Брад Мелцър
Десетият съдия (11)

Глава единайсета

— Е? — попита Бен.

— Какво? — Лиза лежеше до него.

— Какво мислиш?

— За кое? — усмихна се Лиза.

— За това, че твоите дрехи красят моя под. За какво друго?

— Беше чудесно — каза Лиза. — Беше добре.

Бен седна в леглото и поклати глава.

— Дори не си помисляй да си играеш така с мен, сестричке. Няма да ме подлудяваш с неясни прилагателни.

— Какво искаш да ти кажа? — попита тя. — Беше феноменално. Най-доброто в света. Ти си истински художник и аз бях твоето платно.

— Ама че си кофти, знаеш ли?

— Колко смешно — подсмихна се Лиза. — Преди половин час не се оплакваше.

— Не беше кой знае какво.

— Както кажеш. — Лиза се загледа в разхвърляните по пода дрехи. Посочи в средата на стаята и попита. — Между другото, онова там ли са късметлийските ти боксерки?

— Късметът нямаше нищо общо с това.

— А-у-у-у-у, разстроих ли те? — Лиза погъделичка Бен под брадичката.

— Беше тъпо. — Бен се отдръпна и се облегна на таблата на леглото. — Изобщо не трябваше да започваме. Сега само ще ми подхвърляш секс шегички.

— Естествено — каза Лиза. — Това ми е в природата. Ти какво си мислеше, че ще започнем да ходим? Че ще се превърнем във влюбената двойка на съда? Това беше за купона. Точа си зъбите за тебе, откакто те видях.

— Само приказваш.

Лиза го хвана за тила и го привлече към себе си.

— Сериозно ти говоря.

— Но вече тайни няма.

— Виж какво, прииска ли ти се пак, аз съм на линия. Беше фантастично.

— Ох, пак ли започваме? Ето, това е — Бен отново се отдръпна. — Сега на работа ще се чувстваме неловко. И всеки път, като те видя, ще си те представям гола.

— И какво от това? Аз съм голямо момиче. Мога да го понеса. А и ако си мислиш, че навия ли ти се отново, ще можеш да ми откажеш, значи не си в ред.

— Не знаеш границите на волята ми. Повярвай ми, втори път няма да има.

— Както кажеш, скъпи. — Лиза се обърна на една страна и дръпна завивките до брадичката си.

 

 

Рано в неделя сутринта родителите на Бен ги закараха до летището. Лиза прегърна майка му, докато Бен вадеше чантите им от багажника.

— Отново ви благодаря за гостоприемството — каза Лиза.

— Удоволствието беше наше — отвърна майка му. — Радвам се, че най-накрая се запознахме.

— Довиждане, мамо — прегърна майка си Бен и като забеляза, че очите й се пълнят със сълзи, добави: — Не плачи. Скоро ще се видим.

— Нищо ми няма — стисна зъби майка му. — Приятно пътуване.

Бен и Лиза взеха багажа си и тръгнаха към бордовия портал за техния полет.

— Чувал ли си Оубър или Нейтън? — попита Лиза.

— Не. Дори не са звънили. Сто на сто замислят нещо.

На портала ги чакаха Нейтън, Оубър и Ерик. Бен ги приближи колебливо.

— Как прекарахте?

— Чудесно — каза Нейтън.

— Страхотно — добави Ерик.

— Прекрасно — завърши Оубър. — А ти?

— Добре беше — отвърна Бен подозрително. Той огледа залата и след това отново се втренчи в Оубър и Нейтън. Накрая не се стърпя: — Добре де. Казвайте най-накрая каквото имате да казвате. Напрежението ще ме довърши.

— Какво да казваме? — попита Оубър.

— Представа нямам за какво говориш — заяви Нейтън с каменно лице.

— Я престанете — сряза ги Бен. — Хайде де, какво сте намислили? Някой да не вземе да ни посипва с ориз? Или сте наели военен оркестър? Какво има?

— Нищо няма — сви рамене Нейтън.

— Защо се държи толкова смахнато? — Оубър погледна Нейтън.

— Нямам представа — отвърна Нейтън. — Класически случай на параноя, ако питаш мен.

 

 

Четиримата закараха Лиза до тях и се прибраха. Оубър пръв стигна до вратата, издърпа пачката пликове от пощенската кутия, вкара с тътрузене багажа си в дневната и хвърли пощата на кухненската маса. Ерик остави чантата си до килера и тръгна обратно към вратата.

— Чао, момчета. Трябва да отида до редакцията.

В момента, в който вратата се затвори. Оубър сграбчи Бен за раменете.

— И как беше тя? Бас ловя, че е дива.

— Нали я мислеше за лесбийка? — напомни Бен.

— Не е вярно — отвърна Оубър. — Казах, че е бисексуална.

— Хайде бе — настоя Бен.

Нейтън седна на канапето.

— Не мога да повярвам, че го направихте. Искам да кажа, за какво си мислеше?

— Какво имаш предвид? — попита Бен.

— Нали се бяхме разбрали, че след Деня на благодарността трябва да се уверим, че можем да й имаме доверие — каза Нейтън.

Бен стоеше в средата на стаята, още не си беше свалил якето.

