Брад Мелцър
Десетият съдия (18)

Глава осемнайсета

В девет и петнайсет на следващата сутрин Бен си облече палтото и взе куфарчето си. Все още замаян от смъртта на Оубър, той се опита да не мисли за обезпокоителната тишина в къщата. Вместо това се обърна и излезе. Нов сняг беше навалял в квартала. Бен внимателно започна да стъпва в отпечатъците, направени от Ерик и Нейтън. Тръгна към станцията на метрото и от време на време се оглеждаше. След събитията от изминалите няколко нощи, беше придобил инстинктивна наблюдателност. Зави зад ъгъла и видя мъж в синьо палто и кафява широкопола шапка, който идваше към него. Притесни го факта, че ръбът на шапката прикриваше лицето на мъжа. На улицата до него сива кола намали скорост и спря. Бен веднага позна колата на Ерик.

— Как си? — Ерик свали стъклото.

— Предполагам добре — каза неубедително Бен. Слезе на уличното платно и се наведе към прозореца. — Снощи спах около пет минути.

— И аз — призна Ерик. — Не мога да спра да мисля за него. Само като си спомня как се люлееше…

— Нека не говорим за това — облечените в ръкавици ръце на Бен стиснаха рамката на вратата.

— Каза ли на Лиза?

— Снощи късно й се обадих. Преди да свърша първото изречение, тя заплака. Не съм я чувал никога такава. Предложи да помогне с надгробното слово.

— Хубаво. — Ерик видя куфарчето в ръката на Бен. — Къде отиваш?

— В Прокуратурата.

— Значи това беше?

— Надявам се — каза Бен. — До утре по това време ще съм приключил с тези глупости.

— Знам, че не го казах снощи, но мисля, че постъпваш правилно.

— Благодаря — кимна Бен, докато непознатият със синьото палто мина зад него. Бен се обърна и го видя да завива зад ъгъла. — Този не ти ли изглежда подозрителен?

— Не, защо?

— На мен ми беше малко странен.

— Не се притеснявай — успокои го Ерик. — Сигурен съм, че не е никой.

— Да. — Бен се отдръпна от прозореца.

— Искаш ли да те закарам до метрото? — попита Ерик.

— Бих предпочел да ме оставиш в центъра.

— Нямам време. Трябва да направя някои бързи преработки вкъщи и след това се връщам на работа. Май ще се наложи да вземеш метрото.

— Няма проблем. — Бен се качи на тротоара. — Мисля, че мога да се справя с две пресечки.

— Както искаш. — Ерик затвори прозореца. — Ще се видим довечера.

— Надявам се — каза Бен. — Ако не се върна за вечеря, значи още изнасям защитната си реч.

Колата тръгна, а Бен продължи по пътя си. Когото стигна търговския център, очите му започнаха да се стрелкат навсякъде. Към стареца, който дърпаше количката със зеленчуци по покрития със сняг тротоар. Към съсредоточената атлетка, която бягаше с черния си лабрадор. Към момчето от супермаркета, което разчистваше тротоара с лопата. Към дебеланата, която едва пазеше равновесие по леда. Все още притеснен, Бен стигна до любимата си закусвалня. Наистина трябва да се успокоя, каза си той и влезе вътре. Никой не ме следи. Изяде една кифла и един банан, избърса уста, закопча палтото си и излезе на студа. Веднага видя, че единственото нещо между метростанцията и него беше мъжът със синьото палто и кафявата шапка.

Предпазливо, Бен пристъпи напред, като се опитваше да разпознае приближаващия се непознат. Беше висок колкото Рик, но по-едър. Ала палтото е голямо, помисли си Бен. Сърцето му заби по-силно, а Бен се опита да се убеди, че всичко това е плод на въображението му. Отпусни се, каза си той. Няма причина да се побъркваш. Когато бяха на двайсетина метра разстояние, Бен свали дясната си ръкавица и сви ръка в юмрук, решен да замахне, ако мъжът направи подозрително движение. Разстоянието помежду им се скъсяваше, а Бен се потеше лудо. Точно когато се разминаваха, Бен беше на ръба, мозъкът му се подготвяше за всяка възможна ситуация.

Задържа дъх, когато мъжът го подмина и се противопостави на желанието си да се обърне. Щом съвсем задмина непознатия, въздъхна с облекчение. Цялото това потене за нищо, каза си Бен и се насили да се усмихне. Понечи да се обърне, за да погледне мъжа за последно в гръб и точно в този момент го сграбчиха изотзад. Почувства, че някаква ръка плътно се увива около врата му, а друга ръка, облечена в синьо палто, поднесе кърпа с остра миризма към лицето му. Инстинктивно Бен рязко отметна глава назад и удари нападателя си в носа.

— Кучи син! — изкрещя мъжът, пусна Бен и хвана кървящия си нос.

Бен се втурна нагоре по улицата, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Подмина супермаркета, обърна се и видя, че нападателят му го гони. Пусна куфарчето и грабна лопатата от ръцете на момчето. Когато мъжът го доближи, Бен замахна диво:

— Стой далеч от мен!

— Успокой се — каза мъжът. — Не съм тук, за да те нараня. — Докато той се опитваше да отвлече вниманието на Бен. Рик бавно се промъкваше зад гърба му.

— Кой си ти? — попита Бен. — Кой те изпраща?

— На твоя страна съм — отвърна мъжът. — Кълна се. От Прокуратурата съм. — Очите му се плъзнаха зад гърба на Бен.

Бен последва погледа му, обърна се и сляпо замахна с лопатата. За негово учудване, плоската й страна удари Рик, който иначе щеше да го хване.

— Не мога да повярвам — възкликна Бен. Когато Рик падна, Бен го удари още веднъж с лопатата по главата. — За кого се мислиш? — изкрещя Бен. — Това си е моят живот. — После се обърна към момчето: — Обади се в полицията!

— Ние сме от полицията — съучастникът на Рик също се обърна към него. — Не звънете на никого.

— Хвани го, Клеърмънт! — извика Рик и сграбчи обляното си в кръв ухо.

Бен захвърли лопатата към Клеърмънт, обърна се и затича по улицата.

— След него — изкрещя Рик, въпреки че Клеърмънт вече тичаше.

Много по-бърз и атлетичен от двамата си преследвачи, Бен се върна в жилищната част на квартала. Прескачаше огради и тичаше из задни дворове на зигзаг, така че не можеха да го виждат за повече от няколко секунди. Бен излезе на една алея, зави наляво, когато стигна до задния двор, прескочи през оградата в съседната градина, изтича в задната й част, прескочи още една ограда, през която се прехвърли в съседния двор и пробяга още една алея. Обикаляше квартала и знаеше, че в никакъв случай не трябва да се приближава до своята къща. Ако двамата му преследвачи се бяха разделили, един от тях при всички случаи щеше да го чака там. Докато студеният въздух обтягаше дробовете му, той тръгна обратно към супермаркета, като избягваше големите улици и си проправяше път през пълните с боклук малки алеи. Като се надяваше, че ги е заблудил, Бен се затича към бар „Пиячка“ — единственото място, в което знаеше, че има телефон и най-важно, заден изход. Огледа се за последен път и влезе в бара.

Запъти се направо към задната му част. Блъсна вратата на мъжката тоалетна, влезе в една от кабинките и я заключи. Наведе се и се опита да си поеме дъх. Когато топлината на тоалетната го обгърна, Бен почувства, че гори. Свали си палтото, вдигна тоалетната седалка и повърна банана и кифлата. Стомахът му се изпразни и започна конвулсивно да се свива, докато тялото му реагираше на паниката, обхванала мозъка му. Той пусна водата и седна разтреперан. Не мога да повярвам, помисли си, с подпрени на коленете лакти. Какво става, по дяволите? Бен попи потта от челото си с тоалетна хартия, температурата му се нормализира и цветът бавно се върна по лицето му.

