Брад Мелцър
Десетият съдия (19)

Глава деветнайсета

Нейтън чакаше в малка стая до кабинета на Дероса и държеше торбичка с лед до окото си. Не беше мръднал два часа, седеше на коравия стол и се подпираше на малката маса. По време на пътуването до кабинета на Дероса не му казаха нищо. Нейтън ги питаше, но не му отговаряха. Когато ги заплаши, не трепнаха. Казаха му само, че Бен и Лиза са добре.

Накрая вратата на кабинета на Дероса се отвори. Нейтън влезе вътре с торбичката си с лед Бен седеше на един от двата стола срещу Дероса. Ръката му беше бинтована. Нейтън махна леда и погледна приятеля си.

— Затова ли ме държахте два часа? — попита той. — За да можете да разпитате Очарователния принц.

— Седни — Дероса посочи стола до Бен.

— Предпочитам да стоя — отвърна кратко Нейтън.

— Както искаш — сви рамене Дероса.

— Как си? — попита го Бен.

— Как съм? — погледна го саркастично Нейтън. — Дай да видим, окото ми е като пъпеш, главата ми бучи и никой нищо не ми е казал. Иначе съм добре.

— Какво беше последното нещо, което видя в хотела? — попита Дероса.

— Дузина агенти, които нахълтаха в стаята. Конфискуваха нещата на Рик, крещяха, че трябва да проследят клетъчния му телефон и след това ме разкопчаха — очевидно това най-малко ги интересуваше. След това идваш ти, представяш се и изчезваш. Един лекар ме преглежда, дава ми лед и аспирин и след това двама от мераклиите ти за Тайните служби ме докарват тук и ме заключват в тази малка стая.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна — Дероса пишеше нещо, докато говореше. — Какво се случи преди това?

Преди Нейтън да успее да отговори, вратата се отвори и вътре влезе Клеърмънт. Носеше чаша кафе и седна на празния стол до прозореца. Нейтън побесня, когато видя бившия си похитител.

— Той кой е и какво прави тук?

— Това е Майкъл Бърк — посочи го Дероса. — Той е секретар.

— Ти ченге ли си? — попита Нейтън.

— Секретар — отвърна Бърк.

— Значи си секретар, но позволяваш на Рик да ни спука от бой?

— Съжалявам — каза Бърк. — Искахме да изчакаме Рик да купи акциите, преди да направим каквото и да е.

— А след това къде бяхте? — Нейтън повиши глас.

— Не обвинявай мен — изгледа го Бърк. — Вие си бяхте виновни. Тъкмо щяхме да нахлуем и Лиза избяга.

— А, значи аз съм виновен — засмя се Нейтън и седна на празния стол до Бен. — И откъде да знаем, че сте там?

— Бен и Лиза знаеха — отбеляза Бърк.

— Ти си знаел? — Нейтън се обърна към Бен.

— Кълна се, че не знаех — оправда се Бен. — Мислех, че са ме изоставили.

— Чакай малко — каза Нейтън. — Преди няколко часа мислех, че ще умра. Какво става тук?

— Виж… — започна Бен.

— Искам всичко да ми кажеш — настоя Нейтън. — От началото.

— Я по-тихо и млъкни — сопна му се Дероса. Бен пое дълбоко дъх и обясни как е отишъл при Дероса и как е решил, че са го зарязали.

— Казваш ми, че било възможно Рик да го хванат преди няколко седмици? — Нейтън не можеше да повярва. Той отново погледна Дероса. — Защо чакахте досега?

— Искахме да хванем всички, с които работеше Рик — обясни Дероса. — От брокера до останалите.

— Както и Карл Лунген — добави Бърк.

Нейтън свирепо изгледа Бърк и се обърна към Бен.

— Знаеше ли, че е секретар?

— Не — отвърна Бен. — Затова го ударих. Разбрах, че е на наша страна, когато спаси Лиза.

— Ами уволнението на Оубър? Някой знаеше ли…?

— Не знаехме, че Рик ще причини уволнението на Оубър — каза Дероса.

— И ако от това ще се почувствате по-добре — добави Бърк, — не знаех, че Рик се готви да ви отвлече. Той го реши в последния момент, когато мислеше, че Бен ще се предаде. Спомнете си, че разчитахме на Бен да даде решението рано вчера сутринта.

— Това с отвличането наистина обърка нещата — кимна Дероса. — Не мислехме, че…

— Наистина не сте мислели — прекъсна го Нейтън. — В момента, в който Рик ни хвана, трябваше да биете тревога. Вместо това ме сритаха в лицето без причина.

— Нищо не можех да направя — обади се Бърк.

— Глупости — отвърна Нейтън. — Можеше да разкриеш кой си. Така всички щяха да нахлуят и да ни спасят.

