Даниел Стийл
Любовницата (9)

9

Когато се прибра от Москва вечерта, преди да заминат за Куршевел, Владимир веднага видя портрета над камината в спалнята.

— Какво е това? — изненада се той и го зяпна.

— Мой портрет. — Наташа му се усмихна. Радваше се да го види. Прегърна го и той я придърпа към себе си.

— Виждам. Това изненада за мен ли е? — Беше трогнат и малко изумен от решението й, макар че картината му харесваше. Стана му любопитно кой е художникът.

— Изненада и за двама ни. Художникът ни видял в „Лоренцо“ и го нарисувал по памет.

— Не си ли позирала? — Той поклати глава. — Невероятно добър е. Кой е художникът?

— Синът на Лоренцо Лука. Оказа се, че и той е художник. Беше в ресторанта онази вечер.

— Разговаря ли с него? — Владимир се отдръпна и я прониза с поглед. В главата му светна предупредителна лампичка и той внезапно се запита дали картината не е донесена от същия мъж, когото тя беше развела из яхтата. Владимир не беше глупак, усещаше нещата преди да се случат.

— Само за кратко, когато разглеждах картините, докато ти говореше по телефона. Помислих си, че е сервитьор. Нямах представа, че е син на Лука.

— За онзи, който донесе картината на яхтата ли говориш? — попита я той и тя кимна. Владимир отиде до камината и се вгледа по-внимателно в портрета. — Има талант. Купи ли я?

— Видях я на една изложба и той ни я подари. — Включи и Владимир в подаръка, но не спомена за обяда.

— Как я получи? — Владимир я погледна изпитателно.

— Той я донесе.

— Трябва да му благодаря. Знаеш ли името му и как да се свържем с него? — Владимир изглеждаше добронамерен, но Наташа усещаше напрежението във въздуха. Беше се случило нещо необичайно.

— Имам биографията му някъде. Дойде с картината. Тео Лука, ако не се лъжа. И предполагам, че можем да го открием чрез ресторанта. — Каза го небрежно, за да разведри напрежението. Владимир кимна и тя се зае да довърши приготвянето на багажа за ски ваканцията. Утре щяха да летят до Женева, да продължат до Куршевел, да прекарат една седмица там и после да се върнат в Лондон за един месец. От доста време не бяха ходили в Лондон. Напоследък Владимир се задържаше много в Москва и в Италия покрай новата яхта, а тя беше останала в Париж да се занимава с апартамента.

Прислужницата им беше оставила вечеря в хладилника и двамата се хранеха в кухнята, когато Владимир я погледна и попита:

— Достатъчно ли ти е, Таша?

— За вечеря ли? Да, не съм много гладна. — Той също беше поискал само салата и малко студено месо.

— Нямам предвид това — замислено рече той и тя го погледна объркано. — А нас. Животът, който водим. Никога не съм обещавал повече от това. Ти беше много млада, когато започнахме. Но сега не съжаляваш ли, че не сме женени и нямаме деца? Би могла да се омъжиш за някой обикновен мъж с нормална работа, който да е винаги близо до теб и да си имате деца. Понякога забравям колко си млада и че този живот може да не ти харесва.

Тя го погледна и усети как паниката се надига в гърлото й. Спомни си въпросите на Тео по време на обяда преди две седмици, какво би правила, ако животът й с Владимир приключи. Не му го беше казала, но си мислеше, че би умряла. Как би могла да живее? Къде можеше да отиде? Кой би я поискал? Ами ако се наложеше да се върне в Москва? Нямаше никакви умения — как можеше да си намери друга работа, освен отново да се върне във фабриката? Беше убедена, че няма да оцелее. Обичаше Владимир, сега това беше нейният живот, с който бе свикнала, и нямаше представа как да живее в реалния свят. Знаеше, че е непоправимо разглезена благодарение на него.

— Разбира се, че това е животът, който искам — задавено рече тя. — Не искам деца. Никога не съм искала. Те ме плашат. Няма да знам какво да правя с тях и са прекалено голяма отговорност. И не е нужно да сме женени. Щастлива съм и така. — Никога не беше искала повече, нито го беше притискала, и на него това му харесваше. Тя не беше алчна, което много я различаваше от жените преди нея. — И сигурно бих се отегчила от някой „обикновен“ мъж, както се изрази. Какво бих могла да кажа на подобен човек? Какво бих могла да правя с такъв човек? — Тя му се усмихна. — Освен това, той ще очаква да му готвя, а аз не знам как.

Нямаше и нужда да знае, имаха готвачи във всичките си домове с изключение на Париж, а тук обикновено излизаха някъде или си поръчваха храна за вкъщи. Той се разсмя и като че ли отново се отпусна след първоначалния шок, когато видя портрета.

