Брад Мелцър
Десетият съдия (15)

Глава петнайсета

В девет и половина в понеделник сутринта Лиза и Бен се подготвяха да слязат в залата и да видят как съдиите ще произнесат решенията.

— Все още мисля, че трябва да се предадеш — каза Лиза, докато слагаше сакото си на бежови и черни райета.

— Няма начин. — Бен стегна вратовръзката си в златисто и синьо. — Не и точно сега.

— Защо не? Сигурна съм, че ще се отнесат добре с теб.

— Няма значение. В момента това не е подходяща възможност, поне що се отнася до мен. Дори да не отида в затвора, ще трябва да ме уволнят от съда. А ако ще ме изкарват оттук, повярвай ми, че ще си изляза с крясъци и ритници. Отказвам да им се сервирам наготово.

— Животът си е твой. Просто мисля, че правиш грешка.

Тихо почукване на вратата ги прекъсна.

— Влез — каза Бен.

Вратата се отвори и влезе Нанси.

— Бен, гостът ти е тук.

Оубър заобиколи Нанси и влезе в стаята с протегнати ръце.

— Боби! Значи тук си играят големите момчета, така ли? — Оубър пипаше всичко, което се изпречваше на пътя му — книгите по бюрото на Лиза, мониторът й, острилката на Бен, телефонът му.

Бен посочи канапето и предложи на Оубър да седне.

— Предполагам, не са ти създали проблеми на влизане.

— Никакви. — Оубър си свали палтото и го хвърли на канапето. — Беше лесно. Охранителят долу ми каза, че днес залата е пълна. И тогава аз му казах, че идвам да видя Бен Адисън. И той си погледна в списъка и, бинго, влязох вътре и начело на опашката. След това минах през скенера и един друг пазач ме доведе дотук. — Оубър се огледа. — Добре ви е подредено вътре. Като в Белия дом — всичко е старо и сериозно.

— Това е Върховният съд — обади се Лиза. — Може би си чувал за него.

— Някой каза ли нещо? — Оубър погледна към Бен. — Стори ми се, че чух една кучка да вие, но сигурно ми се е причуло.

— Оубър, обеща ми — скастри го Бен.

— Да, да, ще се държа добре. — Оубър продължаваше да седи на канапето. — Как си днес. Лиза?

— Да те хване едра шарка дано.

— Ау, много ти благодаря. Миналата седмица се подстригах — докосна косата си Оубър. — Страшно канапе — отбеляза той и започна да се друса на него. — А и вие двамата оставате доста насаме. Някога правили ли сте, нали се сещате… късно вечер, като си тръгне чистачката…?

— Покажи малко възпитание, моля ти се — въздъхна Бен.

— Мога ли да те питам нещо? — Лиза се обърна към Оубър. — Как можеш да си толкова весел, като знаеш, че приятелят ти е уплашен до смърт?

— Недей да ме съдиш — предупреди я Оубър. — Ти помагаш на Бен по твой, аз по свой начин.

— Престанете и двамата. — Бен тръгна към вратата. — Хайде да слизаме.

В Голямата зала бавно намаляващата тълпа се точеше през двата скенера, а Бен, Оубър и Лиза влязоха направо в съдебната зала.

— Той е с нас — обясни Бен на пазача, който гледаше Оубър.

— Страхотно! — възкликна Оубър, когато най-накрая влязоха в изпълнената със зрители, репортери и персонал зала.

— Искаш церемония, ето ти церемония — каза Бен, докато вървяха към ограденото с въжета пространство от дясната страна на залата.

— Тези пред нас сътрудници ли са? — попита Оубър, като видя, че всички горе-долу са на неговата възраст.

Бен кимна.

— Тук могат да сядат само сътрудници и приятели на сътрудници.

Докато последните зрители влизаха в залата. Оубър заяви:

— Бен, трябва да ти призная, че съдът не се е променил, откакто аз работих тук.

Сътрудникът пред Оубър се обърна.

— На кого сте били сътрудник?

— На Остерман — каза Оубър.

— И аз! — Сътрудникът очевидно беше възхитен. Той протегна ръка и каза: — Аз съм Джоуел.

