Лора Джо Роуланд
Отоме (28)

25. глава

Настойчив звън събуди Сано. Мирис на дим се промъкна в съненото му съзнание. Двамата с Рейко скочиха в постелята.

— Това е пожарната камбана — възкликна Рейко. Тя изпълзя от леглото и изтича към врата, викайки: — Масахиро!! Акико!!

Сано вече бе на крак и отваряше шкафа. Извади кожените си противопожарни дрехи, измъкна и тези на Рейко, после облече своите.

— Пожар! Пожар! — викаха Масахиро и Акико, докато бягаха от стаята си.

Вече бяха облечени в противопожарни костюми, дълги плащове с качулки и визьори с маски за лицата, с високи до коляно ботуши. Пожарите бяха едно от най-ужасните природни бедствия, доста обичайни за Едо. Пожарът, който бе започнал при земетресението, бе причинил по-голямата част от разрушенията. Всеки беше подготвен, включително и децата. Сано чу виковете на стражите и слугите. Той изпрати семейството си да се присъедини към евакуацията от къщата, обиколи я, за да се увери, че вътре не е останал никой и едва след това излезе на верандата. Там го пресрещна детектив Маруме.

— Пожарът е ето там — посочи му той.

Западното укрепление на втората тераса на замъка бе погълнато от дим, който просветваше с ужасяващо оранжево сияние и се издигаше на талази нагоре по хълма. Камбаната звънеше, без да спира. Викове и стъпки отекваха през целия замък, докато се мобилизираха противопожарните бригади. Носеше се пепел, хвърчащите й из въздуха частици блестяха като светулки.

— Това е резиденцията на наследника! — каза Сано.

Той организира група хора да пази имението и събра екип, с който тръгна, за да помогнат за потушаването на пожара.

— Внимавай! — извика Рейко, докато Сано, Маруме, Масахиро и техният екип се втурна извън вратата.

Пасажите бяха претъпкани с войници, облечени в противопожарни дрехи, бързащи нагоре по хълма, за да спасят наследника на шогуна. Те носеха кофи, брадвички и дълги пръти с кука в единия край. Групата на Сано се присъедини към общия поток. Когато пристигнаха до оградения от зидове двор, резиденцията вече се бе превърнала в маса от ръмжащи, пукащи пламъци. От прозорците се кълбеше дим. Керемидите падаха от покрива като снаряди. Сред дърветата, храстите и по тревата също горяха по-малки огньове. Дворът бе пълен с хора, които се щураха насам-натам и наблюдаваха избухналия ад.

— Защо не гасят? — попита Масахиро, от чието лице се виждаха само очите между визьора и маската.

Сано и Маруме си проправиха път през тълпата.

— Какво става? — надвика Сано звука на биещата камбана.

— Кладенецът е запушен — каза някой. — Няма вода.

— По дяволите! — извика Маруме.

Сано изтича до резиденцията и се сблъска с един пожарникар.

— Йошисато излезе ли? — попита го той.

— Не сме го виждали. Къщата беше цялата в пламъци, когото стигнахме тук. Може би все още е вътре.

Сърцето на Сано се сви. Нямаше значение дали Йошисато е измамник, нямаше значение, че е син на заклетия му враг. Той беше човешко същество, чийто живот бе в опасност. Спусна визьора над очите си, извади кожените ръкавици от джоба на плаща си и изтича към входа. Пожарникарите, въоръжени с прътове с куки, бяха съборили вратата.

— Не влизайте — извикаха му те.

Вътре пламъците облизваха целия коридор. Колоните се олюляваха, стените се огъваха навътре. Дим и горещина блъснаха Сано в лицето. Той отскочи назад. В отчаяно желание да спаси Йошисато изтича до кладенеца, за да види дали няма да може да го отпуши. Четирима пожарникари се бяха навели над кръглата, обградена с каменна зидария дупка в земята. Оттам се показа една глава. Пожарникарите издърпаха другаря си навън. Той държеше в ръцете си един голям, мокър бял юрган.

— Това беше потопено вътре.

Някой предумишлено бе запушил кладенеца. Сано нямаше време да се пита кой и защо. Мъжете бързо оформиха редица между кладенеца и резиденцията. Сано, Маруме и Масахиро заеха местата си в нея. Пълни кофи се подаваха от ръка на ръка. Водата пращеше в пламъците. Сред дима засъска пара. Празните кофи се връщаха обратно по редицата, а пълните се носеха напред в непрестанен цикъл. Маруме изглеждаше така, сякаш може да работи вечно, но Сано се потеше силно под кожените дрехи. Ръцете започнаха да го болят. Двамата с Масахиро излязоха от редицата и други заеха местата им. Огненият ад продължаваше да беснее. Покривът рухна с мощен трясък сред фонтан от въглени. Пожарникарите започнаха да бутат конструкцията и да я трошат на части. Камбаната спря да звъни, когато пламъците стихнаха.