— Просто се питах. Напоследък бях доста зает. Куршевел ще ни се отрази добре.

Всъщност той почти не караше ски с нея — беше много добър, а тя все още се учеше и не можеше да се мери с него. Той беше отличен скиор, въпреки че се беше научил да кара едва преди петнайсет години.

След думите му Наташа стана неспокойна. Ами ако някой негов познат я беше видял да обядва с Тео и си беше помислил, че има връзка с него? Обядът не беше романтичен, а приятелски, но Владимир никога досега не й беше задавал подобни въпроси. Тя се зарече отсега нататък да бъде особено предпазлива и да не окуражава опити за приятелство. Тео не беше й се обаждал след обяда, но ако го направеше, нямаше да отговори. Не можеше да поеме подобен риск и внезапно осъзна колко лесно може да приключи всичко, ако Владимир реши да я прогони. Мисълта беше страшна, подобно нещо се бе случвало на други преди. Самата идея я хвърляше в ужас. Без него тя беше изгубена и го знаеше. Мисълта й подейства като сигнал за събуждане и тя го обсипа с още повече внимание в Куршевел. Полагаше усилия за всяка негова нужда, правеше му компания, грижеше се винаги да има от любимата му храна, предимно руска. Намери едно руско момиче да им готви в курорта и Владимир много харесваше ястията. Всичко вървеше гладко и той с удоволствие караше ски всеки ден. Прекарваха вечерите край камината в огромната дневна на къщата, която бяха наели, и се любеха повече от обичайното. Всеки ден тя се прибираше по-рано, за да се облече за него, когато той се прибере от пистите. Носеше дрехите, в които обичаше да я вижда — секси и съблазнителни.

И както винаги, той работеше всяка сутрин, преди да отиде на ски, поддържаше постоянен контакт с офисите си в Москва и Лондон. Няколко пъти се обади и на строителя на яхтата в Италия. Каза й че го очакват шест месеца усилена работа, а през април ще летят за Сейнт Бартс на Карибите, където беше яхтата. След това плануваше да се върнат с нея в Средиземно море, за да им бъде на разположение във Франция през май. Всичко беше добре организирано, а Владимир изглеждаше доста зает покрай всичките нови сделки. Когато си тръгнаха от Куршевел, Наташа отново се чувстваше сигурна с него. Владимир я беше уплашил в Париж. Въпросите му й бяха напомнили колко много имаше за губене. Никога не би рискувала подобно нещо.

 

 

Когато се върна в Сен Пол дьо Ванс след успешната си изложба в Париж, Тео започна да работи върху нов портрет на Наташа, но този път различен. Беше много по-тъмен, помрачен от всичко, което му бе казала тя по време на обяда за живота си в Москва. В него присъстваше другата, болезнена страна на живота й и лицето й се разпознаваше по-трудно. Марк го видя на триножника и така и не разбра кого рисува. Тео не работеше често по него. Темата беше толкова емоционална, че не можеше да се задържи дълго върху портрета, без да се депресира; освен това работеше едновременно и върху две други картини. Част от него протестираше и не искаше да я рисува отново, разумът му казваше да се освободи от нея, но друга част не искаше да го направи. Този път той се бореше с обсебването си и не се предаваше както преди. Знаеше, че не може — както заради нея, така и заради себе си.

Беше изминала седмица, откакто се върна, когато получи съобщение от Инес. Както и беше очаквал, пишеше, че не иска повече да се виждат. Смяташе, че животът му е твърде нестабилен, че е прекалено отдаден на работата си. Нямал други планове за бъдещето, освен кариерата си като художник. Не се интересувал от брак, а тя имала нужда от някой по-улегнал мъж. Добавяше също, че независимо дали си го признавал, или не, тя била убедена, че е влюбен в Наташа. Всичко това било прекалено сложно за нея и смята, че връзката им е в задънена улица, затова предпочита да сложи край, преди да е станало още по-лошо. Тео съжаляваше, но не беше тъжен. Харесваше я, но не я обичаше, и двамата го знаеха. Отговори й, че съжалява за решението й, но я разбира. И в известен смисъл това беше облекчение за него. Той нямаше място за Инес в ума и сърцето си и тя го знаеше.

Не споделяше напълно мнението й за чувствата му към Наташа. Беше заинтригуван и впечатлен от нея, но как би могъл да обича жена, която почти не познава? Искаше му се да прекара време с нея и да я опознае по-добре, но знаеше, че това е невъзможно. В моментите, когато оставаше сам със себе си, си признаваше, че никога не е бил влюбен. Беше имал увлечения, афери и някои диви забежки, беше излизал с няколко жени доста дълго време, дори бе живял с една повече от година, но никога не бе обичал страстно, нито страдаше, когато всичко приключваше. Питаше се дали не му липсва нещо. Единствената жена, която го бе грабнала до забрава, всъщност беше непозната. Спря да работи върху портрета за известно време, за да даде време на чувството да отмине. Сподели с майка си, когато тя го попита с кого излиза. Напоследък беше усетила, че Тео е самотен и се беше оказала права. След Инес той сякаш обърна гръб на жените.