— Радвам се да се запознаем, Джоуел — Оубър извади по-плътен глас.

— Какви ги говори сега? — Лиза се обърна към Бен.

— Нищо. — Бен се забавляваше. — Остави го.

— Ако ти оправя настроението, и аз съм в настроение — каза Лиза.

— И какво мислиш за големия мъж? — Джоуел попита Оубър.

— Него най си го харесвам.

— Така ли? — попита Бен. — Защото Остерман е известен с това, че е най-големият задник в съда.

— Ами аз това казах — съгласи се Оубър. — Че си го харесвам, защото е „гаден задник“ такъв.

— Приятелят ти не е работил тук, нали? — Джоуел се обърна към Бен. Когато Бен се усмихна, Джоуел добави: — Да ти го начукам, Адисън. Мислиш се за много оригинален, нали?

— Не, Джоуел — отвърна Бен. — Аз знам, че съм оригинален.

— Много е оригинален — намеси се и Оубър. Когато Джоуел се обърна напред, без да го удостои с внимание, Оубър добави: — И аз се радвам, че си поговорихме.

Чу се звънец и разговорите в залата престанаха.

— Тук трябва да мълча, така ли? — попита Оубър.

— Ш-ш-ш-шт — каза Бен.

Церемониалмайсторът удари с чукчето и всички се изправиха:

— Почитаемият председател и съдиите на Върховния съд на Съединените щати! — обяви той. След няколко секунди деветимата съдии минаха през винените кадифени завеси и се приближиха до съответните си места.

— Ама че гот — прошепна Оубър.

Когато съдиите седнаха, церемониалмайсторът продължи:

— Ойе! Ойе! Ойе! Всички, които имат работа пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да се приближат и да отдадат внимание, защото Съдът сега заседава. Бог да пази Съединените щати и този Почитаем съд! — чукчето падна още веднъж и всички заеха местата си.

От централното място председателят Остерман каза:

— Днес имаме по-дълъг списък от обикновено. Ще съобщим решенията по делата „Донигър срещу Любецки“, „Андерсън срещу Съединените щати“, „Мериленд срещу Шопф“, „Галани срещу Цимерман“ и „Гринъл и сътрудници срещу Ню Йорк“. Съдия Блейк ще прочете първите три решения, а съдия Вейд — останалите.

— Настани се удобно — прошепна Бен. — Блейк хич няма да бърза.

— Благодаря ви, господин председателю — започна Блейк с южняшкия си акцент. Отчайващо бавно, той зачете решенията от подготвения лист.

— Как избират кой да говори? — попита Оубър.

— Зависи — прошепна Бен. — Блейк написа първите три решения, а са избрали Вейд, защото беше решаващ в последните две.

Когато Блейк свърши, Остерман кимна:

— Благодаря ви, съдия Блейк. Съдия Вейд.

Съдия Вейд приближи микрофона до устата си и обяви първите две от трите си решения. Дребен мъж с боядисана в черно коса и изпити черти, Вейд беше прочут с писанията си на тема американски правен реализъм, които го направиха известен сред правистите, а пресата загуби интерес към него. Макар да беше чувал, че Вейд е един от най-приятните съдии, в този момент Бен не можеше да не го мрази.

— Как си? — Лиза забеляза, че по лицето на Бен не е останал цвят.

— Прекрасно — прошепна той.

Все още с ръка на микрофона. Вейд прочисти гърло и обяви решението:

— В случая „Гринъл и сътрудници срещу Ню Йорк“ се съгласяваме, че утежнението на ищците е наистина голямо. Но важността на историческото запазване на тази забележителност на страната ни не може да бъде пренебрегната. Историческата стойност на собствеността, заедно с ограничените очаквания на ищците по време на закупуването й, ни водят до заключението, че решението на Ню Йорк по отношение на забележителността не представлява изземване. Следователно се произнасяме в полза на ответника и отменяме решението на Апелативния съд.

Церемониалмайсторът удари с чукчето, за да обяви края, туристите започнаха да излизат от залата, а Бен се облегна на стола си и широка усмивка на облекчение заля лицето му.

— Поздравления! — Лиза го прегърна.

— Не разбирам — Оубър беше объркан. — Нали каза, не „Гринъл“…?

