място, където да застанете — оживи се Бен. — Има кафене с масички на улицата точно срещу ресторанта.

— Можем да купим филм за нощно снимане — изправи се Оубър.

— И можем страхотно да се дегизираме с шлифери и шапки и изкуствени мустаци — добави саркастично Лиза. — Я се отпуснете. Това няма да свърши работа.

— Така ли? — попита Бен. — И ще ни кажеш ли защо?

— Какво като го снимате няколко пъти? Пак ще сме в същото положение. Дори и да узнаем истинското име на Рик, не можем да го предадем — освен ако не искаме и Бен да отиде в затвора.

Стаята се изпълни с тишина. Най-накрая Нейтън се обади:

— Жената е права.

— Някак си трябва да го накараме да те попита за ново дело — предложи Лиза. — Ако го направи, можем да го пипнем за подкуп на държавен служител.

— Бен не е държавен служител — напомни Оубър.

— Той е федерален служител — отговори Лиза. — Като го подкупва, Рик прави опит да се намеси в правителството на Съединените щати. Това е федерално престъпление и ще го приберат поне за няколко години.

— Чакай малко — обади се Нейтън. — Как ще попречим на Рик да сключи сделка с властите? Той като нищо може да се позове на делото „Си Ем Ай“ и да им предложи Бен на тепсия, като каже, че мозъкът на операцията е сътрудник от върховния съд. Рик си тръгва свободен, а Бен остава на топа на устата — и то заради великия ни план.

— Рик не би постъпил така — каза Лиза. — Решението „Си Ем Ай“ вероятно е най-хубавото нещо, което му се е случило. Направил е поне няколко милиона долара от тази сделка. Ако предаде Бен или дори привлече внимание към „Си Ем Ай“, властите няма да оставят на мира Чарлз Максуел. Сигурна съм, че Рик е наясно, че е по-добре да лежи няколко години за подкуп за второто решение, отколкото да изгуби всичките си пари и да рискува гнева на Максуел. Той плува с големите риби. От „Си Ем Ай“ жив ще го изядат.

— Впечатлен съм — призна Нейтън.

— Нали ти казвах, че е умна — обади се Бен, кръстоса ръце и погледна Оубър.

— Чакай малко — обърна се Лиза към Оубър. — Ти си се съмнявал, че съм умна?

— Аз не… — започна Оубър.

— Ти? — Лиза стана от стола. — Като играехме на „Скрабъл“ миналата седмица ми използваш думи като „ъхъ“ и мислиш, че аз съм тъпа?

— „Ъхъ“ си е дума — каза Оубър.

— Не е дума — отвърна Лиза. — Това е междуметие, използвано от примати в края на двайсетия век. Това е нищо и половина. Шум някакъв. Глупости. Но не е дума.

— Дума е — настоя Оубър.

— Хайде да се биете по-късно — прекъсна ги Бен. — Точно сега искам да помислим за плана. Излиза, че е най-добре да го ковнем за подкуп. Не е най-доброто отмъщение, но толкова можем. Как ще го хванем?

— Ами ако си сложиш микрофонче? — предложи Нейтън. — Ще мога да взема едно от другарчетата от охраната.

— Можеш ли наистина? — попита Бен.

— Ако не, ще вземеш портативен касетофон — обади се Лиза. — Все е лента.

— Продължавам да си мисля, че не е лошо да го щракне — каза Оубър.

— Просто ти се иска да се дегизираш — отвърна му Лиза.

— Разбира се — призна Оубър. — Но освен това не мисля, че ще е лошо, ако имаме доказателства как изглежда Рик.

— Всъщност, той е прав — съгласи се Бен. — В края на краищата ще трябва да го пипнат. Можем и да им покажем как изглежда. — Като видя, че Лиза бърчи нос. Бен попита: — Какво има?

— А? — сепна се тя. — Не, нищо.

— Не на мене тия — каза Бен. — Знам го тоя поглед. Какво те притеснява?

— Ами, не мога да не си помисля дали не е по-добре да отидем направо при властите с тези неща. Мисля, че сме си далеч извън възможностите. По-добре е да помолим за помощ.

— И дума да не става — отсече Бен. — Ако го направя, най-добре е да се простя с работата си. Освен това, дори и да отида в полицията. Рик веднага ще ни усети.

— Защо мислиш така? — попита Лиза.

— Шегуваш ли се? — възкликна Бен. — През последния месец знае всичките ни ходове. Освен това не правим кой знае какво. Просто се опитваме да му запишем гласа. Не че искаме да нападнем тайното му убежище на пустинния остров.

Лиза се обърна към Оубър.

— Не се притеснявай. Рик си няма частен остров. Това е просто метафора.

— Ъхъ — върна й го Оубър.

— Сериозно говоря — каза Бен. — Ако нещата загрубеят, можем да поискаме помощ. Но дотогава искам да опитаме сами.