— За какво си се замислил? — попита го тя по време на една късна неделна закуска. Габриел беше заминал в Париж за няколко седмици. Дъщеря му непрекъснато се оплакваше, че е изоставил галерията, и той смяташе да прекара известно време в столицата, докато се успокои.

— Не, нищо, просто рисувам — спокойно отвърна Тео. Работата му вървеше добре. Нищо не го разсейваше. Открай време му беше трудно да съчетава жените и работата и да бъде отдаден и на двете. И, разбира се, жените в живота му никога не харесваха това.

— Виждаш ли се с някое момиче?

Той поклати глава, но не изглеждаше никак притеснен.

— Не, известно време излизах с едно момиче от Кан. Тя мрази художниците, казва, че нямам стабилни планове за бъдещето, освен работата си, че не се интересувам от брак, което е истина, че не искам деца, което засега също е истина. А може и да е завинаги, още не съм решил. И ако трябва да съм честен, докато бяхме в Париж за откриването на изложбата, й вързах тенекия заради друга жена. Просто напълно забравих, че и тя е там. Беше много грубо от моя страна. Тя си тръгна и после ми каза, че всичко е приключило. Не я виня. На нейно място и аз щях да направя същото. — Той се усмихна.

— Заради кого си й вързал тенекия? — с интерес попита майка му. Той се поколеба за момент преди да отговори, беше трудно за обяснение.

— Всъщност, нарисувах по памет портрет на любовницата на Станислас и включих картината в изложбата в Париж. Габриел беше направо полудял по платното, Паские също. Съвсем случайно тя се появи на откриването и много я хареса, затова на следващия ден й я занесох, след което обядвахме заедно. — Опита се да го каже небрежно, сякаш не беше нищо специално.

— И той ли беше там? — присви очи майка му.

— Не, Станислас не беше. Мисля, че беше заминал или нещо такова. Не го видях.

— Изненадана съм, че е обядвала с теб. Мъже като него обикновено държат жените си на много къса каишка.

— Не сме правили секс в ресторанта. Просто разговаряхме.

Мейлис продължи направо. Винаги го правеше.

— Влюбен ли си в нея? — попита тя и впи очи в него.

— Разбира се, че не. Тя изглежда щастлива там, където е. И както вече ми каза, не мога да си я позволя.

— Тео не искаше да задълбава в темата пред майка си. Тя го познаваше твърде добре. Щеше веднага да разбере, ако не й казва истината.

— Знай, че си играеш с огъня, ако си се влюбил в нея — отново го предупреди тя. — Недостижимите жени, както и мъже, са опасно нещо. Не можеш да ги спечелиш и ти разбиват сърцето. Ако причината не е само в парите, не можеш да се съревноваваш със Станислас, ако тя е щастлива там, където е. Стига да казва истината, естествено.

— Мисля, че е щастлива и изглежда напълно склонна да приеме ограниченията от положението си с него в замяна на онова, което получава като сигурност и закрила. Струва ми се, че е имала тъжен живот. Той я притежава.

— Така стават нещата. И в твоя случай да желаеш жена, която не можеш да имаш, е много романтично, но е и агония, от която нямаш нужда — мъдро рече тя. — Трябва да забравиш за нея, Тео. Трябва ти истинска жена в живота, а не фантазия. Тя е красива, но ще унищожи живота ти, ако й позволиш.

— Или аз нейния. — А той не го желаеше.

— Тя няма да ти позволи — увери го майка му. — При нея залогът е твърде голям. Ти нямаш какво да губиш освен разума и сърцето си. Бягай, докато още можеш. Не й позволявай да те обсеби.

Но тя вече го беше направила. И когато се върна в ателието си, Тео с усилие реши да не работи върху новия й портрет. Трябваше да се освободи от нея. И знаеше, че майка му е права.

До края на пролетта Тео се посвети на онова, в което бе най-добър. Работеше върху няколко картини, оставаше в ателието колкото си поиска, без да бъде разсейван от жени. Повече не се чу с Инес, а и тя не му липсваше. Искаше да се съсредоточи върху работата си. Напълно спря да излиза с момичета за няколко месеца и не се чувстваше нещастен от това. Работата му доставяше удоволствие. Успяваше и да стои настрана от мрачния портрет на Наташа. Други картини занимаваха ума му.