— Не тук — прекъсна го Бен, вдигна ръка и показа останалите сътрудници, които още ставаха от местата си. Той се изправи. — Дайте да се махаме оттук.

— Чакай малко — спря го Оубър. — Какво става?

— Млъквай и върви — Лиза бутна Оубър отзад.

Тримата си пробиха път през тълпата, която се мотаеше в Голямата зала, и се отправиха към стълбището в северната част на сградата. Докато вървяха към кабинета на Бен и Лиза, Оубър търсеше смисъла в последните пет минути.

— Чакай малко — настоя той, като спря на стълбите.

— Не можеш ли да потърпиш? — Бен отказа да спре. — Ще ти обясня след секунда.

Когато влязоха в кабинета, Оубър изчака вратата да се затвори след него.

— Сега ми кажете какво, по дяволите, се случи долу току-що.

Телефонът на Бен звънна.

— Бях права — каза Лиза, а Оубър продължаваше да гледа неразбиращо. — Сигурна бях, че първо ще се опита да продава.

— Ало — вдигна Бен. — Кабинетът на съдия Холис.

— Мъртъв си, Бен.

— А, Рик, как си? Всичко тук е прекрасно.

— Шегувай се колкото си искаш — изръмжа Рик, — но сега си…

— Нека ти кажа нещо, лайно такова — прекъсна го Бен. — Ти започна тази игра. Ти дойде при мен. Ти ме излъга, за да спечелиш доверието ми и ти ме прекара при първата възможност. Ако и за секунда си си мислел, че и аз няма да се опитам да направя същото с теб, значи никога не си ме разбирал. Мислиш се за толкова умен, че можеш да разиграваш ненормалните от „Бръшляновата лига“. Ами, нека ти кажа нещо, приятел, ние те прецакахме. Не съм някакво глезено, наивно, богаташко синче! Не съм роден със сребърна лъжица в устата. Роден съм с железен крак и точно сега го завирам в задника ти! За в бъдеще внимателно си подбирай опонентите. Сега отивам да празнувам с истинските си приятели, така че наслаждавай се на лайняната си собственост и знай, че се провали! — Бен стовари слушалката, пое си дъх и погледна приятелите си.

— Уоу! — възкликна Лиза — Защо не кажеш какво ти е на ума? Катарзисът ще ти се отрази добре.

— Рик беше загрижен, но иначе разсъдлив. — Бен дишаше тежко. — И изпраща поздрави на всички.

— Ще ми кажеш ли какво става? — Оубър разтресе Бен за раменете. — Нали твърдеше, че Гринъл ще спечели?

Бен седна на стола си.

— Така беше.

— Да не би да ми казваш, че си знаел, че решението ще бъде обратното?

— Разбира се, че знаех — заяви Бен. — Лиза и аз написахме становището.

— Но нали писахте несъгласието? — Оубър се почеса. — Тотално се обърках.

— Ето как стоят нещата — започна Бен. — Когато съдиите първоначално гласуваха за решението, гласовете им бяха четири на четири. Съдия Вейд не можеше да реши. След това Остерман убеди Вейд, че ако гласува за Гринъл, решението едва ще ограничи бъдещите правителствени разпоредби. В този момент Вейд застана на страната на Остерман и сега имаха мнозинство. Тъй като Холис беше в малцинството, Лиза и аз започнахме с несъгласието.

— И тогава Гринъл е печелел… — Оубър се подпря на ъгъла на бюрото на Бен.

— Точно така — каза Бен. — Когато мнението на мнозинството е написано, то се раздава на останалите съдии, така че да се види точно за какво гласуват.

— И тогава Вейд се е отметнал — сети се Оубър.

— Точно така — повтори Бен.

— Олеле, Боже, мисля, че той наистина разбира. — Лиза потупа Оубър по гърба.

Бен не можа да сдържи усмивката си.

— Когато Вейд видял мнението на Остерман, разбрал, че решението взема много по-широки мерки, отколкото той е предполагал. Всъщност Остерман бурно заклеймявал правителствените разпоредби. Затова Вейд му казал, че ако не го пренапише, ще скочи от кораба. В края на краищата разбрал, че няма начин да направи само една малка крачка и така дойде на наша страна. С допълнителния глас несъгласието ни се превърна в мнение на мнозинството.

