Лора Джо Роуланд
Отоме (33)

30. глава

Сано коленичи пред тоалетката на Рейко и се огледа в огледалото. Отражението му беше като на някой непознат, който носеше бели памучни превръзки на бузите и веждата. Останалата част от лицето му приличаше на подпухнала маска от ярко пурпурни синини и червени рани, лъщящи от медицинския мехлем. Сано преглътна мъчително. Той гледаше ръката си, вдигната да докосне нацепените, подпухнали устни на непознатия. Никога не беше проявявал суета относно външния си вид, но степента на нараняването му беше ужасяваща. Лицето му изглеждаше като грозна проява на неговите греховни мисли за шогуна и на отстъпничеството от честта.

Той се обърна рязко от огледалото при влизането на детектив Маруме в стаята.

— Владетелят Иенобу е тук — обяви той.

Бе минал по-малко от час, откакто Сано бе изпратил Маруме да покани Иенобу да го посети.

— Бързо си се справил!

Сано се изненада, че гласът му звучи толкова нормално, след като нищо друго в него не бе такова.

— Нямаше нужда да ходя в дома му. Срещнах го в замъка, като тръгнах да излизам от него.

Докато вървеше към приемната, Сано се опита да планира разговора си с Иенобу, но мислите му продължаваха да бушуват около шогуна, като буря около окото си. Чувстваше се като счупено гърне, което е сглобено отново без лепило. Един съвсем лек удар би могъл да го разбие отново и да пусне бурята навън.

С влизането си в приемната забеляза гърбавата фигура на Иенобу, коленичил до нишата в дъното. Когато видя Сано, очите му щяха да изскочат от ужас.

— Благодаря ви, че дойдохте, почитаеми владетелю Иенобу. — Сано коленичи и се поклони.

— Небеса! — възкликна Иенобу. — Толкова зле ли се чувствате, колкото изглеждате?

— В някаква степен. — Сано се насили да мисли за семейството си. Трябваше да овладее емоциите в името на тяхното бъдеще. Иенобу изглеждаше подут от доволство, като гъсеница, която току-що се е нахранила. — А вие толкова ли сте щастлив, колкото изглеждате?

— О, изобщо не съм щастлив. — Иенобу направи укорително изражение. — Толкова е ужасно това, което се случи на Йошисато.

Сано не можеше да се излъже. Иенобу очевидно беше на върха на щастието от това, че Йошисато е мъртъв.

— Виждали ли сте шогуна днес?

— Да, току-що се връщам от бдението.

— Как е той?

Сано знаеше, че трябва да чувства състрадание към шогуна, но се надяваше той да е потънал в нещастие.

— О, разбит е от смъртта на Йошисато. — Иенобу не можеше да овладее ухилената си усмивка, която оголи от зъбите му. — Помоли ме да се преместя в двореца при него. Тъкмо отивах в моята къща, за да си взема вещите, когато вашият човек ми предаде поканата ви.

— Значи, Йошисато е мъртъв от по-малко от ден, а вие вече сте си върнали благоволението на шогуна?

Иенобу сви рамене при намека на Сано, че се е възползвал от смъртта на Йошисато.

— Шогунът се нуждае от утеха и спокойствие, които аз със сигурност ще бъда щастлив да му подсигуря.

— Освен това той се нуждае и от нов наследник — каза Сано. — Вие сигурно ще бъдете щастлив да му подсигурите и това!

— Някой трябва да планира бъдещето.

— Бъдеще, в което вие сте глава на режима?

— Аз бях несъмненият, истински наследник на шогуна преди пет месеца. Сега отново съм несъмненият наследник. — Иенобу говореше така, сякаш издигането на Йошисато и неговото изпадане в немилост беше просто кратка засечка в неговата схема. — Нищо не би могло да бъде по-нормално.

— Нищо не би могло да бъде по-нормално от това човек да се радва за убийството на своя съперник — каза Сано.

Погледът на Иенобу се помрачи от ненавист.

— Защо искахте да ме видите?

На Сано му беше противно да раболепничи пред Иенобу, но се налагаше, за доброто на семейството си.

— Преди няколко дни ми направихте предложение. Все още ли е в сила?