Двайсет минути по-късно, убеден, че Рик и колегата му отдавна са си отишли. Бен излезе от тоалетната. Потърси дребни монети в джобовете си и ги пусна в телефонния апарат. Докато набираше номера на Лиза, очите му обхождаха бара, в който неколцина баскетболни фенове закусваха преди първия за деня мач.

— Ало — обади се Лиза.

— Няма да повярваш какво ми се случи — заговори бързо Бен. — Току-що ме нападнаха Рик и още един. Хванаха ме и се опитаха да ме отвлекат. Ударих ги по главата с една лопата и се затичах…

— Ей, ей, ей — спря го Лиза. — Едно по едно. Започни отначало. — След като Бен й разказа за случилото се през последния половин час, тя заяви: — Не може да бъде.

— Може — каза Бен.

— Добре ли огледа партньора на Рик?

— Не съвсем. Мозъкът ми летеше с пълна скорост. Само си спомням, че се опитваше да ми каже, че бил от Прокуратурата.

— Мислиш ли, че е било така?

— Не, разбира се — отвърна Бен. — От Прокуратурата не нападат хората с хлороформ. Просто не искаше да викат полиция.

— И кой беше?

Бен не изпускаше от очи входа на бара.

— Или лакеят на Рик, или този, който Рик използва, за да направи пари от „Американска стомана“.

— Защо ще му трябва нов човек? „Американска стомана“ е обществена компания. Рик може да купи колкото си иска акции.

— Но за това трябват пари. А предполагаме, че след „Гринъл“ Рик е на нула. Необходим му е някой, който вече има достатъчно акции в „Американска стомана“ или някой, който може да го финансира. Иначе е… — Бен погледна палтото си на пода. — По дяволите — изруга той. — Току-що разбрах, че съм си забравил куфарчето в супермаркета. Сто на сто са го взели.

— Вътре нали го нямаше решението?

— Не, разбира се. Но писмото, което пишех, беше там. Което означава, че знаят, че искам да се предам.

— Знаят го от момента, в който не отиде на срещата в музея вчера. А обади ли се на Нейтън и Ерик?

— Не, защо?

— Обади им се — настоя Лиза. — Ако Рик обикаля квартала ти, първо ще отиде у вас. Още ли са там?

— Нейтън е на работа, но Ерик може да си е вкъщи. — Бен затвори и отново затърси монети. Не му достигаше една. Без да спира, набра номера на телефонната си карта. Докато пръстите му танцуваха по бутоните, разбра, че е сбъркал номера. — По дяволите! — той окачи слушалката. Вдигна я отново и пак вкара номера на картата си. — Хайде, хайде! — Изчака да чуе сигнала. Чу го и набра домашния си номер, като се молеше Ерик да си е свършил работата и да е излязъл.

— Ало? — вдигна Ерик.

— Ерик, аз съм. Махай се оттам. Рик и онзи със синьото палто…

— Говори ли с Лиза? — прекъсна го Ерик.

— Не се притеснявай за Лиза — каза Бен. — Трябва да…

— Млъкни — спря го Ерик. — Рик се обади да те търси тук. Каза, че било спешно. И искаше да ти предам, че отива при Лиза.

Сърцето на Бен слезе в петите.

— Преди колко време?

— Преди около половин час. Имаш ли нужда от…

Бен затвори, отново набра номера на картата си и се обади на Лиза.

— По дяволите. По дяволите. По дяволите. — Телефонът звънна пет пъти и никой не вдигна.

Най-накрая Лиза се обади.

— Ало?

— Махай се от вас — извика Бен. — Рик идва към теб.

— А може би вече съм тук? — обади се Рик. — Как си, Бен? Отдавна не сме се чували.

— О, Господи!

— Защо си толкова разстроен? — попита Рик. — Та това съм само аз.

— Ако й направиш нещо, кълна се…

— Спести ми заплахите — изведнъж стана сериозен Рик. — Сега съм хванал и Лиза и Нейтън…

— Нейтън?

— Млъквай и веднъж поне ме чуй — каза Рик. — При мен са и двамата и ми е писнало да играя на игрички. Кажи ми къде си.

Бен мълчеше.

— Времето не е подходящо да се правиш на глупак — заяви Рик. — Този уикенд вече загуби един приятел. Ами двама? — Като не получи отговор, той добави: — Ами трима?

— Бар „Пиячка“ — измърмори Бен накрая. — На Ню Хемпшир.

— Знам къде е — отвърна Рик. — Очаквам да си пред входа след десет минути. И ако ти се прииска да се обадиш в полицията или на родителите ти, или на Ерик, или на който и да е друг, да знаеш, че много ще ме разстроиш. Ясно ли е?

— Да. — Бен се мъчеше да укроти гнева си.

— Добре. И един последен въпрос. Какво е решението за „Американска стомана“?

Бен отново замълча.

— Питах те нещо — каза Рик.

Пак тишина.

— Става въпрос само за пари — предупреди го Рик. — Не ме карай да прибягвам до насилие.

— „Американска стомана“ печели — отговори Бен. — Доволен ли си? Сега ходи да си правиш милионите.

— Безкрайно съм доволен — точно това ми каза и Лиза — заяви Рик. — Ще се видим след десет минути.

Бен чу, че Рик затвори и избухна. Грабна слушалката и я запокити в телефона. Няколкото души в бара го погледнаха. Бен отново удари слушалката. И отново. И отново.

Изведнъж някой го хвана отзад.

— Какво ти има, по дяволите? — попита го барманът, като дърпаше слушалката от ръката на Бен.

— Остави ме! — изкрещя Бен и се сборичка с него.

Барманът го завлече до вратата и го блъсна навън.

— Ако ще психясваш, ходи на друго място.

 

 

Бен чакаше пред „Пиячка“ и кипеше от гняв. С ръце дълбоко в джобовете на палтото си, той отчаяно подритваше малка пряспа сняг до сградата. След десет минути до тротоара спря червен джип. Вътре беше само Клеърмънт.

— Стой там — извика той, докато излизаше от джипа и се приближаваше към Бен. Вече не беше с кафявата шапка и Бен го разгледа. С кръглото си, изтощено и бледо лице Клеърмънт изглеждаше много по-стар, отколкото Бен предполагаше.

— Свали си палтото — Клеърмънт насочи към него дебелите си, къси пръсти.

Бен се подчини и Клеърмънт го опипа.

— Още ли се притеснявате за микрофони? — попита Бен.

— Казаха ми, че имаш навик да си носиш. — След като установи, че Бен е чист, Клеърмънт му отвори вратата на джипа. — Всички на борда — каза той.

Трийсет и пет минути по-късно джипът спря в задния паркинг на Палм Хотел в Бетесда.

— Последвай ме. — Клеърмънт се отправи към задния вход на хотела. — И ако кажеш нещо на някого…

— Разбрах — кимна Бен.

Взеха асансьора до двайсет и четвъртия етаж и тръгнаха по коридора към стая 2427. Клеърмънт прокара кодираната си карта през електронната ключалка, отвори вратата и влезе в разкошно обзаведения апартамент. Холът беше празен.

— Къде са? — попита Бен.

— Млъквай и върви — каза Клеърмънт. Преведе го през спалнята и отвори вратата, която свързваше апартамента със следващия. Минаха през втория и спряха пред вратата за третия. Накрая влязоха в най-големия апартамент, където ги чакаха Рик, Лиза и Нейтън.

