Брад Мелцър
Десетият съдия (10)

Глава десета

— Решили са „Гринъл“. — Бен влезе в кабинета с купчина книги в ръце.

— Откъде знаеш? — Лиза вдигна поглед от бюрото си. — Заседанието още не е свършило.

— Напротив. — Бен стовари книгите на бюрото на Лиза. — Остерман току-що се обади на сътрудниците си и им съобщи, че те ще пишат мнението на мнозинството. Вейд най-накрая премина към тъмната страна.

— Кой казва?

— Ей сега видях един от сътрудниците на Блейк в асансьора. С една огромна лайняна усмивка на лицето си. Жалък разрушител на исторически паметници.

— Не може да бъде. — Лиза вдигна телефонната слушалка. — Къде е Холис? Как така никой не ни е казал?

— Не мисля, че е много удобно да му звъниш сега. Сигурно е бесен.

— Със сигурност ли ще пишем несъгласието? — Лиза върна обратно слушалката.

— Предполагам. Но не съм сигурен.

— Защо си толкова разстроен? — попита Лиза. — Нали и ти беше на мнение, че става въпрос за изземване на собственост?

— Така е — съгласи се Бен. — Но не обичам, когато вампирите побеждават. Тук играта беше мръсна.

— Разбра ли какво е било последното гласуване?

— Пет на четири. Очевидно Остерман е убедил Вейд, че ако районирането на Ню Йорк получи правото да предпази църквата, Гринъл и останалите собственици ще трябва да понесат несъответно утежнение.

— Значи решението на Остерман се базира на несъответственост? Сигурен ли си, че това не противоречи на законността на районирането?

Бен поклати глава:

— Ако атакуват директно районирането, няма да съберат мнозинство. Сътрудникът на Блейк каза, че само така са могли да убедят Вейд. Затова решението на Остерман ще гласи, че облагите от историческите паметници са привилегия на цялото общество. Следователно запазването на подобни паметници трябва да е дело на цялото общество, а не на един отделен човек.

— Значи, ако Ню Йорк реши да запази църквата, ще трябва да плати на Гринъл и останалите евентуалната бъдеща стойност на собствеността?

— Точно така — потвърди Бен. — Гринъл току-що изтегли печелившата карта и още не го знае. Ще се наслаждава на приходите от един комплекс за пазаруване, който дори няма да построи. Това ще бъде урок за града да не се бърка в личните дела на отделния гражданин.

— Как можеш да оправдаваш подобно нещо? Гринъл очевидно е планирал всичко. Когато е купувал собствеността, до него е стоял адвокат по конституционно право. Знаел е, че градът ще побеснее, ако заяви, че ще събори църквата, за да строи магазини. И колкото по-големи планове разтръби, толкова повече ще спечели, ако съдът отсъди, че е прав.

— Хайде — каза Бен. — Това дело стига до нас след три години. Нали не вярваш наистина, че цялата сделка е била правна спекулация.

— Не мисля, че е било спекулация, но Хауард Гринъл е лайно и половина. Чел си документите — той е стиснат и алчен предприемач, роден със сребърна пръчка в задника.

— Това в документите ли го пишеше? Не съм го видял.

— Знаеш какво искам да кажа. Не мога да повярвам, че Вейд е такъв страхливец. — Лиза обърна нова страница в бележника си. — Ще напишем размазващо несъгласие. Искам възможно най-много да огранича това решение.

— Не се коси. Липсата на ентусиазъм у Вейд е ограничила мнението им само до този набор от факти. След като и ние си свършим работата, това решение ще изглежда така, като че ли е написано от съд за пътни нарушения.

Лиза остави молива и си пое дълбоко дъх. От една страна гласът с половин уста на някой съдия водеше до победа, но от друга страна и решението беше с половин уста. А ако се съдеше по историята, от решенията с половин уста рядко се получаваха силни правни прецеденти.

— Освен това — добави Бен, — ще отхвърлят това решение до една година. Когато Блейк се оттегли, знаеш, че ще имаме либерална справедливост.

— Знам — призна Лиза. — Просто се дразня, като си помисля, че Гринъл ще прибере всичките тези пари. — Тя вдигна поглед от бюрото и добави: — Мислил ли си как Рик се вписва в цялата тази история?

— Все още не, но предполагам, че ако е знаел решението, е щял да се опита да намаже покрай Гринъл.

— Решил ли си дали да му казваш? Или имаш нов план да го записваш на лента?

— Не съм сигурен — каза Бен. — Първо трябва да преживея Деня на благодарността със семейството ми.

 

 

— Къде, по дяволите, е Оубър? — Бен се обърна към Нейтън, докато двамата стояха в дневната с куфари до тях.

— Вероятно се е загубил, докато се е прибирал — отвърна Нейтън. — Глупаците лесно се объркват.

— Дайте да го зарежем. — Лиза се върна от кухнята с кутийка газирана вода. — Може би ще извадим късмет и той ще изпусне самолета.

— Повярвай ми, нямаме нужда от това — предупреди я Бен. — Ако изпусне самолета, майка му няма да ни остави на мира целия уикенд. — Бен започна да имитира майката на Оубър. — Забравили сте детенцето ми! Къде ми е детенцето?

— Той е едно дете — обясни Нейтън на Лиза. — Майка му е малко обсебена.

— Искаш да кажеш обсебваща — поправи го Бен.

— Да де. Обсебваща. Колко съм глупав — завърши Нейтън старата училищна шега.

— ОТВЕДЕТЕ МЕ ОТТУК! — Оубър отвори със замах входната врата.

— Къде беше, по дяволите? — попита Бен.

— Спешен случай в офиса — каза саркастично Нейтън. — Наплив от свадливи писатели на писма във връзка със субсидиите за портокаловия сок, с които трябваше да се справиш.

Оубър посочи Лиза.

— Не знаех, че ще летиш с нас.

— И дори не си плаща — обади се Бен. — Родителите ми поемат разходите.

— Шегуваш ли се? — попита Оубър. — Ако знаех, че ще ми плати самолетния билет, щях да кажа на майка ти, че аз спя с теб.