През април майка му го помоли да я замести в ресторанта за три седмици следващия месец. Двамата с Габриел искаха да направят обиколка на Тоскана и както обикновено, той се съгласи с неохота — знаеше, че тя няма към кого да се обърне, а пътуването до Италия щеше да се отрази добре и на двамата. Помисли си, че ваканцията им е чудесна идея, макар че трите седмици в ресторанта за него нямаше да са особено забавни. През първия уикенд на май двамата заминаха въодушевени.

През първата седмица в ресторанта всичко вървеше гладко. Времето беше топло, градината се пълнеше всяка вечер. Сервитьорите си вършеха добре работата. В книгата за резервации нямаше свободно място, но те се справяха.

Втората седмица се оказа по-трудна, разпалиха се страсти, готвачът се разболя и отсъства един ден, а в четвъртък вечерта се появиха Владимир и Наташа. И макар че не би трябвало, Тео полудя, когато ги видя заедно. Усети как стомахът му се преобръща в мига, в който ги зърна. Знаеше, че това е лудост. Тя живееше с Владимир, беше живяла с него осем години. Тя бе негова любовница и твърдеше, че го обича, но когато ги видя заедно, на Тео му призля. Цялата вечер стоя далеч от тях и им прати оберкелнера. Накрая, когато си тръгнаха, трябваше да ги изпрати. Забеляза, че Наташа не иска да говори с него, така че побъбри няколко минути с Владимир, който го погледна многозначително и му отправи неизреченото предупреждение да стои настрана. Изобщо не спомена за портрета, нито му благодари. После двамата отпрашиха с ферарито. Докато се отдалечаваха, Тео стоеше на тротоара, гледаше след тях и се чувстваше изоставен. Наташа явно не изпитваше онова, което той изпитваше, нямаше намерение да рискува с Владимир. Тео бе забелязал, че руснакът следи много внимателно и двамата за някакъв издайнически знак. Въпреки приятелския обяд през януари, Наташа бе хладна и дистанцирана с него, сякаш не се познаваха. Това беше ясно послание за него да стои настрана.

След края на работното време остави парите в сейфа, затвори ресторанта, прибра се у дома и изпи половин бутилка вино. Не можеше да спре да мисли за нея и се питаше защо Владимир е такъв късметлия. Той не я заслужаваше. Надяваше се да не се появят отново, докато е тук. Взе незавършения портрет и се загледа отново в него. Усещаше как обсесията му се засилва, а не искаше това да се случва. Но тя сякаш имаше свой живот и той не можеше да я спре по друг начин, освен като се опита да забрави. Наташа беше като призрак, който се появява в живота му от време на време и после изчезва. Дали я виждаше, или не, бе недосегаема, принадлежеше на друг. И Тео знаеше, че само мисълта за нея го убива. Майка му беше права.

Още спеше, когато в седем сутринта телефонът зазвъня. Отвори очи, главата го болеше. Посегна към телефона, отпусна отново глава на възглавницата и затвори очи. Беше майка му. Плачеше. Тео седна в леглото, като се мъчеше да разбере какво му казва, говореше несвързано. Разбра само, че с Габриел е станало нещо и е в кома.

— Какво? — Връзката с Италия беше ужасна. — По-бавно, мамо. Не те разбирам. — Трябваше да вика, а тя още повече се разплака. — Катастрофирахте ли? Ти ранена ли си? — Обзе го паника.

— Не, той получи инфаркт.

Тео знаеше, че Габриел има проблеми със сърцето и му е правена ангиопластика, но това изглеждаше много сериозно.

— Не и докато е карал, надявам се. — Тревожеше се и за майка си, както и за Габриел. По думите й положението беше лошо.

— Не, в хотела. Помисли си, че е лошо храносмилане, но не беше. От хотела извикаха бърза помощ. Сърцето му спря на два пъти по пътя до болницата. Бях с него. Използваха онези ужасни машини за електрошок и слава Богу, накараха го да тръгне отново. Господи, Тео, той е в кома. — Тя продължи да хлипа преди да може да отговори на въпросите.

— Какво казват докторите? Има ли голям град наблизо?

— Във Флоренция сме. Докторите казват, че всичко зависи от следващите четирийсет и осем часа. Казаха, че може и да не оцелее. — Звучеше съсипана. Габриел беше нейна опора от тринайсет години.

— Докторите добри ли са?

— Така мисля. Искат да му направят още една ангиопластика, но не могат преди да се е стабилизирал.

— Обади ли се на Мари-Клод? Искаш ли аз да го направя?

— Обадих й се снощи. Очаквам я всеки момент да пристигне.

— Искаш ли и аз да дойда? — предложи Тео, като му се искаше поне главата да не го боли така зверски.

