Лора Джо Роуланд
Отоме (36)

33. глава

Малцината останали васали на Сано бяха заключени в казармите си в имението му, заедно с армейските войници, които ги охраняваха. Слугите се точеха навън от портата. Щом разбраха, че господарят им е изправен в процес за убийство на наследника на шогуна, побързаха да си тръгнат, преди да го осъдят, за да не споделят присъдата му заедно с цялото му домочадие. Вътре в имението Таеко се бе гушнала в майка си, заедно с братчето си, сестричката си и с Акико. Мидори притисна децата по-близо до себе си. Очите й бяха пълни със страх.

— Мамо, какво ще правим? — попита Таеко.

— Не знам. — Гласът на Мидори трепереше.

— Всички напускат — каза Тацуо. — И ние ли трябва да напуснем?

— Не. Може би. Не знам — каза Мидори, обезумяла от объркване.

— Много ме е страх — каза Тацуо. — Може ли да отидем при баба и дядо?

Бащата на Мидори, владетелят Ниу, имаше имение в района на даймио. Родителите на Хирата живееха в банчо, квартал, обитаван от наследствените васали на Токугава. — Не знам — изхленчи Мидори.

Нерешителността на майка й уплаши Таеко.

— Не можем да си тръгнем без Масахиро и госпожа Рейко — каза тя.

— Да, да, права си. — Мидори бе готова да се хване за всяка сламка. — Ще чакаме да се върнат. Те ще знаят какво да правим.

— Баща ми ще се върне скоро — каза Акико. — Той обеща. — Тя беше напълно спокойна от вярата си в Сано. — Той ще оправи всичко.

Никой нямаше сърце да й противоречи. На Таеко й се искаше да може да помогне на Масахиро в разкриването на убийството и да спаси всички. Но дори и ако можеше да понесе да напусне майка си и другите деца, как щеше да се измъкне?

Мидори внезапно се изправи.

— Може би трябва да опаковаме някои неща, в случай че Рейко и Масахиро кажат, че трябва да напуснем. Тацуо, Таеко, вземете малко дрехи, достатъчно за няколко дни. Ела, Акико, аз ще ти помогна с опаковането.

И тя бързо отведе Акико, носейки бебето си на ръце.

Тацуо започна да събира дрехи от шкафа. Таеко съзря своя шанс. Нямаше време за мислене. Импулсът я подгони навън от вратата.

— Ей! — извика Тацуо. — Къде отиваш?

Таеко се присъедини към слугите, напускащи имението. Беше им благодарна за компанията, докато ги следваше надолу по хълма през вътрешните пасажи на замъка Едо. Никога не беше напускала замъка сама нощем, беше странно и плашещо. Фенерите хвърляха сенки, в които като че ли се прокрадваха чудовища. Таеко се промъкна покрай един стражите от конния патрул, чиито лица тъмнееха под шлемовете. Те приличаха на ризници с невидими призраци отвътре. Накрая излезе през главната порта. Тя се затръшна зад нея. Пребори се с подтика да изтича назад и да задумка по нея. Слугите бързо се пръснаха в различни посоки. Таеко остана сама.

Неколцината дружелюбни свещеници и монахини, които просеха подаяния през деня на широката улица извън замъка, си бяха отишли. Войниците разгонваха някакви просяци — крещяха заплахи и размахваха мечове срещу едно семейство, лагеруващо върху одеяло. Мъжът нямаше крака. Двамата със съпругата му лазеха, за да съберат вещите си, а невръстните им деца — момченце и момиченце — плачеха.

Таеко хукна към района на даймио. Дългите широки улици бяха като тъмни тунели, обградени от стените на именията. Единствената светлина идваше от фенерите по портите, където стояха на пост охранителите на даймио. Стражите подвикнаха към група преминаващи войници. По тунелите отекна мъжки смях. Наоколо нямаше много други хора.

Страничните улички бяха дори още по-тъмни от главната. Таеко бързаше и подминаваше ъгъл подир ъгъл, почти напълно отчаяна. След известно време, което й се стори като цели часове, тя стигна, останала без дъх, пред вратата на имението на владетеля Цунанори.

— Какво искаш? — попита я часовият.

— Да вляза — каза Таеко, заеквайки от страх. — Аз работя в пералнята.

— О, ти си липсващата слугиня. — Той й отвори вратата. Таеко бързо влезе вътре, преди да е загубила самообладание. Той викна подире й: — Икономката те издирваше.

Сърцето на Таеко се сви. Тя беше забравила за старата злобна икономка. Заобиколи на пръсти външните постройки в пералния двор. Беше много тъмно, само лунната светлина се отразяваше в локвите. Чергилото на палатката беше затворено. Таеко внимателно повдигна единия му край и надникна вътре.

Топлият въздух излъчваше миризма на луга, плесен и спарен дъх. Таеко чу хъркане, видя тела, изкривени на земята. Палатката беше твърде тъмна, за да може да вижда достатъчно далеч. Тя пристъпи и настъпи нечий крак.

Личността, на която той принадлежеше, каза сърдито:

— Ей, внимавай! — Момичето се оказа Кику, същото, което бе преследвало Таеко вчера. — Таеко? Какво правиш тук?

— Шшшт. — Таеко погледна към другите жени. — Трябва да говоря с Еми.