— Не започвай — въздъхна той. — Имам й доверие.

— Бен, не ме разбирай погрешно, но се надявам този буен уикенд да не ти размъти главата.

— Не се обиждай, но те разбирам погрешно. Научих много за Лиза през последните няколко дни и няма начин тя да работи с Рик против мен.

— И как разбра? — заяде се Нейтън. — Коя допълнителна информация те убеди в това? Да не мислиш, че като си спал с нея, я познаваш по-добре?

— Въпросът не е в секса. Опознах я като човек.

— Бен, единствената разлика между тази и миналата седмица е, че сега знаеш как изглежда гола.

— Не е вярно — възрази Бен. — Не си бил там и не можеш да…

— Спри да говориш за този уикенд и ме чуй какво ти казвам. — Нейтън се изправи. — За интелигентен човек се държиш доста глупаво. Ако теорията ми е вярна. Лиза прави точно това, което трябва да прави. Само помисли! Сега те е хванала и за двете глави!

Тишина покри стаята. Бен отиде до масата и започна да разпределя пощата. Отдели своите писма и добави:

— Поне на Лиза й пука за моите проблеми.

— Това пък какво означава? — попита Нейтън.

— Означава, че през целия уикенд сме говорили за тези гадости с Рик. А вие само си правихте глупави шеги.

— Сега прекали — каза Нейтън. — Знаеш ли колко време се занимаваме с това? И аз, и Оубър си рискувахме работата, за да ти помогнем да го хванеш. А обявяването на годежа беше, ако не друго, то поне най-доброто, което можахме да измислим, за да те развеселим. Освен това единствената причина, поради която Лиза говори толкова много за това с теб, е, за да разбере какво знаеш.

— Не се чуваш какви ги говориш. — Бен започна да изкачва стълбите.

— Недей да се разстройваш и да бягаш — извика Нейтън. — Ела тук и дай да се разберем.

Без да му обръща внимание, Бен влезе в стаята си.

— Трябваше да се досетиш, че ще започне да я защитава — обади се Оубър, когато Бен затвори вратата.

— Естествено, че знаех — въздъхна Нейтън. — Но нищо. Не ми е все едно какво ще стане с него.

— Знам какво правиш — каза Оубър. — Но можеше да бъдеш малко по-чувствителен.

— Ти искаш от мен да съм по-чувствителен? — засмя се Нейтън.

— Сериозно ти говоря. Бен наистина е уплашен.

— Разбира се, че е уплашен. Аз бях този, който го каза преди празниците — сексът пречи на разумната мисъл. Но е време Бен да се събуди. Позабавлява се и сега трябва да погледне истината в очите — не може да има доверие на Лиза.

 

 

— Как мина пътуването? — попита Рик по клетъчния телефон, докато чакаше да разтоварят багажа му на летището.

— Трябваше ли да ни проследиш до Бостън?

— Разбира се — обясни Рик. — Пазя си инвестициите.

— Надявам се да си доволен от постигнатото. Направо го подлуди.

— Онова с баща му направо му изправи косата, нали? — попита Рик.

— Най-меко казано. Сега не знае на кого да вярва.

— Теб подозира ли те?

— Не мисля, но сега по-трудно се контактува с него. През целия път дотук почти не е говорил.

Рик се усмихна и премести телефона на другото си ухо.

— Така става, когато знаеш, че ще загубиш. Започваш да си го изкарваш на хората около теб.

 

 

Бен влезе в стаята, хвърли пощата на бюрото си и се строполи на един стол. Не може да е Лиза, каза си той, докато пръстите му хаотично барабаняха по бюрото. Погледни фактите. Какви са възможностите тя да играе двойна игра при всичките неща, които знаеш за нея? Не, не е възможно. Няма начин.

Когато отново прекара всички подробности през главата си, той подреди безредната купчина пликове в три по-малки — една за сметки, една за рекламни материали и една за личните писма. Забеляза реклама за абонамент за списание, адресирано до Бенджамин Н. Адисън, и разбра, че „Нюзуик“ е продал името му. Взе друго, надписано до Бенджамин Л. Адисън и осъзна, че и „Лийгъл Таймс“ са понатрупали малко лесни пари. Когато видя трето до Бенджамин С. Адисън, посърна, раздразнен от факта, че и кредитната му компания го беше направила, макар че изрично ги бе помолил. Отбеляза си наум да им се обади и тогава видя най-горното писмо в купчинката за лична кореспонденция. Взе обикновения бял плик и с учудване видя, че няма обратен адрес, марка и пощенски печат.

Пъхна палеца си под залепеното капаче, отвори плика и извади краткото, написано на машина писмо: „Скъпи Бен, надявам се, че си прекарал добре Деня на благодарността — сигурен съм, че ще разбера всичко за това. Искрено твой, Рик“.

Сърцето на Бен бързо заби, докато препрочиташе писмото. Стана и излезе от стаята. Слезе тичешком долу и видя, че Нейтън затваря телефона.

— Кой беше? — попита Бен.

— Майка ми — обясни Нейтън. — Исках да й кажа, че сме пристигнали.

— Това е било донесено на ръка, докато ни е нямало — Бен му подаде писмото. — Няма марка и печат.

