Лора Джо Роуланд
Отоме (45)

42. глава

Пронизително звънене, като от вятърни камбанки, събуди Хирата. Той лежеше по корем и усещаше как студения грапав камък се притиска в бузата му. Пое си дъх и се закашля от серните пари във въздуха. Тялото му беше съзвездие от болки, най-лошата беше в дясната му ръка, която бе извита под гръдния му кош. Хирата се претърколи, отвори очи и видя само чернота.

За един ужасяващ миг си помисли, че е ослепял. После светлина обагри черния забавен образ на експлозията. Зрението му се върна. Беше заобиколен от гората. Главата му пулсираше. Вдигна дясната си ръка към нея, после извика и спря заради болката в ръката. Опипа я с лявата си ръка. През кожата над китката — грапава кост. Сигурно се беше счупила, докато падаше. Докосна главата си и откри цицина с размер на слива. Кръв намокри пръстите му. Погледна към сечището.

През пушека се процеждаше слънчева светлина. Нападалите листа горяха в зеленикави пламъци. Там, където беше огънят, сега имаше черен кратер, опасан с пръстен от овъглени пръчки и буци пръст. Между него и кратера лежеше едно човешко тяло, с лице надолу.

Тахара!

Изгорелите му дрехи се бяха превърнали в пушещи парцали. Оголеният му гръб, краката и врата бяха червени, покрити с пришки и мехури, и набити с черни угаснали въглени и обгорели вейки от огъня. Кокът му също беше обгорял силно, сякаш беше изпържен. Ръката му все още стискаше меча. Не мърдаше.

Плахо облекчение се прокрадна в Хирата, но не трябваше да приема, че Тахара е мъртъв. Седна, олюлявайки се замаяно. Беше го обхванало характерното дълбоко изтощение, което винаги идваше след изнурителна битка. Всичките му мускули се гърчеха в спазми. Болка вибрираше през всеки нерв, докато тялото му изчистваше отровите, които се бяха акумулирали вътре в него. Започна да изпомпва химическите пари от дробовете си със силни издишвания. Отвратителна пот се стичаше от кожата му. Той запълзя, дясно коляно след ляво, после ляво коляно след дясно, държейки счупената си ръка нагоре. Пресегна се към меча си, който лежеше между него и Тахара. Звъненето в ушите му заглъхна. Докато се напрягаше да вдигне меча си, чу шумолене, идващо от ямата.

Китано и Дегучи.

Хирата отиде на колене към ямата. Влачеше меча си, който му тежеше като че ли бе направен от камък. Влаченето на краката му един подир друг изчерпваше цялата му сила. Всеки път, когато капачката на коляното му удареше земята, ръката и цицината на главата пулсираха. Когато стигна ямата, една ръка бавно се вдигна отвътре и се вкопчи в ръба. Последва я друга ръка. После между тях се появи и лице. Кръв и мръсотия покриваха мрежата от старите му рани.

— Убих Дегучи — изпъшка Китано.

Хирата погледна вътре в ямата. На дъното й лежеше Дегучи, сред напоени с кръв листа и пръчки. Очите му, с угаснал блясък, гледаха празно. Гърлото му бе прерязано.

— Много лошо за теб — каза един глас зад Хирата.

Той погледна зад рамо. Тахара се клатушкаше, краката му се огъваха, но той стоеше прав. Лицето му бе натъртено, носът му кървеше.

— Не стана точно по начина, по който го бяхте планирали. — Подутите му устни успяха да се усмихнат.

Ужасът задълбочи слабостта, която сковаваше Хирата. Съюзникът му бе мъртъв. Последният му трик се бе провалил. Беше сам с двамата си врагове. Китано изръмжа, докато се изтегляше се от ямата. Краката му увиснаха вътре в нея, но горната част на тялото му легна на повърхността.

