Лора Джо Роуланд
Отоме (38)

35. глава

Дрънкане на лопата, разкопаваща камениста почва, отекваше по хълмовете извън Едо.

Стръмният им, горист терен беше тъмен, с изключение на сечището, където фенери обграждаха дълбока, кръгла яма. Хирата вдигаше кофа с пръст на едно въже, използвайки макара, окачена на един клон, забит над ямата. Той изхвърли пръстта сред дърветата и каза:

— Вече е достатъчно дълбоко.

Отдолу под него, на дъното на ямата, Дегучи се облягаше на лопатата си. Лицето му беше мрачно, бръснатата му глава лъщеше от пот. Той метна лопатата си към Хирата, който я хвана в изранените си, покрити с пришки ръце. Двамата копаеха поред вече повече от два часа. Дори и с техните свръхестествени сили това си беше трудна работа.

Дегучи се изкачи извън ямата. Двамата с Хирата подредиха върху нея клони, които предварително бяха нарязали, после ги покриха с листа и вейки.

— Капанът е готов — каза Хирата. — Хайде да направим последна проверка на всичко останало.

Те обходиха сечището. Хирата вдигна фенера си нагоре към дърветата. Въжета, вързани за здрави клони, бяха замаскирани с пълзящи растения, увити около тях. Хирата насочи светлината в купчина храсти, които криеха резервни мечове. Той провери един открит участък и пренареди листата, които двамата с Дегучи бяха пръснали върху четиридесетте тънки остриета, забодени от тях в земята.

— А в случай че всичко друго се провали…

Той свали фенера ниско и светлината докосна дебелата основа на един дъб. В хралупата му бе напъхана малка хартиена торба.

Хирата събра сечивата им и загаси всички фенери, освен този, който държеше. Дегучи свали макарата и нави въжето. Двамата седнаха на плоския олтарен камък в центъра на сечището и се огледаха из бойното поле, което бяха подготвили за сблъсъка си с Тахара и Китано.

Устните на Дегучи се задвижиха.

— Няма ли да забележат, че има нещо различно?

Майсторите на мистичните бойни изкуства бяха свръхчувствителни към промените в средата.

— Ние няма да им дадем време да реагират — каза Хирата.

Тревога помрачи блясъка в очите на Дегучи.

— Това достатъчно ли е?

— Направихме най-доброто, което можахме — Хирата също се тревожеше. Двамата с Дегучи не биха ​могли да победят Тахара и Китано в честна битка.

Той се надяваше предварителната подготовка да им даде достатъчно допълнително предимство. — Трябва с да се върнем в града и да си починем добре, за да бъдем готови за утре.

Те трябваше да победят. В противен случай щяха да умрат.

* * *

Когато Рейко се прибра у дома, тя видя, че имението им е обградено от множество войници от армията Токугава. Сърцето й започна да думка от страх. Тя тръгна несигурно към вратата. Войниците безмълвно й я отвориха. Завари вътрешния двор окупиран от още войници, които охраняваха казармите. Васалите на Сано надничаха от зарешетените прозорци като хванати в клетка животни.

Краката на Рейко се огънаха от паника. Бебето вътре в нея изведнъж натежа. Тя се вкопчи в парапета, докато изкачваше стълбището. Влезе в къщата и извика Сано. Отговори й ехото на собствения й глас.

Тя забърза през празните коридори. Стаята, в която бе оставила Сано, също беше празна. Тя се хвана за стената, прималяла от страх.

— Мамо! — извика Акико. Тя дотича при нея заедно с Тацуо.

Рейко се наведе задъхана и прегърна дъщеря си.

— Къде е баща ти?

— Войниците го отведоха — каза Акико.

Ужасът обви ледени пипала около сърцето на Рейко. Сано беше отишъл на процеса.

— Кога?

— Отдавна.

Беше ли вече осъден на смърт и екзекутиран? Рейко заключи ума си за тази мисъл.

— Къде е Масахиро?

— Още не се е прибрал.

— Къде са сестра ти и майка ти? — обърна се Рейко към Тацуо.

— Таеко се измъкна. Мама тръгна да я търси. — Лицето на Тацуо беше много тъжно.

— Къде са слугите?

— Напуснаха.

