Лора Джо Роуланд
Отоме (22)

19. глава

— Не издържам повече! — плачеше Мидори, крачейки по пода на всекидневната. — Ами ако Таеко никога не си дойде?

— Ще си дойде — успокояващо каза Рейко. Тя коленичи до масичката и вдигна капаците от чиниите, поставени на подносите им за обяд. — Просто имай търпение.

— Но тя може да е била отвлечена! — Мидори избърса мокрото си от сълзи лице с кърпичката си. — Или може би лежи мъртва някъде!

— Дори не си го помисляй. — Рейко също бе започнала да губи надежда, че Таеко ще бъде намерена след цяло денонощие. Сега пред тях бе още една нощ. — Трябва да хапнеш нещо. Виж, твоите любими печени стриди.

— Не мога. Само да се върне у дома Таеко, никога повече няма да й се карам. Ще може да си рисува по цял ден, ако иска!

Сано влезе в стаята. Жените го погледнаха нетърпеливо.

— Има ли някакви новини за Таеко? — попита той.

Надеждите на Мидори угаснаха, тя зарови лице в ръцете си и заплака.

— Не — нещастно каза Рейко. — Спасителните отряди все още търсят.

— И аз не можах да я открия — рече Масахиро, влизайки в стаята. — А обиколих цялото имение на владетеля Цунанори.

— Защо, за Бога, тя би трябвало да е там? — попита Рейко.

— Тя ме проследи вчера, когато отидох да разследвам убийството.

— Ти не ни каза това! — намръщи се Сано.

— Трябваше да ни кажеш! — извика Мидори. — Какво е правила там?

— Знам. — Масахиро продължи смирено: — Тя искаше да ми помогне с разследването. Аз й отказах. Мислех, че се е прибрала вкъщи. До тази сутрин не знаех, че с изчезнала.

Мидори нададе звук на болезнено възмущение.

— Ако не беше ти, тя никога нямаше да напусне замъка. Ти й влияеш зле. И не е трябвало да я оставяш в града сама!

— Съжалявам — каза Масахиро, очевидно обиден от упрека и разстроен, защото изчезването на Таеко беше поне отчасти по негова вина. — Търсих я и из целия „Нихонбаши“.

— Ти си ходил в „Нихонбаши“ сам? — възкликна Рейко. — Знаеш, че не харесвам да го правиш, освен ако не трябва да доставяш съобщения. След земетресението там е прекалено опасно. Всичко, от което се нуждаем, с още едно изчезнало дете!

— Аз не съм дете! — възрази Масахиро.

— Държиш се като такова — каза Рейко. — Трябва да се научиш да бъдеш по-отговорен.

После тя си спомни, че Масахиро беше само на дванадесет. Двамата със Сано бяха склонни да го третират като възрастен и очакваха прекадено много от него. Без значение колко беше надраснал възрастта си, все още не бе достатъчно зрял.

В този миг се чу гласът на детектив Маруме.

— Горе главата! Тук има нещо, което сте загубили.

Рейко, Сано, Масахиро и Мидори погледнаха към отворената врата. Там стоеше Маруме, заедно с Таеко. Тя носеше мръсно, синьо памучно кимоно и бяла забрадка. Лицето й беше изцапано с мръсотия.

— Таеко! — Мидори изтича към дъщеря си. Радостта й бързо премина. Тя сграбчи Таеко за раменете. — Ах ти, непослушно момиче! Поболях се от тревога за теб!

* * *

Уморена, гладна и разтърсена от приключението, Таеко каза с тънък гласец:

— Съжалявам, мамо.

— Къде я намери — попита тя Маруме.

— Току-що влезе през портала. Ще ви я оставя — отговори Маруме и си тръгна.

Мидори потупваше с ръце Таеко, проверяваше дали няма някоя счупена кост или друго нараняване.

— Какво е това, с което си облечена? Какво се е случило с твоите дрехи? Къде беше?

— Защо избяга от мен вчера? — строго попита Масахиро. — Защо не си се прибрала вкъщи? Сега си имам проблеми, защото не съм се погрижил за теб!

Таеко погледна към него през сълзите, които пълнеха очите й. Той й беше бесен, точно както се опасяваше. Това вече й дойде в повече.

— Не й се карай! — каза Рейко, взимайки страната на Таеко. — Да сме доволни, че е жива и здрава!

Мидори коленичи пред Таеко, прегърна я силно и заплака.