— Оценявам го високо — каза Бен. — Сега можем ли да тръгваме?

Оубър грабна куфара си от стаята и се върна в дневната.

— Къде е Ерик? — попита той.

— ЕРИК! — извика Нейтън. — ТРЪГВАМЕ!

Ерик слезе по стълбите със синя брезентова чанта и дойде при тях, без да каже никому нито дума. Всички се качиха във волвото на Нейтън и се отправиха към Националното летище.

— Ще ни изгубят багажа — отбеляза Лиза, докато служителят на летището затика количката с чантите им към подвижната лента.

— Това пък какво беше? — попита Бен.

— Току-що видях колко бакшиш му даде чичо Скрудж — Лиза посочи Оубър.

— Колко му даде? — попита Нейтън, като не изпускаше от очи чантите.

— Един долар — каза Оубър.

— Един долар за пет чанти? — попита Бен.

— Сбогом, куфарче, хубаво ми беше с теб — пропя Лиза, загледана в лентата.

— И какво не му е наред на долара? — обади се Ерик.

— Ако е за една чанта, всичко е наред — обясни Бен. — Но ако за пет чанти на пет различни хора дадеш един долар, все едно казваш: „Хвърляй ги, където щеш. Мен не ми трябват“.

— Я се отпуснете — махна с ръка Ерик, докато всичките се запътиха към терминала. Той се обърна към Оубър и добави: — Нищо няма да се случи. Ще видиш.

До Деня на благодарността оставаха два дни и летището гъмжеше от народ. Като си проправяха път през раздразнителните тълпи, петимата минаха през скенера за метални предмети и се запътиха към своя изход.

Оубър разгледа редицата от магазини и закусвални.

— Ей сега се връщам — каза той и се втурна към тях.

— Лотарийни билети — обясни Бен на Лиза.

Останалите се наредиха на извиващата се опашка и приготвиха бордовите си карти. По някое време Оубър се върна зачервен и запъхтян.

— Чакай да позная — изгледа го Бен. — Спечелил си.

— Първо купих един билет и загубих — заобяснява Оубър. — След това взех още един и пак загубих. След това купих трети и…

— И загуби — вметна Нейтън.

— … И загубих — повтори Оубър. — Но след това купих четвъртия прекрасен магически билет и…

— И спечели.

— … И СПЕЧЕЛИХ! — изкрещя Оубър така, че цялата опашка се обърна. — СПЕЧЕЛИХ ДВАЙСЕТ ДОЛАРА ЕЙ ТАКА!

— Химичният му баланс не е съвсем точен — обясни Бен на хората. — Взима лекарства.

— Спечели двайсет долара? — попита Нейтън. — И какво ни купи?

— Нищо — каза Оубър — Щом се присмивате на лотарията, няма да жънете от печалбите й.

— Спечелил си двайсет долара и не си купил нищо на приятелите си? — попита Бен. — Аз умирам от глад.

— И аз — обади се Ерик. — Ще си взема пица. Някой иска ли нещо?

— Аз искам един резен — реши Оубър.

— Нека бъдат два — добави Нейтън.

— Три — включи се и Лиза.

— Бен, ти искаш ли? — попита Ерик.

— Не. — Бен не го погледна. — Благодаря.

Ерик тръгна за пици, а Оубър потупа Бен по рамото.

— Не го юркай толкова. Той така се опитва да се сдобри с теб.

— Жалко — отвърна Бен. — Точно в момента не съм готов за подобно нещо.

— Просто се дръж любезно — помоли го Нейтън. — Дори и само за уикенда.

— Не се притеснявай — каза Бен. — Всичко ще бъде наред.

— Дано — поклати глава Оубър. — Иначе Шийла Адисън жив ще те изяде.

— Донесе ли чесъна и дървения кол? — попита Нейтън.

— Ако усетиш, че разговорът затихва, просто я погледни право в очите и я попитай: „Ти ли си майка ми?“. Винаги можеш да го използваш — каза Бен.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — каза Лиза.

Бен поклати глава.

— Помни, че ти искаше да идваш. Опитах се да те убедя да си останеш вкъщи. Сама си си виновна.

— Мисля, че ще се справя.

Когато самолетът кацна, тясната пътечка се изпълни с хора. Бен стана от мястото си, но трябваше да се наведе. Той наклони глава надясно, скръсти ръце и нетърпеливо зачака. Точно зад него. Ерик се намираше в същото положение.

— Не си ли падаш по това? — Ерик се насили да се засмее.

— Никак даже — отвърна Бен.

— Виж, не можем ли да се преструваме, че нищо не се е случило? — попита Ерик. — Заради хубавия уикенд.

— Не, Ерик, не мога да се преструвам, че не се е случило — сопна се Бен. — Независимо колко ти се иска, така ще бъде дълго време.

— Защо? Защо да не започнем отначало? Вече съжалявам. Съжалявам, че стана така.

— От твоите уста звучи така, като че ли това се е случило от само себе си — каза Бен. — Но ако още не си разбрал, виновният си ти. Ти го направи. Разбираш ли?

— Чудо голямо. Направил съм го — ще го преживея. Защо и ти не можеш?

Бен забеляза, че пътниците ги гледат и сниши глас.

— Защото вече не те харесвам. Набий си го в тъпата глава и ме остави на мира. — Пътниците започнаха да слизат и Бен се доближи до пътечката. Най-накрая успя да си изправи врата и застана между Лиза и Нейтън.

— Какво беше това? — попита Нейтън.

— Нищо — отвърна Бен.

— Да не би да има нещо, което си забравил да ми кажеш за семейството си? — попита Лиза.

— Само още нещо. — Той пое дълбоко дъх и се усмихна при мисълта за уикенда. — Не пипай чинията на баща ми, докато се храни. Той много си пази територията.

— Бен, сериозно ти говоря.

— Сама се оправяй, госпожице. Но непрекъснато дръж главата снишена.

Когато влязоха в сградата на летището. Лиза се опита да познае в тълпата семейството на Бен. Изведнъж някой изкрещя:

— Й-о-о-о-о-о-х-о-о-о! Бенджамин! Нейтън!

