Брад Мелцър
Десетият съдия (17)

Глава седемнайсета

— Повече не издържам. — Бен се оглеждаше в огледалото в гардероба на кабинета и чоплеше раничката, която си бе направил сутринта, докато се бръснеше. — Защо не се обажда?

— Само една седмица мина — напомни Лиза.

— Най-дългата седмица в живота ми — отвърна Бен, а раничката му започна да кърви. — Досега трябваше да ни каже какво иска.

— Може би се опитва да те изтощи.

— Очевидно. Колкото повече изчаква, толкова повече откачам. Типичните игрички на Рик.

— Не се учудвам, че Рик не се е обадил. Повече ме учудва това, че Дероса не ти звъни.

— Да не започваме за това. Човекът обеща да ме държи в течение и след това една бележка не ми е изпратил. Може да си е прибрал и агентите вече.

— Имаш ли чувството, че те наблюдават?

— Не. Което означава, че или са страшно добри, или са ме излъгали.

— По-добре тръгвай. — Лиза погледна часовника си. — Ще изпуснеш първия си безплатен обяд.

— Късмет имат, че е безплатен.

— Не ми ги разправяй тия — каза Лиза. — Ще ходиш на обяд с председателя на Върховния съд на Съединените щати. Не ми говори, че не се вълнуваш.

— Да, права си — кимна Бен. — Много се вълнувам. Така де, кой не би поискал да му мачкат фасона цял час?

— Не обръщай внимание какво говорят сътрудниците му, гръбнаците им са толкова меки, че едва ходят изправени.

— А аз съм толкова изправен — Бен изпъчи гърди. — Супер изправен.

— Целият си една гигантска ерекция — заяви Лиза, докато Бен тръгваше към вратата. Телефонът звънна, той се спря и погледна Лиза. — Остави го — каза тя. — Отивай и се забавлявай. — Бен се обърна и тръгна към телефона, а тя добави: — Успокой се, не е Рик.

— Ало? Кабинетът на съдия Холис — вдигна слушалката Бен.

— Здрасти, Бен — каза Рик. — Как са нещата в голямата къща?

Бен затвори очи.

— Казвай какво искаш?

— Какво искам ли? — попита Рик. — Кой казва, че искам нещо? Обаждам се да те чуя.

— Хайде. Рик, нямам време. Какво си ми приготвил този път?

— Какво става там? — попита Рик. — Не ми звучиш толкова уверено, колкото последния път.

— Добре съм — стисна зъби Бен.

— Предполагам, че ти и приятелите ти сте получили писмата ми?

— Получихме проклетите писма. Сега казвай какво искаш.

— По същество — прочисти си гърлото Рик. — Искам делото „Американска стомана“ и то тази вечер.

— Но то излиза в понеделник — паникьоса се Бен.

— Знам кога излиза — отвърна Рик, — и искам лично да ми го доставиш.

— Трябва да си помисля — каза Бен.

— Имаш половин час.

— Няма да съм тук след половин час. Ще обядвам с Остерман.

— Ще ти се обадя точно в два часа — отсече Рик. — И ще искам отговор. Сигурен съм, че в светлината на последната ни кореспонденция, последствията са ти ясни.

— Чакай малко — помоли Бен. — Ами…

— Няма за какво друго да говорим — прекъсна го Рик. — Довиждане.

— Какво каза? — попита Лиза, когато Бен затвори.

— Трябва да тръгвам. — Бен погледна часовника си. — Закъснявам за Остерман.

— Кажи ми какво стана? — настоя Лиза.

Без да й отговори, Бен излезе и се затича надолу по стълбите към кабинета на Остерман на първия етаж.

— Две минути закъснение — отбеляза секретарката. — Очаквай да го спомене.

— Страхотно. — Бен влезе в кабинета на Остерман — най-големия в съда. От другата страна на пищния винен килим Остерман седеше на бюрото си, което бе точно копие на бюрото на Джон Джей, първия председател на Върховния съд. В златна рамка с инкрустации на бюрото беше поставено описанието на Върховния съд, направено от Оливър Уендъл Холмс^[1] „Тук е много тихо, но това е тишината в центъра на урагана…“. Без да е в настроение да оцени точността на описанието. Бен застана пред бюрото и изчака председателя на Върховния съд да вдигне поглед от документите си.

След почти минута. Бен се прокашля.

Остерман рязко вдигна глава.

— Закъсня. Сега ще ме изчакаш. — Нисък и слаб, Самюъл Остерман носеше дебели очила, а боядисаната му в черно коса бе сресана така, че да покрива олисялото му теме. На петдесет и девет години беше един от най-младите председатели в историята на съда, но изглеждаше много по-стар, поради лошо подбраните прическа и очила. Той погледна пак към Бен и каза: — Вместо да излизаме навън, реших да останем вътре. — Посочи античната маса в дясната страна на стаята. — Ще ядем тук.

— Аз съм съгласен — каза Бен.

— Седни, ако обичаш.

— Благодаря. — Бен се настани на коженото кресло срещу бюрото на Остерман.

— Колумбия. Йейл и стаж при съдия Стенли-Остерман си припомняше фактите, — и как върви работата ти засега?

— Много е приятно.

— Нервен ли си нещо? — Остерман посочи крака на Бен, който потропваше по килима.

— Не. — Бен спря да потропва. — Просто лош навик. Как мина ваканцията ви?

— Прекрасно. А твоята?

— Чудесно — отвърна сухо Бен.

— Кажи ми — започна Остерман, — да са ти попадали интересни молби напоследък?

— Има една, която изразява несъгласие с новите субсидии за фермерите, отпуснати от президента. Изглежда интересна.

— Фермерите са реакционери и поддръжници на Джеферсън, които през целия си живот не са имали една прогресивна мисъл — заяви Остерман.

— Това е едната гледна точка — Бен се учуди от реакцията на Остерман. — Но нямате ли чувството, че…

— Бен, недей да чувстваш. Законът няма нищо общо с чувството. Едно нещо трябва да научиш тук и това е, че животът е трагедия за тези, които чувстват, и комедия за онези, които мислят.

— И мюзикъл за тези, които пеят — предложи Бен. Веждите на Остерман се навъсиха зад очилата му и Бен побърза да добави: — Но разбирам какво искате да кажете.

Преди съдията да успее да му отговори, секретарката влезе и обяви:

— Време за обяд.

 

 

Час по-късно Бен се върна в офиса.

— Най-накрая — погледна го Лиза. — Кажи ми какво каза Рик? Какво иска? Обядът как мина?

— Ще почна с най-лесния въпрос и ще кажа, че обядът беше пълна катастрофа. — Бен се стовари на канапето. — И нали знаеш как всички разправят, че Остерман носел очила от дъна на бутилки кока-кола. Не е вярно. На очите си има закачени бронирани стъкла.

— Забрави за него — каза Лиза, която си беше взела огромна салата от магазина и в момента обядваше на бюрото. — Какво стана с Рик?

— А, да. Задник номер две. Иска „Американска стомана“.

— Но това дело го обявяват в понеделник. Днес е вече петък.

— Мисля, че точно това е основното. — Бен се отпусна още повече на канапето. — Сигурен съм, че последното нещо, което Рик иска, е да почнем пак да му кроим нещо.

— Мислиш ли, че всичко ще е готово? — попита Лиза с уста, пълна с маруля.

Бен се замисли.

— Честно казано, нямам представа.

— Какво значи това „нямам представа“?

— Нямам представа — повиши глас Бен. — Нямам представа къде са агентите, нямам представа дали вършат нещо както трябва, дори не знам дали още са на моя страна. Може и те да работят с Рик.

— Глупости.

— Как така глупости? — попита отбранително Бен. — Обещаха да се свържат с мен, а цяла седмица не съм ги чувал. Рик иска чисто ново дело и то два дни по-рано, отколкото можем да му го дадем. Има информация, заради която всичките ми приятели ще загубят работата си и вкупом ще отидем в затвора. Ще ми отнемат адвокатските права и всичко, за което сме работили, ще отиде по дяволите. Ако планът не се изпълни едно към едно, трябва да се изправя срещу цялото това нещо. Къде са глупостите тук?

— Може би всичко ще мине прекрасно.

— Вече нещата се прецакаха. Като забърка приятелите ми. Рик направи всичко на пух и прах.

— Не искам да спорим за това. Нещата може да се уредят. Какво друго каза Рик?

Бен погледна часовника си.

— Трябва всеки момент да се обади и аз да му кажа дали ще му дам решението.

— Настояваше да го получи тази вечер, така ли?

— Така изглеждаше.

