Брад Мелцър
Десетият съдия (13)

Глава тринайсета

— Бизнес информация, национално летище, Вашингтон. Мога ли да ви помогна? — попита телефонистката.

— Да, имам един глупав проблем и се надявам да ми помогнете — каза Бен с най-мазния си глас. — Тази събота имам среща в един от бизнес салоните на летището, но си загубих бележника и нямам представа къде точно трябва да отида.

— Съжалявам, господине, но за резервацията на бизнес салоните отговарят авиолиниите. Знаете ли с коя авиолиния си имате работа?

— Нямам представа. Всичко беше в бележника ми.

— Ами името на компанията? Може него да открия.

— Нова компания е — Бен се опитваше да убеди телефонистката, че тя е единствената му надежда. — Още е в процес на регистрация и затова е на името на собственика, което не мога да си спомня. И тъй като не мога да си спомня името, не мога да го потърся в указателя. Повярвайте ми, всичко съм опитал.

— Съжалявам, но не мисля, че мога да ви помогна с нещо.

— Моля ви не затваряйте — замоли се Бен. — Трябва да направите нещо. Ако не отида на това интервю, съм свършен. Нямате ли списък някъде? Нещо, което да ми спаси живота.

— Съжалявам — каза телефонистката. — Нямам право да ви съобщавам подобна информация.

— Моля ви — Бен се опитваше да звучи любезно. — Не съм смахнат. Ще ви дам име и адрес и домашен телефонен номер. Ще ви дам номера на майка си. Можете да й се обадите и да я питате колко съм добър. Не искам да изгубя работата си по такъв глупав начин.

— Ами…

— Моля ви, ако ми помогнете, ще ви бъда вечно задължен. Ще ви изпратя цветя. И бонбони. И специално опакована килбаса от „Хикъри фармс“. Каквото поискате.

— Ето какво мога да направя — реши най-накрая телефонистката. — Мога да ви дам списък на компаниите, които ще се срещат в салоните на летището. Има само шест, но една от тях може да е вашата. Ако я няма, ще трябва да се обадите на авиолиниите и да ги молите поотделно за информация.

— Вие сте превъзходна! — възкликна Бен. — Как да ви се отблагодаря? Кажете си цената. Диаманти? Перли? Килбаса?

— Какво ще кажете да ме оставите на мира? — отговори тя.

— Дадено.

— Резервации имат следните компании — „Тексако“ е в едната стая. И „Бренън, Лейт и Зарех“ са в другата.

— Това адвокатска фирма ли е? — Бен сложи звездичка до името.

— Не съм сигурна — поколеба се телефонистката.

— Други има ли?

— Не — отвърна тя. — Останалите четири са празни.

— Ами значи отивам да се моля. Благодаря за помощта ви.

— Няма нищо — каза момичето с облекчение.

 

 

След още четиринайсет телефонни позвънявания Бен имаше списък с трийсет и четири резервации за бизнес салони. Двайсет и две от тях бяха на големи компании, осем на отделни личности, три на адвокатски фирми и една за конгресмена Коен от Филаделфия. Бен влезе в базата данни „Лексис“ в компютъра си, включи се в бюлетина за периодични издания и изписа името „Стюарт Мур“ — един от осемте човека, които имаха лични резервации за събота. Докато компютърът претърсваше над четири хиляди текущи издания. Бен знаеше, че това няма да доведе до успех. Рик беше твърде умен, за да направи резервация под собственото си име, помисли си той, загледан в монитора.

Най-накрая на екрана се изписа: „Открити двайсет и шест статии“. Бен отвори първата и изчете материал на „Уолстрийт Джърнъл“ за Стюарт Мур, президент на банка в Чикаго, който наскоро реструктурирал финансовия си отдел. Когато прочете, че Мур е на петдесет и пет години, разбра, че не е открил Рик. Докато вкарваше второто име, влезе Лиза.

— Какво става? — Бен вдигна очи от екрана.

Лиза не отговори.

— Ало! Земята до Лиза! Какво става? Как си? Защо не отговаряш?

Отново нищо.

— Хайде де, Лиза. Усмихни се малко. Сто пъти ти казах, че съжалявам.

— Тогава напълно ти прощавам — каза студено Лиза.

— Сериозно ти говоря.

— Истината ли искаш? Вбесена съм, защото вече ми нямаш доверие.

— Какви ги приказваш? — попита Бен. — Вярвам ти.

— Бен, погледни го от моя гледна точка. През последните три месеца във всяка свободна минута обсъждаме как да хванем Рик. Сега дума не мога да изкопча от теб. Как искаш да го разбирам, по дяволите?

— Както искаш. Но истината е, че няма нищо за казване. Рик не съм го чувал от седмици, а дотогава няма какво да говорим.

— Лъжец — отсече Лиза.

— Искаш да кажеш, че аз съм лъжец?

— Не съм глупачка. Познавам те кога лъжеш и знам какво си мислиш. Но трябва да си луд, за да си мислиш, че аз те портя на Рик. Никога не бих постъпила така.

— Не мисля, че би…

— Направи ми една услуга — Лиза седна на края на бюрото на Бен. — Погледни ме право в очите и кажи, че ми имаш доверие.

— Но ти няма да ми повярваш…

— Ако ми кажеш истината, ще ти повярвам.

— Лиза, кълна се, че ти имам доверие — Бен я погледна право в очите. — Ако имаше нещо за казване, щях да ти го кажа.