— Олеле, майката на Оубър — прошепна Бен на Лиза, като кимна към изрусената до бяло коса, която се подаваше в тълпата. Жената бясно махаше с ръце. — Внимавай — добави той. — Може да се опита да те схруска.

Петимата си пробиха път през хората и се загледаха как Оубър се изгуби в прегръдките на майка си. Барбара Оубърман беше облечена в дълъг лилав пуловер и черен клин и едва се сдържаше.

— Уилям! Толкова много ми липсваше! — Тя отново стисна Оубър с всичка сила. — Нейтън! — продължи тя, като се приближи до останалите. — Ерик! Бен! — Започна да ги прегръща всичките поред. — А ти сигурно си Лиза — майката на Оубър протегна ръка. — Трябва да знаеш, че си първото момиче, което Бен води вкъщи от онази… как й беше името? Линдзи нещо си.

— Линдзи Лукас — изпя Оубър. — Психарката от Лонг Айланд.

— Какво стана с нея? — попита Нейтън.

— Последния път, когато чух за нея, беше пострадала в някакъв ужасен инцидент, докато играла ски футбол — обясни Оубър.

Целият изчервен. Бен се намеси:

— Госпожо Оубърман, знаете ли къде е татко?

— Той и майка ти ще работят до късно — каза тя. — Аз ще ви закарам. Нейтън, Ерик, казах на вашите, че и вас ще откарам. Взела съм микробуса.

Всички си взеха багажа, излязоха на паркинга и се натовариха в шушулкоподобния яркочервен микробус.

Като излезе през Уест Нютън, микробусът слезе от отбивката на магистралата за Масачузетс и навлезе в покрайнините. Пълни с щъкащи наемни полицаи, кварталите твърдо бяха решили да запазят спокойствието и сигурността си, независимо от цената. Когато микробусът тръгна по извитите улици, Бен посочи:

— Отляво е къщата на доктор Макензи — от Нютъновите Макензи. Естествено, това е най-голямата къща в Нютън.

— Той е най-добрият пластичен хирург — обясни майката на Оубър.

— Невероятно място — оглеждаше се Лиза. — Видях покрайнините и в покрайнините карат волво.

След като остави Ерик и Нейтън, совалката на Оубърман спря пред къщата на Бен.

— И как сте уредили спането тази вечер? — попита Оубър, докато отваряше вратата.

— Много смешно — изръмжа Бен, докато заедно с Лиза слизаше от колата. — Благодаря, госпожо Оубърман.

— Няма нищо. Поздрави майка ти.

— Разбира се — каза Бен. — И между другото, бих обърнал по-сериозно внимание на сина ви. Толкова бе зает напоследък, че започна да не се храни добре.

— Видях те аз, че нещо си изкльощавял — поклати глава майката на Оубър, докато Бен затваряше вратата, а Оубър му се цупеше през прозореца.

— Това беше гадно — отбеляза Лиза.

— Така му се пада. — Бен тръгна към тях.

Лиза погледна скромната къща в колониален стил.

— Хубаво място.

Когато наближиха стъпалата, вратата се отвори.

— Бенджамин! — извика майка му. Разпери ръце и силно го прегърна. — Изглеждаш страхотно. Малко си отслабнал, но иначе си страхотен. А ти трябва да си Лиза — тя протегна ръка.

— Приятно ми е — кимна Лиза.

— Ако не си се досетила, това е майка ми — представи я Бен. — Тя е всепроникващото зло, за което ти говорих.

— Недей да оригиналничиш — каза майката на Бен. — Опитвам се да направя добро впечатление.

Без съмнение Бен приличаше на майка си — същите пронизващи очи, присмехулни вежди, начинът, по който се набръчкваше носът й, когато се смееше. Дори и жестовете им бяха еднакви. За всяка закачка на Бен, майка му си имаше бърз отговор.

С претъпканата найлонова чанта в ръка, Бен последва Лиза и майка си в къщата. Когато влязоха в дневната, госпожа Адисън извика:

— Майкъл! Пристигнаха!

Бащата на Бен излезе от кухнята, облечен в дънки и избеляла тениска с надпис „Мичиган“.

— Приятно ми е, господин Адисън. Аз съм Лиза.

Той пое ръката й.

— Наричай ме Майкъл. Стария тантурест татко на господин Адисън.

Косата му беше по-дълга, отколкото очакваше Лиза. Сигурно е старо хипи, помисли си тя.

— Защо не качиш багажа на Лиза? — обърна се майката към Бен. — Не бях сигурна как ще искате да спите…

— Мамо, ние дори не ходим — прекъсна я Бен.

— Извинявай, господин Ерген — каза майка му. Обърна се към Лиза и добави: — Казва, че не ходите, но ти си първото момиче, което води у дома след онази Линдзи… как й беше името?

— Линдзи Лукас — отвърнаха едновременно Бен и Лиза.

Майка му се усмихна.

— Виждам, че вече сте си говорили за това.

— Отказвам да давам обяснения. — Бен грабна чантата на Лиза и тръгна към стълбите. — Ей сега се връщам. — Той влезе в старата си стая и вдъхна аромата на детството си. Тук беше толкова хубаво и познато, и сигурно, помисли си той. Както и всеки друг път се учуди как всичко около него е станало по-малко — леглото, бюрото, дори и плакатът на Алберт Айнщайн на стената. Той се отби в банята, занесе багажа на Лиза в стаята за гости и след това слезе в кухнята.

— А-у-у-у-у — чу той Лиза. — Толкова си бил сладък!

— Не може да бъде — каза Бен. — Вече й показваш бебешките снимки? Колко време ти трябваше? Две минути? Мамо, ти постави нов рекорд.

— Остави я на мира. — Лиза все още се захласваше по снимките.

— Трябва да видиш домашните ни филми — добави бащата на Бен.

— Татко, дори не си го помисляй — предупреди го Бен. — За тях трябва да изчакате поне една нощ.

— И какво дете е бил Бен? — попита Лиза.

— Кажете й като палнах Джими Айзенберг.

— Я да мълчиш — скастри го майка му. Обърна се към Лиза и започна: — Беше толкова умен. На две години се научи да чете. А на четири вече поглъщаше статиите на Майкъл.