— Благодаря ви, богове!

Таеко искаше да се облегне на майка си и да забрави всичко, което й се бе случило, но първо трябваше да го разкаже.

— Бях в имението на владетеля Цунанори.

— Вътре? — попита Масахиро. — Какво си правила там?

— Работих. — Таеко разказа как бе получила работа в пералнята.

Мидори я пусна.

— Защо си го направила?

— Трябваше да търся един свидетел — обърна се Таеко към Масахиро. — Защото заради мен загуби твоя. Исках да ти намеря друг.

Масахиро изстена.

— Това е толкова глупаво!

— Не, не е. — Наранена от неговия критицизъм и мотивирана да се защити, тя каза: — Намерих свидетел. Името и е Еми. Тя е прислужница. И ми каза нещо за госпожа Цурухиме.

Майка й и Рейко я погледнаха с изненада.

— Какво е това нещо? — в един глас попитаха Сано и Масахиро.

— Нея насърчавайте! — отсече Мидори. — Ще си въобрази, че може безнаказано да прави каквото си ще.

— Трябва да знам — каза Сано с непреклонен тон. — Това разследване е много важно за нашите семейства. Ако Таеко е научила нещо, което може да помогне, трябва да й се позволи да ни го каже. — Мидори неохотно кимна. — Продължавай — каза Сано на Таеко.

Засрамена, но и доволна, че той я приема сериозно, Таеко започна да разказва:

— Госпожа Цурухиме изпратила Еми да й купи нещо от аптеката. Това трябвало да бъде тайна. Но госпожа Цурухиме се разболяла и умряла, преди Еми да успее да го даде. Затова тя го даде на мен. — Таеко бръкна под кимоното си и измъкна платнената торбичка. — Ето го.

— Това може да е важна улика — каза Рейко, взимайки торбичката от Таеко. Дръпна шнура, отвори я и всички видяха съдържанието й — сухи листа, цветя, дървени тресчици и парченца от корени.

— Трябва да разберем какви са тези билки — каза Сано. — Масахиро, иди да доведеш лекар.

Масахиро хвърли злобен поглед на Таеко, докато излизаше. Той не й беше простил. Дори сякаш беше разстроен, защото тя бе намерила улика, а той не.

— Сега ще те изкъпя, ще те нахраня и ще те сложа в леглото — каза Мидори и избута Таеко от стаята.

* * *

Рейко и Сано се гледаха, зашеметени от развоя на събитията. Единственото нещо, което Рейко се сети да каже, беше:

— Гладен ли си?

Сано започна да яде от подноса, който Мидори не бе докоснала.

— Имах схватка с Янагисава. Знае за разследването на убийството.

— О, не! — Възел от страх се стегна около бебето в утробата на Рейко.

След като се храни мълчаливо известно време, Сано каза:

— Добрата новина е, че вече не е нужно да крием разследването от него. Което означава, че можах да си позволя да разпитам Йошисато.

Рейко усети, че той не й казва всичко, което се бе случило с Янагисава.

— Какво откри? — попита тя, не особено успокоена.

— Че Йошисато ме е предпазил от Янагисава. Заради това не ме е убил. На Йошисато трябва да благодаря за живота си.

Сега вече Рейко беше още по-изумена.

— И какво още?

— Открих, че Йошисато е отличен майстор на меча, но аз мога да му изляза насреща, поне не и когато наистина не се опитваме да се убием взаимно. — Сано й описа турнира. — Открих и че наистина е посетил Цурухиме, но твърди, че не я е заразил с шарка.

— Вярваш ли му?

Сано кимна и изсмука една стрида от черупката й.

— Защо?

— Защото той не е такъв, какъвто очаквах. Все още мисля, че е син на Янагисава, но е много по-добър човек.

— Сано се засмя като на шега, на самия себе си. — Той иска да сформира коалиция, за да подобри правителството. И ме помоли да вляза в нея като негов съюзник.

Рейко се дръпна назад в недоумение.

— Ти какво му каза?

— Обещах да го обмисля.

— Как можа? — Рейко не можеше да си представи Сано в съюз със сина на Янагисава, момче, което щеше да наследи диктатурата чрез измама. — За да предпазиш семейството ни ли?

Вътрешният конфликт помрачи лицето на Сано.

— Това е най-съществената причина, да. Но той има заложби да стане добър шогун.