„Защото са помислили, че със Сано е свършено“, осъзна Рейко. Искаха да избягнат да бъдат наказани заедно с него. Самообладанието на Рейко ерозираше, като скала, шибана от бурен океан. Но децата се нуждаеха от нея, тя не можеше да си позволи да рухне.

— Елате с мен. — Тя ги обгърна с ръце и ги поведе бързо по коридора.

— Къде отиваме? — тревожно попита Тацуо.

Рейко всъщност не знаеше, но не можеше да понася повече да стои в опустялата къща. Тя беше прекалено пълна с липсата на Сано. Отпред завариха детектив Маруме да спори с един от войниците в двора. — Връщай се в казармите — нареди му войникът.

— Трябва да говоря със съпругата на моя господар — ядосано каза Маруме.

Войникът видя Рейко и децата на верандата.

— Е, ами добре. Просто застанете така, че да мога да ви виждам.

— Когато това свърши, така ще ти нарежа дебелия задник, че никога да не можеш да седнеш на него — измърмори Маруме, докато скачаше на верандата. — Къде отведоха съпруга ми? — припряно попита Рейко.

— В двореца — каза Маруме. — Преди по-малко от час.

В този момент Масахиро влетя в двора и се втурна по стълбите.

— Имам доказателство, което може да спаси баща ми! Косата му, дрехите и потното му лице бяха покрити с пръст и дървени стърготини.

— Къде си бил? — разтревожено попита Рейко.

— На сметището. — Масахиро извади свитък кожа изпод кимоното си, разгъна го и го размаха срещу тях. Беше кожена качулка, украсена с рисувани цветя. — Следователите на Янагисава откриха това близо до мястото на пожара. Сигурно подпалвачът я е оставил.

— Женска е — въодушевено каза Рейко. — Госпожа Нобуко е запалила пожара.

— Те я хвърлиха в една волска каруца, която отиваше на сметището. Когато стигнах там, трябваше да разровя планини от боклуци. Но я намерих! — Масахиро се усмихна триумфално.

— Аз не намерих нищо!

След сблъсъка с госпожа Нобуко на бдението, Рейко бе прекарала деня в дебнене около къщата на владетеля Иенобу, надявайки се да разпита къде са били господарят и васалите му през нощта на пожара. Но не се появи нито една слугиня.

Рейко сграбчи ръката на Масахиро.

— Веднага трябва да отидем в двореца и да представим твоето доказателство в съда.

— Няма да можете — нещастно каза Маруме. — Аз се опитах да отида със Сано сан, за да свидетелствам в негова защита. Войниците ме спряха. Казаха, че не му е позволено да има свидетели.

— Но тази противопожарна качулка доказва, че той е невинен и че госпожа Нобуко е убила Йошисато — възрази Рейко.

— Това е доказателство, което Янагисава няма да допусне до процеса — каза Маруме.

В двора се появи Мидори. Тя пристъпваше тежко, влачейки за ръка Таеко и нареждаше:

— Ако се измъкнем живи от това, ти никога, ама никога няма да излезеш от вкъщи, чуваш ли ме?

Таеко видя Масахиро и отчаяното й изражение се превърна в сияйна усмивка. Рейко бе ужасена от думите на Маруме, но се успокои, като видя Мидори и Таеко.

— Пак ли е ходила в имението на владетеля Цунанори?

— Наистина е ходила — мрачно каза Мидори.

Таеко се отскубна от майка си.

— Масахиро, пак открих свидетелката. Тя ми разказа едно нещо. — Очите й сияеха с надежда, че това ще му хареса. — Каза ми, че е видяла сестрата, която се е грижила за Цурухиме, да търка леглото й с мръсен чаршаф.

Масахиро зяпна.

— Значи, сестрата я е заразила с шарка!

Рейко се олюля от изумление.

— Таеко, ти си открила кой е убил дъщерята на шогуна!

— Наистина ли?

Мидори гледаше като втрещена. Рейко удари с юмрук по парапета на верандата в безпомощно отчаяние. Таеко бе разрешила казуса за убийството, но не за това на Йошисато. Само ако Масахиро бе дошъл и по-рано! Сано би могъл да използва доказателството срещу госпожа Нобуко като защита по време на процеса си. Но вече нямаше нужда от противопожарната качулка. Беше прекалено късно за спасяването на Сано.