— В една от последните ми чернови откри правописна грешка — заяви гордо баща му. — Кажи на Лиза как веднъж го намери на покрива.

— Слушай сега — подхвана майка му. — Когато Бен беше на пет, късно една нощ не можех да го намеря. Бях щурнала…

— Мамо, ти си била щурнала? — попита Бен.

— Бях щурнала и го търсех навсякъде. Бях започнала да си скубя косите. Изведнъж чух, че се тропа по покрива. Сърцето ми се обърна. Качих се на тавана и отворих капака за покрива, а там горе седи Бенджамин по пижама и с въже в ръка. Крещя: „Бенджамин, какво си мислиш, че правиш тук горе, по дяволите?“. А той ми казва: „Мамо, опитвам се да хвана с ласо луната“.

— А-у-у-у-у — проточи Лиза. — От малък се цели високо.

— Хайде, шоуто свърши. — Бен излезе от кухнята. — Лека нощ.

— Бенджамин, върни се веднага — обади се майка му.

Лиза продължаваше да разглежда снимките.

— Това малко момченце брат ли ти е?

— Да — усмихна се Бен и погледна родителите си.

Лиза смутено замълча.

— Това е Даниел. Почина, когато беше на дванайсет години — обясни бащата на Бен. — Имаше левкемия.

— Съжалявам — каза Лиза. — Не знаех.

— Сега знаеш. — Бен се опита да я накара да се почувства по-удобно. Застана зад нея и сложи ръце на раменете й. — Не се притеснявай, всичко е наред.

— Беше страхотен млад мъж — гордо заяви майката на Бен. — Щяхте да си паснете.

— Благодаря. — Лиза не беше сигурна какво трябва да каже.

— Хайде да свършваме — погледна часовника си Бен. — Наближава полунощ.

— Съгласна съм — кимна майка му и подреди албумите. — Какво планирате за утре?

— Мисля през деня да сме в града. Лиза никога не е била в Бостън. А и сме канени в Нейтънови за вечеря.

— Да. — Майка му стана от мястото си до кухненската маса. — Джоан ми каза. Но отделете и за нас няколко часа.

— Разбира се, мамо. Не се притеснявай.

— Радвам се, че се запознахме — усмихна се Лиза и излезе от кухнята заедно с Бен.

И двамата не казаха нито дума, докато не се качиха на втория етаж.

— Съжалявам, че попитах за брат ти — заговори Лиза накрая, когато влязоха в стаята за гости.

— Няма нищо — отвърна топло Бен. — Мина време, можем да го преживеем.

— Сигурно е било болезнено.

Бен седна на бялото пластмасово бюро в ъгъла.

— Беше наистина ужасно. На десет години му откриха детски диабет. И това само усложни нещата, когато се появи левкемията. Лекарите не знаеха какво да го правят.

— Ти на колко години беше, когато умря?

— На четиринайсет. — Бен подпря крака на стола под бюрото. — Това беше най-ужасното време в живота ми. Месеци наред не можех да спя — водиха ме при един от приятелите на татко, който беше семеен психолог. Майка ми се превърна в развалина. Ако не беше татко, сигурно всички сега щяхме да сме в лудницата. Той ни държеше.

— Родителите ти са страхотни. — Лиза седна на леглото.

— Така е — призна Бен.

— Учудвам се, че така добре си израснал — добави Лиза. — Искам да кажа, че ако тръгнеш да ловиш с ласо любимия сателит на Земята — това може леко да те побърка.

— Ха-ха. Колко смешно.

Лиза изу маратонките си.

— Кажи ми какво се случи между теб и Ерик на самолета? През целия път дотук той не каза нито дума.

— Нищо. Разкарах го. Не искам повече да се занимавам с тези простотии.

— Хубаво — одобри Лиза. — Бях се притеснила да не вземеш да му простиш след време.

— Няма начин — каза Бен. — Обичам приятелите си. Бих направил всичко за тях. Бих направил всичко и за теб. Но животът е твърде кратък, за да го пилея със задници.

— Дори не мисля, че въпросът е в това, че е задник. Мисля, че с действията си е злоупотребил с доверието ти. По мое мнение, това е най-лошото нещо, което можеш да направиш на приятел.

— Не е необходимо да ми го казваш. С Рик и Ерик доверието се превърна в проблем номер едно на годината.

 

 

По обяд на следващия ден Бен слезе в кухнята и видя, че Лиза и майка му си говорят.

— Я виж ти, кой решил да се присъедини към нас — каза майка му, докато режеше зеленчуци за вечерята за Деня на благодарността. Сутрешният душ и бръсненето не можеха да скрият умората на Бен. — Вие двамата кога си легнахте снощи?

— Сигурно около четири — отговори Лиза.

Майка му изпусна ножа на дъската и ги погледна.

— Мамо, успокой се. — Бен завъртя очи. — Само си говорихме. Нали може?

— Не е моя работа — сви рамене тя. — Нищо не съм казала.

— Не беше необходимо. — Той се обърна към Лиза. — Ти как така си будна?

— Не мога да спя до късно — обясни Лиза. — Станах в седем.

Бен се прозя и се протегна към тавана.

— Ти си луда. Сънят е източник на живот.

Изведнъж звънна телефонът.

— Ало? — Майка му остави зеленчуците. Замълча за момент и каза. — Да, тук е. Изчакайте малко. — Тя се обърна към Бен. — За теб е. Някакъв Рик.

Бен пребледня. Учудена от реакцията на сина си, майка му му подаде слушалката. Бен опъна докрай кабела и почти влезе в другата стая.

— Ало?

— Ей, Бен — провикна се Рик. — Как са нещата вкъщи?

Бен опъна още кабела и се премести в дневната.

— Какво искаш?

— Нищо. Просто да съм сигурен, че всичко е наред. И да пожелая на теб и на семейството ти приятни празници. Нали може?

— Не, не може. — Бен се стараеше да не повишава тон. — Затварям телефона. Ако искаш да говориш с мен, обади ми се, когато се върна във Вашингтон. Стой далече от семейството ми.