Докато Нейтън четеше, Оубър се върна от банята.

— Какво става? — попита той.

Нейтън мълчаливо му подаде писмото и Оубър бързо го прочете.

— Мога ли да говоря с вас в кабинета ви? — Бен посочи с ръка на Нейтън и Оубър входната врата. Тримата излязоха навън и влязоха в колата на Нейтън.

— Кога го получи? — Нейтън затръшна вратата на колата.

— Току-що — отговори Бен нервно. — Какво мислиш за последната част? Където казва, че всичко ще разбере за моя празник.

— Вече знаеш какво мисля — каза Нейтън. — Ако няма предвид Лиза, тогава не знам.

— Зная. Зная — промърмори Бен. — Но ако се е сдушил с Лиза, мислиш ли, че ще я издава така?

— Мисля, че в момента Рик си играе с нас — обясни Нейтън. — Ако тайно работи с Лиза, значи се наслаждава на номера си. Ако не е с нея, значи ни притеснява, като го намеква. И в двата случая се забавлява със страха ни, и в двата случая ни подлудява. Очевидно знае колко ти пука за нея.

— Дявол да го вземе! — Бен се свлече в седалката.

— Може ли да попитам нещо? — Оубър се наведе напред от задната седалка и без да изчака отговор, добави: — Защо сме в колата?

Нейтън поклати глава.

— Олеле, Оубър, ако Рик е бил достатъчно близко до дома ни, за да донесе писмото, и е знаел, че ни няма, много е голяма вероятността да се е разходил из нас.

— Мислиш, че е влизал вътре? — попита Оубър.

— Защо да не влезе? — намеси се Бен. — Знаел е, че може да потърси каква информация имаме за него. Съвсем спокойно би могъл да облепи къщата с подслушващи устройства. Можел е да прави каквото си поиска. Лично аз повече дума няма да кажа вътре.

— И сега какво искаш да правиш? — попита Нейтън.

— Мисля, че наистина трябва да открием кой е Рик — ако му имаме снимка и я прекараме през министерството, ще знаем откъде да започнем.

— Очевидно е знаел за номера, който му бяхме приготвили с фотоапарата — обади се Нейтън.

— Точно така — каза Бен. — Ако съм на негово място, няма да рискувам повече срещи, докато не му дадем решението. Това означава, че ще трябва да търсим по-неконвенционални начини да го открием. — Бен се изправи в седалката и продължи: — Това, което знаем за него, е, че е между двайсет и осем и трийсет и осем, че е умен и че е наясно какво прави. Освен това си мисля, че Рик, ако това е истинското му име, трябва да е адвокат. Твърде много познава законите, за да е лаик.

— Когато се дипломираш за адвокат, снимат ли те? — попита Нейтън.

— Точно това си мисля — кимна Бен. — Ако съберем цялата информация, която имаме за него, можем да разберем къде се е снимал. А намерим ли снимката, значи сме го идентифицирали.

— И какво за изпита?

— В някои щати не се снимат — замисли се Бен. — И не съм сигурен, че от Адвокатската асоциация ще ни дадат подобна информация.

— Ами снимките от шофьорските книжки? — попита Оубър.

— Много обширна категория — възрази Бен. — Дори и да знаехме от кой щат е, пак ще се наложи да търсим сред много хора. — Тримата търкаха ръце, за да се стоплят в студената кола. — Мислех си, че ако Рик е адвокат, значи е следвал някъде. Следователно снимката му трябва да е в някой годишник от последните десет-петнайсет години. Тъй като правните факултети са над сто из цялата страна, ще падне голямо търсене, но смятам, че можем да се ограничим с десетината най-добри университета — Йейл, Харвард, Станфорд, Колумбия и така нататък. Рик е сноб — бас ловя, че е бил в един от тях.

— Пак са много снимки — каза Оубър.

— Не съвсем — обясни Бен. — Ако вземем десетте най-добри учебни заведения и търсим само за последните петнайсет години, това са едва сто и осемдесет годишника. Средно в един курс са по четиристотин студенти, така че не е толкова зле.

— Седемдесет и две хиляди снимки. — Нейтън потропваше с пръсти по кормилото.

— Всъщност малко повече от половината — поправи Бен. — Жените няма нужда да ги гледаме.

— Защо говориш в множествено число? — попита Оубър. — Само ти можеш да го разпознаеш.

— Значи аз ще гледам многото снимки — съгласи се Бен. — Имаш ли по-добър план? Ако намеря снимката му, ще имаме всичко, от което се нуждаем.

— Можеш ли да вземеш всички тези стари годишници? — поинтересува се Нейтън.

— Разбира се — каза Бен. — Ако се обадя в университета и кажа, че съдия от Върховния съд иска да получи тези и тези годишници, ще ми ги изпратят до края на седмицата. В правните факултети тези съдии ги имат за богове, които вървят между хората.

— Значи това е най-добрата възможност за момента — Нейтън се облегна на кормилото. — Кажи ми сега какво мислиш за Лиза?

Бен се загледа в писмото.

— Продължавам да си мисля, че не си прав, но на този етап не поемам никакви рискове. Вярвам й, но мога да го преживея, ако не й кажа за плана ни.