— Не, не можеш да оставиш ресторанта. Някой трябва да е там.

— Ще се справят, ако се наложи — твърдо рече той. — Ако искаш, ще дойда. — Полетът от Ница до Флоренция бе съвсем кратък. Остана поразен при мисълта как животът може да се промени за миг. Само преди десет дни Габриел беше в отлично здраве и добро настроение, когато заминаха, а сега бе в кома. Урок за изненадите на живота.

— Нека видим как ще мине днес. А и Мари-Клод ще бъде тук. — Тео не беше сигурен каква утеха може да бъде тя за майка му. Двете отдавна не се погаждаха, той знаеше, че дъщерята на Габриел негодува, че той прекарва времето си с Мейлис и често се оплаква заради това.

— Обади ми се по-късно.

Тео стана и взе душ, ядосан на себе си, че се е разстроил, когато снощи видя Наташа. Тя беше любовница на един от най-богатите и силни хора на този свят и твърдеше, че е щастлива с него. Безполезно бе да страда по нея. А случилото се с Габриел беше предупреждение към всички. Майка му се отнасяше с него като с най-добър приятел през всичките години, откакто бяха заедно, може би без дори да осъзнава колко много го обичаше, а сега можеше да го изгуби. Той изпитваше към нея безкрайна обич и привързаност. Ако Габриел оцелееше, Тео щеше да има специален разговор с нея. И със себе си, заради Наташа. Наташа… Тя имаше живота, който искаше, с мъжа, който й подхождаше. В тази история нямаше място за него, освен може би на някакъв воайор или влюбено момченце. Докато чакаше ново обаждане от майка си, Тео си обеща да престане да се занимава с портрета на Наташа. Трябваше да преодолее, а не да подхранва увлечението си. Марк му го беше казал още преди месеци.

Докато Тео пиеше кафе в кухнята, Мейлис разговаряше с докторите и новините не бяха обнадеждаващи. Габриел беше получил нов пристъп тази сутрин и изгледите да оцелее не бяха големи. Тя седеше сама в чакалнята и плачеше, когато Мари-Клод пристигна от Париж. Разказа й какво е станало и Мари-Клод забърза по коридора, за да види баща си. Беше в интензивното, на командно дишане и близките му можеха да го виждат за няколко минути на всеки час. Мейлис бе казала, че му е съпруга. Мари-Клод се върна пребледняла като платно.

— Изглежда ужасно — каза тя и отново се разплака. Мейлис понечи да я утеши, но дъщерята на Габриел рязко се дръпна. — Не знам каква игра играеш! — гневно каза тя. — Само използваш баща ми. Никога не си го обичала.

Мейлис я погледна, ужасена от думите й.

— Как можеш да кажеш такова нещо? От пет години сме заедно, бяхме близки години преди това. Разбира се, че го обичам.

— Така ли? Непрекъснато говориш само за мъжа си, все едно че беше някакъв светец вместо самовлюбен безумец, който докарваше до лудост хората, включително баща ми, които правеха всичко за него, а той ги обвиняваше, че са крадци. — Беше чувала за това от години и нямаше търпението на баща й към артистичния темперамент, привързаността и чувството за хумор на Лоренцо. Габриел винаги смяташе за смешно, когато Лоренцо го наричаше мошеник. Но не и дъщеря му. — Моят баща е светец. И ако умре, на твоята съвест ще тежи, че така и не разбра дали наистина го обичаш. Знаеше само колко много обичаш Лоренцо. Дори ясно му даде да разбере, че никога няма да можеш да го обичаш толкова, колкото мъжа си, и той беше готов да го приеме. Бог знае защо. Той не заслужаваше това.

Думите й накараха Мейлис да онемее, сякаш някой й беше ударил шамар. Знаеше, че всичко казано от Мари-Клод е истина. До последната дума. Не й оставаше нищо друго, освен да слуша и да плаче. Мари-Клод излезе навън да се обади на съпруга си, а Мейлис звънна на Тео.

— Боже мой, да не би да е починал? — Тео изобщо не можеше да я разбере между хлипанията. Но не можеше да намери и друго обяснение за тях.

— Не, не. Заради Мари-Клод е.

Тя му предаде думите й, а когато приключи, последва дълго мълчание. Тео не знаеше какво да й каже. Вярно беше и тя го знаеше. Всички го знаеха. Габриел играеше ролята на втора цигулка след раздразнителния, сприхав покойник от тринайсет години. През пет от тях Мейлис беше негова любовница, но никога не пропускаше да спомене, че е обичала повече Лоренцо. Понякога Тео се чудеше как Габриел изобщо понасяше това положение. И не винеше Мари-Клод за отношението й към майка му, особено сега. Тя дори веднъж не бе отишла в Париж да го види, винаги той идваше при нея. Мейлис не беше правила почти никакви усилия за връзката им. Тя съществуваше благодарение на Габриел и той бе безкрайно мил към нея.