— Опитай се да го задържиш до неделя. Така ще можем да се свържем…

На вратата се почука.

— Влез — извика Бен.

Нанси влезе в стаята.

— И как сте вие двамата днес? — Носеше малка купчинка книги и документи. — Изглеждаш уморен — тя погледна Бен, докато подаваше на Лиза тънка кафява папка.

— Това поправките по несъгласието за търговската реч ли са? — Лиза избърса салатения сос от ръцете си със салфетка, преди да вземе папката.

— Точно така — отвърна Нанси. Тя мина покрай бюрата на Бен и Лиза и отиде до отсрещната стена, за да изправи килнатата снимка на съдиите. След това се обърна към Бен, който още лежеше на канапето. — Спиш ли достатъчно напоследък?

— Да, снощи спах цял час.

— Трябва да си вземеш един почивен ден — каза Нанси. — Всяка година гледам как сътрудниците тук се убиват от работа. Не си струва.

— Зная… — започна Бен и телефонът му започна да звъни. Той скочи и сложи ръка на слушалката.

— Благодаря, че донесе тези неща. Ще ти дам преписа до днес вечерта — обърна се Лиза към Нанси.

— Не бързай. Холис не го очаква преди понеделник. — Нанси се облегна на бюрото на Лиза. — Имаш ли интересни планове за уикенда или само ще работиш?

Като видя, че Нанси няма да излезе скоро, Бен неохотно вдигна телефона.

— Кабинетът на съдия Холис. Бен на телефона.

— Ще го дадеш ли? — попита Рик.

— Ей, как си? — Бен се опита да звучи възможно най-весело.

— Вече не се шегувам.

— Добре съм. — Бен се насили да се засмее. — Няколко колеги са ми на гости.

— Какъв е отговорът ти? — попита Рик.

Бен се обърна с гръб към Лиза и Нанси.

— Трябва ми още време.

— Това не е „Гринъл“. Не ти трябва време.

— Напротив — възрази Бен. — Още не е готово.

— Не ме баламосвай — предупреди го Рик. — Знам, че решението е изготвено.

— Кълна ти се… — започна Бен.

Рик затвори.

— Ало? Чуваш ли ме? — Бен остави слушалката и се обърна към Нанси и Лиза, които го гледаха.

— Всичко наред ли е? — попита Нанси.

— Да. Няма проблем — каза Бен безгрижно. — Връзката прекъсна.

— Не се притеснявай — отвърна Нанси. — Пак ще ти се обадят. — Тя тръгна към вратата и добави: — Лиза, сериозно ти говоря за поправките. Сигурна съм, че Холис няма да ги потърси до понеделник.

— Благодаря — отвърна Лиза и Нанси излезе. Щом вратата се затвори, тя се обърна към Бен. — Какво каза?

— Кучият син ми затвори телефона — отвърна Бен. — Попита за решението, опитах се да отложа и той затвори. Не мога да повярвам.

Бен и Лиза зачакаха телефонът да звънне отново. След една минута Бен каза:

— Няма да се обади. Какво става, по дяволите?

— Просто се опитва да те накара да откачиш — каза Лиза.

— И успява — отвърна Бен. — Какво да правя?

— Спокойно. Сигурна съм, че ще се обади.

 

 

— Няма да се обади. Какво става, по дяволите?

— Просто се опитва да те накара да откачиш.

— И успява. Какво да правя?

— Спокойно. Сигурна съм, че ще се обади.

Фиск с усмивка обикаляше кабинета на Лунген, очарован от факта, че микрофонът най-накрая работи.

— Не знам какво са намислили, но няма начин това хлапе да е невинно.

Лунген не откъсваше поглед от малката сива тонколонка на бюрото си.

— Не зная — каза той. — Който и да е този Рик, Бен умира от страх от него. Като че ли го изнудват.

— Изнудван или не, нарушил е закона.

— Не знаем това — отвърна Лунген. — Мисля, че все още сме наясно само с половината.

— Шегуваш се, нали? — Фиск спря да кръстосва стаята. — Преди пет минути го сложихме и те си говорят само за изтичане на информация.

— Не трябва да правим прибързани заключения.

— На кого му е притрябвало? Отговорът е очевиден. Както и да са се замесили, тези двамата не вършат нищо добро.

— Едва снощи инсталирахме микрофона. Проработи чак по обяд и сме чули само пет минути разговор. Казвам, че трябва да изчакаме малко повече. Искам да знам всички факти, преди да се втурна вътре с пистолет в ръка.

— Вярвай ми, ще научим фактите. — Фиск усили звука. — Ако тези двамата продължат да си говорят така, следващата седмица съдия Холис ще интервюира нови сътрудници.

 

 

— Дотук беше — Рик изключи клетъчния си телефон. — Писна ми от простотии. — Той отвори вратата и излезе от колата.

От страната на шофьора излезе Ричард Клеърмънт, изпълнителният вицепрезидент на „Американска стомана“ и попита:

— Какво каза?

Рик затръшна вратата и погледна към сградата на съда, която идеално се виждаше от мястото, където бяха спрели.

— Опита се да печели време. — Без да обръща внимание на ледения вятър, който фучеше по Първа улица, Рик продължи, дори без да закопчава палтото си: — Беше нервен, но определено се опита да печели време.

— Би трябвало да е нервен. От това, което ми каза, е ясно, че животът му е разбит.

— Но не искам да е уплашен. — Рик се приближи до съда. — Ако е уплашен, може да отиде в полицията. А ако още си мисли, че може да ме хване, имаме по-голям шанс да вземем решението.

— Значи допускаш, че може да отиде в полицията? — попита Клеърмънт.

— Всъщност, не. — Рик наблюдаваше как цял автобус туристи се изсипа пред най-висшия съдебен орган в страната и започна да щрака с фотоапаратите. — Бен твърде много се грижи за характеристиката си. Затова и се спрях на него. Има много да губи.

— Защо не избра Лиза? От досието разбрах, че и тя е от същото тесто.

— Бен е по-лесна мишена. От тях двамата Лиза е по-умна. Никога нямаше да ми издаде решението. Бен обича да го хвалят и бърза да се докара. Знаех, че ще захапе.

— Щом казваш — обади се Клеърмънт. — Но май не е толкова предвидим, колкото очакваше.

— Имаше силни моменти — отвърна Рик. — Но тази седмица го съсипа. Изтощен е. — Той извади клетъчния си телефон. — Освен това скоро ще разбере, че не си играя.

 

 

Дори и двуизмерен, пак си готин, мислеше си Оубър, докато се възхищаваше на последното фотокопие на физиономията си. Той седна на стандартното за правителствените учреждения бюро, издърпа най-долното ляво чекмедже, извади една дебела папка и прибави днешното копие към другите триста двайсет и шест. Всеки ден Оубър подлагаше лице на ксерокса и си правеше най-бързия портрет на света в опит да създаде неповторим фотоалбум. Написа датата на най-новата си снимка и сложи папката при останалите. Щом затвори чекмеджето, видя Марша Стърджис, началник — персонал на сенатор Стивънс, която стоеше на вратата.

— Оубър, би ли дошъл в кабинета ми? — попита рязко Марша. Тя беше ветеран в Капитолия. Започнала бе работа като секретарка за сенатор Едуард Кенеди скоро след като беше завършила колеж, след това бе изгубила почти двайсет години в изкачване по бюрократичната стълбица. Но по нейно мнение годините, прекарани в упорита работа на тъмно, си заслужаваха — в момента беше най-важният човек в свитата на сенатор Стивънс. Работният й ден започваше в шест сутринта, свършваше в единайсет вечерта и Марша контролираше по-голямата част от това, което сенаторът виждаше и чуваше. Посещаваше събранията на комисиите, организираше обществените прояви и редактираше речите и съобщенията за пресата на сенатора. Отговаряше и за най-важните решения по отношение на останалия персонал.

Оубър последва Марша и се опита да познае какво е объркал този път. Откакто бе получил повишението, посещенията в кабинета й бяха станали нещо обикновено. Веднъж беше написал на един нервен избирател „Я се отпусни“. Друг път сбърка името на госпожа Стивънс на писмо до друг сенатор. А веднъж Марша го хвана да звъни по кабинетите на републиканците с думите „Що не се откажете?“.

Той влезе вътре и забеляза непознат мъже изправени рамене, който седеше на един от столовете срещу бюрото на Марша. Когато видя сериозното му изражение, Оубър разбра, че едва ли го викат заради кафето, което разля върху компютъра на Марша.

— Седни — Марша му посочи празния стол до непознатия. — Това е Виктор Лангдън от ФБР.

— Приятно ми е — Оубър протегна ръка.

