Брад Мелцър
Десетият съдия (16)

Глава шестнайсета

Две седмици по-късно в седем и половина сутринта Бен четеше вестника на бюрото си. Носеше дънки и стар вълнен пуловер и беше очарован от факта, че съдиите ги няма и може да се облича както си иска. Обърна на трета страница, облегна се напред и се зарови в мненията на най-известните водещи на рубрики във Вашингтон. Когато Лиза влезе в кабинета, той вдигна глава.

— Честита Нова година — каза тя. Беше отишла предишната седмица в Калифорния, за да прекара празниците със семейството си. Въпреки че бе облечена с черен пуловер и избелели дънки, първото нещо, което Бен забеляза в нея, беше шоколадовият тен.

— Изглеждаш страхотно! — Бен я целуна по бузата.

— Благодаря. А ти си блед. — Тя отвори куфарчето си и стовари петнайсетсантиметрова купчина хартия на бюрото си.

— Минала си през всичко това? — Бен беше удивен.

— Какво да ти кажа? Много съм добра. — Лиза започна да подрежда документите и забеляза бележката в ъгъла на бюрото си. — Какво е това?

— Обяди за сътрудниците — обясни Бен. — Тъй като половината ни стаж изтече, започват да организират частни обеди със съдиите, за да се опознаем.

— Колко хубаво — каза Лиза.

— Би трябвало да е интересно — отвърна Бен. — Освен с Холис, не мисля, че съм си разменил и две думи, с който и да е друг.

— Значи ще се поомешаме и съдът плаща? Каква сделка. — Лиза се облегна на стола си и се загледа в Бен. — Като говорим за сделки, не мога да спра да мисля за „Гринъл“.

— Какво да ти кажа? Планът беше жесток.

— Не е вярно — отвърна Лиза студено — Беше напълно откачен. Колкото повече мисля за него, толкова повече разбирам, че това беше най-тъпото нещо, което можехме да измислим.

Бен се изправи в стола си.

— Какво ти става?

— Нищо ми няма — продължи да подрежда документите Лиза. — Просто мисля, че беше тъпо.

— Как така тъпо? — подразни се Бен.

— Тъпо беше, защото единственото, което направи, бе да вбесиш Рик. В края на краищата не постигна нищо друго.

— Напротив.

— Така ли? — погледна го Лиза. — Какво друго постигна?

— Разкарах Рик.

Лиза остави документите.

— Нека те питам нещо — каза тя. — Когато съставяше плана за „Гринъл“, каква беше истинската ти цел?

— Каква е била истинската ми цел ли?

— Целта ти — повтори Лиза. — Какво се надяваше да постигнеш?

— Нямаше истинска цел — обясни Бен. — Рик се свърза с Ерик, Ерик се свърза с мен. Оттам нататък направих така, че Рик да не спечели.

— Но за какво беше най-много загрижен? Какво ти се въртеше в главата?

— Милион неща — отвърна Бен. — Вълнение, страх, безпокойство, гняв, отмъщение…

— Точно така — прекъсна го Лиза и вдигна пръст. — Отмъщение.

— Какво му е на отмъщението? След всичко, което ми причини Рик, бях бесен.

— И с право — кимна Лиза. — Но откакто започна това, до такава степен си обзет от мисълта за отмъщение, че си спрял да мислиш как точно ще се измъкнеш от тази бъркотия.

— Не ми ги разправяй тия — ядоса се Бен, — най-голямата ми грижа беше да се измъкна.

— Тогава защо не се опита да направиш така, че да арестуват Рик? Ако знаеше къде ще се среща с Ерик, защо не съобщи мястото на властите?

— Не знаехме къде ще се срещнат — обясни Бен. — Рик винаги звънеше на Ерик точно преди самата среща. Ерик отиваше във фоайето на някой хотел и след това Рик му се обаждаше от друг. Освен това дори и да исках, не можех да отида в полицията, защото щяха да ме арестуват на секундата.

— Виждаш ли къде е основната грешка в мисленето ти? Можеш да отидеш в полицията, но не искаш.

— Естествено, че не искам. Не се обиждай, но си обичам работата.

— Забрави работата. Животът ти е по-важен.

— Лиза, не знам защо си откачила така. Последните три седмици бяха напълно спокойни. Нямам грижи. Нищо не ми тежи. Рик изчезна…

— Рик не е изчезнал! — Лиза повиши глас. — Кога ще си го набиеш в главата? Рик може да е вбесен, може да е останал без пари, може да ти е сърдит, но не си е отишъл! И ако мен ме прецакаш с няколко милиона долара, бъди сигурен, че от момента, в който това се случи, ще започна да кроя план как да ти го върна.

— И какво толкова те тревожи?

— Просто искам да си отвориш очите. В опасност си.

— Какво искаш да направя? Да тичам при Холис и да го моля за помощ?

— Не знам дали трябва да отидеш при Холис, но по принцип идеята ти е правилна. Иначе никога няма да се измъкнеш. Този човек веднъж сряза гумите на баща ти — ще изчакаш ли да видиш какво ще направи сега?

Без да каже нищо, Бен грабна калкулатора от бюрото си и нервно започна да натиска бутоните.

— Знаеш, че съм права — добави Лиза — През цялата катастрофа нито веднъж не се замисли как да се измъкнеш от тази каша — просто беше обсебен от мисълта, че Рик те е надцакал.

— Не е вярно! — Бен продължи да се бори с бутоните.

— Вярно е. — Лиза взе калкулатора и го хвърли в кошчето до бюрото му. — Не можеш да преживееш, че те е надхитрил. И само за отмъщение си мислиш. Нека ти кажа нещо, обаче, отмъщението е лесна работа. Да прекараш Рик не беше кой знае какво. Трудно е да го хванеш. А за да направиш това, трябва да жертваш нещо. Така че веднъж в живота си ще трябва да си признаеш, че не можеш да се справиш сам.

— Може и да не мога, но ние…

— Не, и ние не можем — възрази Лиза. — Ние нищо не можем да направим. Не се засягай, но ти, аз и всичките ти приятели с шпионските играчки нямаме възможност да усетим какво ще измисли Рик сега. Колкото и да сме умни, не сме чак толкова добри. И докато не признаеш това, никога няма да се измъкнеш.

Бен мълчеше и гледаше в бюрото.

— Мислиш, че трябва да се предам.

— Да — каза Лиза. — През последната седмица прехвърлях всички възможни изходи от тази ситуация. Каквото и да се случи, властите по някакъв начин ще разберат. Това трябва да го приемеш.

— Освен ако не заковем с нещо и Рик.

— Това няма значение. На Рик му е все тая дали ще кажем на полицията, че е гений. Не могат да го открият. Но теб по всяко време могат да те намерят. Щом Рик е някъде навън, винаги над главата ти ще виси тази опасност.

— Ами ако сами хванем Рик?

— Пак няма знамение — заяви Лиза нетърпеливо. — Дори и сами да хванем Рик, ще трябва в един момент да го предадем на полицията. Не можем да го държим вечно в мазето. А в момента, в който го предадем, можеш да си сигурен, че ще обвини за всичко теб.

— Значи каквото и да стане, съм вътре.

— Това се опитвам да ти обясня. Така че най-добре е да отидеш в полицията и да предотвратиш това, което Рик може да ти направи.

— Може би ще се смилят над мен, защото сам се предавам.

— Възможно е. А ако им дадем достатъчно солиден план, може дори да те пуснат, за да хванат Рик в действие.