Ушите на Сано писнаха от внезапната тишина. Всички застинаха, изтощени, онемели, взиращи се в руините. Струйки влажен дим се вдигаха от купчините обгоряло дърво. Прашинките продължаваха да проблясват. Земята беше покрита с черни купчини сажди, въздухът пареше от пушека.

Капитанът на пожарната бригада и помощниците му се пръснаха в руините да търсят оцелели.

— Няма как вътре да има някой оцелял — промърмори Маруме.

Въпреки че мислеше същото, Сано се присъедини към претърсването. Докато мяташе настрани греди, дъски и керемиди, които все още пареха, той откри първия труп. Беше обгорял и черен. От разкъсаната плът стърчаха кости. Органите в коремната кухина се бяха превърнали в отвратителна, черна каша. Очните ябълки зееха в черепа, чиито зъби бяха оголени в ужасяваща усмивка. На Сано му се повдигна. Всмукна въздух през маската на лицето си. Прилоша му от миризмата на овъглена плът.

Пожарникарите извикаха, че са открили още трупове. Бяха общо четири.

— Йошисато живееше тук с трима телохранители. Това са всички.

Настана тишина. Духаше силен, пронизващ вятър и хвърляше пепел върху спасителите, навели глави в отчаяние. Сано си спомни за Йошисато, на турнира по бойни изкуства, толкова жив и толкова борбен. Сега нямаше да му се налага да решава дали да приеме предложението му. Йошисато никога нямаше да създаде коалицията, за която мечтаеше.

А неговото собствено желание се бе изпълнило по най-ужасяващия начин. Йошисато нямаше да стане шогун.

Макар и доволен, че режимът е спасен от измамата, Сано беше и ужасен. Той би предпочел Йошисато са стане шогун, вместо да умре така мъчително. Съжаляваше за младежа, когото харесваше и уважаваше, напук на здравия си разум. Така много му се искаше събитията да бяха приели различен обрат.

Но къде беше Янагисава?

В този момент Сано не можеше да се зарадва на факта, че Янагисава току-що е изгубил контрола си над режима. И той беше баща и не можеше да ликува от това, че друг баща е загубил детето си, без значение, че Янагисава му бе враг, без значение, че Янагисава се бе отказал от сина си, за да го даде на шогуна.

Пожарникарите стояха и си говореха сред руините.

— Защо нощната стража не е забелязала пожара и не е мобилизирала всички?

— Защо къщата изгоря толкова бързо?

— Защо някой е хвърлил юргана в кладенеца точно тази нощ?

Ужасно подозрение тласна Сано към пожарникарите. Маруме и Масахиро го последваха.

— Мислите ли, че пожарът не е бил инцидент?

— Прилича на палеж — мрачно каза капитанът.

Сано, Маруме и Масахиро размениха тревожни погледи. Ако е било палеж, Йошисато е бил убит. Това щеше да повлече ужасяващи последствия.

Сано се огледа. Мъжете в тълпата бяха махнали качулките си. Потните им лица лъщяха на светлината на настъпващата зора. Сано разпозна сред тях армейски офицери и чиновници от замъка; никой нямаше по-висок ранг от него. Висшите служители вероятно бяха останали далеч от пожара, защото не искаха да рискуват живота си или да ги държат отговорни, ако Йошисато умре. Сано трябваше да поеме контрола.

— Преди да кажете на шогуна, че пожарът е възникнал вследствие на палеж, трябва да намерим доказателства — каза той на капитана. — Вие потърсете свидетели. А аз ще претърся района.

Капитанът се насочи към тълпата. Сано започна да обикаля заедно с Маруме и Масахиро.

— Какво търсим? — попитата Масахиро.

— Всичко, което изглежда неестествено за това място.

Сано ровеше из опърлените храсти до руините. Изпод третия храст измъкна метална кофичка, от тези, в които слагат въглени за запалване на лули. Кофата беше празна, но вътре имаше пепел. Сано откри и празен керамичен съд и вързоп парцали. Подуши ги. Миришеха на керосин.

Обикновено изпитваше възторг, когато откриеше улики при разследвания за убийство. Този път обаче не можеше да изпита друго, освен огромна тревога, когато взе кофата, буркана и парцалите, за да ги покаже на капитана. В този миг се чу силен вик.

— Йошисато! Къде е той? — крещеше Янагисава, докато минаваше през портата с ескадрон войници. Ярките цветове на пищните му, рисувани копринени одежди бяха в крещящ контраст с трагичната сцена. Когато видя изгорелите руини, се олюля и спря. Ужасът изцеди цвета от лицето му.

