Лора Джо Роуланд
Отоме (12)

9. глава

Имате посетител, господарке Рейко.

— Кой е? — Рейко миеше косата на дъщеря си Акико, приседнала на колене в банята. Наведена над легена с вода, Акико се извиваше, докато Рейко търкаше скалпа й.

— Мамо, вкарваш ми сапун в очите!

— Стой мирна! — каза Рейко.

Акико пищеше и махаше с ръце.

— Не обичам да си мия косата!

— Една жена на име Намиджи.

Прислужницата отстъпи извън вратата, за да избегне плискането.

— Нямаше да има нужда да я мием, ако не си беше играла в конюшните. Колко пъти съм ти казвала да не го правиш? — Рейко се бореше да удържи дъщеря си и самообладанието си — Коя е тази Намиджи? — попита тя прислужницата.

— Но аз обичам конете — възрази Акико.

И Рейко ги обичаше, когато беше дете, а баба й вечно й казваше да стои далече от тях, защото са опасни. Акико беше младата версия на нея самата — храбра, авантюристична, смела бунтарка.

— Конете могат да те ритнат — каза Рейко. — Извади късмет, че само си изцапа косата, като падна в купчината с тор. Сега спри да се боричкаш с мен!

— Някаква сестра — каза прислужницата.

— Нямаме нужда от сестра — отговори Рейко. — Никой не е болен. — Юмручето на Акико удари стомаха й. — Ох! Спри! Не прави така! Ще нараниш братчето или сестричето си!

— Не искам братче или сестриче. — Акико започна да плаче.

Рейко си даваше сметка, че Акико вече ревнува от бъдещото бебе. Двете с нея имаха трудни взаимоотношения — и не само защото твърде много си приличаха. Акико явно много копнееше за любовта на майка си, макар да се преструваше, че я отхвърля, и правеше всичко възможно, за да я ядоса. Тя отказваше прислужниците да мият косата й и настояваше Рейко да върши тази непосилна задача. Сигурно усещаше, че бебето ще открадне вниманието на майка й, което тя искаше за себе си.

— Сестрата се е грижила за Цурухиме, дъщерята на шогуна — успя да се намеси сестрата. — Съпругът ви я е изпратил. Казал е, че вие знаете какво да правите.

Сега Рейко разбра, че Сано е изпратил свидетелка, за да я разпита. Въодушевена, защото имаше възможност да му помогне, тя уви една кърпа около чистата, мокра глава на Акико и се изправи.

— Не тръгвай! — изскимтя Акико.

— Ще се върна скоро.

Рейко се изскубна от вкопчилите се в нея ръчички на дъщеря си. Все изглеждаше така, като че ли винаги напускаше Акико, и Акико винаги се чувстваше изоставена. Рейко си припомни времето, по което Масахиро бе отвлечен и двамата със Сано напуснаха дома си, за да го спасят. Акико бе твърде малка, за да го помни, но на някакво ниво тя все пак знаеше, че майка й я е изоставила и още не й бе простила. Но нямаше какво да се направи с този проблем. Рейко забърза към приемната.

Близо до нишата бе коленичила една жена в кафяво кимоно с щамповани лавандулови цветове. Голям бял шарф обвиваше косата й и падаше диагонално върху лицето й, а краят му бе увит около врата. Двама от войниците на Сано стояха облегнати на стената вътре в стаята. Рейко приближи до жената, която бе видимо притеснена.

— Добре дошла, Намиджи сан — каза Рейко, като коленичи срещу гостенката си.

Жената се поклони с механична, но изискана учтивост.

— Коя сте вие?

В дрезгавия й глас, приглушен от шарфа, се смесваха съблазнителност и грубост. Рейко можеше да види само дясното й око. То имаше форма на цветно венчелистче, с дълги мигли и подсказваше за хубост.

— Името ми е Рейко. Аз съм съпруга на Сано сан. Предполагам, че сте се запознали с него с него в имението на владетеля Цунанори.

— Да. Защо бях доведена тук?

Рейко предположи, че Сано не е казал на сестрата, че тя трябва да я разпита за смъртта на господарката й. Сигурно е искал да я свари неподготвена.

— За да се запознаете с мен — каза Рейко. — Може ли да ви предложа някакви закуски?

Намиджи прескочи обичайния вежлив отговор.

— Арестувана ли съм?

— Не.

— Тогава ще си вървя.

Намиджи понечи да стане.

— Не и преди да поговорим — каза Рейко. Войниците застанаха пред вратата.

Намиджи отново се отпусна на колене. Въздишка издуха бялата тъкан на шарфа й.

— За какво да говорим?

— За нещо важно, което би било по-добре да обсъдим лице в лице. Моля ви, бихте ли махнали шарфа си?

Ръцете на Намиджи се стрелнаха към шарфа, сякаш се боеше, че Рейко ще го отскубне от главата й.

Тя носеше памучни ръкавици в цвета на кожата си. Видимото й око се присви хитро.