Бен се замисли и най-накрая каза:

— Ако се предам, трябва да се сбогувам с работата си.

— Не е задължително — отвърна Лиза. — Може да ти дадат медал за храброст.

— Знаеш ли, дай да спрем. — Бен обърна стола си.

— Какво има? Какво казах?

— Нищо. — Бен не се обръщаше.

— На мен ли се сърдиш?

— Не се сърдя на теб. На себе си се сърдя. Трябваше преди седмици да приключа с това.

— Сега е лесно да се каже. Преди три седмици нещата бяха различни.

— Така си е — саркастично се съгласи Бен.

Лиза се върна на бюрото си.

— И какво ще правиш?

— Още не знам — призна Бен. — Остави ме да помисля.

 

 

В осем без петнайсет същата вечер Бен излезе от съда и тръгна към „Юниън Стейшън“. Спусна се с ескалатора в слабо осветената, неотоплена и препълнена с реклами зала, заобиколен от нему подобни, запътили се към върха, облечени в бизнес доспехи жители на Вашингтон. Бен започна да брои сините костюми на тънко райе, кафявите кожени куфарчета и черните шалчета около него. Повечето от тези, които притежаваха и трите неща, оплешивяваха и само един си беше разхлабил вратовръзката. Бен изведнъж го замъчи клаустрофобия и се приближи към края на платформата. Какво правя със себе си, по дяволите, зачуди се той, като гледаше хората наоколо. Когато сребристият вагон със свистене спря до платформата, Бен се качи и намери свободно място. Две минути след като потегли, влакът отново рязко спря.

— Съжаляваме за неудобството, но пред нас на гарата има друг влак — съобщи скърцащ глас. — Ще тръгнем след няколко минути.

Тълпата изстена в един глас, а Бен се намести по-удобно в седалката си.

— Всеки ден — въздъхна пътникът до Бен. — Не могат ли веднъж да си изчислят правилно времето? Не е като за пръв път да има час пик.

— Така е — промърмори Бен и кимна на младежа. Едва ли имаше и шестнайсет години, но беше облечен в костюм и вратовръзка.

— Защо едно и също нещо се повтаря всяка вечер? — попита момчето. — Защо не вземат да го оправят?

— Нямам представа. И съм твърде уморен да мисля за това.

— Не ми говори за умора — каза момчето с лек акцент от Масачузетс. — Първо бягай по двайсет пъти на ден от Сената до Белия дом и после ми приказвай.

— Значи си стажант?

То гордо разтвори палтото си и показа ламинирания пропуск за Сената, увиснал около врата му.

— Предпочитам да ме наричат паж. И ако те интересува как някой сенатор си обича кафето, само ми кажи. Знам ги наизуст.

— Служители на народа, така ли?

— Така се казва. Но няма да съм там задълго.

— И защо? — попита Бен.

— Защото съм добър в работата си. Решавам проблеми. — Момчето махна с ръка към предната част на влака. — Това не им е наред на хората, които съставят влаковите разписания. Нито един от тях не може да решава проблеми. Те са скучни, закостенели, реактивни. Затова сега седят там. Никой няма проактивен подход.

— А ти как би разрешил проблема?

— Не е толкова разрешение, колкото подход. Според мен, ако наистина искаш да се справиш с един проблем, трябва да стигнеш до същността му. Но никой в този град не прави така. Просто обикалят отбранително около всичко.

— И това ли е големият ти план?

— Не съм казал, че ще променя из основи железницата — отвърна му момчето. — Просто ти казвам какъв ми е подхода.

— Мислиш ли да следваш право? — попита Бен.

— Откъде знаеш?

— Подушвам адвокатите от километри. Имат си особена миризма.

— Не се присмивай на това, което не разбираш. Само адвокатите ги приемат на сериозно тези дни. Без тази диплома никой няма да ме чуе, но ако съм адвокат, ще нося истинска отговорност.

— Така ли мислиш?

— Знам, че е така — настоя момчето, а влакът тръгна. — Добрите идеи стигат само донякъде. Трябва да ти имат доверие, за да свършиш наистина нещо. Ако се задушаваш в работата си, необходимо е сериозно да се замислиш. Право всеки може да следва. Ще ти осигури бъдеше.

— Благодаря за съвета — каза Бен, докато влакът спираше на следващата спирка. — Ще си помисля.

— Надявам се — отвърна момчето. — Това може да промени живота ти. — То стана и тръгна към вратите. — Тук слизам. Приятна вечер.

— И на теб — махна му Бен. След секунди вратите на метрото се затвориха и влакът потегли.

 

 

Когато Бен пристигна в тях, Ерик и Оубър миеха чинии в кухнята.

— Най-накрая — каза Оубър, щом видя Бен.

— Не му казвай — Ерик бършеше керамичната купа за спагети. — Няма да му хареса.

— Не е вярно — ръцете на Оубър бяха покрити със сапун. — Ще му хареса. — Бен си свали сакото, а Оубър прекоси стаята. — Измислихме нов начин за организация на съдебната система.

— Страхотно — отбеляза сухо Бен и влезе в кухнята.

— Какво се е случило? — погледна го Ерик. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Всичко наред ли е в работата? — попита Ерик.

— По-добре не може да бъде. — Бен извади от хладилника накълцано говеждо, останало от стара поръчка на китайска кухня. — Всеки ден е цяло удоволствие.

— Да не би Рик да се е обадил?

— Още не. — Бен си взе вилица от чекмеджето.

— Майната му на Рик. Него го няма вече. — Оубър изплакваше една пластмасова чаша. — Чуйте ме сега. Ето какво предлагаме. За да направим съдебната система по-ефикасна, няма ли да е страхотно, ако всичко — всяко дело, всяка промяна, всяко обсъждане — се решава с канадска борба?

— Само си помисли за малко — помоли Ерик. — Недей веднага да го отхвърляш.

— Представи си възможностите — размаха ръце Оубър. — Адвокатските фирми ще са пълни с огромни борци, които ще ги избират в най-добрите фитнес салони.

— Завръщане към Дарвинизма — прекъсна го Ерик. — Оцеляват най-силните. Незабавна справедливост.

— Ваша Светлост, протестирам. Едно, две, три — и делото се прекратява. — Оубър започна да се преструва, че губи въображаема игра на канадска борба.

— Е? — попита Ерик, докато Бен сядаше на кухненската маса. — Какво мислиш? Идеята не е лоша, нали?

Бен се загледа в накълцаното говеждо.

— Мислиш ли, че трябва да се предам? — попита той.

— Какво?

— Чу ме. Мислиш ли, че трябва да се предам?

— Защо ще го правиш? — попита Ерик.

— За да се измъкна от тази каша.

— Няма да се измъкнеш — не се съгласи Ерик. — Само ще затънеш още повече. Кажеш ли на някого, ще те уволнят веднага.

— Е, и? Работата ми струва ли си всички тези главоболия?

Ерик захвърли кърпата за бърсане на плота и се доближи до Бен.

— Добре ли си? — попита той. — Имаш най-добрата правна работа в света. Защо ще искаш да я рискуваш?

— Ти какво мислиш? — Бен се обърна към Оубър.

— Ако говориш сериозно, съгласен съм с Ерик. Защо да рискуваш всичко сега? Победихме Рик. Той изчезна. За какво се притесняваш?

— Ами ако се върне? — попита Бен. — Тогава какво ще правя?