— Хайде да минем на въпроса — предложи Виктор.

Марша се втренчи в Оубър.

— Искам да поговорим за един анонимен факс, който получих преди няколко часа — започна тя. — Според този факс смъртната заплаха, която си проучвал преди няколко месеца, е била написана от теб. Освен това факсът те обвинява, че си написал заплахата в опит да напреднеш в кариерата си. Като имам предвид, че повишението ти наистина беше резултат на това писмо, се чудехме дали имаш нещо да ни кажеш.

— Не зная за какво говорите — заяви Оубър, кръстоса крака и се опита да запази спокойствие.

— Игри не ми се играят — Виктор посочи Оубър с пръст.

— Оубър, недей да ни лъжеш — помоли се Марша, а свитите й в юмруци длани лежаха на бюрото. — Това е сериозно.

— Не е каквото си мислите — запелтечи Оубър.

— Отричаш ли? — попита Виктор.

— Ако не си го писал ти, а знаеш кой го е направил, кажи ни — обади се Марша.

Оубър се отдръпна от Виктор.

— Не беше истинска заплаха. Сенаторът никога не е бил в опасност.

— Това вече го казах на ФБР — махна с ръка Марша. — Просто им кажи кой го е написал.

— За опит за убийство на политическа фигура получаваш доживотен — Виктор грабна ръкохватката на стола на Оубър.

Оубър отблъсна ръката му.

— Никога не е ставало дума за убийство.

— Тогава ни кажи какво се е случило — каза Виктор. — Кой е написал писмото?

Оубър пак млъкна.

— Оубър, моля те, не си затруднявай положението — наведе се напред Марша.

— Това е — Виктор се изправи. — Ясно е, че не можем да свършим работа тук. Прибирам го за разпит.

Марша се изправи от стола си.

— Нищо подобно. Обещахте ми пълна юрисдикция по този случай. Очевидно сенаторът никога не е бил в опасност.

— Защо пазите това хлапе? — попита Виктор.

— Не го пазя. Просто…

— Аз го написах — прошепна Оубър, забил брадичка в гърдите си.

— Какво? — попита Марша.

— Аз го написах — повтори той с очи в пода. — Аз написах писмото.

— Ти ли? — попита Марша.

— Знаех си — Виктор си седна на мястото.

— Защо ще правиш това? — попита Марша.

— Не мога да ви обясня — Оубър отказваше да ги погледне. — Аз го написах. Това е. Повече нямам какво да кажа.

Виктор грабна бележника си от бюрото на Марша и започна да си записва нещо.

— Заплахата към сенатора беше ли истинска? — попита той.

— Не — поклати глава Оубър. — В никакъв случай. Сенаторът винаги е бил добър с мен.

— Значи заради повишението? — попита Марша. — Факсът не е излъгал?

— Не е сто процента вярно, но може и така да се каже — обясни Оубър. — Аз написах писмото и заради писмото ме повишиха. — Марша и Виктор погледнаха Оубър и тишина изпълни стаята. Оубър вдигна налетите си със сълзи очи. — Какво? — попита той. — Какво друго искате да кажа? Аз го написах.

Виктор се обърна към Марша.

— Ако искате ще го взема с…

— Оставете го на мира — каза Марша. — Ще се оправим сами. И очаквам да си удържите на думата — не искам нито дума за това в пресата.

— Ходите на пръсти преди изборите? — попита Виктор.

— А вие какво си мислите? — Марша се върна на мястото си. Надраска нещо на един лист пред себе си и погледна Оубър.

— Ако си подадеш молба за напускане, няма да повдигнем обвинение.

— Ами ако искам да запазя работата си? — попита Оубър, докато лицето му ставаше бяло като платно.

— Нямаш избор — отговори тя. — На този етап си уволнен. Ако се съгласиш да подадеш молба, ще ни спестиш много главоболия. Иначе ще трябва да те освободим по каналния ред, което означава да включим цялата тази история в досието ти.

— Но…

— Така стоят нещата. — Марша продължила пише.

Оубър разбра, че няма избор.

— Ще напиша молба.

— Прекрасно. — Марша остави химикалката си. — Имаш десет минути да си изчистиш кабинета. Пропуска остави при мен.

 

 

Докато се връщаше в кабинета си, Оубър си мислеше за случилото се през последния половин час. Две години във Вашингтон и нищо — първият му професионален успех бе вече в миналото. Беше усетил вкуса на победата благодарение на кратковременното си повишение, но сега за пореден път се плъзгаше към провал. Вече нямаше да може да се покаже в офиса. Когато видеше колегите си на улицата, ще трябва да ги лъже защо е напуснал. Налагаше се да изфабрикува някаква версия за семейство и роднини. И по-добре версията ми да си струва, помисли той, когато стигна до бюрото си, защото майка ми ще ме убие.

Докато събираше вещите си, ръцете му трепереха. Свали дипломата си от стената и се уплаши да не я изпусне. Въпреки че му беше наредено да не взима никакви документи от офиса. Оубър отвори чекмеджето и извади единствената папка, която бе определено негова. Прехвърли триста двайсет и седемте свои фотокопия и си спомни първия си работен ден за сенатор Стивънс, когато се вмъкна в стаята с ксерокса и направи първото копие. Спомни си с какво вълнение започна фотоалбума и как не искаше да каже на никой от приятелите си, докато не го свърши. Вече го свърших, помисли си той, докато гледаше купчината хартия в ръцете си. Всичко свърши. Сега вече мога да ги покажа на Ерик и на Нейтън, и на Бен. Бен. Бен. Бен. Разтреперан в тишината, Оубър взе папката и я хвърли срещу стената. Триста двайсет и седем страници се разхвърчаха във въздуха. Какво ми става, зачуди се той, докато се свличаше в стария си стол. След това, сред останките от хартиения ураган, които покриваха пода на кабинета, Оубър се разплака.

 

 

 

Това не може да бъде, помисли си Бен, докато тичаше с всичка сила от метрото към къщи. Може би Ерик не е чул добре. Бен зави на ъгъла, подхлъзна се на леда, падна и дясното му бедро силно се удари в замръзналия тротоар. Без да обръща внимание на болката, той се изправи и продължи бясно да тича към дома си. Отвори входната врата със замах, влетя вътре и видя Оубър, който седеше на канапето. Все още облечен в синия си костюм и с разхлабена вратовръзка. Оубър втренчено гледаше в телевизора, без да обръща внимание на Бен.

— Дойдох веднага, щом разбрах. — Бен пусна палтото си на пода. — Как си, добре ли си? — Той изчака за момент, но не получи никакъв отговор. — Хайде. Оубър, кажи нещо. Тук съм, за да ти помогна.

— Няма за какво да говоря — гласът на Оубър беше тих и бездушен. — Аз ти помогнах. Шефката ме хвана. Уволниха ме.

Бен седна до приятеля си.

— Оубър, знаеш, че никога не съм искал…

— Знам, че не си мислил, че това ще се случи — раменете на Оубър увиснаха.

— Кълна ти се, бях сигурен, че Рик блъфира. Не съм и предполагал, че наистина ще го направи, и си мислех…

— Няма значение какво си си мислел — гласът на Оубър едва се чуваше. — Изгубих си работата. Само това има значение.

Бен се загледа в картината на Ерик, тъй като нямаше сила да погледне приятеля си. Замълча в опит да намери съвършената причина, съвършеното обяснение, съвършеното извинение. Когато спореше, винаги знаеше какво да каже. Но ако трябваше да се извинява, беше ужасен. Най-накрая каза:

— Съжалявам.

Очите на Оубър се напълниха със сълзи и той покри лице с ръцете си.

— Толкова съжалявам — сложи ръка на рамото му Бен. — Нямам достатъчно силно извинение за това.

— Животът ми е съсипан…

— Не е вярно! — Бен се мъчеше да задържи вниманието на Оубър. — Ще си намериш нова работа. По-хубава.

— Няма — изхлипа Оубър. — Пет месеца ми трябваха да си намеря тази. Как ще си намеря нова?

— Ние ще ти помогнем — обеща Бен. — Не е толкова лошо, колкото си мислиш. С общи усилия можем…

— Това изобщо не е вярно — прекъсна го Оубър и избърса очи. — Знаете, че не съм като вас. Никога не съм бил отличник. Не съм и гений, а просто един глупак.

— Не започвай пак с това. Толкова си умен, колкото и всеки един от нас.

— Не е вярно — продължи Оубър с приглушен глас. — Ти го каза и си е точно така — не съм.

— Си.