— Бен, просто искам ти и семейството ти да прекарате приятно…

Бен затвори телефона, насили се да се усмихне и се върна в кухнята.

— Всичко наред ли е? — попита майка му. — Кой беше на телефона? Кой е Рик?

— Приятел от съда — отвърна Бен. — Спорим по едно дело и искаше да говорим за това. Нищо особено.

— Бенджамин, не ме лъжи — каза майка му.

— Мамо, не лъжа — настоя Бен. — Един хахо от работата, с който непрекъснато се дърлим. Всичко е наред. Ще се оправим.

Преди тя да може да каже каквото и да е, Бен излезе от стаята.

— Лиза, хайде! — извика той от входната врата.

Докато се качваше в колата на майка си, Бен мълчеше, устните му бяха стиснати ядно. Вече изкарваше колата от алеята, когато Лиза отвори вратата и скочи вътре.

— Няма нужда да спираш — заяви Лиза, когато Бен изкара колата на пътя. — Наред съм. — Като не получи отговор, добави: — И какво каза той?

— Нищо. Правеше се на интересен.

— Това го знам. Сега ми кажи какво стана.

— Не искам да говоря за това — упорстваше Бен. — Днес искам да се забавлявам.

— Само ми кажи…

— Моля те — въздъхна Бен. — Нека забравим за това.

Лиза мълчеше, докато излязоха на магистралата за Масачузетс.

— Поне ще ми кажеш ли къде отиваме?

Бен пое дъх дълбоко и заговори:

— Първо ще отидем на Бийкън Хил, където не само ще видиш най-добрата архитектура в града, но и ще ядеш от обърнатата пица на Вито.

— Какво обърнато?

— Ще ядем в ресторант, наречен „При Вито“, където сервират две парчета пица едно срещу друго. Спри да ми разваляш изненадата. — После продължи със спокоен, монотонен глас: — След това ще се разходим по Бостън Комън и ще отидем право в центъра.

— Ще ми покажеш ли бар „Наздраве“?

— Не, няма да минаваме покрай бар „Наздраве“. Това да не ти е екскурзия! Ще разглеждаш града като местен жител. Естествено, това означава, че няма да видиш фрегатата „Конститюшън“, бар „Наздраве“, залата „Фаньой“ и всичките други туристически глупости, които хората обичат да снимат, но от това ще станеш по-добър човек.

— Вече се чувствам просветлена.

— И ако имаш късмет, ще ти покажа любимото си място в целия град.

— В библиотека ли ще ме водиш?

— Мога да спра и веднага — каза Бен.

— Ще съм добра. Обещавам. — Лиза дръпна въображаем цип по устните си.

 

 

В четири и половина Бен спря колата на малък, чакълест паркинг встрани от Мемориъл Драйв. Освен тяхната нямаше други коли. Лиза подозрително се огледа.

— Ако едно време тук си оправял мадамите, да знаеш, че ще повърна.

— Нищо подобно. — Бен изключи двигателя. — Казах ти, че ще ти покажа любимото си място. Досега да съм те лъгал?

— На Копли Скуеър нямаше скейтъри.

— Беше студено — каза Бен. — Нещо друго?

— Артистите на Харвард Скуеър не струваха.

— Най-добрите излизат вечер. Нещо друго?

Тя се позамисли.

— Не, за друго не си ме лъгал.

— Тогава ела с мен. — Бен излезе от колата и тръгна срещу студения вятър, който идваше от реката. Отправи се към тясна алея. Гледката от бетонната пътека се закриваше от ограда от старо и изгнило дърво, наскоро покрито с различни графити. На една от извивките на пътеката стената свършваше и Лиза видя, че вървят към Чарлз Ривър. Бетонът премина в дървена настилка и ги отведе до среден по големина навес за лодки точно до реката. — Едно време това беше собственост на университета в Бостън — обясни Бен — Цялото оборудване на университетския отбор стоеше тук. Всички училища си имат такива места нагоре и надолу по реката — Харвард, Ем Ай Ти, Бостън Колидж. Нортийстърн, всичките са някъде тук. И когато Бостънският университет събра достатъчно пари, изоставиха тази барака заради някакви модерни постройки по-близко до сградите му. — Бен отиде до кея и посочи надясно. — Оттук ще можем да видим как залезът къпе града в светлина. И затова е най-хубавото място в града. Обиколката свърши. Та-ра-ра-а-ам! — каза той, обърна се и се поклони.

Лиза седна на кея и провеси крака към водата.

— Прав си. Мястото е фантастично.

— Откри го по-големият брат на Ерик и ни го показа. — Бен седна до Лиза. — Тук написах първото си колежанско есе, за да вляза в Колумбия, тук написах и есето за Йейл.

— Трябваше да си донесем решението „Гринъл“.

Бен погледна часовника си.

— След около двайсет минути ще видим залеза.

— Рано мръква в този град. Едва четири и половина е.

— Чакай да дойде зимата — каза Бен. — В четири и петнайсет вече нищо не се вижда. Тъй като при нас се стъмва най-рано в цялата страна, имаме най-висок процент на самоубийства през зимата.

— Ето с това можете да се гордеете.

Известно време след това те мълчаха и чакаха слънцето да залезе зад сивия хоризонт на Бостън. Лиза забеляза, че Бен я наблюдава.

— Да не мислиш да ме целуваш?

— Ще ти се — отдръпна се Бен.

— Ох, недей — рече Лиза. — Гледаш като млад фавън.

— Лиза, знам, че съм те довел на магическо място, но не всички фантазии се сбъдват.

— Не ми излизай с тоя номер — Лиза насочи пръст към Бен. — По същия начин ме гледаше оная нощ, когато работихме по смъртното наказание.

— Онзи поглед, който имам, когато съм толкова уморен, че изтощението ми се приема за страст? Мисля, че си права — точно така те гледах тогава.

— Остави — поклати глава Лиза. — Прав си. Дай да се наслаждаваме на залеза.

Бен се облегна на лакти и се загледа в златистооранжевите цветове, които обливаха върха на сградата на местната съдебна зала. След няколко минути попита:

— Мислиш ли наистина, че ще го хванем?