— Последен въпрос. Какво правеше, когато влязох?

— Моля?

— На компютъра — посочи Лиза. — Какво правеше?

— Четях „Уолстрийт Джърнъл“. Нещо против?

— И как така четеш вестник отпреди една седмица? — попита Лиза.

Бен погледна горната част на екрана и видя изписаната дата.

— Кофти е да те хванат в лъжа, нали? — предизвика го Лиза. — Бас ловя, че искаш да си вземеш думите обратно.

— Не мога да повярвам — изгледа я Бен. — Не ти е пукало какво ти говоря. Седна на бюрото ми, за да видиш какво чета.

— Разбира се. — Лиза скочи от бюрото на Бен. — И сега имам отговор на въпроса си.

— Но…

— Не се коси. Хабиш дъх и интелект. А като видиш Рик, предай му, че се надявам да те срита.

 

 

Час по-късно Бен и Лиза четяха в пълно мълчание третата версия на становището на Остерман за „Гринъл“. Телефонът на Бен звънна, което стресна и двамата.

— Ало? — вдигна слушалката Бен. — Кабинетът на съдия Холис.

— Ало, Бен? Как ти беше денят?

Бен позна гласа на Рик и стисна слушалката.

— Какво искаш?

— Да говоря за срещата ни в събота — каза Рик.

— В такъв случай, радвам се, че се обади — отвърна Бен. — Защото летището не го харесвам. Искам да…

— Изобщо не ми пука дали го харесваш — прекъсна го Рик. — Просто исках да ти кажа, че срещата се отменя. Нямам повече нужда от това, което можеш да ми предложиш.

— Но аз мислех…

— Като повечето ти теории, и тази е погрешна — заяви Рик надуто. — Затова забавлявай се с годишниците и късмет с детектора на лъжата. Не вярвам пак да се чуем… макар да съм сигурен, че ще разбера резултатите.

— Чакай, аз… — преди Бен да успее да довърши изречението си, Рик затвори.

— Кой беше? — попита Лиза, като забеляза как Бен се паникьоса.

Той не отговори. Стана, стрелна се към вратата, грабна сакото си от гардероба и напусна кабинета. Излезе през главния вход на съда, надолу по Първа улица и спря пред първия уличен телефон. Вдигна слушалката, пусна няколко монети и набра номера на Нейтън.

— Андрю Люжънс. Мога ли да ви помогна?

— Съжалявам — нито името, нито гласът говореха нещо на Бен. — Опитвам се да се свържа с Нейтън.

— Нейтън е в друг кабинет. Мога ли аз да ви помогна?

— Обажда се приятелят му Бен. Знаете ли новия му вътрешен номер?

— Ей, Бен — Андрю започна да говори по-дружелюбно. — Много съм слушал за теб. Как са нещата във Върховния съд? Да сте променили някой закон днес?

— Не, днес не — каза Бен. — Законите ги променяме в сряда. В понеделник се опитваме да говорим с приятелите си.

— Да. Нейтън спомена, че имаш саркастично чувство за хумор. — Андрю с нищо не показваше, че ще прехвърли обаждането на Бен. — Между другото, исках да питам Нейтън — как мина оная шега, която щяхте да я правите на другия ви приятел?

— Коя от всички?

— За която ви трябваха микрофоните и фотоапарата? Нейтън каза, че сте щели да го снимате как прави… сещаш се какво.

— Да бе — Бен бързо си припомни по какъв начин Нейтън бе взел оборудването от министерството. — Фантастично беше. Ще трябва да напомня на Нейтън да ти донесе някои от снимките. Малко бяха замазани, но са доста смешни.

— Ако снимките не са станали, кажи му да донесе аудиозаписа. Сигурен съм, че микрофоните за дипломатическите куфарчета са уловили всеки стон.

Бен се сепна. Микрофони за дипломатически куфарчета.

— Как работеха те, Андрю?

— Също като безжичните. Единствената разлика е, че са вградени в куфарче. Използват се, когато някой се притеснява, че обикновените микрофони ще бъдат открити. С тях най-много се доближаваме до филмите за Джеймс Бонд. Все още са на етап прототипи, но Нейтън си мислеше, че адски ще ти харесат.

— Супер бяха. — Студена пот покри челото по Бен. — Чухме всичко, което трябваше да се чуе.

— Ами да те прехвърля на Нейтън — сети се Андрю.

— Знаеш ли, вече закъснявам. По-късно ще му се обадя.

— Да му предам ли, че си се обаждал?

— Не, не — каза Бен. — Цял ден ще съм зает. Ще го видя довечера.

Бен остави слушалката и подпря глава в стената на телефонната будка. Затвори очи и започна да търси логично обяснение. Когато не можа да намери, дишането му се учести. Все още със затворени очи, той удари глава в металната стена.

— Не мога да повярвам! — изкрещя Бен. Вдигна слушалката и потърси дребни монети в джобовете си. Тъкмо, когато щеше да ги пусне в апарата, се спря. — По дяволите! — отново извика той и стовари слушалката на мястото й. Потърка чело и наум преповтори разговорите си с Рик и Андрю. Стоеше мълчаливо и се опитваше да открие някакъв смисъл.

Десет минути по-късно излезе от телефонната кабинка и се върна в съда. Лиза чу, че вратата се затръшва и бързо вдигна глава. Бен хвърли палтото си в гардероба и застана пред бюрото на Лиза.

— Какво? — попита тя. — Сега пък какво съм направила?