— Ще кажа на икономката, че си се върнала.

— Не, моля те, недей — прошепна Таеко.

Една малка фигурка се надигна навътре в палатката. Жените засумтяха, докато Еми стъпваше върху тях. Тя стигна до Таеко и я издърпа навън. Двете затичаха през двора, между сградите, и се свиха във вонящите на тор сенки зад конюшните. Конете зацвилиха.

Едната страна на хубавото лице на Еми беше бяла под лунната светлина, но другата тъмнееше от синината, оставена от удара на икономката.

— Радвам се да те видя, но защо се върна? Ще те набият за това, че си избягала.

— Ти ми помогна веднъж — каза Таеко. — Сега отново ми е нужна помощта ти.

Уплашена, Еми рязко си пое дъх. Таеко никак не искаше да я притиска, но беше отчаяна.

— Знам, че последния път не ми каза всичко. Какво още знаеш за съпругата на владетеля Цунанори?

— Не мога да ти кажа — прошепна Еми. — Ще си навлека неприятности.

— Моля те. — Таеко стисна ръката на Еми. — Много е важно. Ако не ми кажеш, цялото ми семейство ще загине заедно с приятелите ни.

Очите на Еми, огромни и черни на лунната светлина, показваха колко е объркана.

— Ти всъщност не си бедно сираче, нали? Коя си ти наистина? Какво искаш?

— Не, не съм — призна Таеко, изпълнена със съжаление, защото бе измамила Еми. — Баща ми е самурай. Господарят му е в беда. Трябва да открия кой е убил съпругата на владетеля Цунанори.

— Защо?

— Защото… — тръгна да обяснява Таеко, съзнавайки, че отговорът й няма никакъв смисъл и стисна още по-силно ръката на Еми. — Хайде, кажи ми!

Ръката на Еми се отпусна, докато тя се предаваше на навика да изпълнява заповеди.

— Видях Намиджи.

— Коя е Намиджи?

— Тя се грижеше за госпожа Цурухиме, когато се разболя от шарка — обясни Еми. — Но това беше шест или седем дни преди това.

Таеко се напрягаше да запази търпение.

— Какво правеше тази Намиджи, когато я видя?

— Беше в стаята на госпожа Цурухиме — каза Еми.

— И търкаше леглото й.

— Търкаше леглото? Как така? — озадачено попита Таеко. Леглата обикновено не се търкаха. Дюшеците се окачваха навън, на въздух, за да се проветрят, а чаршафите се перяха.

— С един мръсен чаршаф. Изглеждаше, че има кръв по него. И жълти петна. Тя търкаше с него целия дюшек и юргана, и възглавницата.

— Защо?

Таеко не виждаше никакъв смисъл в това да се използва мръсен чаршаф, за да се търка нечие легло.

— Не знам. Страх ме беше да я попитам. После го натъпка в шкафа.

На Таеко почти й призля от разочарование. Тя не се беше подчинила на майка си и се върна в това страшно място, за да чуе за някаква прислужница, която се държала странно?

Еми дъвчеше устните си, после каза:

— Току-що се сетих още нещо.

— Какво? — Надеждата отново се надигна в Таеко.

— Видях Намиджи отново с чаршафа по-късно — каза Еми. — Беше в задния двор, през нощта, когато госпожа Цурухиме се разболя от шарка.

Таеко се престори на заинтересована, защото не искаше Еми да си помисли, че информацията й няма никаква стойност.

— И какво правеше Намиджи?

— Гореше чаршафа.

Чу се шум от приближаващи бързи стъпки. Момичетата уплашено се спогледаха.

— Най-добре е да тръгваш — каза Еми и стана.

В този момент един ядосан глас извика:

— Еми! Таеко! — Беше Кику, заедно с икономката. Еми сграбчи Таеко за ръката.

— Ела с мен!

Затичаха се покрай сградите през дворовете и пасажите. Беше толкова тъмно, че Таеко не можеше да види къде стъпва. Тя сляпо се доверяваше на Еми. Стигнаха до вътрешен двор, който беше в ремонт. Там нямаше жива душа. Покрай стената имаше подредени камари дървен материал и керемиди. Таеко забеляза една врата и се насочи към нея, но Еми я задържа.

— Не! Пред нея има стражи! — Тя й посочи към купчина дъски. — Качи се на тях. Скочи на върха на стената и премини от другата страна.

Купчината изглеждаше висока до небето. Таеко се задави. Тя се боеше от височини.

— Бързо! — прошепна й Еми, докато стъпките и гласовете приближаваха.

Таеко започна да се катери. Сърцето й биеше много силно — имаше чувството, че ще изскочи през гърлото й. Долази на върха на купчината и застана на една неравна дъска. Краткото разстояние до стената й изглеждаше по-широко от река Сумида, като бездънна яма. Таеко дишаше толкова бързо, че се замая. С безмълвна молитва на уста тя скочи.

Прелетя през въздуха за миг, който сякаш продължи цяла вечност. Кацна на стената и се олюля, размахвайки ръце. Сви се и се вкопчи в твърдата повърхност, останала без дъх.

— Бягай! — изсъска й Еми.

Таеко провеси крака от стената. Затвори очи и скочи на улицата, сякаш политна в бездна.