— Само това исках да знам — кимна Нейтън. — Колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре.

 

 

Рано в понеделник сутринта Бен отиде в съда с любимия си син костюм, със свежо колосана риза и с черното си вълнено палто. Въпреки че не беше толкова отпочинал, колкото се надяваше, радваше се, че празниците са свършили. Но още щом видя крайчеца на царственото мраморно здание, безпокойството му се завърна. Съдът беше нещо неизменно, също като проблемите на Бен напоследък. Той стигна до кабинета, ала преди да отвори вратата, се спря. Добре, каза си. Просто се дръж нормално с нея. Нищо не се е променило, все така сте си приятели, но няма да й казваш нищо за плановете ти относно Рик. Притеснен, че лицето ще издаде тревогите му, Бен затвори очи и си представи Лиза гола. Чудесно, спокоен съм, помисли си, докато отваряше вратата. Аз съм камък. Аз съм непоклатим. Влезе вътре и не се учуди, когато видя Лиза; тя винаги пристигаше преди него.

— Каква е тази смачкана усмивка? — попита Лиза, докато Бен сядаше на канапето.

— Не мога ли да съм щастлив, че съм се върнал на работа? Толкова ли е лошо това?

— Я не ми разправяй глупости — скастри го Лиза. — Знам го този поглед. Още си мислиш за Деня на благодарността, нали?

— Лиза, въпреки че би ти харесало да си мислиш, че си център на моята вселена, съжалявам, но не е така. Освен това този поглед беше моят тих и спокоен поглед. Радвам-се-че-се-върнах погледът ми.

— Не е радвам-се-че-се-върнах погледът ти — каза Лиза. — А аз-съм-надрусан-и-със-запек погледът ти.

— Запек. Секс с теб. Все тая — затапи я Бен.

— Това беше мило — отвърна Лиза. — Простичко, но ефектно. — Тя се облегна назад. — Между другото, откога си толкова спокоен по въпроса за сексуалните ни отношения? Мислех, че не искаш да говориш за тях.

— При мен всичко е наред. Ако не пречат на останалото, значи няма проблем.

— Щом при теб е наред, и при мен е наред — сви рамене тя. — Та кажи ми какво става? Мислил си какво ще правиш с Рик?

— Не. Никак даже. — Бен се отправи към бюрото си. — Повече мислих как ще напиша решението „Гринъл“, отколкото за него.

— Добре. — Лиза взе един бележник и последва Бен до бюрото му. — Защото прехвърлях всичките възможни начини, по които можем да подходим към несъгласието. — Тя постави изпълнените с бележки страници пред него и обясни: — Щом като Вейд няма да върви докрай по свирката на Остерман и групичката му, мисля, че можем да ограничим решението им до тези факти. Те ще кажат, че „Гринъл“ страда от несъответно утежнение, но ние можем да им отвърнем, че това важи само в редки случаи, свързани с определени исторически паметници. По този начин ще…

— Хей, хей, хей — Бен прекъсна Лиза. — Отпусни се малко. Първо искам да знам кога Холис иска решението.

— Прати ми бележка, че очаква първата ни чернова в следващите десет дни и иска всичко да е готово преди Коледа. Планират да обявят решението преди Нова година.

— Това означава, че имаме три седмици — пресметна Бен, — като приемем, че ще поиска и една седмица, за да го раздаде на другите съдии, както обикновено.

— Чудесно — отвърна Лиза. — Дай да почваме.

— Аз мисля да започвам — Бен взе собствения си бележник. — Но ако ти изведнъж си решила да почнеш да пишеш първите чернови, моля заповядай.

— Я не ми говори с тоя саркастичен тон. Съжалявам, ако съм пресякла измислената ти интелектуална граница, като съм ти дала някои предложения.

— Само искам да кажа, че откакто сме тук, аз формулирам нападението. След това ти откриваш пробойните и ги запушваш. А в този момент не съм готов да пиша за „Гринъл“. Преди да сложа нещата на хартия, трябва поне два дни да повися в библиотеката и да се поровя в историята на това дело. Съжалявам, ако вече е написано в главата ти, но добрите решения не се пишат по този начин. Това не е гимназиален дебат.

— Недей да се заяждаш. Сега може ли да поговорим за становището?

— Ало? Ти чу ли ме изобщо? — попита Бен. — Току-що казах, че не искам.

— Но аз искам.

— Защо? Досега никога не сме го правили по този начин. Защо изведнъж се вманиачи на тази тема? Това е просто поредното решение.

— Да, но това е първото решение, за което смяташ, че другата страна е права — каза Лиза.

— Значи това било? — Бен повдигна вежди. — Значи ти мислиш, че аз ще напиша слабо несъгласие, за да си наблегна на моето?

— Не съм казала…

— Не е необходимо да го казваш. На лицето ти го пише. Мислиш, че ще го направя, нали?

— Не знаеш какво си мисля. — Лиза се върна зад бюрото си. — Ако искаш да контролираш всичко, давай. Няма да ти преча.