— Не, не съм. Това е шестото място, от което ме уволняват. Ще ми трябват месеци, за да намеря друга работа. И ще бъде по-лоша от предишната. Животът ми е точно като нашата фирма за игри — един голям провал.

— Оубър, не бъди толкова жесток към себе си. — Бен още държеше ръката си върху рамото му. — Животът не се върти само около САТ оценки и нива на успех. Веднъж щом започнеш да търсиш, личните ти качества ще те отведат далеч. И ако имаш нещо — то е точно това.

— Аз нямам дори и това — отдръпна се Оубър. — Не съм умен, не съм изобретателен, не работя добре под напрежение. Защо мислиш, че мога да се задържа на някоя работа? Месеци наред се провалях на тази — така и така щяха скоро да ме уволнят. Цялата тази история с Рик само ускори процеса.

— Не е вярно — възрази Бен.

— Откъде знаеш кое е вярно? — очите на Оубър отново се напълниха със сълзи. — Ти не беше там. Никога не си ме виждал да работя. През половината време дори не знаех какво върша.

— Беше помощник в администрацията — прекъсна го Бен. — Това си бе хубава работа.

— Това беше работа под средното ниво. — Оубър изтри сълзите от лицето си с ръка. — И единствената причина, поради която я получих, беше, защото разследвах смъртната заплаха, която сам написах. Ако не беше тя, все още щях да вдигам телефони. — Той пое дъх и погледна Бен в очите. — Защо трябваше да се случи това?

Изненадан от емоционалния срив на Оубър, Бен почти не можеше да познае приятеля си, когото знаеше от малък. Но колкото по-истеричен ставаше Оубър, инстинктивно толкова по-настойчив ставаше Бен.

— Грешката беше изцяло моя — прегърна го Бен.

— Само искам да бъде както в началото. — Оубър зарови лице в рамото на Бен. — Само ние четиримата. Без спорове, без кавги.

— Ще бъде — каза Бен. — Обещавам.

— Няма — убедено поклати глава Оубър. — Никога повече. Свърши се. Свърши се с нас.

— Нищо подобно — заяви Бен. — Все още сме приятели. Ще се оправим.

— Няма — изхлипа Оубър. — Нейтън и ти почти не си говорите. Ерик и Нейтън изобщо не се поглеждат. Аз карам най-лошия ден в живота си, а те двамата са твърде дяволски заети, дори за да се върнат да ме видят. Това не е приятелство, а подигравка.

— Не е свършено с нас — настоя Бен. — Рик няма да…

— Повече няма значение какво ще прави Рик — изплака Оубър. — Белята е станала. Нейтън никога няма да ти прости за това, че ме уволниха. И докато Нейтън ти е сърдит на теб, Ерик ще бъде сърдит на Нейтън. Не можеш да ги промениш.

Докато мълчаливо гледаше Оубър, Бен знаеше, че приятелят му е прав.

— Ами ти? — попита той накрая. — Ти ще ми простиш ли?

Оубър изтри очи.

— Не знам.

— Но…

— Моля те, не казвай нищо — прекъсна го Оубър. — Не искам да го чувам сега.

Преди Бен да може да отговори, телефонът звънна. Той погледна към него и се обърна към Оубър.

— Вдигни го — каза Оубър. — Знаеш, че искаш да го вдигнеш.

— Не е това — поколеба се Бен. — Само…

— Вдигни го — настоя Оубър.

Бен сграбчи слушалката.

— Ало?

— Значи все още се интересуваш от „Уейн и Портной“? — попита Алкът ентусиазирано.

— Ейдриън? — Бен се ядоса.

— Разбира се — отговори Алкът. — Каза ми да ти се обадя, за да уговорим обяда, така че реших…

— Ейдриън, защо ми звъниш вкъщи? — Бен стана от канапето и бутна телефона на земята.

— Извинявай. Секретарката в съда каза, че няма да се връщаш и исках да уговорим нещо за понеделник.

— Нека ти кажа нещо — стисна слушалката Бен. — Не ми звъни вкъщи. Ако не съм на работа, значи не искам да ме безпокоиш. Всъщност, дори когато съм на работа, не желая да ме безпокоят. Знам всичко за фирмата и един допълнителен обяд няма да ме накара да отида там.

— Аз… — заекна Алкът.

— Не искам да те слушам — прекъсна го Бен. — Ако пожелая да обядвам с теб, ще ти се обадя. Иначе ме остави на мира. Зает съм. — Без да изчака отговор от Алкът. Бен тресна телефона.

— Кой беше? — попита Оубър.

— Никой — отговори Бен. — Беше…

Телефонът звънна отново. Бен го вдигна.

— Ейдриън, знам, че съжаляваш, но не искам да те слушам сега.

— Не е Ейдриън и със сигурност не съжалявам.

— Рик? — позна го Бен.

— Изглежда караш страхотна вечер — каза Рик. — Уволниха Оубър, той е на границата на нервно разстройство и крещиш на единствения човек, който още иска да те вземе на работа. Ако бях на твое място, нямаше да крещя на някой, който ми предлага работа.

Бен погледна Оубър.

— Рик ни е слушал цяла вечер. Апартаментът гъмжи от микрофони. — Той отново заговори в слушалката: — Какво искаш, Рик?

— Знаеш какво искам — каза Рик. — Единственият въпрос е дали ще ми го дадеш.

Бен седна на канапето.

— Какво смяташ?

— Смятам, че Оубър ти къса сърцето. Предполагам, че мислиш да се предадеш — отговори Рик. — Искам само да знаеш, че ако ме уведомиш за решението си, все още ще можеш да се измъкнеш от всичко това.

— Благодаря за съвета. Ще го запомня.

— Ако с решението всичко е наред, вече никога няма да ти се обаждам. Случаят е приключен. Запазваш работата си, Нейтън — неговата. Аз получавам това, което искам, и всички са щастливи. — Без да даде възможност на Бен да се обади, Рик продължи: — Ако те интересува, отиди в събота по обяд в Музея по американска история. Има вътрешен телефон на рецепцията. Чакай там, ще оставя съобщение къде да се срещнем. Ако не дойдеш, банковото извлечение и писмото на Нейтън ще бъдат предадени лично на началниците ви.

— Ще се видим там — отговори Бен студено. Без да каже нищо повече, той затвори телефона.

— Какво каза? — попита Оубър.

— Мразя това копеле. Толкова е нафукан.

— Кажи ми само какво каза.

— Не тук — Бен се огледа. — Нито дума повече в това място. — Той стана от канапето. — Хайде да се махаме оттук.

— Без такива — каза Оубър. — Приключих с тези глупости. Оставаш сам.

— Само отивам при Лиза. Там е по-безопасно да се говори.

— Не ми пука къде отиваш. Писна ми.

— Ти ще се оправиш ли? — Бен вдигна палтото си от пода.

— На мое място ти би ли се оправил? — попита Оубър. — Само ми трябва малко сън.

Бен знаеше, че няма какво да добави, закопча палтото си, вдигна куфарчето си и тръгна към вратата. Точно когато се готвеше да излезе, вратата се отвори широко и вътре нахълта Нейтън.

— Къде, по дяволите, отиваш? — попита той Бен.

— Навън — обидено отвърна Бен, засегнат от обвинителния му тон.

— Чакай малко — каза Нейтън. Обърна се към Оубър и попита: — Наистина ли те уволниха? — Оубър кимна, а Нейтън се обърна към Бен. — Никъде няма да ходиш.

— Сериозно? — попита Бен. — Само гледай.

За секунди Бен се измъкна през вратата.

 

 

Той измина една пресечка и се запъти направо към най-близкия уличен телефон. Намери един през няколко преки, извади листче от джоба си, взе слушалката и набра номера, който му беше дал Дероса.

— Вдигни проклетата слушалка — измърмори Бен, още преди автоматът да успее да предаде номера.

Нетърпеливо чакаше някой да вдигне и се ужаси, когато чу от другата страна записан глас:

— Номерът, който набирате, вече не съществува. Моля проверете и наберете отново.

Бен веднага затвори и повторно набра, като проверяваше внимателно цифрите. Отново чу: „Номерът, който набирате, вече не съществува. Моля проверете и наберете отново“.

— Не мога да повярвам — каза той.

Затвори очи и хвана рамката на телефона с ръце, опита се да намери разумно обяснение защо този номер е бил изключен. Нямаше такова.

— Кучият му син — извика Бен и удари телефона с юмрук. Сърцето му биеше силно, той се обърна и изкрещя: — ТАМ ЛИ СТЕ БЕ. ХОРА? КАКВО СТАВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

Като се надяваше на отговор, без в действителност да очаква такъв, той тихо зачака. Нищо. Огледа се наоколо, внимателно проучи всяко дърво, храст и скришно място. Отново нищо. Беше сам. Към него се приближи свободно такси и Бен скочи пред колата. Шофьорът натисна рязко спирачки, за да не го блъсне.

