Брад Мелцър
Десетият съдия (2)

Глава втора

В седем часа на следващата сутрин Бен влезе в кабинета на съдия Холис, облечен в карирани къси панталони и избеляла тениска.

— БЕН, ТИ ЛИ СИ? — извика Лиза от тяхната стая. — Веднага идвай тук!

— Какво има? — Бен влезе в стаята. — Добре ли си?

— Няма да повярваш какво се случи — пръстите на Лиза ровеха в ролодекса на бюрото й. — Обадиха ми се от офиса на губернатора на Мисури и имаме двайсет и четири часа да оправим една молба за отлагане на смъртно наказание.

— Какви ги говориш? — Бен хвърли куфарчето си на бюрото.

— Ето го! — обяви Лиза и издърпа едно картонче. Обърна се към Бен и обясни:

— Става въпрос за един от Мисури, който убил три деца. Преди десет години бил осъден на смърт и оттогава непрекъснато обжалва. Екзекуцията била насрочена за октомври, но по някаква причина щатът я друснал за утре. Има право на едно обжалване пред Върховния съд, затова сега за двайсет и четири часа трябва да намерим Холис и да му вземем мнението.

— Как да се свържем с него? — попита Бен.

— Това се опитвам да разбера — каза Лиза с картончето в ръка. — Оставил е номер в Норвегия, но очевидно тези дни е решил да пътува. Взех ролодекса от неговата стая. Знам, че има сестра в Калифорния и сега ще й звъня на нея.

Бен вдигна своя телефон, обади се на услуги и помоли за номера на отдел „Секретари“. Хвърли поглед към Лиза и обясни:

— Всеки съдия има секретар със себе си по всяко време. Те би трябвало да знаят къде е.

— Ало, госпожа Уинстън ли е? — попита Лиза. — Съжалявам, че ви будя. Аз съм сътрудник на съдия Холис и трябва да се свържем с него. Спешно е.

— Ало, отдел „Секретари“ ли е? — попита Бен. — Обажда се Бен Адисън от кабинета на съдия Мейсън Холис. Трябва да се свържем със съдията. Спешно е.

— Не знае къде е — Лиза затвори телефона, докато Бен обясняваше по телефона положението на отдел „Секретари“.

— А-ха. Добре. Да, разбира се — каза Бен.

Лиза го дръпна за ръкава.

— Какво казват?

— Знаят къде е — отговори Бен, докато затваряше. — Няма да ни дадат номера, но ще се свържат с него и ще му предадат да ни се обади.

— Каза ли им, че е спешно? — попита Лиза и като видя изразителния на-глупак-ли-ти-изглеждам израз на лицето на Бен, добави: — Извинявай, само проверявам.

Десет минути по-късно телефонът звънна. Бен вдигна слушалката и със спокоен глас обяви:

— Кабинетът на съдия Холис… Здравейте, съдия Холис. Как е Норвегия? Да, чувал съм, че по това време на годината е много красиво. Не. Да, кабинетът е страхотен. Лиза е невероятна. Просто изникна нещо спешно. Току-що получихме молба за отлагане на смъртно наказание и искат да екзекутират подсъдимия утре сутринта. Затова, а-а-а, какво да правим? — Бен драсна нещо в бележника си и добави: — Ще ви се обадим там по-късно следобед.

— Какво каза, по дяволите? — кресна Лиза веднага, щом Бен остави слушалката.

— Ето какво трябва да направим — заговори Бен, като обърна на чиста страница в бележника си, за да направи списък. — Първо ще кажем на всички съдии, че до осем часа утре сутринта трябва да ни съобщят гласовете си. Трябват ни пет гласа, за да отложим екзекуцията. Ако съберем само четири, това момче умира утре. След като уведомим всички кабинети, ще трябва да напишем резюме, с което да препоръчаме на Холис дали да гласува за отлагането.

— Всичко, което ни трябва по делото, е в документите на нисшия федерален съд.

— Точно така. Каза ми и тях как да взема. Според него едва ли ще сме свършили до утре заран, но иска готовото резюме в шест сутринта. Имам му номера на факса. — Докато тракаше по клавиатурата на компютъра си, Бен добави: — Ще напиша официалната молба за изискване на съдебните документи.

— Аз ще съобщя на останалите кабинети какво става.

— След като им кажеш, направи по едно резюме и за тях, за да са официално уведомени — каза Бен, докато Лиза вървеше към вратата. — След това да не каже някой, че не е знаел.

Лиза кимна и изтича навън.

 

 

Час по-късно в кабинета им докараха девет кутии с официални съдебни документи.

— Свършено е с нас — възкликна Бен, когато ги видя.

— По никакъв начин не можем да изчетем всичко това тази вечер — добави Лиза.

Бен разгледа надписите на кутиите, които бяха обозначени по години.