— Ще ти кажа нещо, но го правя, само защото имам нужда от помощта ти — обясни Бен. — Преди седмица Рик се свърза с мен…

— Знаех си — прекъсна го Лиза. — Знаех, че той…

— Лиза, дай ми възможност да ти обясня — помоли я Бен. — Когато говорих с Рик, той ме попита за решението „Гринъл“. В замяна ми предложи три милиона долара. Нямаше в никакъв случай да му го дам, но се надявах, когато се видим, най-накрая да успея да го идентифицирам. Трябваше в събота да се срещнем на летището, вероятно в един от бизнес салоните.

— И сега искаш помощта ми да измислим план?

— Вече имах план — каза Бен. — Обадих се в салоните да видя кои са резервирани за събота. После започнах да проверявам непознатите имена — затова четях вестник отпреди седмица. Реших, че ако мога да разбера къде ще се срещаме, ще мога да сложа някаква апаратура в помещението или просто предварително да направя нещо. Както и да е, точно когато започнах да добивам самочувствие, че този път ще закова Рик, получих изненадващо обаждане от любимия ни боклук.

— Рик ли се обади преди малко?

— Да. И ми каза да ходя на кино, защото срещата ни се отменя. Заяви, не нямал нужда от помощта ми и ми затвори. Очевидно е получил „Гринъл“ от някой друг.

— Ако мислиш, че е от мен, значи се друсаш.

— Честно казано, помислих си го — призна Бен. — Реших, че ти си единственият друг човек, който има достъп до решението.

— Бен, кълна ти се…

— Чакай да свърша. След това отидох да се обадя на Нейтън. Един от колегите му вдигна телефона и ме попита добре ли работи микрофона за дипломатическите куфарчета.

— Какъв микрофон?

— И аз това се питам.

— И сега, защото Нейтън не ти е казал за това, мислиш, че той си контактува с Рик?

— Какво друго да мисля? Това не е просто нещо обикновено — с този микрофон щях да запиша Рик в ресторанта. Щях да имам всичко — предложението на Рик, обяснението му за аферата със „Си Ем Ай“ — всичко необходимо, за да се откача. Но Нейтън някак си го е изключил от чантата с подаръците. Не мислиш ли, че това е подозрително?

— Не зная.

— Опитах се да измисля логично обяснение. Но за нищо на света не мога да проумея защо Нейтън няма да ми спомене за това. Особено ако е нещо толкова страхотно.

— Но ако Нейтън работи с Рик, Рик щеше да знае за микрофона, така че това нямаше да е истинска заплаха.

— И за това мислих. — Бен се запъти към кантонерките. — И продължавам да се връщам на идеята, че Рик не можеше да остави куфарчето извън колата. Ако не ми беше позволил да го внеса, и аз самият нямаше да вляза. Можех да кажа, че не мога просто да го оставя, защото вътре има важни съдебни документи. А в този момент Рик трябваше да ме вкара в колата.

— Теорията си я бива — съгласи се Лиза.

— Значи сега се налага да разбера дали наистина е Нейтън. — Бен се облегна на кантонерката.

— Бен, нека те питам нещо. Преди петнайсет минути си мислел, че съм си продала душата на дявола, а сега идваш и си изливаш вътрешностите пред мен. Каква е тази промяна?

— Лиза, чистата божия истина е, че нямам какво да губя, ако споделя с теб. Рик ме отряза, предполагам, че вече има „Гринъл“. Повече няма да се виждам с него и следователно нямам надежда да го хвана. Дори и да работиш с Рик, няма какво да му кажеш. Нямам заподозрян, нямам улики, предстои ми тест с детектор на лъжата след два дни. Най-важното е, че нямам на кого да се доверя.

— Ами Оубър?

— Повярвай ми, първо за него се сетих. Но разбрах, че няма да може да ми помогне. Оубър е страхотен и го обичам като брат, но той и задника си не може да намери, дори и да го търси с карта. Трябва ми още един мозък, с който да реша какво да правя оттук нататък.

— Значи, ако Нейтън е замесен, как е взел решението?

— Може да е използвал някой суперкомпютър от министерството, за да проникне в нашите. Или може да го е взел от куфарчето ми. Трябвало е само да го извади през нощта, да го преснима и да го върне, преди да се събудя.

— Не си ли заключваш куфарчето? Особено след това, което се случи с Ерик?

— Естествено. Но Нейтън знае комбинацията — използва куфарчето ми за интервюто си с министерството.

— Не се обиждай, ама ти имаш по-лоши приятели от Юлий Цезар.

— Благодаря. — Бен се върна на бюрото си. — Сега ще ми помогнеш ли?

— Зависи — отвърна Лиза. — Имаш ли ми доверие?

— Точно сега и на майка си не вярвам. Последния път, като се видяхме, ми се стори нещо подозрителна.

— Поне малко съжаляваш ли за обвиненията, които ми отправи?

— Повече, отколкото си мислиш. — Бен късаше ъглите от страниците на становището на Остерман за „Гринъл“. — Ще ми помогнеш ли?

— Естествено. — Лиза издърпа становището от ръцете му, сложи дланите му на бюрото и ги покри със своите. — Независимо от това, което си мислиш, наистина ми пука какво става с теб. Ако те изхвърлят оттук, ще трябва и твоята работа да върша.

— Ама че смешно — каза сухо Бен. — Ще се пръсна.

— Можеш да се скриеш зад колкото си искаш саркастични забележки, но знам, че оценяваш помощта ми.