— Нямам представа — каза Оубър. — Но ако ще си разбиваш живота, поне изчакай Рик да се покаже отново. Иначе ще захвърлиш всичко без никаква причина.

— Може би — започна да човърка месото Бен. — Макара да не съм сигурен, че е така.

 

 

Същата вечер Бен се опитваше да заспи. Стъпалата му бяха подгизнали от пот и непрекъснато търсеше удобна позиция. Лежеше по гръб и си мислеше за зелени ливади. Обръщаше се на една страна и си представяше люлката на сапфирените океански вълни. Лягаше по корем и си фантазираше, че люби дългокрака червенокоса красавица. Но накрая ливадата се превръщаше във Върховния съд, вълните започваха да се разбиват твърде силно в брега, а червенокосата добиваше чертите на Рик. Очите му отдавна бяха привикнали с тъмното. Той стана от леглото и седна на бюрото си. На една от лавиците видя евтините метални везни, подарък от майка му, когато стана сътрудник. Той ги свали от лавицата и се усмихна.

С два пръста започна да накланя последователно всяка страна на везните, като се надяваше, че монотонното движение ще го приспи. Пет минути по-късно все още беше съвсем буден. Отвори горното чекмедже, за да си търси нови занимания и извади гумички, кламери, маркери и други канцеларски пособия. Постави от лявата страна на везните машинката за махане на телбодове и видя как се наклониха наляво. Добави и един кламер и каза:

— Това е всичкото добро на света. — Сложи и маркера. — Това е всичко, което е светло. С усмивка добави и шишенце коректор. — Това е честността ми — прошепна той. — Постепенно добави моливи, още телбодове, ластичета и гумичка: интелигентността му, последователността му, щастието му, бъдещето му. Грабна портфейла си от бюрото и го задържа над все още празната дясна страна на везните. — Това е Върховният съд — обяви и пусна портфейла. Когато той се удари във везната, канцеларските материали се разхвърчаха из въздуха.

 

 

— Сигурен ли си? — попита учудено Лиза.

— Не съвсем — каза Бен рано на следващата сутрин. — Но деветдесет на сто да. Само ми кажи каква мислиш, че трябва да е следващата стъпка.

— Зависи на кого ще се довериш. — Лиза отпи от кафето си. — Вероятно можеш да отидеш при Холис.

— Мислих за това — Бен се надяваше, че чашата чай ще успокои нервите му. — Но не вярвам той да е подходящият човек. Може да ми помогне да загладя нещата, ако отида при властите, но не е в състояние да ми помогне да хвана Рик.

— Съгласна съм. Холис може да е велик съдия, но никога не би ти позволил да използваш положението си в съда, за да хванеш Рик.

Бен уви конеца на торбичката с чай около лъжичката, за да я изстиска.

— И кой ни остава?

— Не бих отишла при Лунген или Фиск. Никога няма да ти помогнат.

— Дума да не става. Ще ме арестуват, още щом си отворя устата.

— Ами ако ги прескочиш? Отиди да говориш с началника на секретарите.

— Мислих снощи и за това. Трябва ми някой с власт, който не чака повишение. Така ще е по-заинтересован да хване Рик, отколкото да ме предаде.

— Значи трябва да отидеш при шефа на секретарите.

— Добре, решено.

Лиза се облегна назад.

— Не мога да повярвам, че ще се предадеш.

— Така ли? Нали ти предложи всичко това?

— Знам. Просто не мога да повярвам, че го правиш. Какво те накара да решиш?

— Новият шеф на транспорта във Вашингтон.

— Кой? — попита Лиза.

— Нищо. Няма значение — отвърна Бен. — Когато наистина се замислих, разбрах, че си права. През последните няколко месеца бях изгубил контрол.

— И кога ще го направиш?

— Мисля по обяд. Просто трябва да намеря името на шефа на секретарите.

— Как ще отидеш да го видиш?

— Ще кажа на секретарката му, че нося спешно съобщение от съдия Холис. Щом вляза при него, ще му обясня нещата и ще го помоля да ни помогне с Рик. — Лиза кимна одобрително, а Бен продължи: — Това означава, че трябва да направим само още едно нещо.

— Което е?

— Да помислим как да хванем Рик.

 

 

По обяд Бен взе палтото си и тръгна към вратата.

— Значи отиваш? — Лиза подаде на Бен куфарчето му.

— Може да се каже — каза Бен. — Ако ми повярва, ще имаме някакво време, но ако ме арестува…

— Сигурна съм, че ще ти повярва — прекъсна го Лиза. — Това е най-добрата им възможност.

— Може би първо трябва да се обадя на нашите — поколеба се Бен. — Така няма да се шашнат, като видят сина си по новините тази вечер.

— Няма да те дават по новините — успокои го Лиза. — Секретарите ще се влюбят в плана. — Тя забеляза гънката на челото на Бен. — С теб всичко е наред, нали?

— Мисля, че да. Искам да кажа, нали така решихме. Не би трябвало толкова да се притеснявам…

— Но си притеснен.

— Разбира се — въздъхна Бен. — Става въпрос за живота ми. През следващия час ще го взема и ще го запокитя в тоалетната. По някаква глупава причина това хич не ми харесва.

— Искаш ли да дойда с теб?

Бен се замисли.

— Не.

— Идвам. — Лиза отвори гардероба.

— Не, добре съм — настоя Бен с разтреперан глас. — Няма причина и ти да се замесваш.

— Сигурен ли си? — попита Лиза с палтото в ръка.

— Напълно — каза твърдо Бен. — Не е необходимо да идваш.

— Внимавай.

— Ще внимавам. — Бен забеляза, че дръжката на куфарчето му е мокра от пот. — Само не забравяй да ме гледаш по новините довечера. Аз ще съм тоя в прангите.

— Не говори така. Всичко ще бъде наред.

— Благодаря, че ме лъжеш — отвърна Бен. — И благодаря за помощта.

— Когато кажеш — усмихна му се Лиза и Бен излезе.

 

 

Докато пътуваше с метрото до Пентагона във Вирджиния, стомахът на Бен се бунтуваше от безпокойство и вълнение. Месеци наред бе правил всичко възможно, за да избегне този момент, а сега сам го предизвикваше. Когато метрото пресече Арлингтън, Бен се зачуди дали не полудява и дали това е наистина най-добрият начин да се справи с положението. С мъка се откъсна от нерешителността и се успокои, че всичко е наред. В края на краищата, друг начин нямаше.

Излезе от влака и застана лице в лице с Пентагона. Последва указанията на момичето от рецепцията и тръгна към кабинетите на службата на секретарите на САЩ. Те се намираха в двайсететажна съвременна сграда и вътре беше щабът на деветдесет и пет назначени от президента секретари, както и на директора им. Те отговаряха за федералната съдебна система и за сигурността на федералните съдии и свидетели. Въпреки че Карл Лунген и Денис Фиск отговаряха за съдиите във Върховния съд, докато бяха в окръг Колумбия, главният офис назначаваше отделни секретари, които да охраняват онези съдии, които излизат извън окръга.

Бен пое дълбоко дъх и дръпна стъклените врати на сградата. Влезе вътре и го спря охраната.

— Мога ли да ви помогна? — попита пазачът.

— Имам среща. Бен Адисън.

— С кого? — попита подозрително пазачът.

— С директор Алекс Дероса.

Пазачът провери в списъка си, върна се зад бюрото и вдигна телефона.