Тахара се приближи към Хирата, поклащайки се, като че го заливаха океански вълни. Усилието превърна усмивката му в гримаса. Ръката му трепереше, докато замахваше с меча си. Това беше най-лошото състояние, в което Хирата бе виждал Тахара и Китано, и най-добрият му шанс да ги убие. Но той беше още по-слаб. Метна се към Китано, но падна на корема си. Китано изпълзя от ямата. Тахара падна. Те легнаха задъхани на земята — Хирата се надяваше да са твърде изтощени, за да могат да го убият. После Тахара вдигна треперещата си ръка и посочи нещо.

През сечището левитираше тромав платнен чувал. Той полетя отривисто към Тахара. Хирата насочи ума си срещу чувала, но напразно. Тахара отвори сака, измъкна маслена лампа и тамянова кадилница. Запали ги с пламък, който направи с разтриване на пръста и палеца си. Двамата с Китано започнаха да напяват.

— Спрете. Не — прошепна Хирата.

Тахара и Китано напяваха все по-високо, набирайки сила от заклинанието. Хирата се опита да блокира звука в ума си и да задържи дишането си. Но обединената им воля надделя над неговата. Сладникавият, остър тамянов дим проникна в дробовете му. Гласът му неволно произнасяше магическите думи. Той се озова на бойното поле на Секигахара, коленичил сред труповете. От планините се спускаха гарвани, примамени от зловонието на смъртта. Пред него се материализира генерал Отани. Той носеше рогатия си шлем и черната си ризница. Свирепото му от ярост лице бе обезобразено от прокажените рани.

— Ти не ми се подчини — каза той с гръмовен глас. — Предаде другарите си. Сега ще си понесеш последствията.

Ужасът задълба по-навътре в Хирата. Генерал Отани сигурно повече нямаше да има нужда от него и следователно нямаше причина да го пощади. Ако го убиеше, докато е в транс, щеше да умре и реално. Той посегна към меча си. Ръката му докосна само кал. Мечът не го бе придружил в транса, но физическата му немощ го бе последвала. От болката в ръката си се преви надве. Беше прекалено слаб, за да се изправи.

Генерал Отани вдигна ръката си в бронирана ръкавица. Чу се далечен тътен от конски копита. Двама войници на коне галопираха през бойното поле, по един от всяка страна на генерал Отани, и яздеха право срещу Хирата. Като приближиха достатъчно, той позна Тахара и Китано. И двамата носеха брони, подобни на тази на генерал Отани.

На прътите на гърбовете им се развяваха знамена, на които имаше неговия герб. Те вдигнаха бронираните си ръце и размахаха мечовете си. Докато конете им газеха върху труповете, двамата надаваха силни ревове.

Хирата промълви несвързана молитва за милост, която премина във вик на отчаяние.

Тахара и Китано се събраха над него. Генерал Отани отпусна ръка. Остриетата им се спуснаха със свистене надолу.

Викът на Хирата се загуби в граченето на гарваните, които се рееха над бойното поле, в небето, което​ стана черно като крилата им.

* * *

Таеко си пробиваше път през погребалното шествие. В неистовото си желание да стигне до Масахиро тя легна на земята и запълзя между гората от женски поли на бели кимона, развяващи се мъжки бели шалвари и свещенически шафранови раса. Промъкна се между бронираните крака на някакъв войник. Излази по глинестата ивица покрай пасажа, където доскоро беше фундаментът на новата стена. Погледна надолу по хълма и видя свлечената земя. От изненада зяпна. Погледът й се придвижи бързо напред по ивицата. Двама души стояха на постамента на кулата вътре сред дървените греди и подпори — една жена и Масахиро.

— Ей, малко момиченце, махни се оттам, преди да паднеш — извика й някой.

Без да му мисли, Таеко тръгна по ивицата. Любовта й към Масахиро я тласкаше право напред към него. Ивицата се ронеше под краката й. Пръстта се свличаше. Хората в пасажа вдигаха ръце към нея и я молеха да им позволи да я свалят долу. Таеко тръгна по-бързо. Ивицата се стесняваше с издигането си. Тя изпълзя останалата част от пътя към кулата, вкопчи се в дървеното скеле и се издърпа вътре в него, върху настлания с каменни плочи под.