— Разбира се. Животът ми се разпада, кариерата ми се топи, приятелите ми се държат като членове на фен клуба на Бенедикт Арнълд^[1]. Точно сега бих приел и съвети за изборите от Джордж Макгавърн. Какво друго да направя?

— Ами просто се надявам да осъзнаеш, че все още имаш някои истински приятели, на които им пука за теб.

— Благодаря ти, Лиза Мари. Действително оценявам помощта ти. Сериозно.

— Вярвам ти — кимна тя. — Но и за секунда да не си помислил, че съм ти простила. Трябва да изгребеш още двайсет товара въглища, преди да забравя за емоционалното разстройство, което ми причини.

— Дадено. Ако искаш сама избери въглищата.

Лиза отстъпи няколко крачки и седна на канапето.

— Сега ще го хващаме ли тоя негодник или не?

Бен се усмихна и извади един бележник от бюрото си.

— Мисля, че единствената ни възможност е да направим списък на хората, с които Рик може да се свърже в „Гринъл и сътрудници“.

— Аз ще се погрижа за това — каза Лиза. — Сигурна съм, че в отдел „Сътрудници“ пазят документи за собственическите интереси на всички страни по делата. Оттам бихме могли да вземем списък на евентуални продавачи. Ако ги държим под око, ще знаем кога Рик ще се задейства.

— Дори не е необходимо да ги наблюдаваме. — Бен приготви компютъра си за ново търсене. — В „Лексис“ има база данни с обществени досиета. Всички сделки с недвижими имоти и прехвърляния на документи трябва да се декларират. Ако имаме имената на продавачите, ще можем да ги проследим директно оттам.

— Идеално — одобри Лиза. — Ей сега се връщам с имената.

Лиза излезе, а Бен извика след нея:

— Между другото, имам ти доверие!

— Знам — извика тя.

Когато вратата се затвори, Бен придърпа стола към бюрото си и набра номера на телефонната компания.

— Ало, бихте ли ми помогнали? По погрешка съпругата ми е изхвърлила телефонните сметки. Трябват ни за данъците и се надявах да ми изпратите копия.

— Няма проблем, господине — каза телефонистката. — Дайте ми името и телефонния номер.

— Телефонът е на името на жена ми — Лиза Шулман. — Бен продиктува телефона на Лиза и добави: — А бихте ли могли да изпратите сметките направо на моя счетоводител, тъй като му трябват спешно.

— Не ни е позволено…

— Телефонът е мой — обясни Бен. — Просто е на името на жена ми. Ако за вас това е проблем, нека да говоря с прекия ви началник.

— Няма да има проблем. Само да си отбележа и ми продиктувайте адреса.

Бен даде на телефонистката служебния адрес на Оубър.

— Благодаря ви за помощта.

 

 

Късно следобед Бен се бе вторачил в монитора.

— Ако продължаваш така, ще ослепееш — каза Лиза.

— Де тоя късмет.

— Спри да се притесняваш. Хванали сме всяко едно име от документите за собственост. Ако някой тръгне да продава, ще го видиш.

— Няма да го видим. — Бен отлепи поглед от компютъра. — Видя документите. „Гринъл“ е основна собственост на четири дружества с ограничена отговорност, които са собственост на още осем дружества с ограничена отговорност, които са собственост на шестнайсет корпорации.

— Извадихме всички имена, които успяхме да засечем. Ако ние не сме могли да открием някого, какви са шансовете на Рик да го намери?

Бен стрелна Лиза с един майтапиш-ли-се поглед.

— Добре — каза Лиза. — Значи Рик може всичко да открие. Но това не означава, че не сме на прав път.

— Не, че не сме на прав път — въздъхна Бен. — Просто смятам, че планът ни е много пасивен. Седим и чакаме.

— Засега това можем да правим. Ако си толкова неспокоен, защо не почнеш да търсиш в годишниците на Харвард и Мичиган?

— Какви ги приказваш? — попита Бен. — Още не са пристигнали.

— Напротив. По-рано ти споменах, че на рецепцията има две кутии за теб.

— Не си. — Бен стана от стола си.

— Казах ти. Когато се върнах с документите за собственост, ти казах, че долу има две кутии за теб… Сигурно си бил твърде зает да гледаш в екрана.

Бен си взе палтото.

— Вместо да ги нося вкъщи при Нейтън, мисля, че ще ги оставя тук. Утре ще ги прегледам.

— Къде отиваш сега? — Лиза видя, че още няма пет.

— Искам да говоря с Оубър, преди да се прибере Нейтън. Ще ме покриеш ли, ако Холис се обади?

— Не се притеснявай. Няма проблем.

 

 

Бен се прибра и по тишината разбра, че къщата е празна. Свали палтото си и го хвърли на канапето. Провери в кухнята, надникна в банята на първия етаж и отвори вратата към мазето.

— Има ли някой? — извика той. Качи се горе и надникна в стаите на Ерик и Оубър, както и в своята. След като провери и в банята на втория етаж и във вградените гардероби, Бен открехна вратата на стаята на Нейтън. Без да светва лампата, отвори гардероба му и надникна вътре. Приближи се до бюрото на Нейтън и видя малка спретната купчина листове. Започна да я разглежда напълно безшумно. Списък с покупки от бакалията, списък с неотложни задачи, списък за рожден ден, списък с филми, които да вземе от видеотеката. Нищо съществено. Бен върна обратно листчетата, затаи дъх и отвори средното чекмедже на бюрото. Извади малката кутийка с отделения, в която лежаха подредени всички моливи, химикалки и гумички, и бавно и методично започна да търси нещо, което да му даде информация за Рик. След като затвори чекмеджето, Бен взе адресника от нощното шкафче на Нейтън. Прочете всички адреси, като се мъчеше да си спомни всяко едно име.