— К’во ти става, бе? Луд ли си или к’во? — отвори вратата таксиджията и викна по Бен.

— Знаеш ли някой евтин мотел? — Бен се качи в таксито.

— Знам няколко — отговори равнодушно шофьорът.

— Закарай ме до един от тях — каза Бен.

Шофьорът потегли към „Кънектикът авеню“.

— Добре ли си? — попита го той.

Бен зяпаше през задното стъкло, проверяваше дали не ги следят.

— Добре съм — отговори. — Направо прекрасно.

Десет минути по-късно таксито спря пред „Монюмънт Ин“ — обикновена едноетажна сграда с неонов надпис „Свободни места“. Бен плати на шофьора и влезе в мотела. Приближи рецепцията.

— Дайте ми една стая.

 

 

Лиза се подготвяше за един изпълнен с работа уикенд и прибра в куфарчето си три предстоящи решения. Свикнала с факта, че докато работи в съда, всички съботи и недели ще приличат на делнични дни, тя прибра и три дискети, бележките на Холис и фотокопия от десетина вече предадени решения, които смяташе, че могат да й потрябват. Заключи куфарчето и разбърка цифровата комбинация на секретната ключалка. Когато отиваше да си вземе палтото, телефонът звънна. Тъй като се страхуваше, че това може да е Холис с нова задача или друг препис. Лиза не вдигна веднага слушалката. Но както винаги, не можа да устои. Трябваше да вдигне.

— Ало? Тук е Лиза.

— Лиза, налага се да те видя възможно най-скоро — настоя Бен.

— Какво? — попита тя. — Къде си?

— В „Монюмънт Ин“. Намира се на „Аптън“, близо до спирката на метрото „Ван Нес“. Аз съм в стая 16.

— Какво се е случило с Оубър? Добре ли е?

— После ще ти разправям — прекъсна я Бен. — Моля те сега ела. Не зная какво да правя.

 

 

Четирийсет минути по-късно на вратата на Бен се почука.

— Кой е? — попита подозрително той.

— Отвори вратата — каза Лиза.

Той надникна през шпионката и я пусна.

— Какво се случи? — влезе Лиза.

Бен подаде глава от стаята, за да се увери, че е сама, след това затръшна вратата и я заключи.

Лиза сви устни с отвращение.

— Хубаво местенце — забеляза тя белещите се тапети. — Защо не се срещнахме в някой клозет? По-чисто е и по-сигурно.

— Рик подслушва в нас. — Бен не отлепяше око от шпионката. — И няма да се учудя, ако и у вас е същото. Реших, че трябва да говорим на неутрално място.

— Тогава ми кажи какво става. — Лиза седна на едно от двете легла.

Бен се обърна и се облегна на вратата.

— Няма ги. Отишли са си. Мисля, че вече не са с нас. Това е единственото…

— Чакай малко — давай едно по едно — спря го Лиза. — Кой го няма?

Бен отиде до другото легло и седна срещу Лиза.

— Секретарите. Дероса. Няма ги — обясни той. — След като говорих с Оубър, се обадих на онзи телефон…

— Обадил си се от вас? — попита Лиза. — Луд ли си? Рик сигурно е чул…

— Обадих се от улицата. Номерът е изключен.

— Шегуваш ли се? Нали Дероса е казал…

— Знам какво каза. Но е ясно, че е излъгал. Мисля, че от самото начало работи с Рик. Помисли само: Дероса не иска да уведомява Лунген и Фиск, въпреки че те са съдебните секретари. Не искаше да казвам каквото и да е, на който и да е друг. Не е взимал писмени показания от мен. Дори ми каза да дам на Рик решение. Мисля, че Рик се е добрал до Дероса преди нас.

— Не зная. — Лиза грабна една от възглавниците. — Наистина ли мислиш, че Рик е способен да стигне до шефа на Секретарската служба?

— Шегуваш ли се? — погледна я Бен. — Аз как влязох при него? Да не мислиш, че и Рик не може да направи същото.

Лиза кимна.

— Но това не означава, че работят заедно.

— А аз къде се намирам в тази каша?

— Нямаш голям избор. На твое място утре бих се опитала да се свържа с Дероса. Може би планът още действа, а секретарката му просто е объркала телефонния номер.

— Ами ако не успея да се свържа с него?

— Тогава ще приключиш с това. Ще отидеш в пресата, при Холис, при всеки, който ще те изслуша, но всичко трябва да излезе наяве.

— Това си мислих през последния час. Ако и Дероса, и Рик са срещу мен, аз наистина съм мъртъв.

— Ето ти отговора. — Лиза захвърли възглавницата. — Ако намериш Дероса, страхотно. Но ако се е сдушил с Рик, отиваш в пресата и ги повличаш всички с тебе. И в двата случая до неделя си готов.

— Прекрасно — каза саркастично Бен. — Сега само трябва да реша какво да кажа на приятелите ми.

 

 

— Ерик, аз съм. — Бен още седеше на леглото в мотелската стая.

— Къде си? — попита Ерик. — Нейтън каза…

— При Лиза съм — излъга Бен. — Не исках да говоря в нас.

— Идваш ли си тази вечер?

— Не, ще остана тук.

— Мисля, че така ще е разумно — одобри Ерик. — Кажи ми какво става. Чух, че Рик пак се е обадил.

— Забрави го Рик. Искам да се съберем всичките, за да поговорим за случилото се.

— Къде? Аз ще дойда.

— Искам всички да дойдете — каза Бен. — Ти, Нейтън и Оубър.

— Добре, Къде и кога?

— Утре вечер в осем часа. И да се срещнем на същото място, където отпразнувахме първата ни нощ във Вашингтон.

— На…

— Не го казвай — прекъсна го Бен, — телефонът не е сигурен.

— Ох, вярно. Оубър спомена.

— Точно така. А той как е?

— Пълна развалина. Не съм го виждал такъв преди. Нейтън и аз почти два часа му приказвахме, но още плаче като откачен.

— Казал ли е на техните?

— Ужасява се от тази мисъл. Знаеш каква е майка му. Ще му скочи на гърба, веднага щом разбере.

— Знам. Мислех си за това. Честно казано, май от това най-много го е страх.

— Не мисля, че го е страх, от каквото и да е — възрази Ерик. — Дори не съм сигурен, че е притеснен за работата си. Мисля, че е поразен от това, че ние не се разбираме.

— Говореше за това, като бях там.

— Той е такова социално животно — обясни Ерик. — Като кученце — ако всички са щастливи, и той е щастлив. Но ако всички са тъжни, той е нещастен.

— Продължавай да му говориш. Сигурен съм, че ще се оправи.

— Съгласен съм, но просто…

— Бен, ти ли си? — Нейтън грабна слушалката от Ерик. — Къде, по дяволите, беше последните три часа? Домъквай си задника…

— Не ми казвай какво да правя — отвърна му Бен. — Ако искаш да риташ и да викаш, ела да се видим утре. Казах на Ерик къде. — Бен затвори телефона.

 

 

Рано в събота сутринта Бен седна в леглото, тъй като не можеше повече да спи. В другото легло Лиза нямаше такива проблеми. Погледна часовника си и видя, че е седем часа. Взе най-дългия душ в живота си и включи телевизора без звук, като се надяваше анимационните филми да го разсеят. Когато това не стана, той изключи телевизора и се върна в леглото. Цял час се взира в белия измазан таван.

В девет часа Бен занесе телефона в банята. Седна на капака на тоалетната чиния, обади се на информация и помоли за номера на Секретарската служба. Набра го и поиска да го свържат с директор Дероса.

След секунда се обади женски глас:

— Кабинетът на директор Дероса. Мога ли да ви помогна?

— Директорът там ли е? — попита възможно най-любезно Бен.

— Съжалявам, но го няма. Мога ли да ви помогна?

— Сигурно можете. — Бен позна гласа на секретарката на Дероса. — Казвам се Бен Адисън. Аз лично донесох съобщение от съдия Холис преди няколко седмици. Трябва да предам още едно съобщение и бих ви помолил да ми кажете как да се свържа с директор Дероса. — Бен замълча за ефект. — Спешно е.

— Изчакайте — каза секретарката. — Мога да се опитам да ви прехвърля на домашния му телефон.

Бен се молеше Дероса да обясни всичко — че е станала печатна грешка, че всичко е наред, че всеки си е на мястото.

— Господин Адисън?

— Тук съм — каза Бен.