Рик стана от канапето.

— Ето, ето, бандата се събра — посрещна ги той. — Лиза, Нейтън, сигурен съм, че познавате Бен. Бен, това са Лиза и Нейтън.

С учудване Бен видя, че Лиза и Нейтън седят спокойно до голямата стъклена маса. После през стъкления плот забеляза, че и двамата са вързани с белезници за столовете си. Лявото око на Нейтън беше синьо и подуто.

— Добре ли си? — попита Бен.

— Разкарай се. — Нейтън се обърна настрани.

— Деца — скара им се Рик. — Без бой.

— Не е трябвало да го удряш — каза Бен.

— Трябваше — заяви Рик нагло. — Не искаше да дойде с нас.

Бен погледна Лиза.

— Теб не те удариха, нали?

— Шегуваш ли се? — вметна Рик и му показа драскотините по врата си. — Тя свърши повече поразии от теб. — Той се приближи до малкото махагоново бюро в ъгъла на стаята, извади от куфарчето си два чифта белезници и ги хвърли на Клеърмънт.

Клеърмънт бутна Бен към големия стол до Нейтън.

— Сядай.

— Първо ги пуснете — настоя Бен.

— За да отидат в полицията ли? — засмя с Рик. — Седни, Бен. Не си в положение да спориш.

Бен седна и Клеърмънт го закопча за стола с двата чифта белезници.

— И ако възнамеряваш да викаш — каза Рик, — не си хаби дробовете. Наели сме по-голямата част от този етаж, а управителят ни е обещал да не ни безпокоят. Всичко се купува тези дни.

— Защо се перчиш толкова? — попита Бен. — Ерик е все още навън. Когато довечера не се приберем, ще отиде направо в полицията.

— Няма да го направи — отвърна студено Рик.

Лиза погледна Бен.

— Нейтън се обади на Ерик и му каза, че тази вечер ще работи до късно. След това аз му се обадих и му казах, че и двамата сме добре — че телефонното обаждане от Рик е било фалшива заплаха. — Тя видя смаяния поглед на Бен и добави: — Рик каза, че ще те убие, ако не се обадим.

Учуден от сериозността на заплахата на Рик, Бен го погледна.

— Доволен ли си? — попита го Рик.

 

 

— Ще спреш ли решението? — Фиск едва се сдържаше на едно място в кабинета на Лунген.

— Не виждам как — каза Лунген. — Нямаме повече доказателства, отколкото имахме в петък. Бен и Лиза ги няма целия уикенд.

— Знаех си, че трябва да наблюдаваме къщата. — Фиск посочи към Лунген. — Сега нямаме представа къде е.

— Може и на пазар да е.

— Дай да спрем решението. Кажи на съдиите да не го обявяват, докато не намерим Бен.

— Чуваш ли се какво говориш? — Лунген повиши глас. — Искаш да спра работата на Върховния съд на Съединените щати, защото един от сътрудниците този уикенд не е работил. Знаеш ли колко бързо ще се озовем на опашката за безработни?

— Ами ако и утре не се появи?

— Няма значение — заяви Лунген. — Докато не съберем всички факти — и всяка една подробност — не можем да спрем изведнъж работата на съда. Повярвай ми, когато имаме информацията, задникът на Бен Адисън ще е мой. Но дотогава ще стоим и ще чакаме.

— И ще слушаме — Фиск усили звука на тонколонката на бюрото на Лунген.

 

 

Ръцете на Бен изтръпнаха от белезниците.

— Направи грешка, като хвана само нас тримата.

— Така ли? — Рик седна на канапето и разгледа документите, разпръснати на масата.

— Сериозно — каза Бен. — Ерик няма да повярва на тези истории. Бас ловя, че в момента говори с полицията.

— Много смачкана теория. — Рик не откъсваше очи от тоалетната.

— И защо?

— Очакваш Ерик да отиде в полицията? — Рик погледна пленниците си. — Същият Ерик, който ти каза на всяка цена да избягваш властите? Същият Ерик, който ти каза, че можеш да ме хванеш сам? Този човек ще отиде да разкаже всичко? Дори Оубър беше по-изобретателен. — Челюстта на Бен се стегна. — Заболя ли те?

— Заради теб е мъртъв — каза Бен. — И затова ще те убия.

— Знам. И ако си вярваш на това, разбирам и защо си мислиш, че Ерик ще тръгне да ви спасява. — Рик се настани по-удобно и добави: — Не ми се иска да ви го казвам, но този път сте сами.

 

 

Ерик седеше на бюрото си в политическия отдел и се тормозеше. През последните три часа се бе опитвал да се свърже с приятелите си. Нейтън не беше на работа, Бен не беше в съда и Лиза не си беше у дома. Тези обаждания сигурно са били нагласени, помисли си Ерик, докато трохите от късния му обяд падаха в клавиатурата пред него. Той избърса ръце в дънките и се зарови в ролодекса си. Без повече игрички, каза си Ерик, докато набираше номера на отдел „Секретари“ във Върховния съд.

— Отдел „Секретари“ — отговори мъжки глас. — Тук е Карл Лунген.

— Господин Лунген, казвам се Ерик Строумън — приятелят на Бен Адисън.

— Откъде знаете този телефонен номер? — попита раздразнен Лунген.

— Откраднах го от ролодекса на Бен. Обаждам се само, защото е спешно. Мисля, че Бен е в беда.

— Слушам ви.

— Ами, без да ви разказвам цялата история, един тип на име Рик изнудваше Бен. Преди няколко часа Бен ми се обади и ми каза да се махам от къщата, защото Рик ни гонел. Половин час по-късно Лиза се обажда и ми казва, че всичко е наред. Може и да правя от мухата слон, но мисля, че нещо им се е случило.

— Ерик, много се радвам, че се обади — каза Лунген. — Сега започни от началото и ми разкажи всичко.

 

 

В десет часа вечерта Рик и Клеърмънт седяха по средата на стаята и обираха останките от донесената им вечеря.

— Само още дванайсет часа. — Рик задъвка едно пържено картофче. — Още малко.

— Обещаваш ли до обяд да обърнем в кеш? — попита Клеърмънт.

— Колко пъти да ти повтарям — подразни се Рик. — До обяд всичко ще е свършило.

— Не ме гледай така — каза Клеърмънт. — Ако беше на мое място и ти щеше да се притесняваш. Само няколко часа ще им трябват на онези от Комисията по акции и ценни книжа да се усетят, че ръководен кадър от „Американска стомана“ е обърнал всичките си акции в кеш и е заложил всичко. Знаеш ли колко хора ще започнат да задават въпроси?

— Докато се усетят, отдавна ще сме си тръгнали — успокои го Рик. — Не се панирай.

— Просто ще се радвам, когато всичко свърши — отвърна Клеърмънт.

— Не само това. Ще си богат. Тези акции ще струват милиони.

— Ами ако Бен лъже и „Стомана“ всъщност губи?

— Не се притеснявай — каза Рик. — След това, което се случи с „Гринъл“, и долар няма да вложа, докато не се уверя, че говорят истината.

 

 

— Нейтън, стига вече — замоли се Бен. — Говори ми.

— Остави го на мира — обади се Лиза. — Ще говори, когато е готов.

— В момента мълчанието не помага на никого — каза Бен. — Престани.

— Да престана? — Нейтън се обърна към Бен. — Оубър е мъртъв. Това не е нещо, за което ще престана. Не днес. Не и утре. Никога.