— Случва се през цялото време — намеси се Лиза. — Съдиите говорят едно по заседанията, но като дойде време да се сложи всичко на хартия, не се съгласяват или заемат противоположно мнение.

— И чакай сега. С Рик какво става в такъв случай?

Бен вдигна крака на бюрото.

— Нека го кажем така — току-що плати сума ти пари за една нищо и никаква собственост.

— Собствеността няма никаква стойност, така ли?

— Не точно, но единственото нещо, което вдигна цената й, беше възможността собствениците да я превърнат в гигантски, доходоносен супермаркет. И както чу от разговора ми с господин Боклук, тази възможност вече не съществува.

— Още нещо не разбирам — каза Оубър. — Откъде Рик е взел погрешното становище?

— Ерик го взе от куфарчето ми — обясни Бен.

— Ерик?

— Самият той — потвърди Лиза.

— Не вярвам — поклати глава Оубър. — И тъй като си знаел, че решението ще бъде откраднато, си сложил вътре не това, което трябва.

— Абсолютно — кимна Бен, а някой почука. — Просто оставих вътре несъгласието.

— Влез — извика Лиза.

Влезе Нанси.

— Един човек тук казва, че има среща с вас. — Тя отстъпи настрани и в стаята влезе Ерик.

Бен се изправи.

— Да, познавам го — обърна се той към Нанси. — Благодаря, че го доведе.

Когато Нанси излезе от стаята, Ерик погледна Бен.

— Току-що чух, че Гринъл загуби.

— Можеш ли да повярваш? — Бен тръгна към приятеля си.

— Поздравявам те! — Ерик прегърна Бен.

— И аз теб — каза Бен. — Без теб нямаше да се справим.

Ерик прегърна Лиза.

— Благодаря за помощта.

— Имаше ли проблем на входа? — попита Бен.

— Не, никакъв — отговори Ерик. — Казах им, че съм Нейтън, както ти ми поръча.

— Чакай малко — намеси се Оубър, докато очите му се стрелкаха към другите в стаята. — Какво става тук бе, хора? Вчера всички се мразехме, днес — обратното.

— Седни, Шерлок — Бен му посочи канапето. — Тук става най-интересно.

Оубър погледна Ерик.

— Значи ти си бил…

— Просто слушай — прекъсна го Бен и седна на крайчеца на бюрото на Лиза. — Ако си спомняш, Рик и аз трябваше да се срещнем, за да му дам решението „Гринъл“. Но очевидно Рик се е уплашил, че ще му устроя капан, което щях да направя, затова започнал да се оглежда за други източници, от които да вземе решението.

— И тъй като знаеше, че с Бен сме скарани, се обърна към мен. — Ерик седна до Оубър. — Предполагам, че си е помислил, че щом съм написал материал за „Си Ем Ай“, за да получа повишение, значи за милион и половина ще открадна решение.

— Предложил ти е повече от един милион долара — попита Оубър. — Трябваше към мен да се обърне.

— Много смешно — каза Ерик. — Та значи няколко дни преди Деня на благодарността седя си на бюрото и ми се обажда Рик. Казва ми, че иска да си говорим за нашия общ приятел Бен и ме моли да се срещнем в един хотел. Когато отивам там, той ми предлага милион и половина да наглеждам Бен и по някакъв начин да открадна решението.

— Шегуваш ли се? — възкликна Оубър. — И ти какво каза?

— Не мога да повярвам, че не си му креснал да се разкара веднага — обади се Лиза.

— Няма начин — възрази Бен. — Ерик е твърде голям опортюнист. — Той се обърна към Оубър и продължи: — Същата вечер Ерик ми пусна бележка под вратата и ми разказа всичко. Каза, че съжалява за случилото се и че иска да ми се издължи. Толкова се страхувахме, че къщата и телефоните се подслушват, че започнахме да си общуваме с бележки, докато най-накрая не измислихме плана.

— Това търсех, когато ме хвана да се ровя в боклука на Бен — обясни Ерик на Оубър.

— Значи си знаел, че даваш на Рик погрешното решение? — попита Оубър.