— Съжалявам, но директорът не приема обаждането ви. Току-що говорих с него и той заяви, че не знае за какво говорите. Няма представа кой сте.

— Знае кой съм — настоя Бен. — Вие също знаете. Преди две седмици се видяхме…

— Съжалявам, господин Адисън. Лично говорих с него и той ми каза това.

— Какви ги говорите? Вие как се казвате? — попита Бен.

— Приятен ден, господин Адисън — секретарката затвори.

Бен остави слушалката и действителността го обгърна. Това е, помисли си той. Бях дотук. Загледан в покрития с тъмен линолеум под. Бен се зачуди какво да прави от сега нататък. Мислите му се прекъснаха, когато вратата на банята се отвори. Погледна и видя Лиза, която очевидно беше чула всичко.

— Какво казаха? — попита тя.

— Дероса го отпиши. — Гласът на Бен потрепери. — Твърди, че не ме познава.

— Значи, това е. — Лиза се облегна на вратата. — Ще се свържеш ли с пресата?

— За пресата не знам, но трябва да кажа на някого.

— Трябва да кажеш на Холис.

— Може би. — Мозъкът на Бен прехвърляше възможните последствия. — Мислех си да напиша всичко. Така, ако нещо се случи, всичко ще бъде документирано.

— Не бих се притеснявала толкова за писмената част — каза Лиза. — Преди да се изправиш срещу света, трябва да се срещнеш с приятелите си.

 

 

В седем и половина вечерта, без да обръща внимание на януарския студ. Бен седна на една от бетонните пейки около паметника на Джеферсън. Не можеше да седи спокойно и затова непрекъснато местеше тежестта си и търсеше удобно положение. Загледа се с празен поглед в крайбрежната алея, която водеше до паметника. Очите му затанцуваха по гледката — не се спираха на нищо, а виждаха всичко. Петнайсет минути по-късно той започна да гледа часовника си на всеки трийсет секунди и нетърпеливо очакваше приятелите си, бавно започна да се убеждава, че няма да дойдат, след това се взря в абаносовия силует на Джеферсън и се зачуди защо остави Лиза да го убеди.

— Защо трябва да идваме тук? — изведнъж чу глас откъм западната част на паметника. — Адски студ е. — Когато Ерик и Нейтън се приближиха към Бен, Ерик се загледа в бронзовата фигура на третия американски президент. — Само да ти кажа, че заради тази среща — късно през нощта пред един от най-известните паметници в света — се чувствам като в треторазреден шпионски филм.

— Толкова се радвам, че ти е забавно — каза намръщено Нейтън.

— Вижте, знам, че сте разстроени — обади се Бен. — Всички сме така. Седмицата беше кофти. Нека започнем отначало и да…

— Не се обиждай, но не съм в настроение за кърпички и сълзи — заяви Нейтън.

— Дай му шанс, задник такъв — прекъсна го Ерик. — Викна ни, за да говорим — можеш поне да го изслушаш.

— Дойдох за едно. — Нейтън скръсти ръце. — Ще се предадеш ли?

Бен пренебрегна въпроса.

— Къде е Оубър?

— Каза, че ще закъснее — обясни Ерик — Когато тръгвахме, говореше с майка си по телефона.

 

 

— Не знам какво искаш да направя. — Оубър едва сдържаше сълзите си.

— Що за въпрос е това? — попита Барбара Оубърман. — Искам да си върнеш работата.

— Мамо, не мога. Уволниха ме. Не ме харесаха как работя и ме уволниха.

— Я недей така. Отиваш и им казваш, че ще се промениш. Кажи им, че ще работиш за по-малка заплата, на двоен работен ден. Няма значение как ще го направиш, но трябва да си върнеш тази работа.

— Какво й е толкова на работата?

— Какво е важното ли? Набий си го в главата, Уилям — тази работа ти трябва. Това беше единственото място, където те повишиха. Само там те уважаваха. Само там не те уволниха през първите шест месеца. Прекара четири години в непрекъснати провали във всичко, с което се захващаше, и сега опропасти и това.

— Ще си намеря нова работа — обеща Оубър. — Бен и Нейтън казаха, че ще ми помогнат.

— Остави ги Бен и Нейтън. Само за Бен и Нейтън мислиш. Не искам да ми говориш за тях. За Бен и Нейтън е лесно да си намерят работа. Работодателите ги обичат, професорите им ги обичаха, директорът на гимназията ги обичаше, в детската градина също ги обичаха. Те лесно ще си намерят работа. Но на теб — на теб ще ти е доста трудно.

— Но те казаха…

— Не ме интересува какво са казали — прекъсна го тя. — Ти не си като тях. Защо си мислиш, че толкова ще искат да ти помогнат?

— Защото са ми приятели.

— Голяма работа, приятели. Не знаят какво означава да си търсиш работа. Никога не са живели в истинския свят. Търсенето на работа изисква часове и часове обикаляне. Помниш ли колко трудно си намери работата при сенатор Стивънс?

— Да, но…

— Но, нищо. Сам го каза преди няколко месеца. Тримата са винаги на работа — няма кога да търсят и за тебе.

— Да, но Бен ми помогна за тази работа. Може би той ще…

— Нищо не може да направи за теб — отсече тя. — Трябва да се научиш сам да се оправяш. Може да са ти приятели, но не си от техния сой. Когато стане въпрос за търсене на работа, като всичко друго на този свят, трябва да преглътнеш горчивия хап и да се оправяш сам. Сега затвори телефона и хубаво си помисли за това, което ти казах. Да не съм те чула, преди да си си върнал работата.

 

 

— Зададох ти въпрос — дъхът на Нейтън се носеше на кълба в студения въздух. — Ще се предадеш ли или не?

— Ще стигна и дотам. — Бен посочи празните места на пейката. — Защо първо не седнете?

— Така ми е добре — каза Нейтън, докато Ерик сядаше.

— Добре. Стой прав. — Бен се огледа.

— Защо си толкова нервен? — попита Нейтън.

— А ти как мислиш?

— Я млъкнете и двамата — обади се Ерик. — Спрете да се карате и се отпуснете малко. — Той посочи към Бен и добави. — Говори.

— Благодаря. — Бен сниши глас: — Не исках да ви го казвам по телефона, но утре сутринта ще се предам. Тъй като решението засяга всички ни, исках първо да го обсъдя с вас.

— Няма какво да го обсъждаш — сопна се Нейтън. — Аз реших за себе си, откакто разбрах за Оубър.

— Браво на теб — кимна Бен. — Ерик, ти да кажеш нещо?

— Това решение си е твое. Надявам се да се справиш с последствията.

— Не виждам да имам друг избор — вдигна рамене Бен. — Това, което стана с Оубър, ми разби сърцето. Уволниха го заради мен. Излагам на риск и вас. Трябва да сложа край.

— Колко благородно — подигра се Нейтън. — Но те предупреждавам, по-добре да приключиш всичко още утре.

— Или какво? — ядоса се Бен. — Ще го направиш вместо мен ли?

— Като нищо — отвърна му Нейтън. — И изобщо няма да се почувствам виновен. Късмет имаш, че шефът ми не работи в събота и неделя, иначе още днес щях да го направя.

— Я се отпуснете малко — обади се Ерик.

— Я млъквай — изръмжа му Нейтън. — Колкото и да се застъпваш за Бен, пак няма да ти прости напълно.

— Какво ти става? — попита го Бен.

— Какво ми става ли? — Нейтън се опита да се засмее — Дай да видим. Вчера уволниха приятеля ми по твоя вина, работата ми виси на косъм и нямам доверие нито на теб, нито на Ерик. Освен това съм си съвсем добре.

— Виж, можеш да…

— Не, веднъж и ти слушай! — изкрещя Нейтън, докато вятърът фучеше около паметника. — Трябва да преодолееш този твой комплекс на златно момче. Веднъж в съвършения ти живот омаза нещата. Оля се. Задави се. Направи огромна грешка и сега ще трябва да си платиш. Ако само ти рискуваше, щях да ти кажа, прави каквото искаш. Но ако мислиш, че ще стоя и ще те гледам, докато кариерата ми се срутва в пропастта, а ти си хукнал да гониш Рик и то напразно, значи си ненормален. Бен, приеми нещата — прецакаха те. Загуби. Откажи се.

— Млъквай, мамка ти! — Бен скочи от пейката и сграбчи Нейтън за реверите.

Ерик веднага ги разтърва.

— Бен, успокой топката. Спокойно.

Докато Ерик се опитваше да го задържи, Бен изкрещя на Нейтън:

— Ако си затвориш проклетата уста само за малко, щеше да разбереш, че не съм дошъл тук, за да кроя как да хвана Рик, а за да говоря с приятелите си!

