Лора Джо Роуланд
Отоме (37)

34. глава

Сега съдът ще изслуша доказателствата срещу Сано — заговори Янагисава от подиума. — Призовавам първия свидетел.

Тримата съдии седяха мълчаливо в редицата си, а Сано — на рогозката върху ширасу.

— Аоки Кензан, излезте напред — каза Янагисава.

Сано се намръщи, разпознавайки сивокосия самурай, който се изправи от публиката, премина по пътеката и коленичи отляво на него.

— Изложете показанията си — нареди Янагисава.

— Аз съм васал на Сано сан — каза Аоки. — Капитан съм на нощната стража в имението му.

Сано гледаше Аоки и не можеше да повярва на очите си. Този човек му бе служил четиринадесет години!

— Ти ще свидетелстваш срещу мен?

— Ще имаш възможност да говориш по-късно — студено каза Янагисава. — Дотогава пази тишина или ще ти се отнеме възможността да се защитиш.

Капитан Аоки хвърли нещастен, умоляващ поглед към Сано.

— Съжалявам, господарю.

Сано предположи, че Янагисава е заплашил Аоки, за да го предаде, но предателството все пак го нарани.

— Капитане, моля, опишете какво се случи предишната нощ — каза Янагисава.

— Бях на пост в казармите. Беше около половин час след полунощ. — Гласът на Аоки затрепери. — Сано сан излезе и ме помоли да му донеса кофичка за запалване на лули, с горещи въглени, буркан с керосин и малко парцали.

— Аоки сан, знаеш, че това не е вярно!

Сълзи от срам блеснаха по лицето на Аоки.

— Сложих всичко в една торба и я дадох на Сано сан. Той я взе и напусна имението.

Сано осъзна, че макар Янагисава твърдо да вярваше, че той е виновен, нямаше достатъчни доказателства, затова бе изфабрикувал няколко.

— Това е всичко, капитан Аоки.

Раменете на капитана сякаш остаряха, докато излизаше.

— Призовавам следващия свидетел — каза Янагисава.

Той беше мъж в ризница и метален шлем от охраната на замъка. Имаше квадратна челюст, нервна бръчка между дебелите вежди и як врат. Коленичи, без да поглежда към Сано. Представи се като лейтенант Хаяши.

— Къде бяхте на дежурство снощи? — попита Янагисава.

— В наблюдателната кула пред резиденцията на наследника.

Сано разбра, че той беше един от тези, които, според приятеля на Маруме от стражата, бяха напуснали поста си, за да се отзоват на фалшивото съобщение. Именно Хаяши бе казал на другите да си мълчат.

— Какво се случи? — попита Янагисава.

— Сано сан отиде до резиденцията на наследника — каза лейтенант Хаяши с тих глас.

— Носеше ли нещо?

— Да. Торба.

Янагисава отправи изразителен поглед към съдиите.

— Торбата, съдържаща предметите, които Сано е получил от капитан Аоки. — Погледът му подстрекаваше Сано да каже, че лейтенантът лъже, и да се лиши от правото си да се защити. Хаяши сви рамене, сякаш да се предпази от горещината, идваща от яростния взор на Сано.

— Какво се случи след това? — попита Янагисава.

— Не видях Сано сан вътре в къщата, беше прекалено тъмно. — Речта на Хаяши звучеше дървено, явно отрепетирана. — Малко по-късно той излезе, тичайки обратно по пасажа.

— Продължаваше ли да държи торбата?

— Не. — Без по-нататъшно подтикване, Хаяши продължи: — Точно тогава започна пожарът.

Съдиите си кимнаха един на друг. Сано беше бесен, защото те приемаха доказателствата, без да зададат и един въпрос, но какво друго можеше да се очаква от съюзниците на Янагисава?

Янагисава освободи лейтенанта.

— Сега ще представя материалните доказателства за вината на Сано. — Той махна на един от стражите, подредени покрай стената.

Войникът донесе металната кофа, буркана и парцалите. Постави ги на подиума до Янагисава, който започна да ги вдига едно по едно.

— Този буркан е бил пълен с керосин, който Сано е излял под резиденцията на наследника. Това е кофата, в която той е пренесъл горящите въглени, за да запали с тях пожара. Парцалите са използвани за подпалка. Когато аз пристигнах на местопрестъплението, след пожара, залових Сано да се опитва да ги махне. Но това не е най-решаващото доказателство.

