Брад Мелцър
Десетият съдия (3)

Глава трета

Застанал пред пицарията „Арман“, Бен се наслаждаваше на хладния октомврийски вятър. С официалното приключване на лятото си отиде и непоносимата влажност на Вашингтон. Без сако, с навити до лактите ръкави на ризата, Бен попиваше тишината, която покриваше района. Вече забравил зеленината на лятото, той се любуваше на кафявите и оранжеви цветове, които красяха дърветата по Масачузетс авеню и напълно спокоен чакаше компанията си за обяд. След няколко минути усети как някой го тупа по рамото.

— Бен?

— Рик? — попита Бен, разпознавайки гласа на бившия сътрудник на съдия Холис.

Рик бе облечен в маслиненозелен костюм и вратовръзка с индийски мотиви. Най-напред се забелязваха очите му — подпухнали и леко кървясали. С рядка, руса, идеално сресана коса, Рик беше висок и тънък и изглеждаше по-стар, отколкото си го бе представял Бен.

— Хубаво е най-накрая да видя и лицето, за да го свържа с гласа — каза Бен, докато се ръкуваха. — След всичките съвети, които ми даде през последните два месеца, реших, че е крайно време да видя как изглеждаш.

— Това важи и за мен — призна Рик, докато влизаха в ресторанта. — Е, как се държи Холис с теб?

— Добре — отвърна Бен. Двамата седнаха на маса в ъгъла. — Вече стана месец и половина, откакто се върна от Норвегия, затова мисля, че започвам да му свиквам на странностите.

— Може да бъде безкрайно особен, не мислиш ли? Така и не разбрах защо пише само с молив? Дали не е алергичен към химикалки?

— Мисля, че това е част от характера му — каза Бен. — В ума му нищо не е записано с мастило, всичко може да се промени. Просто бих искал да престане да яде гумичките на моливите.

— Още ли го прави? — засмя се Рик. — Лошо ми ставаше, като го гледах.

— Едно нещо е да ядеш чиста гумичка. Чистите гумички ги разбирам. Ама той дъвче мръсните. Веднъж го гледах как изтри половин лист. Навсякъде се покри с тривки, а гумичката беше абсолютно черна. Той си я сложи в устата и започна да дъвче. Когато извади молива от устата си, беше останал само метала. Зъбите му бяха черни, гадно беше.

— Ох, липсват ми тези дни — въздъхна Рик и взе менюто.

— Не се хаби да го четеш — спря го Бен. — Тук има само едно нещо за поръчване. — Бен посочи към неограничения пица бар, който беше специалитет на „Арман“. — Всичката пица, която можеш да изядеш за 4 долара и 99 цента. Това е най-великото нещо в този град, мен ако питаш. Не мога да повярвам, че не си чувал за него.

— Явно съм пропуснал — Рик разглеждаше различните пици.

След като дадоха на сервитьора поръчката си, Бен и Рик отидоха до бара и си взеха по три резена пица. Когато се върнаха на масата, Бен каза:

— Междувременно искам отново да ти благодаря за съветите по делото „Скот“. Не бях разбрал, че Холис толкова непреклонно отсъжда в полза на обвиняемите.

— Нашият справедлив съдия нито веднъж не е виждал дело, свързано с Шестата поправка, което да не му е харесало — отбеляза Рик. — Между другото, как свърши онзи случай със смъртното наказание?

— Знаеш, че не би трябвало да ти казвам — Бен се насили леко да се засмее. — Подписали сме морален кодекс — всичко е поверително.

— И аз съм го подписвал — напомни Рик и сгъна резен пица, покрит с лук и чесън. — И още трябва да го спазвам. Повярвай ми, знам какво е да седиш в онези кабинети. Отговорността не свършва никога.

Бен погледна през рамото си, след това се приведе към Рик:

— Работим по несъгласието. Съдиите гласуваха пет срещу четири да го опържим. Тъжно беше.

— Ей, не позволявай на тези неща да те скапват — каза Рик. — Страхотна работа свършихте по подготовката на това дело. Не можеш да…

— Знам, не мога да ги спечеля всичките — прекъсна го Бен. — Просто ми се щеше да го спасим онзи тип. На процеса го бяха прецакали.