Масахиро стоеше на ръба на кулата, обърнат с гръб към нея. Той се протягаше към пълничката жена с пухкава прическа, която стоеше вдясно от него. Ръцете му бяха сключени. Таеко го чу, като казва:

— Моля те, не скачай! — Звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Таеко никога не бе виждала Масахиро да плаче.

Жената хлипаше и се давеше.

— Трябва да го направя.

Нещо накара Таеко да си замълчи. Тя се промъкна към Масахиро, докато стигна достатъчно близко, за да го докосне. Нито той, нито жената я забелязаха. Тя погледна над ръба и видя дългия, стръмен склон към земята. Стомахът й се сви. Имаше чувството, че пада. В ушите й засвири вятър. Сърцето й задумка лудо. Вкопчи се в една ниска греда от скелето и се извърна встрани от ужасяващата гледка.

Зад нея се чу тропане. На страната на кулата, която се издигаше над пасажа, имаше облегната дървена стълба. Тя се разтресе — някой се качваше по нея. Отдолу долетяха тревожни гласове. Масахиро и жената се обърнаха към стълбата. Масахиро беше с гръб към Таеко, но тя виждаше лицето на жената. То представляваше сива, червена и бяла каша от грим и сълзи. Беше се сгърчило на дипли, като на плачещо дете. Жената се разрида, обърна се към ръба и пристъпи извън него.

Таеко ахна. Масахиро извика. Той се вкопчи в падащата жена.

* * *

Задъхана от изтощение, Рейко стигна до постамента на кулата точно в мига, в който Корика скочи. Тя видя как Масахиро се пресегна към нея. Ръката му хвана полите й. Тежестта й го потегли надолу, заедно с нея. Рейко гледаше, не вярвайки на очите​ си, докато той се прекатурваше. Ужасът я изгаряше, секваше дъха й, спираше сърцето й. Призля й, като си даде сметка, че падане от такава височина ще бъде фатално. Бебето в нея се загърчи, докато Рейко пищеше:

— Масахиро! Не!

* * *

Таеко се задейства, без да мисли. Хвана се здраво с лявата си ръка за гредата, после метна напред дясната и сграбчи глезена на Масахиро. Той падна. Тя го чу как вика. Силният опън вкочани ръката й, която пое тежестта на жената и на Масахиро. Ставата на рамото й изпука. Болката смаза ръката й. Таеко изпищя.

* * *

Всичко се случи толкова бързо, че Масахиро нямаше време да се уплаши. Той видя как земята се втурва срещу него, за да го посрещне. За първи път осъзна, че може да умре.

После нещо се вкопчи здраво около глезена му. Една силна конвулсия по крака му попречи на падането му. Той се просна по корем върху постамента на кулата. Ударът разтърси брадичката му и изкара въздуха му. Той остана провесен за крака си, теглен надолу от Корика, чиито поли стискаше в ръцете си. Люлеейки се с главата надолу от кулата, високо над земята, той изпищя.

* * *

Рейко хлипаше под кулата. Тя разпери ръце, за да хване Масахиро, когато падне. Подготви се за ужасяващия миг, когато той и Корика щяха да се стоварят върху нея и да я убият, докато те самите умират. Заслепена от сълзи, в началото тя не видя какво се случи.

Не последва падане. Рейко чу писъци над себе си. Масахиро и Корика се люлееха от ръба на кулата. Тя възкликна изненадано. Една малка фигурка държеше глезена на Масахиро с едната си ръка, а с другата стискаше скелето. Беше Таеко.

Таеко стоеше, разпъната между скелето и Масахиро, като въже, което всеки миг ще се скъса. От процесията се надигнаха възклицания. Тя погледна над ръба към ръката си, стиснала глезена на Масахиро, към него и към увисналата жена. Голямата височина я замая. Тя захълца от страх. Болката в ръката й беше толкова силна, че й се догади. Рефлексът за малко не разтвори пръстите й. Тя не беше достатъчно силна за това. Ръката й щеше да се откъсне. Но тя продължаваше да се държи за гредата. Продължаваше да държи и Масахиро.

