Лора Джо Роуланд
Отоме (42)

39. глава

Тахара и Китано се появиха на края на пътеката, която водеше към сечището.

— Много сте подранили вие двамката — весело каза Тахара. Усмивката му се стопи, като забеляза променената атмосфера между Хирата и Дегучи.

— Има нещо различно.

Китано помириса въздуха, сякаш надуши опасност.

Колкото и да искаше да забави сблъсъка, Хирата каза:

— Прав си. Повече няма да има ритуали. Това приключи.

Дегучи кимна. Тахара обърна невярващ поглед към него.

— Ти си се обърнал срещу нас? Защо?

Изражението на Дегучи беше извинително, но решително.

— Писнало му е от конспирации, точно колкото на мен.

— Как можа? — Китано попита Дегучи със суров, ядосан глас. — След всичко, през което преминахме заедно?

— Вие убихте нашия учител и откраднахте книгата с магическите заклинания — каза Хирата. — Защо очаквате лоялност от другар в престъплението?

— Ти си преминал на негова страна? — посочи Тахара към Хирата.

Дегучи заби нещастен поглед към земята.

Яростта усили общата аура на Китано и Тахара и ускори пулса й.

— Спомни си кои са твоите приятели — каза Тахара. — Каквото и да ти е казал Хирата, игнорирай го! Той те отклонява от правия път.

Аурата на Дегучи се сви под натиска на двамата. Той стисна челюст.

— После си спомни какво имаме ние срещу теб.

— Очите на Тахара блестяха като късчета лед. — Онези мъже, които те измъчваха, когато беше дете? Ние знаем, че ти си ги намерил и си ги убил. Можем да те издадем.

„Значи, те знаеха поне една част от историята на Дегучи“, осъзна Хирата. Дегучи ги гледаше ужасен.

Хирата разбра, че той е споделил с приятелите си за убийството на своите насилници, но изобщо не е очаквал, че ще използват това срещу него. Никой не можеше да бъде в безопасност в триото. Тахара и Китано също не приемаха за даденост взаимната си лоялност.

Вероятно и те имаха по нещичко един за друг.

Дегучи отстъпи по-далече от тях и по-близо до Хирата, ядосан от опита им да го шантажират. Тахара и Китано не можаха да скрият изумлението си. Те не се страхуваха от Хирата, но Хирата плюс Дегучи беше друга работа.

— Добре, добре, не трябваше да го казвам. Съжалявам. Хайде да поговорим за това. — Тахара пусна една пресилена версия на дяволитата си усмивка. Двамата с Китано очевидно не искаха битка двама на двама. — Хирата сан ти е объркал ума. Ти си забравил какво сме постигнали заедно.

— Без нас — без ритуалите и призрака на генерал Отани — ти нямаше да бъдеш нищо особено. Просто още един незначителен свещеник и майстор по бойни​ изкуства.

— Аз му помогнах да се опомни — каза Хирата. — Той разбра, че трябва да напусне, преди генерал Отани да вкара всички ни в беда.

Дегучи кимна, но Тахара беше непреклонен.

— Никой не може да напусне нашето тайно общество — каза той.

Хирата не спомена за бившия член, с който се бе срещнал.

— Вече няма никакво тайно общество. Дегучи сан и аз го разпускаме.

— О, нима? — саркастично се изсмя Тахара. Очите на Китано се сбръчкаха върху парализираното му лице. Аурата на Тахара се усили; небето потрепери.

— И как, кажете ми, моля ви?

— Вие ще ни помогнете. — Макар и готов за битка, Хирата все пак искаше да я избегне, ако е възможно.

— Дайте ни магическата книга. Ние ще направим заклинание, което ще изпрати генерал Отани завинаги обратно в небитието. После ще изгорим магическата книга. И ще тръгнем по отделни пътища и никога няма да се забъркваме отново с режима Токугава.

— Няма да го направим. — Гласът на Китано кънтеше от арогантност.

— Тогава, съжалявам — каза Хирата с искрено съжаление. Той не искаше да умира никой, най-малкото той, а Тахара и Китано бяха ученици на учителя му — негови братя. Той копнееше да разреши проблема по мирен начин. Но си знаеше, че те никога не биха се съгласили да прогонят призрака, източника на свръхестествените сили, които все още им предстоеше да придобиват и усъвършенстват.