— Не съм сигурна — сви рамене Лиза — Надявам се. Винаги изглежда толкова подготвен. Защо?

— Забрави, че те попитах. — Бен се изправи и изтърси праха и камъчетата от ръцете си. — Дай да сменим темата.

— Хайде, Бен. Така ли реагираш всеки път, като си притеснен? Кажи ми какво си мислиш? Знам, че си жестоко уплашен.

Бен мълчеше.

— И би трябвало да си.

— Какво искаш да ти кажа? — попита Бен накрая. — Разбира се, че съм уплашен. Цялата ми кариера може да отиде по дяволите. И в единствения момент, в който си позволявам да си поема дъх, тоя боклук звъни в нас, само за да ме изнерви! Какво друго да ти кажа? Че сънувам кошмари? Че само за това мисля? Че се страхувам, че съм се захванал с нещо, което е много по-силно от мен? Вашингтон е едно, но вкъщи е съвсем друго.

— Защо?

— Родителите ми са тук — обясни Бен. — Това е. Точка. Не искам да ги забърквам.

— Вероятно Рик звъни точно затова — посочи Лиза. — Знаел е, че ще те пощури.

— Така ли? Сериозно? — каза саркастично Бен. — А аз си мислех, че ставаме истински приятели. След онази разходка с лимузината имаме толкова много общи спомени.

Лиза не отговори.

— Съжалявам. — Бен си пое дъх. — Дай да започнем отначало.

— Разбира се. — Лиза се усмихна леко. — Та кажи сега, какво искаше Рик?

— Да ми пожелае приятно прекарване на празниците. Сигурен съм, че това е неговият начин да ми напомни „Не забравяй за какво си говорихме в колата“.

— Наистина трябва да го намерим и да му дадем да разбере. — Лиза клатеше крака.

— Толкова си права. — Бен пак се облегна на ръцете си.

— Знаеш ли, ако ти се говори за това, аз съм насреща.

— Благодаря. — Бен се усмихна. — Дай сега да се наслаждаваме на залеза.

 

 

— Готови ли са всички за вечеря? — попита майката на Бен точно в седем на следващата вечер.

— А татко? — Бен остави на масата кана със студена вода и две бутилки газирана вода.

— Преди малко се обади. Някой му е срязал задните гуми и ще закъснее.

— Срязал му е гумите? Добре ли е? — попита Лиза.

— Да отида ли да го взема? — обади се Бен.

— Добре е — успокои ги майка му. — Каза, че от сервиза щели да пристигнат всеки момент.

Бен и Лиза седнаха на масата, а майката на Бен донесе голяма купа салата.

— Подайте си чиниите.

Изведнъж вратата се отвори и влезе бащата на Бен.

— Здравейте, всички — обяви той. Целуна ги, преди да седне на централното място. — Точно навреме идвам.

— Бързо се прибра — отбеляза майката на Бен.

— Няма да повярвате какво се случи — баща му разхлаби вратовръзката си. — Точно след като се обадих в сервиза, излизам навън да сменя едната гума. Реших, че така ще спестя време. Тъкмо съм почнал да слагам резервната, спира едно момче и вижда какво правя. Предлага ми неговата резервна гума и дори ми помага да я сложа. Когато поисках да му платя, каза, че не можел да вземе пари за това — било Деня на благодарността и така нататък.

— Как изглеждаше? — Бен се надяваше, че гласът му не го издава.

— Руса коса, малко превзет. Нищо особено.

Лиза и Бен се спогледаха.

— Нещо друго каза ли? — Бен се опита да запази спокойствие.

— Не. — Баща му си сипа голяма порция салата. — Спомена, че ме познавал от рубриката. И знаеш ли още какво? Знаел, че работиш във Върховния съд. Спомняш ли си статията, която Кари написа за тебе — когато стана сътрудник?

Дланите на Бен се изпотиха, той изпусна вилицата си и тя падна в чинията.

— Добре ли си? — попита майка му.

Бен избърса длани в панталоните си, взе вилицата си и бързо се стегна.

— Добре съм. Просто цял ден не съм ял.

Учудена от това колко спокойно бащата на Бен приема всичко. Лиза попита:

— Често ли ви режат гумите?

— Случва се от време на време. Когато напиша нещо за корупцията в правителството, ми режат гумите, чупят ми прозорците. Такъв е животът на журналиста. Твърде много врагове.

— Значи това не е нещо необичайно… — Лиза се надяваше, че Бен слуша разговора.

— Не и за мен — заяви гордо бащата на Бен.

Майка му никак не беше в настроение да слуша речта на Майкъл за живота на журналиста и се намеси.

— Какво ново в работата?

— Нищо особено — отговори Майкъл. — Тези дни е доста спокойно. Застреляли някого в центъра. Има ново експозе за корупцията в полицията, което излиза утре. И синът ми се е сгодил. Иначе е спокойно.

— Какво? — Бен се върна на земята.

— Не си ли видял днешния вестник? — Баща му бръкна в куфарчето си и извади част от вестника. — На двайсет и седма страница — той го подаде на Бен.

Бен отвори на страницата с обявленията. Най-отгоре на първата колона имаше голяма снимка на Лиза. Под нея пишеше: „Маргарет и Шеп Шулман от Лос Анджелис обявяват годежа на дъщеря си. Лиза Мари, за Бенджамин Адисън, син на Шийла и Майкъл Адисън от Нютън. Бракосъчетанието е планирано за месец март“. Бен изкрещя:

— Какво, по дяволите, е това?

— Дай да видя — Лиза грабна вестника. — Кой би го направил?

— Да разбирам ли, че няма да се жените? — попита баща му.

— Добра работа — каза майка му, когато Лиза й подаде вестника. — Кой го е направил? Оубър? Нейтън?

— Кой друг? — вдигна рамене Лиза.

Без да обръща внимание на реакцията на семейството си, Бен не можеше да спре да мисли за Рик.

— Бен, добре ли си? — изгледа го баща му.

— Да. — Бен се обърна към него. Махна към вестника и каза: — Съжалявам за това. Нямам нищо общо.