„Каква ирония — един самозванец да има по-добри качества за диктатор от настоящия шогун“, помисли си Рейко.

Масахиро се върна с доктора — приятен възрастен човек, който носеше тъмносинята куртка на професията си. Сано му подаде торбичката и попита:

— Можете ли да ни кажете какви са тези растения?

Докторът изсипа билките на дланта си и ги проучи внимателно.

— Полски джоджен, кора от корен на памучно дърво и донг куаи. — Той се обърна намръщено към Рейко. — Вие не сте взимали от тях, нали?

— Не — отговори Рейко.

— Добре — каза докторът. — Те причиняват контракции на утробата и отпускане на влагалището. Не бива да ги взимате, освен ако не искате да предизвикате аборт.

На Рейко изведнъж й прималя. Повдигна й се от плесенясалата миризма на билките. Абортите бяха нещо обичайно и напълно законно, но тя не можеше и да си помисли за нещо подобно.

— Махнете ги от мен, моля ви!

Сано изпрати Масахиро да заключи билките в сейфа в неговия кабинет. Докторът си тръгна. Когато прилошаването и гаденето й отзвучаха, Рейко се досети за предназначението на билките.

— Цурухиме е искала лекарства, които причиняват аборт. Това означава, че сигурно е била бременна.

Сано кимна.

— С дете, което не е искала.

Двамата мълчаха, потресени от откритието си. Ако не беше умряла, дъщерята на шогуна би могла да роди дете и да усложни битката за унаследяването на диктатурата.

— Не би могло да е от владетеля Цунанори — каза Сано. — Не и ако говореше истината, когато каза, че не е спал с нея от години, а аз мисля, беше така.

— Тогава кой е бил бащата? — попита Рейко.

Масахиро вече се бе върнал.

— Сигурно е войникът Джиносуке. Видях го днес. Каза, че двамата с Цурухиме са били, ъъъ, любовници. — Масахиро се изчерви, докато разказваше разговора си с Джиносуке.

Рейко се усмихна. Той се засрамваше, когато ставаше дума за секс, поне когато го обсъждаше с родителите си. Тя се почувства много горда с него, от това, че той съвсем сам е разпитал свидетеля и е намерил такава важна улика.

— Да предположим, че Джиносуке е бащата. Може би Цурухиме се е уплашила, че съпругът й ще се ядоса, защото ще е наясно, че бебето не е негово. — Това изглеждаше логична причина за желанието й да направи аборт.

Сано поклати глава.

— Владетелят Цунанори може би е щял да се ядоса, защото е извършила прелюбодеяние, но не и непременно заради бебето, особено ако се родеше момче. Той искаше да бъде баща на внука на шогуна. Би бил щастлив да може да го обяви. Но дори и ако бебето се окажеше момиче, той би могъл да го използва, за да направи брачен съюз с друг могъщ клан.

— Цурухиме трябва да е била наясно, че ако не е искала детето, не би трябвало да допусне владетеля Цунанори да научи за него — каза Рейко. — Сигурно затова е заклела Еми да пази тайна.

— Джиносуке мисли, че владетелят Цунанори е знаел за него и Цурухиме — каза Масахиро. — Страхувал се е да не го убие. Може би Цурухиме е искала да го предпази, като се отърве от бебето.

Рейко се тревожеше, че Масахиро научава за такива неща като прелюбодеяние, извънбрачна бременност и аборти на такава ранна възраст, но се чувстваше и горда от умението му да разсъждава логично.

— Това изглежда правдоподобно обяснение.

— Изглежда правдоподобно Цурухиме да е била заразена с шарка, защото е забременяла — каза Сано.

— И ако владетелят Цунанори не го е направил, то ние се връщаме там, откъдето започнахме — каза Рейко.

— С Янагисава като фаворит сред заподозрените — съгласи се Сано.

— Заедно с Йошисато — добави Рейко.

Сано кимна, но изглеждаше притеснен.

— Надявам се, да не е Йошисато.

— Ти винаги си ми казвал да бъда обективна по време на разследвания — напомни му Рейко. — Винаги ме предупреждаваш да не проявявам пристрастие и благосклонност към заподозрените, ако са хора, които харесвам.

— Знам. — „Смейте камъни, по моята глава“, ядосано си рече Сано. Но освен това беше и притеснен, че действително не е следвал собствените си правила. — Янагисава може и да е виновен за смъртта на Цурухиме, но аз не мисля, че Йошисато с участвал в престъплението.