— Какво ще кажеш аз да започна с най-старите неща, а ти с най-новите? По някое време през зимата ще се срещнем по средата.

Лиза кимна и двамата се заровиха в планината от хартия.

 

 

В два следобед телефонът на Бен звънна.

— Кабинетът на съдия Холис. Тук е Бен — каза той.

— Здравей, Бен. Казвам се Рик Фейгън. Бях сътрудник на съдия Холис преди три години. Просто звъня да видя как сте. Нещо като традиция е старите сътрудници да се обаждат от време на време. Зная, че първите няколко седмици нещата могат да изглеждат страшни.

— Доста ни е нанагорно, прав си — призна Бен.

— Кой е? — попита Лиза.

Бен покри слушалката с ръка и прошепна:

— Един от старите сътрудници на Холис.

— Чудесно — каза Лиза. — На мен ми звънна един миналия месец. Отлично знаят как да се справят с тия щуротии. Питай го как да действаме.

— Рик, мога ли да те попитам нещо? — продължи Бен. — Току-що ни дадоха дело за смъртно наказание…

— Невероятно — каза Рик. — Винаги го правят в началото. Предполагам, че Холис го няма?

— Пече се и куфее в Норвегия — обясни Бен. — А ние трябва да изчетем едно ремарке с документи, за да препоръчаме дали да одобри отлагането.

— Добре, слушай сега — заговори Рик с успокояваща сигурност в гласа. — Ако този случай се е влачил няколко години, много малка е вероятността да прочетете цялата документация. Трябва да се концентрирате на законовия спор, върху който се базира последната молба. Всичко друго е без значение. Аз бих отишъл в една от юридическите бази от данни да потърся законовия спор, който търсите. Ако е за явяване на затворника пред съда — отивате в тази насока, ако става въпрос за указания на съдията към заседателите — действате съответно. Най-лесно е да почнете с „Уестлоу“…

— Вече разгледах „Уестлоу“ — прекъсна го Бен. — Проблемът е, че документите са пълна каша. Не можем да им хванем края.

— Просто се концентрирайте на оригиналния препис от съдебния процес, защото обикновено молбата се основава на някакъв гаф, който се е случил на най-ниско ниво. Обадиха ли се вече някои от другите съдии?

— Не — каза Бен, докато записваше указанията на Рик. — Тази сутрин получихме молбата.

— Ако имате късмет, пет от другите съдии ще одобрят отлагане преди вие да сте свършили. Така няма да има нужда да се бъхтите.

— И какви са шансовете? — попита Бен, докато Лиза четеше над рамото му.

— Зависи от случая. Ако делото е свързано с Четвъртата поправка, Остерман и останалите консерватори няма и с пръст да го пипнат. Но Драйберг може да го поеме. Основното е да разберете, че не пишете вашето мнение, а това на Холис. Може да си мислите, че този обвиняем е прецакан, но трябва да се придържате към това, което би мислил Холис. По принцип той не би докоснал молба за отлагане на смъртно наказание, освен ако не става въпрос за нов законов спор. Иначе си се придържа към решенията на нисшия съд.

— Ами ако се базира на фактическа невинност? — попита Бен, като въртеше телефонния кабел около пръста си.

— Зависи от фактите — отговори Рик. — Ако във вашия случай на обвиняемия наистина са му били нарушени правата, Холис може да го поеме. Но трябва да внимавате. Не си играйте на Шерлок Холмс и не си мислете, че можете да разрешите случая от кабинета. Ако обвиняемият твърди, че е фактически невинен, трябва да сте сигурни, че в съдебния процес е допусната грешка. Не губете времето на Холис с твърдения, че имате предчувствие и че в стомаха си усещате, че обвиняемият е невинен. Холис е съдия от двайсет и три години. Първата поправка може да му е любима, но вашите предчувствия изобщо не му трябват.

След дълга пауза Бен попита:

— Ами ако наистина, наистина знам, че човекът е невинен? Искам да кажа, чувствам го и в стомаха, и в гръдния кош и под мишниците. Навсякъде.

— От вас зависи — предупреди Рик. — Ако сте прави, браво на вас. Но ако сте сгрешили, Холис ще отрече отлагането и вие ще оперете пешкира. Не е кой знае какво, но това са ви още първите седмици и аз бих предпочел да добия малко повече самочувствие, преди да се отпусна.

— Значи да оставя това момче да се изпържи, за да не ми пострада имиджа?

— Виж, не знам фактите по случая — въздъхна Рик. — Просто ви казвам внимателно да си подбирате битките. Трябва да бягам, но ако имате въпроси, просто ми се обадете.

— Благодаря за помощта — каза Бен. — Оценяваме жеста. — След като записа номера на Рик, той затвори телефона, включи компютъра и отново влезе в базата от данни „Уестлоу“.