— Стига сте се карали — прекъсна ги Лиза и задърпа белезниците. Наведе се наляво, погледна под страничната облегалка на стола и видя, че белезниците й са привързани към дървените подпори, които свързваха предните и задните крачета на античния стол. — Дайте да се съсредоточим как да се измъкнем оттук.

— Нека позная — каза Нейтън. — В косата си имаш фиба и си майстор на шперца.

— Де да беше така. — Лиза наведе стола напред така, че да може да се изправи. Наведена, се затътри към Бен. След това наклони стола си и седна пред него. — Виждаш ли тези подпори? — попита тя. — Бас ловя, че ако ги изриташ достатъчно силно, ще се счупят.

Бен погледна ширината на подпорите.

— Няма начин — поклати глава той. — Никога няма да…

— Я се стегни — настоя Лиза. — Опитай. Изритай ги яко. Само не ми ритай ръката.

Бен се намести в стола си и се приготви да ритне подпората.

— Чакай малко. — Лиза размърда окованата си ръка. — Дай ми другия си крак.

— Защо?

— Защото иначе в момента, в който ритнеш стола, ще се катурнеш назад.

Бен кимна и протегна крака си така, че Лиза да хване левия му глезен. Приготви се с десния си крак и започна да брои.

— Едно, две, три — и ритна с крак подпората.

— Отново — каза Лиза и Бен повтори. — Продължавай. — Бен яростно зарита и усети как дървената подпора започва да се цепи. — Още малко — окуражи го Лиза. След още един удар подпората се счупи и Лиза успя да изхлузи белезниците. Другата й ръка още беше завързана и тя обърна стола. — Давай и отсам.

— Тихо — предупреди ги Нейтън, който внимателно наблюдаваше вратата.

Бен счупи и другата подпора и Лиза беше свободна. Белезниците още висяха от китките й. Тя се приближи до стола на Бен и се приготви да рита.

— Остави го стола — спря я Бен. — Тичай за помощ.

— Не — отвърна Лиза.

— Не спори, а тръгвай. — Бен опъна белезниците си. — Не можем всички да се освободим, без да ни чуят.

— Теб не те чуха, нали? — възрази Лиза. — Освен това, ако аз си тръгна, кой знае какво ще направят с вас.

— Ще се оправим. Отивай да викаш помощ.

— Няма да отида. — Лиза започна да рита подпорите на Бен. — Не искам смъртта ти да ми тежи на съвестта.

— Няма да ни убият — каза Бен.

Лиза погледна Бен в очите.

— Шегуваш ли се? Мислиш, че ще ни бият, ще ни отвличат, ще ни оковават, но няма да ни убият?

— Отивай за помощ — упорстваше Бен.

— Нейтън? — попита Лиза.

— Ритай стола — заяви Нейтън. — Нали ги гледах как танцуваха по лицето ми. Рик умираше от кеф.

Лиза отново заби крак в подпората. Тя отказа да помръдне.

— По дяволите!

— Махай се оттук — повтори Бен.

— Млъквай. — Лиза упорито продължаваше. Бавно подпората започна да поддава. След още шест ритника се счупи на две. Лиза заобиколи стола.

— Бързо — каза Бен.

— Ти какво мислиш, че правя? — Тя започна да рита от другата страна. След минута се счупи и втората подпора. Двамата бързо изтичаха до стола на Нейтън и започнаха да го ритат от двете страни.

Адреналинът на Нейтън достигна връхната си точка.

— Ще се поддаде — вълнуваше се той. — Поддава се.

Лиза спря да си поеме дъх.

— Продължавай — каза Нейтън. — Почти свършихте.

Бен строши дървото от едната страна и Нейтън освободи ръката си. Бен заобиколи да помогне на Лиза и чу тихо прищракване.

Всички вдигнаха глави.

— По дяволите — изруга Нейтън.

— Защо започвате изобщо? — Рик стоеше в средата на стаята с насочен пистолет. — Да ги разделим — обърна се той към Клеърмънт и двамата се приближиха към голямата стъклена маса. Рик насочи пистолета си към Лиза. — Сложи я в банята. Заключи белезниците около тръбите под мивката.

Клеърмънт я сграбчи за левия чифт белезници, а Лиза замахна с десния и го цапардоса по главата. Той хвана и двете й ръце, удари я през лицето и тя падна на пода.

— Ще те убия! — Бен скочи към Клеърмънт.

Рик насочи пистолета си към Бен.

— НЕ МЪРДАЙ!

Бен замръзна с очи, вперени в дулото на пистолета.

Точно тогава свързващата врата се отвори с трясък.

— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! — изкрещя Карл Лунген, като насочваше пистолета си във всички посоки. Бен отвори уста. — Всички сте арестувани! — извика Лунген.

— Къде беше, по дяволите? — попита Рик, очевидно невпечатлен. — Трябваше да си тук преди няколко часа.

Лунген наведе пистолета си, погледна Бен и започна да се смее.

— Олеле, трябваше да си видиш физиономията — каза той. — Ти наистина си мислеше, че идвам да те спасявам, нали?

— Помогни ни да ги завържем — обади се Клеърмънт. — Едва не ни избягаха.

— Как се чувстваш като глупак, Адисън? — Лунген насочи пистолета си към Бен. — Горе ръцете.

— Какво става тук? — Бен вдигна ръце. — Ти за него ли работиш?

Лунген заби пистолета в гърба му и го поведе към един от здравите столове.

— Не го приемай лично — каза той, — парите са си пари.

— И Фиск ли е замесен? — попита Бен, докато Лунген му закопчаваше белезниците.

— Де тоя късмет — Лунген се обърна към Рик и добави: — С него се мотах цял ден. Съжалявам, че не можах да ви помогна с тези тримата.

— Фиск тормози ли те? — попита Рик.

— Майтап ли си правиш? Едва го спирам да не изпоарестува всички. По-притеснен е от девственица на абитуриентски бал.

Рик се подсмихна на шокираното изражение на Бен.

— Ще си мълчи ли? — попита Рик.

— Засега го усмирих, но се страхувам да не откачи, когато утре Бен не отиде на работа.

— Нищо няма да направи — махна с ръка Рик. — От това, което си ми казвал, Фиск и до тоалетната не ходи без твое позволение.

— Не мога да повярвам — обади се Бен, докато Лунген се обръщаше към Нейтън. Той закопча отново извадените белезници на ръкохватката на стола му.

— Хайде. Бен — каза Лунген. — Наистина ли се мислеше за толкова добър? Ако не бях аз, Фиск щеше да започне да подслушва кабинета ви преди седмици, а не преди няколко дни. И детекторът на лъжата — без моя помощ никога нямаше да се измъкнеш. Направо трябва да си ми благодарен.

— Не разбирам — промълви Бен. — Нали Фиск ръководеше теста?

— А кой мислиш въртеше машината? — Лунген седна на канапето до Рик. — За нищо на света не можеш да я излъжеш.

— А ти си мислеше, че Нейтън ти е дал фалшиви хапчета и въпреки това си го изкарал — подхвърли Рик.

Бен се обърна към Нейтън.

— Никога не съм и помислил…

— Няма значение — прошепна Нейтън с треперещ глас. — Вече нищо няма значение.

— Ох, човече — Лунген плесна коляното на Рик. — Видя ли им лицата, като влязох? Мислеха, че са се отървали.

— Ще се отърват — каза Рик. — След по-малко от единайсет часа.

 

 

Около четири часа сутринта светеше само една лампа и зловеща тишина цареше в затъмнената стая. Лунген разгръщаше вестник пред една малка настолна лампа до канапето. В банята Лиза спеше на покрития с плочник под, изтощението бе надвило страха й. В дневната Нейтън с мъка държеше очите си отворени, а главата му клюмаше. Бен седеше буден в ъгъла на стаята и фиксираше Лунген.