— Ако Йошисато е участвал, ти не можеш да го оставиш да се измъкне — каза Масахиро.

— Няма!

Сега вече Сано звучеше така, сякаш всеки миг щеше да избухне, защото синът му мислеше, че би могъл да бъде толкова непочтен. Рейко почувства напрежение, което граничеща с паника. В някои случаи двамата със Сано имаха силни разногласия по време на разследвания. Тя се помоли в сърцето си това да не е един от тези случаи. Без друго вече си имаха достатъчно проблеми.

— Трябва да изправя убиеца на дъщерята на шогуна пред правосъдието — рязко каза Сано. — Независимо кой е. — Той тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Рейко.

— Да се видя с госпожа Нобуко. Искам да чуя какво​ има да ми каже тя относно тези последни разкрития.

* * *

Сано вървеше по хълма, по обградения с каменни стени пасаж, отвеждащ до двореца. Мразовитата нощ обгръщаше замъка Едо в мрак, разкъсван само от фенерите в контролно-пропускателните пунктове и от факлите, носени от патрулиращите стражи. И само нарядко нечии далечни стъпки, потракването на каруците, извозващи изхвърляните през нощта нечистотии извън града, и тук-там случайни викове нарушаваха тишината. Сано приветства уединението и спокойствието. Напрежението от изнурителния ден се отля от мускулите му, но умът му все още беше на ръба. Трябваше да го нагоди към новината за бременността на Цурухиме в светлината на нейните последствия. Трябваше да обмисли и предложението на Йошисато. Как би могъл да балансира между необходимостта да защити семейството си и отговорността да защитава младежа, който беше свързан с най-върлия му враг, но все пак можеше и да няма никаква вина за убийството? Той обичаше съпругата си и сина си, но точно сега не бе в състояние да ги слуша как оспорват решенията и преценките му. Сано вървеше бавно, искаше да прекара повече време сам, за да може да мисли на спокойствие.

Дворецът беше пуст, безлюден, с изключение на часовите по входовете. Звезди блещукаха над извитите скатове и фронтони на покрива му. Пламъци, пърхащи в каменни фенери, осветяваха пътя на Сано към отделеното крило на женските покои. Госпожа Нобуко живееше в малка къща, съединена с покрит коридор с главната постройка и обградена от тясна градинка, чиито глинени стени и бамбукови гъсталаци изолираха шума. Корика, нейната компаньонка, отвори вратата.

— Искам да видя госпожа Нобуко — каза Сано.

Тревожно изражение помрачи широкото, приятно лице на Корика.

— Съжалявам, но госпожа Нобуко вече е в леглото. Имаше тежък ден.

Сано бе на път да го направи още по-тежък.

— Събудете я. Важно е.

— Добре тогава. — Корика го въведе в малък салон, запали един фенер и излезе.

Сано коленичи. Чака доста дълго, преди тя да се върне с госпожа Нобуко.

— Добре ще е да имате основателна причина за посещение в този късен час.

Госпожа Нобуко носеше обичайните си сивкави, достопочтени одежди, но посребрената й коса висеше в тънка плитка и нямаше никакъв грим. Дълбоките бръчки по лицето, обикновено запълнени е дебел слой бяла оризова пудра, правеха мускулните спазми около дясното й око още по-видими.

— Имам. Току-що научих, че Цурухиме е била бременна.

Мускулният спазъм на госпожа Нобуко се засили и изкриви диагонално лицето й. Корика притисна ръце до пълните си бузи. Стенейки от болка, госпожа Нобуко се загърчи по пода.

— Значи, не сте знаели. — Думите на Сано просто потвърждаваха очевидното.

— Тя не ми каза — немощно каза госпожа Нобуко, докато Корика масажираше слепоочията. — Доверяваше ми всичко… освен това.

— Милостиви богове! — прошепна Корика. — Внучето, за което шогунът толкова се надяваше. То е умряло с нашата клета Цурухиме.

Госпожа Нобуко погледна към Сано, изкриви врат и внимателно придвижи очи, за да избегне влошаване на болката.

— Как разбрахте, че е била бременна?

Сано й разказа за прислужницата, за билките и за романса на Цурухиме с войника. Госпожа Нобуко затвори очи.