— Какви ги вършиш с адресника ми?

Стреснат, Бен го изпусна и видя Оубър на вратата.

— Не прави това — извика Бен, вдигна адресника и го върна на мястото му.

— Трябваше да се видиш в огледалото. Беше…

— Сам ли си? — попита Бен, докато бързо излизаше от стаята на Нейтън.

— Да. Защо? Какво има?

— Слушай, ще ти кажа нещо, но трябва да се закълнеш, че ще си мълчиш.

— Кълна се — Оубър се хвана за вратовръзката си.

— Не се шегувам — предупреди го Бен — Нито дума на никого. Нито на Нейтън, нито на вашите.

— Кълна се — повтори Оубър, докато слизаха по стълбите към дневната. — Кажи ми.

Бен разказа цялата история на приятеля си и добави:

— Какво мислиш?

— Не може да бъде! — Очите на Оубър бяха широко отворени и изпълнени с недоверие. — Очакваш да повярвам, че и Нейтън е замесен?

— Какво друго да си мисля?

— Няма начин. — Оубър се свлече на един стол до кухненската маса. — Сега ти пощуряваш. Искам да кажа, че ако говориш за Ерик, ще те разбера. Всъщност, миналата седмица го видях да рови из боклука ти.

— Попита ли го защо?

— Каза, че някой му бил взел страниците с обявите от вестника и искал да види дали не си ти.

— Не съм бил аз — поклати глава Бен. — Трябваше да го изпратиш при Нейтън. На него не може да се вярва тук.

— Няма начин Нейтън да е замесен в това — настоя Оубър. — Не мога да повярвам и за секунда.

— Аз пък вярвам — каза Бен. — И в този момент само това има значение. Лиза и аз се опитваме да намерим…

— Как така изведнъж си върна доверието към Лиза? — прекъсна го Оубър. — Искам да кажа, винаги твърдиш, че аз съм бил задръстен, но ти трябва да си глупак, за да ги говориш такива.

— Виж какво, изобщо не й вярвам. — Бен отиде до мивката и наплиска лицето си със студена вода. — Веднага щом излезе от кабинета, започнах да проучвам и нея.

— Тогава защо говориш с нея за това?

— Много е просто. Първо, не може да ми навреди. Второ, и знам, че тук няма да ме разбереш, но тя ми помага да мисля по-добре.

— Не разбирам.

— Не мога да ти го обясня. Но когато мисля усилено с нея, ми идват най-добрите идеи.

— Не бих искал аз да ти съобщавам лошите новини, но това не ти е някакво решение на Върховния съд, по което работите заедно. Това е животът ти, приятел.

— Така ли? — попита саркастично Бен. — Аз си мислех, че играем на „Монополи“.

— Съвсем си се отнесъл — поклати глава Оубър.

— Чудесно. Ще взема думите ти под внимание. Сега, ще ми помогнеш ли или не?

— Учудвам се, че на мен ми имаш доверие. Искам да кажа, може и аз да съм замесен.

— Не се обиждай, но мислих и за това.

— Благодаря — каза Оубър. — Оценявам високо вота на доверие.

— Хайде, не се сърди. Казвам ти, нали така?

— Просто не разбирам защо го правиш.

— Защото искам да те помоля за една услуга — призна Бен. — Казах да изпратят всичките телефонни сметки на Лиза на адреса на работата ти. Това беше единственият адрес, за който можех да се сетя, до който Рик, Нейтън и Лиза нямат достъп. Когато получиш сметките, ще ми кажеш ли, за да мога да ги прегледам?

— Разбира се — сви рамене Оубър. — Един последен въпрос. Ако къщата се подслушва, защо ми казваш всичко?

— Нищо от това, което говорим, Рик не може да използва срещу мен — обясни Бен. — Сметките на Лиза са вече изпратени и ако Нейтън е замесен — той вече знае… — Бен чу, че в ключалката се превъртя ключ и замълча. — Не казвай нищо — предупреди той, като шепнеше през рамо, докато Оубър го последва в дневната. — Обеща ми.

Вратата се отвори и влезе Нейтън.

— Приятелю, ще си страшно доволен от мен — обърна се той към Бен, докато закачаше палтото си в гардероба. Сложи куфарчето на масичката и седна до Оубър. — Благодарение на твоя верен приятел, сега ще издържиш успешно вечно притесняващия те тест с детектора на лъжата.

— И как? — попита Бен.

— Ами нека просто да кажем, че развъртях няколко телефона и успях да набавя всичко необходимо. — Нейтън отвори куфарчето си и извади лист хартия. — Говорих с някои от техниците от охраната и те всичко ми обясниха. Първо, прав си, че резултатите от теста не могат да се използват в съда.

— Зная — каза сухо Бен. — Никога не е можело.

— Какво ти е? — попита го Нейтън.

Оубър погледна Бен.

— Нищо ми няма — отвърна Бен. — Нервен съм. Какво друго ти казаха?