 

 

В пет и половина Джоуел, един от сътрудниците на председателя на Върховния съд Остерман, влезе в кабинета.

— Ние бяхме дотук. Остерман отказва отлагането.

— Значи сега си тръгваш? — Лиза вдигна поглед от купчината документи.

— Точно така — Джоуел се усмихна самодоволно. — Свършихме си работата.

Докато Джоуел излизаше. Лиза се провикна:

— Пожелавам ти изпълнен с несгоди живот и бавна смърт.

— До утре — пропя Джоуел. — Дано не си със същите дрехи.

През следващите три часа съдия Гарднър отказа отлагането, а съдиите Вейд, Ковач, Молък и Драйберг го подкрепиха.

— Остават трима съдии, а на нас ни трябва само още един положителен глас — каза Бен. — Какви са шансовете това решение да зависи от нас?

— Не ми се говори за това — каза Лиза, без да отлепя поглед от документите. — Просто трябва да съм съсредоточена и скоро всичко ще свърши. Спокойна съм. Концентрирана съм. Аз съм центърът на моята вселена и съм едно цяло с този документ.

 

 

В единайсет вечерта Лиза се облегна назад на стола си и изкрещя:

— Не мога повече! Не съм мръднала от мястото си през последните дванайсет часа!

— Нали беше едно с вселената? — попита Бен.

— Майната й на вселената. — Тя стана от стола и започна да кръстосва кабинета. — Мразя я вселената. Пикая на вселената. Сега съм едно с гнева, негодуванието и омразата. Дай да го пържим това копеле и да си ходим.

— Ето точно такава юриспруденция ни трябва в този съд.

Изведнъж вратата се отвори и Анджела обяви:

— Блейк и Флам са вън от играта. Всичко зависи от вас.

Бен погледна към Лиза и раменете й примирено се отпуснаха.

— Та значи, ако го изпържим, можем ли да си ходим?

 

 

Малко след полунощ Бен седеше пред компютъра си с прикован в екрана поглед.

— Не виждам доказателството тук — каза той за трети път през последните петнайсет минути. — Не го познавам това момче, никога не съм го виждал, но знам, че тук доказателството го няма.

— Нищо не знаеш — каза Лиза, опъната на креслото и закрила очите си с ръце. — Какво искаме да кажем в резюмето?

— Дай да дадем на Холис кратък преглед на фактите и да му препоръчаме да одобри отлагането въз основа на фактическа невинност.

— Не знаем дали е невинен — напомни Лиза.

— Този обвиняем не е имал справедлив съдебен процес и това си е факт — ръцете на Бен спряха да играят върху клавиатурата. — Полицаят, който го е арестувал, се кълне в полицейския доклад, че е видял как някой тичешком се измъква през задната врата на къщата, когато са арестували обвиняемия. Но когато защитата се опитва да вкара показанията на полицая в съда, съдията по делото отхвърля молбата, защото било без значение. Това е смешно.

Лиза седна на канапето.

— Нарича се съдийска предпазливост. Нямаме причини да си мислим, че съдията е грешал.

— Имаме — Бен обърна стола към колежката си. — Обвиняемият твърди, че тази тайнствена фигура е свидетел на алибито му за нощта на едно от убийствата.

— Това не обяснява другите две убийства — възрази Лиза. — Дори и да не е убил едното дете, е убил другите две.

— Не това е важното — гласът на Бен изтъня от раздразнение. — Не казвам, че е невинен за всичките убийства, но ако е убил двама души вместо трима, можеше да не получи смъртно наказание. Може би заседателите щяха да го осъдят на доживотен.

— Бен, този тип е убил две невинни деца за една нощ. Дори и ти го признаваш. Голяма работа, ако не е убил и третото. Все още си го заслужава.

— Това е само твое мнение — Бен скочи от стола. — Заседателите са гласували за три убийства, а това не е същото като за две убийства.

— Ти дори не знаеш дали показанията на полицая са щели да го спасят — вметна Лиза. — Може би пак са щели да го обявят за виновен.

— А може би не — Бен махна с ръце, за да подчертае думите си. — Не зависи от нас.

— Чуй се само — Лиза се изправи и застана пред Бен. — Не можеш да пренаредиш всеки процес, само защото ще го направиш по различен начин. Съдебните заседатели са изслушали показанията на обвиняемия. Чули са го да казва, че има свидетел на алибито, който не може да открие. Въпреки това са го осъдили за три убийства. Само защото едно ченге е видяло този мистериозен свидетел, не означава, че свидетелят наистина представлява алиби. Независимо дали са щели да приемат показанията на полицая, алибито не е можело да бъде открито. Това, че са видели човек, който е можел да бъде потенциално алиби, изобщо не засилва доказателствата, че такова алиби съществува.