— Какво да правя? Тя ме мрази. И е права. Бях ужасна с него. Как можех да говоря всички онези неща за Лоренцо и да казвам, че го обичам повече? — Мейлис изведнъж изпита чувство за вина и единственото, което искаше сега, бе Габриел да оцелее, за да може да му каже колко много го обича.

— Той знае, че го обичаш, майко. Решила си, че ще изневериш на паметта на татко, ако признаеш дори пред себе си колко обичаш Габриел. Мисля, че той го разбираше. Просто трябва да се надяваме, че ще се оправи. Това е най-важното.

— Така е… — изхлипа тя отново.

— Ще се оправи, не е толкова стар. — Наскоро беше навършил шейсет и осем, но отдавна имаше проблеми със сърцето. И няколко сърдечни пристъпа за кратко време не бяха шега работа.

Поговориха още няколко минути и затвориха. Мари-Клод се върна в чакалнята със зачервени очи.

— Съжалявам — тихо рече Мейлис. — Всичко, което каза, е вярно, не бях права. Винаги съм обичала Габриел. Просто не исках да бъда невярна на Лоренцо.

— Баща ми го знаеше — с неохота рече Мари-Клод. — Но въпреки това постъпката ти беше ужасна спрямо него. Той те обича, беше толкова самотен без теб в Париж, затова прекарваше цялото време в Сен Пол дьо Ванс. Аз и децата изобщо не го виждаме. Можеше поне да си направиш труда да идваш в Париж от време на време.

Мейлис кимна, това също беше вярно.

— Обещавам, че за в бъдеще ще го правя — каза тя засрамена. Надяваше се да има тази възможност.

— Може и да не ти се наложи — изтърси Мари-Клод. Беше ядосана заради баща си, открай време не харесваше Мейлис и го ревнуваше от нея. И сега си го връщаше с пълна сила. Мейлис пък беше достатъчно честна да признае, че не е била права.

Два часа седяха мълчаливо в чакалнята с надежда за новини, а след това лекарят им обясни, че господин Феран не се подобрява. Подготвяше ги за най-лошото. Мейлис едва не припадна, а Мари-Клод излезе навън разплакана. По-късно им позволиха да го видят. Все още беше в кома, на командно дишане. Не беше получавал нови пристъпи, но сърцето му бе слабо. Беше включен към половин дузина монитори и екипът от интензивното постоянно го следеше.

Последва дълга нощ и за двете. Редуваха се да го виждат за по няколко минути, но той продължаваше да е в кома. Двете не бяха разговаряли след упреците на Мари-Клод сутринта. Оттогава Мейлис беше потънала в мисли и изпълнена с вина, спомняше си всеки път, когато го бе наранявала, а Мари-Клод нямаше представа за чувствата, които беше отприщила с думите си. Мейлис изглеждаше съсипана на сутринта, когато един от лекарите дойде да ги види и ги попита дали искат да му бъде дадено последно причастие. Двете жени се разплакаха. Този път Мари-Клод позволи на Мейлис да я прегърне и задържи в обятията си.

Не смееха да се върнат в хотела от страх, че докато ги няма, може да се случи най-лошото или да дойде на себе си, а те няма да са до него. Сестрите им бяха донесли възглавници и одеяла за през нощта, в коридора имаше баня, която можеха да използват. Мейлис отиде да вземе нещо за ядене от кафенето, но и двете не докоснаха храната. Пиеха кафе и чакаха. По обед, когато беше ред на Мейлис да влезе при него, сестрата видя нещо на един от мониторите и се втурна да извика доктор. Мейлис беше сигурна, че това е краят. Когато лекарят дойде, на съседния монитор се включи аларма.

— Какво става? — попита ужасена Мейлис.

— Събужда се — прошепна сестрата.

В същия момент Габриел отвори очи, погледна объркано, после отново ги затвори и се унесе. Беше дошъл в съзнание, поне за няколко минути. Появи се друг лекар, който искаше да обсъдят дали да изключат командното дишане. Накрая решиха все пак да изчакат.

Габриел се събуди няколко пъти следобеда, веднъж докато дъщеря му беше при него, а другия път Мейлис. В осем вечерта го изключиха от командното дишане, за да видят как ще се справи сам. Гласът му беше дрезгав, когато се обърна към Мейлис.

— … млад да умирам… — каза той и й намигна, след което прошепна: — Обичам те.

— И аз те обичам — каза тя с цялото си сърце, докато държеше ръката му. — Не говори, почивай си.