— Имах шарка, когато бях на седемнадесет. Вече не съм болна, но кой знае? Ако си сваля шарфа, може да заразя вас… и бебето ви.

Рейко почувства пробождане от интуитивен страх, който й причини контракция. Макар да бе невероятно да хване шарка от някого, боледувал преди много години, тя осъзна, че това разследване създава опасности за нея, дори и без да напуска дома си.

— Добре, оставете шарфа на главата си — каза тя, ядосана, защото разбираше, че Намиджи й се подиграва. Опита се да прояви съчувствие към жената, която сигурно бе изживяла ужасни страдания. — Съжалявам, че сте преживели шарка.

— Просто сте доволна, че вие не сте я прихванали.

Рейко видя, че съчувствието няма да предизвика съдействие от страна на Намиджи.

— Права сте. Доволна съм. Така, както и вие би трябвало да сте доволна, че шарката е убила господарката ви, а не вас.

Изненадата от намека на Рейко разшири тъмната зеница на видимото око на Намиджи.

— Значи мислите, че би трябвало да съм доволна, че съм жива? Е, просто не знаете за какво става дума.

— Не, не знам. — Любопитна, и с желание да постигне разбирателство с Намиджи след лошото начало, Рейко продължи: — Ще ми разкажете ли?

Намиджи се разсмя, и от това гласът й прозвуча още по-грубо.

— Откъде да започна? С децата, които хвърлят камъни по мен на улицата? Жените, които си шушукат и се кискат зад гърба ми? Мъжете, които ми крещят обиди? Или с факта, че никой никога няма да се ожени за мен?

Рейко бе виждала колко лошо се отнасят хората с ближните си, които имат физически или умствени недъзи. Това сигурно е много по-нараняващо, отколкото си бе мислила. Тя почувства вина, защото никога не се бе опитвала да спре подобни изтезания. Никой не го правеше, това беше просто нещо обичайно.

— Заради това ли съм тук? — попита Намиджи. — За да ровите в раните ми? Съпругът ви ме е изпратил тук, за да си имате играчка?

— Със сигурност не. — Рейко почувства силна обида от несправедливото й обвинение. — Изпратил ви е тук, за да ви разпитам за Цурухиме.

— Аха! — В окото на сестрата проблесна насмешливост. — Самият той не можеше да го направи, защото владетелят Цунанори му пречеше.

Рейко започна да се досеща какво се е случило в имението. Владетелят Цунанори се е месил в разследването на Сано — защото сигурно се е уплашил. Дали всъщност той, а не Янагисава, беше убиецът на съпругата си?

Намиджи гледаше Рейко с любопитство и явно се забавляваше.

— Чувала съм за вас, помагате на съпруга си да разкрива престъпления. Той мисли, че Цурухиме е била убита. Сигурно иска да откриете дали аз знам нещо за това.

— Знаете ли?

— И да знам, няма да ви кажа — надуто каза Намиджи. — Владетелят Цунанори не обича хората му да приказват за неговите работи.

— Вие няма да си тръгнете оттук, докато не отговорите на въпросите ми — предупреди я Рейко. — Харесвахте ли Цурухиме?

— Да. Тя беше приветлива, добра и не особено взискателна. — Поведението на Намиджи изведнъж стана дружелюбно и мило. — Тя много ще ми липсва.

Позата й щеше да заблуди Рейко, ако Намиджи вече не си бе показала неприятната страна.

— Лъжете.

— Добре, признавам — отсече Намиджи, неспособна да продължи да се преструва. — Не харесвах Цурухиме. Когато се омъжи за господаря Цунанори, тя отказа да ме вземе за своя компаньонка, въпреки че семейството ми му е служило с поколения. Каза, че белезите ми били толкова грозни, че й се повдигало от тях. — Намиджи стисна скритите си от ръкавиците ръце. — Тя не ме допускаше в женските помещения, където бях работила през целия си живот. Искаше да ме изхвърли, за да не й се налага да ме гледа.

Госпожа Нобуко бе описала Цурухиме като мила, безвредна жена. Сега Рейко зърна една различна страна на дъщерята на шогуна. Може би бе станала жертва на убийство заради жестокостта си, а не заради политическа изгода. Сърцето на Рейко се сви, като осъзна, че сестрата е имала много силен мотив, за да иска Цурухиме да умре, и че първият въпрос я бе отвел в погрешна посока.

— Но господарят Цунанори не позволи — самодоволно каза Намиджи. — Трябваше да работя в кухнята, да живея при слугите и да не й се мяркам пред очите, но той ме остави в домакинството си.

— Но защо?

Рейко бе изненадана от факта, че владетелят Цунанори е взел страната на една слугиня, вместо на съпругата си.

— Винаги има недостиг на верни слуги, в случай че не сте го забелязали.

— Ако Цурухиме не ви е допускала до себе си, тогава как станахте нейна сестра?