— Точно това мислех, че искате да ме питате. Нещата се промениха. Вие се нуждаете от мен, за да се измъкнете от обвинението в убийство, което Янагисава ви лепна. Но аз вече не се нуждая от вашата помощ. Един съюз с вас може само да ми навреди. Поради това оттеглям предложението си.

Сано очакваше именно това, но възрази:

— Не сте в позиция, в която да отхвърляте помощ. Янагисава все още е ваш враг.

— Той е свършен — презрително каза Иенобу.

— Не го подценявайте. Ако мислите, че той ще се откаже и ще ви остави безпрепятствено да наследите диктатурата, премислете го още веднъж. Аз съм оцелявал от неговите кроежи преди. Ще оцелея и от този. — Сано говореше с повече убеденост, отколкото чувстваше. — И когато това стане, вие ще искате да съм на ваша страна.

В презрението на Иенобу се прокрадна съжаление.

— Не виждам как ще оцелеете!

Сано разбра, че не му е останало никакво пристанище, беше по-самотен в бурята от всякога. Гневът му срещу шогуна се изля върху неговия племенник.

— Знаели сте, че ще спомена вашето предложение, и сте знаели, че ще го оттеглите. Тогава защо дойдохте?

— За да видя как сте.

Сано си представи Иенобу, ръчкащ мъртва змия с пръчка, за да провери дали наистина е мъртва.

— Е, радвам се, че дойдохте. Защото има и нещо друго, което искам да ви питам. Вие ли подпалихте къщата на Йошисато?

— Със сигурност не. — Раздразнението разруши самодоволството на Иенобу. — Въпросът ви е не само абсурден, но и обиден.

Не че Сано очакваше Иенобу да си признае убийството, но прекомерно пламенното отричане често беше индикатор за вина.

— Кое е толкова абсурдно? Вие сте този, който има най-голяма полза от смъртта на Йошисато. Той блокираше вашия път към издигането ви като следващ шогун. Сега него го няма. Пътят ви е чист.

— Ще си позволя да не се съглася, Сано сан. Вие запалихте пожара, защото искахте да унищожите Янагисава и Йошисато. Аз само се облагодетелствах от вашите действия. — Иенобу се ухили самодоволно.

— Не аз съм този, когото хванаха да държи парцали, буркан с керосин и кофа за въглени.

Сано си спомни, че Масахиро бе попитал дали е възможно убийството на Йошисато и Цурухиме да са свързани. Сега видя реална причина да мисли, че е така.

— Вие ли поръчахте да заразят дъщерята на шогуна с шарка?

Иенобу се изсмя със своя сух, хриплив смях.

— Наистина, Сано сан, вие сте най-целенасоченият човек, когото познавам. Първо ме обвинявате в убийството на Йошисато. После — на Цурухиме. Но най-добре ще е да се предадете. Никой няма да повярва във вашите ирационални твърдения.

— Какво толкова ирационално има в идеята, че вие сте убили Цурухиме? Йошисато не беше единственият, който би могъл да ви попречи да станете следващият шогун. И тя също можеше да го направи.

— Как? — В тона на Иенобу прозвуча остро презрение. — Като жена тя беше неприемлива като наследник на диктатурата.

— Но ако имаше син, той би бил такъв. Много по-приемлив от вас всъщност. Той щеше да стане шогун по пряка наследствена линия.

— Такъв не съществуваше — нетърпеливо каза Иенобу.

— Цурухиме е била бременна, когато се е разболяла.

— Бременна? — Иенобу изглеждаше така потресен, както в първия момент, в който видя разраненото му лице. Но Сано се чудеше дали той не бе очаквал да се повдигне темата за нейната бременност и не се бе подготвил с реакцията си. — Как разбрахте?

— Това не е важно. — Сано знаеше колко неубедително звучеше доказателството — торбичка с билки и историята на слугинчето. Той не възнамеряваше да дава на Иенобу възможност да го обори. — Това, което има значение, е дали вие сте знаели. Знаехте ли?

— Не. Защото вие си го измислихте. — Иенобу стисна устни.

Сано се опита да прочете мислите му. Дали Иенобу е знаел, че Цурухиме е била бременна? Дали не беше сигурен, че Сано блъфира?