— Да — отвърна Ерик.

— И Рик ти е повярвал, тъй като е мислел, че мразиш Бен?

— Точно така.

— И всички сте знаели?

— Да.

— И сега сте притиснали Рик до стената, защото е заложил на погрешното решение?

— Абсолютно.

— ТОВА Е НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ПЛАН НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА! — извика Оубър с ръце във въздуха. — Вие сте гениални.

— Стараем се — каза Лиза.

Оубър скочи от канапето.

— Трябва да празнуваме! Това е върха!

— Значи не се сърдиш, че не ти казахме? — попита Ерик, като знаеше отговора.

— Да бе — успокои се Оубър. — Защо не ми казахте?

— Искахме да те предпазим — заяви Бен.

— Не може да бъде — отвърна Оубър.

— Не ти каза, защото нямаш капка мозък и вероятно всичко щеше да провалиш — обади се Лиза.

— Я стига — изпъчи се Оубър. — Аз съм страхотен актьор.

— Сигурен съм — кимна Бен — Но просто нямаше място за шеги. През последния месец аз и Ерик трябваше да се държим така, като че ли все още сме се хванали за гушите. Не можехме да рискуваме да кажем на още някой.

— Нейтън знаеше ли? — попита Оубър.

— Не. — Бен погледна Лиза.

— Можеш да го кажеш. — Лиза се обърна към Оубър. — Тази част беше моя идея. Аз предложих да не се доверяваме на Нейтън. Ето, казах го. Доволен ли си сега?

Бен погледна Оубър.

— Повярвай ми, умирах от желание да му кажа. Но накрая разбрах, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. И когато открихме за микрофона в дипломатическото куфарче… ами това реши всичко. Бяхме убедени, че Рик се е свързал и с Нейтън.

— Значи наистина го подозираш? — попита Оубър.

— Абсолютно — потвърди Бен. — Особено, когато Ерик ми каза, че не е споменавал на Рик за годишниците, а някак си Рик е разбрал. Бях ужасен. Мислех, че Рик използва Ерик, за да вземе решението, а Нейтън — за да ме следи.

— Но защо Рик да не вземе тази информация от Ерик? — попита Оубър, като седна в стола на Бен. — Защо да плаща на двама?

— Защото тогава аз вече не си говорех с Ерик — обясни Бен. — А най-много време прекарвах с Нейтън.

— Все още не знаем дали Нейтън е невинен — посочи Лиза.

— Ох! — Оубър се обърна към Бен. — Той ще се ядоса, че не сте му казали. И като прибавим това към нещата, които му наговори миналата седмица — ще имаш късмет, ако изобщо ти прости.

Бен пъхна ръце в джобовете си.

— Благодаря за напомнянето.

— Не се притеснявай — махна с ръка Ерик. — С Нейтън ще се оправиш после. Сега трябва да празнуваме. Това беше съкрушителна победа.

— Казвам ви — Оубър започна да отваря едно по едно чекмеджетата на Бен, — трябва да си намеря работа тук. Това е най-вълнуващият ден в живота ми. Къде раздават молбите?

— Отдел „Чистота“ си има собствен профсъюз — заяви Лиза. — Предполагам, че ще трябва да минеш оттам.

Без да й обръща внимание, Оубър попита Ерик:

— И как беше да си таен агент? Рискуваш си живота, опасност те дебне на всеки ъгъл, но продължаваш напред, защото знаеш… чакай малко — той спря. — Какво стана с парите, които си получил?

— В някаква банка в Швейцария са. Трябва да ми ги пуснат, след като излезе решението. Обадих се минута след обявяването и още нямах достъп. Предполагам, че никога няма да ги видим.

— Знаеш ли какво можехме да направим с един милион долара? — изстена Оубър. — Можехме да си купим някаква малка държава. Да станем собственици на Гуам. Можехме да построим най-големия сандвичев паметник в света в чест на сандвичевите богове.

— Жалко — каза саркастично Ерик. — За паметника не се сетих. Може би ще успея да си ги взема. — Той се обърна към Бен и добави. — Но се учудвам, че Рик още не ти се е обадил. Сигурен бях…

— Вече се обади — прекъсна го Бен.