— Тук е Бен Адисън за Дероса — каза той. — Да, ще го изпратя. — Той погледна Бен и добави: — На дванайсетия етаж. Не можете да се объркате.

Минути по-късно Бен излезе от асансьора на дванайсетия етаж.

Пред стъклената врата, която водеше до редиците от офиси, седеше секретарка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Имам среща с директор Дероса. Аз съм Бен Адисън.

— Да, той каза да оставите съобщението от Холис на мен.

— Съжалявам, но не мога да направя това. Имам стриктни указания да предам съобщението лично.

— Господине, можете да го оставите на мен. Директор Дероса е много зает днес.

— Нека ви обясня нещо — вълнението на Бен се превръщаше в раздразнение. — Съдия Мейсън Холис също е много зает. Има трима лични помощника и двама сътрудници. Да не говорим за триста души персонал във Върховния съд, които също са под пряката му власт. Всеки един от тези хора можеше да напечата бележката и да я изпрати тук. Но съдия Холис реши да го направи устно по мен. Ако съдия от Върховния съд има толкова важно съобщение, че дори не го представя в писмена форма, наистина ли мислите, че е без проблем да го оставя на вас?

Бен се втренчи в секретарката, докато накрая тя вдигна телефонната слушалка.

— Бен Адисън е тук, господине Съдия Холис е помолил съобщението да бъде предадено лично. — Тя замълча. — Да, много е настойчив — отново се заслуша, затвори телефона и натисна малък бутон, който отключи стъклените врати. — Можете да влезете, господин Адисън. Той е в дъното, вдясно.

Бен тръгна по коридора и се опита да се успокои. Щом посегна към бравата на вратата на Дероса, тя рязко се отвори.

— По-добре наистина да е важно — блокира входа с тялото си Дероса. Беше нисък и пълничък, известен с острия си ум и липсата на търпение. С дебели и космати ръце и навити до лактите ръкави на ризата, Дероса посочи към единствения стол пред бюрото му. — Сядай.

По стените висяха военни награди — медали в рамки, ленти, похвали и дипломи от Морската академия и правния факултет в Колумбия. Отдясно имаше снимки на Дероса с двама бивши президенти.

— Казвай секретното съобщение — излая Дероса и седна зад бюрото си.

— Става въпрос за нещо много важно, но съобщението не е от съдия Холис — започна Бен.

— Какво, по дя… — Дероса се изправи. — Я изчезвай оттук! Лично ще се обадя на Холис и ще му кажа да те…

Бен също се изправи, докато Дероса заобикаляше бюрото си.

— Никой не знае това, но един сътрудник е издавал информация от Върховния съд — изрече той. — Чарлз Максуел знаеше за решението, преди да бъде обявено!

Дероса замръзна и присви очи.

— Седни.

Бен седна.

— Сега почни отначало. Кой е сътрудникът?

Бен замълча.

— Аз.

— Слушам те — каза Дероса.

— Няколко седмици след началото на есенната сесия мъж на име Рик Фейгън, който твърдеше, че е от бившите сътрудници на Холис, ми се обади в офиса и попита дали имаме нужда от помощ в новата обстановка. Много стари сътрудници го правят. Там трудно се започва и…

— Знам как е — прекъсна го Дероса.

— Както и да е, аз повярвах, че Рик е стар сътрудник, затова като си говорехме един ден, той ме попита за решението на делото „Си Ем Ай“. Заявих, че не мога да му кажа, а той ми обеща да си мълчи. Знаеше всичко за моралния кодекс и цял месец непрекъснато ни беше помагал. — Бен усети нетърпението на Дероса и продължи: — Затова между другото му казах какво е решението за „Си Ем Ай“. Няколко дни по-късно Максуел заложи на тази информация и спечели. Когато се опитах да намеря Рик, беше изчезнал. Телефонът му бе изключен, апартаментът — празен. Поразрових се и разбрах, че никога не е бил сътрудник в съда. И през последните четири месеца се опитва да получи от мен друго решение.

Дероса почеса брадата си.

— Казал ли си му нещо друго?

— Миналия месец нарочно му дадох погрешно решение по делото „Гринъл“. Но само за да го ядосам. — Дероса се усмихна. — Така за малко ме остави на мира. Ала съм сигурен, че пак ще ме потърси.

Дероса се замисли върху думите на Бен.

— Значи си нарушил най-основното правило на най-висшия съд в тази страна и сега искаш да ти спася задника. Дай ми една причина да не те зарешетя веднага и да не те обвиня в намеса в работите на съда.

Бен го погледна в очите.

— Мога да ви помогна да хванете Рик.

Дероса отиде до стола си и седна.

— Продължавай.

 

 

Два часа по-късно Бен се върна в съда.

— Какво стана? Направи ли го? Как мина? — засипа го с въпроси Лиза, още преди той да успее да затвори вратата.

— Направих го. Казах им.

Бен седна в стола си, а Лиза — на ъгъла на бюрото му.

— Те какво казаха? Говори, де!

— Успокой се. Ще ти разкажа — той звучеше като упоен.

— Не ми разправяй да се успокоявам. Кажи ми какво стана.

— Мисля, че мина добре. Искаше…

— Кой? Дероса ли?

— Да — каза Бен. — Той е шефът там. Искаше всички подробности. И ти казвам — всичко. Как съм излъгал детектора, как Рик се обадил на Ерик, как Рик реагирал на „Гринъл“. Повече от час му говорих. И след това му казах за плана.

— Хареса ли му? Беше ли впечатлен?

— Не мисля, че той по принцип се впечатлява. Дероса е един от ония бивши военни с каменни лица. Както и да му говорех, нямаше никаква реакция.

— Очевидно иска да му помогнеш да хване Рик. Иначе нямаше да те пусне да си излезеш.

— На това се надявах. Но той само каза, че искал да помисли.

— Ще се съгласи — заяви Лиза. — Ако не ти беше повярвал, щеше да излезеш от кабинета му в белезници.

— Знаеш ли какво се чудех? — попита Бен. — Ами ако Рик ме е наблюдавал днес? Ами ако е видял къде отивам?

— Съмнявам се — поклати глава Лиза. — Нали точно затова бяхме проактивни. Рик е твърде зает да планира контраудара си, за да губи време да те следи.

— Надявам се да си права.

— И Дероса каза ли, че ще ти се обади?

— Обеща, че ще се свърже с мен и ме предупреди да не казвам на никой друг. Знаеше, че медиите ще полудеят, ако научат.

— Значи това е. Засега всичко е наред.

— Засега — кимна Бен.

— Не се притеснявай. Направи най-умното нещо — най-накрая започна да мислиш, а не да действаш емоционално. Това е първата стъпка в по-добрата посока.

 

 

По-късно през седмицата Бен едва се напъха в претъпканото метро, за да отиде в центъра. Винаги пристигаше на метростанцията точно в шест и четирийсет и пет всяка сутрин и вече разпознаваше много от редовните пътници. Въпреки че бяха заедно по петнайсет минути всеки ден, почти не си говореха. Повечето сутрини, като тази, бяха изгубени в мисли за работата, която им предстоеше. Но Бен мислеше за секретарите. Защо не се обаждат, по дяволите, чудеше се той.

След като метрото разтовари известно количество пътници на „Фарагът Норт“, Бен намери празно място и седна. Загледа се в куфарчето в скута си. Може би няма да се съгласят, притесни се той. Когато метрото стигна „Метро Сентър“, десетки пътници започнаха да кръстосват вагона. Жената точно пред Бен бръкна в джоба си и извади обикновен плик.