— Кое тогава? — помисли си Сано с отвращение. — Фалшиво самопризнание, написано уж от мен?

Янагисава вдигна голямо парче плат. Беше от тъмночервена коприна, с разкъсани краища. Мотивът, избродиран на него със златни конци блестеше като пламъци и представляваше летящ жерав.

Летящият жерав е фамилният герб на Сано — извика Янагисава. — Това парче бе намерено закачено на един храст близо до изгорялата сграда. Откъснало се е от дрехата на Сано, докато е палил пожара.

Не беше се откъснало от никоя от дрехите на Сано. Янагисава вероятно отдавна бе копирал герба му и го пазеше за момента, в който ще му потрябва. Но съдиите изглеждаха готови да повярват на всичко, което казва Янагисава.

— С това приключвам с моите доказателства срещу Сано сан. Сега можеш да говориш.

Изражението на Янагисава казваше, че Сано няма нужда да си хаби думите, защото вече бе разгромен.

Сано се обърна към съдиите. Отричането нямаше да му помогне ни най-малко. Нито пък ако обвинеше владетеля Иенобу или госпожа Нобуко. Той нямаше доказателства срещу тях и никакви свидетели, които да дадат показания за невинността му. Единственото оръжие, което имаше, бяха думите. Те трябваше да бъдат впечатляващи.

— Не съм запалил пожара — заяви Сано с глас, който отекна в цялата зала. — Не съм убил Йошисато.

Това беше единствената неподправена истина, която възнамеряваше да каже.

Истината, която той винаги бе ценил високо, заедно с правдата и честта, нямаше да спаси живота му.

Честта му вече бе стъпкана в калта, а също и правдата. Тласнат до крайност от отчаяние, Сано отритна и истината, последния съхранен стълб от трите, които някога изграждаха фундамента на неговия живот.

Съдиите гледаха отегчено, безучастно. Сано щеше да промени това.

— Всички доказателства, които чухте, са фалшиви, с изключение на едно. — Той каза първата си лъжа. — Аз наистина ходих в резиденцията на наследника снощи.

Лъжата имаше горчив вкус, но такива са добрите лекарства за лошите болести.

Тих, неспокоен шепот се надигна от публиката, сякаш подът под нея се наклони. Изненадата изтри отегчението от лицата на съдиите. Янагисава трепна неволно.

— Не се поддавайте. Кани се да ви разкаже някоя фантастична приказка.

— Аз просто потвърждавам това, което лейтенант Хаяши каза. Противоречиш на собствения си свидетел ли?

Устата на Янагисава увисна.

Владетелят Набешима се намеси.

— Искам да чуя това. — Жълтите му очички блестяха от интерес. — Сано сан, защо ходихте в резиденцията на наследника?

— За да посетя Йошисато — каза Сано и метна следващата си лъжа върху първите две. — Защото Йошисато ме покани.

— Невъзможно — каза Като Кинхиде. Презрението, излъчвано от него и Янагисава, не скриваше усилията им да проумеят накъде бие Сано с това. — Защо би го правил?

— Искаше да довършим разговора, който започнахме на турнира.

— Разговор за какво? — попити инспектор генерал Накае.

— Йошисато ми направи предложение. — Сано включваше част от истината във версията си. — Той искаше да създаде коалиция, за да изчисти корупцията в правителството, да сложи край на политическата война и да донесе мир и хармония в режима. Помоли ме да се присъединя към тази коалиция.

Яростта разтърси самообладанието на Янагисава.

— Йошисато не е правил подобно нещо!

— Откъде знаеш? — каза Сано. — Ти не беше там.

— Коалиция? С теб? Това е пълен абсурд!

— Именно затова Йошисато не пожела да те остави да ме изгониш от режима или да ме убиеш! — Сега Сано говореше самата истина. — Защото искаше да му помогна да управлява правителството, когато стане шогун.

Очите на Янагисава се разшириха. Той съзнаваше, че Сано нямаше откъде да знае, че Йошисато го е спасил, ако самият той не му го бе казал. Съдиите изглеждаха потресени, явно се бояха да повярват на Сано, и не можеха да скрият изумлението си от факта, че младежът, на когото разчитаха да бъде спойката на тяхната власт над режима, си е имал свои собствени планове.

На Сано му се искаше да беше огласил по-рано предложението на Йошисато. Това би променило всичко. Във всеки случай, поне можеше да изиграе тази карта сега.