Лунген пазеше тримата приятели. Когато погледна през рамо, видя, че Бен го гледа.

— Ако ще ме зяпаш така, можеш и да кажеш нещо — обади се Лунген. Не получи отговор и добави: — Защо просто не заспиваш?

— Не съм уморен.

— Добре, стой си буден. — Лунген се върна към вестника си. — Все ми е тая.

— Надявам се парите да са добри.

— Парите са страхотно добри.

— Колко върви честността тези дни? — попита Бен. — Милион? Два милиона?

Лунген сгъна вестника и се обърна към Бен.

— Не ми трябва да ми четеш морал.

— Добре — отвърна Бен. — Но се надявам да разбираш, че през остатъка от живота си ще бъдеш беглец.

— Какви ги говориш? — изсмя се Лунген. — Това да не е някаква пършива операция? Когато всичко свърши, се връщам на работа. И то с Бен и Лиза — двамата най-търсени сътрудници в Америка. Дори ще ме повишат.

— Да бе — отвърна Бен.

— Ако искаш вярвай — каза Лунген. — До утре вечер ще си търсен мъж. Когато Комисията за акции и ценни книжа проследи продажбите на акциите, познай на чие име ще е трансферът? А банковата сметка, която Рик отвори на твое име по време на „Си Ем Ай“? Да не мислиш, че там няма да постъпи една голяма вноска? Като прибавиш към това и касетката, на която съобщаваш решението, няма човек в света, който да ти повярва.

— Надявай се.

— Надежда не ми трябва. На кого мислиш, че ще повярва Америка — на сътрудника с един милион долара в банковата сметка или на секретаря, който го арестува? И ако се опиташ да натопиш Рик, какви доказателства имаш? Дори не можеш да докажеш, че съществува.

Бен мълчеше. Раменете му се напрегнаха, белезниците се впиха в китките му.

— Каквото и да кажеш, Рик играе сам за себе си — заговори накрая той. — Което означава, че не му пука за теб. Няма да се учудя, ако една част от информацията му се насочи и към вашия отдел. На твое място бих се измъкнал.

— Хайде, Бен, наистина ли мислиш, че можеш да ме накараш да мина на твоя страна? Не съм някакъв простоват и неразбиращ лакей. Напълно съм наясно с всички възможни последствия. Рик и аз отдавна планираме това и аз лично мисля да му видя и края.

— Значи си вътре от „Си Ем Ай“?

— Откъде мислиш, че Рик знаеше толкова много за съда? — попита Лунген. — Щеше да е невъзможно без вътрешен човек.

Вратата в ъгъла се отвори и ярката светлина от другата стая проряза тъмнината. Влезе Рик.

— Сприятелявате ли се? — Той се приближи към тях.

— Абсолютно. — Лунген стана и тръгна към съседната стая. — Бен ме убеди да мина на негова страна. Разбрах какъв глупак съм бил и отивам да се предам.

— Браво — Рик тупна Лунген по гърба. — Но първо гледай да поспиш. Утре ни чака натоварен ден.

Лунген спря пред вратата и се обърна.

— Лека нощ, Бен.

— Дано се задавиш насън — каза Бен, докато вратата се затваряше.

— Като че ли само ние сме будни — Рик забеляза, че Нейтън е заспал.

— Е. и? — Бен се опита да погледне през рамо. Рик застана зад него и бавно наведе стола му назад. — Какво правиш? — попита Бен.

Рик не отговори. Завлече стола в средата на стаята и обърна Бен с лице към канапето. Като си осигури добър поглед към най-изобретателния си пленник, Рик седна насреща му.

— Не се цупи — каза Рик. — Във всяка игра трябва да има победители и победени. Просто тук губиш.

— А ти печелиш?

— Да — кимна Рик. — Ти също можеше да спечелиш. Предложението си стоеше от самото начало. Просто отказа да го приемеш.

— Предложение нямаше — напомни Бен. — Ти не ме попита. А злоупотреби с доверието ми.

— Ами дай ме под съд. Иначе щеше ли да ми кажеш информацията?

Бен замълча.

— Това исках да чуя.

— Ами значи така — ти знаеш всичко за мен.

— Бен, имаш ли представа каква е основната разлика между нас?

— Освен това, че си ненормален ли?

— Сериозно ти говоря — каза Рик. — Разликата е малка, но важна.

— А, разбрах. Сега ще ми разкажеш някаква мърлява история, че монетата имала две страни или нещо подобно.

— Нищо такова. Може да имаме еднаква стойност, но що се отнася до мен, не сме от една и съща валута. И всичко това произлиза от една основна разлика — ти мислиш, че обществото има право, а аз мисля, че обществото е една шега.

— Ама ти си бил и умен!

— Помисли какво ти казвам и ще видиш, че съм прав — настоя Рик. — Ти лъжеш, кроиш и манипулираш точно толкова, колкото и аз. Но ти харесва как е устроено обществото. Спазваш правилата. Работиш много, имаш идеалната работа, ще си намериш съвършената съпруга, ще си купиш съвършената къща, ще си вземеш на изплащане съвършената кола. Ще тичаш след моркова през целия си живот. Тръгнеш ли по този път, колкото и да си умен, винаги ще бъдеш един предвидим прагматик и аз винаги ще съм една крачка пред теб. И затова те избрах.

— Изобщо не ме познаваш — отвърна студено Бен.

— Така ли? — попита Рик. — Нека ти задам тогава един въпрос, който досега си премълчавах. Искаш ли да сме партньори?

— Какво?

— Не се шегувам — отвърна Рик абсолютно сериозно. — Ставаме партньори. Аз те пускам. Връщаш се в съда. Свършваш си годината и ми даваш всички мангизлийски решения. До лятото ще плуваме в пари. Вече няма да има за какво да се безпокоиш.

— Сериозно ли говориш?

Рик се усмихна.

— Не. Изобщо не. За толкова глупав ли ме мислиш?

Бен се засили и с десния си крак ритна Рик в пищяла.

— Задник такъв.

— Естествено — засмя се Рик и бързо му прекатури стола. Докато падаше назад, заедно с него. Бен се бореше с белезниците. Тъй като не можеше да спре движението, приготви се за удара. Със силен трясък падна на пода и здравата удари главата си. Лежеше със затворени очи и се мъчеше да скрие болката си.

— Наспи се добре. — Рик се облегна на канапето. — Утре е велик ден.

 

 

— Събудете се! Събудете се! Събудете се! — извика Рик в девет без петнайсет на следващата сутрин. Лиза се стресна от ударите на Рик по вратата на банята, подскочи и удари главата си в тръбите над нея. Седна замаяна на пода и се облегна на ваната, като въртеше китките си, за да раздвижи кръвта в обезкървените си ръце.

В дневната Нейтън бавно завъртя врата си. Бен все още лежеше по гръб и беше спал най-добре от тримата по тази причина. Той облиза зъби и каза:

— Трябва да отида до тоалетната.

— Стискай. — Рик изправи стола му.

— Вие двамата изглеждате ужасно — каза Клеърмънт на Бен и Нейтън, които имаха огромни торбички под очите.

— Къде е Лунген? — Бен се огледа.

— На работа. — Рик тръгна към Нейтън. — Да забавлява Фиск.

— Кога ще се обадиш на брокера — попита Клеърмънт нетърпеливо. — Почти девет часа е.

— Ей сега. — Рик наведе стола на Нейтън и го затътрузи в средата на стаята.

