Лора Джо Роуланд
Отоме (19)

16. глава

След уроците си Масахиро изтича в района на даймио, преди някой да го хване и да му даде съобщение за доставка. Трябваше да потърси Таеко. Вчера трябваше да продължи да я търси, но й беше бесен заради това, че му попречи на разследваното, и бе помислил, че тя си е отишла вкъщи. Сега бе направил друга грешка, като не каза на баща си, че тя го е проследила до имението на владетеля Цунанори вчера. Но сутринта беше толкова сънен, че се сети за това чак след като бяха изпратени спасителните отряди. Ако на Таеко се бе случило нещо ужасно, вината щеше да е негова.

Масахиро не я видя сред продавачите на храна и амбулантните търговци пред имението на владетеля Цунанори. Слугите тичаха по техните си задачи, войниците патрулираха. Той претърси и околните улици. Все още нямаше и следа от нея. Масахиро стигна до вратата на района, която отвеждаше към търговския квартал „Нихонбаши“. Надяваше се да не се е запиляла там. Масахиро никога нямаше да го признае пред никого, но след земетресението той се страхуваше да ходи в града. Трябваше обаче да открие Таеко. Пое дълбоко дъх, прие най-самоувереното си изражение и мина през портата.

Пет месеца след земетресението „Нихонбаши“ представляваше хаотична смесица от сгради в ремонт и такива, които все още тънеха в руини. Масахиро пристъпваше предпазливо по тесните сокаци, в които селяни се трупаха около търговци, продаващи храна от временни сергии. Заговаряха го просяци, молещи за милостиня. Земята беше кална, все още черна от саждите, останали след пожарите. Той си закри носа, за да спре силната воня. Събирането на нощните изпражнения беше възстановено, но боклукът, натрупан след земетресението, все още задръстваше Едо и загниваше по улиците. Бездомни кучета се ровеха в камарите със смет. Те ръмжаха и виеха срещу Масахиро. По една друга уличка, обградена от черни скелети на изгорели къщи, един брутален, крещящо облечен мъж и двама самураи телохранители, водеха група малки момичета. Масахиро беше чувал за търговци, които прибират момиченца сирачета след земетресението и ги продават на бордеите.

Едно от тези момичета беше на около девет години и носеше зелено кимоно.

— Таеко! — Масахиро изтича след момичето и я сграбчи за рамото.

Тя обърна обикновеното си, изненадано лице към него. Не беше Таеко. Телохранителят издърпа Масахиро от нея, изрита го отзад, и го запрати в една купчина боклук. Той се изправи, изтръска се и се огледа отчаяно край себе си.

Стоеше пред една чайна, единствената незасегната сграда в това каре. Имаше отворена витрина, закрита от синя завеса, окачена на корнизите, спускаща се малко над повдигнатия дървен под. Вътре седяха клиенти, а съдържателят им сервираше напитки. Слънчевата светлина ги огряваше през дупките в покрива. Имаше една група от петима селяни и един самурай, който седеше отделно. Това беше… Джиносуке, младият войник от имението на владетеля Цунанори.

Масахиро не можеше да повярва на късмета си. Ако не беше тръгнал да търси Таеко, никога нямаше да го открие. Тя по някакъв начин му бе помогнала в разследването.

* * *

Слънчевата светлина искреше по река Сумида, докато Янагисава с тримата си телохранители пътуваше през нея на ферибота. Свежият ветрец охлаждаше лицето му, което все още бе разпалено след сблъсъка със Сано. Лодкарят гребеше предпазливо, заобикаляйки внимателно баржите, натоварени с високи камари дървен материал, оризови бали, бамбук, керемиди и други стоки за строителния бум в Едо. Търговски кораби, охранявани от флота на Токугава, плаваха по реката.

Янагисава и телохранителите му слязоха на един док на източния бряг на реката, в района Хонджо. Тръгнаха по широка празна ивица земя покрай бреговата линия. Това беше противопожарна полоса, където постоянните постройки бяха забранени, за да се редуцира струпването на тълпи и да се предотвратява разпространението на пожарите. Тук някога имаше голям, процъфтяващ район с открити заведения за развлечения, преди земетресението да събори повечето от покритите със зебло сергии. Много от тях бяха издигнати отново. Клиентите се тълпяха да си похапват различни мезета, да играят хазарт и да гледат акробати, жонгльори и разказвачи на истории, менажерии и уроди. Едо отново искаше да се забавлява.

В северната част на района Хонджо, където се произвеждаха керамичните керемиди, се носеше дим. Някога покрай много от каналите имаше зеленчукови пазари. По-големите канали бяха разчистени от отломките от земетресението, но по-малките все още бяха задръстени от останките на къщи, които бяха наводнени, когато надигането на земните недра беше докарало водите на река Сумида вътре в сушата. Гражданите усърдно ремонтираха домовете си покрай застоялите, нападнати от комари водни пътища. Янагисава се отпусна, като влезе в самурайския анклав. Тук бяха крайградските вили на богатите членове на правителството, в които те можеха да избягат от политическите ежби в Едо. Някои самураи живееха тук постоянно. Единственото имение, което бе напълно възстановено, беше на два етажа и точно там спряха Янагисава и войниците му.