— Какъв е проблемът? — попита Сано. — Тревожите се, че другите ще чуят за бременността й и ще разберат, че вие ще се облагодетелствате от нейната смърт точно така, както и от тази на Йошисато?

— Чичо ми сигурно ви е ударил толкова силно, че ви е размътил мозъка, Сано сан. Обърквате времето на събитията. — Тонът на Иенобу издаваше, че той е станал по-предпазлив, сякаш се движеше пипнешком през неизследван терен. — Когато Цурухиме се разболя от шарка, Йошисато беше жив и определен за наследник на шогуна. Убийството й нямаше да ме постави на първата линия в унаследяването.

— Може би не точно тогава. Но аз мисля, че вие сте решили, че тя и Йошисато трябва да си отидат, за да се почувствате сигурен в унаследяването на диктатурата. — Сано опипваше своя собствен път към нова теория за това защо Цурухиме е била убита. — Въпросът е бил само кой да бъде убит пръв. А и вие признахте, че имате приятели в нейната къща.

Лицето на Иенобу погрозня още повече от надигналия се гняв.

— Как смеете дори само да си помислите, че аз съм способен на такива хладнокръвни изчисления?

— Вие чакахте десетилетия за най-подходящия момент, за да се появите в двора. Това беше, след като Янагисава се затвори в уединение, след земетресението. Обичайните прислужници и служители на шогуна бяха заети по възстановяването на града. Той се нуждаеше от компания. И ето ви вас там. — Сано се ентусиазира от собствената си теория. — Вие сте такъв тип човек, който би взел предварителни мерки да елиминира Цурухиме, дори тя да не е непосредствена заплаха. А сега, когато и Йошисато е мъртъв, вие можете да се отпуснете, защото тя вече е премахната.

— Това ли е начинът, по който възнамерявате да се защитите? Като хвърляте кал по мен? — Гласът на Иенобу вибрираше от страх да не би шогунът да не бъде убеден, че той е убил децата му.

— Веднъж ме попитахте дали съм склонен да се боря с нечисти средства — каза Сано. — Да, склонен съм.

Боят, който бе отнесъл, бе променил не само отношението му към шогуна. В миналото той би рискувал живота си, за да защити справедливостта, но сега с радост щеше да пожертва Иенобу, дори и да бе невинен, за да спаси себе си и семейството си. Разтревожи се, като откри, че тази промяна е доста освобождаваща.

Иенобу се изкиска.

— Колко жалко, че не можем да бъдем съюзници. Бих могъл да използвам този безскрупулен човек, в който вие очевидно сте се превърнали. Но тъй като не можем, чуйте това. — Той заби пръст в лицето на Сано и още веднъж му напомни за октопод, който развива пипалата си. Това пипало беше извито, жълто, остро на края си. — Ако оповестите вашата теория за мен, ще ви накарам да съжалявате.

Сано спря да съжалява, че не може да бъде съюзник с Иенобу. Та той беше приоритетният му заподозрян за убийствата на Цурухиме и Йошисато! Дори неговото ново, пречупено аз не можеше да преглътне обединение с убиец. Все пак имаше някакви останки на чест. Но съжаляваше, че сега е враг не само на Янагисава, но и на Иенобу. Един могъщ противник беше предостатъчен.

Сано скри отчаянието си и прибягна до открито перчене.

— Хайде! Дайте най-лошото от себе си. И аз ще ви отговоря със същото.

* * *

Група дами, съпровождани от телохранители с гербове на различни кланове на даймио, вървеше по пътеката към двореца. Рейко се вмъкна между тях. Тъй като се опасяваше да не я познаят, тя носеше плащ, скриващ бременността й, а лицето си бе забулила с копринен воал. Трепереше от нерви, несигурна дали е особено мъдро да присъства на бдението за Йошисато. Съпругата на човека, обвинен в неговото убийство, едва ли би могла да е добре дошла.