— А, не се притеснявай — усмихна се баща му. — Много ни харесва, когато ни правят на маймуни. Всеки самоуважаващ се вестник би искал да е жертва на безмозъчни шеги от време на време.

— Не си загазил заради това, нали?

— Не, разбира се. Но цял ден хората ме питаха как така не съм им казал. — Баща му свърши салатата си и добави: — Между другото, президентът си е подготвил списъка със заместници на Блейк.

— Кой е вътре? — попита Бен, като се опитваше да не мисли за Рик. — Кътлър, Редлих. Кой друг?

— Споменава се и стария ти приятел съдия Стенли.

— Не може да бъде. — Бен махна с ръка. — Тия да ги разправя на либералите. Бас на сто долара, че Стенли няма да влезе.

— Нещо в съда да си чул?

— Нищо не стига дотам — обясни Бен. — От президентството се обаждат на някои съдии за препоръки, но иначе знаем същото, каквото и вие.

— Хайде де — не повярва баща му, — ти работиш там. Трябва да е стигнало нещо до теб. Подай малко вътрешна информация на татко си.

— Казах ти, че не знам нищо — настоя Бен. — И не ме поставяй в такова положение. Дори и да знаех нещо, нямаше да ти кажа.

— Спокойно — каза баща му. — Шегувам се.

— Беше шега — добави Лиза.

— Чудесно. — Бен ровеше в салатата си. — Шега било. Разбирам. Ха-ха.

— Всичко наред ли е в работата? — попита майка му.

— Всичко е чудесно — отвърна Бен. — Всичко е прекрасно.

— А онази фирма, която те гонеше? Още ли се интересуват от теб?

— Мамо, всичко е наред. Нося се с експресния влак към света на висшето право. Нищо не е в състояние да ме спре. Може ли да сменим темата?

— Не. Какво не ми казваш? — Майка му се обърна към Лиза. — Какво не ми казва? Ти ми кажи.

— Мамо, остави Лиза на мира — настоя Бен.

— Бен, няма причина да викаш — обади се баща му.

— Има, когато тя си пъха носа в чужди работи.

— Няма да ми държиш такъв тон на масата — заяви майка му. — Извини се или излез от стаята.

— Да изляза от стаята? — Бен се насили да се засмее. — Или? Ще ме накажеш? Ще ме напляскаш? Ще ми забраниш да гледам телевизия? Или няма да си чествам рождения ден тази година?

— Бенджамин, ако обичаш, напусни стаята — каза тихо баща му.

Бен стана и шумно се качи по стълбите.

— Ще бъда в моята.

 

 

В осем часа на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — дръпна стола си назад бащата на Бен. Отвори вратата и възкликна: — Ей, момчета. Влизайте, тъкмо сме на десерта.

— На глупаци ли ми замириса? — Лиза подуши въздуха, когато Нейтън и Оубър приближиха масата.

— Здравейте, момчета — кимна майката на Бен.

— Здравейте, госпожо Адисън. — Оубър едва сдържаше усмивката си. — Надявам се, че сте си прекарали добре на трапезата.

— Добре беше — каза Лиза.

— Какво ви води насам тази вечер? — попита госпожа Адисън.

— Просто искахме да ви поздравим. Толкова отдавна не сме ви виждали, вас и господин Адисън — рече Оубър. — И, разбира се, искахме да ви честитим годежа на сина ви.

— Точно така. — Нейтън потупа Лиза по гърба. — Това е голям ден за вас. Най-добри пожелания.

— Много смешно — начумери се Лиза.

— Хайде де — разпери ръце Нейтън. — Не ми казвайте, че не ви е станало смешно — снимката, фалшивата биография — гениално беше.

— И ни костваше сто долара — добави Оубър.

— Определено беше смешно — съгласи се Лиза. — Само се надявам да не си мислите, че ще ви се размине без последствия.

— Ще ги поема като мъж. — Оубър се смести на стола до Лиза. — И като говорим за мъже, къде е бъдещият младоженец?

— Цупи се в стаята си — обясни майка му.

Десет минути по-късно Оубър, Нейтън и Лиза влязоха в стаята на Бен.

— Да не би да ми е отменено наказанието? — Бен седна на леглото си. — Пускат посетители при мен.

— Стига вече. — Лиза се друсна до Бен. — Просто искат да знаят какво те тормози.

— Ако искам да им кажа, ще им кажа — отвърна Бен.

— Виж какво, не е необходимо да се разстройваш за това, че родителите ти се държат с теб като с дванайсетгодишен — заговори Лиза. — Това им е работата. Усещат, че нещо не е наред. Освен това ти си се държиш като дванайсетгодишен.

— Мислиш ли, че онзи, който е помогнал на баща ми, е бил Рик? — попита Бен и обясни положението на Оубър и Нейтън.

— Не знам кой е бил, но мисля, че съвпадението е твърде голямо, за да бъде случайно — отвърна Лиза.

— Защо върши това? — въздъхна Бен.

— Защо не спрем да говорим за него? — предложи Нейтън. — Нищо не можем да направим тук и нищо не печелим, като те гледаме как откачаш. Когато се върнем, ще седнем и ще направим нова стратегия.

— Ами ако… — започна Бен.

— Не започвай — прекъсна го Нейтън. — Дайте да говорим за нещо друго.

— Имам нова тема. — Оубър разглеждаше календара с Алберт Айнщайн отпреди седем години, който още висеше на стената. — Хайде да говорим защо утре е такъв специален ден.

Бен помисли малко и каза:

— Толкова си жалък понякога.

— Какво? — Лиза погледна Нейтън.

— Утре Оубър чества годишнина от изгубването на девствеността си — обясни Нейтън.

— И аз пръв се сдобих с тази чест — добави Оубър, — което винаги ще ядосва Сърдитко.

— Бен щеше да го прави с Линдзи Лукас — продължи да обяснява Нейтън, — но тъй като Оубър искаше да е пръв, спа със Секс-турбината Шели Ливайн.

— Само за да изпревариш Бен? — попита Лиза.

— Не само — каза Оубър. — Исках и да я опозная по-добре.

— Направи го само, за да ме изпревари — обади се Бен.

— И оттогава това го притеснява — добави Оубър.