— Какво става? — попита Нейтън. — Какво правиш?

— Пробвам една теория. — Рик пусна стола, обърна се към Бен, който сега гледаше към профила на Нейтън и попита: — Добре ли го виждаш?

— Не го докосвай — предупреди го Бен. — Казах ти решението.

— Ти ми каза и „Гринъл“. — Рик нави ръкавите на бялата си риза. — И виж докъде ме докара. — Той замахна назад с ръка и удари Нейтън отстрани по лицето.

— Спри! — изкрещя Бен.

— Печели ли „Американска стомана“? — попита Рик, а Клеърмънт ги наблюдаваше.

— Печели. Кълна се.

Рик стовари юмрука си в челюстта на Нейтън.

— Сигурен ли си?

— Престани! — изкрещя Бен. — Печели!

От устата на Нейтън прокапа кръв, а Клеърмънт се обади:

— Той говори истината.

— Ще видим. — Рик тръгна към банята и извлачи Лиза за белезниците.

— Само да си посмял! — изкрещя Бен с всичка сила.

— Млъквай — отвърна Рик. Клеърмънт издърпа стола на Нейтън и сложи един празен в средата на стаята. Лиза риташе и бясно се съпротивляваше в ръцете на Рик.

— Пусни ме — изкрещя тя. — Ще те убия!

— Тихо — каза Рик, а двамата мъже насила я накараха да седне на стола и закопчаха ръцете й с белезници за ръкохватките. Рик отстъпи, за да види изражението на Бен.

Бен избухна, а лицето му стана мораво.

— Стой настрана от нея! Казах ти проклетото решение!

— Боже мой — възкликна Рик. — Не бях разбрал, че си толкова хлътнал.

— Бързо — Клеърмънт погледна часовника си. — Нямаме време за такива работи.

— Повярвай ми — погледна го Рик, — ако решението е погрешно, цялото време на света нищо няма да означава — Той пак се обърна към Бен и продължи: — Сега, Бен, кажи ми, печели ли наистина „Американска стомана“?

— Не му казвай — обади се Лиза.

Рик я удари по лицето.

— Теб никой не те пита.

Червено петно пропълзя около лявото й око.

— Сега с Нейтън си приличате.

— Махни се от нея! — ръцете на Бен се дърпаха от белезниците, а тялото му се извиваше конвулсивно. — Ще те убия!

— Зададох… въпрос. — Рик отново я удари.

От устата на Лиза изхвърча кръв и слюнка, а Бен бясно започна да се дърпа.

— Кълна се, ще те убия!

— Това не е отговор. — Рик отново зашлеви Лиза. Главата й се отметна настрани.

Бен повече не можеше да се сдържа. Неистово започна да се бори с белезниците.

— ВЯРНО Е — по лицето му се затъркаляха сълзи. — КАКВО ОЩЕ ИСКАШ ДА ЗНАЕШ?

— Какви са гласовете? — попита Рик.

— Пет на четири — каза Бен. — Решаващият е на Драйберг.

Рик извади пистолета си и го насочи към Лиза.

— Сигурен ли си?

— Хайде Рик, стига вече — намеси се Клеърмънт.

— Млъквай — изсъска Рик, хвана Лиза за косата, натика пистолета в устата й и повтори въпроса си: — Сигурен ли си?

— Кълна се — замоли се Бен. — Кълна се в живота си.

Рик дръпна предпазителя и сложи пръст на спусъка.

— Не се шегувам. Ще го направя.

— Кълна се — каза Бен с опънато като струна тяло. — „Стомана“ печели.

Рик потърси по лицето на Бен сянка от измама.

— Прекрасно. — Той извади пистолета от устата на Лиза. — Вярвам ти.

Отиде до бюрото в ъгъла и взе клетъчния си телефон. Бързо набра един номер и заговори:

— Ало, Ноа? Аз съм. Слушай сега. В момента, в който пазарът отвори, искам да ликвидираш всички документи за акции с преференции, които ти дадох. След това с парите купувай всичко на „Американска стомана“. — Той се заслуша за момент и продължи: — Точно така. Сигурен съм. По обяд каширай всичко и го изпрати на същата сметка. Точно така. Добре — Рик затвори телефона и се обърна към Клеърмънт. — Сега трябва да чакаме.

Лиза плюеше кръв по килима, виеше й се свят.

— Лиза! — повика я Бен. — Тук съм.

— Съвзема се — каза Нейтън. — Дай й малко време.

— Какво стана, по дяволите? — попита Лиза. — Чувствам си лицето като балон.

— Добре ли си? — попита Бен. — Кажи ми нещо.

— Добре съм — Тя стисна очи, за да спре виенето на свят. — Чакай да си поема дъх. — Замълча за секунда и след това попита: — Окото ми толкова ли е зле, колкото го усещам?

— Просто имаш синина — успокои я Бен.

— Знам какво имам — тросна се Лиза. — Кажи ми как изглежда.

— Доста зле.

— Само Рик ли ме млати или и Клеърмънт се пробва?

— Само Рик — отвърна Бен.

— Изляза ли от тези белезници, той е мъртъв — Лиза погледна през рамо и видя Нейтън. — Ти как си?

— Добре — гласът на Нейтън едва се чу.

— Окото ми като неговото ли е? — Лиза посочи с брадичка към Нейтън.

— След няколко часа ще е такова — каза Бен.

— Чудесно — въздъхна Лиза.

— Ей, Рик — изкрещя Бен. — Не може ли поне малко лед да ни дадеш?

— Не. — Рик извади лаптопа от куфарчето си.

 

 

Няколко минути след десет часа Рик свърза клетъчния си телефон с лаптопа и се включи в базата данни „Уестлоу“ на Върховния съд. Клеърмънт зяпаше през рамото му.

— Можем ли да видим решението оттук?

— Не — отвърна саркастично Рик, — ще ходим в съда да го гледаме лично. — Пръстите му заудряха по клавиатурата. — Щом решението се обяви, отдел „Информация“ го вкарва в базата данни.

В другия ъгъл Бен се обърна към Лиза.

— Сигурна ли си, че си добре?

— За десети път ти казвам, добре съм. — Областта около окото й продължаваше да потъмнява и да се подува. — Непрекъснато ме бият по лицето, така че…

— Нейтън? — попита Бен. — Как ти е окото?

— Добре е — отвърна Нейтън. — Спри да ме питаш.

— Я млъквайте всички! — Рик се обърна към тях.

 

 

Точно в десет часа церемониалмайсторът удари с чукчето и всички в стаята се изправиха.

— Почитаемият председател и съдиите на Върховния съд на Съединените щати! — обяви той. Веднага деветимата съдии се появиха през специални пролуки в завесата и се приближиха към съответните си столове.

— Ойе! Ойе! Ойе! Всички, които имат работа пред почитаемия Върховен съд на Съединените щати, се приканват да се приближат и да отдадат внимание, защото Съдът сега заседава. Бог да пази Съединените щати и този почитаем съд! — Още веднъж чукчето падна и всички заеха местата си.

— Днес ще обявяваме три решения — заяви Остерман на претъпканата зала. — „Алварес срещу град Гибсония“, „Кац и компания срещу Невада“ и „Ричард Ръбин срещу Американска стомана“. Съдия Вейд ще прочете първите две решения, а съдия Драйберг — третото.

 

 

— Защо се бавят толкова? — Клеърмънт се звереше в празния екран на компютъра на Рик. — Минаха петнайсет минути.

— Спокойно — каза Рик. — Имат да четат три решения. Ще го кажат.

— В момента, в който го обявят ли ще го покажат, или ще изчакат и трите решения?