— Не е първият, няма и да е последният — вдигна рамене Рик. — И над какво друго работиш? Какво става със сливането на „Си Ем Ай“? Няма ли да го обявят следващата седмица?

— Всъщност едва ли ще го направят през следващите няколко седмици. Блейк и Остерман поискаха още време, за да си напишат становищата. Знаеш как е — сливанията винаги объркват всички. Цяла вечност трябва, за да се оправиш в безсмислените разпоредби.

— И кой печели?

— Ами доста е интересно — каза Бен, като още веднъж провери зад рамото си. — Когато съдиите гласуваха на заседанието, бяха пет на четири срещу „Си Ем Ай“. В последната минута Остерман отведе Драйберг в кабинета си. Според сътрудниците на Остерман, тогава той я убедил разпоредбите да са в полза на „Си Ем Ай“, като по този начин сливането с „Лекскол“ става напълно законно според Указа на Шърман^[1]. Когато решението излезе. Чарлз Максуел ще подскача на път за работа. Говори се, че е похарчил над пет милиона само за юридически разходи, за да стигне случаят му до Върховния съд.

— Имаш ли представа какво е накарало Драйберг да си промени мнението?

— Никаква. Знаеш го Остерман. Вероятно е притиснал интелектуално Драйберг и тя се е предала. Трудно е най-новият съдия да се противопоставя на председателя на Върховния съд.

— Особено ако е жена — каза Рик.

Бен се учуди от коментара му:

— Не бих казал. И мъж да беше, щеше да му е трудно да устиска на Остерман.

— Предполагам — съгласи се Рик.

 

 

— Кога ще дойде? — попита Нейтън, който си лъскаше обувките на масичката за кафе в дневната.

— Всеки момент. — Докато Бен се трудеше над собствените си обувки, забеляза колко изрядно търка и лакира Нейтън. — Я да ти платя да лъснеш и моите.

— Това си е цяла традиция, мойто момче — отговори Нейтън. — От баща на син. От син на приятел. Лъскането на обувки си е част от живота.

— Не мога да повярвам, че върша това — каза Бен, втривайки черната боя в обувката. — Чувствам се като дядо ми. Искам да кажа, само старите хора си лъскат собствените обувки. Сигурно остарявам, докато говоря.

— Възрастта няма нищо общо — възрази Нейтън. — Аз сам си се лъскам от дванайсетгодишен.

— Да, ама ти си гладиш и чорапите.

— Само официалните — поправи го Нейтън. — И точно ти ли ще ми опяваш за това?

— Не на мене тия — каза Бен. — Аз може да съм организиран, но ти си истинска мечта.

Нейтън забърса обувката отстрани и добави малко плюнка.

— Мечтай си тогава.

— Затова ли кредитните карти в портфейла ти са подредени по азбучен ред? А дрехите ти в гардероба защо не се допират?

— Просто искам всичко да си има свое собствено място — обясни Нейтън.

— Да бе — а не защото си смахнат. — Загледан в обувката в дясната си ръка Бен добави: — Ако Лиза ме види, цял ден ще ме кодоши.

— Все още не мога да повярвам, че не си я свалил.

— Мисля, че ще ти хареса — каза Бен. — Има живец в нея.

— Защо не излизате тогава?

— Не мога — поклати глава Бен. — Все едно да ходя на срещи със сестра си. — Той вмъкна крака в блесналите обувки.

Когато на вратата се позвъни, Бен отиде да отвори.

— Хубаво място — отбеляза Лиза, като влезе вътре, — по-добре е, отколкото си мислех.

Край отсрещната стена беше разположено голямо тъмносиньо канапе. По-малка, раирана кушетка за двама служеше като временна спирка за сака, куфарчета, портфейли и ключове. И двете неща бяха купени от първите заплати на четиримата приятели във Вашингтон. Над голямото канапе висеше огромна празна златна рамка, която ограждаше мацаница от червена, синя, жълта и зелена боя. Ерик я бе нарисувал направо върху стената, когато се нанесоха. По неговите думи това беше „първични цветове в действие“; според Бен — „не лош първи опит — ако си падаш по Джексън Полак^[2]“. Според Оубър — „не е зле“. Нейтън го обяви за провал.

Бен влезе в дневната с Лиза и представи Нейтън, който продължаваше да лъска обувките си.

— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза Лиза. Помириса въздуха и като забеляза пособията за лъскане на обувки, добави: — Ако искате да отидем на кино. Има намаление за пенсионери.

— Прави си майтап, ако искаш — поощри я Бен.

— Определено искам — отговори тя, докато разглеждаше стаята. — Между другото, какво й е на тази маса? — Масата за кафе в центъра на стаята представляваше ламиниран в пластмаса плакат на Елбридж Гери (според Бен, най-лошият вицепрезидент на страната), поставен върху бетонни кубове.

— Това е политически най-неясната маса в града — обясни гордо Бен. — Къде на друго място ще можеш да си сложиш краката върху лицето на някой, който е отказал да подпише американската конституция?

— Вие наистина откачате от време на време — заяви Лиза. Тя мина покрай стъклената маса в трапезарията, която се намираше между кухнята и дневната, влезе в кухнята и се приближи до закачения на хладилника календар. — Това да не е календар на „Мис Тийнейджър, САЩ“? — попита Лиза като видя надписа под снимката на младо момиче във вечерна рокля. Като го разлисти, тя добави: — Достойни сте за съжаление.

— Знаех си, че си от тези, които разгръщат — Бен я гледаше от дневната. — На този свят има два вида хора — тези, които никога не разглеждат предварително стенните календари, за да се изненадват всеки месец, и онези, които веднага разгръщат и гледат всичките месеци.

Лиза тръгна обратно към дневната.

— Нали каза, че има само два типа хора: които навиват спагетите и които ги всмукват?

Бен се позамисли:

— Добре, има четири вида.

Изведнъж влезе Оубър.

— Прибрах се! Лесбата появи ли се?

— Всъщност видовете са пет — поправи се Бен.

Когато Оубър приближи Лиза, Бен затвори очи и се приготви за катастрофа.

— Ти трябва да си Оубър — Лиза протегна ръка. — Интересна работа. Бен каза, че дланите ти са космати.

Нейтън се засмя, а Оубър отвърна:

— Така ли? За тебе каза, че си голяма мъжкарана.

— Каза, че не можеш да ходиш изправен — продължи Лиза.

— Каза, че можеш да пикаеш права.

— Това беше добре. За тебе каза, че палците ти не са противостоящи.

— Не хващам — каза Оубър, шашардисан. — Какво е противостоящ палец?

— Ако ги нямаш, ще висиш при маймуните. Или влечугите. Може би бактериите. Нисши форми на живот…

— До-о-о-обре. Мисля, че доловихме идеята — прекъсна ги Бен, като застана между тях. — Виждам, че двамата ще си паснете превъзходно. Сега какво ще правим за вечеря?

— Мислех, че Лиза ще ни готви. — Оубър седна до Нейтън на голямото канапе. — Не бе, вярно, щеше да ми оправя колата.

— Не започвай пак — предупреди го Бен. — Искате ли да си поръчаме китайска кухня? — Тримата кимнаха и той се обади да поръча. Когато затвори телефона. Лиза бръкна в чантата си.

— Бен, исках да ти покажа това. — Тя извади документ от десет страници и обясни. — Току-що го извадих от „Уестлоу“. Първото ни публикувано становище.

Бен се усмихна, докато четеше официалния документ.

— Не мога да повярвам! Това ние сме го писали! Това е законът!

— Пак не разбирам — каза Нейтън. — Вие решавате делата вместо съдиите. Законно ли е това?

— Ние не решаваме делата. Просто пишем становищата — обясни Бен, докато размахваше листовете. — Всяка сряда и петък съдиите гласуват по делата. Въз основа на нашите резюмета и проучвания те обосновават решенията си. Да кажем, че пред съда се гледа дело за граждански права. Съдиите гласуват и петима мислят, че обвиняемият е виновен, а четирима мислят, че не е. Значи е виновен. Но решението не се обявява просто така. Самото становище трябва да бъде възложено и написано. Това отнема от един до шест месеца. Значи ако възложат становището на Холис, той се връща от заседание и казва на мен и Лиза: „Пишем становището на мнозинството; обвиняемият е виновен. Бих искал да подходите към него от гледна точка на Четиринайсетата поправка. Ние се пробваме и му го даваме“. Обикновено той прави значителни промени, преди да се появи в окончателния вид, но въпреки това основно си е наша работа.