— Казах на Йошисато, че трябва да помисля за предложението му. Той ме покани да го посетя снощи. Когато стигнах там, ме попита какъв е отговорът ми. — Сано спря. Стаята бе притихнала от напрежение, а Янагисава бе толкова сащисан, че не можеше да изрече и дума. — Аз казах да.

Сано наблюдаваше изумените лица на съдиите и на Янагисава, докато осъзнаваха, че ако Йошисато бе оцелял, светът може би щеше да стане свидетел на ново начало. Сано се чудеше дали ако наистина бе приел предложението му, Йошисато щеше да оцелее? И тогава той нямаше да бъде обвинен в палеж и убийство.

— Нямах причина да убивам Йошисато — заключи Сано. — Ние се разделихме като приятели.

— Това е нагла лъжа! — Яростният, пламенен глас на Янагисава кънтеше от убеденост. — Йошисато никога не е споменавал за тази коалиция пред мен. Сано просто се опитва да спаси презряната си кожа.

Сано мислеше, че Йошисато едва ли е изгарял от желание да разкрие плана си пред Янагисава и че вероятно не го е и направил. Но Янагисава звучеше най-убедително, когато разправяше лъжи. Сано видя, че същата мисъл се мярна и на съдиите. Неверие помрачаваше погледите, които хвърляха на Янагисава.

— Йошисато всъщност е споделил с теб за коалицията. Той ми го каза снощи — излъга Сано. — Каза също и че си побеснял, защото ти е заявил, че не те иска в нея. Той мислеше, че ти ще създаваш само проблеми. Смяташе да те изгони от режима. — Сано посочи към Янагисава. — Не аз съм този, който е имал причина да убие Йошисато. А ти!

В очите на Янагисава заискриха просветление и негодувание. Съдиите останаха със зяпнала уста, докато постепенно схващаха смисъла в показанията на Сано. Мърморенето на публиката звучеше като неохотно одобрение. Сано си бе сменил ролята с Янагисава.

— Ти си отишъл в резиденцията на наследника, след като аз съм си тръгнал — каза Сано, доукрасявайки историята си. — Ти си запалил пожара. Появи се впоследствие и се престори, че си разстроен от смъртта на Йошисато. — Историята му можеше да бъде и съвсем вярна. Плановете на Йошисато за бъдещето даваха на Янагисава идеалния мотив за убийство. — И хвърли вината върху мен. — Сано се обърна към съдиите. — Янагисава подпали Йошисато и го изгори.

Те гледаха Янагисава и явно се надяваха той да опровергае обвиненията на Сано, уплашени, че може да са застанали на страната на истинския убиец на наследника на шогуна.

В Янагисава настъпи промяна. Той се отпусна, усмихна се и започна да аплодира. Звукът беше като от кречетало, използвано при пиесите Кабуки, за да оповестят ново развитие на сюжета.

— Това беше хубава история, Сано сан. — Янагисава ставаше най-добър актьор, когато бе поставен под напрежение, спомни си Сано. — Но имаш ли доказателства, с които да я подкрепиш?

Тук беше слабостта в тактиката на Сано.

— Ти не ми даде достатъчно време, за да ги събера.

— Ще приема това за не — каза Янагисава. — Ами свидетели!?

— Не ми беше позволено да доведа никого.

— Е, аз пък имам още един. — Янагисава даде знак на стражата.

Един от войниците излезе и бързо се върна с някаква жена. Беше госпожа Сомеко, майката на Йошисато. Имаше съвършен грим, беше облечена в разкошно тъмночервено кимоно, но чертите й изглеждаха странно отпуснати. Тя се препъна в полите си, докато минаваше покрай Сано. Войникът я прихвана. Когато я постави на колене, тя изглеждаше така, като че ли не забелязваше обкръжението и останалите хора в стаята. Очите й имаха тъмен, неестествен блясък.

— Нали каза, че си свършил с представянето на доказателствата? — възрази Сано.

— Промених си мнението.

Янагисава очевидно беше запазил един изненадващ свидетел, в случай че Сано направи прекалено добро впечатление на съдиите. Той не би допуснал да бъде притиснат и да признае, че е убил Йошисато.

— Какво се случи вчера? — каза той на госпожа Сомеко.

— … Вчера… — повтори като ехо госпожа Сомеко. Гласът й бе сънен, а изражението — неясно.