— Казах, че ще го съобщят — изсъска Рик. — Сега млъквай.

— … Е в съответствие с Първата поправка. Следователно в случая „Кац и компания срещу Невада“ отсъждаме в полза на ответника и подкрепяме решението на Върховния съд в Невада.

— Благодаря, съдия Вейд — каза Остерман. — Съдия Драйберг ще обяви последното решение.

 

 

— Защо не ни пуснете? — попита Бен. — Имате си решението.

Рик не отлепяше очи от лаптопа.

— Ще повярвам, като го видя.

— Ами ако лъже? — обади се Клеърмънт. — Може да сме заложили напразно.

— Стегни се — каза Рик. — Говореше истината.

— Откъде знаеш?

— Защото му е известно, че ако лъже, ще го убия.

 

 

— Благодаря, господин председателю — започна Драйберг и подпря лакти на масата. С бавен, монотонен глас тя прочете: — По делото „Ричард Ръбин срещу Американска стомана“ се произнасяме, че директорският съвет на „Американска стомана“ не е задължен да изисква одобрението на по-дребните акционери по въпроса за сливането. Следователно искът на акционерите е недостатъчен, за да се предприемат конкретни действия според Закона за обмен на ценни книжа. Отсъждаме в полза на обвиняемия и потвърждаваме решението на Апелативния съд.

 

 

— Спечелихме ли? — попита Клеърмънт.

Очите на Рик пробягаха по решението, докато то се изписваше на екрана му.

— Чакай, ето го. — Той замълча. — Като че ли „Американска стомана“ току-що спечели едно тлъсто дело. Поздравления, Адисън. Най-накрая направи нещо както трябва. — Рик затвори лаптопа, откачи телефона, отиде до канапето и остави и двете неща в куфарчето си.

— Сега какво ще правим? — разприказва се радостно Клеърмънт. — Къде ще се видим с Лунген? Кога тръгваме?

— Едно по едно — каза Рик. Извади ключ от джоба си и тръгна към Бен. — Помогни ми да ги разкопчея тези тримата. След това можем да се махаме.

— Къде отиваме? — попита Бен, докато Рик отключваше белезниците.

Рик не отговори. Вместо това дръпна Бен от стола и го блъсна към Клеърмънт.

— Сложи им отново белезниците — нареди той.

— Подай си ръцете — каза Клеърмънт. Бен се подчини и той отново го закопча.

Същото направиха и с Лиза. Клеърмънт ги хвана за раменете, а Рик се приближи към Нейтън.

— Не мърдайте, докато не ви кажа — предупреди ги Клеърмънт.

Лиза настойчиво загледа Бен, докато най-накрая привлече вниманието му. Посочи с поглед Клеърмънт и след това наведе очи към чатала си. Бен се олюля.

— Ох, не ми е добре — изстена той. — Мисля, че ще припадна. — Клеърмънт пусна Лиза и хвана Бен, докато падаше. Лиза се обърна към Клеърмънт и стовари коляното си в слабините му. Клеърмънт и Бен паднаха на пода, а Лиза се втурна към вратата. Рик остави Нейтън, извади пистолета си и започна да стреля. Два куршума пробиха вратата, докато Лиза хвана бравата.

— НЕ МЪРДАЙ! — изкрещя Рик.

Вратата беше леко открехната, Лиза стоеше, без да мърда, ръцете й още бяха в белезници.

— Ще го направя — не се шегувам. Ще ги избия всичките — заплаши Рик.

Лиза разбра, че това е последната й възможност. Втурна се в коридора, а зад нея още три куршума пробиха вратата.

Тя хукна направо към аварийния изход, но когато отвори вратата на стълбището, видя още две врати — едната водеше нагоре, а другата надолу. Отвори тежката метална врата с вързаните си ръце и избра да тръгне надолу.

— Хвани я! — изкрещя Рик на Клеърмънт, който вече се препъваше към надупчената от куршуми врата. Рик насочи пистолета си към Бен. — Ако излезеш от тази стая, кълна се, че двамата ти приятели ще са мъртви.

Бен погледна Нейтън, който още беше прикован за стола.

— Никъде няма да ходя — каза той. — Кълна се. — Секунди след това Рик изхвърча през вратата.

Лиза не можеше да пази добре равновесие и се клатушкаше надолу по стълбите. Като търсеше по-удобна позиция за тичане, разбра, че й е по-лесно да се движи, ако лактите й са плътно до тялото. Стигна до двайсет и третия етаж и откри, че още една врата блокира стълбището към двайсет и първия.

— По дяволите — измърмори тя. Задърпа вратата и чу след себе си стъпките на Клеърмънт и Рик.

Затича се надолу по стълбите със стиснати длани и прилепнали до тялото лакти и започна да се бори с вратата на всеки етаж. Губеше сили, вратите ставаха все по-тежки, а стълбите — все по-дълги. На всяка площадка изпитваше силно желание да излезе в коридора, но страхът и предпазливостта я задържаха на стълбите. Отвори вратата на шестия етаж и се зачуди колко близо ли са преследвачите й.

Когато стигна петия етаж, Лиза беше изтощена. От безсънието и непрекъснатото въртене надолу по стълбите пак й се зави свят. Стисна зъби и продължи. Само още четири етажа, каза си тя. Щом се добера до фоайето, ще се развикам като вещица. Стигна вратата, която водеше към стълбището на четвъртия етаж, но замайването я връхлетя с нова сила и умореното й и изплашено тяло се обля в пот. Тя загуби равновесие и натисна бравата. Беше заключено. Погледна нагоре и видя на вратата табела, ЗА ДА СТИГНЕТЕ ДО ФОАЙЕТО, ИЗПОЛЗВАЙТЕ ЮЖНОТО СТЪЛБИЩЕ. Не, не сега! — помисли си Лиза и лудо зарита вратата. Отново сграбчи бравата, опря крак във вратата и отчаяно задърпа. Зад себе си чу приближаващите стъпки на Рик и Клеърмънт.

Обърна се към вратата, която водеше към коридора, отвори я и се махна от стълбището. Покритият с килим коридор беше учудващо спокоен. Тя погледна през остъкления прозорец от дясната й страна и видя долу кристалносиния вътрешен басейн. Изтича по коридора, като удряше по всяка врата с вързаните си ръце.

— Пожар! Излизайте всички! Пожар!

Не се отвори нито една врата. Когато стигна асансьорите, заудря по бутона, който сочеше надолу. Дигиталният екран над вратите показваше, че единият асансьор е на деветнайсетия, а другият — на двайсет и шестия етаж. Много са далече, помисли си тя и продължи да тича. Отправи се към далечния край на стълбището и видя малка табела ЮЖНО СТЪЛБИЩЕ — ДО ФОАЙЕТО. Отчаяно хвана бравата. Беше заключено.

— МАЙНАТА ТИ! — изкрещя.

От северната врата на стълбището чу как Клеърмънт крещи на Рик. Гласовете им се чуваха добре. Лиза знаеше, че ги делят само няколко етажа.

Тя хукна отново към асансьорите, останала без дъх. Яростно започна да натиска и двата бутона.

— Хайде, боклуци такива! Идвайте!

Единият асансьор беше на седемнайсетия, а другият продължаваше да стои на двайсет и шестия — почти не бяха мръднали. Сигурна, че Рик и Клеърмънт ще пристигнат всеки момент, Лиза погледна коридора и се сети за басейна. Пое дълбоко дъх. Само четири етажа, изчисли тя. Ако се засиля достатъчно, ще успея. Без да си даде време да се разубеди, Лиза сви лакти и с всичка сила се затича по коридора към огромния прозорец до стълбището. С рамото, с рамото, с рамото, повтаряше си тя, докато се приближаваше към целта си.