 

 

Оубър влезе в дневната и остави на масичката купчина книги — четири гимназиални годишника и една надута тетрадка с изрезки. Отвори най-напред годишника от девети клас, разгледа снимките на приятелите си и се усмихна на чорлавата прическа на Нейтън. Когато видя снимката на Бен, се засмя с глас. Поне четири години не я беше виждал и се загледа в рошавия, ококорен зубър с шини на зъбите на име Бен Адисън. Когато стигна до снимката на Ерик, Оубър си спомни колко много искаше да спи в тях като малък и то главно защото братът на Ерик имаше най-голямата колекция от карти за игра с порнографски снимки на гърба.

Когато отвори годишника от десети клас. Оубър отново обърна на снимките. Спомни си как изкараха шофьорските си книжки. Ерик не само се научи да кара пръв, но и пръв катастрофира. Блъсна се право в колата на майката на Нейтън, докато тя излизаше от алеята си. Прелисти годишника за единайсети клас и си спомни първия им колежански купон в университета в Бостън. Засмя се, като си спомни за Бен, който цяла вечер напразно се опитваше да убеди дамите, че е „Бен Адисън, професор по любов“.

Оубър отвори и личната си тетрадка с изрезки, с която се гордееше, защото толкова подробно бе документирал в нея постиженията на приятелите си. Беше запазил статиите от „Бостън Глоуб“, където Нейтън бе сниман с министъра на външните работи и когато Бен получи назначението си за Върховния съд. Беше запазил и първите статии на Ерик от вестника на гимназията, както и първите му материали за „Уошингтън Лайф“ и „Уошингтън Хералд“. Тук беше и първият ребус в „Хералд“, както и статията на Ерик за изтичането на информация от Върховния съд. Беше запазил дори обявата за годежа на Бен и Лиза. Всички са известни, помисли си той, докато затваряше тетрадката. Всички са суперзвезди.

 

 

— И недей да се държиш като жертва. — Нейтън оправи палтото си. — Това е последното нещо, което би…

— Не съм казвал, че съм жертва — отвърна Бен, а Ерик продължаваше да го държи. — Знам, че обърках всичко. Признавам — Оубър изгуби работата си заради мен. Какво друго да кажа?

— Там ти е проблема — заговори бавно и тихо Нейтън. — Мислиш, че си отговорен само за уволняването на Оубър. Но трябва да разбереш, че носиш отговорност и за още много неща. Всичко започна заради теб, Бен. И още по-важно, още продължава пак заради теб.

— Мислиш ли, че не го знам — гласът на Бен се пречупи. — Убива ме това, че…

— Ама ти сега и виновен ли се чувстваш?

— Чувствам се виновен от деня, в който се срещнах с Рик. Какво още да кажа? Това нещо ме яде от месеци.

— Така и трябва — каза Нейтън. — Надявам се…

— Разбрахме те — прекъсна го Ерик. — Сега можеш ли малко да се успокоиш?

— Не, не мога — продължи Нейтън. — Искам да съм сигурен, че той знае как се чувствам.

— Знам как се чувстваш… — започна Бен.

— Не, не знаеш — повиши глас Нейтън. — Ако знаеше, сега нямаше да се караме. Откакто получихме тези писма от Рик, беше наясно, че това може да се случи. Тогава трябваше да имаш доблестта да се предадеш — ако не заради теб, то заради нас. А след като остави нещата да стигнат дотам, това ми говори само едно…

— Че съм зъл човек, без нищо добро в себе си? — попита Бен.

— Не. — Нейтън запази спокойствие. — Че повече не искам да имам нищо общо с теб. Никога. — Бен и Ерик го загледаха мълчаливо, а Нейтън продължи: — Вече не сме в гимназията. Не можем винаги да бъдем на твоя страна. И не си мисли, че постъпвам егоистично. Оубър си го отнесе заради теб. Това никога няма да ти го простя. Той ти е приятел и ти му дължиш много повече.

— Зная — каза отчаяно Бен. — Ще се оправя с него.

— Дано — изгледа го Нейтън. — Става дума за нещо много по-голямо от някаква тъпа информация за „Си Ем Ай“ или „Гринъл“, или…

— Не можеш ли да говориш по-тихо? — прекъсна го Бен.

— Какво има? — попита Нейтън. — Още ли се притесняваш, че Рик ни подслушва? Че ни записва разговорите?

— Млъквай — изсъска Бен.

Нейтън изтича към края на паметника.

— ЕЙ, РИК! ЧУВАШ ЛИ МЕ? ДАНО МЕ ЧУВАШ…

— Млъквай, мамка ти! — изкрещя Бен.

— ЗАЩОТО ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО МИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! НЕ СЕ БЪРКАЙ В ЖИВОТА МИ! АКО БЕН ГО Е СТРАХ ДА ОТИДЕ В ПОЛИЦИЯТА, ТО МЕН НЕ МЕ Е СТРАХ!

— Нейтън, престани — извика и Ерик. — Разбрахме какво искаш да кажеш.

Нейтън се обърна към Бен и насочи пръст към него.

— Не се шегувам. Не ми пука какво правиш. В понеделник сутринта отивам при шефа ми.

— Хубаво. — Бен не откъсваше поглед от статуята на Джеферсън.

— Не ми се сърди — успокои се Нейтън. — Не аз съм виновен. — Той избърса челото си с ръкав. — Ерик, тръгваме ли?

— Ще се прибера с Бен.

— Той няма кола.

— Ще вземем такси.

— Както искате.

Нейтън слезе по стълбите и тръгна към паркинга.

 

 

Колата на Нейтън и таксито на Бен и Ерик пристигнаха пред дома им почти едновременно.

— Много интересно — подхвърли Нейтън, докато тримата вървяха към вратата.

Бен не му обърна внимание, отвори входната врата и влезе вътре.

— Трябва да кажеш на Оубър какво става — предложи Ерик.

— Зная — кимна Бен. — Но вътре не искам да говоря. — Той забеляза годишниците на масичката. — Какво е правил тази вечер?

— Вероятно си е припомнял по-добрите времена — обади се Нейтън.

— Не питам теб — сопна се Бен. Върху купчината книги той видя лист хартия и го взе.

„Скъпи Бен, Нейтън и Ерик — зачете той наум — Толкова съжалявам. Не мога да обясня действията си, но не знаех какво друго да направя. Сигурно ще си кажете, че това е поредната глупава идея на Оубър, но моля ви, разберете, че това беше единственият начин, по който можех да бъда щастлив. Откакто се помня, вие сте ме бутали напред, а аз съм ви задържал. Кажете на майка ми да върви по дяволите и предайте на Рик, че се надявам да пукне. А на шефката ми й кажете, че не съм се опитвал да правя кариера — наистина държа да го знае. И искам да ви помоля за още нещо. Моля ви, не се карайте. Ще ми липсвате повече, отколкото можете да си представите. Вие сте най-добрите ми приятели и ви обичам. Оубър.“

— Господи! — Бен се втурна нагоре по стълбите. — ОУБЪР!! — изкрещя той.

Нейтън и Ерик го последваха, без да се замислят.

— ОУБЪР, ВЪТРЕ ЛИ СИ? — извика Бен, докато чукаше по заключената врата на стаята на Оубър. Обърна се към Нейтън и Ерик. — Мисля, че се е опитал да се самоубие.

— ОУБЪР! ОТВОРИ! — Нейтън заудря по вратата.

— Дайте да я счупим — викна Бен.

— Дръпнете се! — Нейтън се отдалечи на няколко крачки и след това с всичка сила се хвърли към вратата.

— Пак! — извика Бен.

Още веднъж Нейтън се блъсна във вратата.

— РИТАЙ! — изкрещя Ерик. — БЪРЗО!

Нейтън заби крак във вратата и рамката поддаде. Ритна я още веднъж и вратата се отвори. Всички влязоха вътре.

Оубър се люлееше на вратата на гардероба с колан около шията.

— Господи! — прошепна Ерик. — Господи! Господи!

— Помогни ми да го свалим — каза Бен, докато заедно с Нейтън хванаха краката на Оубър и се опитаха да задържат тялото повдигнато. — Ерик, отвори вратата.

Ерик плачеше истерично. С треперещи ръце и облян в сълзи, той дори не чу това, което Нейтън му каза. Виждаше само Оубър.

— Той е мъртъв.

— ОТВОРИ ПРОКЛЕТАТА ВРАТА! — изкрещя Нейтън. Ерик отвори вратата на гардероба, тялото на Оубър се приведе напред и падна на пода. Нейтън веднага го обърна по гръб и започна да му прави сърдечен масаж.