Рейко последва дамите в приемната зала, която бе претъпкана с хора и бръмчеше от разменяните учтивости. Като видя войниците, застанали покрай стената, сърдечният й ритъм се ускори от паника. Бебето притисна мехура й. Трябваше да отиде по малка нужда, но не можеше да си позволи да излезе. Трябваше да има кураж заради Сано. Наведе глава надолу и застана плътно до дамите, за да може всеки, който я види, да си помисли, че е една от тях. Огледа се скришом из залата и откри госпожа Нобуко и Корика до подиума, с още няколко жени от Големия интериор. Едната половина на лицето на госпожа Нобуко беше разкривена от главоболието й. Другата половина се усмихваше потайно, докато съзерцаваше ковчега.

Рейко се промъкна покрай опашката на хората, чакащи да поднесат съболезнованията си на шогуна. Госпожа Нобуко срещна погледа й, но не даде знак да я е разпознала и отвърна очи. Корика й се усмихна извинително, преди и тя да се извърне от нея.

Презрителното отношения я засегна, но Рейко не спря. Другите жени я видяха. Те започнаха да шушукат и да я сочат. Тълпата се обърна към нея. Попаднала във фокуса на всички тези критични погледи, Рейко почувства страх, но и унижение. Нима войниците щяха да я изхвърлят?

Госпожа Нобуко потръпна от неудоволствие, но я удостои с късо кимване. Двете с Корика се придвижиха към задната врата. Рейко побърза да ги настигне навън, благодарна, че можа да избегне една опасна сцена. Дъждът отново се бе усилил и се стичаше на талази от стрехите и дърветата. Тя се присъедини ​към госпожа Нобуко и Корика под тесния покрив, който заслоняваше пътеката през градината.

— Изненадана съм да ви видя — студено каза госпожа Нобуко. — Не мислех, че ще имате дързостта да дойдете.

— Трябваше да говоря с вас и помислих, че ще бъдете тук — каза Рейко. — Но защо? Вие никак не обичахте Йошисато.

Госпожа Нобуко се намръщи при намека на Рейко, че присъствието й на бдението е проява на най-обикновено лицемерие. Корика също изглеждаше обидена заради господарката си.

— Йошисато беше мой доведен син — каза госпожа Нобуко. — Мое задължение е да присъствам.

— Изглежда се радвате на факта, че той е мъртъв — каза Рейко.

— Вашата наглост е обидна — сопна се госпожа Нобуко. — А също и натрапничеството ви тук, след като е сигурно знаете, че не сте желана. Ще се възползвам от тази възможност, за да ви кажа, че в бъдеще не желая никакви контакти с вас или с вашия съпруг.

Рейко пламна от гняв.

— Бяхте много щастлива да имате контакти с нас, когато искахте да докажете, че Янагисава е убил Цурухиме.

— Обстоятелствата се промениха.

Съюзът между Сано и госпожа Нобуко беше въпрос на взаимна изгода, а не на приятелство, но Рейко не можеше да повярва, че тази жена може да е толкова студена.

— Имате предвид, че тъй като съпругът ми повече не може да ви е от полза, късате връзките си с нас.

— Няма нужда да го казвате така безцеремонно. — Тонът на госпожа Нобуко беше изпълнен с иронично съжаление. — Единствената личност, която обиждате, сте вие самата. Но тъй като настоявате да бъдем безцеремонни, ще ви кажа, че аз не мога да общувам с предател или с неговата съпруга.

Тези, които общуваха с хора, обвинени в предателство, поемаха риска да бъдат замесени в техните престъпления и да споделят наказанието им. Дори и съпругата на шогуна не смееше да поддържа връзка със Сано.

Но Рейко все пак я заболя от студеното отхвърляне на госпожа Нобуко. Рейко се отчая, като осъзна колко самотни са тя и Сано, но същевременно кипеше от ярост заради несправедливостта на тяхното положение.

— А сега, ако бихте ни извинили, трябва да се върнем на бдението — каза госпожа Нобуко. Двете с Корика тръгнаха.

— Не! — препречи им пътя Рейко. — Още не сме приключили разговора си.

— Какво повече има да се обсъжда?

— Къде бяхте снощи, когато пламна пожарът в резиденцията на Йошисато? — попита я Рейко.

— Това не е ваша работа — обидено се тросна госпожа Нобуко.

— Аз казвам, че е. Защото моят съпруг не е запалил пожара и аз трябва да изчистя името му, като открия кой го е направил.