* * *

Войниците ескортираха Сано надолу по хълма през сумрачните пасажи на замъка Едо. Следваше ги жуженето в часовите кули и покритите коридори — войниците разпространяваха новината за неговата присъда. Сано беше прекалено шокиран, за да го е грижа, че всички в Едо вече знаят. Един ужасяван стих думкаше постоянно в ума му.

Янагисава победи.

Накрая ме срази.

Сано се чувстваше нереален, сякаш вече бе стъпил на пътя към отвъдния свят на смъртта. Твърдостта на паважа под краката му, болезненото пулсиране в разраненото му лице и диханията, които дробовете му поемаха, приличаха просто на илюзия, че все още е на земята сред живите. Утре щяха да го завържат на кладата и да я запалят. Но това не беше най-лошото.

За него беше много по-страшно да каже на Рейко, Масахиро и Акико, че и те ще бъдат изгорени заедно с него. А най-много се ужасяваше, че ще трябва да ги гледа как страдат и умират.

Процесията стигна до неговото имение. За първи път Сано не почувства щастие, а само скръб, при мисълта за семейството си. Конвоят го съпроводи вътре в двора, където се бяха струпали армейските войници. Рейко и Масахиро стояха на верандата с Акико, Мидори и нейните деца. До тях беше и детектив Маруме. Тревогата по лицата на Масахиро и Рейко се смени с изненада, а после с радост.

Акико запляска с ръце и се разсмя.

— Вижте, ето го татко. Той обеща, че ще си дойде у дома, и си дойде.

Тя и Масахиро изтичаха към Сано и го прегърнаха. Рейко се заклатушка надолу по стъпалата и попита с вик:

— Признаха ли те за невинен?

Сано не можеше да отговори. Буцата в гърлото му беше прекалено голяма. Той просто наблюдаваше как Рейко чете изражението му. Ужасът пресуши сълзите в очите й.

— Не! — прошепна тя.

Началникът на конвоя излезе напред.

— Влезте в къщата си — каза той на Сано и посочи към Рейко, Мидори и децата. Вие също. Всичките сте под домашен арест.

— Какво? — каза Рейко. Двамата с Масахиро бяха видимо шокирани. — Защо?

Сано не можеше да допусне те да научат страшната си съдба от някакъв враждебен непознат. Трябваше да им го каже той — и то насаме.

— Елате с мен.

Той бързо поведе Рейко и Масахиро нагоре по стълбите и пътьом подбра и Мидори, Акико, Таеко, Тацуо и Маруме. След като всички влязоха в къщата, затвори вратата.

— Отведи Акико и твоите деца във вашата стая — каза той на Мидори.

Тя се подчини.

— Какво стана? — попита Маруме. Сано никога не го беше виждал толкова уплашен.

— Ще ти кажа след малко. Изчакай тук. — Сано отведе Рейко и​ Масахиро в най-близката стая — приемната зала.

Те го гледаха уплашено. Нямаше смисъл да отла​га повече.

— Имаше​ трима ​съдии, ​и​ тримата​ — съюзници ​на Янагисава. Защитавах се с всички сили, но нямаше полза.

Той се чувстваше физически зле, както от катастрофалното чувство на вина, така и от поражението. — Те ме осъдиха въз основа на доказателствата, представени от Янагисава. — Рейко и Масахиро слушаха изтръпнали от ужас. — Но аз не съм единственият, когото осъдиха. Госпожа Сомеко свидетелства, че е чула как вие двамата заговорничите с мен да убием Йошисато. Янагисава осъди и трима ни на смърт чрез изгаряне. — Той разказа и останалото, като се опитваше да не се разплаче. — Това включва и Акико, баща ти, и другите ни близки роднини, и висшите ми васали заедно с техните семейства.

Неговият провал бе обрекъл всички тях.

* * *

Крехкото самообладание на Рейко се предаде пред лавината на ужаса.

Всички щяха да загинат.

Силни, разкъсващи писъци изригнаха от нея. Те прогърмяха в ушите й, раздраха гърлото й, изтръгнаха въздуха от дробовете й. Силата се изцеди от краката й и те се огънаха. Сано я прихвана и я сложи внимателно на пода. Масахиро гледаше ужасен. Рейко продължаваше да пищи. Не можеше да спре. Имаше чувството, че духът й проявява забавена реакция на всички лоши неща, които се бяха случили в миналото. Земетресението. Почти фаталното нападение над баща й. Отвличането на Масахиро, както и нейното.