— Вие ли изпуснахте това? — попита тя.

— Не мисля — разгледа чисто белия плик Бен.

Жената настойчиво се втренчи в него.

— Видях ви да го изпускате. — След това продължи по-топло: — Сигурен ли сте, че не е ваш?

— Всъщност, да — взе плика Бен и го сложи в куфарчето си. — Трябва да е паднал от джоба на палтото ми.

Когато вагонът потегли, Бен вдигна глава. Жената я нямаше.

 

 

Метрото спря на „Юниън Стейшън“, Бен спокойно слезе и се отправи към ескалаторите. Въпреки че умираше от нетърпение да отвори плика, знаеше, че каквото и да пише вътре, не бива да се чете на открито. Бавно започна да си проправя път през стотиците пътници, които изпълваха станцията, докато най-накрая видя табелка за мъжката тоалетна. Огледа се, преди да влезе. Зад него нямаше никой. Провери всичките пет кабинки. Бяха празни. Влезе в крайната, заключи вратата и разкъса плика. Като се опитваше да не отиде направо накрая, започна да чете:

Първостепенната ни задача е да открием Рик. Но споразумението ни изцяло зависи от обещанието ти да ни помогнеш в търсенето. Защитата ти се гарантира само, при условие че ни помогнеш да открием всички, които са свързани с Рик.

Приложили сме списък от потенциални заподозрени. На никой от този списък не трябва да казваш за споразумението ни. Това е необходимо за залавянето на всички замесени. Ако пренебрегнеш това ограничение, споразумението ни отпада.

Когато Рик те помоли за ново решение, трябва да го бавиш до неделята преди обявяването на решението. Само след това може да му го предадеш.

Ако решиш да приемеш споразумението ни, ще бъдеш под наше наблюдение. В случай че Рик действа според предвижданията ни, не виждаме причини за бъдещи проблеми.

От сега нататък само ние ще се свързваме с теб. Ако нещо се обърка, обади се на номера в края на писмото. По този начин ще уведомиш агентите ни, че имаш нужда от незабавна помощ. Това трябва да се прави само в краен случай.

Пълното ти съдействие гарантира бъдещето ти. Надявам се следващият ни разговор да е при по-добри обстоятелства.

Бен обърна листа, за да види списъка на заподозрените. Изведнъж вратата на тоалетната се отвори. В пролуката между стената и вратата Бен видя, че към него се спуска някаква фигура. Мъжът заудря по вратата на кабинката на Бен и закрещя:

— Излизай оттам! Знам кой си!

Бен се паникьоса, смачка писмото и го натъпка отпред в панталоните си.

— Излизай! — изкрещя мъжът. — Знам, че се опитваш да ме откриеш!

Бен усети, че човекът заваля думите си.

— Кой си ти? — попита го той.

— Много добре знаеш кой съм!

Бен излезе с куфарчето си. Пред него стоеше облечен в дрипи просяк с дълга, мръсна брада. Той заудря по следващата кабинка.

— Знам, че си вътре!

Бен се приближи до него.

— Ти ли си…?

— Дай ми един долар! — Мъжът тикна длан под носа на Бен.

Убеден, че несретникът не е нито секретар, нито някаква заплаха. Бен отвори куфарчето си и извади редовния си сандвич с пуйка.

— Не е долар, но…

— Благодаря — мъжът грабна сандвича. — Ти си добър човек.

 

 

След като мина през охраната на съда, Бен не се качи на асансьора, а взе на бегом стълбите до втория етаж. Влезе в кабинета, хвърли куфарчето на канапето, бръкна в панталоните си и извади писмото. Изглади го и го подаде на Лиза.

— Да не очакваш да го пипам това? — каза Лиза.

— Днес някой ми го предаде в метрото — обясни Бен развълнувано. — Секретарите са се съгласили.

Лиза бързо прочете посланието на Дероса, обърна страниците и прегледа заподозрените. В списъка бяха Лунген и Фиск, Нанси, някои от сътрудниците, както и други от персонала на съда. Първите трима бяха Нейтън, Оубър и Ерик.

— Мислиш ли, че това е истинско? — Лиза го погледна.

— Какво искаш да кажеш? Естествено, че е истинско.

— Питам, защото е толкова тайнствено. Не е адресирано до теб, не е подписано. Не се споменава това, че вече сте се срещали. Може и да е от Рик.

— Не може да е от Рик — Бен грабна писмото. — От секретарите е.

— Ако ти така мислиш, аз съм с теб — вдигна рамене Лиза.

— Така мисля — каза Бен. — Уверен съм.

— Какво мислиш за списъка?

— Не знам. — Бен го препрочиташе. — Но не смятам, че трябва да се притеснявам за приятелите си.

— Знам ли. Кой друг би могъл да каже на Рик за годишниците?

— Кой знае? Може да са онези долу от пощенското. Те са получили кутиите. Всеки би могъл да ги разгледа, преди да ме уведомят.

— Може би. Но няма да кажеш на приятелите ти за това, нали?

— Не — отвърна Бен. — Нали прочете писмото? Без пълното ми съдействие, сделката се отменя. Накрая те ще са бесни, че не съм им казал, но това, което не знаят, не може да ги нарани.

— Точно така — съгласи се Лиза. — Това е…

Звънна телефонът на Бен.

— Задръж така. — Бен вдигна слушалката. — Кабинетът на съдия Холис. Мога ли да ви помогна?

— Здравейте, търся Алви Сингър.

— На телефона — каза Бен колебливо, като си спомни фалшивото име, с което си беше взел пощенската кутия.

— Алви. Обажда се Скот от „Пощенски кутии и други“. Искам да ти кажа, че пак не си си платил за втората пощенска кутия и трябва да го направиш веднага, иначе ще дадем кутията на една агенция.

Бен разбра, че Скот говори за кутията, която Рик беше наел.

— Много съжалявам — извини се той. — Просто съм забравил. Кога трябва да платя?

— Тук пише до края на месеца — обясни Скот. — И да ти кажа нещо. Бих го направил възможно най-скоро. Ако собственичката не получи парите, ще ти конфискува пощата. Аз не бих го сторил, но тя така работи.

— Това е противозаконно — спокойно заяви Бен.

— Може и да е, но тя така действа. Даже искаше да ти кажа, че няма да ти даде пратката, докато не си платиш сметката.

— Каква пратка?

— Ох, извинявай — мислех, че знаеш. Има един пакет за теб. Сигурно затова ме накара да ти се обадя.

— Можеш ли да видиш откога е? — попита Бен нервно. — Искам да знам дали е нещо важно.

— Ей сега. Чакай малко.

Бен се обърна към Лиза.

— Няма да повярваш.

— Алви, чуваш ли ме? — попита Скот.

— Тук съм — отвърна Бен.

— Марката е отпреди два дни, но сигурно е пристигнало вчера.

— Благодаря ти. Днес ще мина да платя.

— Дадено. Пакетът ще е под тезгяха.

Бен затвори телефона и тръгна към вратата.

— Какво стана? — попита Лиза. — Къде отиваш?

— В пощенската ми кутия има пакет.

— Е, и? Това нищо не означава.

— Напротив. Само Рик ползва тази кутия.

— Чудо голямо. Секретарите са покрили мястото.

— Не съм сигурен — отвърна Бен с ръка на бравата. — Марката е отпреди два дни. Секретарите едва ли са се задвижили преди днес.