Изражението на госпожа Нобуко премина от обида в изумление. Тя не можеше да повярва на чутото.

— И мислите, че това съм аз?

— Тя не го е направила — изтърси Корика. Страхът изостри постоянната тревога на лицето й. — Защо да го прави?

— Тя мрази Янагисава — каза Рейко. — И мисли, че той е убил Цурухиме, която й беше като дъщеря. Не е ли убийството на Йошисато най-добрият начин да му отмъсти?

— От всичко, което знаем, Йошисато може би беше син на шогуна, а Янагисава всъщност е само негов осиновител — каза госпожа Нобуко. — И следователно неговата смърт не може да ме компенсира за тази на Цурухиме.

— Не ме правете на глупачка — разпалено каза Рейко. — Вие сте убедена, че Янагисава е баща на Йошисато. Вие не искахте Йошисато да стане следващият шогун, или иначе казано, Янагисава да управлява Япония чрез него. А сега, когато Йошисато е мъртъв, вие се облагодетелствате двойно от едно убийство. Не се нуждаете съпругът ми да доказва, че Янагисава е отговорен за смъртта на Цурухиме, защото мислите, че той вече е получил заслуженото си възмездие.

Госпожа Нобуко си позволи лека самодоволна усмивка.

— Смъртта на Йошисато беше просто късмет за мен. Не съм подпалила аз пожара. Може би е било инцидент. Повечето пожари възникват така.

— Не и този — каза Рейко. — Съпругът ми откри кофа за въглени, буркан от керосин и няколко парцала на местопрестъплението.

Тя видя несигурност по лицето на госпожа Нобуко, която явно не бе чула всичко за случилото се през онази нощ. После самоувереността й се върна.

— Дори и да е било палеж, защо обвинявате мен? Има и други хора, които вероятно не са искали Йошисато да наследи диктатурата или Янагисава да контролира правителството.

— Вие отдавна имате зъб на Янагисава. Той ви отвлече и изнасили. Съпругът ми се опита да го докаже, но не успя. После Янагисава е заразил Цурухиме с шарка, според вас. — Рейко пристъпи по-близко до госпожа Нобуко. — Какво се случи? Уплашихте се, че съпругът ми няма да успее да докаже, че Янагисава е отговорен и за това престъпление ли? Взехте нещата в свои ръце ли?

Госпожа Нобуко не отстъпваше, скръстила ръце пред гърдите си.

— Вашите хипотези са абсурдни. — Гласът й можеше да смрази и вряща луга. — Не съм убила Йошисато. И самата идея да се промъквам там посред нощ и да паля пожар! Небеса!

Тя явно мислеше, че не може да бъде обвинена в подобно престъпление, защото самото му извършване беше под нейните възможности. Рейко действително трудно можеше да си представи госпожа Нобуко да излива керосин под резиденцията на наследника и да хвърля там парцали, запалени от въглените в кофата, но в миналото се бе натъквала и на други, още по-невероятни извършителки на убийства.

— Тогава отговорете на въпроса ми — каза Рейко. — Къде бяхте снощи?

— Спях в моята спалня — отговори госпожа Нобуко.

— Да, там беше — припряно каза Корика. — Аз бях в стаята до нея. Тя изобщо не е излизала.

— Разбира се, че ще се закълнете за нея — каза Рейко. — Тя е ваша господарка.

— Тя казва истината. Аз се събудих от пожарните камбани. Шумът усили ужасно главоболието ми. Повиках Корика. Тя прекара остатъка от нощта до мен — каза госпожа Нобуко. — Този разговор приключи.

Двете с Корика тръгнаха по пътеката. Този път Рейко отстъпи встрани. Нямаше полза да се опитва да измъква насила признание от госпожа Нобуко. Крехката стара жена беше с много корав характер. А можеше и наистина да е невинна.

Но Рейко смяташе, че госпожа Нобуко е достатъчно безмилостна и умна, за да наеме някой да подпали пожара. Дива, безпощадна ярост я обхвана, докато вятърът плискаше дъжд върху нея.

— Аз ще оневиня съпруга си. Кълна се — извика тя след госпожа Нобуко. — По-добре ще е да не се надявате на друга услуга от нас.