 

 

По-късно през седмицата Бен отиде до „Пощенски кутии и други“, за да провери кутията си. С облекчение видя, че телефонните сметки на Рик най-накрая са пристигнали. Когато обърна плика, за да го отвори, на гърба видя малка бележка: „Надявам се да са ти от помощ. Рик“.

— По дяволите — прошепна Бен. Разкъса плика и извади копията от сметките. Прегледа ги, сложи ги обратно в плика и се върна в съда. За негова радост кабинетът беше празен. Бен грабна телефона и се обади на Нейтън.

— Администрация — вдигна отсреща Нейтън.

— Току-що взех сметките на Рик.

— Доста се забавиха — каза Нейтън. — Какво пише? Нещо ще ни свърши ли работа?

— Не, разбира се. — Бен прехвърляше хартийките. — Точно както си мислехме. Личните си разговори трябва да е водил по клетъчен телефон, защото единствените обаждания тук са до домашния ми номер, до този в кабинета и до информация.

— Адски организиран тип — призна Нейтън.

— Без майтап. — Бен хвърли сметките на бюрото. — Наистина се притеснявам, че никога няма да можем да го открием.

— Не говори така. Умен е, но не може да е чак толкова умен.

— И аз така предполагах, но вече се страхувам, че е толкова умен.

— Не се разкисвай. Поръча годишниците, нали?

— Вчера. Най-късно другата седмица ще бъдат тук, което… — Изведнъж Лиза влезе в кабинета. Бен грабна сметките и ги пъхна в чекмеджето си. — Не, определено съм съгласен — каза той на Нейтън. — Оубър побеснява, когато му забравим рождения ден.

— Лиза ли влезе? — попита Нейтън.

— Да, абсолютно — отговори Бен. — Затова тази година ще се преструваме, че сме го забравили.

— Не й казвай нищо.

Бен погледна Лиза.

— Нейтън те поздравява.

— Здрасти и на него — махна Лиза.

— И тя те поздравява — предаде Бен. — Но трябва да затварям. Справедливостта и праведността го изискват. — Затвори телефона и се обърна към Лиза. — Какво става?

— Нищо особено — каза Лиза. — Да не планирате рождения ден на Оубър?

— Да бе. Ядосва се, когато го забравим, затова ще се преструваме, че точно това е станало. След това ще го заведем на вечеря или нещо такова.

— Поздрави го от мен.

— Непременно. — Бен започна да рови из кламерите.

— А чу ли за номинацията? — Лиза се облегна на бюрото на Бен. — Говори се, че президентът ще номинира Кътлър.

— Кой казва? — попита Бен.

— Джоуел го чул направо от Остерман. Очевидно президентът лично му се е обадил. Утре ще го обявят.

— Ако е вярно, много жалко. Кътлър не е добър избор.

— Защо? Само защото не е правен гений като теб?

— Не е необходимо да е правен гений, но очаквам да е над средното ниво.

— Хайде де. Той да не е малоумен?

— Не, разбира се. Но не е нищо особено. Добре е. Средна работа. Дрън-дрън. Изтривалка. Плямпало…

— Разбрах те.

— Знаеш какво искам да кажа. Очевидно е умен, но мисля, че съдиите в този съд трябва да са абсолютния връх в областта си. Трябва да са най-железните правни мислители на времето си.

— Е, добре дошъл в истинския живот, но политическият процес говори друго. Ако си неудобен, няма значение колко точки си набрал на теста за интелигентност. — Лиза се изправи и тръгна към бюрото си. — Какво ти е тези дни? Само хленчиш.

— Денят ми е лош.

— Не си го изкарвай на мен — каза Лиза. — Не съм виновна аз.

Рано на следващата сутрин Бен слезе долу, за да закуси набързо. Щом влезе в кухнята, Нейтън го попита:

— Видя ли днешния вестник?

— Не. — Бен си сипа овесени ядки. — Какво е станало? Ерик да не е написал още една статия за мен?

— Почти. — Нейтън му подаде първата страница от вестника, в който пишеше приятелят им. Основното заглавие гласеше: „ОДОБРЯВАТ КЪТЛЪР. ПРЕЗИДЕНТЪТ ГО ИЗБИРА“. Автор беше Ерик.

— Откъде е разбрал? — попита Бен.

— Не е нещо особено — успокои го Нейтън. — Има го във всички вестници. Очевидно информацията е изтекла снощи.

Бен видя подобно заглавие в „Уошингтън Поуст“ и въздъхна с облекчение.

— Впечатлен съм, че са дали на Ерик да пише основния материал — обади се Нейтън.

— Става въпрос за Върховния съд — каза Бен. — Това му е специалността.

— Дай го по-полека. Последния месец той се държа на разстояние.

— Нейтън, не се шегувам. Няма да го дам по-полека и крайният ми срок остава. Ако до Нова година Ерик не се махне, аз ще го направя. И в двата случая един от нас ще си отиде.

— И кой ще плаща тази част от наема?

— Или ще намерим нов човек, или аз ще плащам.

— Значи ще плащаш двоен наем, само за да не го гледаш? Сигурен ли си, че това е най-доброто решение?