— Така ли? Кога?

— Минута след като влязохме в кабинета. Беше онемял.

— Трябваше да го чуеш — намеси се Оубър. — Бен го разпокъса! Исках да имаме видеофон, за да му видим изражението.

— Не знам дали трябваше така да му говориш — обади се Лиза, докато сядаше на стола си.

— Честно казано — въздъхна Бен, — точно сега ми е все тая. Просто съм щастлив, че животът ми отново си е мой.

— Както искаш — вдигна рамене тя. — Но те съветвам да си пазиш гърба. Той няма просто да изчезне.

Ерик погледна часовника си.

— Искам да чуя какво точно си му казал, но наистина трябва да се връщам на работа. По-късно ще говорим.

— Разбира се — усмихна се Бен — Но не мисли, че само защото си ми спасил задника, съм ти се отсърдил за статията.

— Да, да, никога няма да ми простиш — Ерик тръгна към вратата. — Чувал съм го и преди.

— Чакай — Оубър спря Ерик. — С кола ли си?

— Да, защо?

— Защото ще ме хвърлиш на работа. — Оубър взе палтото си и тръгна след Ерик. — Между другото, Бен, благодаря, че ме покани днес. Не беше чак толкова вълнуващо, но не беше и лошо.

— До довечера — махна им Бен.

Когато вратата се затвори след тях. Лиза погледна Бен.

— Е, как се чувстваш? На върха, нали?

— Невероятно се чувствам — Бен удари по бюрото. — Трябваше да чуеш Рик по телефона. Беше толкова бесен.

— Все още продължавам да мисля, че не трябваше…

— Лиза, не сега. Не искам да ми се махне това настроение. Чувствам се велик, властен. Чувствам се тока, сякаш мога да командвам малка армия от бунтовници.

— Трябва да призная, че високото самочувствие ти отива. Не съм те виждала толкова щастлив, откакто ти позволих да ме вкараш в леглото.

— Колко смешно — каза Бен. — Защото, както аз си го спомням, ти дърпаше мен. Или ме молеше, по-точно.

— Забравих, че си специалист по ревизионистка история. Трябваше да си знам.

— Повярвай ми, фактите не са се променили. — Бен се разходи до канапето. — Ти беше тази, която се молеше. Всъщност, ако не се лъжа, каза: „Точа си зъбите за тебе, откакто те видях“. Това да ти говори нещо?

— Ох, недей — изпъшка Лиза. — Казах ти го, за да те накарам да се чувстваш по-добре. Беше лъжа и ти го знаеш.

— Дай да те питам нещо — погледна я Бен. — Ако толкова не искаше да си лягаш с мен, защо не носеше никакво бельо същата вечер?

Лиза се изчерви.

— Казах ти, забравих да си взема резервни. Трябваше да се изпера. Това е единствената причина.

— Да бе — засмя се Бен. — И ако бях пълен глупак, можеше и да ти повярвам.

— Добре, че си само половин глупак.

— Аха. И какво още каза тогава? — попита Бен. — Че когато съм искал, ти си била готова. — Той се протегна на канапето. — Аз съм готов.

Лиза се приближи до него.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— С късметлийските гащи ли си?

— Разбира се. Днес беше голям ден за мен. — Лиза седна на канапето, а Бен продължи — Знам, че и ти го искаш, на лицето ти го пише.

— Така ли? — Лицето й доближи неговото.

— Така, ами. Освен това чу какво казах. Готов съм.

— Е, мечтай си — засмя се Лиза и се отдръпна. — Да не мислиш наистина, че като си постигнал твоята мачо победа, можеш да си настроиш хормоните и да ме накараш да легна с теб?

— Горе-долу — каза Бен.

— Значи взимаш някакви силни халюциногени. — Лиза тръгна към бюрото си. — Това, че днес стана едно чудо, не значи, че ще последва и второ.

Бен се изправи и стегна вратовръзката си.

— Значи ли това, че няма да се любим на канапето?

 

 

— Направо невероятно — каза Оубър, когато той и Ерик излязоха от асансьора в Голямата зала. — Не мога да повярвам.

— Всичко свърши Бен — обясни Ерик. — Щом му казах за Рик, той беше готов с плана за няколко часа.