Те застинаха и се навъсиха, като проумяха, че Хирата и Дегучи възнамеряват да ги убият. Вече настъпваше последното изпитание, финалният сблъсък, от който Хирата се ужасяваше — битка до смърт.

Хирата и Дегучи изтеглиха мечовете си толкова бързо, че ръцете и оръжията се размиха в слято движение. Остриетата излязоха от ножниците с такава скорост, че острото изстъргване едва се чу. През Хирата запращяха енергийни потоци. Всеки мускул се поду от енергия, всеки нерв трептеше от прилив на сила. Бе подготвен за това от дългогодишните си тренировки.

С едно и също бързо, плавно, сякаш течащо движение, Хирата и Дегучи се хвърлиха срещу Тахара и Китано. Телата и мечовете им свистяха с огромна скорост през въздуха, която залепи като вакуум кожата на лицата им по костите им. Ревът на Хирата се изкриви в дълбок стон. От него и Дегучи се излъчваше горещина, докато замахваха с мечовете си.

Но остриетата им прорязаха празно пространство.

Тахара и Китано бяха изчезнали в същия миг, в който те бяха нападнали.

Гръм разтърси хълма, по-силен от този, който се бе чул, когато Дегучи хвърли куршума по Иенобу. Хирата и Дегучи се приземиха на краката си, завъртяха се, опряха гръб един на друг, за да се предпазят от атака отзад, докато гърмът отекваше.

Сечището бе пусто.

Порив на топъл вятър притегли погледа на Хирата към небето.

* * *

Таеко клечеше пред къщата на госпожа Нобуко. Скрита зад един бамбуков храст, тя наблюдаваше как Масахиро изтича от къщата, после се върна в нея. Но не можеше да му се покаже, защото се боеше, че отново ще я гълчи, че е останала в замъка. Тя не знаеше защо Масахиро и Рейко бяха останали, но ако откриеха, че Таеко е тук, щяха много да се ядосат.

И майка й щеше да се ядоса, а и да се разтревожи. Това, че избяга от майка си, беше много лошо. Може би тя все още е в замъка и я търси, вместо да отведе другите деца? Ако бе така, Таеко бе поставила Тацуо, Акико и бебето в опасност. Ако нещо им се случеше, щеше да е по нейна вина. Сълзи изпълниха очите й. Но плачът нямаше да промени това, което вече се бе случило. Тя нямаше да отстъпи от решението си и по някакъв начин трябваше да го оправдае.

Масахиро изтича от къщата. Този път Таеко го последва. Той тичаше много бързо през градините на двореца и тя изоставаше зад него. Наоколо нямаше жива душа. Всички бяха отишли на погребението. Масахиро се промъкна през вратата в стената, ограждаща двореца. Таеко тичаше след него. Пасажът беше пуст, но тя чуваше гласове, камбани и тъпани. Заобиколи покрай един завой и видя едно дълго протежение на пасажа под нея, претъпкан с хора, облечени в бяло. Те стояха зад група свещеници в шафранови раса. Погребалната процесия бе спряла.

Таеко не виждаше Масахиро, но тълпата се развълнува, като вода, в която точно под повърхността плува риба. Хората се суетяха насам-натам, явно имаше някаква причината за безпокойството им.

Таеко зърна върха на една глава с дълъг перчем, завързан отгоре й, подскачаща напред. Беше Масахиро.

Тя се хвърли в тълпата и тръгна след него.

— Извинете ме — каза Масахиро, проправяйки си път през пасажа.

— Не бързай толкова — рече един свещеник. — Никъде няма да отидем, преди опашката пред нас да започне да се движи.

— Сигурно се простира по целия път от Едо — каза някой друг.

Масахиро трябваше да хване Корика. Вече бе проверил другите пасажи, които водеха надолу по хълма, без да я открие. Ако се опитваше да напусне замъка, това беше единственият път. Масахиро стъпи върху нечий крак, каза: „Извинете“ и се притисна между тълпата и стената.

— Ей! Ето там върви синът на Сано! — дойде вик отгоре.