— Сигурна съм, че…

— В нищо не съм сигурен — отвърна Бен и отвори вратата. — Ако Рик ни е изпреварил, яко сме загазили.

 

 

Двайсет минути по-късно Бен се върна в кабинета с малък кафяв плик. Преди да каже нещо, забеляза разстроеното лице на Лиза.

— Какво се е случило? — попита той.

— Денис Фиск току-що си тръгна. Съобщи ми, че искал веднага да говори с теб.

— Нещо друго каза ли? — Бен хвърли плика на бюрото.

— Попита ме защо Ерик е бил в кабинета ни в деня на обявяването на „Гринъл“.

— Не може да бъде! — Бен вдигна телефона. — По-лошо от това няма как да стане. — Той яростно набра номера им и изчака секретарката да вдигне. — Здравейте, тук е Бен Адисън. Искам да говоря с Карл Лунген.

Лунген вдигна след секунди.

— Здрасти, Бен. Отдавна не сме се чували. Как прекара Нова година?

— Нека ти кажа някои работи — избухна Бен. — Ако ме подозираш в нещо, надявам се да имаш доблестта да ми го кажеш в лицето. Недей да пращаш Фиск да ме плаши. Минах скапания ти тест с детектора и ти отговорих на всичките въпроси.

— Първо поеми дъх и се успокой — каза Лунген.

— Няма да се успокоя. Искам да знам какви са тия работи.

— Фиск не се е опитвал да те плаши. Просто предаваше съобщение.

— Имам телефон. Предполагам, че можеш да схванеш за какво служи.

— Слушай, Бен Мисля, че сме се държали повече от добре с теб, откакто започна цялото това нещо.

— Какво нещо? — прекъсна го Бен, — винаги говориш за някакво нещо, но никога не ми казваш какво точно е това нещо.

— Ще се изразя по друг начин — продължи Лунген. — Преди три седмици ни се кълнеше, че не си, говориш с Ерик. Няколко дни след това Ерик идва в кабинета ти. Не само това, ами използва и името на Нейтън, за да влезе. Искаш ли да ти кажа какво си мисля или искаш ти най-накрая да ми кажеш истината?

— Хвана ме натясно — каза Бен. — Всичко си разбрал. Ерик и аз отново сме приятели. Уведоми доброволния отряд.

— Това не е смешно.

— Абсолютно си прав, че не е смешно — прекъсна го отново Бен. — Играеш си с живота ми. През последните две седмици сигурно само си ръчкаш мозъка как да ми лепнеш някакво престъпление. Нека ти кажа нещо — не е противозаконно да се сдобриш с приятеля си. Така че не можеш ли нищо да докажеш, бих оценил високо, ако стоиш настрана от мен.

— Кажи ми защо Ерик беше в съда онзи ден.

— Той е репортер и пише за съда! Какво мислиш, че е правил?

— Защо е използвал името на Нейтън?

— Честно казано, защото му казах, че ако вие сте разбрали, че сме се сдобрили пак ще ни захапете отзад. Каква изненада — бил съм прав.

— Това все още не…

— Виж какво. Приключвам този разговор. Каквото и да кажа, ти пак ще ме подозираш. Нищо лошо не съм направил и нямам какво да крия. Ако не ми вярваш, съжалявам. Но ако си се отдал на това да ми се бъркаш в живота, по-добре си намери доказателства или се разкарай. Защото, кълна ти се, ако не престанеш, ще те осъдя за тормоз на работното място по-бързо, отколкото ти можеш да кажеш „Принудително уволнение и чао пенсия“. Сега ще ме извиниш, но ме чака работа. Надявам се скоро да не се чуваме. — Преди Лунген да успее да се обади, Бен затръшна телефона. Когато видя, че Лиза го гледа стреснато, той я попита: — Какво?

— Нищо — каза тя. — Възхищавам се на дипломатическите ти умения — винаги спокоен и уравновесен, никога не губиш присъствие на духа.

— И какво трябваше да кажа, по дяволите?

— Я се успокой — скастри го Лиза. — Забрави секретарите. Нищо не могат да ти направят.

— Естествено. Ако можеха, досега да са ме изхвърлили. — Бен грабна плика от бюрото и го метна на Лиза. — Сега към основния проблем.

Лиза изпразни съдържанието на плика и видя миниатюрна аудиокасета и малко тесте фотокопия. Взе ги и разгледа първата страница, която приличаше на банков документ. Беше вписана сумата от 150’000 долара, а думата „Берн“ бе изписана с малки букви в долната част на страницата.

— Доколкото разбирам, това е швейцарска банка — каза Бен.

— Това сметката на Рик ли е?

— Да — отговори Бен, — но погледни последната страница.

Лиза обърна на нея и отгоре прочете „Регистрация на сметка“. Сметката беше на името на Бен Адисън.

— Знам — кимна Бен, като видя разстроеното лице на Лиза. — Махнал е цялата важна информация, като име на банка и номер на сметка, но е оставил името ми.

— Седемнайсети ноември? — Лиза видя датата на първата и единствено вноска. — Какво се е случило тогава?

— Исках да проверя това. — Бен грабна календара от бюрото си и върна страниците на месец ноември. — Така си и мислех. Тогава обявиха „Си Ем Ай“.

— Имаш ли представа какво е записано на касетата? — Лиза остави документите.

— Не — каза Бен. — Отвори чекмеджето и извади диктофона си. Бас ловя, че не са хитовете на Джеймс Тейлър.

Той пусна касетата.

— Какво става със сливането на „Си Ем Ай“? Няма ли да го обявят следващата седмица?

— Всъщност едва ли ще го направят през следващите няколко седмици. Блейк и Остерман поискаха още време, за да си напишат становищата. Знаеш как е — сливанията винаги объркват всички. Цяла вечност трябва, за да се оправиш в безсмислените разпоредби.

— И кой печели?

— Ами доста е интересно. Когато съдиите гласуваха на заседанието, бяха пет на четири срещу „Си Ем Ай“. В последната минута…

— Майната му! — Бен спря касетата. — Записал е целия ни разговор.

— Когато си му казал решението ли?

— Не, когато си разменяхме рецепти. Естествено, че тогава.

— Недей…

— По дяволите! — Бен удари с юмрук по бюрото. — Как може да съм толкова глупав?

— Виж, не е имало начин да знаеш — успокои го Лиза.

— Мислел си го за приятел.

— Но ако не бях казал нищо…

— Нямаше да си в тази каша. Прав си — така е. И преди сме говорили за това. Важното е, че сега за пръв път имаш шанса да се измъкнеш.

— Дори не знам дали и това е вярно. А ако секретарите не са се задействали достатъчно бързо?

— Сигурна съм, че са го направили. Сигурна съм, че са започнали работа в момента, в който си излязъл от кабинета на Дероса.

— Надявам се. — Бен се загледа в малкия диктофон на бюрото си, а след това погледна Лиза. — Не можеш да не се възхитиш как Рик е подготвил всичко. До днес рискувах само работата си. Можеше единствено да докаже, чу съм нарушил моралния кодекс на съда. Но когато към касетата е прибавил и банковите документи. Рик е сътворил цяла нова реалност. Сега вече изглежда, че ми е платил за информацията. Създал е доказателство, че е точно така. Това не е само нарушаване на кодекса. Ако държавен служител приеме подкуп, това е федерално престъпление.