— Дошъл съм, за да видя владетеля Иенобу — каза Янагисава на часовия в караулното помещение.

— Вие не сте добре дошъл — отговори му часовият.

— Заповед на владетеля Иенобу.

— Ако не искаш да доведа армията да нахлуе в дома му, ще ни пуснеш вътре.

Часовият сви рамене и отвори вратата. Той бе наясно, че е по-добре да отстъпи пред заплахата, издавана от заместник-главнокомандващия на шогуна, вместо да се подчинява на отхвърления племенници на владетеля.

След като влязоха в имението и минаха покрай казармите, Янагисава и войниците му стигнаха до една градина, засадена с нови храсти, фиданки и цветни лехи. Помисли си за своето имение, все още потънало в руини, защото беше прекалено зает с политически маневри и изпитваше остър недостиг на пари за ремонта му, и почувства силно негодувание. Това имение беше като трън в очите му. Вътре в него, на подиума в приемната зала, седеше Иенобу. С гърбицата и кльощавите си ръце, и с краката си, щръкнали под странен ъгъл, той приличаше на куха коруба на жътварка.

— Обзаложих се със себе си, че ще ми се натрапиш днес — каза той. — И ето те тук, като по разписание.

Янагисава знаеше, че Иенобу би трябвало да му е бесен, но при все това, подигравателният маниер, с който му говореше, беше съвсем кротък и ведър. Янагисава обузда своите неуправляеми емоции. В една битка на умове те щяха да го поставят в неизгодно положение.

— Тогава сигурно знаеш защо съм тук.

— Не си удовлетворен от изхвърлянето ми от двора. Искаше ти се да ме видиш да живея в жалки руини. Съжалявам, че те разочаровах.

Янагисава се сети, че Иенобу се бе втурнал да ремонтира имението си в момента, в който Йошисато се появи в двора като син на шогуна. Явно беше искал да има някакво място, където да се оттегли, ако Янагисава го прогонеше. Това говореше много красноречиво за Иенобу — той бе мислил напред, в перспектива, изградил си беше план за всички възможни непредвидени обстоятелства. Сега имаше сигурна, комфортна база, от която да оперира.

— Познай отново — каза Янагисава.

— Искаш да ми натриеш сол в раните?

— Далеч съм от мисълта да се отдавам на такива евтини удоволствия.

— Може ли да ти предложа да те почерпя с нещо?

— Не си прави труда. — Янагисава беше далеч от мисълта да яде или пие каквото и да било в къщата на Иенобу. То със сигурност щеше да е отровно.

— Е, тогава, предавам се. — Изражението на Иенобу говореше, че макар да е загубил сериозна битка с Янагисава, той все още не е приключил с войната.

— Дойдох, за да поговорим за един малък проблем, който шогунът има — каза Янагисава. — Той се оплаква от шума около спалнята си.

Изпъкналите очи на Иенобу проблеснаха предпазливо.

— Какъв шум?

Янагисава знаеше, че Иенобу знае точно какъв.

— Някакви хора шушукат посред нощ. Те безпокоят съня му. Имаш ли нещо общо с това?

— Далеч съм от мисълта да безпокоя моя почитаем чичо.

Янагисава знаеше, че Иенобу лъже най-безочливо.

— Ще се зарадваш да научиш, че проблемът бе разрешен.

Иенобу изигра лека изненада.

— О! Как?

Въздухът през ноздрите му засвистя, докато тревогата ускоряваше дишането му. Той се уплаши, че Янагисава е арестувал неговите подставени лица, които говореха на шогуна, че Йошисато не е негов истински син, и че те са си признали, че Иенобу ги е накарал да го правят.

— Да кажем, че просто сложих край на бръщолевенето — каза Янагисава.

— Чудесно.

Иенобу се опита да звучи ентусиазирано, но гласът му беше глух. Янагисава се усмихна.

— Радвам се, че проведохме този разговор. Ако бръщолевенето започне отново, твоят чичо и аз ще знаем кого да виним.

Предупредителният му поглед показа на Иенобу, че ако той отново се опита да си играе, ще го последва много по-лоша съдба от освобождаването му от двора. Дори би могло да се случи племенникът на шогуна да претърпи „фатален инцидент“.

Иенобу смени позицията си, търсейки начин да му опонира.

— Аз пък току-що си мислех за един проблем, който исках да представя на твоето внимание. Можеш ли да отгатнеш какъв е?

Мрачно предчувствие скова усмивката на Янагисава.

— Съмнявам се, че ще трябва да отгатвам. — Но той вече бе отгатнал. — Защото ти така или иначе ще ми кажеш.

— Моите източници казват, че дъщерята на шогуна е била убита. Ти имаш ли нещо общо с това?

— Разбира се, че не. — Янагисава говореше с весел, пренебрежителен тон, но пулсът му запрескача. Беше се надявал, че дори и ако госпожа Нобуко и Сано са си наумили, че смъртта на Цурухиме е резултат на убийство, тази мисъл няма да хрумне на никого другиго, и особено на Иенобу. — Твоите източници дрънкат врели-некипели на кльощави ти задник. Цурухиме умря от шарка.