— Значи тестът се състои в следното. — Нейтън направи справка с листа хартия. — Когато влезеш, почти винаги машината вече е поставена в средата на стаята. Опитват се да я накарат да изглежда внушителна, тъй като съществува теория, според която повечето хора си признават, защото ги е страх от самата машина. След това почти един час ти задават въпроси, още преди да са я включили и да са те вързали за нея. Тук повечето хора сдават багажа — Нейтън го погледна, за да наблегне на думите си. — Казват, че сянката на кутията е достатъчна, за да обезкуражи средния престъпник.

— Бен е далеч над средното — заяви Оубър. — Той е над деветдесетпроцентовата граница на престъпниците.

Без да му обръща внимание. Нейтън продължи:

— Детекторът измерва три неща — скорост на дишане, кръвно налягане и галванична реакция на кожата — реакцията на кожата към електрически ток. Между лъжата и потенето съществува пряка връзка, така че машината регистрира нивото на потене. Не че ще имаш проблем с това.

— Просто ми кажи как да мина теста — подкани Бен нетърпеливо.

— Спокойно — вдигна ръка Нейтън. — След този един час въпроси ще те свържат с детектора и той ще регистрира основните ти показатели на дишане. Тук простаците се опитват да излъжат машината. Започват да дишат тежко и да се суетят — правят всичко възможно, за да убедят детектора, че сърдечният им ритъм е по-висок, отколкото е в действителност. Но момчетата казаха, че ако ръководителят на теста е печен, ще разбере, ако се опитваш да го правиш и ще го вземе предвид.

— След първоначалната настройка вадят тесте карти и те питат разни неща за картите, за да те убедят, че машината работи. После ти задават три въпроса и трябва да отговориш на всичките с „не“, дори и отговорът да е положителен. Така разбират дали лъжеш. Питат те дали си навършил двайсет и една, дали пушиш и дали си правил нещо, от което се срамуваш. И накрая ти задават най-много три въпроса за това, в което те обвиняват.

— И това е всичко? — попита скептично Бен.

— Да.

— Ами по филмите? — намеси се Оубър. — Там заподозрените ги разпитват с часове, докато иглата хвърчи по хартията.

— В живота не е така — каза Нейтън. — В реалния живот може да се провери истинността само на три отговора.

— И от каква полза ми е това?

— Радвам се, че ме попита. — Нейтън бръкна в куфарчето си. Извади малко, кафяво шишенце за лекарства и го хвърли на Бен. — Това са лекарствата, за които ти говорех, че военните ги използват, за да излъжат детектора.

Бен прочете надписа.

— Принадолол?

— Действа — увери го Нейтън. — Трябва да вземеш едно хапче, веднага след като се събудиш на сутринта и ако тестът ти е след три часа следобед, трябва да вземеш едно на обяд.

— Как ги намери? — Бен отвори капачето и видя пет таблетки.

— Казах на охраната, че малкият ми брат трябва да мине на детектор на лъжата, преди да постъпи на работа в един супермаркет. Веднага ми предложиха хапчетата.

— Как действат?

— Регулират сърдечния ритъм и кръвното налягане — обясни Нейтън. — Обикновено ги предписват на хора с повтарящи се сърдечни пристъпи и на политици против сценична треска, но военните осъзнали, че могат да ги използват за нещо много по-добро.

— Експериментални ли са или официално одобрени?

— Ако бяха одобрени, всеки щеше да може да си ги купи — заяви Нейтън.

— Значи са експериментални.

— Мисля, че ще е гот, ако са опасни — каза Оубър — Ще вземе да ти порасне още една ноздра на челото и ще осъдим правителството за милиарди.

— Или ще вземе да ми порасне мозък — добави Бен, погледна Нейтън и продължи: — Кажи ми сега как това ще ми помогне да мина теста.

— Не го гарантира — започна Нейтън, — но значително увеличава шансовете ти. Всичко зависи основно от теб. Докато си в стаята, трябва да бъдеш възможно най-спокоен. Не се върти и не се нервирай. Казаха ми, че ако си добър лъжец, ще се справиш без грешка. Ако си нервак, ще се провалиш така или иначе.

— Олеле, свършен си — възкликна Оубър.

Бен сложи шишенцето в джоба си и се изправи.

— Ще отида да направя спагети — каза студено той. — Кой друг иска?

— Ей, пак заповядай — направи физиономия Нейтън.

— Ще ти благодаря, ако изкарам теста. — Бен отиде в кухнята.

— Какво означава това, по дяволите? Какво ти е всъщност?

— Просто искам да съм сигурен, че мога да ти имам доверие с тези хапчета. — Бен се обърна и погледна Нейтън. — Искам да кажа, че това не е тебешир, нали?

— Какво приказваш?

— Бен, не обвинявай… — започна Оубър.

— Не, остави го да довърши. — Нейтън също се изправи. — В какво ме обвиняваш?

— Ами днес ми се обади Рик и ми каза, че вече няма нужда от мен. Очевидно е получил решението от другаде.

— И мислиш, че аз съм му го дал? — гласът на Нейтън се извиси от гняв. — Помисли ли си за малката ти приятелка Лиза или да не би цялата кръв, която е била в мозъка ти, сега да е отишла в оная ти работа?

— Мислех си, че е Лиза — Бен се върна в дневната. — И когато ти се обадих, за да ти кажа за нея, имах просветляващ разговор с един от колегите ти, Андрю. Той ми разказа всичко за микрофоните в дипломатическите куфарчета, които е трябвало да използваме по време на първата ми среща с Рик. Каза ми колко били велики, колко били прекрасни и как всичко хващали. Затова можеш да си представиш изненадата ми, когато осъзнах, че не съм чул и дума за това чудо на техниката.