— Аз почивах, но ти изглеждаш уморена — загрижено рече той.

— Добре съм.

Беше преживяла истински ужас и състоянието му все още не беше стабилно — лекарите обясниха, че може да получи нов пристъп. Искаха да му направят ангиопластика колкото се може по-бързо, но трябваше да се стабилизира. След това и двете жени влязоха заедно при него. Бяха се помирили, за първи път от години. Вечерта Мейлис каза на Мари-Клод да се прибере в хотела, тя искаше да остане с Габриел. Мари-Клод призна, че ще е благодарна за малко нормален сън и си тръгна, а Мейлис остана в чакалнята. По някакъв странен начин избухването на Мари-Клод бе освободило напрежението между двете, трупано с години.

На сутринта Габриел се чувстваше много по-добре. Беше възвърнал цвета на лицето си, кръвното му беше нормално и реагираше добре на медикаментите, които му даваха. Тео беше окуражен от новините и дори разговаря по телефона с Габриел, който звучеше доста добре.

— Вдигат много шум за нищо — каза той на Тео. — Знаеш ги италианците. — Но Мейлис му беше казала, че лекарите са спасили живота му. В това нямаше съмнение. Вечерта тя отиде в хотела и двете с Мари-Клод поделиха една стая, тъй като всички други бяха заети.

— Съжалявам, че ти бях толкова ядосана. Просто знам колко силно те обича баща ми и никога не съм предполагала, че и ти го обичаш така. Сега разбирам. Трябва да му го казваш от време на време — каза тя по-меко.

И Мейлис му го каза и се извини за начина, по който се беше отнасяла към него, а той великодушно й прости. Тя обеща да отиде в Париж с него, когато се почувства по-добре. Увери го, че нещата за в бъдеще ще се променят. Изпитваше безкрайна благодарност, че е жив.

Успяха да направят ангиопластиката седмица по-късно и да отпушат артерията. Следващият спор беше къде ще се възстановява. Мари-Клод искаше да се приберат у дома в Париж, а Мейлис настояваше да се грижи лично за него в Сен Пол дьо Ванс. Накрая Габриел взе решението. Каза, че иска да се върне с Мейлис и да остане при нея, като обеща на дъщеря си, че щом се почувства по-добре, ще иде в Париж и ще прекара няколко седмици там. Мейлис обеща да отиде с него. Но преди това докторите настояха Габриел да остане в хотела във Флоренция най-малко още седмица, за да е наблизо, ако се появи нов проблем; не му позволиха да лети засега, нито да пътува до Сен Пол дьо Ванс.

Габриел мърмореше и настояваше да се прибере, но двете жени го убедиха да не бърза; Мейлис му напомни, че има и по-лоши неща от това да прекараш една седмица в петзвезден хотел във Флоренция. Тя успя да вземе голям апартамент на последния етаж с невероятна гледка и когато го изписаха от болницата, Габриел вече се чувстваше добре, ходеше сам и остана очарован от хотела. Тримата вечеряха заедно в апартамента и на следващия ден Мари-Клод си тръгна, след като прегърна топло Мейлис. Габриел повдигна учудено вежди.

— Никога не съм предполагал, че ще видя този ден — каза той. Дъщеря му от години не криеше отношението си към Мейлис.

— Изяснихме се, докато ти спеше — отвърна тя без повече обяснения. Мари-Клод вече знаеше, че Мейлис наистина обича баща й, вероятно още повече след преживяното. Разминаването със смъртта отвори очите на всички.

Междувременно Тео въртеше ресторанта вече три седмици и не стъпваше в ателието си. Следеше сметките, ръководеше персонала, съгласуваше менютата с готвача, обаждаше се на цветаря и почти всеки час получаваше новини от Флоренция. Майка му и Габриел щяха да останат там една седмица.

Месец май почти беше изтекъл и Тео вече ясно си представяше как ще остане в ресторанта още един месец. Не беше щастлив от това, но нямаше какво да направи.

Не искаше да се оплаква. Вниманието на майка му беше насочено изцяло към Габриел, а и самата тя бе преживяла много.

Изстена, когато видя името на Владимир в книгата — беше резервирал парти за петима вечерта. Това беше последното, което му трябваше в момента, но Тео се чувстваше готов да се изправи пред Наташа и бе твърдо решен този път да не се поддаде. Тя принадлежеше на Владимир и Тео бе сигурен, че най-сетне се е примирил с това. Нямаше друг избор, а и в момента имаше достатъчно неща на главата си, за да мисли за това. Реалният живот имаше предимство пред фантазиите. И след като вече знаеше какви са чувствата й към Владимир, от неговите нямаше смисъл.