— Какво очакваш да направя? Да го прегърна и да му кажа, че му прощавам? Няма да стане. Ако беше просто едно глупаво скарване между приятели, да, но Ерик мина границата. Той…

— Виж какво, не ми изнасяй цяла реч — прекъсна го Нейтън. — Аз съм на твоя страна. Оубър е много разстроен от цялата ситуация, но и той е на твоя страна. Ако си решил Ерик да се махне, твоя работа. Просто искам да разгледаш всички възможности. — Нейтън започна да разгръща вестника. — Замислял ли си се какво може да ти направи Ерик, ако наистина го принудиш да се изнесе?

— Какви ги говориш? — Бен не вярваше на ушите си.

— Просто казвам, че ако накараш мен да се изнеса, доста ще ти се ядосам. Може дори да напиша друг материал за теб, за да си отмъстя.

— Нека напише друг материал — изръмжа Бен. — Ще му откъсна главата. И след това ще…

— Успокой се — въздъхна Нейтън. — Нищо не е написал. Просто предполагам.

Бен отпи от сока си.

— Не мислиш, че би го направил наистина, нали?

— Ако го е направил веднъж…

— Да не намекваш, че трябва да се сдобря с него, само за да не ми прави повече мръсно? Ти луд ли си?

— Не съм казвал да се сдобряваш с него. Просто мисля, че трябва да си пазиш гърба.

 

 

Бен махна с ръка на Нанси, секретарката на Холис, докато минаваше през нейния кабинет на път за своя.

— Здрасти, Бен — усмихна му се тя. Нанси беше на работа при Холис от почти двайсет години. Била с него, когато бил съдия във Вашингтон и била един от петимата души в кабинета му в деня, в който обявили номинацията му за Върховния съд. Беше майчински тип жена със сивееща, кестенява коса и сигурно щеше да работи за Холис до деня на пенсионирането си. За нея това бе най-вълнуващата работа в света.

Тя взе един голям плик от ъгъла на бюрото си и го подаде на Бен.

— Току-що пристигна за теб. С куриер — трябва да е важно.

— Благодаря — отвърна Бен и се отправи към кабинета си. Преди да си свали палтото, отвори плика. Вътре намери последния брой на „Уошингтън Хералд“. Името на Ерик беше оградено с червено. До него бе написано на ръка: „Още ли му имаш доверие?“.

Задник, помисли си Бен. Непрекъснато ми напомня за себе си. Той хвърли вестника в кошчето и видя на монитора залепено розово листче с почерка на Лиза: „Обади се в отдел «Секретари». Веднага“. Отлепи бележката от екрана, смачка я и я хвърли след вестника. Погледна в указателя на съда и набра номера:

— Здравейте, обажда се Бен Адисън от кабинета на съдия Холис.

След секунди го свързаха с Карл Лунген.

— Здрасти, Бен. Как си? — попита го той.

— Прекрасно. — Бен се мъчеше да запази спокойствие. — Какво става при вас?

— Нищо особено — отвърна Лунген. — Просто случайно видях, че приятелят ти е направил още един удар и се сетих, че отдавна не сме си говорили.

— Вижте какво, нямам нищо общо с тази статия — извиси глас Бен. — Днес всеки вестник в страната е писал за това.

— Не съм казал, че имаш нещо общо. Просто казах, че си спомних за теб. Последния път, когато говорихме, обеща, че ще дойдеш да ни видиш, след като се спречкаш с Ерик.

— Не съм обещавал подобно нещо — възрази Бен. — Фиск ме попита дали ще дойда. Аз му отговорих, че ще си помисля. Не искам да съм груб, но има ли за какво друго да си говорим? Доста работа ме чака.

— Всъщност се чудехме какво става с Ерик.

Лиза влезе в стаята, а Бен отвърна:

— Ерик и аз вече не си говорим. Той нямаше извинение за това, което бе направил, и му казах да се разкара. Единственото, което можеше да ми каже, беше, че искал да подпомогне кариерата си. Други въпроси?

— Нямаше друго обяснение? — попита Лунген.

Бен написа „Секретари“ на парченце хартия и го подаде на Лиза.

— И да е имал, не ми е казал — отговори той. — Нещо друго?

— Последно. Искаме да се подложиш на тест с детектора на лъжата.

Бен замръзна в стола си.

— Не виждам причина…

— Превантивни мерки. Знаеш, че се опитваме да не разгласяваме това разследване, затова още не сме уведомили съдиите. Но ако не се съгласиш…

— Съгласен съм.

— Чудесно — каза Лунген. — Насрочили сме го за двайсет и трети. Става ли?

— Да, няма проблем — рече Бен. — Няма никакъв проблем.

— Добре. Значи ще се видим тук долу след две седмици. Поздрави съдия Холис.

Бен затвори телефона и се втренчи в бюрото си.

— Какво има? — попита Лиза. — Какво искат?

— Видели са материала на Ерик за номинацията на Кътлър и искат да се подложа на тест с детектора на лъжата.

— Не може да бъде! — Лиза хвърли парченцето хартия към Бен. — Това го пишеше във всеки вестник. Днес е церемонията по обявяването. Белият дом нарочно го оповести снощи, за да могат да ги пишат два дни по вестниците.

— Кажи го на секретарите.