— Но би променило историята, която заседателите са щели да чуят — настоя Бен. — Не казвам, че показанията на полицая са щели да докажат алибито, а че това е щяло да подсили историята на обвиняемия за съществуването на този тайнствен човек. Преди да тръгнеш към смъртта си, мисля, че поне трябва да използваш всяка възможност да докажеш историята си.

— Просто ти е кофти заради него, защото по принцип си против смъртното наказание — каза Лиза.

— Точно така — Бен изпука ставите си. — Искам да препоръчам на Холис да се заеме със случая. Ако не си съгласна, ще те разбера, но за мен това е важно. Ако Холис не се съгласи, най-много да ми падне сянка на фасона. Ще го рискувам, след като говорим за живота на този човек. Ако предпочиташ, само аз ще подпиша резюмето.

Лиза поклати глава и сложи ръце на бедрата си.

— Наистина ли толкова му съчувстваш на този задник?

Бен кимна.

— Добре, дай да пишем препоръката — предаде се Лиза. — Но ако Холис не се съгласи, ще те ритам.

Бен се обърна към компютъра с усмивка:

— Дадено.

— Бързо — извика Лиза в шест без десет сутринта. Бен изскочи през вратата с чистите разпечатки на трийсет и двете страници от препоръката и се запъти към факса в личния кабинет на Холис. Двайсет минути по-късно се върна.

— По-уморени от сега не можем да бъдем — каза той, като приглаждаше назад омазнената си коса.

— Да разбирам ли, че с факса всичко е наред? — попита Лиза. Торбичките под очите й говореха достатъчно ясно за изтощението й.

Бен кимна и седна до нея на канапето.

Тя примигна към колегата си и каза:

— Ама брадата ти наистина е рехава.

— Не е вярно. — Бен потърка с длан наболата си светла брада.

— Вярно е. Това не е недостатък. Просто означава, че не си истински мъж.

— Иска ти се да разбереш колко съм мъж, нали? — усмихна се Бен.

Неловка тишина изпълни стаята.

— Ти току-що флиртува с мен — обяви Лиза.

— Какви ги говориш? — засмя се Бен.

— Така си беше. Току-що го направи.

— Не е вярно.

— Тогава какво беше това „Иска ти се да разбереш колко съм мъж, нали“. Направо да си беше казал „Виж ми оборудването“.

— Точно така. Хвана ме натясно — заговори саркастично Бен. — Ей, Лиза, я стига глупости. Виж ми оборудването.

— Ще ти се — усмихна се самодоволно Лиза.

Бен насочи пръст към нея.

— Не на мене тия, жено! Сега пък ти флиртуваш с мен. Ей сега ми го върна!

— Ти си луд — засмя се Лиза. — Виж какво, дай да забравим за това. Зациклили сме. И двамата сме изморени и не съм в такова настроение, че да позволя на умственото изтощение да ме накара да направя нещо, за което ще съжалявам.

— Правилно — Бен облегна назад глава. — Но можеш да си сигурна, че никоя не е съжалявала.

 

 

— Лиза, събуди се — разтърси я Бен.

— Как… — каза тя, докато се изправяше на червеното канапе. — Колко е часът?

— Седем и половина. Не мога да заспя. Непрекъснато мисля за този обвиняем. Ами ако Холис откаже отлагането, защото не сме си свършили работата както трябва? Това означава, че сме го убили.

— Никого не сме убили. Направихме всичко възможно и предадохме солидна препоръка.

— Така ли мислиш?

— Определено. Направихме това, което мислехме…

Телефонът звънна.

Бен скочи към него.

— Ало? Здравейте, съдия Холис. Получихте ли факса четливо? — Бен се умълча, а Лиза започна да го удря по ръката, за да получи някаква реакция. — Не, разбираме — каза Бен. — Да, знаем процедурата. Добре. Значи ще се видим след около месец. Приятен ден. — Затвори, за секунда замълча и се обърна към Лиза с празен поглед.

— Пет гласа! Отлагаме! — изкрещя той.

Прегърнаха се и заскачаха из кабинета:

— Отлагаме! Отлагаме!

— Не мога да повярвам — възкликна Лиза. — Какво друго каза?

— Каза, че резюмето му харесало. Аргументите били убедителни, а анализът ни добре обоснован. Каза, че сме използвали „освен това“ много често, но мисли, че сме съвсем прави. Вече се е обадил на губернатора в Мисури. Сега трябва да подготвим разглеждането на делото.

— Не мога да повярвам.

— И знаеш ли кое беше най-хубавото? Холис каза, цитирам го: „Тези съдебни процеси са шибана досада“.

— Холис каза „шибана“?

— Лично на мен ми го каза — усмихна се широко Бен. — Този ден е шибано страхотен.