— Защото хвана шарка. Аз бях единственият човек в цялото имение, който можеше да стои до нея, без да се зарази. — Намиджи се засмя с грубия си смях. — Умря от същата болест, която ме бе направила толкова отвратителна за нея. И всеки път, когато погледнеше към мен, докато седях до леглото й, виждаше как ще изглежда, ако оцелее. Което не стана. Не е ли забавно?

Рейко си помисли, че тук има нещо по-съмнително от едно обикновено съвпадение.

— Знаете ли дали е имало някой, който да се е разболял от шарка малко преди Цурухиме?

— Не.

— Виждали ли сте един изцапан чаршаф сред нещата на Цурухиме?

— Изцапан с какво?

— Кръв и гной, от нечии други рани от шарка.

— Как така? Имало ли е такъв?

Рейко анализира озадаченото, невинно поведение на Намиджи. Тя не можеше да разбере дали е искрена. Макар жената да бе говорила свободно за своята обида, тя би могла да бъде дори още по-добра при укриване на информация, отколкото изглеждаше.

— Вие ще ми кажете.

— Не знам нищо, което да ви кажа. Да не би да е хванала шарка от чаршафа на някой заразен?

— Да предположим, че е така — каза Рейко. — Вие сте я мразили. Очевидно сте доволна от смъртта й. Вие ли поставихте чаршафа сред вещите й?

— Не бих могла. — Намиджи говореше сякаш обвинението е толкова тъпо, колкото и обидно. — Казах ви, Цурухиме не ме допускаше в покоите си чак докато не се разболя и тогава вече нямаше избор.

— Тогава кой би могъл да го е направил? Владетелят Цунанори?

— Не и той — заяви тя.

— Тогава защо се е месил в разпитите на съпруга ми?

Намиджи игнорира въпроса.

— Ако ви кажа кой може да го е направил, ще ме пуснете ли да си вървя?

Рейко се слиса, като разбра, че докато тя се е опитвала да подведе Намиджи да се издаде, сестрата е криела карта, с която сега се пазареше за свободата си — самоличността на нов заподозрян. Намиджи бе схванала, че става дума за разследване на убийство още когато Сано бе започнал да разпитва хората на Цунанори в имението му. Но може би тя е знаела отпреди, че Цурухиме е била убита, и си е скътала малко информация, в случай че попадне под подозрение и й е нужно да се защити.

— Кой може да го е направил?

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

— Как бих могла да разбера дали този човек наистина е заразил Цурухиме? Или ще ми поднесете някоя лъжа, за да отклоните подозрението ми от вас.

Намиджи се изкиска.

— Не бихте могла да разберете.

Макар да не вярваше на Цурухиме и да беше вбесена от нейната наглост, Рейко се нуждаеше от всяка улика, до която можеше да се докопа.

— Добре. Но ще е по-добре да ме убедите, че информацията ви си струва. Ако реша, че просто обвинявате някого, когото не харесвате, ще кажа на съпруга си, че подозирам вас в убийството на Цурухиме. Той ще ви изправи на процес за убийство.

Всеки знаеше, че всички процеси свършват с осъдителни присъди, а наказанието за убийство бе смърт чрез обезглавяване.

— О, струва си — уверено каза Намиджи. — Осем дни преди Цурухиме да се разболее, тя имаше посетител. Аз го видях. Беше новият син на шогуна.

Изненадата разтърси Рейко. Детето в нея зарита. Това беше първата следа, свързваща Йошисато — и Янагисава — с Цурухиме.

— Продължавайте — каза тя, стараейки се да не издаде вълнението си.

— Йошисато дойде в имението. Цурухиме го прие в покоите си. Тя обикновено не допуска мъже там, но той й бе полубрат. Донесе й декоративен сандък, пълен с подаръци. Останаха заедно почти час. Насаме.

— Намиджи постави облечения си в ръкавица пръст до главата си, сякаш току-що й бе хрумнала някаква идея. — Чудя се, дали в този сандък не е имало мръсен чаршаф. И дали не го е пъхнал сред вещите й, докато тя не е гледала.

Рейко едва щеше да дочака връщането на Сано, за да му каже какво е чула. Но той трябваше да провери историята на Намиджи.

— Може ли и някой друг да се закълне в това, което току-що ми казахте?

— Прислужниците на Цурухиме и компаньонките й. Те също го видяха. Може ли да си вървя сега?

Задължена от честта да спази своята част от сделката, Рейко каза на телохранителите:

— Върнете я в имението на владетеля Цунанори.

— В случай че мислите да ме докарате обратно да си побъбрим още веднъж…

Намиджи се наведе по-близо към Рейко, дръпна шарфа от устата си и се изкашля в лицето й.

Рейко изкрещя от ужас, отскачайки от влажния, кисел дъх на Намиджи. Макар да знаеше, че не е заразна, тя се уплаши много и изтри лицето си с ръкава. Намиджи избухна в злостен смях.

— Това ще ви научи да стоите далече от мен!

Пазачите я сграбчиха и я издърпаха от господарката си.

Рейко чуваше смеха й по целия й път през коридора.