Масахиро видя как един часови, надвесен от наблюдателната кула, сочи надолу към него. От тревога стомахът му се сви на топка. Пазачите в къщата им бяха открили, че той и останалите са избягали. В пасажа зад него закънтяха бързи стъпки. Той се запровира по-бързо през тълпата. Войници от покритите коридори по върха на стената викаха към стражите, придружаващи процесията.

— Насочва се към вас! Не го пускайте да излезе от замъка!

Хората осъзнаха, че сред тях има беглец, и зашумяха. Докато ги буташе и блъскаше, Масахиро почувства как някой сграбчва яката му. Отскубна се и продължи. Трябваше да хване Корика, преди да го заловят. Стражите се провираха към него и приближаваха. Стигна до място, в което пасажът имаше слаб наклон надолу. От дясната страна на опечалените и свещениците хълмът се издигаше вертикално до подпорните стени и покритите коридори, които обграждаха най-горното ниво на замъка. От лявата имаше една част от стената, срутена по време на земетресението, която беше в ремонт. Фундамент от утъпкана пръст, облечен с плоски камъни, се издигаше в неправилни стъпала към висок, квадратен постамент на нова наблюдателна кула. Тя беше широка в основата и стесняваща се нагоре. Върху постамента й бе вдигнато дървено скеле. Под новата стена хълмът се спускаше стръмно надолу. Хората пред Масахиро, движейки се едва-едва по надолнището на пасажа, се обръщаха да го гледат. На около двадесет крачки разстояние той зърна една жена с широко лице и ниско чело под бухнала прическа.

Беше Корика.

Масахиро започна яростно да си проправя път към нея. Виковете на войниците по него заглушиха камбаните и тъпаните. Той се изравни с Корика. Блестящите й очи се изцъклиха от страх. Той я сграбчи за ръката.

— Спрете го! — викаха войниците зад Масахиро.

— Баща ми не е убил сина на шогуна! — изкрещя Масахиро. — Тя го направи!

— Пуснете ме! — изкрещя Корика и се опита да се отскубне от него.

Масахиро я задържа. Хората се отдръпнаха от тях. Двамата стояха в единственото празно местене на пасажа.

— Ти си запалила пожара! Признай си!

— Не! — Корика одраска ръката му, оставяйки кървави следи по кожата му.

Разярен заради проблемите, които тя бе причинила на семейството му, Масахиро сграбчи и другата й ръка.

— Противопожарната ти качулка беше открита в един храст. Показах я на госпожа Нобуко. Тя каза, че е твоя.

— Пуснете ме! — Тя едва дишаше, обезумяла, трепереща.

Тълпата притихна. Свещениците спряха думкането и звъненето; от прозорците на кулите и коридорите се надвесиха войници, за да чуят какво става, Масахиро разтърси Корика.

Гребените от японски лак паднаха от косата й, и изтракаха по камъните на паважа.

— Тя каза, че онази нощ си излязла и когато си се върнала, си миришела на пушек.

Корика изведнъж спря да се бори. Устата и увисна занемяла. Очите й се изпълниха с тъга, защото бе предадена от господарката си.

— Ти си убила Йошисато! — каза Масахиро. — Няма полза да отричаш. Ти си виновна.

Думите му прокънтяха силно в тишината. През процесията се разнесе шепот и мърморене.

— Коя е тази жена?

— Това е компаньонката на госпожа Нобуко.

— Тя е убила Йошисато?

Масахиро се огледа. Свещеници, опечалени и войници се трупаха в пасажа над и под него, втренчени изумено в него и Корика. Мълвата се носеше надолу и нагоре по опашката и отекваше през целия замък. Звукът на камбаните и тъпаните в далечината постепенно стихваше, докато новината се разпространяваше навън. Масахиро продължаваше да стиска здраво Корика.

Сгърбила рамене, тя отправи към него и зяпачите бледа версия на своята обичайна подкупваща усмивка. Изглеждаше по-виновна от всички други престъпници, с които Масахиро се бе сблъсквал.

Хората, стоящи най-близко до тях, също видяха вината й. Скептицизмът в очите им отстъпи място на увереност.

— Всички виждат, че ти си го направила — каза й Масахиро. — Най-добре е да си признаеш.

Силни хлипания разтърсиха Корика, сякаш щеше да повърне и да избълва навън вината си. Тя се преви надве и се облегна на Масахиро.