— Не можех — поклати глава Бърк. — Щях да изложа на риск живота ви. Нямах представа къде се крие подкреплението. Просто знаех, че ако нещата загрубеят, ще се появят.

— И на това не му ли викаш загрубяване? — Нейтън изкрещя и посочи посиненото си око. — Ами когато Рик пъхна пистолета си в устата на Лиза? Това също ли не беше загрубяване?

Бен сложи ръка на рамото на Нейтън.

— Нейтън, успокой се — каза той. — Ако бяха влезли в този момент, Рик наистина щеше да отнесе главата на Лиза. Късметлии сме, че нищо друго не се случи.

Нейтън се отдръпна от Бен и се изправи.

— Какво друго можеше да се случи? Това беше най-лошият уикенд в живота ми! — Бен посегна да го успокои, но Нейтън отново се дръпна, докато накрая застана в средата на кабинета на Дероса. — Когато Оубър загуби работата си, те вече са държали Рик в ръцете си! И ти не каза нищо! Можеше поне нас да предупредиш!

— Направих това, което мислех, че ще е най-добро за всички — вдигна рамене Бен. — Ако бях бил тревога по-рано, Рик щеше да изчезне. Единственият начин да се справим изцяло с Рик, беше да го хванем.

Нейтън вече не можеше да сдържа гнева си.

— ЕГОЦЕНТРИЧНО КОПЕЛЕ! ЕДИНСТВЕНОТО НЕЩО, С КОЕТО СЕ СПРАВИ ИЗЦЯЛО, БЕШЕ ОУБЪР! ТИ ГО УБИ С МЪЛЧАНИЕТО СИ! — Той запокити торбичката с лед през стаята и тя падна на подреденото бюро на Дероса, от което се разлетяха купчини хартия.

— Разбирам, че си разстроен — обади се Бърк. — Но трябва да погледнеш нещата в перспектива.

— Майната й на перспективата — извика Нейтън. — Животът ми не ви е играчка! Вие ни използвахте! И Оубър плати за това!

— Стига толкова — прекъсна го Дероса, а гласът му проехтя в кабинета. — Оубър направи това на своя глава. И ако единственото му спасение е било самоубийството, то значи е имал много повече проблеми от тези, които Бен му е създал. Колкото до теб, трябва да се радваш, че си жив. Ако не си доволен, пусни бележка в кутията за жалби отвън.

Нейтън замръзна в средата на стаята, а Дероса започна да прибира документите си от пода.

— Нейтън — каза Бен. — Толкова съжалявам. Направих всичко възможно…

— Не искам да те слушам — прекъсна го Нейтън. Отиде до Дероса и добави: — Предполагам, че знаеш за изнудваческите писма, които Рик ни изпрати.

— Всичко знам — каза Дероса, — не се притеснявай. Ще уведомим местоработата ти, че участието ти в случая е било от огромно значение. След това няма начин да те уволнят.

— Чудесно. Прекрасно — измърмори Нейтън и се запъти към вратата.

Бърк го последва.

— Никъде няма да ходиш — излая той. — Още имаме въпроси към…

Нейтън отвори вратата и излетя навън.

— Остави го — махна Дероса. — Беше дълъг ден. — След като вратата се затвори, той се обърна към Бен, който изглеждаше на края на силите си. — Загубихме една битка. Готов ли си за Холис?

 

 

Бен седеше пред кабинета на Холис и притеснено чакаше. Защо се бави толкова, зачуди се той. Нервно започна да играе с левия си ръкав. Само в първия си работен ден се вълнуваше толкова от срещата си с него. Двайсет минути по-късно дебелите махагонови врати се отвориха и Лиза излезе.

— Как мина? — попита Бен. — Какво каза той?

— Готов е да те види — отвърна Лиза.

— Но как…

— Влез и говори с него. Той е шефът. Не аз.

Притеснен, Бен влезе вътре, насили се да се усмихне и се настани на мястото, където обикновено сядаше, срещу бюрото на Холис.

— Радвам се да ви видя — каза той.

С очи, които бяха наблюдавали еволюцията на закона повече от трийсет години, съдия Мейсън Холис бе най-достъпният от деветимата. Беше най-големият от седем деца, имаше пет свои и притежаваше бащинско излъчване. Говореше се, че като играел бейзбол в Йейл, нарочно пропускал топки, когато противниковият отбор започнел да губи с голяма разлика. А като съдия във Вашингтон веднъж дал почивка, за да може адвокатът „да подремне“. Според персонала на съда. Холис беше единственият съдия, от когото никой не се страхуваше. Но в този момент Бен Адисън бе ужасен.