— Вие сте болни — поклати глава Лиза. — Състезавали сте кой пръв ще прави секс.

— Състезанието беше само в главата на Оубър — каза Бен.

— И аз взех златния медал — обади се Оубър. — Но не се притеснявай толкова. И сребърния не е лош.

— И в кой клас бяхте? — попита Лиза.

— В единайсети — отговориха едновременно и двамата.

— Не е лошо — засмя се Лиза. — А ти, Нейтън? Ти кога го направи?

— Това е много личен въпрос — каза Нейтън. — А ти?

— С Крис Вайс в десети клас в спалнята на родителите му, бяха заминали за уикенда.

— А така! Ранно пиле! — възкликна Оубър.

— Е, ти кога го направи? — Лиза отново се обърна към Нейтън.

— В дванайсети… — започна Нейтън.

— Беше след дванайсети клас — поправи го Бен.

— Лятото между дванайсети клас и колежа — настоя Нейтън. — Технически си беше още дванайсети клас. За нас сега може да е лято, но за мен тогава си беше дванайсети клас. С Елинор Сусман в малка хотелска стая надолу по брега на Джърси — родителите ми ходеха за лятото там.

— Добър вкус — каза Лиза. — Ти къде го направи? — обърна се тя към Бен.

— Тъй като съм най-стилният от всичките, заведох я в навеса за лодки на университета. Носехме си спални чували, много точно беше — под звездите, с изглед към града.

— А ти? — тя се обърна към Оубър.

— Аз и Секс-турбината отидохме в тях след една пиянска нощ и го направихме в собствената й, обзаведена с вкус стая.

— А родителите й били в съседната — добави Бен.

— Не може да бъде — каза Лиза.

— Нищо не чуха. — Оубър седна на пода с кръстосани крака.

— Като говорим за страхотен секс, питай Оубър да ти каже за връзката си с шефката — предложи Нейтън.

— Абсолютно — засмя се Бен. — Това е страхотно…

— Не беше връзка — прекъсна ги Оубър. — Беше ужасяващо прелъстяване.

— Хайде, разказвай — каза Лиза.

— Станало по време на краткия трудов стаж на Оубър като помощник по връзки с обществеността.

— Ставаше въпрос за един рекламен павилион за компютри — добави Оубър.

— И пряката началничка на Оубър — Бен продължи с плътен, секси глас, — нека кажем, че специалността й била „любов“.

— Давай по същество — замоли се Оубър. — Тя ми се натисна и аз й отказах. Край на историята.

— Не, не, не — намеси се Нейтън. — Тя те натисна и ти припадна.

— Какво? — Лиза започна да се смее.

— Извикала го в офиса си и била само по сутиен, пликчета и жартиери — каза Бен. — Оубър я погледнал и паднал в несвяст.

— Цял ден преди това ми беше лошо — обясни сухо Оубър. — Когато ме извика, станах твърде бързо и като влязох при нея, вече не си усещах главата.

— Май нещо друго не си усещал — каза Нейтън.

— Тя какво е направила, като си припаднал? — попита Лиза.

— Не съм сигурен — отвърна Оубър. — Но когато се събудих, ми вееше с една папка.

— И била още гола — добави Бен. — Но вече не била навита. Припадъкът е най-лошия афродизиак в света.

— Хайде да говорим за друго — помоли Оубър.

— Ох, скъпи — Нейтън се обърна към Бен. — Така си падам по бельото… — Нейтън затвори очи и се строполи на пода.

— Раз, два и в безсъзнание — каза Бен.

— Това е. Махам се оттук — заяви Оубър. — Ако исках да ми се присмиват, щях да си остана вкъщи.

— Ще ме закараш ли до нас? — Нейтън попита Оубър, докато той излизаше от стаята.

Оубър не отговори.

— Ще приема мълчанието като знак на съгласие. — Нейтън махна на Лиза и Бен. — До после.

— Ще се видим — каза Бен на Нейтън.

— Жалка картинка си. — Лиза удари пръст в гърдите на Бен.

— Какво?

— Мястото, където ме заведе вчера — навесът за лодки. Опитваше се да ме прелъстиш.

— Я се разкарай — нацупи се Бен. — Няма такова нещо.

Лиза примижа и започна да имитира ниския глас на Бен.

— Уф, тук си написах есето за Колумбия, и си написах есето за Йейл, и загубих… — гласът й стана още по-нисък: — Не бе, глупак, не й казвай за това с девствеността — ако разбере, никога няма да си легне с нас.

— Страхотно — Бен се засмя. — Съвършено пресъздаване на мисловния ми процес.

— Може да не съм точна, но почти.

— Вярваш ли си наистина? — попита Бен.

— Греша ли?

— Вярваш ли си?

— Отговори ми на въпроса — настоя Лиза. — Кажи ми дали греша?

Бен се изчерви.

— Не си съвсем права, но не си и на друга планета.

— Знаех си! Толкова си предвидим.

— Какви ги говориш? Не съм предвидим.

— Шегуваш ли се? — попита Лиза. — Толкова си предвидим, че по теб мога да си сверявам часов…

Преди Лиза да успее да довърши, Бен се наведе напред и я целуна силно и продължително.

Изненадана, Лиза се отдръпна леко.

— Целувка от господин Адисън — впечатлена съм. Не очаквах от теб такива неща.

— Я млъквай! — Бен я целуна отново. Когато я прегърна, тя го бутна на леглото, възседна го и бясно започна да разкопчава ризата му.

— … И нека ви кажа още нещо… — Оубър влезе с трясък в стаята. — ОЛЕЛЕ! ЕЗИКЪТ МУ Е В УСТАТА Й!

— Не може да бъде — каза отвън Нейтън.

— Имате ли нещо против? — поинтересува се Лиза. — Някои от нас се опитват да се забавляват.

— Това няма да го забравя — предупреди Оубър с широка усмивка на лицето.

— Как ще се оправдаваш пред Линдзи Лукас? — извика Нейтън, докато вратата се затваряше.

Бен отпусна глава на леглото.

— По дяволите.

— Забрави ги. — Лиза се наведе над него и започна да целува шията му.