— Ето. — Лиза взе документа от ръцете на Бен и го подаде на Нейтън. — Холис реши това преди месеци, но то се появи едва тази седмица.

— Много впечатляващо — отбеляза Нейтън.

— Виждаш ли този абзац тук? — Лиза посочи към една от страниците. — Цели два дена го работихме. Холис не искаше да противоречи на едно от по-ранните си решения.

На вратата се позвъни.

— Храна, храна, храна — възкликна Оубър и хукна към вратата.

— Не е храната — обади се Бен. — Току-що поръчахме.

Оубър отвори вратата и се разочарова, като видя Ерик.

— Извинявай, забравих си ключовете в офиса — Ерик прокарваше ръце през несресаната си коса.

— Страхотно — засуети се Оубър. — Ела, искам да те запозная с един човек. — Той замъкна Ерик в дневната и обяви: — Лиза, това е Ерик. Той е девствен.

— Ще трябва да му простиш — Ерик се ръкува с Лиза. — Толкова се гордее с мен, че не може да се сдържи.

— Радвам се да се запознаем — каза Лиза. — Слушала съм много за теб.

— Аз също — отговори Ерик.

Без да обръща внимание на Оубър, Бен попита Ерик:

— Искаш ли да вечеряш? Поръчахме китайска. Всеки момент ще пристигне.

— Чудесно — одобри Ерик. — Междувременно, чухте ли за сливането на „Си Ем Ай“?

— Не. Какво е станало? — попита Бен.

— Бях в репортерската стая, когато получиха съобщението. Точно когато борсата затваряла. Чарлз Максуел купил още двайсет процента от акциите на „Лекскол“. Те скочили с 14 пункта в последните три минути, а инвеститорите прогнозирали, че до девет и половина утре заран „Си Ем Ай“ ще скочи с трийсет процента. Търговците долу си скубели косите.

— Максуел не би могъл да знае, нали? — Лиза се обърна към Бен.

— Не, няма откъде — вдигна рамене Бен, а по гърба му пролази ледена вълна, като си спомни разговора с Рик. Максуел не може да е знаел, каза си наум Бен. — Няма начин. Имал е късмет. Решението на съда не е напълно непредсказуемо. Максуел сигурно е говорил с правните си експерти.

— Каквото и да е знаел — обади се Ерик, — наричат това най-рискованото решение на Максуел. Ако е прав, значи ще е милиардер, но ако Върховният съд не одобри сливането, той е инвестирал всичките си пари в най-лошия съюз в историята на комуникациите.

 

 

Когато на следващата сутрин Бен пристигна на работа, на бюрото му лежеше официално писмо. Беше адресирано до всички сътрудници и гласеше, че поради скорошни събития, засягащи сливането на „Си Ем Ай“, на всички следва да се напомни, че информацията във Върховния съд е изключително поверителна и при никакви обстоятелства не трябва да излиза от съда. Изведнъж Бен усети ръка на рамото си.

— Кой, по дя… — извика той и се обърна.

— Спокойно, голямо момче — каза Лиза.

— Изкара ми ангелите. — Бен изтри челото си.

— Можеш ли да повярваш? — Лиза държеше своето копие от писмото. — Те за кои се мислят? Това обвинение ли е или какво?

— Не мисля, че е толкова лошо. — Бен започна да си играе с вратовръзката. — Мисля, че просто е напомняне. Сигурен съм, че от пресата са ги нападнали, за да проверят дали Максуел е бил прав.

— Решението е изместено за следващата седмица, така че лешоядите скоро ще разберат дали той е гуру, или глупак. Аз отивам за кафе. Искаш ли нещо?

Бен поклати глава. Когато Лиза излезе, потърси номера на Рик. Вдигна слушалката и набра номера, но с учудване чу механичен женски глас: „Избраният от вас номер вече не работи. Моля проверете номера и наберете отново“. Объркан, той набра номера отново, като по два пъти проверяваше всяка цифра. „Избраният от вас номер вече не работи. Моля проверете номера и наберете отново“.

Бен тресна слушалката, смачка картончето с номера и го захвърли към стената. По дяволите, помисли си той. — Какво да правя сега? Вдигна пак телефона и бързо се свърза с информация.