— Бързо! — извика Бен, докато Нейтън стисна носа на Оубър. Пое дълбоко дъх и се опита да го предаде на приятеля си.

— Виж му очите. — Ерик беше ужасен от празния поглед на Оубър. — Мъртъв е.

Нейтън затвори очите на Оубър и погледна Бен.

— Разкарай Ерик оттук.

— Ерик, слез долу — каза Бен. — Извикай линейка.

Ерик изскочи от стаята, а Нейтън натискаше гръдния кош на Оубър и след това се навеждаше, за да чуе дали сърцето му бие.

— Няма пулс. — Бен хвана китката на Оубър.

— Целият е бял. — Нейтън гледаше безцветното лице на Оубър.

— Продължавай — настоя Бен. — Направи го пак!

Нейтън напразно пълнеше дробовете на Оубър с въздух и му правеше сърдечен масаж.

— НЕ СПИРАЙ! — изкрещя Бен, като видя обезсърченото изражение на Нейтън. — НАПРАВИ ГО ПАК!

Нейтън отново се опита. С всичка сила помпаше гръдния кош на Оубър и правеше всичко възможно, за да предизвика знак за живот. Допря ухо до гърдите му, за да чуе сърдечен ритъм, но най-накрая се дръпна.

— Остави. Мъртъв е.

— Нека аз! — Бен блъсна Нейтън.

— Бен, мъртъв е.

— Помогни ми да го свалим долу! — Бен вдигна краката на Оубър. — Може би в линейката ще го съживят. Имат от ония машини, които правят шокови удари…

— Няма смисъл. — Нейтън седна на пода и се облегна на леглото на Оубър. — Мъртъв е.

 

 

Докато санитарите изкарваха носилката от къщата, Бен предаде на дошлите полицаи бележката на Оубър и колана. След като разпитаха и тримата, един от следователите даде визитката си на Бен.

— Бих искал пак да си поговорим за това.

— Утре ще дойдем — обеща Бен. Чувстваше се празен. Затвори очи, опита се по някакъв начин да се махне от действителността, да потуши пулсиращата болка във врата си.

— Наистина съжалявам за приятеля ви — каза другият следовател.

— Благодаря. — Бен ги изпрати до вратата. Когато полицейската кола и линейката си тръгнаха, Бен затвори вратата. Строполи се на пода, обърна се по гръб и се опита колкото е възможно да мисли трезво. Малко по-късно погледна Нейтън, който седеше на стъклената маса в трапезарията. — Къде е Ерик?

Нейтън втренчено гледаше краката си през стъкления плот.

— В стаята си, говори с майка си.

— Добре ли е?

— Доколкото това е възможно при обстоятелствата — каза Нейтън. — Когато свърши, трябва да се обадиш на родителите на Оубър.

— Аз да им се обадя? — попита Бен. — Не мога.

— Можеш и още как. — Нейтън тръгна към стълбите.

— Защо аз? — тръгна след него Бен.

— Защото ти си виновен — отвърна Нейтън сухо.

— Не смей да ми казваш това — предупреди го Бен.

Нейтън се обърна и погледна невярващо Бен.

— Не си виновен, така ли? — Той се приближи към него. — Кой е виновен тогава? — Нейтън застана срещу Бен в дневната. — Оубър ли е виновен? Не, не може да е Оубър. Може би Рик? Може би аз? Може би сенатор Стивънс?

— Никой не е виновен — прекъсна го Бен.

— Значи никой? — попита Нейтън. — Това се случи просто ей така?

— Естествено, че не се е случило просто така. И ако не бях аз, Оубър сигурно още щеше да е жив, но това не означава, че аз съм го убил.

— Не, ти само му сложи колана около врата.

Гневна тишина изпълни стаята.

— Какво копеле можеш да бъдеш, знаеш ли?

— Просто искам да съм сигурен, че ти…

— Че аз какво? — Бен го прекъсна с насълзени очи. — Че виня себе си? Че мисля, че всичко е заради мен? Не се коси — мисля си го. Сто процента съм виновен аз. Аз съм този, който започна всичко и ще трябва да живея с това до края на живота си. До момента, в който умра, няма да има и един-единствен ден, в който да не се чувствам виновен за това.

— И така трябва да е.

— Не ми казвай как да се чувствам — гласът на Бен се разтрепери. — Оубър беше най-добрият ми приятел! Бих направил всичко, за да го спася.

— Можеше да го спасиш — заяви Нейтън. — Просто трябваше да си отвориш устата.

— Какво ти става? — избухна Бен. — Как можеш да си толкова безсърдечен? Аз отивах да се предам! Затова исках да се видим тази вечер! Не знаех, че Оубър ще се самоубие! Не знаех, че е такъв!

— Не знам какво очакваш да ти кажа. Да не мислиш, че като си признаеш греховете, ще ти ги опростя? Не става така. Ти го уби. Сега трябва да живееш с това.

Бен удари Нейтън в стомаха.

— НЕ СЪМ ГО УБИЛ!

Нейтън се преви надве и с мъка си пое дъх.

— НЕ СЪМ ГО УБИЛ — повтори Бен. — ТОЙ СЕ САМОУБИ!

Все още запъхтян, Нейтън се втурна към Бен, блъсна го и двамата се стовариха върху масичката. Тя се счупи, а годишниците и тетрадката с изрезките се плъзнаха върху Нейтън и Бен.

Нейтън възседна Бен и го сграбчи за ризата.

— Защо позволи това да се случи? — изкрещя той.

Бен го отблъсна и с мъка се изправи на крака.

— Не съм искал да се случи!

— Тогава защо не…

— Иска ми се да бях направил милион неща! — извика Бен.

— Не трябваше да правиш милион неща — каза Нейтън.

— А само едно.

— Кълна се, утре отивах да се предам!

— На кой му пука какво си щял да правиш! — изкрещя Нейтън, а сълзите потекоха по бузите му. — Оубър умря тази вечер! Отиде си, Бен! Вече никога няма да го видим! Заради теб Оубър е мъртъв! Оубър е мъртъв!

— Нейтън, аз…

— Не искам да те слушам! — Нейтън изтича нагоре по стълбите. — Стига с проклетите ти извинения. Каквото и да кажеш, знам, че ти го уби. И се надявам тази мисъл да те преследва завинаги.

 

 

— Вече ти казах — Ричард Клеърмънт се обърна към Рик. — Не съм го пипнал. Цялата вечер гледах онези тримата пред паметника на Джеферсън.

— Ако лъжеш, полицията ще те пипне — предупреди го Рик. — Претърсиха цялото място за отпечатъци.

— Не лъжа! Не знаех, че се е самоубил, докато не дойдох тук. — Клеърмънт свали палтото си. — И откога ти пука какво ще стане с тези момчета?

— Не ми пука, когато някой си загуби работата, но ми пука, когато един от тях вземе, че умре.

— Не знам защо си толкова разстроен. — Клеърмънт седна на мекото хотелско канапе. — Ти ги постави в невъзможна ситуация — трябваше да очакваш някой от тях да се пречупи.

— Не съм искал да се случи нещо такова! — извика Рик.

— Но трябваше да знаеш…

— Не ми казвай какво трябва да знам — прекъсна го Рик. — Не можеш да предвидиш подобно нещо.

— Но…

— Не започвай — махна с ръка Рик. — Стига толкова.

— Спирам — каза Клеърмънт. — Сега какво ще правим за решението?

— Мислих по въпроса. — Рик извади малка бутилка бяло вино от хладилника на хотела. — Страхувам се, че Бен няма повече да се лута.

— Не мислиш, че ще се срещне с нас утре?

— Няма начин. — Рик отвори виното. — Още сутринта ще отиде в полицията.

— Но ако…

— Не се притеснявай — успокои го Рик. — Няма да стигне дотам.

 

 

Обзет от угризения и мъка, Бен влезе в банята и пусна душа. Съблече се и влезе под горещата струя вода с желание да измие последните няколко часа. Протегна ръце напред и се подпря на стената на банята, като остави водата да тече по тялото му. Цели три минути стоя, без да мръдне. След това изведнъж сълзите му потекоха.

— Съжалявам, Оубър — изхлипа той и започна истерично да плаче. — Толкова съжалявам. — Докато водата го заливаше, той си представи как носи ковчега на Оубър и си спомни как носеше ковчега на брат си. Представи си лицето на майката на Оубър, когато чу за смъртта на сина си и си спомни воплите на собствената си майка. Представи си бъдещето без Оубър и знаеше колко много щеше да му липсва брат му.