В девет вечерта Владимир се появи с група мъже. Пристигнаха с ван, навън останаха четирима бодигардове. Докато го посрещаше, Тео разбра, че Наташа не е с него, и изпита истинско облекчение. Четиримата с Владимир бяха руснаци, приличаха на бизнесмени. Тео знаеше, че мъже като тях сега държат властта в страната си. Напълно възможно беше тази вечер в ресторанта му да са петимата най-богати руснаци.

Владимир го погледна многозначително, докато влизаха. Тео изпрати най-добрите сервитьори на тяхната маса и им поднесе питиета от заведението. Компанията избра единодушно водката и пиха здраво цяла вечер. Владимир поръча и няколко бутилки вино, всяка по две хиляди долара, което беше изпито като вода. В края на вечерята всички запалиха пури — „Партагас“, както забеляза Тео, и поръча да им занесат бренди. Когато си тръгнаха, Владимир изглеждаше доволен. „Лоренцо“ се беше превърнал в любимия му ресторант. Той спря и каза нещо на останалите, след което ги поведе вътре да разгледат картините. На излизане всички изглеждаха впечатлени. Владимир не беше виждал тези картини — майка му беше сменила неотдавна някои от тях и бе окачила любимите си от своята частна колекция. Докато другите отиваха към вана, Владимир спря и се обърна към Тео. Погледите им се срещнаха отново. В очите на руснака имаше послание, което Тео се престори, че не разбира — нещо като предупреждение.

— Колко струва картината с жената и малкото момче? — високомерно попита Владимир. Вече беше купил една картина на Лоренцо и беше сигурен, че може да купи още. Творбата беше част от поредица, в която баща му беше рисувал Мейлис и него като малък. Картината беше чудесна и една от любимите на майка му.

— Няма цена, господине — учтиво отвърна той. — Картината е част от личната колекция на госпожа Лука и е много важна за нея. Наистина не се продава.

Но Владимир вече беше успял веднъж да получи онова, което искаше, и беше сигурен, че ще успее отново — на подходящата цена.

— Знаем, че се продава — заговорнически каза той. — Единственият въпрос е цената.

Този път не използваше посредник, знаеше кой е Тео.

— Боя се, че този път не е. Тя няма да продаде картината, нито която и да е друга от серията. — Останалите картини от поредицата бяха в ателието, но имаше и поне половин дузина други по стените. — Картината има сантиментална стойност за нея.

— Ще я продаде — каза той и изгледа твърдо Тео, като държеше пурата си едва ли не в лицето му.

Тео продължи да се държи учтиво, макар че в тона на Владимир се долавяше нещо заплашително.

— Наистина не е за продан — натърти той. — И не мисля, че тя ще е готова да продаде друга картина толкова скоро след последната.

— Обадете ми се утре с цената! — каза Владимир и очите му проблеснаха.

— Няма цена! — отвърна Тео, като произнасяше ясно и категорично думите.

Очите на Владимир блеснаха отново, като на разярен лъв, готов за скок, и за миг Тео се зачуди дали руснакът няма да го удари. Дали беше поглеждал и Наташа по същия начин? Изведнъж Тео се беше превърнал в препятствие между Владимир и онова, което той искаше, и нищо нямаше да го спре. Тео отстъпи крачка назад, за да се защити, а Владимир изръмжа гневно и тръгна ядосан към очакващия го ван. Бодигардовете скочиха вътре след него и потеглиха. Владимир далеч не беше учтив както обикновено, след като не стана онова, което беше намислил. След водката, виното и брендито истинският му нрав беше излязъл на показ. Алкохолът можеше да обясни гнева му заради картината, но в очите му имаше и нещо друго — ярост към Тео, че е застанал на пътя му и е отказал да отстъпи. Погледът му беше убийствен, а Тео не искаше да го среща при каквито и да е обстоятелства. Владимир беше враг, който никой не би искал.

Тео продължи да мисли за това, когато гасеше осветлението, заключваше, включваше алармата и караше към дома си. Изпитваше облекчение, че не беше срещнал Наташа тази вечер. Мислеше, че е готов, но не бързаше да постави на изпитание безразличието си към нея. Съжаляваше, че Владимир беше избрал да дойде в ресторанта с хората си. Групата представляваше неприятна гледка, а Владимир показа истинската си същност. Те бяха гадни типове и Тео се надяваше скоро да не ги види отново. Докато влизаше в къщата си каза, че единственото важно е, че Габриел е добре и скоро ще се приберат у дома. Всичко друго бяха обичайните неприятности около ресторанта и разправиите с арогантни клиенти. Този път господин Станислас не беше получил онова, което искаше. Тео се усмихна. Сякаш му отмъщаваше, задето имаше жената, която Тео желаеше. Картината не се продаваше.