— Щастлива съм, че го направих! — Изглеждаше толкова облекчена, че се е освободила от тайната си, колкото бе уплашена, когато той я хвана. — Той беше мошеник! Не можех да го оставя да стане следващият шогун!

Гласовете се усилиха — хората в шествието питаха какво се случва, и зяпачите, стоящи по-близко до Корика, им разказваха.

— Истинският му баща нарани моята господарка — изпищя Корика. — Моята господарка и аз се страхувахме, че ще им се размине. Искахме и двамата да страдат. Затова изгорих къщата на Йошисато. — Сълзите издълбаха пътечки в пудрата й. Те капеха над доволната й, показваща увереност в правотата й усмивка, която тя отправи към зяпачите. — Толкова лошо ли направих, като ги накарах да си платят, след като никой друг не го стори?

Масахиро беше смаян. Той се бе страхувал, че планът на майка му за оневиняване на баща му може да се провали. Сега Корика си признаваше пред очите на стотици свидетели.

— Идеята за пожара на госпожа Нобуко ли беше? — попита я той.

— Не. Беше моя — каза Корика.

Паузата, която допусна, предизвика съмнения в Масахиро.

— Тя ли те помоли да убиеш Йошисато?

— Не, не ме е молила — извика Корика към тълпата, надигайки глас над жуженето на гласовете, за да довърши своето признание. — Аз действах сама.

Госпожа Нобуко изобщо не знаеше, че ще го направя.

Ако казваше истината, то тогава госпожа Нобуко не бе сторила нищо лошо. Ако лъжеше, тя предпазваше виновната си господарка. Но това нямаше значение. Масахиро извика към войниците:

— Ето го подпалвача. Отведете ни при шогуна, за да си признае и пред него и да му кажа, че моят баща и аз сме невинни.

Войниците, които бяха пазили семейството му, стояха съвсем наблизо до него и Корика. Началникът им каза:

— Да я отведем при дворцовия управител Янагисава. Той ще се оправи с това.

— Не и Янагисава! — Масахиро се ужаси. Янагисава щеше да убие Корика, да игнорира самопризнанието й и във всеки случай да изпрати на смърт семейството им. — Ние трябва да говорим с шогуна. — Това беше единственият му шанс да преобърне присъдата на съда.

— Не зависи от теб — каза началникът. — Ти се връщаш под домашен арест и ще ми кажеш къде са отишли майка ти, сестра ти и приятелите ви.

Той го хвана за ръката. Докато се боричкаха, Корика се изскубна от Масахиро, направи няколко крачки надолу по пасажа и спря при тълпата, която го бе блокирала. Войниците тръгнаха към нея. Тя захленчи, обърна се надясно и погледна към почти вертикалната страна на хълма. Отляво беше високата до кръста й недовършена нова стена. Тя тромаво се вдигна върху нея. Войниците я сграбчиха за краката. Тя запищя и ги изрита в лицата. Те отскочиха назад. Тя запълзя върху повърхността на пръстения фундамент на стената.

— Свалете я долу! — нареди началникът, докато се боричкаше с Масахиро.

Корика се заклатушка нагоре по фундамента, който се издигаше над спускащия се надолу пасаж покрай него. Масахиро удари с юмрук носа на началника. Той изкрещя. От ноздрите му шурна кръв и той го изпусна. Масахиро бързо се изкачи по фундамента, чиято широчина беше около десет стъпки. Осем войници вече се изкачваха след Корика. Тя погледна през​ рамо, видя ги и изпищя. Спъна се в бялата си пола​ и политна към стръмния склон от другата страна на​ стената.

— Внимавай! — изкрещя Масахиро, напредвайки бързо след нея.

Зяпачите ахкаха и дюдюкаха от ужас. Корика се олюля на ръба, размахвайки ръце. Войниците почти я бяха настигнали, когато фундаментът поддаде. Краката им затъваха в пръстта, докато тичаха. Масахиро почувства как отъпканата земя под краката му се движи и се плъзга настрани. Той чу глухите звуци от раздвижването на земните маси. От другата страна на стената западаха камъни, които подскачаха надолу по склона. Строителите й си бяха свършили мърляво работата в бързината да свършат в срок. Тежестта на хората, тичащи отгоре й, бе дестабилизирала конструкцията й. Целият фундамент се наклони към стръмния склон.