— Тя е упоена — каза Сано. — Не е в състояние да свидетелства.

Съдиите я гледаха със съмнение. Янагисава не обърна никакво внимание на Сано.

— Ти отиде в къщата на Сано, нали? — попита той госпожа Сомеко.

— Отидох в къщата на Сано — промърмори тя.

— Ти си я подготвил.

Сано беше уплашен, но не и изненадан, че Янагисава знае за посещението на госпожа Сомеко.

— Искаш ли да доведем телохранителите ти, за да потвърдят, че тя е била в твоята къща? — язвително каза Янагисава, и отново се обърна към госпожа Сомеко. — И какво чу там?

— Чух… — Тя объркано намръщи чело.

— Чула сте, че моята съпруга ви е казала, че Йошисато е бил на посещение при дъщерята на шогуна — каза Сано. — Вие сте се разстроили, когато сте осъзнали, че той може да е сложил заразения с шарка чаршаф в стаята й. Мислите, че той я е убил. — Това беше вярно и ако Сано не успееше да се отърве от госпожа Сомеко, поне можеше да очерни Йошисато и да обърка съдиите.

Госпожа Сомеко очевидно изобщо не забелязваше Сано. Вниманието на съдиите бе изцяло приковано в нея.

— Чух, че Сано говори със съпругата и сина си. — Очите й бяха полузатворени.

— Аз не бях там — разпалено каза Сано на Янагисава. — Хайде, доведи телохранителите ми, те ще ти кажат, че е така.

— И какво казаха Сано, съпругата му и синът му? — попита я Янагисава, който нямаше търпение Сомеко да довърши историята си, преди да заспи или Сано да я разобличи.

— Сано каза, че Йошисато трябва да умре — промърмори госпожа Сомеко. — Жена му предложи да подпалят къщата му. Синът му каза, че той можел да го направи така, че да прилича на нещастен случай. И Сано каза на сина си да действа.

Съдиите изненадано замигаха. Ужасът изправи Сано на крака, когато целта на показанията на госпожа Сомеко се изясни. Янагисава нямаше да се задоволи да унищожи само него. Той беше набелязал и Рейко и Масахиро.

— Никога не сме казвали подобни неща. Тя не може да го е чула!

Стражите изтичаха към Сано и го бутнаха долу на постелката.

— Следователно Сано не е извършил убийството сам. Съпругата му и синът му са негови съучастници. Синът му е запалил пожара — триумфално каза Янагисава. — Те са толкова виновни, колкото и той.

— Не! — Сано се боричкаше с войниците. Белият пясък се разпиля.

— Те заслужават да бъдат осъдени заедно със Сано — каза Янагисава на съдиите.

— Ти си измислил цялата тази история, която госпожа Сомеко разказа — изкрещя Сано. — Това е лъжа!

— Накарайте го да млъкне! — нареди Янагисава.

Стражите приковаваха Сано на пода, вързаха кърпа на устата му и извиха ръцете му зад гърба му.

Госпожа Сомеко рухна упоена.

— Процесът приключи — каза Янагисава. — Съдии, оповестете вашата присъда.

Обездвижен, Сано гледаше умоляващо в съдиите. Те размениха разтревожени погледи. Сано чувстваше, че претеглят изборите си. Можеха да осъдят Сано, в чиято вина не бяха сигурни и да угодят на Янагисава. Или пък можеха да оправдаят Сано въз основа на съмненията си, и да вбесят Янагисава, чието отмъщение щеше да бъде свирепо.

— Виновен — казаха те в хор. Владетелят Набешима изтръска белите песъчинки от тогата си.

Гръдният кош на Янагисава се изду от доволство.

— А съпругата му и сина му? — попита той.

Инспектор генерал Накае заговори с увереност, тъй като вече бяха взели решение за Сано.

— И двамата са виновни в предателски заговор за извършване на палеж и убийство на наследника на шогуна.

Другите двама съдии кимнаха в потвърждение.

Сано се опита да изкрещи някакво възражение през кърпата, която му запушваше устата.

— Присъдата ти се издава по изискванията на закона. — Усмивката на Янагисава беше жестока и ликуваща. — Ти, съпругата ти и синът ти сте осъдени на смърт. А също и твоя свекър, магистрата Уеда, и твоите близки родственици, и първите ти васали, заедно с техните семейства. Ще бъдете изгорени на клада утре сутринта, след погребението на Йошисато.