— Не могат да те накарат да се подложиш на такъв тест — настоя Лиза. — Това е нарушение на неприкосновеността на личността.

— Насрочили са го за двайсет и трети. И ще отида.

— Защо?

— Защото трябва. — Бен започна да подрежда бюрото си. — Ако не отида, ще разкажат всичко на Холис и със сигурност ще ме изхвърлят оттук. А дори да блъфират за Холис, ще станат още по-подозрителни.

— Знаеш ли кога ще станат подозрителни? Когато се провалиш на теста.

— Няма да се проваля — отвърна Бен. — Тези тестове могат да се подправят. Затова не ги приемат за доказателство в съда. Не са сигурни. На този етап може и да съм сгрешил, но не съм направил нещо зловредно или нарочно. Ако запазя самообладание, бас ловя, че ще мога да го мина.

— Щом казваш — поклати глава Лиза. — Но продължавам да си мисля, че…

— Знаеш ли какво? Просто не ми се говори повече.

— Но…

— Казах стига — настоя Бен, без да я погледне. — Това си е мой проблем.

 

 

По-късно вечерта Бен се прибра, покрит с първия сняг за годината. Като махаше замръзналите кичури коса от очите си, той намери ключа за входната врата и я отключи.

— Оставяй си нещата, излизаме! — извика Оубър, който си обличаше палтото. Когато Бен не реагира, Оубър се спря и го загледа. — Какво ти е? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. — Бен сложи куфарчето си на пода и остави палтото да се изхлузи от раменете му.

— Лош ден в работата ли, скъпи?

— Ужасен. — Бен разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата. — Решението, върху което работим, още не е готово. Секретарите искат да се подложа на тест с детектора на лъжата. Рик се е разбеснял, нямам доверие на Лиза. Животът ми е каша.

— Ще те проверяват с детектор на лъжата? — попита Нейтън. — Не могат да го направят.

— Знам, но ако откажа, ще говорят с Холис.

— Не се засягай, но идваш ли с нас или не? — попита Оубър. — Нейтън го повишиха днес, а ние тук сме се вкиснали.

— Вече си в П/П? — попита Бен. Нейтън се усмихна. Бен го прегърна силно. — Поздравявам те!

— В момента пред теб стои най-новият член на отдела по планиране политиката на Министерството на външните работи — обясни Оубър. — Каквото и да означава това.

— От сега нататък ще се цапам с всички основни политически дела, които влизат в нашия отдел — каза Нейтън.

— Невероятно! — възкликна Бен. — Знаех си, че ще те повишат. Надявам се да са ти дали по-голям кабинет.

— По-голям кабинет, по-голям компютър, малко по-голяма заплата.

— Какво друго можеш да искаш? — зарадва се Бен. — Чувствам се като идиот — хленча, а ти си имал добри новини.

— Не се притеснявай — потупа го по рамото Нейтън.

— Стига с тия приятелски лиготии — обади се Оубър. — Хайде да излизаме и да празнуваме!

Бен изтича в стаята си и се преоблече в дънки и в шоколадовокафяв пуловер.

— Къде отиваме? — попита той, докато слизаше по стълбите.

— Познай — каза Оубър.

— Сериозно?

— Ей, повишението си е мое — извика Нейтън. — Хайде, че затварят в осем.

 

 

Тримата пристигнаха в Смитсоновия музей за въздухоплавателна и космическа техника, влязоха през големите врати от шлифовано стъкло и се озоваха в сърцето на зданието. След минута се намираха пред изложбата „История на полета“. Сред най-различните аеродинамични чудеса, от тавана висяха и оригиналният летателен апарат на братята Райт. „Духът на Сейнт Луис“ и любимецът на Нейтън — „Прекрасният Гленис“ — първият самолет, развил скорост по-голяма от тази на звука.

— Колко полета са направили братята Райт през първия ден? — Бен се зачете в информацията до експоната.

— Четири — отвърна Нейтън.

— Кога е било това?

— На седемнайсети септември 1903 година.

— Кой е летял първи?

— Орвил полетял първи за дванайсет секунди — очите на Нейтън не се откъсваха от тавана. — Но Уилбър стигнал до петдесет и девет секунди.

— Все още не разбирам защо си падаш толкова по всичко това — каза Бен, докато гледаше копие на „Спутник I“. — Нямаш научно образование, баща ти не е военен…

— Не можеш ли просто да оцениш чудесата на техниката? — попита Нейтън. — Не може ли правният ти мозък да схване такава мисъл? Ние се намираме пред най-голямото постижение на техниката — бягството от ограниченията на собственото ни съществуване.

Оубър приближи до автентичен лунен камък, донесен от екипажа на „Аполо 17“ и потърка бледосивия предмет.

— Това е имитация. Не е от Луната.

— И на какво основаваш хипотезата си? — изгледа го Нейтън. — На безмерните си познания по междупланетна геология?

— Не ми прилича на истински — обясни Оубър. — Като изкуствен е. — Той се обърна към тълпата туристи наблизо и на висок глас обяви: — ТОЗИ КАМЪК Е ФАЛШИВ! ТОВА Е ИЗМАМА!

Нейтън му запуши устата и каза:

— Не можеш ли да ни засрамиш още повече? Да не си на десет години?