— Какво се е случило?

* * *

Никой не отговори. Янагисава видя как мъжете в противопожарните плащове се взират в него. Лицата им бяха изкривени от изтощение и отчаяние. Янагисава започна да обикаля из тълпата и да търси сина си.

— Йошисато! Йошисато! — крещеше той с нарастваща настойчивост.

Отвърна му само ехото на собствения му глас. Той прочете ужасната новина на лицата на хората кран него. Заклатушка се към руините, високите подметки на сандалите му се плъзгаха в локвите. Скръбта се надигна в душата му като цунами, което изригва под водата, когато на дъното на океана избухва вулкан. Обгорелите дъски разкъсваха дрехите му, докато се катереше през тях. Нощта беше зловещо тиха. Вятърът бе стихнал. Тълпата го гледаше безмълвно. Той за малко не стъпи върху първия труп.

Изпищя и отскочи от ухиления, натрошен скелет, покрит с почерняла плът. Изпълзя през начупените керемиди, които режеха ръцете и коленете му, и откри още три изгорели, сгърчени тела. Не можа да разпознае никого. Те дори не приличаха на хора! Янагисава отчаяно се съпротивляваше на реалността и не искаше да повярва, че един от тях е Йошисато, но умът му бе направил ужасяващото изчисление. Четири трупа. Йошисато и телохранителите му. Всички бяха загинали. Йошисато беше мъртъв.

Замайващо, смазващо чувство обхвана Янагисава, докато коленичеше сред отломките. Преди петнадесет месеца Йоритомо беше умрял от насилствена смърт. А тази нощ — и Йошисато. Янагисава вече бе загубил един син. Сега губеше още един, заедно с възможността да завладее режима. Надеждата му да управлява Япония чрез Йошисато се бе изпарила в дима, който беше видял, яздейки към замъка Едо. Но загубата на тази надежда изглеждаше нищожна в сравнение с мъката, която изпитваше за Йошисато.

Неговият дързък, арогантен, вечно противоречащ, твърдоглав син.

Неговият син, който той така обичаше, въпреки всичките му усилия да го наказва и отблъсква, въпреки че знаеше колко уязвим го прави тази обич.

Янагисава не предполагаше, че може да има нещо, което да го нарани толкова, колкото смъртта на Йоритомо, която го бе потопила в безкрайна бездна от скръб. Но ето че смъртта на Йошисато се бе оказала дори още по-голяма трагедия. Милият, послушен, предан Йоритомо изобщо не можеше да се сравнява с Йошисато. Йошисато беше специален. Един ден би могъл да стане велик мъж. Смазан от скръб, Янагисава заплака.

Вече нямаше да има възможност да се помири с Йошисато. Той бе умрял с омразата в сърцето си към него.

Всяко изхлипване разкъсваше кървяща рана вътре в Янагисава. Не го беше грижа кой го гледа. Проклинаше себе си. Да не беше ходил на банкета тази вечер, който даде, за да поддържа връзките със съюзниците си и за да подсили тяхната политическа подкрепа. Да беше убедил Йошисато да дойде с него! Но Йошисато настояваше да остане сам през тази нощ. Да не беше го оставял сам! Как му се искаше да е бил тук, за да го предпази!

Мисълта за собствената му вина беше твърде мъчителна, за да я понесе. Янагисава не можеше да понесе и мисълта, че Йошисато или телохранителите му небрежно са оставили някоя запалена лампа прекалено близо до хартиената стена и че Йошисато е станал жертва на нелеп инцидент.

Янагисава се изправи, гледайки свирепо срещу мъжете в тълпата.

— Кой допусна това да се случи!?

Не последва отговор. Янагисава подуши страх, остър, като пушека във въздуха. Хлипанията му секнаха, тъй като инстинктът му нашепна, че когато една оспорвана личност умре от неестествена смърт, много е вероятно да става дума за убийство. Янагисава избърса очи с ръкава си. Погледът му скачаше от лице на лице, после спря на трима души, застанали заедно до един храст.

Сано, с телохранителя му Маруме и синът му Масахиро.

Янагисава гледаше Сано като през завеса от скачащи пламъци. Той се устреми към триото. Сано и Маруме пристъпиха с тревожни лица.

— Какво правиш ти тук? — попита Янагисава с глас, пълен с омраза.

— Дойдохме да помогнем за потушаването на пожара — каза Сано, — но беше много късно. Съжалявам.

— Как смееш да се преструваш, че съжаляваш за смъртта на Йошисато! — Янагисава не му даде време да отговори. — Какво е това в ръцете ти?