Хвърли се с всичка сила срещу стъклото, точно когото Клеърмънт се появи на площадката. Той грабна веригата на белезниците на Лиза, а стъклото се пръсна. Повлечена от собствената си тежест, Лиза се свлече през прозореца, а около нея се посипаха хиляди стъкълца. Тежестта й повали Клеърмънт по корем и го придърпа до края на прозореца. Но нещо го спря — Рик.

— Добре ли си? — Рик държеше Клеърмънт за колана.

Клеърмънт гледаше надолу и се мъчеше да задържи Лиза, която висеше отвън.

— Д-д-да — простена той.

— Не, недей! — изкрещя Лиза и сграбчи с две ръце китката на Клеърмънт. Лицето и ръцете й бяха покрити със стотици кървящи порезни рани. — Моля те, не ме пускай!

Без инерцията от засилването Лиза щеше да падне точно върху покритото с плочки преддверие, където вече се насъбираше тълпа.

— Пусни я — каза Рик.

— Какво? — попита Клеърмънт.

— Моля те! — изкрещя Лиза. — Не ме пускай!

— Пускай я и да се махаме — нареди Рик. — Писна ми вече от глупости.

Но Клеърмънт продължаваше да държи Лиза за белезниците, а ръцете му изтръпваха от тежестта.

— Казах да я пуснеш — настоя Рик. — Какво ти става? Нали така или иначе щяхме да ги убием.

Клеърмънт продължаваше да я държи.

Рик извади пистолета си и го насочи към главата на Клеърмънт.

— Ти не си Ричард Клеърмънт. Кой си, по дяволите? — Клеърмънт започна да издърпва Лиза. Рик дръпна предпазителя и притисна дулото до главата му.

— Имаш три секунди да ми кажеш кой си. След това и двамата ще хвърчите през прозореца. Едно… две…

— Бен! — изкрещя Лиза. Рик се обърна и в лицето му се изля струя бяла пяна. Той започна да търка подлютените си очи, а Бен грабна пожарогасителя и все още с белезници, замахна с него като с бейзболна бухалка и цапардоса Рик по главата. Рик преплете крака и се стовари на пода. Пистолетът му изгърмя и ужасна болка раздра лявото рамо на Бен. Беше прострелян. Бен пристъпи напред и отново замахна с пожарогасителя, като този път изби оръжието от ръцете на Рик.

Опита се да замахне още веднъж, но болката в рамото му стана прекалена. Той видя кръвта, която обливаше ръката му, главата му се замая и изпусна пожарогасителя.

— Боли адски, нали? — Рик се опитваше да се изправи. — Следващият куршум ще е в главата ти.

Бен хвана рамото си, погледна към коридора и видя, че пистолетът на Рик лежи на пода пред асансьорите.

— ВЗЕМИ ПИСТОЛЕТА! — изкрещя Клеърмънт и издърпа Лиза.

Бен не обърна внимание на пистолета, а се хвърли към Рик. Сви ръцете си в юмрук и диво замахна към главата му. Когато белезниците удариха Рик, той залитна назад. Бен го последва, но Рик го удари право в раненото рамо. Бен изкрещя и хвана рамото си. Рик погледна към пистолета.

Като се мъчеше да не припадне, Бен видя, че Рик тръгва към пистолета. Още веднъж изтича към него, блъсна го и го повали на пода. Рик се обърна по гръб и се опита да се освободи, но Бен не мърдаше. Сграбчи го за гърлото и го залепи за пода.

— Алчно копеле! — изкрещя той, докато Рик диво се мъчеше да се освободи. — Ти уби Оубър.

— Той се самоуби — закашля се Рик.

— НЕ! — Бен продължаваше да удря главата на Рик в пода — ТИ ГО УБИ! — Той стисна още по-силно гърлото му.

— ИСКАШ ЛИ ДА ВИДИШ КАК СЕ Е ЧУВСТВАЛ ОУБЪР? ИСКАШ ЛИ ДА РАЗБЕРЕШ КАК Е УМРЯЛ? — Рик замахна към главата на Бен, като се опитваше да го оттласне от себе си, но Бен не помръдваше. Рик удари раненото му рамо. Бен не помръдна. Колкото повече се дърпаше Рик, толкова по-силно стискаше Бен. Най-накрая Рик спря да кашля и се отпусна — беше изгубил съзнание. Но Бен не разхлаби хватката си.

— Ти уби приятеля ми! — Гневът му премина в плач. — Ще те убия.

Сълзите потекоха по страните на Бен, а лицето на Рик доби цвета на сурово месо. Бен стисна още по-силно. Докато държеше живота на Рик в ръцете си, той си припомни последния им разговор.

— Искаш ли да видиш как нарушавам правилата? — изхриптя Бен, а кръвта на Рик продължаваше да нахлува в лицето му. — Ето какво мисля за проклетите ти правила. — Бен си спомни за наглостта на Рик. И за пребития Нейтън. И за кървящата Лиза. И за обесения Оубър.

Изхлипа, погледна подутото лице на Рик и го пусна.

— Оубър, толкова съжалявам!

Рик слабо се покашля. Физически и психически изтощен, Бен се строполи на пода, а накъсаното му дишане се раздираше от ридания. Най-накрая всичко беше свършило.

Бен лежеше на пода и притискаше раненото си рамо. Асансьорите се отвориха и от тях се изсипаха дузина въоръжени мъже, начело с Дероса.

— Всички вън — изкрещя той, докато мъжете му ограждаха коридора. Двама от тях сложиха белезници на Рик, а други двама хукнаха да помагат на Клеърмънт и Лиза.

— Добре ли си? — Дероса помогна на Бен да се изправи.

— Какво става? — Бен се обърка. — Тук ли беше непрекъснато?

— Извинявай — Дероса махна белезниците му. — Рик те наблюдаваше през цялата седмица. Не искахме да рискуваме.

— Какво да рискувате? — изкрещя Бен, докато разтриваше китките си. — Едва не ни убиха. Излъга ме в очите.

— Не съм те излъгал — каза Дероса. — Исках да се държиш нормално. — Той сложи ръка на рамото на Бен. — Това беше единственият начин…

— Не ме пипай — Бен се дръпна. — Излъга и изложи на опасност живота на всички ни. За кого се мислиш?

— Бен, не можех да се добера до теб. Рик ти беше като сянка.

— Глупости — прекъсна го Бен. — Можеше да ми подадеш бележка в метрото. Да ми дадеш нещо на паметника на Джеферсън. Най-малкото можеше да ми кажеш нещо, когато умря Оубър.

— Съжалявам за…

— Не искам да те слушам — извика Бен и мина покрай него. Хвана рамото си и се заклати по коридора. Приближи се към Лиза и Клеърмънт.

— Благодаря за помощта — каза Клеърмънт.

— Да ти го начукам! — Бен го блъсна настрани и приклекна до Лиза, която беше облегната на стената. Хвана кървавата й ръка и погледна нарязаното й лице.

— Как си? — попита той.

— Била съм и по-добре — отвърна тя.

— Блъснаха ли те през прозореца?

— Не — усмихна му се Лиза, сгърчена от болка. — Изборът беше мой. Страшна идея, нали?

— Една от най-добрите ти — заяви Бен.

— Давайте да ги водим в болницата — обади се един от мъжете на Дероса. — Доста са изпотрошени.

— Наистина ли те простреляха? — Лиза погледна рамото на Бен.

Бен й се усмихна.

— Изборът беше мой.