— Умничък си е Бен — поклати глава Оубър.

— Мога само да кажа, слава богу, че вече не ми се сърди. Стане ли въпрос за отмъщение, Бен е гадно копеле.

— Мислиш ли, че Нейтън ще му прости?

— Никакъв шанс — заяви Ерик, докато двамата минаха покрай пазача и излязоха от съда.

 

 

— Сигурен ли си, че е той? — попита Лунген, когато Ерик и Оубър напуснаха сградата.

— Шегуваш ли се? — каза Фиск. — Разбира се, че е той. Последния път, като бях в „Хералд“, моят приятел ми го посочи.

— И не се е записал с името Ерик Строумън? — Лунген се обърна към пазача, който стоеше на главния вход.

— Не — отвърна той и разлисти папката си. Намери това, което търсеше, и посочи листа: — Каза, че името му било Нейтън.

— Това е другият приятел — обясни Фиск. — Бен ни хвърля пясък в очите от самото начало. Казах ти, че е лъжец.

— Искам да се обадиш на приятеля ти в „Хералд“ — поръча Лунген. — Ако Ерик и Бен си говорят, искам да знам защо.

 

 

Докато се връщаше от работа, Бен се ужасяваше от мисълта за неизбежния сблъсък с Нейтън. Може би ще си дойде по-късно, помисли си Бен, докато бавно се изкачваше по неизчистената и заледена пътека към входната врата. Отвори вратата и се зачуди как ще каже на Нейтън.

— Значи си планирал всичко и си казал на всички, без мен и Оубър? — попита Нейтън, преди Бен да успее да извади ключа от ключалката.

— Значи си чул добрите новини — каза Бен.

— Едно нещо ще те питам — Нейтън застана срещу Бен в средата на дневната. — Защо имаш доверие на Лиза, а на мен — не?

Бен заобиколи Нейтън и влезе в кухнята, като търсеше начин да замаже положението.

— Това не е вярно. Всъщност, казах й за плана едва преди три дни, когато най-накрая Рик инвестира в „Гринъл“. Като видях, че Рик се хвана на въдицата, разбрах, че Лиза е невинна. Ако работеше с Рик, щеше да му каже.

— Но това не означава, че трябва да споделяш всичко с нея.

— Напротив — възрази Бен. — Иначе нямаше да спре да говори как Рик е заложил на погрешното решение, а това беше нещо, което не исках никой да казва на глас.

— Чудесно. Благодаря. — Нейтън тръгна към стълбището. — Само това исках да знам.

— Чакай! — Бен се върна в дневната. — Къде отиваш?

Нейтън не отговори и се прибра в стаята си.

Бен погледна Оубър.

— Какво искаше да му кажа?

— Хайде де — каза Оубър, — голям човек си. Знаеш какво си направил. Да не би да очакваше да те прегърне и да се сдобрите?

— Не, но чак да не ми говори?

— Няма да е задълго — успокои го Оубър. — Не се безпокой. Сигурен съм, че ще му мине. Нали ти е приятел все още.

— Но беше толкова незряло да…

— Погледни го от неговата гледна точка. Поне не те кара да се изнасяш и да си търсиш нова квартира.

— Ох, че смешно — каза саркастично Бен. — Надявам се до Нова година да му мине.

— Защо? Нима ще имаш свободно време да празнуваш?

— Е, имаме купища молби да оправяме, но съдиите няма да ги има следващите няколко седмици. До втората седмица на януари сме практически затворени.

— Пак ли трябва да ходиш на работа всеки ден?

— Шегуваш ли се? Правосъдието не спи. Дори не дремва. А ако все пак задреме, дори не си удря главата в масата.

— Стана ми ясно. — Оубър се изправи. — Само ми кажи кога излизаш в отпуска, за да мога и аз да планирам.

— Вероятно само на Коледа и на Нова година.

— Значи тук ще си празнуваме. — Оубър се запъти към кухнята да прави вечеря.

— Все ми е едно къде ще празнуваме — последва го Бен. — Само се надявам следващата година да не е толкова стресова, колкото тази.

Оубър драсна клечка кибрит и запали газовия котлон.

— Не се надявай.