Иенобу се ухили — той знаеше, че държи коз в ръцете си.

— Не всички случаи на шарка имат естествен произход. Един замърсен чаршаф с кръв и гной е бил открит в стаята на Цурухиме, преди да се разболее. Дошъл е от леглото на друга жертва на шарката.

Сърцето на Янагисава се сви. Имаше доказателство, че Цурухиме наистина е била умишлено заразена. Шпионите на Иенобу бяха научили за това, а неговите — не.

— Не би могъл наистина да вярваш на тази история — подигравателно каза Янагисава. — Така си си заврял ухото в мелницата за слухове, че сигурно ти го е смляла. — Той се наведе от двете му страни, преструвайки се, че проверява дали Иенобу има две уши.

— Аз не съм единственият, който мисли, че това е вярно — усмихна се самодоволно Иенобу. — Твоят приятел Сано също го вярва, иначе не би разследвал смъртта на Цурухиме.

Янагисава се разтревожи още повече, като чу, че Иенобу знае за разследването на Сано.

— Тогава къде е този чаршаф?

Янагисава трябваше да се докопа до него и да го унищожи, преди да може да бъде използван срещу него.

— Ако не мислиш, че съществува, защо толкова се загрижи къде е? Това, което още искам да знам, е как този чаршаф е попаднал в стаята на Цурухиме?

— Очите на Иенобу блестяха от подозрение и злост. — Вероятно ти можеш да ми кажеш?

— Вероятно ти можеш да ми кажеш. Много си убеден, че Цурухиме е била убита — вероятно е така, защото ти самият си я убил.

— Не съм аз — каза Иенобу с благочестива убедителност. — Смъртта на Цурухиме с нищо не би ми помогнала. Ти си този, който иска Йошисато да стане следващият шогун. Ако Цурухиме беше останала жива и родеше син, чието потекло щеше да бъде неоспоримо, той можеше да измести Йошисато от Наследяването. — Иенобу се престори, че изведнъж му е хрумнала нова, блестяща идея. — Но, почакай… ти не си единственият с мотив. Мотивът на Йошисато е много по-силен. В крайна сметка той е този, който би загубил диктатурата.

— Ако Йошисато бе замесен в убийството на дъщерята на шогуна, той щеше за загуби много повече от правото да управлява Япония. Щеше да бъде осъден на смърт. Янагисава бе много по-загрижен за безопасността на Йошисато, отколкото за своята собствена. Любовта му към момчето го правеше уязвим. Загубата на единия му син почти го бе унищожила. Не можеше да загуби още един. Но Иенобу нямаше за кого друг да се тревожи, освен за собственото си противно аз.

— Говориш за наследника на шогуна. Внимавай! — каза Янагисава, с глас съскащ от заплаха. — Или можеш да се окажеш обвинен в държавна измяна.

— Не, ти си този, който трябва да внимава. Ти играеш опасна игра, пробутвайки своя син за син на шогуна. Предлагам ти шанс да се измъкнеш, докато главата ти все още е на раменете ти. Кажи на шогуна, че астрономът е направил грешка: Йошисато не е негов син.

— Това би ти харесало — каза Янагисава, изумен от самообладанието и наглостта на Иенобу. — Това би те върнало в линията на унаследяване на режима. Но ако си мислиш, че ще го направя, значи си ненормален.

— Ако не го направиш, аз ще помогна на Сано да докаже, че ти и Йошисато сте убили Цурухиме. Чичо ми ще осъди и двама ви на смърт за измяна. И аз ще бъда следващият шогун.

Макар и разтревожен от идеята, че Сано и Иенобу могат да обединят силите си, Янагисава не се поддаде.

— Давай, сприятели се със Сано. Това ще направи нещата по-удобни за мен. Ще мога да унищожа двама ви едновременно.

— Трябва да ти отдам дължимото — каза Иенобу с подигравателно възхищение. — Никой друг не може да блъфира така добре като теб. Но ти наистина трябва да послушаш моя съвет. Ако не го направиш, просто ще гледаме кой от нас ще излезе на върха. И аз се обзалагам със себе си, че това ще бъда аз.

— Това е мъдър облог — язвително каза Янагисава. — Когато загубиш, ще си вземеш печалбата от самия себе си.

Иенобу се ухили самодоволно, сякаш видя тревогата, която Янагисава се опитваше да скрие.

— А, ето ги и войниците ми, те ще те придружат навън. Дойдоха точно навреме. Нашият разговор приключи.

Вбесен, че бе заплашен от Иенобу, а после грубо изгонен, Янагисава се изправи. Идването му тук беше грешка. Вместо да усмири Иенобу, той беше разпалил конфликта си с него. Иенобу беше доста по-хитър и много по-безжалостен противник, отколкото си бе мислил. Той беше проблем, който не можеше да се подмине, дори и ако Янагисава успееше да избегне обвинение в убийството на Цу​рухиме.

Иенобу нададе сух смях, като от криле на жътварка, триещи се едно в друго. Докато Янагисава излизаше от стаята, той извика:

— Доволен съм, че проведохме този разговор.