— И сега мислиш, че аз съм този, който движи с Рик? — Нейтън се засмя.

— Не се шегувам — каза Бен. — Погледни фактите.

— Фактите нищо не показват! — изкрещя Нейтън. — И освен това замислял ли си се да ме попиташ защо не сме използвали тези микрофони?

— Предполагам, че имаш съвсем логично обяснение.

— Разбира се. Микрофонът е прототип и независимо от това, което Андрю ти е наговорил, не върши никаква работа. Кожата заглушава звука и нищо не се чува. Има ги около нас, защото ни харесват като идея. Предположих, че е най-добре да заложим на сигурно оборудване. Ей такъв съм си.

— И аз трябва да ти повярвам?

— Вярвай, на каквото си искаш — извика Нейтън. — Но това е истината.

— Нейтън, нека ти кажа нещо. — Бен насочи пръст към него. — Познавам те. Сигурно те познавам по-добре от себе си. И ако имаше възможността, дори само вероятността да вземеш куфарчето с микрофона, веднага щеше да го направиш и да го донесеш при нас, дори и да не е работело.

— И защо мислиш така?

— Защото знам, че обичаш да се изтъкваш. И да се перчиш като паун, когато имаш нещо, което никой друг няма. Щеше с такова удоволствие да отидеш в Лиза с това куфарче — като от филм за Джеймс Бонд. И дори да не можеш да го накараш да работи, щеше да го донесеш само за да ни се покажеш. Помисли логично. Който и да е от нас щеше с удоволствие да се изфука с нещо такова. Но ти сега искаш от мен да повярвам, че не само че не си го донесъл, но и дори не си сметнал за необходимо да го споменеш. Моля ти се, Нейтън. Твърде много обичаш да се съревноваваш с всички останали и егото ти е твърде голямо, за да повярвам, че ще си замълчиш по въпроса.

— Свърши ли? — Нейтън спокойно беше кръстосал ръце на гърдите си.

— Мисля, че да.

— Тогава можеш да си го начукаш, малко параноясало лайно такова! Скъсах си задника, за да взема онова оборудване! Рискувах си работата, като лъжех всеки в офиса и на луд станах, за да измисля начин да излезеш от този кошмар. Но когато имаш наглостта да ме обвиняваш, дори преди да си говорил с мен — ами, сам си се вози на влакчето на ужасите тогава. Знам, че не ти е лесно, но имам по-добри неща за вършене от това да ти търпя обидите.

— Слушай…

— Не, ти слушай! Тази история направо те е подлудила. А фактът, че обвиняваш мен, а не Лиза, означава не само, че здравият ти разум никакъв го няма, а и че си едва на няколко крачки от лудницата. Когато се нормализираш, може би ще имаш доблестта да се извиниш — Нейтън излезе от дневната. Приближи се към стълбите и се обърна към Бен. — А когато той и Лиза разрушат живота ти, да знаеш, че парчетата ще си ги събираш сам.

Нейтън се прибра в стаята си, а Бен мълчеше.

— Не трябваше да го обвиняваш така — поклати глава Оубър. — Беше абсолютно погрешно.

— Какво можех да направя? Както и да бях започнал, щяхме да стигнем дотук.

— Но има и по-добри начини да се започне един спор. Някои от тези неща, които каза, са непростими.

— Не искам да те слушам. Ако Нейтън беше на мое място, и той щеше да постъпи така.

— Знаеш ли, Ерик ти каза същото, когато написа материала. И точно като Нейтън, ти му каза да се разкара — напомни Оубър. Стана от канапето и тръгна към стълбите. — Доста зловещо, а?

 

 

— Значи ще взимаш хапчетата, така ли? — Лиза отпиваше от кафето си на следващата сутрин.

— Разбира се. — Бен прехвърляше един от годишниците на Мичиганския правен факултет. — Имам ли избор?

— Можеш да решиш да не ги взимаш.

— И също така да реша да пропадна на теста — каза Бен. — Ако нямат ефект, така и така мога да ги взема. Не е като да съдържат цианид и да ме убият.

— Откъде знаеш какво има вътре? Може да има всичко — цианид, серум на истината…

— Стига вече — прекъсна я Бен — Поемам риска, благодаря.

— Сериозно — настоя Лиза. — Кой знае какво ти е дал Нейтън.

— И ти не вярваш. Просто му имаш зъб, защото ти казах, че той те е подозирал.

— Естествено. Майната му.

— Хайде де, бъди добра.

— Да бъда добра? — възкликна Лиза. — Ти искаш аз да бъда добра? Кой снощи се е скарал с най-добрите си приятели?

— Благодаря, че ми напомни. Почти две минути не бях мислил за това.

— Учудена съм, че са те оставили още да живееш там. Ако бях на тяхно място, досега да съм те изхвърлила.

— Днес на закуска определено бяхме тъжна картинка. И четиримата ядохме по едно и също време и никой не продума. Ако някой искаше още мляко или салфетка, просто посочваше. Като че ли бяхме семейство мимове.

— Ако искаш, може за известно време да останеш при мен — предложи Лиза.

— Благодаря. Но ако съм у дома, ще държа нещата под око.

Лиза пак отпи от кафето си.

— Минавало ли ти е през ума, че е възможно да грешиш? Че приятелите ти всъщност не са против теб?