— Не бих се притеснявала за това. — Лиза отиде до бюрото на Бен Отвори диктофона и извади касетата. — Ще я изпратим на Дероса за всеки случай.

— Мислиш ли, че той ще повярва, че така се е случило? — попита Бен. — Че ще погледне нещата по този начин и ще реши, че съм взел подкуп?

— Вече не. — Лиза пусна касетата в плика. — Ти отиде и си каза всичко, като по този начин предотврати подобно заключение. С изпращането на това просто подпечатваш сделката — Докато Бен пишеше малка бележка до Дероса. Лиза попита: — Мислиш ли, че Дероса ни слуша какво си говорим в момента?

— Не — отвърна Бен. — Щеше да ни подслушва, ако си мислеше, че лъжем. А ако мислеше, че лъжа, вече нямаше да работя в съда. Не могат да рискуват още едно нарушение. Само там можем да сме спокойни.

Лиза отиде до бюрото си, извади копията на банковите документи и ги подаде на Бен. Той ги сложи в плика.

— И сега какво ще правим? — попита Лиза.

— Ще седим и ще се надяваме Рик да се обади.

— Няма начин да не се обади — каза Лиза. — Можеш да разчиташ на това. Направил е така, че със сигурност да получиш уличаващите те доказателства и сега ще те изнудва. Предполагам, че ще заплаши да разпространи касетата и банковите документи, ако не му дадеш ново решение.

— Не съм мислил, че ще изрека подобно нещо, но се надявам да се обади.

 

 

В шест и трийсет вечерта Бен се върна в офиса.

— Някой да ме е търсил?

— Още не — отвърна Лиза. — Как си?

— Добре съм. Мравки ми лазят по гърба, но иначе съм добре. Между другото, ако те интересува, разходих се из наказателния кодекс и проверих, че за приемане на подкуп дават от пет до петнайсет години.

— Браво — каза сухо Лиза. — Някакви други безценни…? — Звънна телефонът на Бен. Когато той не посегна да го вдигне. Лиза подвикна: — Какво чакаш? Обади се.

— Да го напра…?

— Вдигай!

Колебливо, Бен вдигна слушалката.

— Ало, Бен на телефона.

— Здрасти, Бен. Обажда се Ейдриън Алкът… — дори преди да се представи, Бен беше познал гласа на най-настойчивия ловец на глави от „Уейн и Портной“.

— Не е Рик, нали? — попита Лиза.

— Де тоя късмет — прошепна Бен, като закри слушалката с ръка.

— Как е всичко в стария съд? — поинтересува се Алкът.

— Чудесно. Адски сме заети.

— Сигурен съм — каза Алкът. — Просто исках да зная, че си добре. Миналия път, като говорихме, нещо прекъсна.

— Да, извинявай — каза Бен. — Трябваше да носим едни документи на Холис и се налагаше да тръгвам веднага.

— Не е необходимо да ми се извиняваш. Аз ли съм по-важен или един съдия от Върховния съд? — Когато Бен не отговори. Алкът добави: — Между другото, обаждам се да ти кажа, че след три седмици сме при вас. Представляваме ответника по делото „Мирски“.

— Страхотно — Бен се опита да се направи на изненадан, макар че вече беше чувал три пъти същата новина.

— И като че ли ще бъде доста трудно — продължи Алкът. — След като Остерман събра мнозинство по делото „Купър“, никой не е вадил късмет с Шестата поправка.

— Без коментар — каза Бен студено. — Знаеш, че не мога да говоря за предстоящи дела.

— Да, вярно. Извинявай, не исках да…

— Не е необходимо да ми се извиняваш. Просто това е едно от нещата, свързани с работата тук.

— Е, надявам се да ти покажем нещата, свързани с работата при нас. — Алкът беше горд, че успя да пренасочи разговора. — Не е Върховния съд, но не се оплакваме. И като говорим за това, обаждам ти се да те поканя на още един обяд. Не сме се виждали от доста време.

— С удоволствие. Но може ли да се чуем след седмица-две? Толкова съм зает сега, че ще бъда ужасна компания.

— Разбира се — съгласи се Алкът — Върши си работата. Ще ти се обадя през следващите няколко седмици.

— Чудесно. — Бен рисуваше пистолет, насочен срещу главата на облечен в костюм мъж. — Надявам се нещата да са по-спокойни тогава.

Той затвори телефона, а Лиза попита:

— „Уейн и Портной“?

— Да.

— Чакай да позная — надяват се да си наврат главите още по-дълбоко в задника ти и по тази причина са ти дали още десет бона?

— Само ме канят на обяд. — Бен добави още един пистолет.

— Ей, я се усмихни — каза Лиза. — Трябва да си доволен, че престижните фирми още се интересуват от теб. В живота има и по-лоши неща.

— Като, например, някой психопат да те заплашва да разкаже най-голямата ти издънка на целия свят?

— Точно така. Толкова е по-добре да си имаш личен психопат. Ще кажеш ли на приятелите ти за касетата?

— Сигурно не — поклати глава Бен. — Ако го направя, цяла вечер трябва да се преструвам на разстроен.

— А не си, така ли?

— Опитвам се да не бъда. — Бен добави трети пистолет към рисунката си. — Надявам се всичко да мине по план.

 

 

Бен вървеше пеша към дома си и попиваше тишината, с която зимата покриваше града. Беше студено, но ясно. Нямаше сняг, но имаше звезди. Пое дълбоко ледения въздух и се спря на стъпалата пред вратата. Почти свърши, помисли си той. Вкара ключа в ключалката и завъртя бравата.

— Къде се губиш, по дяволите? — попита Нейтън. — Лиза каза, че си си тръгнал преди час.

— Яко сме загазили — добави Оубър от канапето.

— Това беше последната капка — изкрещя Нейтън и размаха под носа на Бен лист хартия. — Свършено е с мен.

— Какво става? — Бен пусна куфарчето си на пода.

— Прочети го — Нейтън му подаде листа.

„Уважаеми, господин Бакман, — зачете Бен наум, — от октомври миналата година Нейтън Холистър незаконно е използвал следното оборудване за лични цели…“ — Бен прегледа списъка, в който фигурираха специалният обектив, безжичните микрофони и дори принадолола за теста с детектора на лъжата, и отиде на последния абзац. — „Въпреки че не бих искал да разкрия самоличността си, можете да сте сигурни, че тази информация би могла да се провери, като се направи справка с архива на оборудването в отдел «Охрана». Няма причина член на П/П да има достъп до такова оборудване. Надявам се да обърнете внимание на случая. Копие от това писмо ще получат преките ви началници и министъра на външните работи“.

— Глупости — каза Бен. — Бакман шеф ли ти е?

— Шефът на правния отдел — обясни Нейтън. — Което означава, че ако Рик е изпратил това писмо, то е заведено под номер в момента, в който е било отворено. Което пък означава, че Рик може да намери доказателство, че е изпратил писмото.

— Значи Бакман ще трябва да започне разследване — заключи Бен.

— Точно така — отвърна Нейтън. — Ако не го направи, рискува, защото има доказателство, че в офиса са отворили писмото. Ще изглежда така, като че ли е пренебрегнал цялата история. И след онези проблеми, които си имаше с утвърдителните процедури, ще е ужасен, че могат да го хванат в потушаване на скандал. Рик добре си е свършил работата.

— Кога го получи? — попита Бен.

— Днес дойде по пощата — обясни обвинително Нейтън. — Едно за мен, едно за Оубър и едно за Ерик.