— Нямах и представа за тази афера. Но аз знам, че Цурухиме ужасно се страхуваше да роди дете. Когато беше на осем, бавачката й забременя извънбрачно. Крила положението си, докато една нощ родилните й мъки започнали, когато спяла край леглото на Цурухиме. Тя се събудила от писъците й през нощта. Леглото й плувало в кръв. Слугите извели Цурухиме, но не и преди да види ръцете на бебето, стърчащи между краката на бавачката. Бебето било мъртво. Лекарят го извадил от утробата й. През цялото време тя пищяла. После кървила, докато умряла. Тази история обиколи всички женски помещения още на следващия ден. А малките момиченца имат големи уши.

Сано можеше да си представи ужаса на това, което Цурухиме бе видяла. Това наистина бе причина тя да не иска да има бебе, независимо кой бе бащата, и без значение, че то щеше да е внуче на шогуна.

Малко повъзстановена от шока, госпожа Нобуко се изтласка от пода и стана.

— Колкото и много да ме нарани вашата новина, все пак виждам и нещо добро в нея. Бременността на Цурухиме е доказателство, че Янагисава я е убил. Той е искал да й попречи да роди дете, за да се подсигури, че шогунът няма да избере това дете за наследник, вместо Йошисато. Единственият начин да го направи е било убийството.

— Ако е знаел за бременността… — каза Сано.

— Нямах възможност да установя дали наистина е знаел.

— О, със сигурност е знаел. Щом го докажете, ще го унищожите! — В очите на госпожа Нобуко блестеше нечестив пламък. — Но унищожаването на Янагисава не е достатъчно. Трябва да унищожите и копелето му. — Омразата й към Янагисава се прехвърляше върху Йошисато. — Трябва да докажете, че двамата заедно са убили Цурухиме.

Сано се измъчваше от вътрешна борба. Новото чувство на симпатия към Йошисато противоречеше на поетото задължение към госпожа Нобуко.

— Ако и двамата са виновни, аз ще го докажа и ще ги накарам да си платят. — Преди срещата си с Йошисато той се стремеше да унищожи пионката на Янагисава. — Ако Йошисато е виновен, аз ще го унищожа заедно с Янагисава.

— Трябва! — Госпожа Нобуко стисна Сано над лакътя. Ръката й беше като извит нокът, впит в плътта му. — Не искам копелето на Янагисава да наследи режима. — Тя беше толкова обсебена от желанието си да отмъсти на Янагисава, че не я беше грижа дали покрай това няма да пострада и един невинен млад човек.

— Когато се съгласих да разследвам смъртта на Цурухиме, ви казах, че ще търся истината. Ако истината е, че Йошисато е невинен, тогава той няма да бъде наказан за убийство. — Сано се дръпна силно от хватката й.

— Но ако Йошисато доживее да стане следващият шогун, Янагисава ще победи! — Спазмите по лицето на госпожа Нобуко отново се усилиха. Стенейки от болка, тя отново легна долу.

Сано се бе изправил пред сериозна дилема. Срещата с Йошисато не само го бе поставила в конфликт с Рейко, Масахиро и госпожа Нобуко, но и объркваше неговия собствен стремеж да си отмъсти на Янагисава.

— Моля ви, по-добре си вървете! — каза Корика на Сано.

Той излезе по стълбището на верандата, в свежия нощен въздух на тъмната градина.

— Чакайте! — извика Корика, и тичайки се доближи — Толкова ли не можете да дадете на госпожа Нобуко това, което иска? — гласът й беше умоляващ, тревожен. — Тя е стара, болна жена. Това означава много за нея.

— Разбирам — каза Сано със съчувствие. — И аз уважавам вашата преданост към нея. — Корика явно много обичаше господарката си, макар че службата при госпожа Нобуко сигурно не беше приятна работа. — Но не мога да обвиня невинен човек.

— Йошисато не заслужава да стане шогун! — Корика закърши ръце. — Той е самозванец и измамник.

Сано си спомни как Йошисато го бе помолил да се присъедини към коалицията, за доброто на Япония.

— Няма да го унищожа само за да направя госпожа Нобуко щастлива.

„Или да изпълни своя собствен дълг — да попречи на един измамник да наследи режима?“

Срещата с Йошисато бе поставила Сано в конфликт и със собствената му чест.

Корика въздъхна, закръглената й гръд се изду, после се сви. Тя се обърна и влезе в къщата. Преди да затвори вратата, светлината очерта профила й. За миг изражението й стана толкова твърдо, че Сано си помисли, че гледа непозната.