— Как си? — попита Холис. Прокара ръка по рядката си бяла коса, а пръстите му погалиха многобройните старчески петна по главата му.

— Добре — Бен не смееше да го погледне в очите.

— Като че ли имаш късмет, че си жив, така ли?

— Предполагам.

Холис взе един молив и започна да гризе гумичката.

— Не бъди толкова унил — каза той. — Трябва да се гордееш със себе си — съобразителност и така нататък. — Не получи отговор и добави: — Някой по-глупав нямаше да се справи.

— Просто се радвам, че всичко свърши.

Холис се усмихна.

— Трябва да ти кажа, че когато ви наех с Лиза, знаех, че няма да скучая с вас. Е, не очаквах да е чак толкова интересно, но какво пък.

Бен потропваше с крак по дебелия винен килим и се надяваше Холис да заговори по същество. Искаше да знае какво е решил.

— Мога ли да ви попитам нещо? — промърмори той. — Ще си запазя ли работата?

— Бен…

— Тъй като помогнах да хванат Рик, няма да ми предявят обвинения — гласът на Бен се разтрепери. — Секретарите казаха, че досието ми ще остане чисто и ще ми дадат похвала, че съм им помогнал да хванат Лунген. Арестуваха го рано тази сутрин.

— Бен, съжалявам…

— Казаха, че мога…

— Бен, чуй ме — настоя Холис. — Теоретично може и да си невинен, но въпреки това си нарушил моралния кодекс на съда. Нямам избор, трябва да те освободя.

 

 

В осем и трийсет вечерта Бен се прибра вкъщи. Ерик беше в дневната, превит надве над едно платно, а от пръстите му капеха капки червена, синя, жълта и зелена боя. Опитваше се да пресъздаде картината, която бе нарисувал направо на стената. Това беше четвъртият опит на Ерик и само едно добро копие би заслужило да бъде оставено в ковчега на Оубър. Ерик видя Бен, изтри ръце в намокрен в терпентин парцал и тръгна към него.

— Какво стана? Добре ли си? Как ти е рамото? Какво казаха? Защо се забави толкова?

Бен свали палтото си и го сложи в гардероба. След това се обърна към Ерик с един-единствен отговор.

— Уволниха ме.

— Какво? — попита Ерик, докато Бен тръгна към кухнята. — Не може да бъде. Разкажи ми.

Бен си наля голяма чаша вода.

— Няма какво да ти разправям. Уволниха ме. Разказах всичко на Холис. Той ме изслуша. Опита се да омекоти удара. След това отидохме при Остерман. Дръпнаха ми една дълга лекция и ме пуснаха да си ходя. Това е. Вече не работя във Върховния съд.

Бен изпи цялата чаша.

— Какво друго казаха?

Бен не обърна внимание на въпроса.

— Къде е Нейтън?

— Замина за Бостън. Погребението на Оубър е утре.

Бен бавно завъртя рамо и усети силна болка.

— Каза ли нещо?

— Разказа ми за Рик, събра си багажа и тръгна.

— Още ли беше бесен?

— Не бих му звънил, преди да отидем в Бостън. Доста беше вкиснат.

— Разбирам — кимна Бен. Извади малко шишенце от джоба на панталоните си и прочете указанията. Наля си още вода и глътна едно от малките розови хапчета.

— Разкажи ми какво стана? — настоя Ерик. — Току-що говориха за това по новините.

— Чудесно — каза саркастично Бен. — Споменаха ли ми името?

— Не. Беше съвсем малък репортаж. Споменаха някой…

— Марк Уекслър — вметна Бен, докато Ерик се мъчеше да си спомни името.

— Точно така. Марк Уекслър — повтори Ерик. — Казаха, че бил арестуван за търговски сделки с използването на поверителни решения на Върховния съд. Не обясниха кой знае какво, така че не бях сигурен…

— Това е истинското име на Рик — Бен тръгна към дневната. — Изглежда е работил в много влиятелна адвокатска фирма в Сиатъл, която обслужвала Чарлз Максуел и „Си Ем Ай“. Преди година бил уволнен заради неетично поведение — подозирали го, че купувал акции, свързани с едно от делата, по които работел.

— Значи е имал досие. — Ерик седна на малката кушетка.

— Напротив, чист е бил — обясни Бен. — Адвокатската фирма не могла да докаже нищо. Рик бил страшно потаен. Но въпреки че не намерили доказателства, го помолили да напусне. Изглежда след това се е преместил в Ню Йорк и оттогава живеел там. Когато имал работа във Вашингтон, просто прелитал насам.

— Изумително — възкликна Ерик.

— Не искам да говоря повече за него — махна с ръка Бен. — Цял следобед само това правя.

— Кажи ми поне какво стана с Холис.