— По дяволите! — Бен пъхна писмото в ръцете на Нейтън.

— Опитах да ти се обадя веднага, щом получих писмото — добави Оубър, който държеше своето писмо. — Когато ми казаха, че си си тръгнал, се обадих на Нейтън и Ерик и им казах да се прибират бързо.

— Рик изпратил ли е нещо друго? — Бен беше ужасен от факта, че приятелите му не само са замесени, но и са в сериозна опасност.

— Нищо — отвърна Нейтън. — Никакви инструкции. Никакви обяснения. Само писмото. Не е ясно дали го е изпратил на Бакман, или не.

— В твоето какво пише? — Бен се обърна към Оубър.

— Мъртъв съм — отвърна Оубър и му подаде своето писмо. — Моето е адресирано до прекия ми началник. Пише, че смъртното наказание до сенатор Стивънс е написано от мен, че съм го направил, за да получа повишение.

— Както и стана — каза сърдито Нейтън. Погледна Бен и продължи: — По-добре да направиш нещо, защото работата стана дебела.

— Какво искаш да направя? — На Бен му се зави свят. — И аз получих днес писмо — касета и банкови документи. — Той седна на канапето и избърса челото си с ръкав. — Но няма причина да си мислим, че някой друг е получил тези писма. Какво пише в писмото на Ерик?

— Неговото е адресирано до „Ню Йорк Таймс“ — обясни Нейтън, — но съм сигурен, че Рик планира да го изпрати до цялата преса.

— Какво пише? — Бен покри главата си с ръце.

— Разказва цялата история от начало до край. Как си подал информация по делото „Си Ем Ай“, как си разказал всичко на Ерик, за да си напише материала. Доколкото мога да кажа, върху Ерик няма някакви конкретни поражения…

— Освен че е излъгал шефовете си, като им е казал, че не знае нищо — прекъсна го Бен. — Ерик знае ли?

— Беше излязъл, когато се обадих — каза Оубър. — Скоро ще дойде.

Нейтън остави Бен за минута, за да му позволи да поеме информацията и заяви:

— Значи най-накрая отиваме при властите.

— Какво? — Бен го погледна.

— Сега вече ще се предадеш, нали? — попита Нейтън.

— Не. Няма.

— Бен, не се сърди на мен — изгледа го Нейтън. — Какъв избор имаш?

— Можем да изчакаме Рик да направи следващия си ход. Сигурен съм, че не е изпратил писмата. Ако е искал всички да сме уволнени, щеше да го направи преди месеци.

— Ти за кой се мислиш? — попита го Нейтън. — Вече не играеш само с твоя живот — тук става въпрос и за мен, и за Оубър, и за Ерик.

— Ако отида да се предам, Рик пак може да изпрати писмата — посочи Бен. — Което означава, че загазвате, независимо от това какво ще направя.

— Не и ако кажеш в полицията, че ти си виновен. Ако им сътрудничиш, имаме по-голям шанс да се отървем.

Преди Бен да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Ерик. Огледа се и попита:

— Какво се е случило? Кой е умрял?

— Днес получихме писма — каза Нейтън и заедно с Оубър подадоха листовете на Ерик.

Ерик ги прочете и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ние няма какво да правим — вдигна рамене Нейтън. — От Бен зависи.

— Той мисли, че трябва да се предам и да си понеса заслуженото — обясни Бен.

— Не може — заяви Ерик. — Веднага ще те уволнят.

— Забрави за това уволнение — прекъсна го Бен. — Ако банковите документи излязат наяве, отивам в затвора.

— В такъв случай трябва да се опиташ да хванеш Рик. — Ерик свали палтото си.

— Я не ми се прави на мъж — прекъсна го Нейтън. — Ти имаш най-малко да губиш.

— Как разбра? — попита Ерик.

— Ако твоето писмо се огласи, най-вероятно ще те похвалят, че си раздухал историята — изтъкна Нейтън. — Което означава, че е в твой интерес да насъскваш Бен.

— Чуваш ли се какви ги говориш? — поклати глава Ерик. — Наистина ли ме мислиш за такъв боклук?

— Не за пръв път собствените ти интереси ще попречат на съвестта ти.

— Я си го начукай — извика Ерик.

Бен погледна Оубър.

— Ти си твърде мълчалив. Какво мислиш?

— Мисля, че съм съгласен с Нейтън — каза Оубър. — Съжалявам.

— Това е лудост… — започна Ерик.

— Смешно е да спорим — прекъсна го Бен, като се надяваше да спре разговора. — Нищо не мога да направя, докато Рик не ми се обади.

— Но…

— Съжалявам, но това съм решил засега — отсече Бен. — Искам само да ви кажа да ми имате доверие. Никога не бих ви изложил на опасност.

— Да не би да си намислил нещо? — попита подозрително Нейтън. — Защото, ако ще е като „Гринъл“…

— Няма план — прекъсна го Бен. — Няма никакъв план. Но искам да знаете, че няма да направя нищо, от което да пострадате, момчета. Кълна се. Няма.

— Прекрасно! — Нейтън грабна палтото си и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Бен.

— Навън — отвърна Нейтън. — Гладен съм и отивам да ям. Когато вратата се затвори. Оубър се обърна към Бен.

— Бен, започваш да губиш представа кое е правилно и кое не. По-добре поприказвай с него, като се върне.

— Но ако говориш с него, внимавай какво ще кажеш — добави Ерик.

— Това пък какво беше? — попита Оубър.

— Означава, че на мястото на Бен, аз не бих имал доверие на никого.

— Значи още подозираш Нейтън?

— Не — каза Ерик. — Просто мисля, че един добър приятел би предложил повече подкрепа.

— Можеш да си истински глупак, ако поискаш. — Оубър стана от канапето. — Точно ти не би трябвало да говориш какво да прави един добър приятел. — Преди Ерик да успее да отговори, Оубър бе преполовил стълбите.

— Остави го — Бен също си взе палтото.

— Ти пък къде тръгна? — попита Ерик.

— Да глътна въздух. — Бен затвори вратата след себе си.

Той тръгна по улицата, като непрекъснато се обръщаше назад. Оглеждаше всеки човек и се чудеше къде са агентите на Дероса и дали въобще са наоколо. Стигна до търговския център на квартала и влезе в „Дъмбо“ — най-приятното място за късна закуска. Седна на бара и си поръча един от специалитетите на деня. След това стана и отиде до телефона в ъгъла. Сложи монетите и набра номера на Лиза.

— Хайде, бъди си вкъщи. Вдигни телефона. Вдигни телефона. Вдигни телефона.

Докато телефонът звънеше. Бен мислеше за всичко, което искаше да й каже. Колко е изплашен от новите писма на Рик, колко му е кофти, че лъже приятелите си, колко се притеснява да не пострадат, как му се иска да си поговори с някой, на когото може да има доверие. Но когато телефонният секретар се включи, Бен разбра, че Лиза я няма. Беше сам.

Очите му бързо обходиха посетителите в ресторанта. Той затвори телефона и извади от джоба си номера, който му бе дал Дероса. Може би трябва да се обадя, помисли си и вдигна отново слушалката. Не, още нищо ужасно не се беше случило. Планът би трябвало да се задейства. Той остави слушалката. Може би Рик ще направи всичко останало според очакванията ни. Притеснен, но безкрайно нащрек, Бен се отдалечи от телефона и се върна зад бара. Но ако още нещо се провали, ще се обадя, обеща си той.