* * *

Увиснал, Масахиро почувства как дрехата на Корика се изплъзва от пръстите му. Коприната беше хлъзгава, а тежестта й я дърпаше силно надолу. Подгъвът й се измъкна от хватката му. Той видя подметките на сандалите й, видя как ръцете й се разпериха в безплоден опит за летене, докато падаше. Тя изпищя, после се строполи на земята с ужасен, глух звук. Масахиро видя как тялото й се гърчи на улицата. Една друга жена, облечена в бяло, гледаше към него и крещеше. Беше майка му. Той се обърна, за да види какво го бе спасило от падане.

Една малка ръка стискаше здраво глезена му. Ръката на Таеко. Лицето й беше диво от страх, зъбите й​ бяха стиснати. Масахиро я усети как трепери от напрежение, причинено от тежестта му.

Трима войници поставиха дървената стълба зад Таеко. Те хванаха Масахиро за крака и го издърпаха върху кулата. Той седеше безмълвно, докато те откопчиха ръката на Таеко от глезена му. Кракът му беше вкочанен от напрежението, на глезена му имаше пръстен от малки нокти. Таеко поклащаше дясната си ръка и изглеждаше не по-малко шокирана от него.

— Таеко! — Мидори се изкачи по стълбата и коленичи до дъщеря си. — Слава Богу, ти си невредима. Ще те убия! — извика тя и посегна към нея.

Масахиро чу как Акико и Тацуо крещят името му. Представи си какво се е случило: Таеко бе избягала от майка си, за да го последва. Мидори и другите деца бяха останали в замъка, за да я търсят, вместо да избягат.

Докато майка й я прегръщаше, Таеко заплака.

* * *

Рейко наблюдаваше как войниците свалят Масахиро и Таеко от кулата. Тя падна на колене и заплака от благодарност. Таеко бе придобила свръхестествена сила, както понякога се случва с хората при екстремни ситуации. Масахиро беше невредим. Рейко не знаеше за колко дълго щеше да е така или какво ще се случи оттук насетне, но не я бе грижа. Това облекчение, тази радост бяха достатъчни.

Тя чу стон и погледна към Корика. Легналата на земята жена представляваше плетеница от бели одежди и счупени крайници, вратът й беше извит, бузата й — притисната на калдъръма. Червена локва кръв, смесена със сива мозъчна тъкан, обграждаше главата й. Въпреки смъртните си рани, тя все още бе жива.

Рейко почувства неочаквано съчувствие към тази жена, която бе изгорила Йошисато — жената, чието престъпление бе довело до краха на нейното семейство и чието самоубийство почти бе убило Масахиро. Таеко не беше единствената, която бе действала от безкористна лоялност. Корика бе убила Йошисато заради госпожа Нобуко и сама си бе въздала правосъдие.

Рейко хвана счупената, влажна ръка на Корика.

— Вие дадохте на госпожа Нобуко нейното отмъщение — прошепна й тя успокоително. — Тя оценява вашата саможертва. Можете да почивате в мир.

Мускулите на врата на Корика се напрегнаха. Тялото й бе парализирано. Тя простена, очите й замигаха.

— Аз излъгах — прошепна Корика. — Това не беше. Моя. Идея.

— Какво не беше ваша идея? — озадачено попита Рейко.

— Пожарът.

Рейко осъзна, че и някой друг е бил замесен в убийството на Йошисато. Престъплението все още не бе разкрито, не всички виновници бяха изправени пред правосъдието.

— Чия идея беше? — припряно попита тя.

— На владетеля Иенобу. — Гласът на Корика беше мек, като суха трева, шумоляща на вятъра. — Той дойде да ме посети. Знаеше, че аз… Ще направя… Всичко за… Нея.

Сърцето на Рейко подскочи от изненада.

— Иенобу ви е тласнал към това? Той е замесен в смъртта на Йошисато?

Блясъкът в очите на Корика потъмня. Последният й дъх я напусна. Рейко държеше ръката на една мъртва жена.

Разтърси я страхотна контракция, сякаш някакъв жесток юмрук я удари отвътре. Тя се преви надве, прегърнала корема си, стържейки със зъби от болка. Топла течност потече между краката й. Бебето идваше.