— Разбира се. — Бен я погледна, докато обръщаше поредната страница от годишника. — Защо мислиш, че снощи не можах да спя?

— Е?

— Затова продължавам да се връщам към едно нещо — ами ако греша? Веднага щом си задам този въпрос и се връщам там, където съм започнал.

Лиза кимна и посочи годишника.

— Нещо изглежда ли познато?

— Изглеждат познати, в смисъл че всички приличат на отегчителни адвокати. Но ако оставим това настрана, никой не прилича на Рик. — Бен затвори книгата. — Безнадеждно е. Той изчезна и аз съм загубен.

— Не казвай това. Вземи следващата книга и продължавай да търсиш.

— Дори не знам защо да го правя. — Бен взе друг годишник. — Този план е смешен.

— Недей да се осланяш само на годишниците. Ако го намериш, страхотно. Ако не, ще го открием, когато някой в „Гринъл“ реши да продава. Освен това откриването на Рик вече трябва да е на втори план. Ако пропаднеш на теста, ще имаш по-сериозни проблеми.

— Ще го изкарам.

— Изведнъж си толкова сигурен?

— Сериозно. Средностатистическият човек се проваля, защото го е страх от детектора.

— И естествено, ти си много по-компетентен от средностатистическия човек — каза Лиза.

— Да. Може да съм полудял от страх, но това не означава, че ще позволя на някаква скапана машинария да ме притеснява. Ако бяха толкова велики, щяха да ги приемат за доказателства в съда. А дотогава сигурно е възможно да бъдат надхитрени. Освен това в природата на адвоката е да оспорва всичко, в което не вярва.

— Ти не си адвокат, а сътрудник.

— Имам ли адвокатски права? — попита Бен. — Значи съм адвокат.

— Ти си ужасен, ето това си ти. Когато се уплашиш, започваш да се държиш като надут балон — като че ли това е най-солидната форма на защита.

— Добре, може и така да е. Но все още знам, че нищо лошо не съм направил. Рик ме прекара за първото решение. Не съм му го дал, за да натрупам пари. Бях пионка. Глупак. Смотаняк. И в най-разюзданите ми мечти не съм си мислил, че Рик ще използва информацията за користни цели. Мислех, че говоря на близък доверен човек. Ако някой е жертва тук, това съм аз.

— Хубава реч — изръкопляска Лиза. — Трябва да си я запишеш някъде.

— И защо?

— Защото ако утре се провалиш, ще ти послужи за встъпителното слово при разглеждането на уволнението ти.

 

 

След работа Лиза и Бен излязоха от съда, тръгнаха по Първа улица и по улица „С“ завиха надясно. Минаха през сградата на Дърксън Сенът и видяха група млади стажанти да излизат на тротоара от сградата, облечени в жълто-кафяви палта и с куфарчета в ръка. Бен броеше месеците до пролетта, докато отново изгрее слънцето. Въпреки че една седмица не беше валяло, полустопената киша, почернена от изгорелите газове и други мръсотии, покриваше Капитолия с мръсен зимен слой. Десет минути по-късно двамата стигнаха до „Сол енд Еви“, най-старата аптека в целия град.

— Сигурна ли си, че тук го имат? — Бен отвори вратата, боядисана с лющеща се бяла боя.

— Да. — Лиза влезе след него.

По стените в малкото и претрупано помещение висяха избелели от слънцето карти и реклами отпреди едно десетилетие.

— Мирише като в къщата на баба — отбеляза Бен.

— Това място е историческо. — Лиза тръгна към задната част на аптеката. — Прояви малко уважение.

— Повярвай ми, обичам такива места. Къде другаде можеш да намериш дати на годност, които съвпадат с рождения ти ден?

— Я погледни картите — посочи към стените Лиза. — Не мисля, че на която и да е от тях Аляска или Хавай са отбелязани като щати.

— Вярвам ти — каза Бен. — На оная до вратата дори Луизиана я нямаше. Ах, тези тринайсет щата.

Когато Бен и Лиза отидоха в задната част, аптекарят зад тезгяха се изправи от ръждясалия сгъваем стол.

— Каква ви е болежката?

— Тя е болната — Бен посочи Лиза.

— Добре сме, благодаря — кимна Лиза и посочи апарата за кръвно налягане на тезгяха. — Ето го. Казах ти, че ще имат.

— Мислиш ли, че работи? — Бен подаде палтото и сакото си на Лиза.

— Откъде да знам?

— Да се събличам ли? — Бен навиваше ръкава на ризата си.

— Прочети инструкциите.

Бен им хвърли един поглед, извади монета от четвърт долар, пусна обратно ръкава си, сложи ръката си в маншона и вкара монетата в машината.

— И върху ризата ли може? — попита Лиза.

— Така пише.

Изведнъж маншонът се затегна около ръката на Бен. Той задиша дълбоко и замълча, докато маншонът бавно се отпускаше. На екрана се появиха червени числа: 122 на 84.

— Боклук — измърмори Бен.

— Колко ти е нормалното?

— Сто двайсет и пет на осемдесет и пет. Проклетите хапчета не действат. Сърдечният ми ритъм е същият, кръвното налягане е същото. Мъртъв съм.

— Не говори така. Освен това ги взе преди два часа. Може още да не са подействали.

Бен се облече и грабна куфарчето си.

— Може. Но незнайно защо се съмнявам.

— Не се разстройвай — каза Лиза, когато излязоха от магазина. — Ако искаш да минеш теста, трябва да си спокоен.