Случаите, при които тя или Сано за малко щяха да бъдат убити от престъпници. И последната, най-ужасна катастрофа, която отприщи погребаните й емоции. Рейко пищя, докато остана без дъх. И хълца, докато не й прилоша. Повърна, но изкара само стомашни сокове, тъй като не беше яла нищо от сутринта. Бебето в нея се преобърна. Болезнена контракция прободе утробата й. Тя започна да диша тежко.

Сано хвана раменете й и заговори припряно, опитвайки се да я успокои. Но Рейко бе толкова потънала в мъката си, че не го чуваше. Тя започна да пищи отново и този път Масахиро я сграбчи за раменете и заговори яростно.

— Спри, майко!

Тя не спря и той я плесна по лицето.

Тя ахна от изненада, която пресуши писъците й.

Изведнъж усмирена, тя се взираше шокирано в Масахиро. Той никога не я бе удрял.

— Всъщност ние няма да умрем. — Масахиро звучеше така, сякаш мислеше, че нещата ще се обърнат към добро, защото винаги беше ставало така. Той, имаше вяра в непобедимостта на баща си, майка си и на самия себе си. — Ще се измъкнем от това, нали? — обърна се той към Сано.

Кървясалите очи на Сано бяха тъмни от отчаяние.

Рейко видя как увереността и надеждата се изцедиха от Масахиро.

— Нали? — повтори той с жаловит глас, който изведнъж започна да звучи детински.

Сано и Рейко се спогледаха. Това беше най-ужасният момент в техния живот като родители.

Рейко получи още една силна контракция. Тя изстена. Сано се огледа за помощ. Тя видя, че той осъзнава — и в същия момент и тя го осъзна, — че никой лекар няма да дойде на помощ на жена, която е осъдена като престъпница.

— Ела, легни си — подкани я Сано и нежно я притисна на пода.

Рейко му каза за доказателствата, открити от Масахиро и Таеко.

— Но се оказа напразно!

— Няма значение — каза Сано. — Дишай. Масахиро, донеси на майка си малко вода.

Но какво значение имаше, ако загуби бебето? Тя щеше да бъде екзекутирана чрез изгаряне, а заедно с нея и бебето, още утре сутринта. Рейко си спомни за една жена, привързана на стълба на кладата, която бе видяла някога. Значи това е било поглед към нейното собствено бъдеще. Беше на път да се разпищи отново. Масахиро коленичи до нея с чаша вода в ръка и с лице побеляло от страх. Тя се насили да пийне и да се усмихне. И той, и Сано изглеждаха поуспокоени, поне за момента. Контракциите спряха, но Рейко беше твърда съкрушена, за да прави каквото и да е друго, освен да лежи, докато сълзите се лееха от очите й.

— Колко време имаме? — попита Масахиро.

— До утре, след погребението на Йошисато — отговори Сано.

Детектив Маруме влезе в залата.

— Да се надяваме, че ще се проточи.

Нещастното му изражение подсказваше, че е чул всичко. Никой не се разсмя на опита му да се пошегува.

— Ама само ще седим тук и ще чакаме ли? — попита Масахиро.

— Предполагам — каза Сано, после поклати глава, посочвайки вратата, през която войниците биха могли да подслушват. Той постави пръст до устните си, после зашепна възмутено. — Разбира се, че не! Кога семейството ни се е предавало без борба? Не! Аз имам план.

Той поемаше товара да повдигне духа, така както Рейко бе правила, когато той бе слаб и сразен. Любовта й към него я накара да заплаче още по-силно. Тя чувстваше, че той няма много вяра в плана си, но се преструваше, че има, за да повдигне духа им.

— Какъв е той? — нетърпеливо попита Масахиро.

Сано зашепна. Планът му приличаше по-скоро на продукт на отчаяние, отколкото на здрав разум и практично мислене. Но Рейко, Маруме и Масахиро закимаха. Нямаше какво да губят. И най-доброто, което Рейко можеше да направи, беше да подкрепи Сано в невъзможния му план.

— Ще трябва да изчакаме до сутринта.