— На дванайсет е. — Бен също потърка камъка и добави. — Наистина прилича на изкуствен. Синтетика, пластмаса или нещо такова.

— Нали ти казах — обади се Оубър.

— Това е истински лунен камък — настоя Нейтън. — Прочетете бележката. Донесен е от екипажа на „Аполо 17“. Почти на четири милиарда години е.

— Може би истинският камък е бил радиоактивен и като е убил няколко туристи, са го заменили с тоя боклук — предположи Оубър.

— Отказвам да участвам в този разговор — вдигна очи към тавана Нейтън. — Гладък е, защото са го пипали милиони тъпи туристи като теб.

Оубър пак го пипна и поклати глава:

— Толкова очевидно е фалшив. Настоявам да ми върнат парите.

— Искате да отидем на другата изложба ли? — попита Нейтън. — Това ли се опитвате да ми кажете?

— Умирам от глад — заяви Оубър. — Просто искам да ям.

Тримата тръгнаха към източния край на сградата, където се намираше кафетерията „Полет“. Напълниха подносите си с предварително приготвени сандвичи и увити в целофан десерти, след което си избраха една от празните маси в помещението.

— Кажи ми за детектора на лъжата. Кога трябва да го правиш? — попита Нейтън.

— След две седмици.

— Ако не го издържиш?

— Нямам представа. — Бен разопакова сандвича си с говеждо. — Предполагам, че нищо хубаво няма да се случи, но не са ми казали какво ще последва. Не мисля, че веднага ще ме уволнят, но и не мисля, че това ще ми помогне. Притеснявам се главно да не кажат на Холис. Ако стигне до него, той никога повече няма да ми има доверие.

— Не разбирам защо точно днес са ти се обадили. Заради материала на Ерик?

— Разбира се — каза Бен. — Сетили се, че отдавна не сме си били говорили.

— И предполагам, че не си казал на Ерик.

— Не, разбира се — сви рамене Бен. — Ще вземе да напише още една статия. Сега трябва да мисля как да мина теста.

— Бен, знам, че вече сме говорили — Оубър беше необичайно сериозен, — но сигурен ли си, че искаш Ерик да се махне?

— Знаеш много добре. Дай да не говорим за това.

— Но ако той…

— Можеш да излъжеш машината — Нейтън прекъсна Оубър, като му хвърли един поглед. — Сигурен съм. По „Пи Би Ес“ показваха как във войската дават на войниците специални лекарства за това. Успокоявали сърдечния им ритъм.

— Чувал съм, че ако запазиш спокойствие и се концентрираш, можеш спокойно да го минеш — каза Бен. — Обикновените престъпници се паникьосват.

— Но престъпниците с бели якички като теб запазват самообладание, така ли? — попита Нейтън.

— Много смешно — изръмжа Бен. — Превивам се от смях.

— Можеш ли да му набавиш от тези военни хапчета от министерството? — Оубър се обърна към Нейтън. — Сега си голяма клечка там и трябва да можеш всичко да вземаш.

— Мога да опитам — каза Нейтън. — Няма да боли. — Той отхапа от бургера си и добави: — Лиза какво каза?

— Престани с Лиза — помоли го Бен. — Откакто сме се върнали, ми е невъзможно да се оправям с нея. Пита ли ме нещо и аз блокирам.

— Казах ти, че сексът с нея не е добра идея — поклати глава Оубър.

— Няма нищо общо със секса. С това нямаме проблем. Просто се чувствам отвратително, защото я лъжа. Може и да не ме разбираш, но тя ми е добър приятел. Знам, че й нямаш доверие, но честно казано, аз й вярвам.

— Ами тогава кажи й каквото искаш — вдигна рамене Нейтън. — Спи с нея всяка нощ. Закопай се по-дълбоко. Ти си голям мъж, от теб зависи. Просто искам да погледнеш фактите.

— Не се оплаквам. Само казвам, че ми е неудобно да лъжа някого в очите.

— По-добре се постарай. Имаш среща с детектор на лъжата след две седмици.

 

 

Без да обръща внимание на лекия сняг, който се топеше по предното стъкло на колата, Рик наблюдаваше входа на музея.

— Защо се бавят толкова?

— Сигурно разглеждат. Сега на въпроса. Сигурен ли си, че можеш да получиш решението?

— Не се притеснявай. — Рик включи размразителя. — Ще го получим. Източникът ми казва…

— Би трябвало да спреш да се доверяваш на този източник. Това, че е близко до Бен, нищо не означава. Имаме нужда…

— Довери ми се. Знам точно от какво имаме нужда. И ако не получим решението от източника, винаги можем да го вземем от Бен. По някое време през следващата седмица трябва да се срещна с него — чакам той да се свърже с мен.

— Откъде знаеш, че ще се съгласи да се срещнете?

Оубър, Нейтън и Бен излязоха от музея и Рик се усмихна широко.

— Познавам Бен. Ако му се удаде възможност да ме пипне, няма да устои. Твърде много държи на кариерата си, за да ми позволи да я стъпча. Освен това, дори и да не успее да ме хване, колко души могат да откажат хонорар от три милиона долара?