— Стената се срива — изкрещя някой в процесията.

Корика изпищя, докато земята се изплъзваше под нея, Масахиро и войниците. Тя затича към недовършената наблюдателна кула. Когато фундаментът се разсипа върху склона, Масахиро падна на корема си. Войниците, застанали по-високо и по-напред от него, също паднаха. Всички те запълзяха френетично срещу потока пръст, по страната на стената, която граничеше с пасажа. Един тътнещ звук, подобен на водопад, проехтя, докато фундаментът се сриваше надолу по склона. Масахиро стигна ръба на фасадните облицовъчни камъни. Но войниците се плъзгаха по-бързо, отколкото можеха да се изкачват.

— Помощ! — крещяха те, докато лавината ги отнасяше надолу.

Ужасен, Масахиро метна ръце върху назъбените ръбове на камъните и успя да се задържи, докато фундаментът се сриваше и тълпата стенеше. Най-сетне тътенът стихна. Светът замлъкна. Масахиро чуваше думкането на сърцето си. Имаше чувството, че гръдният му кош всеки миг ще се взриви, толкова учестено и тежко бе дишането му. Погледна зад рамо и видя, че лежи на дълъг, тесен хребет равна земя — всичко, което бе останало от фундамента. Под него имаше вихрушка от прах, вдигащ се от купчината пръст, скали и пясък, които покриваха склона на хълма по целия път надолу, до другата подпорна стена на по-долната тераса на замъка. Нищо не помръдваше. Лавината беше погребала войниците и очевидно бе убила всичките.

Масахиро се обърна към хората, зяпащи към него от пасажа отдолу. Разгневеният началник с разкървавения нос каза:

— Слез от там!

Масахиро разбираше, че остатъкът от фундамента можеше да се срине и да го убие. Но той не можеше да се върне отново под домашен арест. Трябваше да отведе Корика при шогуна. Обхвана го паника. Беше я загубил от поглед, след като започна лавината. Дали и тя беше убита?

Погледна наляво. Корика стоеше на постамента на наблюдателната кула, държеше се за дървеното скеле и плачеше.

Масахиро бързо запълзя към нея по тесния хребет. Войниците му закрещяха да спре, но не го последваха. Страхуваха се да се покачат върху нестабилната стена. Масахиро продължи да върви. Хребетът се ронеше. Надолу по склона на хълма се сипеше пясък. Масахиро пропълзя през една пролука в скелето и се озова върху постамента на кулата. Той беше стабилен и равен. Основите на стената, която се простираше от другата страна на кулата също бяха непокътнати и твърде стръмни и високи, за да се изкачат войниците на нея. Масахиро легна там за момент, задъхан, но и облекчен, после се изправи.

Корика хлипаше, притиснала кокалчетата на едната си ръка към устата си. Масахиро хвърли поглед надолу, в пасажа. Скъсените фигури на свещениците, опечалените и войниците стояха там с вдигнати глави, и захласнато наблюдаваха него и Корика.

— Някой да донесе стълба! — извика началникът.

— Трябва да дойдеш с мен. Трябва да кажеш на шогуна, че ти си запалила огъня — каза Масахиро, макар и сам да не знаеше как ще успее да отведе Корика при шогуна.

— Не мога — тя енергично разтърси глава. — Страхувам се.

Тя се промъкна между дървените колони на скелето към ръба на постамента, който се издигаше над склона. Масахиро погледна надолу по вертикалната каменна повърхност. Там, в ниското, беше кварталът на чиновниците от замъка. Къщите по улицата под Масахиро се бяха сринали, когато старата кула бе паднала по време на земетресението. Останките бяха разчистени и една нова подпорна стена крепеше склона. От другата страна на улицата имаше строящи се къщи. Отвъд тях керемидените покриви на завършените сгради се простираха към смайващата гледка на града под хълма. Масахиро не знаеше колко високо над улицата се издига постаментът на кулата — може би пет или шест етажа. Но беше достатъчно високо, за да почувства как вълна от страх преминава от пръстите на краката му до гърдите му.

Застанала на ръба, с поглед, втренчен надолу, Корика каза отчаяно:

— По-добре да умра тук и веднага.