— Няма нищо за казване. Тъй като историята щеше да се огласява, не можеха просто да си затворят очите. И ако ме оставеха на работа, щяха да лепнат петно на съда. Наруших моралния кодекс. Ако не ме помолеха да напусна, вече никой нямаше да го взима насериозно.

— Но не са те уволнили — изясни Ерик. — Помолили са те да напуснеш.

— Разлика няма — сви рамене Бен.

— Холис поне държа ли се добре?

— По-добре от това не би могло да бъде. Каза ми колко оценява работата, която съм вършил, и как се надява, че ще поддържаме връзка. Каза, че ще ми напише препоръка за новата ми работа. Дори каза, че бил впечатлен от това как сме хванали Рик. Но не промени решението си.

— Какво ще стане с Лиза?

— Нищо — каза Бен. — Направих всичко възможно да я държа настрана. Това, което всички знаят, е, че тя е колежката ми, която е съставила плана и ми е помогнала. Иначе Лиза нямаше нищо общо с изтичането на информация. — Бен положи ръката си на една от възглавниците на канапето и се зачуди кога ще задейства болкоуспокоителното.

— А Остерман какво каза? — попита Ерик.

— Абсолютно магаре. Изнесе ми лекция за целите и идеалите на съда и как с тях компромиси не се правят. Исках да се пресегна и да му разроша патетичната прическа. Не знам защо беше нужно да ходя при него. Холис вече ме бе уволнил.

— Трябваше да го хванеш за прическата — засмя се Ерик. — Какво можеше да ти направи? Да те уволни още веднъж?

— Сигурно. — Бен мислеше за нещо друго.

— Още един въпрос. — Ерик не можеше да се отърси от репортерските си навици. — Как Бърк е успял да убеди Рик, че е Клеърмънт?

— След „Гринъл“, Лиза и аз знаехме, че Рик ще се опита да си върне парите. Затова отделихме всички дела, от които можеше да натрупа капитал.

— Колко бяха? — попита заинтригуван Ерик.

— Около четири с крупни суми.

— И как Бърк намери Рик?

— Не го намери — каза Бен. — Рик сам избира партньорите си, затова трябваше да измислим начин Рик да намери Бърк. Започнахме да наблюдаваме…

— Вие започнахте да наблюдавате? — попита Ерик.

— Всъщност работата я вършеха секретарите, но идеята беше на Лиза — обясни Бен. — Секретарите започнаха да наблюдават ръководните кадри във всичките големи корпорации…

— Но те са поне стотина във всяка една — прекъсна го Ерик.

— Не и когато търсиш само онези с криминални досиета — възрази Бен. — Решихме, че ако Рик ще избира един измежду сто, най-вероятно е да се спре на този, който най-лесно би нарушил закона.

— Значи са наблюдавали всички ръководни кадри, докато Рик не е направил ход? — попита Ерик.

— Още по-хубаво. Секретарите замениха всички ръководни кадри, докато Рик не се задейства. Бърк смени Ричард Клеърмънт, изпълнителен вицепрезидент по маркетинга на — „Американска стомана“, който преди това е бил осъждан за укриване на данъци.

— Колко са заменили?

— Не можеха да си позволят да покрият абсолютно всички — обясни Бен. — Особено ако не искаха да вдигат шум. Затова се спряхме на двайсетината най-вероятни кандидати и зачакахме.

— А истинският Клеърмънт?

— Само му взеха телефонната линия. Дори не си смени и офиса. Но телефонните му обаждания минаваха през Бърк. Ако беше истински клиент, той го препращаше на Клеърмънт. Ако беше Рик, поемаше го Бърк.

— И ти не беше сигурен, че това се случва? — попита Ерик.

— Нищо не знаехме. — Бен се разсейваше от пулсиращата болка в ръката му. — Лиза и аз дадохме плана на Дероса, както и списъка с корпоративните заподозрени, но не знаехме дали са го приложили. Не знаех как е минало всичко, до пътуването с джипа.

— Невероятно — Ерик се облегна на канапето. Забеляза празния поглед на Бен и попита: — Добре ли си?

— Просто не се чувствам в час. Болката и лекарствата…

— Изглеждаш отвратително. Защо не си легнеш?

— Чувствам се отвратително. — Бен се изправи.

— Горе главата. Днес спечели огромна победа.

Бен бавно започна да се изкачва по стълбите.

— Нямам такова чувство.

Ерик извади бележник от задния си джоб.

— Бен, може ли да те помоля за една последна услуга? Не искам да съм нетактичен или нахален, но би ли имал нещо против, ако напиша материал за това? — Той погледна часовника си. — Ако побързам, ще ми дадат първа страница.

— Ерик, върви на майната си. — Бен продължи да се изкачва. — Това можеш да го цитираш.