Сано изненадано погледна към предметите, които държеше в ръцете си, сякаш ги беше забравил.

Тълпата чакаше. Тишината беше толкова пълна, че Янагисава чуваше слаби, далечни викове и трясъци на тояги от някаква кавга в града.

— Пожарът е бил резултат на палеж. Намерих това под онзи храст. — Сано вдигна металната кофичка, парцалите и керамичния буркан. — Бурканът и парцалите миришат на керосин. Подпалвачът ги е оставил там.

Янагисава се ужаси от мисълта, че Йошисато е спял невинно, докато някой е подпалил къщата му. Беше толкова разярен, че едва можеше да говори.

— Не можеш да ме заблудиш! Ти самият си ги донесъл. Опитваше се да ги разкараш оттам, преди някой друг да ги открие. Ти си подпалвачът!

— Не съм. Това е нелепо! — Сано изглеждаше покрусен и объркан.

— Ти не искаше Йошисато да стане следващият шогун. Ти се опита да докажеш, че той не е син на шогуна и се провали, затова го уби!

— Не съм запалил аз пожара! Не се опитвам да те заблудя! — каза Сано, този път вече ядосан. — Веднъж поне в живота си осъзнай, че не аз съм виновен за всички лоши неща, които ти се случват. Дойдох тук едва след като всичко бе обхванато от пламъци.

— Така е — каза Маруме. — Аз бях с него.

— Млъквай! — Янагисава беше сигурен, че Сано е виновен и че е прибягнал до убийство, за да осуети домогването на Янагисава до властта, а жертвата бе Йошисато.

— Кладенецът беше запушен — каза Сано. — Пожарникарите подозират палеж. Аз започнах разследване. Това са уликите, които открих.

— Никакви лъжи повече! — Янагисава грабна кофата, парцалите и буркана от ръцете на Сано. — Арестувайте го! — каза той на войниците си и отново се обърна към Сано. — Размина ти се за смъртта на Йоритомо. Няма да оставя да ти се размине за Йошисато.

* * *

Сано остана като гръмнат от внезапната размяна на ролите. Преди миг Янагисава беше неговият главен заподозрян за убийството на Цурухиме. Сега Сано беше заподозрян за убийството на Йошисато.

Той бе търсил доказателство, че Янагисава е виновен. Сега бе хванат с улика, оставена от подпалвача. Сано съзнаваше колко виновен изглежда. Съзнаваше и че престъплението, в което той е обвинен, е много по-сериозно от това, което той смяташе, че е извършено от Янагисава.

Да заразиш дъщерята на шогуна с шарка, беше нещо съвсем нищожно в сравнение с това да изгориш сина на шогуна. Досегашните проблеми на Сано бяха нищо в сравнение с тези, пред които се изправяше сега. Войниците тръгнаха към Сано.

— Правиш грешка — каза той на Янагисава. — Ако обвиниш мен за пожара, истинският подпалвач ще се измъкне.

— Аз хванах истинския подпалвач — отсече Янагисава с отмъстително злорадство.

Сано разбра, че той наистина го вярваше, и много се разтревожи. Докато войниците го хващаха, от тълпата се надигна врява. Всички се развълнуваха, като видяха, че кръвната вражда между Янагисава и Сано най-сетне е стигнала кулминацията си. Сано се дърпаше и яростно се съпротивляваше на ареста.

— Пусни баща ми! — извика Масахиро и се хвърли към войниците.

Маруме се втурна да защитава Сано. Същото направиха и другите подчинени на Сано. Но никой от тях не бе взел меча си, защото можеха да попречат на гасенето на пожара. Те се сборичкаха с войниците. Масахиро удряше с юмруци и риташе. Сано, приклещен в средата, видя, че войниците на Янагисава вадят мечовете си.

— Давай, Сано сан! — изкрещя Янагисава, стигнал до истерия от скръб и ярост. — Бий се. Дай ми повод да убия веднага теб и сина ти.

— Спрете! — извика Сано. Той спря да се бори. — Предавам се!

— Не! — каза Масахиро.

Тълпата започна да дюдюка. Едно от най-позорните неща, които един самурай можеше да направи, бе да се предаде. И това дълбоко засрами Сано. Но трябваше да се предаде, вместо да се бие невъоръжен и да види как убиват сина му.

— Правете това, което ви казвам! — нареди той на Масахиро, Маруме и войниците си.

Те неохотно отстъпиха.

— Прибери се у дома — извика Сано на Масахиро, докато войниците на Янагисава го влачеха. — Кажи​ на майка си какво се случи. Кажи й да не се тревожи.

— И той каза това, което се надяваше да е истина, но знаеше, че не е: — Всичко ще бъде наред.