— Търся телефонния номер на Рик Фейгън във Вашингтон. Ф-Е-Й-Г-Ъ-Н. — Бен нервно забарабани с химикалката.

— Съжалявам, господине — каза телефонистката. — Нямаме Фейгън.

— Ами ако ви дам стария му телефонен номер? Можете ли да проверите дали има някакъв нов? — попита Бен.

— Мога да опитам — отвърна телефонистката. Бен се втурна към другия край на стаята, за да вземе смачканото картонче. — Господине, чувате ли ме?

Той изтича обратно към бюрото и седна на стола си.

— Тук съм — и прочете стария телефонен номер на Рик.

— Съжалявам, господине — каза телефонистката. — Този номер вече не работи.

— Това го знам — тросна се Бен. — Затова ви попитах дали има нов. — Настръхнал, той добави: — Можете ли да ми кажете адреса на сметката?

— Съжалявам, но не мога да ви дам тази информация.

— Благодаря. — Бен затвори телефона. Потънал в пот, той сложи чело на бюрото си. Трябва да има обяснение, каза си. Рик просто се е преместил. Няма защо да се паникьосвам. Няма за какво да се притеснявам. Набра пак информация и взе номера на телефонната компания.

— Здравейте, казвам се Рик Фейгън — каза Бен на тази телефонистка. — Наскоро изключих предишния си номер и мисля, че съм ви дал погрешен нов адрес. Бихте ли проверили, ако обичате, защото не искам да закъснявам с плащанията.

— Момент да ви прехвърля на разплащателния отдел, господин Фейгън.

— Мога ли да ви помогна? — попита поредната телефонистка.

Бен отново описа ситуацията.

— Кой е старият ви телефонен номер?

Бен продиктува номера от смачканото картонче и зачака. Накрая телефонистката каза:

— Господин Фейгън, радвам се, че се обадихте. Не сте оставяли нов адрес.

— Сигурна ли сте? — Бен взе химикалка. — Какъв адрес имате?

— Само стария. Роуд Айланд авеню, 1780, Нортуест, Апартамент 317.

— Да, стария е — потвърди Бен и го записа. — Веднага щом имам нов, ще ви се обадя. — Затвори и се отпусна в стола, като се опитваше да измисли друг начин да проследи Рик. Провери в индекса на указателя на Върховния съд и се затича по коридора. Спусна се по висящата спираловидна стълба — архитектурно чудо, запазено само за вътрешни хора. Втурна се през Голямата зала, консултирайки се с картата на съда, която имаше в главата си, за да намери пътя през коридорите до отдел „Личен състав“.

— Мога ли да ви помогна? — попита го жената зад гишето.

— Здравейте, казвам се Бен Адисън, сътрудник съм на съдия Холис. Опитваме се да направим събиране на всички негови стари сътрудници и си спомням, че попълвах едни бланки като постъпвах. Дали имате списък на адресите на старите сътрудници?

— Имаме ги всичките — заяви гордо жената. — Откакто използваме тези охранителни формуляри, знаем всяко място, където сте живели през последните десет години.

— Трябва ми само адреса на един стар сътрудник. Всички други ги имаме.

— Пропускът ви? — поиска го жената.

Бен посегна към горното джобче на ризата си, извади пропуска си и го подаде. Тя го прекара през малка електронна машинка на бюрото си и се загледа в монитора, където се появи информацията за Бен.

Хайде, мислеше си Бен, а палците му трополяха по високия плот.

— Как се казва сътрудникът, миличък? — попита най-накрая жената и му върна пропуска.

— Рик Фейгън — отговори Бен и мушна пропуска в джоба на ризата си. — Предполагам, че може да е и Ричард.

След като вкара името в компютъра, жената каза:

— Никой с това име не е работил като сътрудник на съдия Холис.

Стреснат, Бен измърмори:

— Може би списъкът на длъжностните лица, който ние имаме, е сгрешен. Бихте ли проверили списъка на сътрудниците на другите съдии?

Пръстите на жената заиграха по клавиатурата, а Бен продължи да тропа с палци.

— Съжалявам — поклати глава тя. — Проверих базата от данни за целия персонал. Човек на име Рик Фейгън никога не е работил във Върховния съд.